26 май 2020г.

Св. мъченик Георги Софийски,мъченици българи от Армения, празник на Божурище, Ихтиман...

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Каква партия е Демократическата партия

Христо Марков

 

Felix gui guod amat, defentere fortiter audent.

Овидий

Април, 2002 год., Пловдив

Каква партия е Демократическата партия ?

 

На заседанието на Върховния партиен съвет на Демократическата партия, проведено на 16.02.2002 год., г-н Праматарски и г-жа Бойчева поставиха въпроса: “Каква партия е ДП?“, породен от възникналите на заседанието дискусии.

Настоящият текст ще се опита да отговори на този въпрос, като се ползват аргументи единствено от програмните документи на ДП от създаването й през 1896 год. до последния конгрес на партията през 2000 год.; от исторически изследвания и студии, както и от печатните издания на Демократическата партия.

Текстът няма амбицията да бъде ретроспекция през историческия път на ДП - тема достатъчно благодатна и трудоемка, а цели да направи анализ на политическите идеи на Демократическата партия, с оглед на световната класификация на политическите възгледи за света и обществените организации, както и тяхното развитие в страната след 1878 год.

Ще бъда удовлетворен, ако опитът ми за отговор на въпроса “Каква партия е Демократическата партия ?" стане повод за дискусия по нейния политически натюрел, за реализацията на традиционните й ценности, за добавяне на нови акценти в нейната програма и, разбира се, за намиране на подобаващото й се място в политическия живот на страната. След 1989 год. ДП провокира едни от най-съществените дебати в новата ни политическа история, но огромна част от тях така и не получиха развитие, а някои от идеите на партията бяха успешно усвоени и развити от други политически формации.

Ареал на политическите идеи

Преди да започнем опита си за отговор на въпроса относно идеологическата типология на ДП трябва да очертаем сферата на политическите идеи, в която ще потърсим мястото й.

Още в четвърти век преди Христа, Аристотел изчерпателно описва границите на политиката като практикуване на властта, т.е. кой и как придобива правото да издава нареждания, които да се изпълняват от други; а две хилядолетия по-късно Томас Карлайл ще постави въпроса: "След като има някой, който управлява себеподобни, какво е основанието за това?" Или казано по друг начин: “Откъде се взе ТИ тук?”, или "На основата на какво някой издава нареждания?". И се стига до същественото понятие в политиката - “поверено”, или предоставянето на власт, нейното получаване и упражняване.

Някъде тук се раждат и разделителните линии в практикуването на политиката, защото не всяко упражняване на власт е политика.

Демократическата партия никога в историята си не е битувала в ареала на левите политически идеи и това е видно във всички сериозни исторически изследвания, свързани с нейната история. Никога не е споделяла дори част от идеите на комунизма, социализма, анархизма, социалдемокрацията или тези на зелените.

Като наследник при създаването си на старата Либерална партия, ДП е свързвана в края на 19 и началото на 20 век с идеите на ЛИБЕРАЛИЗМА. Формирането на либералните политически идеи се отнася към епохата на Възраждането/Ренесанса/ и Просвещението през 15 - 18 век, когато освобождаването от феодалните зависимости способства за зараждането на индивидуалното самосъзнание и самоценност, за утвърждаване на достойнството на отделната личност и способността за усъвършенстването й. Като предтечи на либералните идеи се сочат: Б. Спиноза, Т. Хобс, Дж. Лок, Фр. Волтер, Ш. Монтескьо и Жан-Жак Русо.

Като родоначалници и основатели на класическия либерализъм се смятат Бенджамин Констан, Огюст Конт, Джерами Бентам и Лоренц Щейн, които формулират и основните, константни постулати на либерализма, а именно:

1. Лична свобода и неприкосновеност. Основна и изходна теза е, че “свободата е естествено свойство на човека и е неприкосновена и независима от държавната власт“. Тази свобода е интерпретирана от Б. Констан като два вида свободи: гражданска /лична/ и политическа. Важният извод на френския учен е: “политическите свободи са средство за придобиване и разширяване на гражданските свободи”.

2. Фритредерство/свободна търговия/ и ласеферизъм /не пречете да действаме/. Тази черта на либерализма характеризира не политическия, а икономическия либерализъм. Тук са въплътени идеите за съзиданието и творчеството, за активната роля на човека, за пътя към просперитет и забогатяване.

3. Утилитаризъм /принцип на ползата и изгодата/. Създател и родоначалник на утилитарното течение в либерализма е Джерами Бентам, който извежда принципа, че стимулатор на действията на човека е ползата, практическата изгода, че целта у всеки човек е да търси удоволствието и да избягва страданието, или пренесено в обществените отношения - стремежът към предпазване от зло и правене на добро. Този принцип е доразвит и от Огюст Конт - създател на теорията за позитивната политика, т.е. социокрацията.

4. Свещена и неприкосновена частна собственост. Най-пълно намерил обосновка в трудовете на Джон Лок, Адам Смит, Д. Рикардо - всички разглеждащи частната собственост като вечно условие за социален прогрес. Икономическият либерализъм е всъщност собственически индивидуализъм, собствеността е сигурност и това довежда дори известния анархист Пиер Прудон до заключението, че единственият начин да се предотврати смазването на човека от държавата е частната собственост, т.е. “основната функция на частната собственост е да противодейства на държавата и да осигурява лична свобода”.

5. Невмешателство на държавата в икономическия живот. Основна теза - ненамеса на държавата в стопанския живот; държавата - “нощен пазач” на обществото. Оттук се извежда по-късно и идеята за “обществения договор”, позволяващ установяване на разумни граници за вмешателство на държавата в живота на индивида и на обществото. Най-точната формулировка е направена от холандеца Хуго Гроций - “Държавата е съвършен съюз на свободни хора, сключен заради съблюдаване на правото и за обща полза“.

6. Разделение на властите. Класическите тези на Аристотел и Шарл Монтескьо, по-късно намерили въплъщение в Декларацията за правата на човека и американската конституция.

7. Примиряване на обществените противоречия. Държавата трябва да е достатъчно самостоятелна, за да стои над класите и за да не се превръща в оръдие на егоистичните интереси на която и да е част от обществото. Идеята е развита от Л. Щейн и Дж. Сартори.

Дотук разгледахме класическите формулировки на либерализма, които намират доразвитие и разцвет най-вече през 20-те години на 20 век. Чрез неолибералната доктрина на Джон Кейнс, който обосновава “необходимостта от частично вмешателство на държавата в стопанския живот” и оттук извежда теорията на регулативизма, т.е. регулираното пазарно стопанство.

По-късно Збигнев Бжежински и Ралф Дарендорф ще формират концепциите за “държавата на всеобщото благоденствие”, а Дж. Барнахем ще лансира теориите на мениджърските и технократични принципи в общественото устройство. От техните тези се формират възгледите на съвременните неолиберали за “елитаристичния плурализъм”, т.е. между елитите действа свободна конкуренция чрез политически и партиен плурализъм, те се контролират от избирателите и достъпът до елитите е открит за всички граждани.

В крайна сметка класическите принципи на либерализма само биват доразвивани и по-широко коментирани с оглед промяната на икономическите и обществени предпоставки и различията в отделните национални традиции и порядки.

В последното десетилетие изключителна популярност придобиха неолибералните идеи на американския политолог от японски произход Франсис Фукуяма. През 1989 год. той публикува статията “Краят на историята?”, в която, изхождайки от “идеологическата еволюция на човечеството”, обявява, че “краят” означава край на Големите идеологии и Утопичните идеи за историята. Крайната точка в идеологическата еволюция, идеалът, е Либералната демокрация. В този си труд той припомня идеята на Сократ, развита от Платон, за трите части на човешката душа: желаеща, разумна и гневлива. По-късно, през 1992 год. той публикува книгата си “Големият разлом”, в която доразвива идейната си ориентация на либерален консерватор, който смята, че съвременната либерална демокрация е най-доброто политическо устройство. Новото тук е, че се опитва да съчетае тази постановка с консервативни акценти върху ролята на ценностите от тезите на Едмънд Бърк и Фридрих фон Хайек - разбиранията, че най-доброто възможно общество е резултат на естественото историческо развитие и формиращия се в него “спонтанен порядък”, а не на рационално планиране или “обществен договор” между хората. Специално внимание Фукуяма отделя на човешката природа и твърди, че сътрудничеството при човешките същества има генетична основа и не се създава от културата, т.е. човешкият мозък не е “табула раза”, която се оформя от обществото, а орган, който с времето се адаптира да се справя със средата и да решава проблеми на социалната конкуренция и сътрудничество. Според него например инцестът /табуто, забраняващо кръвосмешение/ не е чисто културен феномен, а има и биологични предпоставки. Всъщност, тези идеи на американския политолог са добре развити стари схващания като например тези на Пьотр Кропоткин от началото на 20 век за “биосоциалния закон за взаимната помощ”, които при него обаче отиват в анархистичен комунизъм, докато Фукуяма ги използва, за да докаже, че либералната демокрация в капитализма може да преодолее съществуващата дезорганизация и противоречия, с които се сблъсква. Друга интересна теза на Фукума е тази, че не съществуват някакви стабилни - общи за всички общества, критерии какво е добро и зло, морално и неморално. Няма еднакво валидни ценности за хора, живеещи в различни общности и култури и затова трябва да обявим за единствено възможни културния и моралния релативизми. В същото време той се съгласява с практически консервативния възглед, че функционирането на демокрацията е невъзможно без наличието на някои общи демократични ценности и определено равнище на социален капитал в обществото. Интересна е и постановката на Фукуяма за линейното и циклично развитие на философията на историята. Ако в политическата и икономическата сфери историята е прогресивна и линейно движеща се към най-доброто възможно политическо и икономическо устройство - либералната демокрация и пазарния капитализъм, то в социалната, моралната, ценностната сфери развитието е по-скоро циклично. Обществените норми, които действат през даден исторически период, биват разрушени от напредъка на технологиите и икономиката, появява се феноменът “голям разлом”, за да бъдат възстановени след това в един процес на “голямото възстановяване”. Историята сочи, че не веднъж е имало периоди на разпад на социални взаимовръзки, на масова деморализация и след това на утвърждаване на строги системи на социален контрол и морални правила и засилващо се доверие между хората. Например - морален упадък в края на 18 и началото на 19 век, обусловен от първата индустриална революция и след това от 30-те год. на 19 век започва движение на ценностите в обратна посока – например, викторианския морал в Англия или, според Фукуяма, разпадането на ценностите, възхода на индивидуализма, всепозволеността от 60-те год. на 20 век и обратната тенденция от 90 -те години.

Самият Фукуяма разбира твърде спорните тези в мирогледа си и в края на “Големият разлом” признава, че не можем да говорим за неизбежна тенденция и че “нищо не ни гарантира, че цикълът ще се промени за добро. Единственото ни основание за надежда е могъщата вродена човешка способност за възстановяване на обществения ред.”

От 30-те години на 20 век Демократическата партия за първи път започва да бъде определяна като консервативна с всички условности на това определение тогава. Ето защо ще разгледам и накратко идеите на КОНСЕРВАТИЗМА като политическа идея и практика.

Възниква като трайно обществено настроение през 30-те години на 18 век и е обект на сериозни трансформации и разлики в зависимост преди всичко от националните различия и особености. Като класически се определят следните три признака:

1. Запазване на статуквото. В този смисъл консервативната идеология е синоним на стабилност, сигурност и повторяемост, носител на носталгията и романтизма, близък до ортодоксалността и политическото православие.

2. Гарантиране на приемственост. Развитието, движението, прогреса, напредъка са свързани с приемствеността, която олицетворява стабилността и сигурността, т.е. инкорпориране на старото в нови условия с известна предпазливост и скептицизъм.

3. Несъвместимост с радикализма. Основна философска и религиозна идея на консерватизма е ненасилието - в руслото на християнската традиция за любов към ближния, правото, реда и сигурността.

За типологията на консерватизма е използван моделът, утвърден в Англия и популярен като класически англосаксонски консерватизъм. Той е лансиран в политическата мисъл от Едмънд Бърк /в книгата му “Съображения върху френската революция”/ и от Ян Гилмър. С всичките условности, все пак може да се отделят някои относително устойчиви основни идеи, принципи и ценности, а именно:

1. Вяра в религията и “божествения ред”.

2. Преклонение пред християнските добродетели.

3. Скептицизъм на човешката природа, т.е. “човекът е загадка”.

4. Акцент върху ирационалното - екзистенциализма и фройдизма.

5. Идеализация на брака и семейството.

6. Свещеност и неприкосновеност на частната собственост.

7. Съществуването на социална, политическа и духовна йерархия.

8. Идеализация на селския живот, антиурбанизъм и патернализъм.

След Гражданската война и извоюването на независимостта тези черти са пренесени с отделни модификации и в САЩ. Там придобива популярност като традиционализъм, но в него има силна инверсия на класическия либерализъм, особено в икономиката - най-вече за ненамеса на държавата в бизнеса и свободната конкуренция. Тезите на американския ранен консерватизъм са формулирани от М. Фридман.

Особено място във възгледите на английските консерватори заемат постулатите в практическата политика на У. Чърчил, който се сочи от някои като прехода към модерния неоконсерватизъм. Самата политическа кариера на този държавник е твърде симптоматична. Избран за първи път като депутат от Консервативната партия, през 1904 год. е вече член на Либералната партия и неин депутат, през 1924 год. сам се определя като “независим антисоциалист” и през октомври 1924 год. отново се връща при консерваторите, където остава до края на живота си.

Сериозни различия има европейският консерватизъм при неговите адепти Фр. Шатобриан, Фр. Гизо, Жозеф дьо Местьр, Ант. Мюлер и Фридрих фон Баадер. На Франсоа Гизо принадлежи идеята за “средна класа” -разположена в социалното пространство между аристокрацията и плебса. Във Франция през 20 век консерватизмът се свързва с времето и идеите на Поанкаре /1912-1918 /, Шарл дьо Гол /1958-1969/ и на Жак Ширак от 1995 год. Ранният германски консерватизъм в управлението се свързва с времето на Бисмарк /1862-1890/ , популярно като време на “желязо и кръв”, а в нови времена с идеите на К. Аденауер за амалгама от класическия консерватизъм и неолиберапизма, дори с прагматизма на социалдемокрацията, доразвити по времето на канцлера X. Кол с протеста срещу консумативното мислене и необходимостта от етика в конкуренцията.

Сериозни разлики има в особения тип балкански консерватизъм. В Турция той се свързва с възникването на фундаменталистките религиозно-политически течения, които разглеждат исляма не само като религия, но и като социално-политическа доктрина, а в Гърция с идеите за “Велика Гърция”, както и в ново време се появиха идеите за “Велика Сърбия” и “Велика Албания”. Балканският консерватизъм практически не носи нищо ново в теорията на класическия консерватизъм , а лансира преди всичко идеите на национализма, търсещ корени в историческите или религиозни традиции. В това отношение българската политическа традиция на консерватизма е коренно различна и практически от създаването на новата българска държавност през 1878 год. тя се ориентира към извечните християнски добродетели, православната ценностна система, т.е. един своеобразен български християндемократизъм. Популярното понятие на християндемокрацията от 20 век за “общото благо” е твърде често срещано словосъчетание в публичните прояви на строителите на нова България.

Втората половина на 20 век бележи разцвета на неоконсерватизма, свързан с имената на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. На емпирично ниво неоконсерватизмът търси изхода във възраждането на редица класически консервативни ценности като антиетатизма, антиколективизма, антиегалитаризма и разширяване механизмите на избор. Тачъровският монетаризъм, например, ограничава функциите на държавата до фиксиране на макроикономическите параметри - приходи и разходи, инфлация, дефицит, лихвен процент и поддържане стабилността на валутата, а на микроравнище акцентът се поставя върху свободата на пазара, премахването на всички форми на контрол върху заплатите, цените, дивидентите и курса на долара. По този начин се възкресяват голяма част от идеите на класическия либерализъм от 19 век. При тачъризма се акцентира и върху двете непреходни ценности на англосаксонския консерватизъм - неприкосновеността на частния живот и особено на частната собственост и култа към реда и закона. Другата форма на неоконсерватизма е американският модел, наложен от Р. Рейгън, възникнал в началото на 80-те год. на 20 век и политиката на “новите десни”. Идеолозите му възкресяват възгледа за “консервативното мнозинство” в американското общество, което се съпротивлява на либерализма и неолиберализма и включва всички “истински американци” /каубоите/ или като “бунт на средната класа” срещу “елита на висшите класи” /янките/. Линията на разделение се прокарва между “производителите”, т.е. мнозинството от населението, и “непроизводителите”, т.е. представителите на бюрокрацията, либералната интелигенция и журналистиката. В областта на икономиката американските неоконсерватори формулират четири основни приоритета:

1. Намаляване на данъчните размери.

2. Намаляване на правителствените разходи.

3. Ограничаване на държавната намеса, включително и със закриването на правителствени учреждения.

4. Създаване на независима федерална резервна система на ограничителна кредитно-парична политика.

На практика по този начин се връща неолибералното държавно регулиране и епохата на класическия либерализъм с неговата напълно свободна конкуренция. През 1993 год. коалицията “Форца Италия” печели изборите с кратка и ясна програма, основана на общите идеи на християндемокрацията, като съставляващите я организации ги припознават, независимо от различията си, а те са : “ограничение на данъците само до абсолютно необходимото за основните национални цели; действителна социална справедливост и до крайност ограничаване на бюрократичните апарати; разширение на времетраенето на жилищните заеми от 10-15 год. до 20-30 год.; създаване на условия за временен труд; пълна децентрализация; учредяване на бюра за връзка с гражданите при всяко правителство и данъчен федерализъм. “ / сп. “Демократически преглед”, бр.5-6/1994 год. /.

Най-синтезирано белезите на съвременната християндемокрация биват формулирани и описани от венецуелския теоретик и политически водач, президент на Венецуела от 1969 до 1974 год. Рафаел Калдера. Той прави успешен опит да обособи постулатите на християндемократическите партии, изхождайки от разделението, направено още от Августин Блажени за разграничение на това, което принадлежи на Църквата и кое на държавата. За предшественик на християндемократическите партии се счита Италианската народна партия на свещеника от Катания Луиджи Стурцо, която той основава веднага след Първата световна война. Практически идеите на съвременната модерна християндемокрация според много от западните теоретици произтичат от най-великия християнски мислител на 19 век Ф.М. Достоевски. Интересно е, че през 30 - те години историкът проф. П. М. Бицили в лекциите си в Софийския университет акцентира върху “интелигентния хуманизъм” в творчеството на Жак Маритен. Именно от идеите на тези философи Калдера определя категорията “човешка личност” като един от най-характерните признаци на християндемокрацията, както и това, че концепцията й за историята се корени в духовното, а не в материалното, т.е. в стремежа да се доближиш до висшата идея, с което се отличава от материалистическите учения.

Според християндемократите в основата на всеки обществено-политически проблем стои един нравствен проблем, който не може да бъде пренебрегнат, а и “всеки социален проблем е преди всичко морален”.

Според Калдера основните приноси на християндемокрацията към християнската философия са:

1. Въздигане на духовното начало като позитивно.

2. Подчинение на политическата и обществена дейност на нравствените норми.

3. Достойнството на човешката личност като център на всички стремежи.

4. Върховенство на общото благо.

5. Непрекъснатата способност на гражданското общество да се усъвършенства.

В концепцията на модерната християндемокрация съществува и отделна концепция за социалното, за обществените и социални принципи на политическия живот, а те са :

1. Трудът като основополагаща ценност - тук Калдера прибягва до религиозни асоциации: “Ако основателите на всички големи религии са принадлежали към най-високопоставените социални групи, то християнството е основано от един скромен труженик. Мойсей, чийто произход не е бил известен на египетското общество, е бил възпитан в двореца на фараона. Мохамед е бил известен пълководец. Буда е бил принц, а Конфуций - философ. Християнството е основано от работник, човек на ръчния труд. Когато Христос проповядвал, казвали за него “Та този не е ли дюлгерин? Не е ли синът на занаятчията?”.

2. Социалната функция и формите на собственост. В доктрината на християндемократите понятието “труд” се доближава до понятието “собственост”, т.е. идеята за социалната функция на собствеността.

3. Държавата в обществения живот трябва да отстоява 1. принципа на спомагателността и 2. принципа за отговорност на държавата и правото и да се намесва в колективните дела, да работи за общото благо.

4. Защита на социалните групи или т.н. легитимен корпоративизъм.

5. Солидарност като универсална солидарност, т.е. от думите на Христос “Който люби Бога, да люби и брат си “.

Р. Калдера подробно описва и историческия смисъл от възникването на християндимократическите партии, като трябва да подчертая, че за него християндемокрация и социалхристиянско са тъждествени. Ще цитирам основните възгледи на Калдера в тази посока: Свидетелството за неконформизъм на християндемокрацията - преди всичко извън перспективите за промяна, които чертае марксистката философия и реализиране на социално-християнските идеи чрез политически действия.

Оттук Р. Калдера извежда и характерните черти на модерните християндемократически партии:

1. Неконфесионалност - ясно разграничение на политическа дейност от религиозна. В тези партии могат да членуват хора с различни религиозни убеждения.

2. Демократизъм - изключват насилието, но при нужда са за организиран натиск за реализиране на идеята за отстраняване механизмите за насилничеството.

3. Отхвърляне на милитаризма.

4. Социология на насилието - допускане, че насилието е позволено в общества, в които доминират олигархическите структури и където възможността за промяна е станала безнадеждна.

5. Вътрешен демократизъм - липсата на вождизъм и пълно излишество на демагогия.

6. Народни партии се раждат от християндемокрацията - те представляват съвкупните интереси на обществото, а не на част от него. Тук важно място заема енцикликата Rerum Novarum, която е от най-революционните измежду папските послания и става отправна точка в социалната доктрина на Църквата, а по-късно и на християндемокрацията. Идеята е да се намалява непрекъснато разликата между социалните класи, за борба срещу привилегиите, които Калдера нарича “пиявици” на обществата, за утвърждаване ролята на средните класи.

7. Народна предприемчивост - най-голяма степен на защита на социално слабите слоеве и превръщане на народа в субект на собствените си решения.

8. Национални партии - те са ръководени от основната идея за националната общност.

През последните години популярност добиват идеите на западни философи и политолози, които търсят обяснение на конфликтите в глобалния свят извън традиционните политически и обществени схеми. Такава е идеята на американския изследовател Самюъл Хънтингтън, според когото основните източници на конфликти в съвременния свят няма да са икономически или идеологически разлики, а те ще имат по същество културен аспект. За книгата му през 1996 год. “Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред” Хенри Кисинджър казва, че е “от най-значимите книги, появили се след края на Студената война”, а Збигнев Бжежински я определя като “върховно интелектуално постижение, което ще предизвика революция в представите ни за международна политика”. Националните държави ще играят все по-голяма роля в световните събития и сблъсъкът ще е между отделните народи, числящи се към различни цивилизации, защото хората от различните цивилизации имат и коренно различни гледища за отношенията: Бог-човек, индивид-общност, гражданин-държава, родители-деца, съпруг-съпруга, свобода-управление, равенство-йерархия. Хънтингтън разделя света на следните цивилизации, намиращи се в перманентен конфликт : западна, конфуцианска, японска, ислямска, хиндустанска, славяно-православна, латиноамериканска и евентуално африканска. Според автора с края на желязната завеса идва всъщност другата граница - тази на цивилизациите. Това ще е и бъдещето на новия свят - перманентен сблъсък между тези цивилизации, като най-агресивна и войнстваща от тях е ислямската. Всяка от тези цивилизации разглежда себе си като център на света и пише собствената си история като основен драматичен сюжет в историята на човечеството. Последните десетилетия има опити за създаване на “универсална цивилизация”, въз основа на ценностите на Запада, която Хънтингтън нарича “давоска култура” /на името на гр. Давос/. В него всяка година се събират около хиляда бизнесмени, политици, интелектуалци, които контролират голяма част от международните институции и голяма част от икономическия и военен потенциал на земята, но имат привърженици в по-малко от 1 % от населението на земята и тази различност ще предизвиква световни конфликти. Тезата на някои западни политолози, че международната търговия е тази, която може да възпре конфликтите се оспорва от Хънтингтън с множество примери, като този от преди Първата световна война, когато световната търговия е в небивал разцвет, а точно през 1913 год. хората започват да се избиват с невиждана ярост. Странно е, но изследванията на Хънтингтън доказват, че повишаването в равнищата на търговията може да е изключително разединяваща сила... в международната политика.

Авторът отделя доста място на агресивността на ислямската цивилизация като единствената, която дели категорично света на Дар ал-ислям/мюсюлмански страни/ и Дар ал-харб/немюсюлмански страни/, което поражда и неговата изключителна несмилаемост и абсолютизъм, където се смесват религията и политиката. Хънтингтьн задълбочено анализира противоборството и промяната в съотношението между западната, православната и ислямската цивилизации, т.е. между Христос и Мохамед. Докато християнството се разпространява преди всичко чрез религиозно покръстване, ислямът се разпространява, освен по този начин, и с повишена раждаемост, и с милитаризъм. Така че, според Хънтингтън, в по-далечна перспектива в тази борба печели Мохамед заради: 1. демографски причини; 2. различността в религиозните доктрини и 3. войнствеността на исляма - Мохамед ,за разлика от Христос и Буда е “боец и военноначалник”; това е религия, зародила се сред воюващите бедуински племена. Поради тази причина и понятие “ненасилие” отсъства въобще от моралния кодекс на исляма. Според автора класическата западна демокрация все още няма преки конфликти с исляма, защото няма граници по суша с тази цивилизация, а конфликтите са преди всичко с православието, поради общите граници по суша.

Като пример Хънтингтън използва таблицата на Тед Гър от 1993-4 год., от която е видно, че от 50 въоръжени конфликта в света 26 са с участието на мюсюлмани. В Босна, Косово, Кипър, Кавказ между православни и мюсюлмани, в Нагорни Карабах между азери и арменци, в Русия между чеченци и ингушети, чеченци и православни, между ингушети и православните осетинци, в Бангладеш между будисти и мюсюлмани, а в Индонезия и Малайзия между мюсюлмани и китайци.

В края на книгата си С. Хънтингтън фиксира и основните си тези за бъдещето на света:

1. Липса и невъзможност за създаване на универсална цивилизация.

2. Равновесието в глобален мащаб се променя драстично - влиянието на Запада намалява, а се увеличава мощта на ислямската и азиатските цивилизации.

3. Възниква нов световен ред, основан на цивилизационен принцип - страните се групират около основните страни от своята цивилизация.

4. Универсалните претенции на Запад го въвличат в конфликт с другите цивилизации, особено с исляма и Китай.

5. Предотвратяването на глобалната война между цивилизациите зависи от това, доколко световните лидери ще възприемат мултицивилизационния характер на световната политика и доколко ще си сътрудничат, за да го поддържат.

Твърде интересна е и хипотезата на Джон Лукач и други западни политолози, че в света ще има окрупняване, появяване на супер държави-континенти, съпътствано от изчезване на по-малки държави. Но голямата опасност е другаде, забелязана още от Оруел - нарастването на ролята на национализма вътре в самите големи държави, на различностите вътре в тях. Според него ще настъпи време на “световна децентрализация”, породена от племенни вражди, различни култури, полярни религиозни схващания вътре в отделните държави. През последното десетилетие държавите, признати за членове на ООН са над 200 - голяма част от тях държави в Африка, Азия и Океания, създадени след абдикацията на колониалните императори. Лукач не изключва този процес един ден да засегне дори супер силата САЩ с отделяне на Южните щати, които след време ще се окажат с чувствително преобладаващо испаноговорящо население, носещо и своите национални и религиозни различия.

На практика, консервативните идеи търсят непрекъснато нова идентичност и често се стига до преоценка на старите идеи и ценности. Класическият англосаксонски консерватизъм се трансформира, като запазва само основните постулати. Често консерватизмът се трансформира и с оглед на типичните национални различности, както в обществените порядки, така и в икономическите особености. Неоконсерватизмът е продукт именно на тези различности.

В последните години се забелязва твърде интересно развитие на консервативните идеи, относно бъдещето на Европа. Докато оглавяваните от леви /лейбъристи, социалдемократи/ правителства мечтаят за Европейски съединени щати с обща конституция и силна централна власт / Г. Шрьодер, Т. Блеър, Л. Жоспен, Р. Проди /, то коренно различни са идеите на десните , на новите европейски консерватори. Те се определят за “етнически федерализъм” и в основата му е схващането, че в бъдеще Европа трябва да се раздели на етнически хомогенни области, които могат да се съединят помежду си, като ядрото трябва да е образувано от няколко от най-силните икономически райони в Европа като Бавария, Северна Италия, Швейцария, Бенелюкс. Ръководството ще управлява с препоръчителни директиви, които няма да имат задължителна сила, а отбраната ще остане приоритет на НАТО. Такива възгледи изповядват лидерът на ХСС Едмунд Щойбер, италианският премиер С. Берлускони, Х.М. Аснар и особено лидерът на Северната лига Умберто Боси, чиито възгледи са близки до тези на Хайдер в Австрия. В последните години към този възглед се присъединиха и политици с леви убеждения като Ал. Квашневски, който издигна възгледа за “Европа на отечествата!”. Лидерът на десницата в Унгария Виктор Урбан също определи бъдеща Европа като “ядро на областите”. Този своеобразен “евроскептицизъм” тепърва ще има своето развитие в теорията на неоконсерватизма - в пресата вече се говори открито за оста “Рим-Мадрид”, където управляват десни правителства. Интересно е, че страни като Словения вече поставят акцента във външно - политическата си ориентация към приемането им в НАТО, докато за ЕС почти не се говори. Тази тенденция се задълбочи след събитията в САЩ на 11.09.2001 год.

 

Българският либерализъм.

След Освобождението в страната се появяват две либерални партии, съответно в Княжеството и в Източна Румелия. В Княжеството нейното формиране започва с Учредителното събрание, където около борбите за Търновската конституция се оформят две групировки: умерена, начело с Драган Цанков и крайна с ръководители Петко Каравелов и Петко Р. Славейков. Откритото афиширане на Либералната партия в политическия живот става на 20 юни 1879 год. - нейните възгледи са за спазване на Търновската конституция, защита на народните права и свободи, либерален стопански живот и конкуренция, сътрудничество с Русия във външната политика. Постепенно в самата ЛП настъпват съществени промени и разцепления, породени от различните възгледи на лидерите. През 1899 год. Др. Цанков създава Прогресивнолибералната партия; през 1886-1887 год. от ЛП излиза крилото на Стефан Стамболов и образува Народнолибералната партия, а крилото около Васил Радославов създава отделна либерална партия, no-известна като радослависти. В старата ЛП остават хората около П. Каравелов и П.Р. Славейков, които през 1896 год. създават Демократическата партия, с което фактически съществуването на старата ЛП е прекратено.

Въобще, в тези времена идеята за либерализма е била доста неразбираема и екстравагантна, а и лидерите не са си давали труда да търсят задълбочено обяснение. Достоверна е случката с шефа на новата Либерална партия д-р Васил Радославов. На въпрос от един селянин на предизборно събрание “Че е хубаво, хубаво е, г-н Радославов, но не проумявам що е това “либерализъм”? опитният политик отговаря, без да му мигне окото: "Либералът е човек, който либи ралото.Затова либералите са истинските защитници на селяните. Гласувайте за либералите и ще сполучите!”

В Източна Румелия Либералната партия се образува веднага след Берлинския договор и нейни водачи стават Георги Странски, Стоян Чомаков, Иван Салабашев, Георги Бенев и Тодор Кесяков. По-късно тя укрепва , когато в Пловдив пристигат прогонените от Княжеството либерали като П. Каравелов, П.Р.Славейков, 3. Стоянов и Ив. Славейков. Тяхната основна борба е за национално обединение. След Съединението голяма част от дейците на ЛП в Източна Румелия се вливат в Народнолибералната партия на Стамболов, а по-малка част в ДП на П. Каравелов.

Либералните партии в България след края на Първата световна война търпят сериозни трансформации особено във възгледите си и част от тях, сред които и ДП, придобиват някои черти на типично консервативни политически формирования. Либерализмът добива съвсем други обществени контури и не успява да се утвърди като значима обществена идея, независимо от видните представители на интелигенцията, изповядващи тази идея. Определено роля за това изиграват и крайните идеи през 20-те години, особено тези на социалаграризма и на коминтерновския комунизъм. Всъщност, след Първата световна война дебатът в политическия живот на България е колко повече държава да има и как да се устрои и настрои управлението на страната с оглед на ставащото в света след появата на Мусолини, Ленин, Сталин и Хитлер.

За кратко либералните идеи в страната придобиват политическа легитимност, персонификация и парламентарно представителство под формата на “независими интелектуалци” , участващи в “ОФ - опозицията” на Никола Петков и прекратили дейността си с разтурянето на БЗНС-Никола Петков.

След 1989 год. като най-последователни либерали се определиха РДП, “Нов избор” и президента Ж. Желев и това е политическата идея, която е развита най-подробно в общественото пространство - благодарение на сп. “Демократически преглед” и автори като Михаил Неделчев и Аспарух Панов. На Михаил Неделчев принадлежи формулирането на фундаменталното различие при посткомунистическите държави между политизиран и политически човек: “Политизираният човек много често има илюзията, че е по-важен от политическия човек. Политическият човек е йерархизиран в политическото пространство, политизираният човек се идентифицира с цялото политическо пространство.”

Според Неделчев ”Либерализмът се проблематизира или наляво, или надясно - според доминантите в социалното пространство. Затова аз смятам, че в момента трите основни партии с очертана идеология Демократическата, ОХДЦ и РДП - трябва да направят един консервативен блок. Това са партии, които първо, имат европейски съответствия, и второ, имат желание да използват партийните механизми за своите политически действия. Институционализирането на партиите, от една страна, опредметява идеологиите, а от друга - успокоява формите на тяхното функциониране.” Създаването на този консервативно-либерален блок в рамките на СДС така и не се осъществи, но тогава за първи път в тази разнородна политическа коалиция се заговори за проблематизиране идеологиите на някои партии. Фактически, българският либерализъм от началото на 90-те год. на 20 век е алтернативна конкретизация на либерализма. Всъщност това е модерното схващане, че пред либералите не стои въпросът дали са леви или десни, а да бъдат по-дистанцирани и по-критично настроени към съпартийците, за да не объркат ценностния хоризонт на либерализма с неизбежните ограничения на партийната лоялност и дисциплина. В много отношения радикалният либерализъм е диаметрално противоположен на това, което сега се нарича модерен социализъм или нова социалдемокрация. За налагането на тези разбирания в националния политически живот изключителна роля изигра присъствието на крупния европейски либерал Ралф Дарендорф.

ДПС се декларира като либерална формация само що се отнася до религиозната и етническа търпимост, но обществените и икономическите му позиции са типично леви и ретроградни за началото на 21 век.

Според политолози и икономисти, дори и според Ив. Костов, политическата програма, която изразява най-точно либералните възгледи за обществото и икономиката е тази на коалиция “Нов избор”, с която те се явяват на изборите през 1994 год. /сп. “Демократически преглед”, кн. 2-3 от 1995 год./

 

Българският консерватизъм.

Структурира се веднага след Освобождението - през 1878 год. се образува Консервативна партия в България, ръководена от висшето духовенство и политиците Григор Начович, Константин Стоилов, Димитър Греков, Георги Вълкович и Иван Хаджиенов. Възгледите им са изложени в рапорта на комисията по проекта за Конституция. В него твърдо се застъпва консервативно-монархическият модел на управление, извършвано от тесен кръг състоятелни и образовани граждани. Също така се предлага идеята за двукамарно представителство, до известна степен ограничаване свободата на печата, събранията и сдружаванията. Външнополитически са ориентирани към Германия, Австро-Унгария и Англия.

В Източна Румелия консервативната Народна партия привлича елита на българската интелигенция в областта, съсредоточен в Пловдив - писателите Иван Вазов и Константин Величков, издателите Христо Г. Данов и Драган Манчов, обществениците Найден Геров, Йоаким Груев, Димитър Наумов, Михаил Маджаров, Стефан С. Бобчев и много от дейците на освободителното движение. Присъединяването на областта към Княжеството през 1885 год. довежда до ликвидиране на двупартийната структура и присъединяването на двете партии към тези в Княжеството. Основната група от тях остава в Народната партия или т.нар. “народняци”.

По същото време се формира и „умерено крило” на консерваторите, оглавявано от Тодор Икономов, Михаил Балабанов, Тодор Бурмов и Васил Друмев, които се различават от гореизброените консерватори единствено по това, че във външнополитическите си възгледи са ориентирани към Русия.

През 1881 год. Константин Стоилов в своя мемоар за държавното устройство, след пълномощията формулира възгледите на консерваторите: суспендиране на Търновската конституция за срок от седем години; извънредни пълномощия на княза да управлява; съсредоточаване на законодателната и изпълнителна власт в ръцете на княза; ограничаване на гражданските права, свързани с печата, събранията и сдружаването; ограничаване на избирателните права и въвеждане на двустепенни, а не преки избори.

След режима на пълномощията консерваторите губят своето влияние и постепенно слизат от политическата сцена. Консервативните идеи търпят трансформация във възгледите на Народната/Народняшка/ партия. Тук се формира и прословутият им призив за: нация - религия - княз.

Представители на народняците се включват по-късно в Народния сговор през 1922 год., който съвместно с Военната лига подготвя и извършва преврата на 9 юни 1923 год. Народният сговор в началото на 20-те години и до убийството на водача му Александър Греков, син на Димитър Греков, чрез печатния си орган в.”Слово” изповядва типичните десни, консервативни възгледи, характерни за европейските партии. Около вестник “Слово” са автори и политици като Атанас Буров, Петко Стайнов, Александър Цанков, Димитър Мишайков, проф. Йосиф Фаденхехт и демократи като Андрей Ляпчев и Владимир Моллов, които проповядват стриктното спазване на конституционните действия за сваляне на земеделското правителство. Характерът на сговора в политически план се променя след станалото на 17.09.1922 год. във Велико Търново и разправата с лидерите на Конституционния блок, създаден на 06 юли 1922 год. от Демократическата, Обединената народно-прогресивна и Радикалната партия.

Битува странното схващане, че тези организации имат някаква фашистка ориентация, което за пореден път доказва липсата на неизкушени от левичарството политолози и историци. С малки изключения, разбира се. За мен фашизмът и националсоциализмът имат твърде съществени разлики - при фашизма липсва например антисемитизмът и характерното за Хитлер търсене на нови земи. Книгата на члена на ДП Александър Ц. Сталийски “Фашисткото учение за държавата” издадена през 1929 год. е всъщност “опит за държавно-правни изучавания из областта на конститутивното държавно право” и не е “теория, която обяснява същината на държавата”. Безспорно е, че през двадесетте години на 20 век дебатът е преди всичко за ролята на държавата в обществените дела, поради повсеместните кризи в държавите след Първата световна война и растящата агресивност на комунистическия интернационал. Фашизмът в Италия е една от крайните реакции на тази криза, особено в частта си за ролята на държавата. Той не идва на празна почва, а е подготвен от другата крайна идеология - тази на социализма. Мусолини организира своята партия от военните ветерани и средното съсловие като реакция на решението на италианската социалдемократическа партия да се присъедини към Третия интернационал, от което следва вълна от поругаване на националните символи на страната и масови безредици с цел отслабване на държавата - спиране и ограбване на влакове, блокиране на пощите и завземане на фабриките от т.нар. “работнически съвети”. Тогава и Умберто Анджели формулира ситуацията като “Guerra vinta, pace реdut” /Спечелихме войната, но загубихме мира/. Агресивността на социалистите през 20-те години и целта им да отслабят държавността, за да я “подготвят” за пролетарска революция, не подминава и България - извършен е най-кървавият терористичен акт в историята ни в църквата “Св. Неделя” през 1925 год. Вижданията за ролята на държавата са сериозен политически дебат през 20-те години и в него освен Ал. Сталийски със споменатата книга се включва и такова светило на юридическата мисъл като проф. Стефан Баламезов в сп. “Отец Паисий”, бр.8-9 от 1928 год. и в книгата му “Парламентарното управление в Италия”, издадена през 1926 год. Между другото в. “Народ” от 24 юли 1928 год., бр. 165 публикува част от алманаха на италианската социалистическа партия, където жертвите от този период са „... 350 комунисти и 3 000 привърженици на фашизма”. Основата на доктрината на Мусолини за държавността е т.н. “корпоративна държава”, а такива елементи в нашия политически живот се наблюдават отчасти чак след 19 май 1934 год. по време на личния режим, на който Демократическата партия винаги е била яростен противник . В България елементи на националсоциализма се появяват чак след 09.09.1944 год., когато БКП заема идеята от Хитлер за “Народен съд”. В Германия тези народни съдилища са били в състав двама съдии и пет членове на Германската национал-социалистическа работническа партия, а в България един съдия и пет-шест обущари, каруцари и подобни “парии” . /По-подробно за германския “Народен съд” в: Ж. Желев, “Фашизмът”,С., 1989 год., стр. 66 /. И тук най-сполучливото определение е на У. Чърчил, че “фашизмът е сянката или по-скоро уродливото дете на комунизма”. Та, според мен, появата на Народния сговор, Конституционния блок и на Военната лига са естествена реакция на ударите по държавността, каквито са: коминтерновската линия за пролетарска революция, побоищата във Велико Търново от 1922 год., частно-партийните “гвардии” и уличният ляв терор.

По-късно се създава Демократическият сговор / 10 август 1923 год. /, в който активно се включват и известни лидери на Демократическата партия. По това време, средата на 20-те години на 20 век, ДП в политическия живот започва да се разглежда все повече като традиционна, консервативна политическа формация. На фона на силните левичарски тенденции при социалдемократите, земеделците и комунистите ДП става изразител на един своеобразен български неоконсерватизъм, свързан преди всичко със спазването на Търновската конституция и съхраняване на традиционните политически свободи и традиции у народа.

Създаденото през 1932 год. от Александър Цанков Народно-социално движение практически няма нищо общо с ценностите на консерватизма и традицията в българския политически живот, свързани преди всичко с парламентаризма, свободните избори и свободата на печата, сдружаванията и политическия плурализъм.

По-късно някои анализатори ще отчетат , че консервативният характер на ДП има дори семейна традиция и родови корени. ДП е смятана от недобросъвестни коментатори и за ретроспективно консервативна, а не неоконсервативна.

На 19 май 1934 год. в България се извършва преврат, който фактически спря дейността на политическите партии и се установи така наречения “личен режим”, който практически омаломощи традиционните политически субекти, наложи елементи на корпоративната държава и по този начин, колкото и странно да звучи, създаде благоприятна почва за възшествието на комунистите след 1944 год. - тема, благоприятна и интересна, но обширна за настоящия текст.

След 1989 год. в страната се създадоха ред формации, които декларираха само в наименованията си консервативна ориентация: Консервативна партия, Християндемократическа партия, Консервативен блок и т.н. Голяма част от тях имаха едно-две годишно съществувание, с изключение на Български демократичен форум, който се претопи обаче като присъдружна партия на СДС.

Демократическата партия в идеите на консерватизма и либерализма.Исторически преглед.

Демократическата партия се създава на 07.09.1896 год. като наследник на старата Либерална партия, а на 21.09.1896 год. излиза бр.42 на в. "Знаме”, вече като орган на Демократическата партия. Първото Централно бюро на ДП е в състав: Петко Каравелов - председател, Иван Велинов и Христо Филипов -подпредседатели, Иван Славейков, Георги Калинков и Коста Арсениев -членове, а секретар е Илия Георгов. В същия брой са и оповестени изначалните програмни възгледи, а те са: точното спазване на конституционния ред и идеите на либералите от Учредителното събрание. Младият Андрей Ляпчев в бр.44 от 28 .09.1896 год. на в. “Знаме” прави и първия опит теоретично да аргументира принципите, зад които той застава като член на ДП. Тя става повод и социалдемократическият в. “Социалист” да определи в своя бр.З Демократическата партия като “нова буржоазно-либерална партия “.

С учредяването си ДП привлича в своите редове либералната интелигенция, дребните и средни собственици - занаятчии, бедните слоеве от селячеството и хора от занаятчийските средища - Тетевен, Карлово, Троян, Дряново. Значителен брой от служителите във Видин, Варна, Силистра, Бургас, Русе и Пловдив също се насочват към идеите на новата партия. Има и значителен брой привърженици на ДП, които са преминали през национално-освободителните борби - най-типичен пример е капитан Петко Киряков / Петко войвода /, който е учредител на ДП във Варна и член на първото местно ръководство.

Конкретизирана политическа програма първите години от съществуването си ДП няма. Самият Петко Каравелов е бил против писането на “програми, като че ли трябва да важат за векове “. Той е за “политически платформи”, свързани с политическия момент. Дълго време като програмни възгледи на ДП са разглеждани тезите на П. Каравелов, изложени в неговото писмо от 12.10.1895 год. до избирателите му в Разградска околия. И там са защитени идеите на старата Либерална партия за стриктно спазване на Търновската конституция и продължаване на възрожденските идеи за либерални политически и социални реформи. Според Каравелов в България трябва да се установи “английско самоуправление и национално културно развитие”. Всъщност, до 1902 год. в различните “окръжни” до членовете на ДП са развивани идеите на П. Каравелов от това писмо и то наистина може да се приеме като първия опит за систематизиране на възгледите на партията. С какво накратко създателят на ДП свързва идеите си за бъдещето управление на страната? На първо място в целия текст на писмото се прокарва идеята за национален протекционизъм в икономиката - “Та и въпросът за покровителството на местното производство е толкова сериозен и толкова важен за бъдещето на всека страна, щото не може да се остави само на божията воля.” В този възглед твърде са близки непримиримите противници П. Каравелов и Ст. Стамболов. По- нататък Каравелов страстно апелира към намаляване на администрацията и “пестенето на народ на пара“, за възстановяване на народните училища и читалища, за не безусловна несменяемост на съдиите, а във външната си политика е за “примирение с Русия и за най-добри и тесни връзки с нея “.

Практически първата програма на ДП е Окръжното на ЦБ от 21.03.1899 год. във връзка с изборите за 10-то Народно събрание. Систематично и по раздели членовете на ЦБ са изложили възгледите на партията и ще цитирам основните постулати в нея. За външната политика: “Най-естествените и най-добрите наши външни приятели могат да бъдат ония народи, които са близко до нас по вера, език и народност и които са доказали, че са се интересували от нашата жестока участ под турското иго, от което най-после ни освободиха.” За вътрешната политика е изведена основната теза на Каравелов в писмото му, а именно: “… изключително от духа и буквата на основния наш закон –Конституцията. 1 за войската - “всеко правителство требва еднакво да се грижи, за да бъде тя поставена в положение да е напълно готова да изпълни задачата си, във всеки момент, в който ще я повикат обстоятелствата”. По-нататък се пледира за повишаване качеството на съдиите, а не “толкова за несменяемостта им“, за специализирани средни училища, за закона за наследството. ДП в тази програма първа от политическите партии по това време има ясни виждания за финансите на държавата. В нея се проявяват и страстно защитаваните идеи на Каравелов за пестеливост и финансови ограничения в разходването им за държавни нужди. Ето някои от тях: “ДП е имала и има за принцип, за който строго се е придържала, да скъпи обществената пара и да не остава тъй престъпно да се обогатяват на гърба на народа и от неговия пот алчните непроизводителни у нас сили”. И по нататък: “Първата грижа на всякой финансов министър трябва да е да намали държавните разноски, за да могат да се сключват нашите бюджети без дефицит, тъй, щото да се тури край на тази батакчийска финансова система, по която лихвите на стари заеми се изплащат с парите на нови заеми.”

Накрая на тази своеобразна програма е застъпен и един крайно либерален модел за децентрализация на партийния живот: “ЦБ не иска да се меси в определяне кандидатите за предстоящите избори; то счита, че е безнравствено да се налагат на партизаните лица, непознати и които никой не е виждал.”

При първото разногласие в ДП от 1902 год., известно като борба между “младите” и “старите”, се оформят и два възгледа за програма на партията. В крайна сметка на Втория събор на ДП на 19.04.1902 год. двете групи излизат с различни предложения за партийна програма. Вариантът на Андрей Ляпчев не е запазен, а проектът на “младите” е представен за обсъждане. В него има няколко характерни принципа, които ще ръководят още дълго време дейците на партията в обществения живот. Отново се прогласява “истинското парламентарно управление, при всеобщо избирателно право”, пледира се за “намаление на депутатския мандат” и в т. 3 се прогласява основният принцип на партията - народоуправлението - “ДП признава за свое крайно искане прекото участие на народа в управлението на държавата, изразено в референдума”. В този проект за програма за първи път се настоява за отмяна на смъртното наказание, за намаление на военната служба и за разширяване на самоуправлението, а също и всички важни въпроси в общината да се подлагат на референдум. Единствено неясно е представена идеята на ДП за конфедерация от балканските държави и положението на българите в Македония. В икономически аспект най-много място е отделено на земеделието като поминък от основен интерес за страната, както и на занаятчийството. Предлага се и принципът за подоходния данък.

На Третия събор на ДП, проведен на 06.12.1903 год., комисия от 21 души разглежда всички материали за програма на партията и обобщени ги предлага на събора, който утвърждава първата официално приета от върховния орган на партията политическа платформа. Тя е публикувана като “Програмни решения на Третий събор на ДП в България” през 1904 год., а по-късно са преиздадени през 1908 год. с допълнения от Петия и Шестия конгреси на ДП. Тези решения са известни като “Основни начала на ДП” и до 20-те години са основните политически принципи, които определят натюрела на партията.

Текстът е прекалено обширен, като по всеки основен въпрос са направени коментари от ЦБ, с оглед спецификата на националните особености. Практически са обхванати всички обществени проблеми и се предлага решението им, с оглед традициите на партията като специфична обществена организация и участничка в строителството на нова България.

Като основна идея за българската народност ДП разбира следното: “Общото знаме, под което са били обединени и са воювали всички сили на предосвободителната епоха, това е идеята за българската народност, противопоставена на елинизма и ислямизма” и по-нататък “извоюването на една независима и автономна България в предели, общи с ония на черковното управление”. Търновската конституция е наречена “оная мечтана хартия на политически и обществени свободи”. Принципите на демокрацията са определени като “превръщането правата на държавата от лични или съсловни, каквито бяха при стария режим, в обществени, т.е. в права, еднакво достъпни за всички граждани.” Твърде модерни за времето си са възгледите за гражданското общество: “Тук е важно да се помни, че нарушението правото на едного е нарушение правото на всички, защото допусне ли се да се потъпче то спрямо един, с това се насърчава насилникът да направи същото с втори, трети и т.н.” За първи път се прави разграничение между политическа формация и котерия: “ДП противопостави своите сили сега не против консерваторите, а против ония на котериите, които формално държаха за конституцията, а фактически за частните интереси на котерията...” и: “ДП ще насочи усилията си да възстанови истинското конституционно управление в страната, в противоположност на котерийното. Котерията, това анонимно политическо сдружение, не може да съществува без мълчаливото или явното съучастие на натрапени народни представители и съветници, общински или окръжни, както и на нейните волни и неволни помагачи между офицерството и чиновничеството.”

В частта, посветена на земеделието, демократите акцентират, че “ще съдействат за кооперативните сдружавания във всички области на селското стопанство.” На този етап, при неустановените собственически отношения, все още се говори за интензивно земеделие от дребни собственици.

В частта “Спрямо индустрията и търговията” основният раздел е посветен на “Един протекционизъм, който да има предвид не личностите, а предметите и областите за протекция...”. По-нататък се предлага “сдружаване на работниците за защита на техните права “, което е по същество днешният синдикализъм. Подробно са развити възгледите за пътищата и съобщенията, за здравеопазването, минералните богатства и не на последно място за стриктното управление на държавните финанси.

В програмата има една глава 7, озаглавена “Либерализъм, социализъм и демократизъм”, в която за първи път са изложени общите политически възгледи на демократите. Ще си позволя да цитирам буквално по-интересните текстове от тази глава, защото те стават и основа на целия политически възглед на ДП, относно политическото разположение на идеите в модерната политическа идеология.

1. “ДП не споделя учението на социализма.”

2. “За социализма историята е борба на обществените класи, антагонизмът на тия класи - двигател на историята и оттук държавата е класова, законодателството също класово.”

3. “Държавата е уредба на компромисите, а не държава само на една класа, както и сам законът обикновено е компромис”.

4. “ДП е партия на общите интереси и еволюцията, а не изключително на класовите интереси и на революцията”.

5. “За да носи достойно името партия, една групировка граждани требва да бъде преди всичко партия на общите интереси и общия напредък на страната, а не сдружение за обогатяване членовете си от облагите на властта - не котерия.”

Това са принципите, към които ДП ще се придържа неотклонно през цялата си по-сетнешна история, независимо от трансформацията на социалния й състав по-късно. Практически, това са и идеите на Петко Каравелов, дообогатени с възгледа за антисоциалистическата природа на партията. Някъде тук либералните идеи от следосвобожденската епоха преминават към типичния консервативен модел - “еволюция”, постепенност, компромис, нереволюционност. Във всички останали програмни възгледи, особено, свързаните със стопанския живот, ДП е типично либерална, дори революционна, погледнато от тогава установеното статукво на икономически отношения в младата българска държава.

Програмните начала на ДП продължават с “конкретни искания на партията с обяснения”, където доста подробно се развиват конкретните задачи на дейците на организацията в държавния живот. По това време е в сила мажоритарната избирателна система и според ДП министри могат да бъдат само народни представители, т.е. “се ползват с пълното народно доверие”. Някои от идеите са твърде авангардни за времето си, но показват изключителната политическа далновидност: национална и окръжни сметни палати, епидемиологична инспекция, училищни лекари, регистрация на минералните извори в страната, създаване на лекарски съюз, общински аптеки, задължително прогимназиално образование, училищни настоятелства, в които участват и жени, създаване на национална следствена служба, Народното събрание да контролира държавните заеми, закон за “публичните търгове и държавни доставки", прогресивен данък, закон за кадастъра, създаване на земеделски синдикати, закони за “предпазване здравето на работниците и обезщетения при злополука”, уреждане на ликвидацията на предприятията и изплащане компенсации на работниците при фалит. За първи път ДП поставя въпроса и за постоянния контингент на армията: “Постоянният контингент на войската да не надминава 1 % от населението, което изпълнява воинска повинност “. За постигане на националното обединение по това време демократите виждат един път - на войната. В случай на “всеобща война” България не трябва да остава неутрална. ДП по-късно, чрез лидерите си, дълго време се опитва да убеди Фердинанд страната да се присъедини към Антантата, но не успяват в това си намерение. Относно външната политика ДП счита, че върховен неин ръководител е Народното събрание и трябва да се диктува от “добре разбрани широки интереси на нашето целокупно отечество”. Относно “македонския въпрос” партията още в началото на века формулира основните си принципи. Според лидерите й всякакво делене там би нанесло “смъртен удар на българските интереси в Македония”, а и Каравелов преди това е завещал на следовниците си своята мечта: “Македония трябва рано или късно да принадлежи на българите”.

За ДП националното обединение не се свежда само до борба за Македония и Одринско, а винаги държат под внимание и съдбата на българското население в Северна Добруджа, дадена Румъния след Руско-турската война от 1877-1878 год.

Програмата на ДП от 1903 год. удивлява с актуалността и модерните за времето си възгледи, които практически остават в идеологията на партията до 1947 год. - доразвити и актуализирани. Те определят партията като модерна обществена сила, защитаваща интересите на дребните и средни слоеве на българската буржоазия от всички обществени слоеве - в програмите и уставите на партията от това време няколкократно се появява определението “народна”, което по това време се приема като елемент от модерния европейски либерализъм, най-вече в икономиката и отношението държава -индивид. Не случайно правителството на Ал. Малинов от 1908 год. продължава протекционистическата икономическа политика на Народно-либерапната партия на Ст. Стамболов и Д. Петков.

По време на управлението на Каравелов - Данев се унищожават всички свидетелства за поборничеството, защото, според Каравелов “те съсипвали финансите на страната” / Стенографски дневници на 11 НС,1901 год., с.825 /, с което си навлича гнева на доста стари поборници, но типичната пестеливост на П. Каравелов взима връх дори в този сантиментален и романтичен по същество въпрос.

Промененият социален статус на членовете на ДП, победата на “дясното” крило вътре в партията от началото на века я променя и в идейно-политически аспект. Любопитен е фактът, че по това време започват преговори между Петко Каравелов и Димитър Петков за обединение на ДП и Народно-либералната партия и възстановяване на старата Либерална партия. Дори за водач на новата се предвиждало да стане П. Каравелов, но според С. Радев смъртта му и съществуващите противоречия осуетяват този опит за обединение.

Петко Каравелов умира внезапно на 24 януари 1903 год. и ЦБ насрочва партиен конгрес на 06.12.1903 год. в салона на кафене “Сан-Стефано”, където е избран за лидер Александър Малинов и е приета програма, която утвърждава ДП като типична конституционно-парламентарна политическа сила. След този конгрес все по-често се наблюдават и елементи, особено във вътрешната политика, взаимствани от англосаксонския обществен модел.

В знак на протест срещу наложения от народно-либералите нов правилник за работата на Парламента на 12.12.1905 год. всички опозиционни депутати, включително и тези на ДП напускат парламентарните заседания за един месец. Това е и първата драстична акция на депутати от ДП срещу парламентарните порядки, което дотогава няма аналог в парламентарните ни традиции.

На 16.01.1908 год. е издаден указ, с който княз Фердинанд назначава за министър-председател Александър Малинов, а на другия ден е обявена и листата на новото правителство, което ще остане в историята на България с обявяването на независимостта и осъществяване на един от най-трепетно желаните възрожденски идеали. То е и естествен резултат от националистичната по същество програма на демократите за външнополитическата позиция на България, но съобразявайки се с международната конюктура, смекчават позицията си по отношение на княза и значително укрепват връзките си с двореца. За управлението на Александър Малинов от 1908 до 1911 год. е писано твърде много, но безспорните неща са: обявяването на независимостта на България, либерализирането на политическия живот, национализирането на “Източните железници”, въвеждането на пропорционалната избирателна система, подготвените промени в Конституцията и приемането на Закона за народното просвещение, който е в сила до 1945 год.

За отношението към демократите в чужбина е най-добре да цитираме спомените на Александър Малинов, издадени през 1938 год.: “Там имаха превратни мнения за Демократическата партия. Смятаха я за крайно шовинистическа и се бояха, излязлото из нейната среда правителство да не поведе една агресивна “македонска” политика 7/стр.62/. Смелостта на правителството се проявява най-вече при осъществяването на лелеяната национална мечта - независимостта. Още с идването си на власт правителството декларира решимостта си да обяви независимостта и да придобие източните железници. По думите на Ап. Малинов “Новините, които идваха, не бяха от най-насърчителните. Ако не официално, то официозно бяхме заплашени, че както завземането на източните железници, така и евентуалното обявяване на независимостта ще бъдат таксувани “за дръзко посегателство върху международното право”/стр.83/. Демократите “посягат дръзко” на това международно право и написват една от най-светлите страници в историята на националното ни самочувствие!

На Седмия си конгрес през 1912 год. демократите приемат нов Устав, с който налагат някои типично консервативни елементи, взаимствани от европейските партии - не се допуска отсъствие на повече от три заседания на ВПС, а всеки член на ВПС се задължава “да направи поне една организационно-партийна обиколка на страната” и се създава “специален партиен фонд за финансиране на ДП. На същия конгрес се определя и основният цвят – моравият, и празникът на партията - 22 септември.

До началото на Първата световна война либералната същност на ДП се определя от фигури, оставили трайни следи в съграждането на следосвобожденска България - носители на възрожденската нравственост и морал, борци за свобода, луди глави, реформатори по душа.Такива значителни фигури са: Петко Каравелов - девет пъти народен представител, единадесет пъти министър, четири пъти министър-председател, Председател на Първото, Второто и Четвъртото НС; Константин Батолов - два пъти министър на външните работи, два пъти кмет на София, три пъти народен представител; Иван Велинов - два пъти депутат и министър; Тодор Кръстев -два пъти министър и народен представител; Стефан Паприков - участник в Априлското въстание, началник-щаб на Западния корпус в Сръбско-българската война, осем пъти министър; Алеко Константинов - писател и виден общественик; кап. Петко Киряков/Петко войвода/ - легендарен участник в освободителните борби; Михаил Такев- седем пъти народен представител и четири пъти министър; Екатерина Каравелова - публицист и общественик; Иван Салабашев - пет пъти министър; Иван Славейков - осем пъти депутат, министър, кмет на София; Христо Славейков - девет пъти народен представител, министър, Председател на 14-то Народно събрание; Гаврил Орошаков - министър и виден общественик. По същество това са едни от най-видните представители на дребнособственическата класа в страната, хора, определящи обществените тежнения от следосвобожденската епоха, по-близко до либералните, радикални и за Европа, модерни, политически възгледи. Във външнополитически аспект се определят като русофили, но ревниво и свято пазят принципите, залегнали в Търновската конституция - по същество творение на Петко Славейков и Петко Каравелов.

За кратко време членове на ДП са били и Найчо Цанов, Тодор Влайков, Антон Страшимиров, Йосиф Хербст.

От началото на Първата световна война и особено след 1920 год. в ДП се налагат фигури от индустриално - земеделските прослойки, със значителна обществена тежест и с определено по-консервативни възгледи, съотнесени към новопоявилите се крайно леви и десни уклони в страната и в Европа. В този период ДП дава на страната политици и общественици като: Александър Малинов - дванадесет пъти депутат, десет пъти министър, пет пъти министър-председател, Председател на 23 Народно събрание; Никола Мушанов -единадесет пъти народен представител, петнадесет пъти министър, три пъти министър-председател, Председател на 24 Народно събрание; Андрей Ляпчев - осем пъти народен представител, единадесет пъти министър, три пъти министър-председател, основател на Съюза на кооперациите и на Съюза на Популярните банки; Стефан Стефанов - четири пъти депутат, три пъти министър на финансите, Председател на 23 Народно събрание, председател на Съюза на индустриалците; Рашко Маджаров - дванадесет пъти депутат и четири пъти министър; Григор Василев - седем пъти народен представител и един път министър; Владимир Моллов - осем пъти депутат и пет пъти министър; Георги Данаилов - девет пъти народен представител и два пъти министър; Александър Гиргинов - девет пъти народен представител и пет пъти министър; Александър Ц. Сталийски - народен представител и министър, доктор по конституционно право и секретар на Съюза на българските адвокати; Стойчо Мошанов - четири пъти народен представител, два пъти министър, Председател на 24 Народно събрание; Борис Павлов - депутат и министър; Петко Стоянов - пет пъти народен представител и един път министър; Янко Стоянчов -два пъти депутат и два пъти министър; Данаил Крапчев - виден журналист и деятел на националната идея; Божидар Здравков - осем години кмет на Пловдив.

 

С края на Първата световна война фактически настъпва и крушението на Санстефанския национален идеал.

В тази обстановка сила набират екстремните и радикални обществени идеи на БЗНС и марксическата социалдемокрация, които инициират значителни селски и градски вълнения. Практически и двете организации отричат съществуващото политическо устройство, а възгледите им за управление нямат нищо общо с демократичния обществен строй -земеделците са за “селска диктатура”, марксистите за “комунистическа революция” и “диктатура на пролетариата”. Фактически по това време двете партии заемат мястото на “радикалите”, някак си техните идеи вече са либерални за съществуващото политическо статукво след войните и съзнателно търсят “взрив” в обществените отношения. Провалът на националния идеал, неуспехът в Македония са причините за появата на тези нови играчи в политическия живот на страната.

След 1923 год. започват и гражданските войни в страната. За първи път помежду си се избиват българи, психологически прекрасно е описано това състояние на обществото от А.Страшимиров, Н. Фурнаджиев и А. Каралийчев. Националното самочувствие след обявяването на независимостта през 1908 год., стопанският подем от началото на века, надеждата, че ще се случи националният идеал за Санстефанска България, всичко е унищожено, унищожена е и визията на демократите за дневен ред на обществото. Рухва демократическият идеал за “политика на гражданите” и идва ред на екстремистките възгледи за управление на обществото - типичен пример са изборите през 1920 год.

В началото на 20-те години Демократическата партия се оформя като консервативна, дясна партия според класификацията на съвременните политически визии - от една страна, тя остава сторонник на класическото конституционно управление и обществен строй до момента, от друга страна, социалният й състав вече включва и представители на едрия национален капитал, съвместно с представители на всички обществени прослойки, особено на по-заможните селски собственици.

Симптоматично в това отношение е състоянието на партията по време на нейния осми конгрес от 1920 год. Тогава се отчита, че само в Кюстендилски окръг тя има 130 организации с общ брой на членската маса от 5 196 души. / в. “Пряпорец”, бр. 223, 6.10.1920 год./. На парламентарните избори, независимо от крайно екстремизираните условия и неблагоприятен за демократите политически климат, те получават в Кюстендилски окръг над 9 000 гласа/тогава гласуват само мъжете/, което ги нарежда веднага след управляващите от БЗНС. Основните привърженици на партията са групирани в средите на тютюнопроизводителите и експортьорите на тютюн, където родът Чапрашикови по това време има твърде силни икономически позиции в околията, Христо Славейков е дългогодишен народен представител от района и председател на окръжния партиен съвет, а самият Александър Чапрашиков е председател на околийския партиен съвет в Дупница./“Изследвания по българска история”, кн. 5,1980 год., стр. 135 /.

На същия конгрес Григор Василев изнася обширен доклад за състоянието на ДП, в който многократно се споменава за водещата роля на организацията в политическия живот, независимо от крайно неблагоприятната политическа конюнктура и се акцентира върху принципите, от които са изхождали ръководните органи по време на войните. Ето един кратък цитат от тази реч на Гр. Василев: “ДП стои в първите редове между партиите, нейните конкуренти са само една или две партии, всички други са далеч зад нея в използване живото слово и политическата борба. ДП не е партия с революционни методи или партия на скандали и сбивания в Народното събрание, но г-н Малинов през 1914 год. хвърли книга срещу Радославов в камарата, защото се погазваха интересите на страната.”

По-късно ДП ще стане и една от първите политически организации, които се присъединяват към европейските структури на сродните партии. На 29.08.1924 год. е учредена Международна антанта на радикалните партии и сходните демократични партии - практически това е по-сетнешният демократически интернационал. В него са приети от България Демократическата партия, Демократическия сговор и Радикалната партия. От страна на ДП на учредителния конгрес са Григор Василев и Владимир Моллов.

След войните на въпросите “Кои сме? За какво се борим? Как да стане това?“ вече ги няма дотогавашните отговори. Това състояние на обществото обуславя въстанията и странните политически доктрини. Тогава се появява големият екзистенциален проблем на българската народност и българската политика, който не е решен и досега. Създаването на Народния сговор през април 1922 год. и на Демократическия сговор на 09 август 1923 год. са елитарен опит да се търси отговор на тези въпроси, но те априори поставят проблема единствено до промяна на земеделското управление и нямат стройна идея за бъдещето на страната, с изключение на средите от убедени конституционалисти в Демократическия сговор.

Уникалната визия на Стамболийски за политика на съсловията, кореспондира с идеите на умерения анархист Прудон и идеята на Русо, че модерността извращава човешката същност и прави човека нещастен. Практически, земеделският лидер избира пътя на ранния италиански социалист Б. Мусолини за съсловното мислене и управление на съсловията, според него - земеделско, занаятчийско, наемно-работническо, индустриално, търговско и бюрократическо. Селският анархизъм /Прудон и Нестор Махно/ се трансформира в насилие извън законите - полувоенната “Оранжева гвардия”. В тази ситуация нахлуват ВМРО /отцепват Петрич извън държавната власт/ и комунистите - преминават към повсеместен уличен терор. Така в България се появява за първи път организираното партийното насилие, съществувало след това дълго в страната.

Любопитна е програмата на Конституционния блок от 1922 год., озаглавена “Позив към българския народ” и одобрена от ЦБ на ДП, ЦБ на Обединената Народнопрогресивна партия и ИК на РДП. В нея за първи път ДП афишира по същество консервативни, християндемократически принципи като: “Морално заздравяване на нацията. Безпощадна борба против корупцията, между другото чрез материалното и служебно обезпечаване на чиновничеството... Прекратяване на прахосничеството и излишните разходи. Избягване на нови данъци и тегоби. Разширяване на социалното законодателство, насърчаване на кооперирането на държавните чиновници и служащи за доставяне на по-евтини продукти. Издигане силата и значението на парламента и държавната власт.”/ в. “Слово”, бр. 77 от 15. юли 1922 год./

Реакцията срещу управлението на Стамболийски пречупва гръбнака на “гражданското общество” - решенията се търсят в сблъсък и конфронтация, диалогът и дебатът са заменени с 9 юни 1923 год.

Нормалният политически живот се възстановява през 1926 год. от правителството на Андрей Ляпчев - сполучливо наречен политик от викторианската епоха. По това време в историографията се лансира и понятието “демократ-сговорист” - една твърде обширна и сложна тема. Практически отношението между Демократическата партия и Демократическия сговор е съществуване на две партии с една и съща идеология, но поддържани от личностни противоречия и властнически амбиции. Не случайно, при надвисналата комунистическа опасност, по-късно, на 30.09.1945 год., демократите от Демократическия сговор взимат решение да се присъединят към Демократическата партия. След атентата в църквата “Света Неделя” от 16.4.1925 год. – почти за половин век най-жестокият терористичен акт в света - и последвалия терор, успокояването и нормализирането на гражданските порядки в страната се осъществява по един безпрецедентен начин от опитния и комбинативен политик Андрей Ляпчев, охарактеризиран най-точно от историка проф. Георги Марков “… той успя да намери равновесието между двете съревноваващи се идеологии - на фашизма и комунизма“. След 1925 год. силата и жилавостта на демократичните традиции успяват да преборят налагания екстремизъм в обществото от левите движения. По това време комунистите искат да разпуснат държавата заради своята партия /Коминтерна и интернационализма/, а крайно десните - да разпуснат партиите, заради нацията, въплътена в държавата /Б. Мусолини и националсоциализма/.

Двадесетте и началото на 30-те години от 20 век са “златното” време на ДП като типична народна партия от класически тип. През 1932 год. тя разполага с 2 531 организации с 86 000 членове, а според други източници с 2 750 организации и 120 000 членове. Партийният вестник е с тираж между 20 и 30 000 броя, а присъствието на ДП е повсеместно в общинските съвети, околийските и областни управи. Според изследвания на БАН през тридесетте години членската маса на ДП е разпределена по населени места така: 30 % е в селата, 45 % в малките градове и 25 % в областните центрове. Като социален състав приоритетно влияние имат дребните собственици и заможните селски стопани.

Твърде интересен е и анализът на академичните издания относно структурата на членската маса на ДП. Така например, академичното издание на История на България от 1993 год. прави буквално следната констатация: “Странно беше, че значителна част от членската маса на такава типична буржоазна партия като Демократическата бяха работниците. То се дължеше на модернизираните възгледи на тази партия, които включваха програмни цели за социална закрила на работническата класа, а също и на действителните усилия на демократите да ги приложат, когато участваха в управлението, и то в условията на бушуваща криза.”

Във в. “Знаме”, бр. 127 от 10 юни 1931 год. се появява “Манифест към българския народ”, което е по същество програмата на Народния блок и е подписан от ДП, БЗНС “Врабча”, Национал-либерална партия, Радикална партия и БЗНС-Ст. Загора. Основните искания на коалицията са :”1. Запазване на Търновската конституция, граждански и социален мир, защита на държавата от пристъпите на дясната и лява реакция. 2. Радикални социални икономически реформи за оздравяването на националното стопанство и защита на икономически трудещите се слоеве... 3. Политика на мир и разбирателство, запазване на държавния сувереитет и националното достойнство, опазване интересите на малцинствата и осъществяване националните въжделения на българското племе, борба за наборна армия...” С този манифест се експонира отново идеята на старите партии за умерен национализъм и възвръщане към исконните идеали на следосвобожденска България. Спечелването на изборите от Народния блок е необратимо...

Мирното предаване на властта през 1931 год. между Демократическия сговор и Народния блок е последният конституционно-демократичен рефлекс на политическия живот в България до 1991 год. Може би, защото начело на победените /Сговора/ и победителите/Блока/ са демократите Андрей Ляпчев и Александър Малинов.

За управлението на Народния блок се е писало много в историографията ни и навсякъде се е отчитала твърде изкусната коалиционна политика на демократите и БЗНС”Врабча 1”, поне в първите две години на управлението. В икономически аспект правителството продължава политиката за протекционизъм на местните производители и предприема драстични мерки за ограничаване на местната бюрокрация. Дава се и ограничена политическа амнистия.

Кризата в управлението на Народния блок настъпва в началото на 1934 год., породена от вътрешно-коалиционните противоречия и тогава се лансира идеята на Ал. Малинов и Ат. Буров за намаляване на броя на депутатите, за увеличаване правомощията на изпълнителната власт и чувствително ограничаване броя на партиите.

Превратът на 19.05.1934 год. е плах опит да се създаде корпоративно управление под режисурата на Борис Трети, но се разклаща с правителството на Андрей Тошев, което в известна степен възстановява гражданските порядки, но пък в същото време утвърждава и личния режим на монарха.

Правителствата на Багрянов и Муравиев правят всичко възможно да предотвратят чуждата окупация и да измъкнат България с активи от Втората световна война. Стига се дори до 08.09.1944 год., когато страната е във война с абсолютно всички участници във Втората световна война.

Объркването достига върха си на 09.09.1944 год., когато съучастник просто отваря вратата на Министерството на войната, а Дамян Велчев и Кимон Георгиев “взимат” властта, с което приключва окончателно опитът да се спаси страната от тоталитаризма.

След 1944 год. водачът на ДП Никола Мушанов, съвместно с Ал. Гиргинов, Борис Павлов и свои съидейници възстановяват дейността на партията и в. “Знаме”, но не успяват да укрепят организационно структурите на партията поради невиждания комунистически терор. При изборите за ВНС не успяват да придобият парламентарно представителство, но запазват моралния облик на ДП като участват самостоятелно в изборите. Любопитно е, че в изборите за Шесто Велико народно събрание за листата на Демократическата партия са обявени официално 22 894 гласа, но... 42 957 гласа са обявени за “недействителни”, при това партията в много околии оттегля кандидатите си в полза на листата на БЗНС-„Н. Петков”. По това време се обнародва проект за конституция на ДП, който е публикуван във в. “Знаме” от 21.11.1946 год., бр. 224, в който се отразяват настроенията на времето. В този проект, в чл. 1 България е определена като “парламентарна, прогресивна и социална народна република” - това е и общият тон, наложен от комунистите след “светлата” дата. В проекта се въвежда длъжността “председател на републиката", който се избира от Велико народно събрание и е фактическият ръководител на изпълнителната власт - за времето си една модерна визия за президентска република. Въвеждат се държавни секретари или помощник-министри, фиксира се броят на министерствата, широко застъпено е допитването до народа като форма за решаване на важни обществени въпроси, самоуправлението е издигнато като основно начало в административните дела. Типичните постановки на консервативните буржоазни партии за “неприкосновеност на частната собственост и пълната свобода на частната инициатива” / чл.129 / се преплитат с актуалните тогава левичарски лозунги като “земята е на оногова, който я работи” / чл. 132 /. Проектът за конституция на ДП от 1946 год. е последният официален политически документ, оставен от дейците на партията, преди тя да бъде разтурена и лидерите й да бъдат подложени на нечовешки репресии от комунистите.

На 23.09.1947 год. с убийството на Никола Петков започва властването на една идеология, нямаща нищо общо с консерватизма, либерализма или демокрацията въобще, на тази дата и официално е унищожено разномислието в България - налага се терорът и единомислието като държавна политика. За повече от 40 години в страната се настанява в обществения живот характерният комунистически език, който прави опит да наложи едно общество, в което не трябва да има любопитни и питащи индивиди, да няма категорията “човешка личност” въобще. Публичният език не се персонифицира, а вождовете налагат дървения език на “ние сме убедени...” или на “ние мислим, че...“. За четири десетилетия се налага комунистическото пренебрежение към емпирията на бита: “Не е важно, че няма хляб, важното е, че комунизмът се бори за мир и прогрес на цялото човечество, посредством пролетарска революция “. Докато за Кашел Мордохай / Карл Маркс / всички проблеми се решават с пролетарската, универсална революция, за Сталин това общество се развива до социалната еднородност за една-единствена партия и се стига, според Мих. Булгаков, до неминуемата комунистическа олигархия, която в крайна сметка свали комунистическите партии от политическата сцена, но... след почти половин век властване. Краят на това безвремие и терор , според Евгений Дайнов, също има точно фиксирана дата - 03.11.1989 год.

 

Демократическата партия - програмни възгледи в края на 20 век.

При възстановяването си на 19.12.1989 год. Демократическата партия не популяризира политическите възгледи на партията, а се акцентира на историческата традиция. Неоценима заслуга за това има първият председател след 1944 год. г-н Борис Кюркчиев - един от ветераните в политиката, запазил демократичните рефлекси отпреди големия терор. Официално ДП е определена като дясна партия пред обществеността от Стефан Савов на 03.12.1990 год. в предаването “Всяка неделя”. Разговорът е публикуван по-късно във в. “Знаме”. На въпроса “Защо ДП е дясна партия? “ г-н Савов сочи следните отличителни черти на ДП от другите партии, появили се след 10.11.1989 год.:

1. “Ние никога не сме признавали догмите на марксизма.

2. Винаги сме поставяли в центъра индивида.

3. Никога не сме били колективисти.

4. Винаги сме били за пазарно стопанство.

5. Никога не сме били класова партия, а общонародна, народна партия.

6. Винаги сме били за парламентарната демокрация.

7. Девизът ми е: “Никога не губи надежда.”/свързан в историческия контекст на промените/”

Важен документ за възгледите на ДП след 1989 год. е и брошурата “Защо станах член на Демократическата партия?”. Там се преповтарят всички познати от историческата традиция държавнически визии на ДП, а именно: акцент върху парламентарното управление; негативизъм към личните режими, диктатурата и тоталитаризма; констатира се, че в своята история “ДП никога не се е опетнила със заговори, преврати, насилие и кръв”; декларира се и противопоставянето на националния нихилизъм. За първи път политическа партия ясно формулира, че в нейните цели присъства “по-тясно интегриране с бъдещата европейска общност”. Отново се акцентира върху примата на индивида в обществените отношения и се прави констатацията, че според ДП “социализмът като идеология и като политическа практика е напълно провален”.

Любопитни в това отношение са възгледите на г-н Савов в приветствието му към митинга на 01.05.1991 год., публикувано в информационния бюлетин на ДП, бр.3/1991 год., където покойният председател свързва идеите на Априлското въстание за “нова нравственост” със ставащото в политическия живот тогава - напускане на ВНС, приемането на Конституция и протестите, свързани с това.

В изборите за Седмо Велико народ но събрание на 10-и и 17-и юни 1990 год., след половин век Демократическата партия възстановява и парламентарното си представителство, за да присъства във всички парламенти, отначало като част от коалицията СДС, а след това в коалиция “Народен съюз”.

По-късно, като председател на 36 Народното събрание г-н Стефан Савов от почит към институциите и верен на семейната традиция, ще допусне да бъде персонифициран с институцията. В един момент Народно събрание и Председател станаха едно и също нещо, а причината бе, че в ПГ нямаше достатъчно подготвени хора, които да отменят г-н Савов в ролята му и на основен полемист на СДС. Тази трагическа съдба на председателя на ДП така и остана неразбрана от хората в коалицията, особено от тогавашния председател и левите организации в СДС. Характерен пример в това отношение бе соловата акция на Ф. Димитров за обявяване признаването на независимостта на Македония в отсъствието на Председателя на Народното събрание и Министъра на външните работи.

В средата на 90-те години на 20 век политолозите общо взето сведоха характеристиките за дясна партия в България до следните основни белези:

1. Да има дълбоки исторически корени преди 1944 год., т.е. да притежава сериозна историческа легитимност.

2. Да бъде категорично антикомунистическа.

3. Да работи за увеличаване ролята на религията и църквата в живота на България - обществено легитимиране на християнските добродетели.

4. Да се бори за по-малко държава в общинското и регионално управление, т.е. за децентрализация.

5. Да отстоява принципите за неприкосновеност на частната собственост и свободната конкуренция, както и намаляване на данъците.

6. Да се бори за силното утвърждаване на брака и семейството в обществените отношения.

7. Да поддържа присъединяването към европейските структури при отчетлива национална идентификация.

Дори само бегъл поглед към съществуващите политически формации и основните им характеристики определят Демократическата партия, според горната класификация, като комай единствената в България типично консервативно-либерална формация в дясно от центъра.

Дълго време най-радикално антикомунистическата формация бе ДП, а също така единствената, която реално възстановяваше историческата памет и традиция именно в сферата на идеологическите реалии. На международния семинар по декомунизация през 1992 год. г-н Савов заявява: “След разпадането на съветската империя се появиха посткомунистически партии, но които фактически всичките изпълняват една и съща роля. Те залагат на лесната забрава, на бързата забрава, на липсата на историзъм.’’ Тук трябва да припомня, че г-н Савов бе единственият от политиците, ръководители на партии във ВНС , който не подписа споразумението за правителството на Димитър Попов с чисто политически аргументи, а именно - неяснотата в характера на този кабинет и неяснота в частта му за вината на БКП. И досега няма отговор какво бе това правителство. Медиите му даваха различни определения -служебно, временно, експертно, програмно, коалиционно. Въобще, дълго време най-радикалните политици в средите на СДС бяха от ДП - тяхна бе инициативата за неподписването на Конституцията, за бойкота на пленарните заседания и гладната стачка; Георги Марков бе от символите на ясния антикомунистически протест, тезите за лустрацията също се появиха от средите на ДП. Бедата и на нас, и на СДС бе, че дебатът след 1989 год. в българското общество отново бе уникален и ни подхлъзна - както всички българи и ние започнахме най-напред с политиката, а не с икономиката, с хляба и парите на държавата.

Политическата програма/платформа/ на Демократическата партия е приета на 13 редовен конгрес от 13.12.1990 год. и леко е видоизменявана на следващите три конгреса. В общата политическа част на програмата се декларира определено консервативният, християндемократически характер на партията: “приемник на националните възрожденски идеи и принципи за държавно и обществено устройство”, “религиозна и културна самостоятелност и държавна и национална независимост”, “отстоява традиционните добродетели на личния, семейния и обществен морал”, търси се народното доверие“ в името на достойнството на отделната личност, справедливостта в обществения живот и добруването на българския народ”. В общи линии, това са принципите, които са декларирани като политическо верую още при създаването на партията през 1896 год.

Нататък ДП заявява категорично своето отношение към властта след 1934 год., а именно: “Противопоставя се на личния режим, установен след преврата на 19.05.1934 год. и не участва в т. нар. Отечествен фронт” и още: “властта, установена на 09.09.1944 год. не е законна, тъй като не произтича от народната воля, изразена в свободни избори. Изборите, провеждани от комунистическия режим в продължение на 45 години, както и резултатите от референдума за премахване на монархията ДП счита за незаконни.” В това си разбиране за комунистическата власт и наследство ДП си остава единствената политическа сила в страната. Характерът на партията е определен по следния начин: “Тя е общонационална партия вдясно от центъра, в която има място за всички инициативни и трудолюбиви български граждани“. Първата партия, която след 10.11.1989 год. се е самоопределила като НАРОДНА е Демократическата.

В раздела “Обществено и държавно устройство” се декларира, че за нас основната и върховна ценност на българското общество е ОТДЕЛНАТА ЛИЧНОСТ и, че “свободата на всеки се простира дотам, откъдето започва свободата на другия.” И по-нататък: “Българското национално самосъзнание се основава на ХРИСТИЯНСКИТЕ ЦЕННОСТИ и НАЦИОНАЛНАТА ЦЕННОСТНА СИСТЕМА” - тези, декларирани също за първи път от Демократическата партия. Както и: “ДП е за морална основа на властта, отхвърля политическото лицемерие и счита грижата за обществените дела за върховен дълг на властта”. В раздела “Гражданското общество” ДП декларира “НЕОКОНСЕРВАТИВНИТЕ възгледи за ролята на държавата и обществото, както и че “ИНДИВИДУАЛНАТА СВОБОДА е неотменимо условие за постигане на всеобщото благополучие”, както и че семейството е основната социална единица в обществото. Програмните цели в тези раздели определят ДП като типична неоконсервативна, християндемократическа и народна партия.

В раздела “Икономика” е декларирано, че ДП от самото си създаване е съчетавала “либералната си стопанска политика със социален коректив при спазване принципите на екологичното пазарно стопанство” - теза, възприета от всички “консервативни и неколективистични партии”. Като основна цел на ДП в икономическата част на програмата е определено “формирането на средна класа”, а подкрепата на едрия бизнес се свързва със законния контрол на натрупването на огромни по размер капитали.

Основните видове доходи са според класическото разбиране - от труд и собственост. Стимулите за развитие на селското стопанство и възраждането на кооперациите са в традиционните акценти в почти всички политически програми. Въобще, в икономическата част на програмата си ДП е застъпила типичния модерен либерално-консервативен или неолиберален елемент, развит в разбиранията на адептите на пазарната икономика от средата на 20 век. Дори по същество това е икономическият либерализъм на Адам Смит -пълна свобода на индустриалната и търговска дейност, сваляне на икономическите ограничения от страна на държавата, прекратяване на бюрократичните пречки, свободни договорни отношения, т.е свободна игра на икономиката и поставянето на индивидуалния труд и капитал над съсловните норми.

Все още в този аспект от българските политически субекти не е намерен баланса на “homo economicus” на А. Смит и разумният либерализъм “laissez faire”, но всъщност и двата типа са за “по-малко държава” в икономиката. Но от друга страна разликите се появяват отчетливо при значими проблеми в обществото. Например, след края на Втората световна война немският либерал Лудвиг Ерхард провежда “шокова терапия” като премахва купонната система и изведнъж освобождава цените, с което се увеличава вълната от безработица еднократно, но след това постепенно започва да спада рязко. По-късно нобеловият лауреат Фридрих Хайек като неолиберал казва: “Няма по-достойна цел от тази, да унищожиш властта на правителството над парите”, а и: “Човек трябва да се подчинява на закона, а не на човека. Чрез намаляване на държавните субсидии, на високите данъци, на сложните нормативи, на ограниченията, налагащи сенчеста икономика, се разбиват същевременно всички властови монополи.” Всъщност неолибералите налагат един принцип в световната икономика, а именно: “Или равенство на бедните, или неравенство на богатите” и историята като че ли потвърждава това. Във практиката си, силно се надявам, че ДП ще успее да опредмети тези виждания.

Разбиранията на ДП в сферите “Образование, наука, култура”, “Социална политика, здравеопазване, младеж, спорт”, “Малцинства, национално достойнство, етнически и религиозни общности” и “Национална сигурност” са всъщност постулати, характерни за традиционните неколективистични и немарксистки партии - традиционализъм, национален суверенитет, търпимост, социална защита, липса и противопоставяне на агресивно външно доктринерство, т.е в сферата на християндемократическото разбиране за обществено устройство.

Първата от партиите, след 1989 год., която се е опитала да формулира своя национален идеал е ДП: “НАЦИОНАЛНИЯТ ИДЕАЛ е България да стане привлекателна за всички българи в света.” Въпреки добрата формулировка, той звучи общо и неопределено. По принцип, тезата за общонационалния идеал на българите се появява в началото на новата ни държавност в края на 19 век и той е “Постигане на Санстефанска България, т.е. - България е съразмерна с религиозните граници на автокефалната ни църква и използването на българския език.” Темата е обширна и ДП само ще спечели от формулиране на общобългарския национален идеал.

 

Какви са слабостите в политическата програма на ДП?

На първо място това е вече остарелият принцип на обобщеността и прекалено общо формулираните тези, т.е. липсата на конкретика. На второ място, липсата на предложения за: референдума като основа на гражданското общество, мажоритарната система в парламентарните избори, систематика на основните ни виждания по конституционни текстове, демографският проблем, новият ред в света след 1990 год. Според един от великите политици на 20 век Р. Рейгьн, в една политическа платформа задължително трябва да има тезите и вижданията на партията по следните теми: Човешката личност, Семейството, Религията, Децата, Мъжът и жената, Домът, Собствеността, Демографията, Училището, Държавата, Територията, Конституцията, Законите, Населението, Армията, Институциите, Администрацията, Правораздаването, Икономиката, Данъците, Парите, Енергетиката, Екологията, Градът, Селото, Езикът, Спортът, Съседите, Външната политика, Водите, Медиите, Културата, Солидарността, Социалната защита, Историята, Инвалидите.

След 16 конгрес на ДП през 2000 год. по инициатива на председателя на ВПС В. Методиев се създадоха работни групи, които да подготвят програмни документи на партията. В завършените доклади на някои от тези фокус-групи се формулираха страхотно модерни възгледи и конкретни послания, лансираха се чудесни идеи, но както често става при нас, по-късно този интелектуален труд остана неизползван, включително в предизборната кампания през 2001 год. Ще се спра само на някои от тези идеи. В ръководената от Мартин Заимов група “Икономика и финанси” се лансираха изключително ценни идеи като “създаване на правила и технология за дебат между законодателя и засегнатите от закона субекти при подготовката на законодателството”, “регулиране на електронната търговия”, “забравяне философията на прехода и примат на общовалидните икономически закони”, “разумни ограничения и мандатност на чиновниците”, “при сериозна инвестиция на зелено да не се плаща 10 год. данък печалба”, “създаване на работни места в икономически депресирани райони, като хазартът бъде разрешен само в тях”, “държавна администрация като оферент на услуги”, “максимално ограничение на служебната тайна”, “промяна в зонирането на патентния данък”. Някои идеи на ДП по-късно бяха успешно лансирани в предизборна обстановка от НДСВ като: “кредитните линии за малки и семейни фирми” и “намаление на разрешителните режими”. В групите за национална сигурност и конституционни промени също се родиха свежи и модерни идеи за законодателни промени, за формулиране на национален идеал, за Балканите, за православната вяра и религията, за ролята на разузнавателните служби и т.н., но не успяха да достигнат до общопартиен дебат, да бъдат приети и оформени като политически послания-програми на нашата партия.

Последното десетилетие на 20 век оформи твърде пъстрата картина на политическите идеи в България. От възстановените стари партии само ДП и РДП развиха и актуализираха идеите на своите следовници, съответно консервативно-християндемократически с либерални икономически идеи и либерално-исторически на РДП. Много интересна е еволюцията на някои от партиите, съставляващи коалицията СДС. БСДП се възстанови като силна социалдемократическа, с изградени идеологически визии, партия, но левите уклони и разноликият състав я разпокъсаха и практически обезличиха; традиционно левичарски и крайно либерални на Запад, зелените движения като ЗП, КЕП и Екогласност всъщност бяха някаква странна амалгама от левичарство /А. Каракачанов/, революционност /Е.Сугарев/ и религиозен фундаментализъм /Ф. Димитров /; ОДЦ бе създаден като експертно-либерална формация, а впоследствие се раздели и по-голямата част основа ОХДЦ, която поне като програмни намерения декларира християндемократически принципи.

Лявото политическо пространство бе заето от БСП, която не надхвърли представите си за реформиран комунизъм. Тук се настаниха и формации като БСДП, Евролевица, ДПС и БББ, които създаваха левите си послания чрез социалдемократическа фразеология и десен популизъм.

При разпределението на дясното пространство съществена роля изигра формирането на СДС като партия, което стана поради абсурдното и странно съжителстване в единен организъм на партията и на други формирования със съответните идеологически особености - т.н. присъдружни партии. И в една партия, която при създаването си декларира принадлежност към християндемокрацията и идеологията на десните партии, съжителстваха леви земеделци и социалдемократи, популистки настроени зелени и десни представители на БДФ, изповядващи преди всичко идеята за единна национална държава. Тази разнопосочност създаде условията за по-сетнешното, при управлението на СДС, властване на кланове и приятелски кръгове, на загърбване на ценностите на десния хуманитаризъм. В това отношение твърде любопитни са наблюденията на Евгений Дайнов в книгата му “Политическият дебат и преходът в България”. Както при всички нехомогенни идеологически управления и това на СДС се поддаде на типичните две изкушения при управление:

1. Моделът на Ърнест Гелнер за “диктатура на братовчедите” - т.е. изграждане на квази-олигархии на кланова и родова основа.Тогава няма смислен отговор на въпроса “Как се взе ТИ тук ?”. В СДС от 1997 год. се появиха масово бивши комунисти, роднини, приятели, бивши служители на тайните служби и местни авантюристи. За съжаление този процес ставаше със знанието и одобрението на ръководството на СДС.

2. Самообслужването на части от елита и преследване на лични интереси там, където нито законът, нито правилата на пазара са еднакви за всички.

Типични за възгледите на СДС са и някои убеждения на водача на партията Иван Костов от интервюто му в сп. “Демократически преглед” бр.2-3 от 1995 год., т.е. веднага след решението да се преструктурира коалицията СДС в партия СДС. Та в това интервю r-н Костов декларира възгледи, които в никакъв случай не се припознават от християндемократическите партии: “В този смисъл няма чест, няма морал като императиви на политиката. Чест, достойнство и морал в крайна сметка са понятия лични, а понятията на политиката са обществени, засягат огромна маса от хора.” Това са разбирания, които драстично се различават от ценностите на европейските народни партии. По-горе видяхме, че основната борба на християндемократичните формации в цял свят е именно утвърждаването на честта и морала в обществените отношения, в политическите процеси. Странно звучат и думите на водача Костов в същото интервю, че “властта не е задължително условие човек да просперира лично, извън нея дори е по-лесно“, а по време на управлението на СДС точно властта стана източник на личен просперитет.

До 1994 год. СДС направи само един опит за изясняване на политическата си същност - проведената през октомври 1993 год. теоретична конференция, която се оказа един безкрайно неползотворен опит в това отношение, защото дебатът се проведе всъщност за процесите в Парламента и извън него, а аналитични доклади като този на М. Неделчев просто останаха без подходяща аудитория, а именно тогава той лансира официално идеята си за двойнствеността на СДС - като коалиция от партии и движение - и уникалността на политическия субект в този аспект. Всъщност, потвърди се максимата, че историята е наниз от провалени намерения.

До голяма степен и гореизложените позиции определиха решението на ДП през 1994 год. да напусне коалицията СДС и да потърси пътя на самостоятелния политически идентитет. Особено последователен и горещ привърженик на самоидентификацията и автономен организационен живот бе Стефан Савов. Създаде се качествено нов тип коалиция между ДП и БЗНС, която през 1994 год. по единодушната оценка на експертите за първи път преодоля извечния конфликт “град-село” и намери своята политическа мисия именно в утвърждаването на християндемократичните принципи в българския политически живот - децентрализация в административен план и стопанските дела, консервативни идеологически възгледи, умерени послания , насочени към средния тип избирател и обща политическа програма, балансирана между приоритетите на двете формирования. Още тогава и ДП, и БЗНС имаха определена социална група, на която да разчитат при избори. На теоретичния семинар на коалицията, проведен в гр. Банкя на 24,25 и 26. 03.1995 год. , Стефан Савов декларира: “Не може да има обединена опозиция. Просто обединена опозиция значи да се върнем назад към 1991 год. Може да имаме съвместни усилия за борба с нашия опонент комунизма, но ние имаме по някакъв начин някакви свои идеи, които се различават от идеите на СДС и това е защото сме две партии / ДП и БЗНС /, които са готови да вършат и партийно строителство“.

В този период /1993-1994 год./ ДП бе против безсмисленото екстремизиране на политическия живот, повторението на политически действия , които се превърнаха във фарс /гладни стачки срещу президента, ежедневни митинги, горене на книги/, защото след като СДС спечели изборите загуби дебата за посоката на реформите и парламентарните практики. Опитът на ДП да наложи друг стил на политическо поведение с избирането на Ст. Савов за председател на СДС претърпя неуспех, именно поради типично левичарските подходи /агитки, побоища и омаскаряване/ на част от ръководството на коалицията.

Преди последния конгрес и първия след смъртта на Стефан Савов се оформи нещо като дискусия относно същността на ДП. В някои интервюта на демократи, членове на ВПС, се заговори за две линии в партията: “на традиционалистите и на новите“. Определено се заговори и за актуализация на някои от основните постулати в партията, защото според Н. Куколев “ДП в момента не предлага нищо друго, освен историята си”, а според Пл. Цветков “дошло е време да бъдем програмна партия и да привличаме хора с вижданията си за бъдещето на страната”. За първи път от средите на ДП излязоха идеите, че сме за позицията на Де Гол за “Европа на отечествата” и категорично “без сделки с комунистически формации” /в. “Стандарт” от 23.02.2000 год./. На заседанието на ВПС, проведено на 19.02.2000 год. в гр. Пловдив се фиксират и основните характеристики, които определят ДП като партия, например: “подчертано християндемократическа и неоконсервативна същност”, “запазване на националните идеали, утвърждаване на стабилна държавна власт и развито гражданско общество...” За съжаление тези определения не остават развити в строен текст, който да предложи конкретните виждания на ДП по отделните въпроси на актуалната политика, така както са направили нашите предци преди един век...

За правителството на ОДС още през 1999 год. бе ясно , че не разбира или не може да спази един от основните принципи на модерната християндемокрация, че управлението на една партия трябва да доведе до чувствително подобрение на качеството на живот, че политиката се прави “тук и сега”, за да се разчита на положителен вот на следващия тест - изборите. Втората половина на управлението на ОДС се характеризираше единствено с превърнатите в сакрално заклинание думички “НАТО и ЕС” без никакво реално осъществяване на идеите за “общо благо и социална солидарност в рамките на националната общност” - фундаментални тези за европейските народни партии. Точно по тази причина правителството от 1997 - 2001 год. окончателно разсея илюзията, че в България може да се случи 18-годишното управление на консерваторите в Англия, осъществено по блестящ начин от изповядващата постулатите на модерната християндемокрация Маргарет Тачър. Правителството на ОДС не разбра , че десетгодишният политически опит на българите ги научи да дебнат управляващите дали работят за общото благо или формират клиентелистки отношения. Аз твърдя, че в определени елементи управлението на ОДС бе типично левичарско: докато при комунистите има драстично пренебрегване емпирията на бита “Не е важно, че няма хляб, важното е , че се борим за победа на социализма”, при СДС и правителството му имаше нещо абсолютно аналогично: “Не е важно, че има обедняване,че хората няма къде да си продадат чушките и има корупция, важното е че СДС се бори за ЕС и НАТО и X. М. Аснар поздравява Ив. Костов в НДК”. Именно при формирането на подобна “диктатура на братовчедите” се появяват неясни, неразбираеми, леви или елементарно популистки политически субекти, мотиви и пейзажи, каквото е странното формирование НДСВ. Създаването на “олигархия зад кулисите” последните десет години е фундаментален обществен дебат, в който ДП трябва да участва, в който ДП не е направила своите ясни послания към обществото - обвързването със СДС практически и на политическо, и на институционално ниво ни лишава от възможността за различност и отличаваща се идентификация. Наскоро от ДП -типично християндемократическата партия - бе отнета законодателната инициатива за нов закон за вероизповеданията и бе внесен от депутати на НДСВ, които дори инициираха обществен дебат. А в цял свят грижата за религията, за избора на ценности в едно общество е задължение преди всичко на консервативните формации.

От написаното до тук ще се опитам да обобщя моето виждане каква партия е Демократическата, а то е, че Демократическата партия е народна, неколективистична, консервативна християндемократическа политическа формация, изповядваща в икономическия живот възгледите и принципите на неолибералния стопански модел.

За да оправдае наистина своята обществена мисия, Демократическата партия трябва да има свои виждания по основните политически дебати в България, да формулира основните си тези, изхождайки от историята си и съвременните нови реалности в света. На първо място това е виждането ни за Конституцията и нейното несъвършенство - да не забравяме, че депутатите на ДП във ВНС не я подписахме. Въобще, основен разговор в обществото ни е въпросът за законите, съдебната власт, Висшия съдебен съвет, несменяемостта и имунитета на депутати и магистрати, като се има предвид, че имунитетът не е убедителният аргумент в съвременния свят. Основен фундаментален въпрос е този за типа избирателна система. Проблемът пропорционална или мажоритарна избирателна система в началото на 21 век е въпрос за избор на цивилизация, на утвърждаване на индивида пред колективистичното, общото. България е крещящ пример за това как една избирателна система/пропорционалната/ ражда политическа олигархия, която губи мисията за “общото благо”. В крайна сметка, мажоритарната избирателна система работи перфектно в демокрации като САЩ, Англия, Франция , а дори Италия промени избирателния си закон и сега смесената система там е със 75 % предимство на мажоритарната, същото е в Германия и Русия, а пропорционалната с твърди листи се практикува само в страните от третия свят. Ако наистина желаем да участваме в обществения дебат като партия трябва да имаме своята позиция и избор. Същото е с въпроса за референдума като върховен обществен коректив при важни държавни интереси - ДП например я нямаше при обществения дебат за АЕЦ. Във всички програмни документи на ДП от създаването й се акцентира на референдума като типичен пример за народовластие.

Все по-остри и наложителни стават обществените дебати за промяната на Конституцията - каква република и дали сме република въобще след 1947 год.; точките: изборът на президент, проблемът с вицепрезидента, броят на депутатите, мястото на прокуратурата и следствието, ограниченията по възраст, гражданство и местоживеене за президента, изменението на конституцията. Изключително важен въпрос е и чл.22 от Конституцията, защото се отнася не само до земята, но в определени случаи става дума и за територията на страната - например породеният десетилетен проблем между Израел и Палестина.

Последното десетилетие в страната, независимо че гражданското недоволство през 1989 год. започна оттам, се пренебрегнаха тежките екологични проблеми - заводи като КЦМ и ОЦК продължават да унищожават практически здравето на децата ни. Повсеместно се крият данни за неща, за които в западните страни падат правителства, като например завишеното с 200 пъти съдържание на олово в кръвта на децата от с. Куклен.

ДП отсъства и от припламващия перманентно дебат за вярата, религията и религиозните свободи в страната. Съхраняването на православието, създаването на православен център на Балканите е фундаментален въпрос не само за нашето самосъзнание, а и елемент от националната сигурност.Според едно проучване България е страната в Европа с най-либерапния режим към сектите и религиозните сдружения. Да не говорим за все по-широкото разпространение на идеи, взаимствани от ислямския фундаментализъм. За важността на този въпрос можем да направим справка в изложената тук теза на С. Хънтингтън и неизбежния конфликт по разломната граница между християнската и ислямската цивилизации.

ДП трябва да участва и налага в общественото пространство своите идеи в икономиката - инвестиции на зелено, данъчна политика, социална солидарност. Трябва да се възкреси и непрестанно лансираната още от Петко Каравелов политика на силен местен протекционизъм. ДП може да стане и инициатор за въвеждане на еврото като платежно средство в страната.

Официалният език, децата, отношението към биологичните малцинства, инвалидите, енергетиката, пътищата, армията и полицията - това са само малка част от темите за обществен дебат, в които ДП трябва да има свои собствени тези и инициативи, да ги оформи като политически документ и в крайна сметка да се формулира българския национален идеал - така, както са го направили първосъздателите на партията.

ДП трябва да живее с моментните проблеми на политическия живот, независимо колко успешно е решила вчерашните, ако въобще ги е решила. Промяната на ситуацията доста често идва именно от начина, по който са решени “вчерашните” проблеми и днешните трудности идват от техните вътрешни взаимоотношения.

А иначе политическият разговор и спор в света се води непрекъснато между двата полюса: този на Сартр “Човекът е свобода” и този на Великия инквизитор на Достоевски “Човек е щастлив, ако се разтовари от бремето на свободата”. И разбира се, окончателно решение няма да се намери!

В броя си от 3 -10.03.2000 год. в-к “Капитал”, след като признава, че на последния си конгрес ДП “все пак е запазила стил”, сполучливо извежда в заглавие, че според тях политиката на ДП прилича на "прозрението на старата дама - важното е да си желана... “ Аз лично се надявам, че тази политика ще се промени и то радикално, защото “СТАРИТЕ ДАМИ” първо не остават дълго в живота и второ - обикновено не раждат деца, не създават поколение, т.е. не носят нищо ново, не сочат пътя... А нали един велик руски филм завършваше с това, че “Всеки път води към храма !”

------------------------------------------------------------------------------------

“ Felix gui guod amat, defentere fortiter audent.”("Щастлив е онзи, който смело е готов да защити каквото обича.") Овидий

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Аристотел. Политика.С.,1995 год.

2. Огюст Конт. Курс по позитивна философия.

3. Хуго Гроций. Три книги за правото на война и мир.

4. Джон М. Кейнс.Обща теория на заетостта, лихвата и парите.

5. Джон Барнахем. Революция на мениджърите.

6. в. "Целокупна България”, бр.1,1879 год.

7. в.”3наме”, 13.12.1990 год

8. в.”Мир", бр.289,10.09.1896 год.

9. в."Знаме”, бр.13 и 14 , 12.10.1895 год.

10. в."Пряпорец", бр.76, 28.03.1899 год.

11. Александър Малинов. Странички от нашата нова политическа история. Спомени.С., 1938 год.

12. Александър Ц. Сталийски. Фашисткото учение за държавата. Държавно-правни изследвания., С., 1029 год.

13. Програми и устави на буржоазните партии в България 1879-1918, Наука и Изкуство, С. 1992 год.

14. Информационен бюлетин на ДП, бр.1, 2 и 3, 1991 год.

15. Рафаел Калдера. Християндемокрацията. , С., 1993 год.

16. cn. “Демократически преглед”, бр.5-6/1994 год.; бр. 2-3/1995 год.

17. Бенджамен Констан. Курс по конституционна политика.

18. сб.”Разумният избор. Избори 94 и 95”, С., април 1995 год.

19. Изследвания по българска история, БАН, кн.5, 1980 год.

20. Франсис Фукуяма. Големият разлом., “Рива”, 2001 год.

21. Самюъл Хънтинггьн. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред., “Обсидан”, 2000 год.

22. сб. “Новият световен ред”, “Труд”, 1999 год.

23. Михаил Неделчев. Участие в политиката. Ф-я “Фр. Науман”, 1993 год.

24. Пламен Цветков. Демократическата партия - исторически очерк. С, 1996 г.

25. Евгений Дайнов. Политическият дебат и преходът в България, С., 2000 год., Ф-я “Българска наука и култура”.

 

Април, 2002 год., Пловдив