Тодор Живков и личната власт - Нико Яхиел

Към албума...
Автори

Нико Яхиел

Заглавие Тодор Живков и личната власт. Спомени, документи, анализи.
Издател Omda
Дата 17.10.2013 (2013-09-25)
Език български
Раздел мемоари, документалистика
Формат електронно издание - EPUB, FB2, PDF

 

 

 

 Свалете във формат fb2.zip

Свалете във формат epub

Свалете в PDF

 

 

Нико Яхиел

Тодор Живков и личната власт

Спомени, документи, анализи

 

Съдържание

ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДУМИ
ЗА СЕБЕ СИ

  1. 1. АЗ, АГЕНТЪТ…
  2. 2. РУСЕ, БУКУРЕЩ, СОФИЯ
  3. 3. КАК „ПОПАДНАХ“ ПРИ ТОДОР ЖИВКОВ

ЧАСТ ПЪРВА

  1. 4. ТОДОР ЖИВКОВ — СЕКРЕТАР НА ЦК НА БКП
  2. 5. НАСИЛИЕ И РЕПРЕСИИ
  3. 6. УСТРЕМНО — НАГОРЕ!
  4. 7. СМЯНА НА ЛИДЕРА
  5. 8. НАДЕЖДИ, ПОСТИЖЕНИЯ, РАЗОЧАРОВАНИЯ
  6. 9. ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЗНС И ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ
  7. 10. КОЗМЕТИЧНИ ПРОМЕНИ В СТАЛИНИСТКИЯ МОДЕЛ НА СОЦИАЛИЗМА

ЧАСТ ВТОРА

  1. 11. ВРЕМЕНЕН СЪЮЗ СРЕЩУ ОБЩИЯ СЪПЕРНИК
  2. 12. УТВЪРЖДАВАНЕТО НА НОВИЯ ЛИДЕР
  3. 13. ПЕРИПЕТИИ НА „ИКОНОМИЧЕСКИЯ СКОК“
  4. 14. ЖАЛОНИ ПО ПЪТЯ КЪМ ЕДИНОВЛАСТИЕТО
  5. 15. ОКОНЧАТЕЛНО УСТАНОВЯВАНЕ НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ

ЧАСТ ТРЕТА

  1. 16. ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА БЪРЗО И СТАБИЛНО ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ
  2. 17. ОПИТИ ЗА РЕФОРМИ В ИКОНОМИКАТА
  3. 18. СТАБИЛИЗИРАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ
  4. 19. СТРАТЕГИЧЕСКИ „МАНЬОВЪР“ - СБЛИЖАВАНЕ И В ПЕРСПЕКТИВА СЛИВАНЕ СЪС СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ
  5. 20. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ НА СЕДМИНАТА И ЗАГОВОР НА ИВАН ТОДОРОВ — ГОРУНЯ
  6. 21. ПРЕМАХВАНЕ НА ОПАСЕН ПОТЕНЦИАЛЕН СЪПЕРНИК
  7. 22. КАДРОВИ ХОДОВЕ
  8. 23. СМАЗВАНЕ НА „ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ“

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

  1. 24. АПОГЕЙ НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ
  2. 25. НАВЛИЗАНЕ В ИКОНОМИЧЕСКА, ПОЛИТИЧЕСКА И НРАВСТВЕНА КРИЗА
  3. 26. МАРА МАЛЕЕВА И ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА
  4. 27. ПО ПОВОД НА КРИМСКИТЕ СРЕЩИ
  5. 28. ЮБИЛЕЙНАТА 1981 ГОДИНА
  6. 29. „ОСТАВКАТА“ НА АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ

ЧАСТ ПЕТА

  1. 30. ОСОБЕНОСТИ НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАП НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ
  2. 31. ПЪЛНА ПОДКРЕПА НА СЪВЕТСКАТА ПЕРЕСТРОЙКА
  3. 32. „ОБЩО, ОСОБЕНО И ЕДИНИЧНО“
  4. 32. НОВ МОДЕЛ НА СОЦИАЛИЗМА В БЪЛГАРИЯ
  5. 34. НОВАТА КОНЦЕПЦИЯ В ДЕЙСТВИЕ
  6. 35. ЮЛСКА СЕЧ
  7. 36. КРАЙ НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ. НАЧАЛО НА ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА.

ЧАСТ ШЕСТА

  1. 37. КОМУНИЗЪМ ИЛИ ТОТАЛИТАРЕН СОЦИАЛИЗЪМ?
  2. 38. ЩРИХИ КЪМ ЕДИН ПОРТРЕТ

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
СЪКРАЩЕНИЯ
ПРИЛОЖЕНИЕ НА АНГЛ. ЕЗИК

  1. NIKO YAHIEL
  2. SUMMARY
  3. CONTENTS

Информация за изданието

 

 

 

 

ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДУМИ

Дни след пленума на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г., когато беше сложен край на личната власт и на тоталитарния режим и се откри пътя на демократичното развитие на България прецених, че трябва — преди всичко за себе си — да направя равносметка на преживяното през времето, когато работех в Кабинета на Тодор Живков, да споделя някои мои виждания и оценки за важни събития през този период.

Никога не съм имал намерение да пиша спомени, нито пък да хвърлям оценъчен поглед назад. Затова и никога не съм си водил дневник за моето всекидневие, за впечатления или размисли във връзка с някои политически събития, в които — по силата на служебното ми положение — съм участвал или съм бил свидетел. Близо четири десетилетия работих в Кабинета на Тодор Живков, под неговото непосредствено ръководство. Както по-голямата част от българските комунисти, полагах съзнателно и честно усилия в трудното дело за осъществяване на социалистическия идеал, за създаване на едно по-хуманно и справедливо общество. Дълго, прекалено дълго вярвах, че вървим по единствено възможния път за постигането на тази велика цел. Въпреки трудностите и противоречията, въпреки нееднократните лични разочарования, бях убеден в крайния успех на нашето дело.

Историята реши въпроса по-иначе. Деформираният социализъм, тоталитарният модел на „реалния социализъм„ не издържаха проверката на времето. Нито опитите за реформи, направени през различни години, нито „перестройката“ се оказаха в състояние да предотвратят или да отменят безпощадната присъда на историята.

Пленумът на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г. освободи Тодор Живков от поста генерален секретар на ЦК на БКП. Освободи го с благодарност за дейността му на този пост. Редица членове на ЦК говориха със суперлативи за неговите заслуги. Не мина обаче и седмица („О времена, о нрави!“ може би отново би възкликнал Цицерон) и на следващия пленум на ЦК (16 ноември 1989) отправената към него благодарност бе отменена. Тогава започна и оплюването на Живков.

Последва сесия на Народното събрание. На нея Живков бе освободен и като държавен глава. Дни след това се развихри антикомунистическа истерия, обругаване на БКП. Отричаха се заслугите на комунистите и на хилядите други патриоти в борбата срещу фашистката диктатура и за разгрома на нацистката армия в заключителната фаза на Втората световна война.

С методична последователност печат, радио и телевизия натрапваха образа на Тодор Живков като образ на авантюрист, некадърник и злодей. А годините след 9 септември 1944 г. — като период на пълна и тотална разруха. Можех ли при тази ситуация да остана безучастен, да загърбвам миналото? Да не възкресявам през собствения си поглед събития и факти от нашия политически живот? И не само като политически деец, но и като социолог да не се опитам да анализирам някои страни от нашето историческо развитие през последните десетилетия? Да потърся отговор на парливи въпроси: Защо рухна социализмът, който си представяхме, че изграждаме в нашата страна? Защо и как демокрацията, в името на която се борихме против монархо-фашизма, беше подменена с тоталитарен режим и еднолична власт? Как и защо деформирахме социалистическия идеал? Можех ли да не опитам да разкрия някои особености на едноличния режим на Живков и на процеса на неговото развитие? Да не прибавя щрихи към портрета на личност, която доминира в нашия политически живот през един продължителен и сложен период? Да не търся и собствената си вина и отговорност за деформациите и за укрепването на едноличната власт? Да не стигна до някои изводи и да не се опитам да хвърля мостове към бъдещето?

Материалът, който подготвих след промяната, не беше предназначен за издаване. Това са наброски с много непълноти, неточности, повторения и нямат характер на авторски ръкопис. Част от този материал ми послужи само като основа за книгата, която сега е в ръцете на читателя. При нейната подготовка се рових в партийния архив, прочетох редица публикации, излезли след 10 ноември 1989 г. След тази дата годините са наситени с бурни политически събития в България и по света, даващи богат материал за размисъл.

Записките, които предлагам, обхващат периода от Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. до промяната през 1989 г. - времето, през което Живков беше първи ръководител в нашата страна. Съзнавам, че си поставям и трудни, и неблагодарна задача — да осветлявам и анализирам събития и въпроси, които предполагат различни гледни точки и по които тепърва ще се спори. При това не съм се ограничил само до документи и спомени — собствени и чужди. Публикувам и анализи, оценки, размисли. Не се съмнявам, че ще се намерят хора, които да ме упрекват и осъждат: „Видите ли, близо четири десетилетия работи с Тодор Живков (яде му хляба…), а сега е седнал да го критикува“.

Същността на моята книга не е в критиката. Търся истината — като поука за бъдещето.

Разбира се, събитията и въпросите, които засягам, ще бъдат толкова по-трезво разтълкувани и оценявани, колкото повече се отдалечаваме във времето. Времето е най-строгият и безпристрастен съдник. Това се отнася за всяко що-годе значимо събитие и явление в човешката история. То важи с особена сила за такова сложно и противоречиво явление, каквото е едноличната власт на Тодор Живков.

Сега около нас, а и в нас самите бушуват политически страсти. Емоциите често затъмняват разума. Обективният поглед трудно прониква през тъмната завеса на скалъпени и натрупани преди и след 10 ноември 1989 г. митове и легенди. И с притеснение се запитвам: доколко в тия мои записки ще присъства „обективният поглед“? А всъщност те трудно могат да прекрачат отвъд субективното, преживяното и лично оценяваното. Ако все пак употребявам думата „обективно“, то е в смисъл, че ще се старая да говоря честно и непреднамерено, без умисъл за очерняне или злепоставяне, да говоря за неща добре премислени. Да правя аргументирани оценки и изводи, извлечени от анализа на многобройни факти. Книгата, която предлагам на читателите, не е книга нито на сензациите, нито на конюнктурата.

Държа да заявя още в началото ясно и категорично: съзнавам и поемам — като политически сътрудник на Тодор Живков и като член на Централния комитет на Българската комунистическа партия през определен период — своя дял от отговорност за грешките и деформациите по време на личната власт. Власт, която — независимо от постигнатите успехи в развитието на страната — потъпка високохуманните принципи на социалистическия идеал. Тази моя категорична позиция ме задължава същевременно да съм бдителен и да не давам в тези записки повод да изглеждам едва ли не „герой“, прогледнал овреме и дори въстанал срещу едноличната власт. Прекалено много подобни „герои“ се навъдиха в последно време. Във връзка с това смятам, че е потребно следното уточнение: много от анализите и оценките на събития и дейци през изследвания период, са в една или друга степен анализи и оценки, до които съм стигнал доста по-късно. Много от нещата, за които пиша, са ми изглеждали по-иначе, не са ми били достатъчно ясни или са заставали пред моя поглед в друга светлина. Казвам го не като оправдание, а за да не си присвоявам несъществуващи заслуги.

Естествено, във фокуса на моето изследване е Тодор Живков. Той установи у нас лична власт, той е и нейно олицетворение. Но това в никакъв случай не означава, че искам да стоварвам само върху него цялата отговорност за всичко сторено в разрез с високохуманния социалистически идеал и да приписвам на останалите от висшия ешелон заслугите за всичко съзидателно през изминалите години. Всеки е длъжен в една или друга степен да поеме част от отговорността.

Тепърва ще се пише за тоталитаризма в България, за Живков и неговата лична власт. За положителното и отрицателното през годините, когато той беше начело на БКП и на българската държава. Тепърва ще се правят научни оценки, ще се извличат поуки. На тези мои записки гледам като на скромен дял в проучванията, спомените и изследванията върху този период. Те са написани не само с хладен разум, а и с горещо сърце, с болка за грешките и неудачите, за допуснатите деформации, стигащи и до престъпления, за неосъществените очаквания и излъганите надежди. И същевременно с голяма благодарност към милионите труженици, които преобразиха страната през изминалите след войната десетилетия; с благодарност и към тези, които сега - в тези тежки времена, без оглед на партийна оцветеност - стоически понасят трудности и лишения и работят с вяра за по-хубави дни и за възмогването на България.

Дълбока благодарност изказвам на моята всеотдайна съпруга и другарка Перла, човекът с непоклатима вяра и дух, с който повече от пет десетилетия делим радости и болки, и който винаги — и в най-тежки мигове ми вдъхваше и продължава да ми вдъхва сила и увереност.

Благодаря от сърце на всички, които ме насърчаваха и ми оказваха помощ при написването и издаването на тази книга.

Авторът

ЗА СЕБЕ СИ

1. АЗ, АГЕНТЪТ…

1

 

Понеделник, 28 март 1988 година. След обяд. Звъни телефонът в работната ми стая в Централния комитет на Българската комунистическа партия. Тя се намира на втория етаж на Партийния дом, непосредствено до кабинета на члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Гриша Филипов. Прозорецът й гледа към фонтана. Обажда се секретарката на Чудомир Александров — тогава член на Политбюро и секретар на ЦК, вторият човек в партията след Тодор Живков. Съобщава ми се да бъда при него на другия ден в 10 часа сутринта. Поразвълнувах се. „Поканата“ не предвещаваше нищо добро. По това време Живков беше превърнал Александров в свой официален екзекутор.

Бяха трудни времена — и за БКП, и за нашата страна. „Перестройката“, която М.С. Горбачов беше подел в Съветския съюз, вдъхваше силни надежди за промяна и у нас. Мнозина комунисти и някои безпартийни, предимно интелектуалци, бяха започнали в името на гласността да изказват и поддържат мнения, различни от официалните партийни становища. Появиха се и т.нар. неформални групи, които си навлякоха гнева на Живков. Известно беше, че по негово указание Александров самостоятелно или пред Секретариата на ЦК „гилотинира“ ръководителите на Комитета за екологична защита на Русе и редица други интелектуалци. Затова, когато на следващия ден се явих при него, психически се бях подготвил за най-лошото. Очевидно, очакваше ме възмездие за последния ми сблъсък с Живков. А този сблъсък се оказа и последната ми среща с Тодор Живков като негов помощник.

Какво се беше случило? В четвъртък — дни преди явяването ми при Александров — Живков повика помощниците си на „сутрешно кафе“. По традиция това беше времето през което ние, хората от Кабинета на Живков, му докладвахме резултатите от възложените ни задачи, получавахме нови указания, разговаряхме по въпроси, които ни вълнуваха. На срещата ни с Живков, за която започнах да разказвам, отново се поде разговор около историята с журналиста Георги Тамбуев. Той беше публикувал във вестник „Труд“ (4, 5, 6 и 8 юни 1987) поредица от статии — „Корупция, облечена във власт“. В тях разобличаваше етрополския прокурор като човек, погазил юридически и етически закони. Тези статии и историите около техния автор бяха тогава много нашумели, те вълнуваха нашата общественост. По настояване на Живков Централната контролно-ревизионна комисия на БКП се зае да обследва Тамбуев и да проверява истинността на изнесените от него факти. В резултат — Тамбуев беше изключен от партията. Това стана публично достояние. По-късно се наложи лично председателят на ЦКРК Начо Папазов да разяснява пред милионните телевизионни зрители смисъла на това решение на ръководената от него комисия и да ги убеждава в неговата правилност. Изразявайки учудването си от такова решение, лично от Папазов узнах, че той предложил Тамбуев да бъде наказан само с „мъмрене“, тъй като много от обвиненията, отправени срещу него, не се потвърждавали. Ала Живков отсякъл, че трябва да бъде изключен. Просто отсякъл.

И ето, на тази среща с Тодор Живков, на това последно за мен, както ще се окаже, „сутрешно кафе“ подех отново, подкрепен от колегата ми Димитър Методиев, разговор на тази пареща тема. Научил съм, че има решение за изключване от партията на автора на статиите срещу етрополския прокурор. Казах, че според мен това решение няма да се посрещне добре нито от журналистите, нито от нашата общественост. Тамбуев се ползва с името на добър и опитен журналист, улегнал, известен на читателите със своите остри, но добре аргументирани публикации. Хората трудно ще повярват, че в този случай той е бил подведен, че е направил проверката повърхностно, постъпил е лекомислено, като е очернил неоснователно набедения прокурор. От самите статии се разбира, че проверките са правени с помощта на опитни хора от Главна прокуратура, инспектори от съответни ведомства и пр. Освен това припомних, че преди година или година и половина същият този Тамбуев беше публикувал статии, в които бяха разкрити потресаващи факти за разхищения, възлизащи на милиони левове. По този повод в печата беше публикувано решение на Секретариата на ЦК, в което беше дадена висока оценка на тези статии. Припомних също, че неотдавна, преди около две седмици, във вестниците имаше съобщение, че министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов е наградил Тамбуев за статиите му „Корупция, облечена във власт“. И именно във връзка с тези статии авторът им е бил привлечен на работа във в."Работническо дело“, като член на редколегията. Сред нашата общественост Тамбуев си е завоювал името на честен и смел журналист, който се бори срещу недостатъците и безобразията в духа на перестройката. Сега от едната мярка — публична похвала, на каквато малцина журналисти могат да се радват, се отива в другата крайност — изключване от партията. Наказанието ще прозвучи неубедително. „Това бие по авторитета на Централния комитет и лично върху Вашия, другарю Живков“. Обществена тайна беше, че именно по негово указание Тамбуев се наказва с изключване от партията.

 

2.

 

Сега мога да кажа — а и времето го потвърди — че бях хиляди пъти прав! В този случай Тодор Живков се прояви пред лицето на партията и страната като безогледен властелин. Случаят „Тамбуев“ нанесе жесток удар върху авторитета на партията, да не говорим за Живков. Не мога да си обясня заслепението му, неговата неспособност да отбере истината от лъжата и най-елементарно да прецени колко силно негативни последици ще има неговата неправомерна намеса. И то тъкмо когато проглушавахме света, че правим радикално преустройство, че се борим за гласност. Разправата с Тамбуев действително беше посрещната с негодувание. Това беше поредната репресивна проява, дирижирана непосредствено от Живков. Пукната пара не можеха вече да струват декларациите и за демократизиране на обществото, и за повишаване ролята на печата, и за преустройство на духовната сфера.

Не се минаха и четири месеца след тази недостойна проява, (при която беше освободен и главният редактор на в."Труд“ Дамян Обреш-ков) и Политбюро излезе с решението „За качествено нова социална роля на печата в Народна република България в условията на преустройството“ (2 август 1988). В него се констатираше, че липсват „доста-тъчно гаранции за защита на журналиста и редакцията от страна на държавни и обществени органи и организации, както и от отделни личности, които воюват срещу всяка критика, срещу нормалния и широк обмен на информация в обществото"(!?). Нали беше още съвсем пресен споменът за разправата с Тамбуев и Обрешков? Кого можеше да впечатли призивът на Политбюро „да се създадат необходимите политически, правни и други гаранции за защита на журналистите, когато те разкриват недостатъци, прояви на безотговорност, злоупотреби и престъпления“. Та нали от най-високо място отново беше даден пример за лицемерие и цинизъм?

Връщам се към разговора при Тодор Живков за Тамбуев. Той ни слушаше външно спокоен. Но явно се беше ядосал. Започна да говори сдържано, с много хладен, стоманен — бих казал — глас, фиксирайки ме през цялото време в очите. Каза, че решението за изключването на Тамбуев е правилно, защото е наклеветил невинни хора и в тази работа той е бил подведен. Бил е подведен от една журналистка от в."Труд“, която е от Етрополе. Тя му съобщила неверни факти, той й се предоверил и им дал гласност. А бащата на журналистката бил на разработка от Държавна сигурност още от 1968 г.

След като Живков ни освободи, се обърнах към Никола Стефанов — началника на неговия кабинет — с доста рязък тон. Казах му, че една журналистка — която и да е тя — едва ли би могла да подведе такъв опитен човек като Тамбуев. Що се отнася до факта, че баща й бил на разработка от Държавна сигурност, това нищо не доказва. Нали по времето на Вълко Червенков самият Живков, както многократно е разказвал, е бил на разработка като английски шпионин?

 

3.

 

Това стана в четвъртък. В петък Тодор Живков не дойде в ЦК. В понеделник сутринта той повика само Никола Стефанов. Следобед последва любезната „покана“ да се явя на следващия ден при Чудомир Александров. Той заемаше ъгловия кабинет на втория етаж на Партийния дом. Вътре заварих и министър-председателя Георги Атанасов. Защо именно Атанасов? Вероятно Живков е искал той да бъде в течение на нещата. Срещата беше много кратка. Александров ми съобщи без никакви обяснения, че по нареждане на Живков трябва веднага да се пенсионирам. И тъй като само седмица преди това беше излязло решение на Секретариата на ЦК да замина за Париж за разширяване на коронарен съд, Живков отменил това решение.

Зададох един-единствен въпрос: По какви причини ме пенсионират?

Тогава узнах, че от мен изтичала служебна информация, за което Живков бил предупреден от приятелска държава. В началото той не повярвал, но по-късно получил потвърждение на този факт. Александров добави, че пак ще се срещнем и ще говорим допълнително по този въпрос. Но не би! Скоро той самият стана поредна жертва на Живков, беше изваден от Политбюро и снет като секретар на ЦК (юли 1988).

Едва след освобождаването на Тодор Живков от поста генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет — някъде в края на февруари 1990 — разговарях отново с Чудомир Александров. Тогава научих, че Живков бил забранил да замина на лечение, защото проверката около мен все още продължавала. Ала здравословното ми състояние междувременно се беше влошило значително. Налагаше се вече да се прави не дилатация на коронарен съд, а сърдечна операция. Бях опериран през март 1991 г. Сложиха ми изкуствена митрална клапа и три байпаса и за доста дълго време излязох от строя.

Обвинението, което Живков отправяше към мен посредством Александров, просто ме зашемети. От две години имах доказателства за растящото му недоверие към мен — след като десетилетия ми беше оказвал голямо доверие. Промяната си обяснявах с възникналите конфликтни ситуации след XVII-ия конгрес на КПСС. Аз не се стараех да крия от него моите резерви и несъгласия за начина, по който партийното ръководство и лично Живков посрещаха „перестройката“, подета от Горбачов, както и за опитите преустройството у нас да се подменя с псевдопреустройство. Остро реагирах на крайно неправилното отношение, което се допускаше към интелигенцията, както и не скрих и своето решително несъгласие с мерките, които се предприемаха към журналиста Тамбуев. От отговора на Александров се разбираше, че последният ни сблъсък не беше причина, а само повод да бъда изваден от Кабинета. Преди около четири месеца, по време на „сутрешното кафе“, бях намерил удобен момент, за да съобщя на Живков в присъствието на останалите ми колеги, че съм готов да се пенсионирам. И как реагира? „Остави, тримата с Димитър Методиев ще се пенсионираме заедно“. И защо ми „лепва“ такова грозно обвинение? За да ми затвори устата? Да не смея да споделям с никого-след моето пенсиониране каквото и да е във връзка е дългогодишната ми работа в Кабинета?

 

4.

 

Постъпих при Тодор Живков като негов сътрудник на 1 февруари 1950 г. Цели 38 години съм изпълнявал негови поръчения. Давал съм от себе си — съзнателно и без да се жаля — знания, опит, време, интелектуални сили. Разбира се, като патриот аз служех на партията, на идеала, който осмисли моя живот, на народа, заради който участвах в антифашистката борба, а след 9 септември 1944 г. във Втората световна война като доброволец. С такова съзнание работих в Кабинета на Живков. Помагах му според своите възможности в неговата многостранна дейност близо четири десетилетия. А той не намери за необходимо да отдели поне пет минути от своето безценно време, за да ми съобщи лично присъдата, която ми беше произнесъл. При напускането предадох на началника на кабинета целия свой дългогодишен служебен архив. Ала се оказа, че това не е достатъчно. Предадох и личните си бележници, които съдържаха освен служебни записки, водени по време на доклад при Живков, също и бележки от симпозиуми, от заседания на научната секция, която ръководех в Института по социология при БАН и от други научни мероприятия.

Още не знаех цялата истина за това, което се криеше зад думите „от тебе изтича информация“. Опитах се да си спомня — с кого съм споделял за моите тягостни преживявания в Кабинета през последните две — три години; за моето недоумение от някои ходове на Живков, които не пасваха на обявената линия на преустройство и на очертания в т.нар. Юлска концепция (1987) нов модел на нашето по-нататъшно обществено-политическо и икономическо развитие. И през ум не ми минаваше, че става дума не изобщо за „изтичане на информация“ по време на някакъв разговор с близък приятел, т.е. за неволно изтървана дума или за инцидентно споделен случай, станал в Кабинета. Живков — както научих по-сетне — имаше съвършено друго предвид: че съм бил предоставял информация на френските секретни служби. С други думи — че съм агент на френското разузнаване…

 

5.

 

Тодор Живков все пак ме прие, след моя настоятелна молба, в първите дни на август 1988 г. — четири месеца след освобождаването ми от ЦК. Срещата беше много кратка — няколко минути. Посрещна ме студено и официално. Съобщи ми: от приятелска държава получил предупреждение, че от мен изтичала информация. В началото не повярвал, но впоследствие получил нов сигнал: ставало дума за документ с мой подпис. Чудел се какво да предприеме. Извикал Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, и неговия пръв заместник Григор Шопов. Посъветвал се с тях и решили да бъда взет на разработка.

Какво значи да бъдеш взет на разработка? Обясни ми го малко по-късно един приятел: „Обърнали са ти хастара десет пъти. И да знаеш, че си кристално чист, щом не си зад решетките. Проследили са цялото ти потекло до девето коляно, отворили са ти отново досието, за да го проучат в нова светлина, прочели са всяко копие от писмата, които си получавал от чужбина, подслушвали са всичките ти телефонни разговори, разговорите в къщи с близки и приятели. Възможно е да са ти правени и телевизионни снимки.“

В края на разговора Живков ми съобщи, че няма претенции към мен. Имал съм известен принос в работата на Кабинета. Що се отнася до пенсионирането ми, това е естествен процес — сега аз, догодина той. Колко прозорлив се оказа!

Знаех, че неотдавна моят приятел проф. Тодор Попов беше станал жертва на шпиономанията. Специалист по въпросите на световното селско стопанство, Попов преди 9 септември 1944 г. още като ученик станал член на РМС и попаднал в затвора. Впоследствие се беше отдал на науката. Беше специализирал в Западна Германия. От там — възмутен и е болка на сърце — той изпращаше до Милко Балев, тогава началник на кабинета на Живков, материали за неблагополучното представяне на нашите зеленчуци и други селскостопански произведения на Мюнхенския пазар. Под ръководството на нашия именит учен акад. Павел Попов той взе най-активно участие в разработването на програми за комплексното аграрно-икономическо развитие на редица окръзи. По-късно проф. Попов стана отговорен сътрудник в Международния институт по приложни системни изследвания във Виена, където работи няколко години в сферата на своите научни интереси. След това в София той възглави научната лаборатория при БАН по продоволствения проблем. Проф. Попов продължи да сътрудничи на кабинета на Живков. Той беше неспокойна и търсеща натура. Силно и честно преживяваше, че важни аграрни проблеми не се решаваха своевременно, поради неразбиране или немарливост. И остро реагираше.

Един ден — през февруари 1987 г. — след като помощниците си тръгнахме от доклада при Живков, Милко Балев ме покани да го последвам. Неговият работен кабинет беше разположен на същия втори етаж на Партийния дом, на който се намираше и работният кабинет на Живков. Минахме през стаята на секретарката и влязохме в тази на Балев. В нея имаше дълга маса със зелено сукно, която запълваше пространството от бюрото да входната врата. Без да седнем и без нищо да продумаме, застанахме пред масата. На нея бе положена дебела папка с писмени материали. Балев я отвори, прелисти и намери материала, който му беше необходим. Мълчешката ми го подаде. Чета с изумление. Това е писмо на Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, до членовете на Политбюро. Уведомява ги, че ден преди това е бил арестуван… проф. Попов като шпионин на федерална република Германия. Чета и не мога да повярвам на очите си. Гледам Балев като вцепенен. Той мълчи и ми дава знак и аз да мълча. Прибира папката. Писмото на Стоянов до членовете на Политбюро има своето обяснение. Такъв беше редът. За арестуването на член на БКП, номенклатурен на ЦК, Политбюро трябваше да бъде уведомявано.

Отидох си. Обмислях трескаво какво бих могъл да предприема. Личното ми застъпничество пред Живков би дало обратни резултати. Недоверието, което той вече изпитваше към мен, обезсмисляше какъвто и да е мой ход пред него. Реших да говоря с Начо Папазов, председателя на ЦКРК на партията. Известно ми беше, че двамата с Попов са от един край и се познават добре още от годините на фашизма. Влязох при него. Папазов вече знаеше за случилото се. И той недоумяваше. Стягаше се да заминава на лечение в Чехословакия за един месец. Ала обеща преди това да постави въпроса пред Живков. Както научих, Живков му предложил да разискват въпроса след като Папазов се завърне от лечение.

За зла участ, дни преди завръщането на Папазов предстоящият му разговор с Живков стана безпредметен. Една заран, както и предния път, Милко Балев, след като излязохме от доклада при Живков, ме покани да го последвам. Всичко се повтори както в предишния сценарий. На масата в работния му кабинет лежеше дебела папка, натъпкана с материали. Отвори я, прелисти и ми подаде да прочета едно писмо. Пак писмо на министъра на вътрешните работи до членовете на Политбюро. И пак се отнася до проф. Попов. Съобщаваше се, че същият е бил пуснат под гаранция от… 500 лева (?!?) до предстоящото съдебно дело. Но тъй като той се е самоубил предния ден, се предлагаше преписката да бъде изпратена „ към дело“. Толкова!

Впоследствие научих, че проф. Тодор Попов, след като излязъл от ареста, събрал семейството и уверил съпругата и двамата си сина, че е невинен. На другия ден намерили трупа му под прозорците на кооперацията, в която живеел… Така си отиде един прекрасен човек и надежден учен![1]

Такава беше обстановката. Шпиономанията се подхранваше от студената война. Ала тя не затихна нито в условията на международното разведряване, настъпило след срещата в Хелзинки, нито дори след като Горбачов беше започнал перестройката в Съветския съюз. Шпиономанията се оказа важен белег на сталинисткия тоталитарен режим - надеждно средство за неговото самосъхранение. След последния ми разговор с Живков (август 1988) и след случилото се с проф. Попов ми стана ясно, че над мен виси дамоклев меч, който може внезапно да се стовари. Видях се принуден да предупредя съпругата и сина ми, а също някои приятели, че нямам намерение нито да си тегля куршума, нито да скачам от някой висок етаж, нито пък да правя автомобилна катастрофа. До 10 ноември 1989 г. живеех, без да зная дали ще осъмна, дали ще замръкна. Най-мъчителното беше, че в същото време трябваше да наблюдавам безгласно как из София се разпространяват всевъзможни митове и легенди по мой адрес, без да мога да направя каквото и да е в моя защита. Срещу митове и легенди няма защита — и сега, и в бъдеще…

И така, благодарение на „прозорливостта“ на Живков, през март 1988 г. един френски агент, успял да се „промъкне“ във висшия властнически ешелон, т.е. аз, беше най-после обезвреден…

2. РУСЕ, БУКУРЕЩ, СОФИЯ

Когато тръгнах към подреждането на тези записки смятах да не пиша почти нищо за себе си. Ала логиката на повествованието ми налага друг ред.

 

1

 

Роден съм в Русе през 1919 г. И макар да съм живял там по-малко от десетина години, винаги съм се гордеел с моя роден град. А и едни от най-хубавите, най-романтичните спомени от моето детство са свързани е Русе. Гордеех се преди всичко със славата му като едно от най-важните исторически и културни средища в България. За моя именит съгражданин Елиас Канети научих едва преди двадесетина години. Но знаех за легендарната Баба Тонка, за сина й Никола Обретенов, съратника на Ботев, за подвига на Ангел Кънчев, за приноса на моя роден град по време на Възраждането и на борбите за освобождението от турско робство. Това разпалваше моето детско въображение и обичта ми към България.

Русе беше известен като една отдавнашна врата към Европа. Параходът, който в годините на моето детство продължаваше да свързва Русе с Виена, пренасяше не само хора и товари, но и духовни ценности на европейската култура. Колко силно се вряза в паметта ми спомена за къщите и магазините по старата чаршия, за хубавата фасада на театралната сграда, която ми изглеждаше тогава толкова величествена, за интересните мансарди, на каквито се любувах отново в Париж, десетилетия по-късно.

Тук, в Русе, обикнах природата — живеехме в покрайнините, в къща с огромен двор, с много и най-различни овощни дървета. Понякога вечер се качвах на покрива на една барака в двора и легнал по гръб, с часове разхождах погледа си от съзвездие на съзвездие, наслаждавах се на небесния свод. Какви големи, чудно красиви нощни пеперуди имаше в тази градина! Обичах да се разхождам по брега на Дунава. По онова време реката ми се струваше безкрайно широка, едно от чудесата на света.

 

2

 

На два пъти се наложи с родителите и брат ми да напуснем Русе и да се преселим в Букурещ, където баща ми — счетоводител, си беше намерил по-подходяща работа. Първият път съм бил на тригодишна възраст. Завърнахме се в Русе след четири години. Станах ученик. Вкъщи говорехме на старинен испански език — шпаньолски. В моя род по майчина линия се знаеше, че по-раншното ни фамилно име е било Валаджи. Смяташе се, че родовият корен отпреди столетия е в испанския град Валядолид.[2] От тези пет години, когато пак живяхме в Русе, са спомените ми — благодарение на дядо — от еврейските празници и обичаи. Моите вуйчовци бяха видни люде в еврейската общност в града, но не бяха ционисти.[3]

Помня колко убедено вуйчо Йосиф ми разясняваше утопичността на идеята за изграждане на еврейска държава в Палестина. „Арабите са милиони. Достатъчно е да се изплюят по веднъж, за да се удавят там всички евреи.“ Историята го опроверга. И мен животът ме опроверга. На преклонна възраст трябваше да преразгледам моите възгледи и позиции по отношение на еврейството и еврейската държава.

Едва навършил единадесет години, през 1930-та, се преселихме в Букурещ. Постъпих в българското училище „Христо Ботев“, където навремето е преподавал и нашият велик поет и революционер. За съжаление от тази наша национална светиня — българското училище на „Калеа Кълърашилор“, остана само споменът. Няма го дори мазето на училището. То се отваряше отвънка — с полегати капаци, покрити с боядисана в зелено ламарина. Мазето, в което е живял Ботев и е печатал своя вестник. Тук е идвал и Левски.

 

3

 

Не успях да изкарам докрай учебната година. Румънските власти не ми признаха училищните свидетелства от България. Наложи се да се подготвя като частен ученик и да се явя на изпити по предметите за четирите отделения.

Лицеят завърших през 1939 г., около два месеца преди да избухне Втората световна война. Деветте години, през които живях за втори път в Букурещ, са може би едни от най-тежките, най-тягостните периоди в моя живот. Странно откровение! Та нали тъкмо юношеството и началото на младостта се смятат за най-безгрижните, най-хубавите и интересни години, когато човек открива себе си и света? Когато започваш да трупаш знания и да „проникваш все по-дълбоко в миналото на човечеството, да опознаваш все по-добре съвременната ивилизация, да моделираш собствения си характер? Погледнато от този ракурс, букурещките ми години бяха наистина много плодотворни. В класическия профил на гимназията получих солидни знания по латински и латинска литература, по история и география, по френски език. Мой любим румънски поет стана Михай Еминеску. Имах възможност да опозная добре френската литература и култура. В гимназиалните класове усвоих основите на логиката, етиката, социологията. Тогава именно се оформи у мен широка палитра от интереси — от литературата, през историята и особено археологията, до философията и социалните знания. Помня как мечтаех да имам възможност да се отдам на науката — тогава имах чувството, присъщо на младостта, че с която и област да се захвана, ще ми бъде интересно и ще мога да се справя.

Ако смятам букурещките си години за едни от най-трудните, най-тягостните, имам предвид тежките финансови и битови условия на нашето семейство и най-вече — противната обществена атмосфера, в която бях принуден да живея. Това бяха годините на утвърждаването на хитлеризма като идеология и практическа политика в Германия. Хит-леризмът, и особено омразата към евреите като негов съществен елемент, намираха благоприятна почва в Румъния, където антисемитизмът отдавна беше пуснал дълбоки корени. Негова жертва ставаха мои най-добри дългогодишни румънски съученици. Антисемизмът тровеше моето всекидневно битие. Гоненията, униженията и оскърбленията, които искаха да ми втълпят, че съм второ качество човек, нараняваха жестоко моята душевност. Те подсилваха моите отрицателни преживявания, свързани със сложните финансови проблеми, които тормозеха нашето семейство, и с влошаващото се здравословно състояние на майка ми. През последните четири години на лицея бях принуден да отделя ценно време, тъй необходимо за моята собствена подготовка, за да преподавам на няколко ученика.

Всичко това естествено сложи силен отпечатък върху отношението ми към хората, към обществената среда. Психиката ми се оказа лесно ранима. И същевременно — а това може да изглежда парадоксално - укрепна едно вътрешно противодействие, едно силно чувство за собствено достойнство, амбицията ми за самоидентификация. Навярно тук трябва да търся генезиса и на моята мнителност, и на депресивните състояния, които ме спохождаха отвреме-навреме, и същевременно на упоритостта и стремежа да се справям възможно най-добре със задачите, с които се нагърбвах. И може би това засилено чувство за достойнство — лесно наранимо, но и съпротивляващо се на потъпкване на индивидуалността — ме е крепяло в живота и ме е тласкало напред.

 

4

 

Тези години имат съществено значение за моето не само интелектуално, но и идейно развитие. Като се почне още от времето на юношеството ми, това развитие е обременено с доста лутаници и заблуди. Ала винаги подтиквано от стремежа да опознавам „тайните“ на света и обществото, да откривам истината. В годините на моята конфирмация в Букурещ бях религиозен и редовно посещавах синагогата. Увлечен известно време по възгледите на някои древногръцки философи, намерих у Кант (в неговите натурфилософски прозрения и в етическия императив) важни светогледни ориентири. Дълги години бях под влиянието на рационализма на Декарт и особено на Спиноза, моя най-любим учител преди да прегърна марксизма. Разумът стана върховният критерий за истинността на моите възгледи и за правилността на моето поведение. Неговото „Deus sive natura“ („Бог или природата“) хвърли и за мен мост към атеизма. Завърнах се в България (1939) убеден спинозист.

Сложната международна обстановка в годините непосредствено преди Втората световна война, драматичните събития през този период не можеха да не изострят моя интерес и съпричастност към обществените и политическите процеси. Настъплението на нацизма в Германия, гражданската война в Испания, победата на Народния фронт във Франция, надигането и вакханалиите на „Желязната гвардия“ в Румъния — оказаха нарастващо влияние върху моята чувствителност, върху моята философска, социална и политическа ориентация. Жадно попивах идеите на Жан-Жак Русо и на Великата френска революция, хуманизма на Виктор Юго и Емил Зола, „утопиите“ на Томас Мор.

Мечтаех за общество, в което да има истински човешки отношения между хората, независимо от вяра и цвят, за такова обществено устройство, в което ще изчезнат войните и насилието, ще се преодолее пропастта между бедни и богати, ще се открият необятни простори пред личността. Именно затова възприех „Беседи с учителя по философия“ на Трахтенберг и „Капиталът“ на Маркс (изданието на Борхард) като откровение. В тях намерих убедителен отговор на въпросите, които ме вълнуваха години наред. Тези настолни за мен книги станаха онзи катализатор, благодарение на който застанах на диалектикоматериа-листически позиции от гледна точка както на философската теория и метод, така и на обществено-политическите си възгледи. Марксистката литература, която „попивах“ през 1940–1941 г. благодарение на Еврейското читалище в София, обогати и разшири философските и политическите ми познания.[4]

Такива са накратко криволичещите пътеки на моето идейно развитие, трудностите и усилията ми да „прозря“ истината, воден от интелектуални и емоционални подбуди. Оставаше да преодолея страха, за да направя решителната крачка от идейна убеденост към практически действия. Нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз — страната, въплъщаваща в моите очи обществения идеал, който бях прегърнал и с разума, и със сърцето си — премахна колебанията и нужната крачка беше направена.

 

5

 

Завърнах се в България пет дни след като си взех бакалауреата (юли 1939), за да отбия военната си служба. Станах трудовак на турската граница, където строяхме бункери и подземни галерии. През октомври 1940 г. се прибрах в София при моите родители. Не можех обаче да продължа образованието си, защото Законът за защита на нацията ми преграждаше пътя към университета. През 1941–1944 — с прекъсвания през зимните месеци — бях мобилизиран в еврейските трудови лагери. А през 1943-та, когато евреите от София бяха изселени в провинцията, нашето семейство се оказа в Лом. Ала през всички тези тежки години, когато върху нас се стовариха антиеврейските мерки на правителството, бях силно впечатлен от демократизма и толерантността на българите, с които общувах, от дружелюбното им отношение, от готовността им да помагат, особено по време на изселването на евреите от София. Какъв силен контраст с душната, враждебна атмосфера, в която живеех преди това! И как болезнено и с възмущение посрещам появата на разни антисемитски пасквили сега, когато проглушихме света, че изграждаме демокрация в България. Книгите на някой си Никола Николов, които заляха книжния пазар; брошури за евреите и масонството, които ме връщат назад с десетилетия — по времето на Гьобелс и Желязната гвардия; статии в разни вестници с неприкрито антисемитско съдържание — всичко това, както си представят някои, е може би неотменим белег на действителната демокрация!

Заедно с хиляди патриоти участвах активно в борбата против фашизма и обвързването на страната с хитлеристка Германия (1941) -в началото в редиците на Работническия младежки съюз (РМС) — от есента на 1941, а от февруари 1944 г. — на Комунистическата партия.[5]

На 9 септември 1944 г. участвах в премахването на фашистката власт в Дупница, където бяхме избягали от еврейския лагер с моя партиен отговорник Берто Кало, за да се присъединим към партизанския отряд. Там постъпих доброволец в новоформирания 3-ти гвардейски полк с командир Желю Демиревски. В неговия състав взех участие в Отечествената война — в боевете за освобождаването на Македония.

Трудни са за описване и опияняващата радост, и чудесните надежди, с които посрещнах Девети, а след това и победата над хитлеризма. Най-после се откриваше простор за изграждането на новото общество, мечтано от най-светлите умове в човешката история. Общество, в което и аз, евреинът, ще се чувствам пълноправен участник в историческите събития, в коренното преустройство на живота. Така, както бях пълноправен участник в тежката борба против фашизма.

След завръщането от фронта работих известно време в еврейската община в София. В края на 1945 г. бях изтеглен на работа в PMC, а от 1948 — в БКП.

 

6

 

През 1992 г. се чества 500-годишнината от изгонването на евреите от Испания. По този повод имах възможността да се срещна и разговарям в София с един от ръководителите на Европейския еврейски съвет. Недоумяваше защо не се изселих в Израел през 1948–1949 г., когато заминаха повече от 45 хиляди души от 50-хилядното еврейско население в България. Защо, след като съм останал жив благодарение на съпротивата на българския народ, не отидох да градя новия живот в новосъздадената държава? Защо предпочетох да се разделя завинаги с единствения си брат и неговото семейство, а съпругата ми — с майка, баща и единствена сестра, които се изселиха в Израел? Очевидно и този човек беше станал жертва на легендата, сътворена от примитивно мислещи хора, сред които и един прославен партизански командир, че в България евреите са участвали активно в борбата против фашизма единствено за да спасят собствената си кожа.

Та нали ние се борехме заедно е българските ни другари преди всичко като патриоти за свободата и честта на България? Заради собствената си кожа ли воювахме по фронтовете? Или защото съзнавахме, че България трябва да даде своя принос в освободителната война, за да заслужи по-добра следвоенна участ? Заради собствената си кожа ли се бориха срещу фашизма и дадоха своя живот Ани Вентура, Мати Рубенова, Мико Папо, Виолета Якова и десетки други евреи? Такава ли беше цената, заради която моят приятел, доброволецът Жак Конфорги участва доброволно в атаката на „кота Ястребец“, където се бяха окопали войници от нацистката дивизия „Принц Ойген“, и загина заедно с командира Демиревски и десетки други бойци от нашия полк? Та нали от любов към България оставих тежко болна майка (тя почина само след година на 51-годишна възраст), оставих съпругата си и отидох на фронта без никаква военна подготовка?

А когато ми беше предложено да напусна еврейската община и да премина на работа в РМС, аз не се поколебах. Приех с готовност. Не само по силата на партийната дисциплина. Нито поради някакви меркантилни съображения (започнах да получавам възнаграждение много по-малко от това, което получавах на предишната си работа), а по идейни подбуди. До края на моята „младежка кариера“ (1948) аз бях секретар на един от районните комитети на РМС в София.

3. КАК „ПОПАДНАХ“ ПРИ ТОДОР ЖИВКОВ

1

 

През 1948 г. бях инструктор в районния комитет на БКП в IV район (по-късно „Благоевски“) в София. Районният комитет ме изпрати да се уча в едногодишната школа на ЦК. Това беше за мен голяма радост. Имах огромно желание да обогатявам своите знания. След 9 септември 1944 г. записах „право“ в Софийския университет. Увлечен от революционните събития, непосредствен участник в политическите и трудовите изяви на младежта, в „разрушаването на стария свят“, успях да се явя на изпити само за първа година. И толкоз.

В партийната школа постъпих през есента на 1948 г. Настанихме се в едни стари, похабени сгради, недалеч от занаятчйското училище. И само след няколко месеца се преместихме в красивата и просторна сграда на бившия френски колеж в Лозенец. Голям и хубав двор, чудесна овощна градина, свеж въздух. Посочвам тази подробност единствено като индикатор за настъпилата рязка промяна в положението и възможностите на Комунистическата партия.

През лятото на 1949 г. завърших школата с отличен успех. Винаги ще бъда признателен на нашите преподаватели — проф. Радослав Янчев, проф. Васил Карамихов, проф. Юлий Бахнев, проф. Янко Атанасов, проф. Райчо Караколов, на асистентите Павел Костов, Янко Серкедж-иев и Петър Колев за солидните знания, които получих благодарение на тях. Очаквах с нетърпение да се завърна в района. Смятах, че сега ще бъда още по-полезен. Затова отклоних предложението на директора на школата Елена Димитрова (сестра на Георги Димитров и съпруга на Вълко Червенков) да остана в школата, въпреки че преподавателската и научна работа силно ме привличаха.

В края на учебната година в школата дойде Иван Масларов, тогава завеждащ организационния отдел на ЦК. Нисък, набит, този функционер на партията беше прекарал дълги години във фашистките зандани. И само година след тази среща в школата, Масларов щеше отново да попадне — след тежки инквизиции — в затвора по процеса на Трайчо Костов! Каква воля и висок дух са се изисквали от този човек, за да не се пречупи неговата вяра в партията и социализма. Години по-късно той ми разказваше с каква упоритост си е налагал всеки ден „да навъртва“ километри в своята килия, за да може да се съхрани. Иван Масларов беше придружен от Нинко Стефанов, завеждащ сектор „Кадри“ в ЦК на партията. Общителен, непосредствен, с организационен опит. Стефанов беше изпратен по-късно за първи секретар на Окръжния комитет на БКП във Враца. Прояви се като масовик и добър организатор, помогна за сплотяването на Окръжната партийна организация.

По предварително подготвен списък 15 курсисти бяхме повикани на обща среща с тях. Иван Масларов ни съобщи, че има решение да преминем на работа в ЦК. През тези дни усилено се говореше за тежкото здравословно състояние на Георги Димитров, който беше на лечение недалеч от Москва; за това, че Вълко Червенков е решил да привлече в апарата на висшия партиен орган млади хора. И действително, вестта за смъртта на Димитров дойде съвсем скоро. На срещата, за която разказвам, Нинко Стефанов съобщи, че има решение да бъда инструктор на ЦК. Колкото и да изглежда наивно, а вероятно така е прозвучало и тогава, станах и си направих отвод. Казах, че нямам нужните качества, за да работя в такава институция като ЦК. Това не беше поза, а мое дълбоко убеждение. Тогава ние благоговеехме пред ЦК, пред неговите членове, пред големия авторитет на работещите в сградата на ЦК дейци. Месеци след като работех вече в ЦК, когато се налагаше да вляза при по-отговорен другар — например Петко Канчев, един прекрасен човек, внимателен и благ, тогава зам.завеждащ отдел „Организационен“ — винаги получавах от притеснение сърцебиене и трябваше да изчакам пред вратата да се успокоя, за да мога да говоря. Такъв респект ми вдъхваше този човек и тази институция. Освен това на срещата с Масларов и Стефанов посочих, че смятам за свой дълг да се върна в районния комитет, който ме е изпратил на школа и разчита вероятно на моето завръщане. Отводът ми не бе приет.

Изглежда някои са тълкували превратно самоотвода ми. Смятали са, че постът, който ми се предлагаше, не ме задоволява. Веднъж Нинко Стефанов, когото винаги съм уважавал като честен човек, при среща в ЦК с Берто Кало споделил: „Твоят приятел си направи отвод. Изглежда се е надявал на по-висока длъжност.“ Кало, по това време секретар на Георги Нанков, преди Девети ми беше партиен отговорник. Среден на ръст, със сини благи очи, мълчалив и спокоен, с бавна походка, той излъчваше доброта и добродушие. Включил се отрано в антифашистката борба, Кало заедно със своята сестра Лиза и другарката си Естер изпълняваха всеотдайно поръченията на партията. В тежките години на нелегалната борба те бяха верни ятаци и явки на Антон Югов, Георги Нанков, Йорданка Нанкова и други отговорни дейци. По-късно Кало беше интерниран в концлагер в Кръстьо поле, другарката му Естер попадна в затвора след тежки инквизиции, а сестра му Лиза загина като партизанка край село Голец, Ловешко.

След години разказах на Иван Масларов историята с моя отвод. И не можах да се въздържа да не коментирам: „Бай Иване, както виждаш, още в онези години бяхме вече доста покварени. Не е могло да се допусне, че човек може да си направи отвод съвсем искрено, без задни мисли“.

Още с постъпването ми в ЦК настъпиха важни изменения и в отговорностите, които поемах, и в моето материално-битово положение. Подписах и специална декларация, с която се задължавах да спазвам най-строго служебната тайна. Промени се и моят обществен статус: започнах да ставам притегателна фигура за доста хора, сред тях и такива с по-видно положение, които преди това не ми обръщаха никакво внимание…

 

2

 

И така, на 1 август 1949 г. постъпих на работа в ЦК на БКП. Бях на 30 години. Започна нов период в моя живот — най плодотворния от гледна точка на интелектуално развитие и творчески резултати и, както ще се окаже, най-сложния и противоречив, изпълнен с големи надежди и разочарования…

Беше тежко, размирно време. Още преди смъртта на Георги Димитров (2 юли 1949) беше започнала разправата с Трайчо Костов, бележития политик, на когото гледахме като на втория човек в партията. Васил Коларов се ползваше със стара слава, той бе вече доста възрастен, а Вълко Червенков бе само изгряваща звезда. Бяхме силно смутени и объркани от новото отношение към Костов, от ескалацията на обвиненията и репресивните мерки, които се предприемаха срещу него. В апарата на ЦК никой не смееше дума да продума в защита на Костов или пък да изрази по някакъв начин съмнение в обвиненията, отправени към него. Страхът беше започнал да пропълзява в нашите души…

През януари 1950 г. се състоя пленум на ЦК на БКП. Той доби печална слава и влезе в историята на партията като „Януарският пленум“. Смъртната присъда срещу Трайчо Костов вече беше произнесена и през нощта на 16 срещу 17 декември 1949 г. той увисна на бесилото. Разправата с този бележит политик и комунист бе доведена до своя логичен край. Налагаше се ЦК и цялата партия да извлекат необходимите поуки в борбата срещу „врага с партиен билет“, „врага с комунистическа маска“. Доклад пред пленума изнесе Червенков. В него се съдържаше станалото нарицателно впоследствие изискване към комунистите и партийните дейци да бъдат „чисти като рилските езера“. Този иначе красив образ послужи като парола за поголовна проверка на кадрите, а и на редовите комунисти. Той отключи енергията и на доносниците и клеветниците. От чистите води на рилските езера избуяваха кълновете на недоверието и взаимната подозрителност.

На същия този пленум Тодор Живков бе избран за секретар на ЦК, като си оставаше първи секретар на Софийския градски и на Софийския окръжен комитет на БКП. Това бяха силни позиции и голяма власт. Той нямаше още 39 години.

 

3

 

В тези дни Тодор Живков ме повика и ми предложи да стана негов помощник. Обясни ми в общи линии какви ще бъдат моите задължения. Тогава бях поласкан от голямото доверие. Дадох съгласие. От 1 февруари 1950 г. станах политически сътрудник на Живков. Около три месеца, докато при него постъпи секретарка, изпълнявах и нейните задължения. Той имаше лични впечатления за мен от времето, когато действах в Софийската градска организация. От всичките ми срещи с него през този период ще разкажа за една, в която Живков можа да си създаде известно мнение за моята политическа и теоретическа подготовка. Отнася се до случая със скъсването на Коминформбюро и на БКП с Тито и Югославската комунистическа партия. В деня на първомайската манифестация (1948) към 9 часа сутринта, минути преди да потеглим към центъра, в седалището на IV районен комитет на Отечествения фронт нахълта д-р Владимир Бонев, председател на Софийския градски комитет на Оф. Там се бяхме събрали ръководителите на района. Владимир Бонев нареди да приберем незабавно — без излишен шум — портретите на Тито и плакатите с неговото име, подготвени за манифестацията. Изпълнихме нареждането, без някой да ни обясни защо трябва да го направим. Какво се беше случило, за да се прибегне до такава мярка? И то тъкмо по време, когато взаимоотношенията ни с Югославия бяха особено топли и сърдечни. Всички недоумявахме. Ала дисциплинирани, ние тръгнахме сред манифестантите и — без никакво обяснение — прибрахме портретите и плакатите с името на Тито. Манифестантите също бяха изненадани. Седмици по-късно научихме истината за възникналия конфликт между КПСС и Коминформ-бюро, от една страна, и югославското ръководство, от друга. Прочетохме и писмата на Сталин и Молотов с предупрежденията към ръководството на ЮКП.

На 27 юни 1948 г. се състоя пленум на ЦК на БКП, който обсъди и одобри резолюцията на Коминформбюро за положението в Югославската комунистическа партия. А на 12 и 13 юли с.г. беше свикан нов пленум на ЦК. Това е известният Шестнадесети пленум на ЦК на БКП. Доклад изнесе Георги Димитров. В него се правеха изводи и извличаха поуки за нашата партия от критиката, отправена от Коминформбюро срещу югославските ръководители. По решение на районния комитет на БКП в IV район членовете на районния комитет бяхме разпределени по всички партийни организации в района, за да разясним решенията на пленума на ЦК. Мен определиха за докладчик в партийната организация към Държавната печатница. Същата печатница, в която през 30-те години е работил и е бил партиен секретар Тодор Живков. Подготвих се старателно. Отидох в уречения час. Държавната печатница се намираше в кв. Лозенец, където сега е разположен музеят „Земя и хора“. Каква беше изненадата ми, когато минути преди събранието пристигна… Живков. Той беше тогава първи секретар на ГК на партията в София. Ръкува се с много от присъстващите. С някои от тях е бил колега в печатницата.

Събранието започна. Мъртвешка тишина. Хората се вълнуваха от обявения дневен ред. В присъствието на Живков, вътрешно притеснен, но външно спокоен, разясних доста подробно — към час и половина -основните положения от материалите на пленума. А въпросите бяха важни и твърде деликатни. Те засягаха основни теоретически и практически моменти от дейността на нашата партия — за характера и етапите на революционния процес в България и задачите, формулирани във връзка с тях; за аграрната политика на партията и отношението към различните социални групи на село; за българо-югославските отношения и македонския въпрос. Анализът в доклада на Георги Димитров беше твърде самокритичен. В словото си се постарах да предам колкото се може по-достоверно и убедително работата на пленума и неговия дух. След моето изложение заваляха въпроси. Направени бяха няколкочасови изказвания. Времето напредна и събранието бе отложено за следващата седмица. Без Тодор Живков да може да вземе думата! Едва тогава осъзнах гафа, който бях допуснал: трябвало е очевидно да съкратя значително моето изложение, за да предоставя на Живков — участник в пленума и първи партиен ръководител в София — да произнесе речта, за която се беше готвил, факт е, че на следващото събрание вместо него дойде Митко Григоров, секретар на ГК на партията.

Предполагам, че за постъпването ми при Живков е съдействала и препоръката на Спас Христов, с когото работех непосредствено след идването ми в ЦК — като негов помощник. Христов — бай Спас, както го наричах, беше инспектор на ЦК, един от апостолите, които пребиваваха повечето време в някой окръг на страната, далеч от семейство и близки. Среден на ръст, с много волево лице, бивш работник, бай Спас беше закален в нелегалната антифашистка борба. Ценях го заради неговата преданост, честност и откритост в работата, беше човек твърд, дисциплиниран и праволинеен. В дните на постъпването ми при Живков, Христов беше изпратен на работа в МВР като завеждащ „Кадри“ с чин генерал.

Скоро срещнах Христина Брадинска, бивша моя ръководителка в софийската младежка организация. Уважавах я много заради нейната преданост към идеала и нейната принципност в работата, заради топлите й другарски отношения и грижовност към хората, с които работеше. Брадинска беше работничка, известна ремсова деятелка, една от активните участнички в антифашистката борба, отличаваше се с изключителна скромност. Тя беше научила, че съм се съгласил да стана помощник на Тодор Живков. Просто ме наруга. Наруга ме за това мое съгласие. Тя беше категорично против да свързвам личната си съдба с тази на Живков. Смути ме мнението на Христина. По-късно разбрах, че не само тя, но и Ирина Стефанова и други сътрудници, преминали на работа от РМС-а в Градския комитет на БКП в София, не уважаваха Живков, нямаха високо мнение за него като човек и политически деец. Отрицателни оценки чувах и от други комунисти, които го познаваха лично. Някои от тях се изказваха доста остро по негов адрес. Смятаха го за човек без особени възможности и морални задръжки. По-късно, когато Живков се беше наложил като първи партиен ръководител, някои от тях с учудване споделяха: „Я виж колко много израсна Живков, просто да не повярваш!“ Съмнявам се дали беше казано напълно искрено. Вече ставаше опасно да нямаш добро мнение за първия секретар…

 

4

 

В ЦК бях постъпил твърдо решен да бъда максимално полезен на партията. А перспективата да помагам непосредствено на секретар на ЦК ми се видя много примамлива. Това подхождаше и на моята склонност към кабинетна работа, към теоретическо осмисляне на практическия опит. Ето защо реших, че трябва да полагам грижи за моята общообразователна и културна подготовка. Още при постъпването ми в ЦК напуснах юридическия факултет и се прехвърлих да следвам задочно специалността „философия“ в Софийския университет. Прецених, че моята отколешна любов към философията е много по-силна, отколкото ме привличаше правото; че с помощта на философията ще придобия много по-широк и по-дълбок поглед върху обществените процеси, ще мога да се ориентирам по-добре в тяхната динамика, в назрелите потребности на развитието на обществото. А това ми се струваше особено необходимо за спецификата на политическата работа, която ми предстоеше в ЦК. Смятам, че правилно определих моя избор. Планомерно и своевременно, макар и за сметка на силно напрегната работа, която ми „изяждаше“ вечерните часове, неделните почивки и годишните отпуски, подготвях и се явявах на предвидените изпити. В срок — през 1953 г., се дипломирах. Съпругата ми пое — и тогава, и през следващите години, почти всички грижи, свързани със семейния бит и възпитанието на децата. Започнах да съчетавам служебните си задължения в ЦК с интензивна научноизследователска работа в Института по философия, а след 1968 — в Института по социология при БАН. Дължа голяма благодарност на моите колеги в двата института и на бившите ми сътрудници в секция „Социология на науката и образованието“, благодарение на които разработихме е общи усилия редица научни проблеми.

Когато станах помощник на Живков нито съм знаел, нито съм могъл да предположа, че той ще се изкачи на най-високото стъпало на партийното и държавното управление; че аз ще работя при него и с него в продължение на близо четири десетилетия. И сега, когато хвърлям оценъчен поглед назад, един парлив и за самия мен въпрос настойчиво търси отговор: защо останах толкова години на работа в личния кабинет на Живков? Търся не мотиви за оправдание. Смятам, че отговорът на този въпрос има значение не само в личен план.

Останах може би заради по-голямата заплата? Или заради привилегиите? Заради доброто си обществено положение? Да, всички тези фактори безспорно са били налице. Не ги подценявам. Неведнъж съм имал случай да наблюдавам как се влошаваше материално-битовото положение на мои колеги в ЦК, след като — по една или друга причина — бяха освободени. А и когато бях решил да напусна, за да стана редовен аспирант, много реално бях оценил как рязко ще се влошат материалните условия на живот на моето семейство. Няколкото опита да изляза от Кабинета, които бях предприел през различни години, ми дават обаче основание да твърдя, че горните мотиви не бяха решаващи. Още по-малко те можеха да имат такова значение по времето, когато вече бях постигнал едно сравнително солидно положение в науката, а и семейството ми беше „изплувало“.

Няма да бъде просто поза, нито пък опит да заблуждавам, включително и себе си, ако подчертая:_ през цялото време работих и живях с чувството и съзнанието, че изпълнявам партийно задължение, че помагайки на Живков, помагам непосредствено на партията в осъществяването на социалистическия идеал_. Още като младеж съм се стремял — а това съм го внушавал и на моите сътрудници в РМС и на останалите ремсисти — да гледам дори на делничната си ремсова работа като на частица от онова голямо, може да се каже грандиозно дело, което партията и народът вършат. Нямах ли още по-голямо основание да оценявам поне със същите измерения значимостта на моята отговорна дейност като помощник на Живков?

И друго нещо, много съществено. Работата в Кабинета предоставяше една уникална възможност: научни постановки и изводи, свързани с нашето развитие, нови идеи и виждания, до които си достигнал, да бъдат пуснати в оборот посредством негови речи и доклади, документи на ЦК, за да се превърнат по този начин в ръководство за действие, в непосредствена политическа реалност. Иначе можеха да останат -особено след като Живков си беше присвоил правото единствен да казва нова дума в марксизма — да събират прах в дебели научни трудове по лавиците в библиотеките. Такава беше действителността, колкото и днес да изглежда печална.

Що се отнася до моето отношение към Тодор Живков като лидер на партията и държавата, няма защо да крия — дълги години, прекалено дълго гледах на него като на политика, призван едва ли не пожизнено да направлява съдбините на България, хиперболизирах неговите качества. През 1971 г. бях поканен в Института по социология да говоря за Живков във връзка с неговата 60-годишнина. Бях още под силното впечатление на неговото посещение в Куба (1970), от срещите му с фидел Кастро, когато той се изяви от към най-хубавата, най-интересната си страна. Запазил съм случайно бележките си от тази беседа в Института. И се чудя колко много съм го идеализирал като човек и ръководител. Дори към такива явни негови отрицателни черти като склонност към субективизъм, демагогия, хитрост, авторитарност и фрапиращи случаи на недостатъчна образованост и ниска култура, аз се отнасях със снизхождение. Освен това, аз и моите колеги имаме голяма вина за изкуственото „помпане“ на неговия авторитет. Как да се обясни това наше поведение?

За себе си ще кажа: живеех с убеждението, че начело на държава, поела пътя на социализма, трябва непременно да стои изключително авторитетен ръководител. И че едно от задълженията на пропагандата следователно е да съгражда такъв авторитет, да съдейства лидерът да стане всепризнат. Това не беше само мое убеждение. Смятах, че едно от нашите предимства пред капиталистическите държави, където доста често се сменяха президенти и министър-председатели, е в това, че в нашите страни системата позволява начело да застават силни, ярки ръководители, спечелили подкрепата не само на една или друга социал-на група, а на народа и поради това — призвани да управляват пожизнено като Ленин и Сталин. А това на свой ред — мислех си — облекчава и ускорява общественото развитие. И макар непрекъснато да спрягахме „колектива" и просто го фетишизирахме, в същото време ние канонизирахме личността на ръководителя и хиперболизирахме неговата роля.

Излишно е да подчертавам, че бях в плен на една ужасна догма, на една от най-страшните идеологически хипнози на нашето поколение.Защото в действителност въпросът не е бил в това — дали да има или да няма такъв лидер, а КОЙ ще съумее да стане, кой ще успее да поеме кормилото. И щом кормилото е попаднало в едни или други ръце, веднага се пуска в ход мощната пропагандна машина, за да се приписват на този човек качества, достойни за „всепризнатия лидер“. Раздуват се едни черти, тушират се други или се премълчава всичко онова, което би навредило на желания образ. Такава е простата, макар и грозна истина. Помня, когато в началото на 60-те години придружавах Тодор Живков на 70-годишнината на Валтер Улбрих (тогавашния лидер на ГДР), продължавах да вярвам искрено в тази догма. На това честване бяха дошли всички ръководители от социалистическите страни в Европа начело с Н.С. Хрушчов. А това не беше никак случайно. Като гледах тържеството и разсъждавах върху видяното тогава, бях убеден, че е съвършено правилно да се води такава линия за укрепване и издигане авторитета на ръководителя на ГДР (макар този авторитет да се раздуваше изкуствено). Ние искахме да направим едно неправено дотогава общество. И затова, когато на Априлския пленум Живков стана лидер на партията, за мен беше напълно естествено да му помагам да се утвърди, да завоюва авторитет, да изпълнява новите си отговорности. Исках да бъда полезен, защото виждах в негово лице диригента, който по волята на времето е поставен да ръководи този сложен оркестър. През тези години аз съм преживявал и огорчения и разочарования. Често са ме разкъсвали съмнения. Но винаги чувството за дълг, за партийна дисциплина е надделявало. Аз служех не на Живков, аз служех на един идеал, служех на България. Работех за една кауза, на която се бях посветил от младини — още от времето, когато за нея можеше да се сдобиеш не със служебен „Мерцедес“ с апартамент и евентуално с вила, а с доживотна или смъртна присъда.

Колкото до промяната в отношението ми към Живков като лидер на партията и държавата — това беше доста продължителен и мъчителен процес. Най-много бях разтърсен от неговата безпринципност и себичност при разправата с Александър Лилов (1983). В този случай той не успя да прикрие своите лични, егоистични интереси. И то тъкмо по времето, когато все по-ясно се виждаше, че социалистическата система е навлязла в задънена улица и в нея са необходими радикални изменения. Своеобразен ускорител на промяната в отношението ми към Живков и засилването на моята критичност към неговите действия се оказа започналата от М.С. Горбачов (1985) перестройка. Прегърнах я с ума и сърцето си, виждах в нея спасителния път за оцеляването на социализма. Но шикалкавенето на Живков, опитите да бъде подменено преустройството с лъжепреустройство в името на запазването на лична-та власт — това изостряше нашите взаимоотношения, доведе до неизбежни сблъсъци. И накрая — до моето изгонване от Кабинета.

ЧАСТ ПЪРВА

4. ТОДОР ЖИВКОВ — СЕКРЕТАР НА ЦК НА БКП

1

 

Тодор Живков е изключително интересно явление в политическия живот на съвременна България. С какви ли не епитети, оценки и обидни думи бе „дарен“ след 10 ноември 1989 г. Стремежът да се представят нещата само в бяло и черно; тоталното отричане на всичко положително през годините, когато Живков ръководеше страната; крайното окарикатуряване на един политик, до неотдавна шумно превъзнасян -всичко това дава известна представа както за сложните обществено-политически условия, създадени у нас през последните години, така и за манталитета на доста „борци“ за демокрация. Пред мен е статията на Стоян Минчев „Унизителното възкресение на едно нищожество“, посветена на Тодор Живков.[6] Просто да завидиш на автора за богатството от епитети, с които характеризира своя „герой“: „виртуозен въжеиграч“, „правешки хитрец“, „цар на тепиха на амбулантната политика“, „диктаторът, автор на целия бардак“, „стария хитрец“, който „за разлика от древно-гръцкия цар Мидас… притежаваше феноменалната способност да превръща човешкия материал, до който се докосваше, в изпражнения. А той в една или друга степен се докосна до повечето от нас“. Не познавам автора на статията, но явно Живков — като човек, притежаващ „феноменалната способност да превръща човешкия материал, до който се докосваше, в изпражнения“ — доста яко се е докоснал до него!

Мнозина съвременни политици, а и някои бивши негови съратници, отричат положителните качества на Живков като политик, силят се да го представят като простак, като недоразумение в нашата съвременна история. Колко неверни, какви примитивни представи! В едно телевизионно предаване (1990) в рубриката „Всяка неделя“, водещият Кеворк Кеворкян зададе на събеседника си Александър Лилов въпроса: „Вярно ли е, че Тодор Живков е лумпен?“ Смятам лаконичния отговор на Лилов за верен и достоен: „Тодор Живков не е лумпен. Той е политик.“

 

2

 

Тоталитаризмът и едноличната власт, като всяко друго държавно устройство и форма на власт, имат свои специфични характеристики, структура и механизми. Техният анализ е безусловна предпоставка, за да се разкрие същността на това държавно управление, същността на тази власт, начинът на тяхното функциониране и развитие. Този анализ би бил непълен и едностранчив, ако се абстрахира от реалната конкретна личност, която е стояла в определен период начело на тоталитарната държава, въздействала е върху нейните структури и механизми и същевременно се е ползвала от тях, за да поддържа своята лична власт.

Тези, които си задават настойчиво въпроса: как да си обясним този непонятен факт, че волята на Живков е могла да се представя толкова години като воля на целия или на почти целия народ — трябва да потърсят отговора преди всичко в природата, в същността на системата, в която това стана възможно, в нейната структура и механизми. Казвам — преди всичко. Но не само в нея, а и в индивидуалността на самия Живков. Аз споделям марксисткото гледище за ролята на личността в историята. Тази личност поставя определен отпечатък върху политическата действителност на своето време, върху политическите събития и процеси, върху функционирането и развитието на държавата, която ръководи. Ето защо е крайно време да се простим с една примитивни представа за Живков, пригодна може би за конюнктурните нужди на политическата борба, която обаче е далеч от това да улесни обективния, научен анализ на тоталитарната система и на едноличната власт.

Тодор Живков не е нито лумпен, нито авантюрист, попаднал случайно на политическата сцена на съвременна България. Към него, към неговата дейност са негодни еднозначните оценки. Защото и Живков, и неговата еднолична власт — като исторически факт — са сложни и противоречиви. Каквито бяха и самите исторически условия, в които Живков работи. Следователно всяка обективна оценка за него и неговия режим не може да се абстрахира от тези условия.

Тодор Живков е по природа политик. Като партиен и държавен ръководител той притежаваше ценни качества (политически, организационни, управленски, психологически), необходими за тази роля. При-родно интелигентен, с изключителна памет, което му даваше възможност да обогатява знанията си и да компенсира отчасти това, което не беше успял да усвои в училище. С голям житейски опит. Още преди да се изкачи на най-високия връх на партийната и държавната йерархия той беше преминал през богата политическа школа. С годините Живков овладя до съвършенство „тайните“ на борбата за власт. За човек с неограничени властнически амбиции и без силни морални задръжки всичко това представляваше огромен капитал, от който той — в условията на тоталитарния социализъм — съумя да се възползва в продължение на десетилетия.

Колкото и да го отричат и оплюват, колкото и грешки да е допуснал, Тодор Живков си е извоювал трайно място в нашата история. Казвам „трайно“ не само поради продължителността на неговото „царуване“ (33 години!), а главно защото времето, през което отговаряше за съдбините на България, е особено. Това е период, когато историческият експеримент за изграждането и развитието на неантагонистично общество в нашата страна достигна своята връхна точка, за да завърши с крах; период, през който нашата икономика и научно-технически напредък, нашите външноикономически връзки, националният доход, социалната политика имаха неоспорими завоевания; период, когато престижът на България като миролюбива сила, като културна съкровищница и изключително толерантна страна, беше високо издигнат, за да й бъде лепнато след това срамно петно по времето на тъй наречения „възродителен процес“. Този период обхваща само няколко десетилетия. Ала той е така наситен със събития и нестандартни решения, с такива ярки изяви на народен ентусиазъм и излъгани надежди, на масово себеотрицание и лично падение, на радващи успехи и болезнени провали, че не може да бъде измерен само с аршина на годините.

По силата на редица обстоятелства Тодор Живков застана на кормилото на БКП в бурната 1956-та година. Бяха отминали годините на отечественофронтовските правителства, на експроприацията на капиталистите, на борбата срещу опозицията. На Петия конгрес на БКП (1948) беше поет курс към изграждането на социализма. След смъртта на Сталин (1953) в СССР започна развенчаването на култа към неговата личност. Това обстоятелство и особено ХХ-ия конгрес на КПСС създадоха предпоставки за премахването и на култа към Вълко Червенков, ръководителя на партията и държавата след смъртта на Георги Димитров. Избран на Шестия конгрес на БКП (1954) за първи секретар на ЦК, дясна ръка на Червенков в осъществяването на репресивни мерки срещу ръководни кадри в страната, Живков стана впоследствие оръжиеносец на борбата срещу култа към неговата личност. В името на тази борба Априлският пленум на ЦК (1956), организиран и проведен с най-активното и ръководно участие на Живков, го издигна на върха на партийната и управленската пирамида.

 

3

 

За първи път видях Тодор Живков през май 1945 г., на площада пред храма „Александър Невски“. Този ден, неделя, бяхме семейно на гости в Красно село. По време на обяда радиото съобщи за падането на Берлин (2 май) или за капитулацията на Германия (9 май) — не си спомням точно. Все пак ми се струва, че беше 2 май. Станахме спонтанно от масата и тръгнахме веднага за София. Народът се стичаше масово към центъра. Така попаднах на площада. Там хората, възбудени и ентусиазирани, изразяваха с викове и лозунги своята радост. Народът ликуваше.

Изведнъж на стъпалата на катедралата се появи млад мъж, с оплешивяла глава, с големи, разперени уши, с дълъг, остър нос и остра брадичка, с тъмен тен на лицето. Започна да говори пред множеството. Говореше високо, разпалено, размахвайки дясната ръка, свита в юмрук. Направиха ми впечатление голямата убеденост, с която произнасяше своите слова, начинът, по който натъртваше върху отделни думи и изречения, свободното държание на човек, който умее да импровизира, знае как да установи контакт със слушателите. Пред нас стоеше добър оратор, който чувстваше и изразяваше своето, не бих казал превъзходство, а може би по-скоро — своята отговорност, своето задължение да стане изразител на спонтанния ентусиазъм, да разпали още повече множеството и същевременно да канализира неговите чувства и мисли. Тогава научих и името му — Тодор Живков, и че е един от ръководителите на Комунистическата партия в София.

Съдбата отреди да работя с него през почти целия си активен трудов път. Това бяха напрегнати години, в които Живков израсна, обогати своите качества и своята опитност като политик, постепенно узурпира властта, установи личен режим и започна да управлява партията и страната като всемогъщ властелин.

Това бяха години, в които аз, постъпил при него твърде млад, без достатъчен политически и житейски опит, но изпълнен е младежки ентусиазъм, решен да работя честно и всеотдайно за реализиране на нашия идеал, започвах да плувам все по-уверено в политическите води. Като съчетавах своите отговорности в Кабинета с любовта към науката и активната си научна дейност, овладявах някои „правила на политическата игра“. Постепенно станах неделима част от механизмите, които Живков ползваше в интерес на личната си власт.

 

4

 

Първите ми впечатления от Живков са положителни. С него се работи леко. Възлага ми съответна задача (обикновено подготовка на даден материал — докладна записка, проекторешение, доклад, статия), диктува ми основни положения и ми определя срок. Не ми стои над главата. Доверява ми се. Не нервничи. Търпеливо изчаква определения срок. Слуша внимателно. Постоянно се интересува — какво става, нещо ново… Решителен, самоуверен и роден оптимист — това са качества, които ми направиха впечатление още в началото на съвместната ни работа. Умееше да лавира, да се измъква хитро от неудобни положения.

Спомням си една любопитна случка от времето, когато бях още сравнително нов негов сътрудник. Предстоеше годишната отчетно-изборна конференция на Софийската окръжна партийна организация. Възложи ми да подготвя с помощта на членове на окръжния комитет неговия отчетен доклад. В общи линии познавах работата на организацията, защото присъствах редовно на заседанията на бюрото на комитета. В негово отсъствие го заместваше Станко Тодоров. Всъщност той движеше всекидневната работа на партията в Софийски окръг. Условията в окръга, който имаше селскостопански характер при преобладаващ планински и полупланински терен, бяха доста трудни. Познавах Тодоров още като младежки деец. Знаех, че е бил арестуван заради антифашистка дейност и успял да се спаси от Дирекцията на полицията благодарение на една от бомбардировките над София. Правеше впечатление на буден и скромен младеж. Една вечер — по времето, когато бях секретар на РМС в един от софийските райони — в разгара на предизборната борба за Великото народно събрание на наша сбирка се появи внезапно Тодоров. Беше секретар на Софийския областен комитет на РМС. Към края на сбирката, на която направихме равносметка за свършеното и набелязахме предстоящите задачи, той взе думата. Неговото импровизирано, но ентусиазирано слово допадна на младежите. Като ръководител на Софийския областен комитет на РМС Тодоров беше проявил делови качества. Той натрупа организационен опит и сега успешно се справяше с новите отговорности. Редовно информирах Живков за обсъжданите в бюрото на окръжния комитет проблеми. А когато присъстваше, Живков водеше заседанията делово, умееше бързо да се ориентира, да насочва вниманието към основните проблеми.

Докладът, за който споменах, ми струваше доста усилия и напрежение. В определения срок му беше представен. Дни преди конференцията се състоя пленум на Окръжния комитет, в салона на комитета — в сградата на бившето кино „Благоев“. Пленумът трябваше да приеме доклада и да реши редица въпроси, свързани с конференцията. Докладът беше доста обемист, липсваше още ксероксна техника, за да бъде размножен и раздаден предварително. Живков застана на трибуната и започна да чете. Не, да срича. Запъваше се кажи-речи на всяко изречение. В салона стана тягостно. По едно време той спря да чете, погледна ме свирепо (бях седнал на първия ред) и ядосано изтърси: „Докладът гъмжи от машинописни грешки! Нико, ти защо не си го поправил?!“

Останах като гръмнат. Потънах от срам. Истината е, че докладът беше преписан на машина изрядно и бях поправил най-добросъвестно всички грешки. Явно той не го беше прочел предварително — поне веднъж. Това се казва обаче хладнокръвие и умение да се измъкнеш от трудно положение! Е, за сметка на друг… Но — мислех си тогава — в политиката това едва ли има някакво значение… По-късно щях да се убедя, че Живков не е човек, който страда от морални скрупули.

 

5

 

Тодор Живков беше добър оратор. Без написан текст неговата реч звучеше много по-гладко, по-убедително. Беше в състояние да прикове вниманието на аудиторията повече от час — и то говорейки по най-трудни теми и със завидна логика. Много пъти съм имал възможността да наблюдавам колко силно въздействат върху слушателите логическите доводи в Живковото слово и увереността, с която то бе произнасяно. Много преди да стана негов личен сътрудник, през 1947 г., районният комитет на РМС в IV район в София, на който бях секретар, беше организирал в салона на Радио София събрание с участници в бригадирското движение. Бяхме замислили в тържествена обстановка да отдадем почит на младежите от района, които се бяха приобщили към разгърналото се в страната бригадирско движение, и същевременно да го популяризираме сред останалата младеж. За това допринесе и разпалената реч на Живков. Него, един от ръководителите на Столич-ната партийна организация, когото вече познавах като силен оратор, поканихме на събранието. Той прие веднага. И сега помня как на бул. "Драган Цанков“, пред сградата на радиото, ние, ръководителите на районната младежка организация, го чакахме с нетърпение. Изведнъж той се зададе откъм моста на ул. "Граф Игнатиев“. Вървеше сам, стъпваше енергично и размахваше ръцете си в страни. Здрависа се приятелски усмихнат и още с влизането си в залата се държеше сърдечно, свободно, непринудено. Сякаш не се намираше сред непознати. А неговата импровизирана реч допадна на младежите. Те я посрещнаха с ентусиазъм, с лозунги и възгласи.

Още по това време Живков се проявяваше и като добър организатор. През 1946 г. страната се готвеше за избори за Велико народно събрание. Обстановката беше много натегната. Предстоеше решаващ двубой между отечественофронтовските сили и силите на опозицията, които се стремяха към исторически реванш. Социалното напрежение растеше с всеки изминат ден. Спомням си едно от заседанията на бюрото на районния комитет на партията в IV район, на който бях член като секретар на районната ремсова организация. Очаквахме пристигането на Живков, който беше секретар на Градския комитет на БКП в София. Беше предупредил, че иска да чуе информацията за подготовката на изборите. За пръв път щях да го видя съвсем отблизо и то в работна обстановка. Той беше точен. И винаги беше такъв през всичките десетилетия на работата ми в неговия кабинет. Изслушахме информацията и започнахме разискванията. В края взе думата. Изказването му беше обстойно, конкретно и много убедително. След като очерта сложната обстановка и съотношението на силите, Живков ни даде — без да ги натрапва — важни съвети и указания. Говореше човек с политическа и организационна опитност.

След като стана секретар на ЦК Живков продължи да обогатява гази своя опитност. Наблюдавах го как се старае да работи отблизо с инспекторите и инструкторите на ЦК. Изслушваше ги внимателно. Инструктираше ги периодично, преди да тръгнат из страната. Говореше ясно, не бе многословен, открояваше и формулираше точно основните цели и предстоящите задачи. Не опекунстваше, даваше им възможност да проявяват инициатива, да изявяват способностите си, да поемат отговорност за възложените им задачи.

 

6

 

Две важни черти на Тодор Живков ми се набиваха още тогава в очите. Организаторските му способности, за които току що споменах, съчетани с деловитост, с възможност да се ориентира и в сложна обстановка, да отсява главното от второстепенното, да предугажда трудностите, да намира необходимите конкретни решения. И второ, умението му — а това имаше изключително значение — да подбира хората, да ги насочва съобразно техните възможности. Имаше набито око, беше добър психолог, което му позволяваше да ги опознава и оценява бързо, да разкрива техните силни и слаби страни. Още като секретар на ГК на БКП в София той беше съумял да изгради солидно ядро. То му помагаше много успешно, даваше му възможност да се справя и с допълнителните си задължения — като кмет на столицата, после като първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП. Негов заместник в ГК беше Начо Папазов, млад, енергичен, бивш първи секретар на студентския партиен район; секретар по идеологическите въпроси беше Митко Григоров, когото Живков беше изтеглил от IV районен комитет и на когото възлагаше големи надежди; Борис Велчев, осъден на смърт в процеса срещу пощенците, с добър организационен опит; Раденко Григоров, съумял да се „сдобие“ с две смъртни присъди, човек спокоен, улегнал, обрулен от живота; Димитър Попов -"Попето", както с уважение го наричаха приятелите, опитен, културен, със завидно чувство за хумор, проникващ дълбоко в проблемите и тежащ като скала на своето място; Владимир Бонев, неосъществения доктор, врящ и кипящ трибун, с когото Живков беше работил преди Девети.

Умението да опознава и оценява хората се изяви с пълна сила, когато Живков стана първи партиен и държавен ръководител — и при подбиране на ръководни кадри, включително за висшия ешелон; и при ориентиране на кого може да разчита и от кого и как да се предпазва; и при контактите и срещите с чуждестранни партийни и държавни дейци, за да намери най-верния тон и най-добрия подход.

Но още по това време започнаха да ме дразнят някои неща в характера и стила на Живков. Често пъти важни документи за Политбюро или за Секретариата се подготвяха набързо, в последния момент. Такъв стил, освен че създаваше излишно напрежение, невинаги позволяваше въпросите да се огледат внимателно, да се пристъпи зряло към тяхното решаване. Отваряше се неизбежно врата за субективистични забежки. Дразнеше ме и прекалената му самоувереност, невинаги подплатена от реални основания. Проявяваше пренебрежение и високомерие към някои ръководни дейци.

Това бяха само първи прояви на отрицателни черти, които долавях у Живков. По-късно, когато условията се оказаха още по-благоприятни, те избуяха и му изиграха лоша шега. Субективистичните прояви щяха да прераснат в субективизъм и волунтаризъм като начин на мислене и стил на управление. Колкото до самоувереността, необходима на всеки политик, тя дълго време щеше да му служи при установяването и укрепването на едноличната власт. Но и тя щеше да се окаже „прекалена“ — до степен да му замае главата, да го подтиква към погрешни стъпки, включително към опит за установяване на „наследствена монархия“, за да се сгромоляса, споделяйки съдбата на всички властелини. Sic transit gloria mundi!

На тези и други негови „слабости“ аз обаче дълги години щях да гледам със снизхождение, да ги подценявам, да ги приемам като неизбежно зло на фона на „блестящите качества на талантливия политик“.

5. НАСИЛИЕ И РЕПРЕСИИ

1

 

Прави впечатление, че през последните години ролята на Априлският пленум на ЦК на БКП от 1956 г. за развитието на партията и страната се представя или преиначено, или пък изцяло се отрича. Това вероятно е своеобразна реакция на необузданата апологетика, която беше допусната десетилетия по отношение на този пленум. От едната крайност по закона на махалото се премина в другата. Това е може би неизбежно явление за всяко подобно време, в което се извършва преоценка на много факти и личности. Под напора на политическите страсти има и хора, склонни изобщо да заличават от непосредствено преживяната история такива първостепенни събития, какъвто е случаят с този пленум.

Времето между 9 септември 1944 г. и Априлския пленум — 1956 г., е един драматичен период в нашата следвоенна история. Той изисква да бъде цялостно изследван и осмислен. Период, неделим от общия процес на развитие и на останалите източноевропейски страни. Към времето на Априлския пленум народната демокрация, като специфична форма на преминаване към социализма, беше ликвидирана в тези страни. Стали-нисткият модел на социализма беше вече напълно установен. Опозиционните партии бяха премахнати. В резултат от интензифицирането на революционния процес бяха извършени дълбоки политически, икономически и социално-класови промени, които даваха облика на тотали-тарната държава.

И досега не са напълно и достоверно изяснени подробностите около подготовката на Априлския пленум. Разполагаме само с версията на Живков, изложена от него на закрито заседание на VIII-ия конгрес на БКП, а отчасти и на други места, включително и на един от последните партийни пленуми, малко преди да бъде свален. На този именно пленум, когато буреносните облаци над него се бяха доста посгъстили, той съвършено умишлено припомни заслугите си за премахването на култа към Вълко Червенков. Искаше, изглежда, да поосвежи пред ЦК посмачкания си авторитет с носталгични нотки по онова отминало време, когато партията му беше отдала заслуженото и, обнадеждена, го беше приела като свой лидер.

Априлският пленум се състоя в особена обстановка — и международна, и вътрешна. Той вдъхна много надежди на нас, съвременниците. След смъртта на Сталин в Съветския съюз се заговори за явлението „култ към личността“, за потъпкването на законността от страна на Берия. Постепенно в печата започнаха да се разкриват черти и прояви на този култ. Колкото и непълна да беше тогава картината в сравнение с по-новите публикации, ние бяхме потресени. Потресен беше целият свят, особено след „секретния“ доклад на Никита Хрушчов пред Двадесетия конгрес на КПСС (1956). Този конгрес възприех със силно смесени чувства — на горест и надежда. Преживях истински шок. Много ми беше трудно да се съвзема след него. Аз съм от онова поколение, което боготвореше Сталин. С неговото име, с неговия образ преживяхме тежките години на фашизма. С неговото име, с неговия образ свързвахме победата над хитлеристка Германия. Бяхме убедени в неговата гениалност и непогрешимост като верен продължител на делото на Ленин. Всяка негова дума, всяка негова постановка възприемахме като велико прозрение на живия класик на марксизма. Когато веднъж научих, че наш преподавател във Висшата партийна школа бил установил десетина грешки в сталинските произведения, дълбоко и искрено се възмутих!

В едно мартенско утро на 1953 г., когато със затаен дъх чакахме новините във връзка със заболяването на „бащата на народите“, изведнъж вратата на стаята, в която работехме заедно с другия помощник Петър Гергов, рязко се отвори. Влезе Живков и развълнуван ни съобщи, че Сталин е умрял. Възприехме го едва ли не като катастрофа. Самият Живков гласно се запита — какво ще стане сега…

Изведнъж рухваха светини. В Сталин се кълняхме, с неговото име на уста се борехме и рискувахме живота си. Рухваха кумири и непоклатими ценности. Истината за неподозирани мерзости, беззакония и чудовищни престъпления се стовари върху нас като лавина…

И в същото време ХХ-ия конгрес на КПСС вдъхваше надежда и разкриваше перспективи, защото вярвахме, а може би си внушавахме, че култът към Сталин е не продукт на системата, а случайно явление. Резултат от допуснати деформации, от личните, индивидуалните качества на „вожда“. И аз, както и огромното мнозинство от комунисти и безпартийни, искрено вярвах, че след развенчаването на култа към личността и изявената категорична воля да не се допускат повече подобни явления, с него е свършено веднъж завинаги. Колко горчиво се излъгахме…

 

2

 

Размразяването и у нас беше неизбежно. А ситуацията в страната - от тежка по-тежка и все повече се утежняваше. Много трудно беше икономическото положение — и в градовете, и в селата. Безработицата, която тегнеше като воденичен камък, насилията при кооперирането и грешките в развитието на селското стопанство, довели до селски бунтове, спадането на жизненото равнище, арестите и репресиите - всичко това се свързваше е името и ръководството на Вълко Червенков. Споменът за разправата с Трайчо Костов беше много пресен. Репресиите срещу уважавани и заслужили дейци като Петко Кунин, Иван Масларов, Никола Павлов-Комара, Благой Пенев, ген. Вранчев, ген. Каприелов, ген. Славчо Трънски, Денчо Знеполски и много други тежаха на неговата съвест и това се знаеше.

Не искам да се впускам в подробности за събитията по времето на управлението на Червенков. Ала не мога да премълча за пораженията, които нарушенията на законността нанесоха на общата атмосфера и на развитието на нашето общество. Те силно отекваха в апарата на ЦК.

Недоверието и взаимната подозрителност витаеха навсякъде — и в партийните организации, и на обществени места, и в междуличностните отношения. Доносите, преди всичко анонимни, валяха в ЦК. Анонимки-те имаха немалка, ако не и по-голяма стойност, отколкото подписаните донесения. Партийната организация в ЦК провеждаше събрания почти всяка седмица. В обявата за дневния ред неизменно присъстваше точката „разглеждане партийното положение на…“ А това разглеждане, което продължаваше с часове, тъй като почти всички присъстващи се чувстваха длъжни да се изказват и да осъждат поведението на съответния „провинил се“, обикновено завършваше с изключване от партията. Особено тягостно беше например събранието за Титко Черноколев. На него той бе оплют и му беше поискана смъртна присъда. Член на Политбюро, политически секретар на ЦК на РМС, като министър на земеделието той беше арестуван, обвинен и жестоко инквизиран. Високо го ценях за неговата подчертана интелигентност, упорития характер, прямота, готовност твърдо да отстоява собствената си позиция. След събранието се чувствах като смазан… Не зная как другите са го преживяли и какво са мислили, но аз усещах, бях вътрешно убеден, че Титко е невинен.

Беше страшно време. Време на гонения и репресии срещу хора чисти и всеотдайни, със заслуги в борбата против фашизма, патриоти, честни и верни на социалистическия идеал. Време на жестоки компромиси със съвестта. Време на потъпкване на другарството и другарските отношения, на отричане от близки и приятели, за да се съхраниш.

Случвало ми се е да пътувам в един и същи трамвай със Златка, съпругата на Титко Черноколев, по времето, когато той беше задържан. Красива и стройна, с дебела плитка, която стигаше до кръста й. Макар и млада, Златка беше известна в младежките и партийните среди със своята революционна дейност, със своята честност и праволинейност. Тази деликатна и силна жена нарочно се обръщаше на другата страна, за да не срещнем погледите си и така да ме постави в положение, при което ще трябва да я поздравя. Тя знаеше къде работя и какво би произтекло от този поздрав, ако го забележи някой. А такива, дето работата им беше да „забелязват“, имаше страшно много… От страх преставахме дори да се познаваме. Да, за съжаление и това се случваше.

Но се случваше и обратното — да намерим сили да се подкрепяме един друг. При едно мое посещение в тогавашния Ленински районен комитет на БКП (бях вече помощник на Живков) заварих там Иван Николов, по-сетнешния професор, дългогодишен ръководител на Института по социално управление при ЦК на БКП, а след 10 ноември 1989 г. — един от основателите на АСО. Познавахме се като ремсови дейци. Когато бях секретар на IV столичен район на РМС, Иван Николов беше секретар на III ремсов район. После пътищата ни се разделиха. Единият му брат — известен комунистически деец в Пиринския край, след XVI-ия пленум на ЦК (1948) и скъсването с Тито и СЮК беше уволнен и репресиран, въпреки добросъвестното изпълнение на указанията на ЦК в духа на Бледските споразумения. На всичкото отгоре другият му брат възглавяваше българската църква в Канада.

Много сложно положение за действащите тогава стандарти! След историята с брата той веднага бил освободен от работа в РМС и буквално изхвърлен на улицата. Бяхме станали вече много жестоки. Разказа ми, че въпреки тежкото и опасно време се намерили другари като Ангел Солаков, Жак Натан и други, които му помогнали да преживее и да завърши следването си.

Далеч по-драстичен беше случаят с моя приятел Мендел Цимерман. Същият Цимерман, член на партията, който с готовност ме приюти след провал в единствената си таванска стая — трябваше да се укрия през тежкия за нелегалната дейност в столицата февруари на 1943 г. И то броени дни след като се беше оженил. Често го навестяваха другари по конспиративна работа. Преместихме гардероба в ъгъла, за да мога в тези случаи да се крия зад него — нито мен да ме виждат, нито аз да ги виждам. И един ден на 1950-та година научавам, че Цимерман е изключен от партията: на партийно събрание някаква жена станала и казала, че преди Девети Мендел бил гестаповец! Без никаква проверка го изключили. Останал и без работа, в очакване да бъде арестуван. Случаят е много показателен за атмосферата и порядките по онова време: всяка клевета се приемаше за чиста монета, нещо повече — беше добре дошла. Всеки донос се издигаше в документ на истината… А градяхме най-хуманното от всички общества… Ако сега възкресявам всичко това, то е за да се схване още по-добре огромното значение на последвалия Априлски пленум, вярата и надеждите, с които беше посрещнат.

Когато научих за безобразието с Цимерман, отидох в контролната комисия на ГК на БКП и заявих, че искам да дам сведения за него. Седнах и написах всичко, което знаех за Цимерман, вкл. за риска, който беше поел, когато ме укри. Скоро го реабилитираха. Но още преди това една вечер отидохме у тях с жена ми. Трябва човек да е видял и преживял това, за да разбере за какво става дума. Когато ни видяха, Мендел и съпругата му останаха като втрещени. Спонтанно той заговори с тревога: „Защо идвате? Защо го правите? Не знаете ли какво става с мен?“ Те ужасно се притесниха, че посещението може да ме изложи под ударите на клеветниците.

Вълко Червенков не си поплюваше. Разправата със заслужили дейци на партията, особено под натиска на хората на Берия у нас, беше започнала горе-долу по времето, когато постъпих на работа в ЦК. Една нощ бях дежурен по ЦК (тогава имаше такава практика). Звъни петолъчката и ми казват: „Съобщете, че нареждането е изпълнено и ген. Каприелов е арестуван.“ Генералът беше заслужил комунист и отговорен работник в органите на сигурността.

Друг път пристигам и научавам, че членът на ЦК и известен партиен функционер Иван Масларов не е вече завеждащ организационния отдел, изпратен е за директор на някакво предприятие. Скоро след това е арестуван като… шпионин. Много по-късно, реабилитиран, той с неохота ми разказваше за мъченията и униженията, на които е бил подлаган. Подобна участ настигна и Кирил Игнатов, Стефан Богданов, Здравко Георгиев и много други комунисти, за някои от които вече споменах. Революцията изяждаше своите чеда…

Да бъдеш дамгосан като „трайчокостовист“ — нямаше тогава по-опасно обвинение. „Трайчокостовист“ беше синоним на отстъпник от партийната линия, враг, предател или шпионин. Можете да си представите каква заплаха беше надвиснала над тези, които бяха работили с Трайчо Костов преди ареста му през 1942 г., или бяха лежали с него в Плевенския затвор. Над тези, които след Девети бяха с него в партийното ръководство или пък бяха негови сътрудници и подчинени. Впрочем голяма част от тях вече бяха „обезвредени“ в килиите на затвора или на Държавна сигурност. Немалко усилия положиха Антон Югов, Цола Драгойчева, Райко Дамянов, Георги Чанков, Добри Терпешев и други, за да се разграничат от Трайчо Костов, да покажат своето безкомпромисно отношение към този „предател“.[7]

Репресиите, макар и в не такива крайни форми[8], вървяха и по друга линия. Много хора, особено от Пиринския край, които след Бледските споразумения изпълняваха добросъвестно указанията на ЦК за преподаване на македонски език, за насаждане на македонско национално самосъзнание и пр., бяха наказани след промяната на позициите ни към СЮК и Югославия.

Така нареченият „лекарски процес“ в СССР, в който обвиняеми бяха крупни представители на медицинската наука, много от тях евреи, отекна и у нас. Не само чрез засилване на антиеврейските настроения. Узнах, че Държавна сигурност се била заела да разплита „шпионска мрежа“, в която били замесени предимно евреи. Това намерение обаче пропадна. Пропадна, защото членът на Еврейската консистория Аладж-ем, върху когото ДС упражнявала натиск да даде показания, за да започне „разплитането“, предпочел да се обеси в еврейските гробища. От друга страна, последвалата смърт на Сталин помогна да се пукнат като сапунен мехур обвиненията срещу съветските лекари и да се сложи край на политическите процеси.

Жертва на шпиономанията и на фикс-идеята за „врага с партиен билет“ в началото на 50-те години станаха десетки други хора на отговорна работа в партийните и държавни структури. Те бяха освободени и изпратени в глуха линия. Нямаше значение, че това обикновено бяха хора, дали достатъчно доказателства за своята чистота и патриотизъм, за своята преданост към социалистическия идеал. Мнозина от тях — партизани, политзатворници, нелегални. И в какво се бяха провинили? Тяхната вина бе огромна и „безапелационна“: имаха роднини в западни страни или в Израел. Голямата метла не ги пощади. За другите не знам, но кой от евреите в България нямаше близък в Израел след масовото изселване на българските евреи през 48-ма и 49-та година?

Червенков се отнесе безцеремонно към съпрузите Алмалех. Това бяха изпитани, предани комунисти и патриоти, заложили главите си в най-мрачните години на фашизма. Като радисти те обслужваха ЦК и преди войната, и след Девети. Полицията не успя да разкрие тяхната радиостанция до края на фашистката диктатура, въпреки че много пъти беше немного далече от целта. Какво мъжество, каква преданост се е изисквало от тази съпружеска двойка! Когато постъпих в ЦК, те работеха още там. Тя — висока, едра, личеше си, че е жена със силен характер. Той — слаб, дребен и тих, фин и възпитан. Бяха винаги неразделни. Характерът на работата им налагаше да странят от всички. Бяха обвити в тайнственост. Гилотината обаче не ги отмина. Уволниха ги изведнъж, без обяснения или извинения. По-късно разговарях с тях. Не ми разказаха никакви подробности. Не скриха обаче колко са обидени и разочаровани от това отношение на Червенков към тях.

Една от секретарките на Живков беше Дора Дерменджиева - съпруга на рано починалия журналист и известен комунистически деец Дерменджиев, емигрантка в Съветския съюз, еврейка с роднини в Израел. Очевидно за нея също е имало становище да бъде освободена от това ключово място. Под претекст, че била отворила секретна поща, адресирана до Тодор Живков (?), тя беше изпратена в библиотеката на ЦК — явно някои влиятелни емигранти в СССР се бяха застъпили за нея.

Инструкторът на ЦК Мориц Асса, политзатворник, млад човек с големи възможности, също беше освободен. Мотивът? Бил получил… много малка присъда, докато в същия процес имало и осъдени на смърт. За „удобство“ се забравяше една малка подробност — по време на процеса Мориц е бил непълнолетен. С него се познавахме добре от общуването ни в едногодишната школа на ЦК. Учехме в една и съща група. Умен, буден, политически зрял, Асса преглътна тежката обида от изразеното към него недоверие и като дисциплиниран комунист отиде да работи на стопанския сектор, където го изпрати ЦК. Благодарение на своите способности и трудолюбие той постепенно се утвърди като отговорен стопански деец, останал верен на идеала от младежките си години.

По същия начин се процедираше и в органите на МВР, и в други поверителни служби спрямо всички, които имаха близки „оттатък завесата“.

 

3

 

Когато ми станаха известни тези неща, отидох при завеждащия отдел „Деловодство“ Стою Станоев, за да му напомня, че и аз съм сред хората, които имат близки в Израел. Единственият ми брат живееше със семейството си там. Родителите и единствената сестра на съпругата ми — също. Както разбирах, всички ние, намиращи се в подобна ситуация, трябваше да бъдем уволнени. Той обаче възрази: „Това за теб не се отнася“. И точно в това тягостно време, когато не знаеш кога и какъв донос ще се получи срещу теб, кога и по какъв начин ще бъде снето политическото доверие от теб и ще станеш поредната плячка на репресивния произвол, върху мен се стовариха един след друг два удара. При прочистването на партията от „случайни елементи“, предприето след разправата с Трайчо Костов и „трайчокостовистите“, баща ми беше изключен от нейните редове. „Случаен елемент“, защото като счетоводител на фабрика „Нано Павлов“ на Военна рампа, където работеше от 1939 г., бил „в услуга на чорбаджията“! Нищо че след национализацията той остана да работи на същото място до самото си пенсиониране…

Впрочем в тази фабрика, която произвеждаше водопроводни части, баща ми срещнал жената, която — след смъртта на майка — му стана съпруга. Цвета, дошла отскоро от село, полуграмотна, но свястна, много работлива жена, се отнесе към баща ми особено грижовно при неговото продължително боледуване. Аз също бях преминал през тази фабрика, където в тежките военни години се учех на стругарство. Помня как една вечер, след завръщането ми от фронта, посрещнахме у дома съпругата на собственика Нано Павлов. Дойде, за да ми предложи да му стана съдружник. При това без никакви задължения от моя страна! Само срещу името ми! И понеже не се съгласих, явно пропуснах „късмета“ си… „Случаен елемент“, промъкнал се в партията… Какво от това, че през годините на войната в дома на баща ми са преспивали нелегални, писани са позиви и протестни писма до царя и правителството, правени са заседания на ремсовата група и на подсекторното ръководство на РМС? Живеехме в Ючбунар, на ул."Три уши“, в две стаички и малка кухня.

Една беда не идва сама. Почти по същото време получих писмо от брат ми, изселил се в Израел. Съобщаваше ми, че е изключен от Израелската комунистическа партия (заедно с още близо 400 партийни членове, изселници от България), защото не повярвали, че Трайчо Костов е шпионин и протестирали срещу разправата с него.

Какво трябваше да предприема? Как трябваше да постъпя? Седнах и съчиних писмо до Тодор Живков. Изложих възможно най-обективно нещата и помолих Секретариата на ЦК да вземе решение по отношение на мен. Предадох му писмото и зачаках резултата. След известно време ме повика. Попита ме дали живея заедно е баща си. Обясних му, че той си живее отделно. Тогава отсече: „Ти ли ще носиш отговорност за него?“ Разпита ме и за брат ми. И заключи: „Той живее на хиляди километра от тук. По-добре ли знае истината от нас?“ Налагаше се обаче да скъсам всякаква връзка, вкл. и писмена, с единствения си брат. Така — до смъртта му. И сега, след толкова години, след толкова превратности на съдбата се питам с угризение на съвестта: с брат ми не платихме ли прекалено висока цена за създадената обстановка в условията на студената война? И нима тази жестока саможертва беше правилно оценена? В края на краищата оказа ли се тя достатъчно надежден щит срещу подозрения и обвинения?

 

4

 

Трудни години… Години, в които ударите се стоварваха върху хора честни, патриоти и предани на комунистическия идеал. А и безпартийни, особено сред бившите политици от други партии и опозиционери, станаха жертва на насилието. Моите мисли и чувства в тази тежка обстановка като че ли се раздвояваха. Страдах, че известни антифашисти — политически дейци, сред които приятели и близки, бяха репресирани. Болеше ме за жертвите на прилаганите насилия, за които бях научил. Ала аз не се съмнявах в правилността на постановката за „врага с партиен билет“. Водехме решителна борба — „кой-кого“ — както ни учеше Сталин. И ми се струваше съвсем естествено, че в тази гигантска борба разкривахме и обезвреждахме враговете, някои от тях успели да се промъкнат в партийните редове. Допусках, че в тази борба са възможни и грешки, и невинно пострадали, и прекалено сурово наказани. Ала и това смятах за неизбежно… Вярвахме в правилността на постановките на Вълко Червенков и одобрявахме предприеманите мерки. Освен това, не бива да се забравя, че по онова време насилията и репресиите срещу партийни членове и ръководители се прилагаха не само в България. Това беше общо явление в страните, намиращи се в съветската сфера на влияние и беше свързано с курса за интензифициране на революционния процес.

Заявих, че не възнамерявам да разказвам подробно за атмосферата в партията и обществото по времето на Червенков. А ето, че се увлякох. Дано разказът за лично преживяното от мен да допълни драматичната картина за онова време. Вярвам, не е далеч моментът, когато ще бъдем в състояние да погледнем миналото си непредубедено, с широко отворени за истината и конкретните факти очи. Тогава всеки щрих ще заеме своето място.

6. УСТРЕМНО — НАГОРЕ!

1

Пролетният освежителен вятър, който задуха в Москва след смъртта на Сталин, постепенно стигна и до нас. Култът към Вълко Червенков ставаше анахронизъм. По покана на съветското партийно ръководство в края на декември 1953 г. за Москва заминава делегация на Политбюро на ЦК на БКП. В нея участват Червенков, Антон Югов, Райко Дамянов и Георги Чанков.[9] За срещата на делегацията с Президиума на ЦК на КПСС съобщава Тодор Живков в доклада си на Априлския пленум (1956). В присъствието на Червенков съветските ръководители осъдили създадения към неговата личност култ и му отправили остра критика и предупреждение. Разкритикувани били и опитите на Червенков да прехвърли върху Политбюро вината за този култ. Бил е подканен най-настойчиво да вземе заедно с Политбюро инициативата, за да се ликвидира това положение.[10] Впрочем Живков неслучайно съобщаваше за критиката на Президиума на ЦК на КПСС срещу опитите на Червенков да прехвърли вината върху Политбюро. Той предвидливо правеше опит да предотврати евентуални обвинения на пленума срещу него и останалите членове на Политбюро, че със своето поведение не само не са попречили, а обратното — допринесли са за установяването на култ. Неговите опасения не бяха неоснователни. След пленума много комунисти и партийни организации изискваха настойчиво да се потърси отговорност и от тези, които са работили в Политбюро с Червенков.

След завръщането си от Москва Червенков пръв поставя въпроса за необходимостта от развенчаването на култа към собствената му личност. През януари 1954 г. се свиква пленум на ЦК по този въпрос. На него Червенков произнася голяма, помпозна реч против култа към личността, заклеймява го като „брадавица върху чистото лице на партията“. Написана културно, но с общи заклинания и декларации, речта е отпечатана в брошура и разпространена. На пленума обаче не е имало никакви изказвания. Нещата не се измениха съществено, само дето не ставаха вече арести.

Малко по-късно, на VI-ия конгрес на партията (25 февруари — 3 март 1954) се извърши важна промяна в управлението, чиято значимост щеше да проличи две години по-късно. По подобие на Съветския съюз, където властите бяха разделени (Маленков беше министър-председател, а Хрушчов — секретар на партията), Червенков промени нещата и у нас: той си остана министър-председател, като запази ръководството на Политбюро, а Тодор Живков бе избран за първи секретар на партията, като отговаряше за Секретариата на ЦК. След години Живков разказваше, че до Априлския пленум той е бил само формално първи секретар, тъй като Червенков сам всичко вършел, всичко ръководел, всичко предрешавал. Няма съмнение обаче, че новата му позиция съществено го улесни за успешната подготовка на Априлския пленум.

 

2

 

До ден-днешен ме занимава един въпрос: защо изборът на Вълко Червенков за първи секретар падна върху Тодор Живков? Нямаше ли по-достойни люде в Политбюро?

По-обстойно за качествата на Живков като политик ще разкажа по-нататък. Сега става дума за Живков към времето на VI-ия конгрес на партията (1954). Какво всъщност представляваше той десетина години след промяната на 9 септември 1944 г.? Това за него бяха години на неуморна дейност, на непрекъснато разширяване на политическия кръгозор, години на трудности и сблъсъци, на укрепване на собственото самочувствие. Още в края на 1944 г., той беше избран за секретар на Софийския областен комитет на партията, отговарящ за организационните въпроси. През януари 1948 г. вече стана първи секретар на Градския комитет в София — най-многобройната и стратегически най-важната организация. Безспорно това беше признание за неговата дейност и трамплин за по-нататъшен възход. При образуването на окръзите Живков стана и първи секретар на Софийската окръжна организация на БКП. Беше и кмет на София. Всичко това означаваше натрупване на политически и управленски опит, вникване в механизмите на властта, постепенно израстване като политически деец вече от национален мащаб. Млад, напорист, кипящ от енергия, Живков натрупа значителен политически капитал — особено пред Червенков — във връзка с разправата с Трайчо Костов. Като първи секретар на Столич-ната партийна организация той оказа безусловна подкрепа на тази разправа — във всички етапи на нейното развитие. Живков пръв постави публично и въпроса да се иска смъртно наказание за „предателя“. Несъмнено това му донесе значителни дивиденти.

След като през януари 1950 г. беше избран за секретар на ЦК, Тодор Живков бързо тръгна нагоре. Още същата година стана кандидат-член на Политбюро и започна да наблюдава отдел „Агитация и пропаганда“ и селскостопанския отдел. Престоят му в Окръжния комитет на БКП му беше дал възможност да обогати своя опит в областта на селското стопанство и той беше един от двигателите на кооперирането и особено на масовизацията на ТКЗС. Разбира се, той също носи немалка отговорност за извращенията, които се допуснаха в този процес. Живков взе непосредствено участие в потушаването на т.нар. Кулски събития, когато селяните в този район се надигнаха срещу ТКЗС и допусканите извращения. Що се отнася до агитацията и пропагандата, тогава Живков нямаше почти никакъв опит в тази област. Една сутрин, когато влязох при него на доклад (още бях единствен негов помощник), Живков ми разказа, че по предложение на Владимир Поптомов Политбюро решило той да отговаря за тази дейност в партията, като ще бъде издигнат за кандидат-член на Политбюро. Живков възразил: „Аз съм работник. Не съм идеолог и не разбирам от тази работа.“ Възражението не било прието. Предупреди ме във връзка с това, че ще трябва да се преустройваме. Поздравих го, но му отвърнах, че досега аз съм се занимавал с организационни въпроси, не съм работил в областта на агитацията и пропагандата и няма да му бъда полезен на новото поприще. Той обаче не се съгласи да ме освободи.

Само осем месеца по-късно, през юни 1951 г., Живков беше избран за член на Политбюро. Който е запознат със структурата на БКП и с „правилата“ на движението на кадрите по онова време, той би могъл да прецени колко главозамайващ беше политическият му възход. Съчетаването на двете длъжности (по-точно: на двата ръководни поста) - "член на Политбюро" и „секретар на ЦК“, означаваше съществена промяна на положението му във висшия ешелон. Огромна власт, почти неограничени възможности за въздействие, завидна политическа позиция. В организационната структура на партията по това време, а и по-късно, само трима, максимум до пет души членове на Политбюро, бяха удостоявани с такава чест и толкова голямо доверие — да бъдат едновременно членове на Политбюро и секретари на ЦК. Тогава, ако се не лъжа, освен Живков, само Владимир Поптомов, Георги Чанков и Георги Цанков бяха едновременно членове на Политбюро и секретари на ЦК (Червенков — генерален секретар).

От тези позиции Живков играеше важна, дори решаваща роля за формирането и утвърждаването на култа към личността на Червенков. И безусловно той носи пълна отговорност за пагубните последици от този култ. Той ревностно изпълняваше указанията на Червенков, най-дейно участваше в по-нататъшното налагане на сталинисткия модел на социализма в нашата страна. Има съществен „принос“ в организирането на повсеместното проучване на ръководните партийни кадри в страната след процеса срещу Трайчо Костов, за поддържането на атмосфера на взаимна подозрителност и „революционна бдителност“ в партията и обществото.

Само две седмици преди да премине дълбокия рубеж, който делеше кандидат-членовете от членовете на Политбюро, на Живков бе възложена проверка на обвиненията срещу Титко Черноколев: като министър на земеделието бил допуснал груби нарушения на партийната и държавната дисциплина. В един топъл юнски ден на 1951 г. в работния кабинет на Живков присъствах на свикана от него делова среща на комисията и многобройни сътрудници на ЦК, предимно от селскостопанския отдел, заангажирани с проверката. Кабинетът бе претъпкан. Живков разясни обстойно и със свойствената си категоричност, в какво е обвинен Черноколев, какво е становището на съветския специалист Ступов (Черноколев беше в конфликт с него), даде конкретни указания за разпределението на хората, участващи в проверката и как тя трябва да се извърши. „Обследването“ тръгна не от позициите на обективността и от презумпцията за невинност. На Черноколев вече бе издадена присъда в Политбюро за неговите „антипартийни и вражески“ действия. Въпросът сега беше да се отиде по-напред, да се обследва по-цялостно дейността на Министерството на земеделието, да се съберат допълнителни факти и обяснения за поведението на обвиняемия. Проверката трая само няколко дни, крайно недостатъчни за да се вникне в работата и действията на такова сложно, с разнообразни дейности ведомство. Разрази се същински тайфун. Събрани бяха многобройни и „безспорни“ факти. Установи се, че в работата на министерството имало разложение; то било „замърсено“ с „отявлени“ врагове; допуснати били „извращения и саботажи“ на политиката в село; широко били разпространени реакционни теории и реакционна практика, а ръководството на министерството не е стояло на стража на държавните интереси, не е провеждало „последователно, добросъвестно и честно“ партийната и правителствената политика.[11] Обвинения от страшни по-страшни.

На 30 юни 1951 г. се състоя пленум на ЦК. Обсъдени бяха грубите грешки и „антипартийното“ поведение на Титко Черноколев. Доклад изнесе Вълко Червенков. Той се позова на фактите и заключенията на комисията. Тежките обвинения, нихилистичният тон и отношението към работата на министерството предизвикаха законния въпрос на Черноколев: „Нима през целия този четиригодишен период, под очите на Партията, аз съм творил само слабости и грешки, та комисията, която обследва работата на министерството, не можа да намери и отбележи нито един положителен факт от моята деятелност?“[12] И заедно с това той хвърли тежко обвинение по адрес на комисията, че е променила съществено своя първоначален доклад, като е засилила обобщенията, почернила е краските, променила е своите изводи.[13] Според Тодор Живков обаче вината на комисията е, че не е отишла докрай, не е направила всички изводи[14]. Без да се притеснява, че не разполага с необходимите доказателства, той заявява: „Централният комитет има налице определени факти за извършена вражеска дейност от Титко Черноколев и той не може да спре насред път… Централният комитет иска да знае и ще установи защо се извърши тая вражеска дейност, кои са организаторите и проводниците на тая вражеска дейност в Министерството и кой е Титко Черноколев“.[15]

Това не беше просто реторична заплаха. Пленумът изключи Черноколев от партията и даде зелена улица за неговото арестуване. Какво от това, че всички „факти и доказателства“ рухнаха, когато след няколко години се пристъпи към нова проверка във връзка с реабилитацията на репресираните? Не е ли по-важно, че Живков си беше свършил „добросъвестно“ поставената задача по отношение на Черноколев, че и това обследване се оказа за него солидно стъпало по пътя на политическия възход? На същия този пленум, който произнесе тежка присъда към бившия член на Политбюро Черноколев, Живков (заедно с Георги Цанков) е избран за член на Политбюро.

 

3

 

Въпросът, зададен от Тодор Живков на този пленум: „Кой е Черноколев?“, удивително много ми напомня за друг случай, в който той използва същия прийом: „Кой е Александър Жендов?“ Помня Живков на събранието на партийната организация на художниците. По указание на Червенков той трябваше да доведе докрай едно позорно дело. Атмосферата на събранието беше нажежена, духовете разбунени. Пишеше се една от черните и срамни страници в живота на партията, в отношението към интелигенцията: на позорния стълб е изправен един от талантливите български художници, с огромни заслуги в отстояването на делото на партията, на трудовите хора — Александър Жендов. Доклад чете Живков. В отправените закани и обвинения липсват конкретни факти и доказателства. Но на кого изобщо те са нужни? Голословни обвинения във формализъм, кухи, надути и най-общи фрази от рода на — „какво си правил там и там? На чие дело си служил? Кой ти е платил за това и това? Защо държиш камък в пазвата?“ И така нататък, в този дух. Реторични въпроси, пълни с инсинуации.[16] Смут и мълчание. Доста работа е свършена, доста натиск е упражняван още преди събранието. Няколко дежурни изказвания и съдбата на комуниста, на твореца е решена. Тя беше предрешена.[17] Нанесена е дълбока рана в средите на художниците. Не само на тях, на цялата интелигенция. След Априлския пленум Живков положи не малко усилия, за да оневини и да оправдае участието си в това дело.[18] И въпреки всичко споменът остана да тежи. На Живков не можеха да му простят. Както няма да му се простят необоснованите нападки през следващите години срещу други видни представители на интелигенцията — писатели, поети, критици, художници, кинодейци, композитори и изпълнители, журналисти, инженери, икономисти, научни работници, спрямо които си беше присвоил правото да дава безапелационни оценки, да раздава указания, да им бъде съдник.

 

4

 

Бързото придвижване на Тодор Живков по йерархическата стълбица не беше резултат само на проявени качества, нито само на неговите силни амбиции. Това явно се поощряваше и от Политбюро още от момента на избирането му за секретар на ЦК. При това той беше спечелил доверието на видния партиен ръководител Владимир Попто-мов и се ползваше от неговата подкрепа до самата му внезапна смърт.

Така по случай първата годишнина от смъртта на Георги Димитров на Живков беше възложено изнасянето на доклад от името на ЦК. Това беше израз на голямо доверие, но едновременно и форма за неговото лансиране и утвърждаване като политически деец от национален мащаб. Минала е само половин година от избирането му за секретар и на 1 юли 1950 г., на тържествено събрание в София, Живков говори възторжено за великото дело на Димитров и за актуалните задачи. Пак на него Политбюро възложи да изнесе доклад на тържественото събрание в Народния театър по случай 27-годишнината от смъртта на В.И. Ленин (20 януари 1951). Живков се подготвяше старателно, привлече теоретици и други специалисти, неговите доклади се възприеха положително.

Още през 1951 г. в престижния вестник „Правда“, органа на ЦК на КПСС, се появява статия на Живков. Сп."Ново време“, теоретичен орган на ЦК на БКП, а също и вестник „За траен мир, за народна демокрация“, органа на Коминформбюро, разтварят своите страници за негови материали.

И не само това. Живков се изявява и като един от най-добрите професионалисти сред хората от висшия ешелон, с широк диапазон на действие. Той отговаря за селскостопанския сектор и участва най-активно в разработването на неговите проблеми и тяхното изпълнение. Отговаря и за идеологическите проблеми на партията. След като Георги Цанков като член на Политбюро е изпратен през 1951 г. да възглави МВР и да сложи ред в делата на това ведомство, Живков поема наблюдението и на организационните въпроси в партията. Той изнася — на 4 юни 1952 г. — доклад на заседание на ЦК на БКП за резултатите от проведените отчетно-изборни околийски, градски и районни конференции на партията.

На него бе възложено да изнесе доклада, посветен на 80-годишнина-та от обесването на Васил Левски. На 19 февруари 1953 г. на тържественото събрание в Народния театър „Иван Вазов“ прозвуча Живковото слово. В него обстойният исторически и теоретически анализ на националноосвободителното движение (в духа на Червенковата оценка за реакционната роля на българската буржоазия и за селяните и занаятчиите като основна движеща сила на нашата национална революция) и на революционно-демократичната идеология и дейност на Левски е съчетан с възторжен химн на патриотизма на БКП и на милионните народни маси, изграждащи социализма.

На този доклад и неговата подготовка Живков отдели изключително голямо внимание. Той имаше амбицията да даде нов, марксистко-ленински прочит на зараждането, развитието и същността на национално-революционната борба, на делото на Васил Левски като революционер-демократ и организатор на национално-демократичната революция, да бъде оригинален в изведените изводи и поуки. Активно беше ангажирал учени-историци и преди всичко проф. Христо Христов (бъдещият академик), който нахвърли и основната канава на историческата част на доклада. Самият Живков четеше усилено литература за този период, вникваше в проблемите на националноосвободителното движение. Негово беше указанието за възторжения, приповдигнат тон на доклада, за вмъкването на цитати от Левски и Димитров, а също на стихове, към което той и впоследствие проявяваше голяма слабост. Изтъкването на необходимостта от нов прочит на историята и особено на разглеждания период, и внушението, че докладът си е поставил такава именно цел, се подсилваше от отправената в него критика към буржоазните историци и „буржоазната историография“ за опитите да бъде фалшифицирано историческото ни минало. Живков просто живееше с идеите на доклада, поправяше и прекрояваше, прецизираше. И тъкмо в навечерието на тържественото събрание във всекидневник бе публикувана статия на проф. Христов за… Левски. Живков изпадна в истински бяс. Разбира се, професорът не си беше позволил да ползва дословно материали, които беше предоставил. Ала Живков беше неприятно изненадан, защото смяташе, че той пръв ще отбележи публично голямото събитие.

Когато докладът беше готов, по негово поръчение биде изпратен за мнение на Вълко Червенков. Дали той даде бележки и какви именно - не знам. Но Живков беше много доволен, дори щастлив, когато — часове след изпращането на доклада — му позвъни Елена Гаврилова, след като го беше прочела, за да сподели своя възторг. Тогава тя, известна ремсова деятелка, завеждаше кабинета на Червенков.

 

5

 

Важен момент в израстването и най-вече в утвърждаването на Тодор Живков в Политбюро е пленумът на ЦК по селското стопанство през септември 1953 г. Този пленум беше предизвикан от необходимостта да се решат поне част от многобройните проблеми, натрупани в нашето село. Но той беше и непосредствен отзвук от пленума, състоял се преди това в Съветския съюз, на който Н.С. Хрушчов разработи основите на нова аграрна политика. Силно впечатление ми направи възраждането на ленинската постановка за необходимостта от използването на материалните стимули, а не да се разчита само на ентусиазма на хората. Сега, особено при действието на пазарните механизми, това звучи елементарно, от ясно — по-ясно. Но трябва да се върнем към тогавашните условия, когато още тегнеха сталинските виждания за продуктооб-мена, за да се оценят правилно постановките, разработени от Хрушчов. Тези нови постановки залегнаха и в доклада на Живков пред нашия пленум. Той предлагаше нов ред за осигуряване на държавните доставки, повишаване на изкупните цени на селскостопанските произведения, нови стимули за работещите на село. Това беше смел за онова време доклад — предлагаха се нови подходи, приети добре от членовете на ЦК и от нашето село. Той обаче имаше и друг отзвук, засягащ непосредствено Живков: докладът беше индикатор, че неговият автор е отворен за новите виждания на новото съветско ръководство.

Изобщо Живков като секретар на ЦК, отговарящ за селското стопанство, проявяваше много активна дейност. Положението в този отрасъл беше трудно и сложно. Селото се намираше в процес на коопериране. Натискът, а често и насилието, вземаха връх над доброволността. Кооперирането — при което липсваше необходимата селскостопанска техника, а добитъкът се унищожаваше от стопаните при постъпването им в ТКЗС — се съпровождаше със сериозен спад в производството. Сложни бяха и проблемите на взаимоотношението „селско стопанство — държава“. Държавата нямаше възможност да осигурява на ТКЗС-тата и минимално количество техника, а в замяна — чрез системата на държавните доставки — им изземваше почти цялото производство. Тези и други грешки и трудности доведоха до силно недоволство в село и дори до т.нар. Кулски събития, в отушаването на които Живков взе активно участие. Той познаваше положението в нашето село много по-добре от Червенков, който се проявяваше предимно като кабинетен политик. Живков често посещаваше родния Правец и други селскостопански райони и знаеше техните остри и належащи проблеми. Неподправена информация за състоянието на селото, за въпросите, които вълнуват селските стопани, той получаваше от майка си — баба Маруца, която продължаваше да си живее там и да участва в селскостопанските работи. Беше будна жена. Тя живееше с радостите и неволите на селото. Към нея често пъти се обръщаха нейни съселяни да споделят грижите си, да потърсят подкрепа от сина й. Баба Маруца беше отзивчива жена, но и силно критична, не цепеше басма на никого. И езикът й беше остър, когато разказваше на Живков за трудностите и неправдите, с които съселяните й се сблъскваха.

 

6

 

За своята разностранна и динамична ръководна дейност Тодор Живков се нуждаеше от солиден помощен екип. Колкото и да се стараех, изискванията далеч надхвърляха моите възможности. Особено когато той стана кандидат-член на Политбюро през лятото на 1950 г. и започна да отговаря за идеологическата работа на партията. По това време поиска да му предложа още един човек за негов личен помощник. Представих няколко кандидатури, но Живков ги отхвърли. Тогава предложих Милко Балев, който неотдавна беше преминал от апарата на ЦК на РМС в апарата на ЦК на БКП — в отдела за агитация и пропаганда. Познавах го от времето, когато бях секретар на РМС в IV район. Трябваше да изнеса някаква лекция, за която не се чувствувах достатъчно подготвен, нито пък в района имахме подходящ лектор. Тогава някой ми препоръча Балев, на отговорна работа в ЦК на РМС. Отидох в ЦК на ул. „Кракра“, срещу сегашния клуб на архитектите. Намерих го в една малка стаичка, отрупана с книги. Седи такъв един слабичък младеж, попрегърбен, свит, скромен. После научих защо е прегърбен. Когато попаднал в полицията в Троян, направил опит да се самоубие, като скочил от прозореца на третия етаж. Не успял, но си повредил гръбнака. Излекували го, колкото могли, а после го осъдили на смърт. Когато го видях за първи път, още не знаех всички тези подробности. Нещото, което ми направи най-силно впечатление при тази първа среща, беше прекомерната му слабост и изключителна скромност. Свит, просто потискащо свит младеж. Той веднага се отзова на моята молба.

Живков прие моето предложение за Балев, но реши първо да го изпита. Такава възможност се откри по време на националния конгрес на мира. Живков отговаряше за конгреса и ми възложи да се заема със всички неща около организацията му. Състоя се в Народния театър. При откриването му стана страхотен гаф. След химна оркестърът изсвири… „Интернационала“. Диригентът проявил самоинициатива: не съобразил, че в такава общонационална проява няма място за партиен химн… Та именно на този конгрес започна сътрудничеството ми с Милко Балев. Изпращах му в ЦК всички предвидени изказвания, за да ги редактира в нужния дух. Аз пък стоях зад кулисите на театъра -получавах вече „маринованите“ изказвания и ги връчвах на всеки от ораторите, отправящ се към трибуната. Есента на същата година се проведе месец на българо-съветската дружба. Живков ангажира Балев пряко под свое ръководство около това събитие. На 10 ноември 1950 г. той стана официално помощник на Живков. И не само помощник, а „първи помощник“.

След Априлския пленум (1956) Живков посети Югославия начело на парламентарна делегация. Придружаваше го Милко Балев. В списъка на хората, взели участие в двустранните разговори, който той ни показа, фигурираше и „началникът на кабинета на Тито“. Скоро след това у нас се появи длъжността „началник на кабинета на Тодор Живков“. Постепенно „кабинетът на Тодор Живков“ бе редуциран до термина „Кабинетът“. Подражавайки на Живков, всички секретари на ЦК и членове на Политбюро също си завъдиха кабинет. Станаха много кабинети. Но винаги, когато се казваше „Кабинетът“, се разбираше, че това е кабинетът на Живков.[19]

Още в началото на съвместната ни работа решихме да се запишем в курса по стенография. Понеже стилът на Живков беше да ни диктува, изпитвахме истинска мъка да записваме най-добросъвестно всичко изречено от него, понякога доста бързо. Той си говореше, без да обръща внимание дали успяваме да записваме. Веднъж влезе в стаята ни, тъкмо когато се упражнявахме върху поредния стенографски урок. „Какво правите, момчета?“ Като разбра с какво сме се захванали, започна да се смее. „Да не смятате да векувате при мен? Вижте помощниците на съветските другари. Постоят две-три години и след това отиват другаде. Защо ви е да се захващате със стенография?“ И ние повярвахме.

Когато Милко Балев постъпи при Живков, с него си разделихме работата, свързана с отдела за агитация и пропаганда. Той взе секторите, които се отнасяха до пропагандата, аз — тези до агитацията. Ала работата не ми допадаше. Не се чувствах подготвен, а и нямах нагласа за тези проблеми. Скоро се убедих, че бях напълно прав, когато поисках от Живков да ме освободи. През 1952 г. като помощник беше привлечен Асен Чаръкчиев. Една сутрин Живков ни привика и ни запозна с него. Каза: „Милко ще продължи да се занимава с пропагандата, Чаръкчиев ще вземе агитацията, а ти, Нико, се заемаш с партийните проблеми в селското стопанство.“ Туй то! Спокойно му отговорих, че е правилно Чаръкчиев да поеме проблемите на агитацията, той е по-подходящ от мен в тази област. Но аз в никакъв случай не съм съгласен да се занимавам с проблеми, свързани със селското стопанство. Целият ми живот е преминал в големи градове, нищичко не разбирам от селско стопанство. „Та аз не мога дори да отлича ръжта от пшеницата.“ Отново поставих въпроса да бъда освободен. Живков направо ме отряза: „Не се подценявай. Продължаваме да работим, а ти ще се заемеш с политическите проблеми на село“. Чувството за дисциплина надделя. Заех се да се преборя, доколкото е възможно, с проблемите на партийната работа в селското стопанство. Така с много четене, с много питане и гледане започнах да навлизам в проблемите на българското село.

През лятото на същата 1952 г., във Висшата партийна школа беше открита за първи път аспирантура. По изключение се приемаха кандидати и без висше образование, които бяха длъжни да довършат следването си по време на аспирантурата. Това беше за мен уникален шанс. Освен че щях да поема пътя на науката, но и щях да спестя цяла година. Вярно е, че ставайки аспирант, моето материално положение щеше да се утежни извънредно много. Вече имах две деца. Съпругата ми беше още студентка. Ала тя ме подкрепи, макар че щяхме да живеем с една „тънка“ аспирантска стипендия. И се реших — толкова беше голямо желанието ми да се отдам на науката. Влязох при Живков с молба да ми разреши да кандидатствам. Обясних му и причините за това мое желание. Не му стана приятно. Обеща да помисли и да ми каже решението си. Но времето минаваше, той като че ли беше забравил. Наближаваше денят, в който щеше да замине на почивка в СССР за цял месец. Ако чаках завръщането му от там, щях да изпусна срока за подаване на документите. Бях много притеснен. Вечерта преди заминаването му реших и влязох при него. Поднових молбата си. Изслуша ме, махна с ръка и отряза: „Добре, подай заявлението!“ Радостен, още сутринта се явих при проф. Юли Бахнев, зам.-директор на школата. Подадох си документите — „заявлението“… Бахнев остана много доволен от моето решение и ми препоръча да се подготвя добре за приемните изпити.

След месец Живков се завърна. Извика помощниците и ни съобщи, че предстоят важни задачи. Обърна се към мен и ме попита: „Подаде ли заявлението?“ (Този път не беше забравил…) Отговорих му, че съм подал и че се готвя усилено за конкурса. А той отсече (обичаше този маниер — като израз на решителност и безапелационност): „Отивай горе (т.е. в Лозенец) и си го изтегли. Работа ни чака“. След обяд пак ме повика. Проверява дали съм си изтеглил документите. Казах му, че не съм. „Взимай кола и отивай в школата!“ И този път партийната дисциплина надделя.

Моите нови служебни задължения, свързани с политическите проблеми на българското село, започнали някак срещу цялата ми същност на градско чедо, непомирисало село и селски труд, постепенно ме увличаха, докато един ден ме доведоха до кандидатската дисертация — социологически анализ на взаимоотношенията между града и селото. Благодарен съм на проф. Живко Ошавков, който с фанатизъм и завидно себеотдаване води борбата за възстановяване правата на социологията като наука и за нейното развитие; на Стоян Михайлов и Никола Стефанов, тогава млади научни работници. Те ми дадоха рамо, за да мога да се справя с неизбежните трудности, които се изправят пред всеки човек, тръгнал да прави първи стъпки в науката.

След известно време Живков се освободи от Асен Чаръкчиев, който стана помощник на Димитър Ганев. В Кабинета дойде Михаил Бобанов, специалист в областта на селското стопанство. Като помощник по проблемите на икономиката дълго време работи Христо Петков. Бивш политзатворник, след Девети беше работил със Живков в Софийския градски комитет на БКП. Петков беше улегнал, сдържан и компетентен човек. Познаваше добре тогавашните икономически проблеми на България и беше много полезен, особено във връзка с взаимоотношенията ни със страните от СИВ. По-късно замина на работа в Москва — в СИВ. С него се бяхме сближили. Той ми разясняваше много от проблемите, помагаше ми да се ориентирам в постъпващата стопанска информация. Ние, останалите помощници, получавахме много оскъдна информация в областта на икономиката, пък и не само в нея. Разнообразната и богата информация, която всеки ден „течеше“ по всевъзможни канали към Живков — статистическа, дипломатическа, разузнавателна, военна, от Информационно-социологическия център на ЦК, оперативна, по партийна линия — всичко това беше съсредоточено в неговите ръце. Едва години по-късно Милко Балев започна да получава отчасти подобна информация. Ние нямахме достъп до нея. Ако някой от нас все пак е получавал някаква информация, то тя е била „на парче“, т.е. свързана конкретно с проблема, който му е бил възложен да разработва. Това, разбира се, доста ни пречеше да имаме необходимия по-широк поглед за общия фон, на който се разработваха по-частните проблеми.

Като жив организъм, Кабинетът менеше през годините своя състав. Към неговите важни функции и роля в утвърждаването на Тодор Живков като лидер и в укрепването на неговата лична власт ще се върна отново.

Освен на нас, помощниците, Живков се облягаше и на отделите на ЦК, които наблюдаваше. В началния период той си беше подбрал няколко много кадърни сътрудници на ЦК (Митко Григоров, изтеглен вече на работа в ЦК, Спас Русинов, Росен Петров[20] и други. От тях получаваше материали, които им беше поръчал. А когато се налагаше, привличаше и учени, специалисти. Например по решение на ЦК на Живков беше възложено да предложи на предстоящия Шести конгрес (1954) изменения в Устава на БКП. Много отговорно поръчение. Между другото то подсказваше и за предстояща важна промяна в статуса на Живков. Тя се сбъдна още тогава — веднага след конгреса той беше избран за първи секретар на ЦК. Проектът за изменения в Устава беше подготвен от група сътрудници на орготдела. Доогледахме го и го доуточнихме с Живков. В езиково отношение беше слабичък. На помощ ми се притече известният езиковед и стилист проф. Любомир Андрейчин. Неговата опитна ръка тушира много от „партийния жаргон“, помъчи се да внесе малко свежест в такъв сух и прецизен по своя характер документ. И когато на заседанието на Политбюро (по думите на Живков) Вълко Червенков се опитал на „ангро“ да атакува проекта в езиково отношение, името на проф. Андрейчин го укротило.

 

7

 

Тодор Живков започна да проявява все по-голяма взискателност при подготовката на материали за Политбюро, както и за публичните си изяви. Непрекъснато внасяхме в тях уточнения, допълнения, редакционни поправки — до последния момент. Нерядко материалите се преписваха по десетина пъти. Обикновено той лично диктуваше основни положения за своите доклади, докладни записки, статии, писма, а понякога и по-подробно нахвърляше, както обичаше да се изразява, „канавата“ на материала. След това, ние допълвахме, изглаждахме, редактирахме. Живков никога не пишеше, освен когато си водеше лични бележки по време на заседания или си набелязваше точките за произнасяне на поредната реч. В началото на работата ми като негов личен сътрудник се сблъсквах често със следното положение: диктува ми подробно текст на писмо, доклад, или докладна до Политбюро. След съответна работа върху диктувания текст, влизам при него да прочета готовия вариант. Чета, а той отвреме-навреме допълва или поправя. На няколко пъти ме прекъсва: „Стой, аз тук ти диктувах това и това, защо си го пропуснал?“ Не само повтаря дословно диктуваното, но и помни точно на кое място е бил пропуснатият пасаж. Оказва се, че аз или съм го съкратил, защото ми се е видял маловажен, или пък съм го сместил по-нататък, защото съм счел, че така го изисква логиката на изложението. Можеше да прочете един материал само веднъж и това му стигаше, за да запамети неговите основни положения, аргументация, изводи. В много случаи, когато му подготвяхме проект за тост или приветствие и решаваше да говори, а не да чете, той беше в състояние в основни линии да го възпроизведе, без да е имал възможност да го прочете повече от един-два пъти.

При произнасянето на своите речи и устни доклади беше достатъчно да хвърли поглед върху плана, който си беше набелязал, за да възпроизведе почти дословно предварително подготвения писмен текст, ако имаше такъв. Слушал съм го да повтаря и потретва своя реч или устен доклад на една и съща тема пред различна публика. Тогава не си служеше дори с бележки. И възпроизвеждаше почти изцяло първоначалния текст с някои добавки, съобразени с новата аудитория. Беше и добър импровизатор, винаги се стремеше да освежава и разнообразява текста с някоя шега.

Тук не става дума само за силна механична памет, каквато Живков безспорно притежаваше. Той не просто запаметяваше написаното предварително. Първо, това „предварително написано“ обикновено бе текст, съдържащ много негови мисли, върху които ние работехме след това. Второ, при подготовка на реч или доклад той изискваше от различни отдели на ЦК, от държавни органи, от специалисти първични материали — справки, разработки. Но за да ги изисква, той трябваше предварително да си е изяснил общата тема, отделните проблеми, главните постановки. Трето, в хода на работата той поръчваше на помощниците допълнителни справки, за да обоснове с данни едно или друго положение. Четвърто, пред това море от материали всеки би се пообъркал какво точно да отбере и как да го „смели“. А и времето не би му стигнало да прочете внимателно всичко, да си изясни по-добре въпросите, да ги систематизира. Живков притежаваше умението да чете „по диагонал“ материалите, и „да хваща“ най-важните, главните мисли в тях, тия, които можеха да обогатят, да дадат плът и кръв на скелета от проблеми и постановки, които си беше набелязал. Всичко това, съгласете се, е наистина творческа работа.

Доста се спекулира с недостатъчната образованост на Живков, а и представата на мнозина за него се определя от този факт. Действително, неговата култура беше далеч от желаното. Не можа дори да се освободи от своя ботевградски диалект, което силно дразнеше — особено студентите и интелигенцията. Неведнъж съм слушал по този повод подигравки по негов адрес. На широката публика, която е имала възможност да слуша негови доклади било в зала, било по телевизията, е известно, колко много се запъваше при четене, бъркаше думи, повтаряше ги, на места сричаше. Въпреки усилията и предварителните репетиции, той никога не успя да прочете гладко свой доклад. Думи като „социализма“, „комунизма“, „империализма“, „марксизма-ленинизма“ и тем подобни, които се налагаше да употребява твърде често, той продължаваше да ги произнася като: „социализъма“, „комунизъма“, „империализъма“, „марксизъма-ленинизъма“, въпреки честите бележки, които му правехме, особено в началния период.

Имаше навика, веднага щом се прибере в работната си стая след като беше прочел доклад пред съвещание или събрание, да привиква при себе си помощниците. Питаше ни за впечатлението от неговото четене. Ние откровено му обръщахме внимание върху грешките и неточностите в произношението, върху темпото на четене. При изнасянето на доклад в началото той започваше да чете бавно и постепенно се забързваше така, че „изяждаше“ срички и произношението ставаше неясно. Като че ли някой го беше подгонил. Това силно ме дразнеше. А и не би могло да не изпитваш досада — особено в случаите, когато той просто „смачкваше“ цели пасажи от доклад, смятан за много важен, над който си се трудил дни и нощи, за да бъде „изпипан“ — и по съдържание, и по стил. Предлагахме му да отделя повече време за подготовка, да прочита доклада предварително по няколко пъти, да си отбелязва, къде да прави паузи, отстрани с червен молив да си напомня, че трябва да чете бавно. А недай боже в доклада да имаше „купешка“ дума или някой специфичен термин!

С годините — особено след като се утвърди като ръководител - Живков ставаше все по-самоуверен при изнасянето на доклад. Не си даваше труда да го препрочита няколко пъти, а понякога излизаше направо пред аудиторията, без дори да го е видял предварително в целия му обем. Ала и ние станахме постепенно по-малко взискателни — да не би нашите бележки да породят у него излишни комплекси. И не само спестявахме бележките, но и започнахме — особено когато „каденето на тамян“ стана наш неизменен спътник — да изказваме задоволство от поредното прочитане на доклада. Съображението да не му създаваме комплекси бе предлога, а надделяваше вече желанието да се докарваме…

Недостатъчното образователно и културно равнище не можеше да не се отразява отрицателно както върху стила на политическото ръководство на Живков, така и върху неговия авторитет. Беше завършил само вечерното полиграфическо училище. Но в замяна на това беше завършил Университета на живота, и то с не лош успех. Неговата природна интелигентност компенсираше много от онова, което не можа да получи на училищната скамейка. Изключително много му помогна и неговата развита памет. Обаче знанията, които придобиваше в процеса на многообразната си ръководна дейност, не бяха в състояние да покрият всички „бели петна“. И още нещо, много важно: тези знания трудно се „вплитаха“ в тъканта на неговата образователна и културна подготовка. Те не бяха резултат от едно системно и цялостно самообразование. В една или друга степен, те си оставаха разпокъсани, бяха фрагментарни, нямаха нужната логическа и познавателна връзка.

 

8

 

Към началото на 1954 г., когато Вълко Червенков решава да повери поста първи секретар на ЦК на друг човек, Тодор Живков вече е спечелил неговото доверие. А това е главното. Доказал е също организационните си способности. Изявил е себе си като енергичен и перспективен млад ръководен деец.[21]

В книгата си „Кръглата маса на Политбюро“ Живко Живков обяснява издигането на Тодор Живков с неговото подмазваческо поведение към Червенков. През лятото на 1953 г., пише Ж. Живков, той почивал в Евксиноград едновременно с редица ръководни другари. В. Червенков излизал на разходка в парка към пет часа след обяд. „За моя изненада всеки ден Червенков бе придружаван в разходките си от Тодор Живков, който се отнасяше с чинопочитание към крупната фигура на вожда“.[22] Не съм бил свидетел на тези идилични разходки. Допускам, че е било така. В онази обстановка едва ли и останалите членове на Политбюро (а и членовете на ЦК, в това число и Ж. Живков) са давали израз на по-друго отношение към Червенков. Известна светлина по този въпрос хвърля Т. Живков в своя доклад пред Априлския пленум: „Трябва да кажа, че в известен период от време ние смятахме култа към личността за правилен, за необходим в интерес на партията. През този период всеки от нас, кой повече, кой по-малко е платил данък на култа към личността — поддържал е този култ.“[23] А „поддържането на този култ“ означаваше не само да си затваряш устата (да не би да изпуснеш някоя критична дума), но и да се докарваш, да присъединяваш своя глас към общия хвалебствен хор. Досущ както по-късно, по времето на личната власт на Т. Живков!

Ако възразявам на Ж. Живков, то е главно по две причини. Смятам, че той съвсем едностранчиво обяснява избора на Т. Живков за първи секретар през 1954 г. Всичко се свежда до „чинопочитанието към вожда“ и създалата се според него близост между Червенков и Тодор Живков. Прави странно впечатление, че той дори не намеква поне за някакви положителни лични качества на Т. Живков във връзка с този избор. Нещо повече, в цялата му книга, в която е разгледан и по-сетнешния период от дейността на партията, той набляга единствено на недостатъците и грешките на Т. Живков. Нито дума не продумва за нещо положително в него като политик. Такова отношение не може да не озадачи, първо, защото в продължение на цяло десетилетие — от 1962 до 1971 година — Ж. Живков е неизменно член на Политбюро и, което е още по-важно, първи заместник-председател на Министерския съвет, възглавяван от… Т. Живков! Което означава, че авторът на книгата е имал предостатъчно време да опознае Т. Живков като човек и политик. А и сам причислява себе си към „наблюдателните хора“.[24] И второ, в книгата си Ж. Живков отделя не малко страници за успехите, постигнати от нашата страна през посочения десетгодишен период. Странно е най-малкото, че тези успехи той никъде не свързва — поне с лек намек — с името или дейността на председателя на МС. В замяна щедро му предоставя авторството или първопричината за допуснатите крупни грешки!

Второто ми възражение е във връзка е употребения от Ж. Живков термин „вожд“. Тодор Живков се отнасял с чинопочитание към крупната фигура на „вожда“. Всъщност колкото и да е бил силен култът към личността на Червенков, той никога не е бил назоваван „вожд“ — нито в партийни документи, нито в пресата, нито по радиото. „Вожд“ беше Георги Димитров, такъв си остана и след като беше умрял. Това Ж. Живков прекрасно знае. Нищо че в своя текст думата „вожд“ е поставил в кавички. От това нещата не се променят. Малката „историческа поправка“ явно е била нужна на Ж. Живков, за да подсили ефекта.

Тъкмо тези два „дребни“ факта събудиха моето съмнение в обективността на казаното от Живко Живков. Възможно е между Червенков и Т. Живков да е имало някаква близост. Който обаче помни индивидуализма и безцеремонността на Червенков, би се усъмнил в това. Допускам, че един от основните мотиви на Червенков да приеме кандидатурата на Т. Живков не се изчерпват със спечеленото от него доверие. За Червенков сигурно не е било без значение, че Т. Живков беше още твърде млад и не толкова изявен като някои други членове на Политбюро, за да му бъде евентуален опасен съперник.

7. СМЯНА НА ЛИДЕРА

1

 

Издигането на Тодор Живков за първи секретар на ЦК се оказа прелюдия и важна предпоставка за това, което стана след две години. Макар да твърдеше, че само формално е бил първи секретар, това му даваше качествено нова позиция в партията и партийното ръководство. Червенков продължаваше да бъде лидерът на партията и държавата (но вече „опердашен“ от градушката и в Москва, и в София), а Живков ръководеше Секретариата на ЦК, поддържаше непосредствено връзки с партийните кадри от околиите и окръзите и все повече печелеше авторитет сред тях. Освен това той отговаряше за работата на апарата на ЦК и полагаше усилия да го превърне постепенно в своя опора.

Атмосферата в ЦК значително се промени. Вместо да се занимават предимно с ровене в кофите за боклук, партийните организации и профорганизацията в ЦК се насочиха към повишаване на образователното и идейно равнище на сътрудниците, към уреждане на техните материални и битови проблеми. Работата на апарата стана по-динамична, по целенасочена.

 

2

 

През 1955 г. станах свидетел на зреещите вече между Червенков и Живков противоречия. Това се случи на отчетно-изборната конференция на партийната организация в ЦК, която се състоя в големия салон на БАН. По това време апаратът на ЦК беше доста набъбнал. Когато постъпих, имаше само една първична организация, която провеждаше своите събрания в салона на ул."Врабча". Впоследствие бяха образувани няколко първични партийни организации, ръководени от партиен комитет. Същото стана и с профорганизацията. По време на поменатата конференция бях член на партийния комитет и председател на профкомитета. И партийната организация, ръководена от Ганчо Ганев, и синдикалната организация работеха активно, в ръководствата бяха привлечени млади и енергични хора. Живков и Секретариатът, който той ръководеше, се отнасяха отзивчиво към нашата работа. Имаше какво да отчетем.

Червенков членуваше в нашата организация. И той, и Живков бяха избрани в ръководството на конференцията и седнаха в президиума. Направи ми неприятно впечатление безцеремонността, с която Червенков постоянно прекъсваше ораторите, вметваше бележки, говореше с господарски тон. Особено недоволстваше, когато се отчитаха положителни резултати. С кратки реплики той се стараеше да ги омаловажи, най-вече когато се говореше за промени в стила на апарата. Например, Милко Балев разказа за добре организирана дейност за издигане на научната и идеологическата подготовка на сътрудниците. Червенков го прекъсваше грубо, открито изразяваше съмнения, дори подхвърли, че е готов да се изпитваме… При моето изказване, което беше конкретно и засягаше дейността на профорганизацията, Червенков многократно правеше язвителни бележки. По едно време се разколебах — да продължа или да си седна, толкова силно бях засегнат.

Запомнил съм негова реплика, която след това се коментираше оживено като общо указание при оценка на работата: това, което сме постигнали, е вързано в кърпа. Няма защо да говорим за него. Дайте да говорим за недостатъците. Червенков предложи да се отложи конференцията и ни задължи (това е точният израз) да преработим в този дух и резолюцията — да тушираме или изобщо да премълчим постигнатото и да поставим много по-остро недостатъците и предвидените мерки за бъдещата работа.

За участниците в конференцията не остана тайна, че поведението на Червенков беше насочено не толкова срещу нас, колкото срещу Живков, отговарящ за работата на апарата. Това беше опит да бъде уязвен Живков пред очите на сътрудниците на ЦК. А и той нервничеше, личеше си, че е недоволен и засегнат от вмешателството на Червенков.

В отношението на Живков към Червенков, след като стана първи секретар, също се чувстваше промяна. Нямаше вече и следа от раболепие. Той беше вече почти втори човек в партийното ръководство. А и в СССР станаха важни промени. В началото на 1955 г. Маленков подаде оставка като председател на Министерския съвет и Хрушчов се оказа безспорен лидер на Съветската страна. Това не можеше да не даде съответно отражение и у нас. Живков се държеше все по-свободно, едновременно сдържан и готов да отстоява собствените си позиции. Имал съм възможност да го наблюдавам и на заседания на Секретариата на ЦК. Беше самоуверен, ръководеше делово, изказваше се аргументирано по повечето от обсъжданите въпроси, като някои от изказванията ги подготвяхме предварително. А и пред нас, неговите лични сътрудници, проявяваше по-високото си самочувствие. Но се вслушваше в нашите бележки и предложения.

 

3

 

Новата позиция на първи секретар даде големи възможности на Тодор Живков да бъде и един от най-активните при развенчаването на култа към Червенков. А когато настъпи развръзката през април 1956 г. — да държи в ръцете си много от лостовете, които изтласкаха именно него начело на партията. Въпреки че в партийното ръководство участваха хора като Антон Югов, Георги Чанков, Цола Драгойчева, Георги Дамянов, Йонко Панов и други кадри, с много по-големи заслуги, с по-богат житейски и политически опит, а и по-популярни. Подготовката за смяната на Червенков достигна своята кулминационна точка седмици след ХХ-ия конгрес на КПСС (1956). Ехото от критиката срещу култа към личността на Сталин разклати позициите на нашия лидер. Буреносните облаци, които все повече се сгъстяваха през последните една-две години, се изсипаха в дните на Априлския пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956). Пленумът се състоя в тогавашната сграда на ЦК на ул."Московска" (сега седалище на Софийската община). Два фактора бяха решаващи за неговото провеждане. Първо, развиващата се в СССР преди и непосредствено след ХХ-ия конгрес обстановка и нейното отрезвяващо влияние. И второ, изострящите се у нас политически, икономически и други противоречия, свързани с култа към Червенков и провеждания от него курс. Тези два взаимосвързани фактора неизбежно трябваше да доведат до свалянето на Червенков.

Според разказите на Живков — и пред нас, помощниците — първи Владимир Поптомов станал инициатор за „заговора“ (така той го наричаше) против Червенков. След внезапната смърт на Поптомов - той, Живков, поел инициативата. Постепенно успял да привлече Енчо Стайков, Георги Дамянов, Димитър Ганев и други дейци от Политбюро и Секретариата. На тази именно група той се бил опирал при организирането на пленума и откритата конфронтация с Червенков. Улесни го и отсъствието на Червенков от страната — той водеше българската делегация на ХХ-ия конгрес на КПСС в Москва. Живков не беше включен в делегацията. Това му развърза ръцете.

Консолидирането на вътрешните сили срещу култа към Червенков изигра важна роля за последвалата промяна. Ала не по-малко важна е била и ролята на съветското партийно ръководство: и за освобождаването на Червенков, който явно не можеше нито да се преустрои, нито да изведе страната от създалото се тежко положение; и за подбирането на бъдещия ръководител на БКП. Освен това не е без значение и такъв „дребен“ факт: Година преди това (февруари 1955) борбата за лидерство в Москва между председателя на Съвета на министрите Маленков и първия секретар на ЦК на КПСС беше приключила в полза на Хрушчов. Безспорно това улесняваше и ускоряваше „развръзката“ при решаването на въпроса за лидерството и в нашата партия. Впрочем подобни промени последваха и в други социалистически страни.

Тогавашният посланик на Съветския съюз в България Юрий При-ходов беше станал много близък с Живков, често го посещаваше. Той има дял и в оформянето на доклада пред пленума, и в промените, които се извършиха. Приходов бе културен, сдържан и приветлив човек, негативно настроен към проявите на култа към личността. Бяха се породили и взаимни симпатии между него и Живков. Години след като Приходов беше изтеглен от България, когато Живков пребиваваше в Москва, продължаваха да се срещат като приятели.

В навечерието на пленума нашето Политбюро се среща в Москва с Президиума на ЦК на КПСС и изразява отношението към култа на личността на Червенков. Силно критично се изказват всички членове на Политбюро. Георги Дамянов, който по здравословни причини не присъства, изпраща писмено изказване в същия дух. Но Червенков възразява, че краските били засилени, а изводите — неточни.[25] Президиумът на ЦК на КПСС одобрява единодушно отправената критика към култа на Червенков и на свързаните с него порочни методи на работа, оценява я като критика правилна, партийна и принципна. Одобрява също проекто-резолюцията за предстоящия наш пленум.[26] Така че и основните положения на доклада, който предстои да бъде прочетен на пленума, и самата проекто-резолюция имат предварителната благословия на Москва. Това дава основание да се съмняваме, че заслугите на Живков за свалянето на Червенков са толкова големи, колкото ги представяше пред нас, пък и навсякъде, където преценеше, че е нужно. Разбира се, обстоятелството, че именно той, Живков, се беше нагърбил от българска страна с тази рискована акция, му даваше предимства, които той съумя да използва на пленума и след това.

Много по-късно Живков ни разказваше в Кабинета за същата тази среща в Москва. На нея е бил обсъждан и въпросът за бъдещия лидер на БКП. Предпочитанията били за Живков. Той с удоволствие си припомняше как след заседанието Ворошилов го накарал да изпие цял стакан водка (Живков не пиеше; през последните години вечер понякога си наливаше чаша червено вино, което разреждаше с вода) и му казал: „Тм хитрьш мужик!“[27]

За съжаление по време на Априлския пленум не бях на работа. Две-три седмици преди това получих криза на язвата и постъпих в болница. След операцията бях изпратен в Банкя за възстановяване. Там прочетох материали във в."Работническо дело" срещу култа към личността у нас и ми стана ясно, че се подготвя почвата за предстояща промяна. След това колегите ми разказваха с какво напрежение са дебнели да чуят какво става по време на пленума. За тях също било ясно, че предстои промяна в лидерството. Живков им пратил хабер с предупреждение нищо да не говорят за пленума, нищо да не коментират, спокойно да изчакат края.

Писането на доклада, според Живков станало в пълна тайна. Непосредствено са работили трима души: Живков диктувал, Малеева пишела на ръка, а Ангелина Горинова, секретарката на Живков, преписвала на машина. Вероятно на даден етап Милко Балев е подготвял справки, някои от които са използвани в доклада. По този повод дълги години между Милко и Ангелина тлееше неприязън. Той намираше поводи да се представя като човека, работил заедно с Живков по подготовката на пленума, т.е. човека от кабинета, на когото Живков се доверил в онова опасно време. Ангелина много се ядосваше на тези приказки на Милко. Дразнеше се, защото тя се беше оказала тогава довереното лице. И така чак до към средата на 80-те години, когато на тържеството по случай 60-годишнината на ген. Иван Горинов, съпруга на Ангелина, Живков заяви на всеослушание, че Ангелина е била най-близкият му човек от кабинета в работата по материалите за Априлския пленум. Изявление, което Балев изслуша с голямо прискърбие…

 

4

 

Самата тема на пленума е многозначителна: за работата и решенията на ХХ-ия конгрес на КПСС и поуките от него за БКП. Протоколите от пленума, вкл. и докладът на Живков, бяха засекретени до 10 ноември 1989 г. Милко Балев ги държеше заключени с девет ключа — пазеше ги от всяко чуждо око. Едва след тази дата и аз успях да надникна в тях. И ми стана ясно защо материалите се пазеха зорко. Още навремето бяхме научили, че работата на пленума далеч не е минала гладко, че са били отправяни обвинения и срещу Живков, и срещу другите членове на Политбюро, защото не само не са се противопоставяли на Червенков, а и са съдействали за укрепването на култа към неговата личност. Говореше се също, че Йонко Панов казал: „Защо Тодор Живков? Сигурен съм, че в нашата партия има поне 500 души като него.“ Нещо, което Живков не можа да му прости.

Но едва след като прочетох протокола на пленума, си обясних причините за тяхното безусловно засекретяване. Те са свързани в най-голяма степен с характера на обвиненията, които Живков е отправял в доклада си срещу Червенков. Ето някои от по-важните: потъпкване на колективността в ръководството; Червенков се поставя фактически над ЦК и Политбюро; създаване в ЦК на атмосфера на подозрителност, страх и недоверие; работата на МНО и МВР не е била под наблюдението на ЦК, а се е наблюдавала единствено от Червенков; потискане на критика и преследване заради критика; кадрите са доведени до положение едно да мислят, друго да говорят; установена е лична диктатура на Червенков в ЦК и в партията, изразена в злокачествени форми и пр.[28] Тези обвинения звучат толкова актуално! Като че ли бяха адресирани не към друг, а към самия Живков и неговата лична власт. Стана ми ясно защо никой — дори официално утвърдените от ЦК автори на биографичния очерк[29]за Живков по случай неговата 70-годишнина (1981) — нямаха достъп до материалите на Априлския пленум.[30] Тези материали потвърждават, че историята у нас се повтаряше, само че — както бива често в подобни случаи — в много по-черни краски, по-скръбно и по-гротескно!

Отрицателната реакция на Йонко Панов и на други участници е разбираема. Не само поради това, че Живков се беше проявявал като един от най-ревностните проводници на култа към личността на Червенков. БКП тогава разполагаше с цяла плеяда революционни кадри, които имаха не по-малко качества да я възглавят, бяха много по-изявени и с повече заслуги. Пленумът развенча Червенков като лидер на партията: той беше освободен като генерален секретар на ЦК на БКП, но остана член на Политбюро на ЦК. Пленумът реши да го освободи от поста председател на МС и го остави за негов заместник-председател. Колкото до Тодор Живков, на когото от 1954 г. като първи секретар беше поверено ръководството на Секретариата на ЦК, няма изрично решение на пленума той да поеме и ръководството на Политбюро. Властта обаче не търпи празно пространство. Самото освобождаване на Червенков от поста генерален секретар на ЦК, т.е. и от задължението да ръководи Политбюро,автоматично и тихомълком превръщаше първия секретар на ЦК, т.е. Живков, в лидер на партията. По такъв начин Априлският пленум постави началото не само на процес на либерализация на обществото, но и негласно призна Живков за първи ръководител на БКП. Такова негласно становище на ЦК не може да се тълкува само като съобразяване с мнението на Президиума на ЦК на КПСС, което — макар и да не беше официално, вероятно е било вече известно на членовете на ЦК. Има основания да се смята, че наред с отчитането на мнението на съветското ръководство е надделяло съображението, че най-инициативният срещу култа към Червенков се оказа Живков, отстояващ новите виждания на ХХ-ия конгрес на КПСС. Поради стечение на обстоятелствата именно Живков, а не някой друг, пише и изнася доклада срещу този култ. Той разкрива и заклеймява произтичащите от него деформации. Той е този, който от трибуната защитава идеите и постановките на ХХ-ия конгрес и в светлината на тези идеи и постановки издига високо глас за колективност в ръководството, за строго спазване на законността, на ленинските принципи и норми на партиен и обществен живот. Той е този, който се изявява пред ЦК и като борец против култовщината, и като гарант за нейното ликвидиране.В своето заключително слово пред пленума Живков уверено заявява: „На този пленум ЦК отново прояви своята сплотеност и единство, показа своята решимост да доведе докрай, въпреки всичко, борбата за пълно премахване на култа към личността и неговите последици, да не допусне в никакъв случай занапред каквито и да са негови прояви у нас“.[31]

Има и друго обстоятелство. При смяната на Червенков се прояви тлеещото от доста време недоволство на част от дейците, работили в тежките условия на фашизма в България, от по-особеното положение, в което се намираха бившите емигранти в СССР, завърнали се в страната след Девети септември. Това недоволство, разбира се, също благоприятстваше лидерството на Живков — той беше от тези, които се бориха срещу фашизма вътре в страната.

Пленумът на ЦК утвърди Антон Югов за министър-председател на мястото на Червенков. На този етап — и от вътрешни, и от външнополитически съображения — той не беше подходящ за лидер на партията, въпреки безспорните му заслуги като ръководител на БКП преди 9 септември 1944 г. С избирането на Югов за председател на Министерския съвет „де факто“ възникваше втори център на властта. Създаваше се своеобразно двувластие, което Живков щеше да се постарае постепенно да ликвидира в своя полза. Борбата за неоспоримо лидерско място, към което Живков се стремеше, щеше да продължи и след Априлския пленум. Тази борба завърши през 1962 г., в навечерието на Осмия конгрес, с изключването на Югов от ЦК на БКП.

Атмосферата по време на протичането на пленума е доста напрегната. Тя се изостря особено поради позициите на Йонко Панов, бившия ръководител на партията през нейния левосектантски период, на Борис Копчев и други. Те настояват да се потърси еднаква с тази на Червенков отговорност от Георги Чанков и Антон Югов за утвърждаването на култа към личността, да се потърси отговорност за това и от останалите членове на Политбюро. Те не признават и лидерството на Живков.

Говореше се, че в дните на пленума армейски части в столицата и около нея са били в бойна готовност… Още през 1951 г. за политически ръководители на армията бяха изпратени млади кадри, участници в нелегалната борба тук, в страната, някои от тях работили с Живков -Владо Танов, Неделчо Чернев, Давид Елазар. Начело на МВР беше Георги Цанков, член на Политбюро, изпратен там от по-рано, за да се сложи край на необоснованите арести и инквизициите, намерили благоприятни почва в атмосферата на култа. Армията се ръководеше от генерал Панчевски, близък съратник на Георги Дамянов, отговарящ в Политбюро за армията и участник в подготовката на пленума.

 

5

 

Централният комитет не извади Червенков от състава на Политбюро. Живков горещо пледира за такъв вариант. Предупреждението на Хрушчов, отправено към членовете на нашето Политбюро на срещата в Москва преди пленума, че следва да се постъпва внимателно с Червенков, тъй като култовщината не е негов патент, явно е било взето под внимание. Внушението на Хрушчов не става обаче достояние на партията. Пред пленума Живков характеризира Вълко Червенков като честен, способен човек, на когото следва да се даде възможност именно в Политбюро да осъзнае своите грешки и на дело да докаже, че е способен да поправи тези грешки. „Защото — изтъква той — няма непоправим човек“.[32] Живков осъжда досегашната практика: "Щом някой прегреши — здраво го нажулваме, след което идват организационни изводи, снемане от всякаква отговорна работа и изхвърляне на улицата и често такъв човек с месеци ходи без работа и гладува. Нов, свеж вятър трябва да задуха и в това отношение."[33] Изключително хуманистични постановки и съображения! Те самите представляваха „нов, свеж вятър“ при тогавашните условия.

Още щом се завърнах на работа от Банкя имах продължителна беседа с Живков за станалото събитие. Заразпитва ме как се възприемат решенията на пленума, какви са оценките и настроенията на хората. Изказах своето учудване за отношението към Червенков. Не можех да проумея защо е бил оставен в Политбюро. Не бях в състояние да простя убийството на Трайчо Костов, разправата с Титко Черноколев и с десетки заслужили дейци. Бях свидетел как по негова инициатива — е активното участие на Живков като секретар на ЦК — се сформираха многобройни комисии, които се занимаваха само с това — да ровят в живота на хората, да търсят опущенията им, а когато ги нямаха, да ги създават… През ситото на тези грозни комисии минаха всички кадри на отговорна работа и изобщо всички, срещу които имаше доноси, слухове, клюки или просто не бяха симпатични някому. Тези комисии поголовно предлагаха за изключване от партията или други тежки наказания всъщност чисти хора. Документите са в архива и те са прелюбопитно четиво не само за историци и обществоведи. И към тези, които преди Девети бяха подписали в полицията декларации, че в бъдеще няма да се занимават с комунистическа дейност (разбира се, едва ли някой от подписалите е гледал наистина сериозно на тези декларации, хората по-скоро са се опитвали по този начин да облекчат донякъде участта си) не се проявяваше никаква снизходителност. Истински лов на вещици! Живков възглавяваше някои от тези комисии. Истината изисква да се каже, че той, за разлика от мнозина други — беше по-снизходителен. Предлаганите от тези комисии изключвания и други тежки наказания обикновено той редуцираше до едно-две изключвания, а другите наказания значително намаляваше.

На моето учудване и възражения срещу възприетото отношение към Червенков, Живков ми отговори с почти същите доводи, изложени в неговия доклад по този въпрос. Той особено наблегна на отказа от крута разправа с Червенков заради необходимостта от грижи към провинилия се другар. Освен това ми разказа, че Червенков имал голяма заслуга за спирането на репресиите у нас. Когато научил, че по нареждане на генерал филатов от КГБ, който фактически командваше нашето МВР, е започнало разработването на Югов и на други български ръководители като чужди агенти, Червенков заминал за Москва и на среща със Сталин изказал своето решително несъгласие с тези действия. Тогава наистина се е изисквало мъжество за такава постъпка. След тази среща генерал филатов е бил веднага изтеглен от България (доколкото знам, по-късно е споделил съдбата на Берия).

От срещите и разговорите с Живков през този период у мен се затвърди впечатлението, че той смяташе за съвсем естествено да е първия човек в партията, след като именно той е намерил смелостта и е поел риска да застане начело на борбата срещу култа към Червенков. В тези дни той повтаряше шеговито пред нас, помощниците: „Е, момчета, влязохме в историята. Как ли ще излезем от нея?!“

Живков не криеше от нас скептичното си отношение към възможностите на Червенков като ръководител и като интелект. Смяташе, че не блести в интелектуално отношение, че стилът в неговите статии и доклади е сух, скован, че той не проявява творчество, а просто преразказва Сталин, като пренася механически негови постановки на българска почва. Червенков наистина не познаваше добре живота у нас, нашите действителни проблеми, беше кабинетен ръководител — и в това се състоеше неговата основна беда. Да се отрекат обаче високия му интелект и богата култура — това най-малкото означаваше да се проявява излишно пристрастие. Със своите критични оценки Живков всъщност изразяваше убеждението си, че превъзхожда този, когото беше изместил от лидерското място. Показателно е, че не много време след това в „Кабинета на Тодор Живков“, както започна натрапчиво да се нарича неговият личен екип след Априлския пленум, се заговори вече за „стила на Тодор Живков“, за неговия „почерк“, характерен за речите, статиите и докладите му. Постепенно се сътворяваше поредния мит…

 

6

 

Априлският пленум представлява повратно събитие в историята на БКП на страната. Не само и не толкова заради смяната на лидера. Повратно — главно и преди всичко с осъждането на култа към личност-та, с новия курс в икономическата политика, насочен към съчетаване на индустриализацията със съживяването и развитието на селското стопанство, към повишаване на материалното и културното равнище на лсивота в града и селото и с известно либерализиране на обществения живот.

Априлският пленум не беше само и просто пленум срещу култа към личността. Това беше и борба за власт. В държавата, особено ако е тоталитарна, личността на първия ръководител играе огромна роля. Очевидно за съветското ръководство, което започваше да прилага антикултовска политика, с намерение тя да обхване и източноевропейските социалистически страни, Червенков ставаше крайно неудобен. Освен всичко друго, неговата смяна щеше да намали общественото напрежение в България. Неудобни ставаха ръководителите и на останалите страни. В някои от тях — например в Чехословакия, със смъртта на Клемент Готвалд през 1953 г. (веднага след погребението на Сталин) въпросът за смяната на ръководителя се оказа решен. В останалите страни този въпрос предстоеше да се реши по един или друг начин. В тези условия за ръководните дейци на БКП се откриваха възможности за свалянето на Червенков и заемането на неговия пост. И не само това. Става дума за пренасянето на българска почва на принципите и ценностите на ХХ-ия конгрес на КПСС, за промени в политиката и практическата дейност за изграждането на социализма в България. В тази остра схватка Живков — по редица причини, сред които съветската подкрепа се оказа решаваща — съумя да използва наличните лостове и механизми, за да надделее в борбата за власт. Немалко значение имаше и обстоятелството, че той овреме започна да се готви за предстоящата схватка, че се превърна в знаменосец на борбата срещу култа към личността. Така или иначе, зад разгорещената идейна и политическа борба против култа към Червенков, за колективност на ръководството и възстановяване на ленинските принципи и норми на партиен и обществен живот, се водеше борба за власт.

Освен факторите за оставане на Живков на поста първи секретар, за които вече говорих, имаше още един, който изигра лоша шега на носителите си. Аз съм твърдо убеден, че някои от аспириращите за лидерското място са гледали на оставането на Живков на поста първи секретар като на временен изход до настъпването на по-благоприятни условия за друго решение на въпроса. Излъгаха се. Живков не позволи да стане преходна фигура. Те подцениха качествата на Живков като политик, неговото умение да прави временни съюзи, за да разкъсва противостоящите му сили, да нанася внезапно удар срещу евентуалния съперник, изчаквайки търпеливо да узрее моментът за това. Че някои искаха да го превърнат в преходна фигура — Живков добре го съзнаваше. С това си обяснявам и много от стъпките, които той предприе, за да се увърди, решителността, с която се разправи без много отлагане с някои ръководни хора, които имаха резерви към него, като Добри Търпешев, Йонко Панов, Георги Чанков и други. Титко Черноколев след реабилитацията не беше възстановен като член на Политбюро. След събранието на софийския партиен актив в кино „Димитър Благоев“, на което бяха оповестени и разяснени решенията на Априлския пленум, изказването на Черноколев предизвика недоволството на Живков. Пред нас той открито изрази своите резерви към него, наричайки го „човек на Георги Чанков“. Иван Масларов не беше върнат на отговорна работа в ЦК по същите съображения.

И още нещо. Живков съзнаваше, че в партията и страната трудно ще го възприемат като лидер, че се налага да проявява търпение. Хората още живееха под обаянието на Георги Димитров, със спомена за ерудита Трайчо Костов. На някои среди още импонираха интелектуалните качества на Червенков. Налагаше се да се вземат бързи мерки за решаването на някои неотложни проблеми, за да се стабилизира икономиката на страната и да се вдъхне вяра у хората в правилността на решенията на Априлския пленум и във възможностите на новия партиен ръководител.

8. НАДЕЖДИ, ПОСТИЖЕНИЯ, РАЗОЧАРОВАНИЯ

1

 

Април 1956 г. ще се запомни с това, че политическите и икономическите стъпки, предприети енергично непосредствено след пленума, имаха за цел разчистването на много от негативните явления от времето на Червенков: укрепването на колективността в ръководството на партията; внасянето на успокоение и доверие сред кадрите; съживяването на икономиката и премахването на безработицата; стабилизирането на ТКЗС. В партията вече ясно растеше съзнанието, че ентусиазмът на хората трябва да бъде „подпрян“ с материална заинтересованост.

Сложни и разнообразни бяха предстоящите задачи. Тодор Живков беше политик-прагматик. Затова и усилията му бяха насочени главно към три приоритетни въпроса, от които в най-голяма степен зависеше и съдбата на изграждащия се строй, и неговата собствена съдба като ръководител.

Първо, запазването и укрепването на единството на комунистическата партия, която през този период вече играеше ролята на основна, ако не и на единствена организирана политическа сила; сплотяването на партийния актив около решенията на пленума, което означаваше и около собствената му персона като първи партиен ръководител. Самото оставане на Червенков в Политбюро вече представляваше важна стъпка в това отношение. Това показваше че той, Живков, не търси лична кариера и персонално укрепване, а просто се стреми по най-безболезнен начин да осъществи една необходима за партията и страната промяна.

Второ, осъществяването на такива мерки в икономиката, които трябваше за кратко време да доведат до подобряване на положението в народното стопанство и на условията на живот на някои слоеве от народа. Той се зае да решава тези въпроси не на парче, не импровизирано. Характерно за стила на Живков още от онзи период бе стремежът му да има по-цялостен поглед върху проблемите, които трябва да се решават в дадена област или в обществото като цяло. Такъв подход има голямо управленско значение, особено за ръководители от неговия ранг. Този подход има и важно политическо значение, защото дава възможност да се очертае конкретна перспектива пред народа. В това се убедих и тогава.

Трето, успокояването на атмосферата и спечелването на доверието на хората и особено на художествено-творческата интелигенция; укрепването на политическата надстройка и възстановяването на законността.

 

2

 

Във връзка с всичко това членовете на ЦК и отговорните сътрудници в апарата, снабдени със специално подготвен материал за пленума (подбрани извадки от доклада и коментари по тях) бяхме изпратени в първичните партийни организации. Четяхме този материал, а после часове отговаряхме на зададените въпроси. На най-невралгичните места участвуваха членове на Политбюро и секретари на ЦК. Това беше истински поход за спечелване на партийните организации. Събранията бяха много оживени, обстановката доста нажежена, въпросите и критиката валяха като дъжд. Най-после комунистите говореха свободно, изключително критично, изказваха открито своята болка от преживяното, правеха се многобройни предложения. По същество се проведе диалог в цялата партия. Най-трудното беше да бъдат оневинявани Тодор Живков и останалите членове на Политбюро. Колко усилия бяха нужни, за да се отстоява позицията, че от тях не трябва да бъде търсена отговорност за утвърждаването на култа към Вълко Червенков!

Хората бяха доволни, че се разобличават проявите на култа, че ударението се поставя върху колективността на ръководството като гаранция срещу евентуални рецидиви. Именно колективността в ръководството беше алфата и омегата на този повсеместен диалог. В материала, с който бяхме снабдени за тези събрания, а и след това в статии, речи и документи извънредно много се спрягаха колективността, демократизма, свободата за изказване и защита на собственото мнение, въпроса за възстановяването и спазването на ленинските принципи и норми на партиен и обществен живот. Позволявам си едно отклонение. То е важно, защото осветлява наличието и развитието на един противоположен процес, който доведе постепенно страната до задънена улица. Мисля си, че еволюцията на политическата действителност в България след Априлския пленум и еволюцията на самия Живков през следващите десетилетия може да бъде проследена по такава линия: каква е честотата на употребата на посочените преди малко думи и изрази в официалните доклади и речи, в печата. Ако се вземат например томовете на Живков, в които е отразена дейността на партията главно през неговия поглед и направим анализ на честотата на употребата на термина „колективност“ или на израза „ленински норми на партиен живот“, ще се види как те, толкова често спрягани в началния период, постепенно започват да се появяват все по-рядко, а в последните години изобщо изчезват от партийния език и партийните документи. Тези ценности, в името на които новият ръководител застана начело на партията, бяха сложени под миндера и напред излизаше личното „аз“ на Живков и Живковата всеобща компетентност.

Този въпрос има и друга страна. Станал ръководител на партията, като че ли със самия този акт той ставаше и най-знаещия, най-компетентния по всички — едри и дребни, сложни и прости — въпроси, които възникваха в едно общество. Случайно ли в продължение на няколко десетилетия много редки са случаите, когато не Живков, а друг деец е излизал с важен доклад пред пленум на ЦК (е изключение на традиционния ежегоден план и бюджет на страната), пред конгрес или партийна конференция? Трибуните на пленумите на ЦК, на конгресите или на партийните конференции се оказваха перманентно окупирани от първия ръководител на партията. Тази порочна практика, разбира се, не беше патент на Живков. Тя беше белег на тоталитарната система, обща болест във всички социалистически страни, където едноличната власт и свръхцентрализацията „предоставяха“ на първия ръководител правото да изказва най-компетентните мнения и предложения, по-точно — единствено компетентни мнения и предложения във всички сфери на човешката дейност. Той, първият ръководител, имаше правото да изрича истини, и то истини от последна инстанция. По такъв начин партията и нейното колективно ръководство постепенно се отказваха от своите права и задължения в полза на един-единствен човек — едноличния ръководител!

Така че анализът на политическия език през тези десетилетия, а също промяната в начина на поставянето на проблемите също може да разкрие как е течение на годините постепенно се укрепваше едноличната власт.

 

3

 

По време на диалога, който се разгърна в партията непосредствено след Априлския пленум, в много партийни организации — особено в София, най-вече в Медицинска академия, при писателите, при художниците, в квартални организации, дори в армията и Висшата партийна школа, се настояваше за извънреден конгрес, който да избере ново ръководство на партията с хора, необвързани с Вълко Червенков. Това име с основание се свързваше със съдбата на Трайчо Костов, Титко Черноколев, Александър Жендов и много други. Тодор Живков не остави тези гласове без внимание, не остави нещата на самотек. По негова поръка от протоколите на събранията, на които бяха отправени персонални критики и се искаше извънреден конгрес, се извличаше съответната информация и му се предоставяше лично. Това му помагаше да прилага диференцирани мерки във всеки конкретен случай — от убеждаването до твърдия отпор. Стигна се и до изключвания от партията. Тези и други мерки предотвратиха извънредния конгрес. Те позволиха на Живков да хване още по-здраво юздите в свои ръце.

В по-късните години Живков ни казваше, че по време на Априлския пленум и непосредствено след него се наложило да воюва на два фронта. Срещу консерваторите, сталинистите, привържениците на Червенков, от една страна. И от друга, срещу „дребнобуржоазната стихия“. Всъщност нито Червенков, нито негови привърженици са оказвали някаква съпротива. Те не са създавали трудности на партията и ръководството. Възможно е Живков съзнателно да е отнасял към тях някои от членовете на ЦК, които не го подкрепиха. Вярно е, че много редови комунисти и част от кадрите се прекланяха пред Сталин. Ето защо след ХХ-ия конгрес на КПСС дълго време в нашите редове се усещаше смут и объркване. Но едва ли имаше сред тези хора такива, които да пренасят преклонението си пред Сталин към Вълко Червенков.

А колкото до „дребнобуржоазната стихия“, тя наистина представляваше известна опасност както за партийното ръководство, така и за самия Живков. В това събирателно понятие гласно или негласно бяха причислени комунистите и партийните организации, които гласуваха или настояваха за нов конгрес на партията. Които не приемаха нито Живков, нито другите членове на Политбюро, тъй като ги смятаха за съучастници в деформациите и престъпленията на култовския режим. Изобщо всички онези, които не гледаха безкритично на пленума и неговите решения, образуваха „дебнобуржоазната стихия“, „дребнобуржоазната мътилка“. Типична е светкавичната реакция, с която в редакционна статия на „Работническо дело“ (20 май 1956) „За правото дело на Партията, против дребнобуржоазната разпуснатост“ беше за-махнато заканително с пръст, във връзка със статия на Владимир Топенчаров и на други прояви, които според Живков излизали извън руслото на решенията на Априлския пленум. Топенчаров не можеше да бъде заподозрян в симпатии към Червенков най-малкото заради близките си роднински връзки с Трайчо Костов. Тази статия, която не беше съвсем в „духа на пленума“, му костваше главното редакторство на в."Отечествен фронт". „Наскоро (след тази публикация — Н.Я.) цялата редакционна колегия — си спомня Топенчаров — бе извикана на съд в заседание на Политбюро. Докладът на секретаря по идеологията Димитър Ганев бе не суров, а свиреп в най-мрачните ждановски традиции. А дискусията бе яростна. Тя се водеше главно от Червенков и Живков, единни в своята злоба и стръв срещу нас. Нямаше спор за убеждения, а се сипеха обвинения за измяна към „линията“. На редакцията бе нанесен удар, за да се сплаши партията, а на партията — за да се сплаши нацията“.[34] В книгата „Бесове на моето време“ акад. Топенчаров отново се връща към тази история: „Напуснахме заседателната зала на Политбюро със страшна мъка в сърцето. Когато след тричасово заседание, изпотени излязохме, всички бяхме някак втрещени. Питахме се: Това ли е Политбюро? Тези ли хора водят партията и страната ни?… Стояхме на площада пред храма „Александър Невски“ потни и объркани, повтаряйки: „Това ли е Политбюро, което бе предложило решенията на Априлския пленум и което сега само зачеркваше принципите на Април“. Смутени бяхме от просташкия език, с който бяхме посрещнати и изпратени“.[35] И по-нататък: „От нас сега се искаше да се отречем от позициите си, но също и от правото да се изказваме свободно и демократично и да отстояваме становището си, становище на хора с най-лоялно отношение към партията и режима. Чувствахме се измамени“.[36] Преди да са изминали дори два месеца от Априлския пленум, много от провъзгласените от него принципи вече се потъпкваха.

Тодор Живков действаше изключително енергично за популяризиране решенията на пленума и на педприетите мерки за тяхното изпълнение, за сплотяването на партийните ръководства и комунистите около тези решения, около ЦК. Той предприе десетки пътувания из различни краища на България. За кратко време обиколи множество околии, срещна се с хиляди комунисти и други трудови хора, запозна се лично със стотици партийни ръководители, участваше в празници и народни веселия. Обикновено срещите продължаваха вечер на трапеза. Гвоздеят на вечерята бяха тостовете. Разбира се, преди всичко Живковия тост, който биваше доста обширен и задължително включваше няколко теми: решенията на Априлския пленум, единството на партията, доверието към ръководните кадри.

 

4

 

При тези първи интензивни обиколки Тодор Живков извайваше образа си на народен ръководител, на човек на действието. Това че той не беше кабинетен ръководител впрочем си е самата истина. И тогава, и по-късно много пъти съм го придружавал в пътуванията му из страната. Той нямаше вид на човек, който се насилва да пътува, да се среща и разговаря със стотици хора. Напротив, пътуването, колкото да бе далечно и уморително, му доставяше удоволствие и това му личеше. С готовност приемаше поканите да гостува в този или онзи район, да говори на публични събрания, пред партийния актив или с часове да заседава с околийски и окръжни комитети. Много дълги години след това — той запази обичая си — когато се подготвяше да внася за решаване в Политбюро или на пленум на ЦК някой важен политически документ, да гостува в някой район на страната и да изложи предварително в реч пред партийния актив или на среща с граждани съответните идеи. Така той споделяше предварително основни мисли по дадения въпрос и искаше да види реакцията, да чуе възраженията или допълнителните съображения, които можеше да вземе предвид. Това не бяха, както се казва на политически език, само „пробни балони“. Той действително се стремеше да чуе мнението на онези партийни кадри, които работеха непосредствено с хората. Подобни срещи му позволяваха и да подготвя почвата, да дава предварителна гласност на нови мерки и постановки, да обработва част от общественото мнение и да си осигурява подкрепата при обсъждането им в Политбюро или на пленум. Живков беше чувствителен към мненията и настроенията на различните слоеве от народа. Той умееше да установява контакт с всякакви хора при своите обиколки из страната, не отминаваше техните бележки и предложения. Съумяваше от отделни мнения да прави по-общи изводи — както изобщо за политиката, така и за положението в отделния град или село, в конкретното предприятие или ТКЗС, за един или друг местен ръководител.

Освен предприетите от Живков след пленума интензивни обиколки из страната, по инициатива на Политбюро — през същата 1956 г. — се организираха няколко съвещания и заседания с важно значение за съдбата на априлските решения. Главно действащо лице в тях — Тодор Живков.

На 25 май 1956 г. се състоя среща на Политбюро със секретарите на окръжните и околийските комитети на партията, т.е. с ръководните дейци, от които в най-голяма степен зависеше да бъде насочвана дейността на партията в съответствие с духа и решенията на пленума. Докладва Живков. Мотивът на срещата — предстоящите отчетно-изборни конференции в партията. Основната тема — обсъждането на по-важните резултати от повсеместния диалог, които следва да се имат предвид както при подготовката и провеждането на партийните конференции, така и в цялата бъдеща работа.

На 6 юли 1956 г. Живков изнесе обстоен доклад на съвместно заседание на ЦК на БКП и МС по проблемите на по-нататъшното укрепване и разширяване на трудово-кооперативните земеделски стопанства; увеличаването и поевтиняването на селско-стопанското производство; повишаването на материалната заинтересованост на ТКЗС и кооператорите. Това бе програмен документ, посочващ пътя за развитие на основния през тези години наш отрасъл и по-нататъшното му преустройство върху кооперативни начала. Документ, в който бяха разработени и конкретни мерки за неговия бърз подем.

След няколко дни — на 17 юли 1956 г. — Живков произнесе реч пред съвещание на ЦК на ДСНМ с актива на съюза. Това бе негова първа среща с ръководните дейци на младежката организация в страната след Априлския пленум. Основният патос на речта му е насочен към масовото въвличане на младите хора в селскостопанския труд.

Само месец след тази среща, на 26 август 1956 г., той участва в Национално съвещание по овцевъдството и държи реч. В тогавашното трудно положение на икономиката Живков съвършено правилно преценява, че бързото увеличаване на овчите стада, подобряването на тяхната порода е един от най-надеждните източници за подема на животновъдството и повишаване на производството на мляко, месо и вълна.

 

5

 

На бързото икономическо и финансово съживяване на страната, на подобряването на живота на редица слоеве от населението — особено на село, Тодор Живков отдаваше първостепенно значение. Той възложи на проф. Евгени Матеев, тогава ръководител на Статистиката, с помощта на Кирил Зарев, негов сътрудник, и с мое участие да представи проект за икономическото развитие на страната в най-близкото бъдеще. Тръгна се не по пътя на съкращаването на индустриалната програма, каквато линия беше възприел Червенков. Обратно, предвиждаха се мерки за осигуряването на суровини и материали и използването на пълния капацитет на производствените мощности. Започна осъществяването на редица мерки за стопанското, организационното и политическото укрепване на ТКЗС, повечето от които бяха в тежко състояние. И едновременно — за увеличаването на броя на техните членове и изграждането на нови кооперативни стопанства. ТКЗС вече обхващаха над 75% от обработваемата земя. В страната бяха внесени хиляди трактори, камиони, комбайни. Направиха се известни корекции в цените на някои селскостопански култури и животински продукти. На ръководна работа в село бяха изпратени много специалисти и други опитни хора, заемащи отговорни места в различни институции в градовете, вкл. и сътрудници на ЦК на партията.

Новите виждания и предприетите мерки съживиха промишлеността, дадоха тласък на дейността на ТКЗС, подобри се до известна степен положението на кооператорите. Бяха премахнати прекалено грубите методи за масовизацията на ТКЗС. Но пълното коопериране си остана една от главните цели на новото политическо ръководство. Продължавайки да робуваме на старата сталинска догма, ние се стремяхме — и успяхме! — да обявим, че втори в Европа (след СССР) сме завършили кооперирането на селското стопанство. Дори и в планинските и полупланинските райони — което беше голяма грешка и нанесе тежък удар върху животновъдството, горското стопанство и изобщо върху поминъка в тези райони.

Продължавахме да разширяваме икономическите връзки с СССР и с останалите страни от СИВ, търсейки настойчиво по-изгодни условия за нашата продукция, особено селскостопанската. И в същото време започнахме да се отваряме икономически към западни страни. Това беше нещо ново за тогавашното време. Български ТИР-ове взеха да кръстосват пътищата на Европа, отнасяйки на западните пазари прясна земеделска и животновъдна продукция. Подем настъпи в развитието на зеленчукопроизводството, на лозарството. Увеличи се производството на тютюн и на български вина. Независимо от грешките и увлеченията, в народното стопанство видимо се развиваха положителни процеси.

Решиха се и някои социални проблеми, свързани с жизненото равнище. Условията на живот на хората започнаха да се подобряват. През тези години се появиха и първите москвичи в нашата страна. На витрината на ЦУМ[37], привличайки много зяпачи, но още малко купувачи въпреки сравнително ниските цени, дълго време се мъдреше рекламният „Москвич“. Водачите на хилядите мотоциклети, които пърпореха неуморно из софийските улици, тъкмо тогава започнаха да се снабдяват с шофьорски книжки. През лятото на 1959 г. с моя колега Христо Петков, помощник на Живков по икономическите въпроси, заедно с нашите съпруги, предприехме първото ни пътуване из Западна Европа — с един от първите москвичи, с който Петков току-що беше заменил своя мотоциклет. Тръгнахме с какви ли не страхове от кражби и евентуални политически провокации. Те се оказаха съвсем неоснователни.

От тази обиколка, в която разчитахме главно на къмпингите за спане и почти изключително на българския кашкавал, салам и консерви, с които се бяхме запасили, ние се завърнахме с богати впечатления от Австрия, Швейцария и Италия. Не само за културното им богатство, но и за състоянието на тяхното народно стопанство, за постиженията им в градоустройството, в бита, в туризма. Та ние бяхме навлезли просто в друг свят, който в условията на „студената война“ само ругаехме и отричахме. „Не гледайте само лъскавите витрини, а и милионите бедняци, които гинат от глад!“ — предупреждаваше официалната пропаганда. Свят, от който имаше какво да научим, а и да се поучим („Ей, Нико, ти си се поддал на буржоазната пропаганда!“, възкликваха наивно мои приятели, пред които си бях позволил да бъда откровен). Как например да не се впечатлиш от това, че само на югославската граница (и при влизането, и при излизането) и на унгарската граница (и при влизането, и при излизането) митничарите ни заставиха да свалим целия багаж и да отворим всички куфари? Когато напуснахме Унгария и навлязохме с притеснение в капиталистическа Австрия, бая разстояние изминахме с колата, докато стигнем до митницата, където без никакви формалности ни удариха печат на паспортите. И понеже трябваше да платим такса за колата в шилинги, митничарите ни упътиха да идем до кръчмаря в близкото село, за да обменим доларите! Няма банка, няма обменно бюро. Мислехме, че не сме разбрали добре. А въпросният кръчмар погледна обменния курс във вестника си и без никакъв проблем извърши банковата операция. Всичко това далеч не съвпадаше с нашите представи. А какво беше учудването ни, когато видяхме, че никъде — нито при прекосяване на австрийско-швейцарската граница, нито на границата с Италия, нито при напускането на Италия, никъде не ни провериха колата и багажа. Наредени в безкрайна автомобилна колона, веднага ни заверяваха паспортите.

При това пътуване една вечер наш българин ни заведе да посетим Цимервалд, недалеч от Берн, където преди години се беше състояла известната Цимервалдска конференция с дейното участие на Ленин и на делегация на нашата партия. Поседнали за малко в местния ресторант, за да се поосвежим, чувам, че домакинът ни поръчва за своите две дечица… „Кока-кола“. Ужас! Мигновено реагирах: как така поръчва за децата алкохол! Та ние с Христо Петков бяхме тръгнали на Запад с трайно заседнала в нашата памет популярна карикатура на пиян американски войник, облегнал се безпомощно на електрически стълб и продължаващ да пие от шише, на което беше изписано „Кока-кола“. Такива бяха нашите представи за този свят!

Като очевидци, с Христо Петков донесохме и богати впечатления от организацията на туризма в посетените страни. А това се оказа много актуално. Вече беше започнало превръщането на нашето северно Черноморие в модерен международен курорт. По предложение на Живков, пред когото изложихме нашите впечатления, написахме под-робна докладна записка, с конкретни предложения, които послужиха за обогатяването на подготвения в Министерския съвет документ за развитието на туризма в България.

Ние с Христо Петков бяхме едни от първите лястовички. Само след няколко години стотици и хиляди ята полетяха към всички краища на Европа.

 

6

 

След икономическия пробив в „санитарния кордон“, който опасваше страната и цялата социалистическа общност, последва пробив и в международните политически отношения. Посещението на Хрушчов и Булганин в низвергнатия по времето на Сталин и Молотов Белград беше последвано от посещение на Тодор Живков в югославската столица (22 септември — 8 октомври 1956). В сложилите се тогава напрегнати отношения между нашите две страни, бе намерен по-приемлив модус за такова посещение: Живков възглавяваше българска парламентарна делегация. Срещата с Тито сложи началото на по-нормални взаимоотношения, особено в икономическата област. В условията на продължаващата студена война по инициатива на Живков започна по-активна политика от наша страна за подобряването на отношенията и с другите балкански държави. А между Тодор Живков и Енвер Ходжа се развиваха топли, приятелски отношения. Те се взривиха през 1960 г. във връзка с изострянето на противоречията между СССР и Китай. Усилията за разчупване на изолацията на България се увенчаха с триумфалното прекосяване на Атлантическия океан от парахода „Балтика“, на който, заедно с Хрушчов, пътуваше и Живков, придружен от Милко Балев. Гласът на „следаприлска България“ прозвуча от високата трибуна на ООН в Ню Йорк. И само още един, може би незначителен на пръв поглед щрих: когато постъпвах в ЦК, за мен, интелигента, беше съвсем естествено да се обличам като останалите: носех голф от шаячен плат, с тежки туристически обувки с габъри, и разбира се, каскет. Такова облекло не беше тогава продиктувано от липса на средства. Такава беше за нас, партийните работници, „модата“ - да се „орабочим“, да не се откъснем и по външност от бившите пролетарии. И съвсем скоро след 1956 г. започнахме да се „европеизираме“: хвърлихме голфа, туристическите обувки, каскета. Заменяха ги изгладеният панталон с ръб, половинките, бомбето! Подоб-на метаморфоза се извърши и с Живков просто пред очите ми — започна да носи вратовръзка и бомбе, а само след няколко години го гледах на прием във Виена облечен в смокинг и с папионка!

Това не бяха просто промени в облеклото, а белег за сериозни изменения в начина на мислене, в начина на живот, в отношението към и във взаимоотношенията с останалия свят.

 

7

 

Априлският пленум създаде условия, особено в началния период, да се разшири полето за изява на творческите сили на художествената интелигенция; да се обогатят и разнообразят тематиката и изразните средства в прозата, поезията, драматургията, живописта и скулптурата, в музикалното творчество. Реабилитацията на Александър Жендов и на други преследвани и пострадали по времето на Червенков творци оздравяваше постепенно атмосферата в тези среди. Същевременно Тодор Живков и Политбюро пресичаха без колебание прояви, които те смятаха, че противоречат на „априлския дух“. Истински подем настъпи сред обществоведите. Догматизмът понесе сериозни удари. Поставени бяха на преоценка много от непоклатимите сталински гениални „прозрения“, част от които бяха облечени в ленински одежди. Усилено започнаха да се разработват проблеми на общественото развитие — по-рано табу — като тези за мирния и немирния преход и за възможностите да се премине към новото общество по парламентарен път; за общото, особеното и единичното в революционния процес и в изграждането на социализма; за диалектиката на материалните и моралните стимули. Социологията, която в миналото имаше традиции в България, а в годините на култа бе категорично отречена, отново зае своето място на научното поле. Своя път пое кибернетиката, низвергната преди това като буржоазна наука. Лисенковщината беше отхвърлена и у нас.

Науката — и естествознанието, и обществените дисциплини — започнаха да се отварят към света. Проведеният през 1970 г. във Варна Седми световен конгрес по социология и досега си остава единственият световен научен форум на социолозите, проведен в източноевропейска страна. Три години по-късно, пак във Варна, се състоя и световният конгрес по философия. Това са все примери на положителни явления и тенденции, на които Априлският пленум положи началото.

Постепенно обаче в художественото творчество, във философията и обществознанието започна да се прокрадва апологетиката на Априлския пленум и неговото „историческо“ дело. После — в началото по-плахо, а постепенно с все по-ясен угоднически глас — и по отношение на неговия инициатор. За да се стигне впоследствие до уродливите форми на превъзнасяне на „великия архитект на Априлската линия“. И това стана стил на поведение.

Независимо от грешките и увлеченията в народното стопанство и в другите области видимо се развиваха положителни процеси. Атмосферата в БКП и страната стана по-ведра. Всичко това даваше на хората чувството за перспектива. Затова сред широката общественост решенията на Априлския пленум и новата партийна политика се посрещаха е облекчение и надежда, хората ги подкрепяха.

 

8

 

Едно от големите дела на Априлския пленум беше реабилитирането на репресираните кадри. Пленумът избра комисия начело е Димитър Ганев, която да проучи делото срещу Трайчо Костов и последвалите го процеси. Докладът на комисията бе обсъден на Септемврийския пленум на ЦК от 1956 г., който отхвърли като неоснователни и измислени обвиненията към осъдените за заговорническа, шпионска и вредителска дейност и за връзки с полицията и възстанови тяхното членство в партията. Същевременно оценката, че Трайчо Костов е допуснал груби политически грешки от националистически характер отново е потвърдена като правилна. Партийното ръководство не намери сили и мъжество да погледне истината в очите, да осъди решително една позорна практика, типична за сталинизма и да снеме напълно и безусловно всички обвинения, отправени срещу един от най-видните дейци на БКП. Твърде много Червенков, Живков, Югов, Чанков, Драгойчева и други членове на ЦК се бяха ангажирали с репресивни мерки спрямо Трайчо Костов, за да отидат докрай в неговата реабилитация.

Затвори се една трагична страница от историята на комунистическата партия и развитието на страната. Тези събития ще напомнят на поколенията за едно от най-срамните дела на деформирания социализъм и на тоталитаризма в България. „Това е историческа драма за една политическа партия — най-революционната. Това е една човешка трагедия за големия мислител, революционер, човек, комунист Трайчо Костов и за повече от хиляда мъже и жени, въвлечени в следствените и съдебните „трайчокостовски процеси“.[38] Реабилитацията на тези хора, както и на всички други невинно пострадали — партийно или съдебно - беше неподлежащо на съмнение доказателство, че ръководството е твърдо решено да скъса с миналото и да тръгне по пътя на демократизацията на партията и обществото, към доверие и зачитане на личността. Да предприемеш мерки срещу репресиите и деформациите, означаваше да спечелиш хиляди и хиляди хора за каузата на Априлския пленум. Така и стана.

В усилията си да сплотява БКП около априлските решения, Живков положи специални грижи за ветераните на партията. Към края на 1956 г. по негова инициатива беше организирана другарска среща на ЦК с навършилите кръгли годишнини Васил Мавриков, сподвижник на Димитър Благоев (80-та годишнина), Драгой Коджейков ветеран на партията и на профсъюзното движение (75-та годишнина), а също на Боян Българанов и Младен Стоянов (60-та годишнина). Впоследствие Българанов стана член на Политбюро и секретар на ЦК, а Стоянов - зав. отдел на ЦК и кандидат-член на Политбюро. Топла приветствена реч произнесе Живков. Тя беше широко отразена в печата.

Пак по негова инициатива се състоя среща с българските интербри-гадисти, на които той засвидетелства уважение и внимание. По времето на Червенков тези няколко десетки българи, които бяха воювали срещу франкистите в Испания, а после бяха лежали по лагерите, след завръщането си в България бяха оставени в забвение. Когато прочетат тези редове, може би някои от читателите ще си помислят, че ратувам за привилегии. Нищо подобно. Въпросът е преди всичко морален, той има нравствен характер. Тези хора са рискували живота си, за да спрат настъплението на фашизма, който застрашаваше да запали световен пожар. Такъв пожар не би пощадил никой в Европа и историята го потвърди. Тези хора заслужаваха народната почит и известно внимание. Затова казвам, че въпросът беше преди всичко нравствен. Да оставим настрана пък това, че много от тези хора бяха прекъснали трудовия си и професионален път, а адаптацията им в новите условия изискваше и време, и допълнителни усилия. Мнозина бяха с разбито по фронтовете и лагерите здраве. Срещата на Живков с интербригадистите стана събитие, което далеч надхвърли тяснопартийните и идеологически рамки. Да не забравяме, че участието на Хемингуей, например, в гражданската война в Испания и досега буди симпатии към него у всеки честен читател по света. И затова, когато Живков покани тези ветерани на среща, словото му беше възприето като един макар и позакъснял, но напълно заслужен израз на признателност към тях от страна на партията и народа. То казваше на ветераните и на обществеността, че ръководството и лично Живков скъсват с високомерието и пренебрежителното отношение към революционните кадри и че е поет курс към сплотяване на поколенията.

Няколко години по-късно, пак по личната инициатива на Живков (въз основа на негова докладна записка до Политбюро), бяха предприети специални грижи и към активните борци против фашизма вътре в страната. Замисълът в началото беше не по-малко благороден: да се предостави известна материална и морална подкрепа на няколкостотин (а може би хиляда-две хиляди души) с особени заслуги в борбата и пострадали от фашистките репресии. Живков и Политбюро се ръководеха тогава от похвалното намерение да не допуснат да се повтори срамната за нашия народ история със забравата на поборниците за свобода след Освобождението от турското робство.

Всякога съм смятал, че няма нищо по-срамно в следосвобожденския ни живот от причините, породили появата на Дядо-Вазовата „Епопея на забравените“… След Втората световна война и до ден-днешен няма цивилизована страна в Европа, където антифашистите да не се ползват с признателността и уважението на обществеността и тя да не ги е зачела с някои по-специални грижи. Впоследствие обаче и тази идея у нас бе деформирана и изкористена, подобно на много други благородни и достойни начинания. В началото няколко стотици с годините те станаха десетки хиляди. Създаде се цяла скала от степени за активност и всякакви абсурди. В резултат се оформи — наред с номенклатурата - една прослойка от привилегировани. Обективно те станаха солидна социална опора на Живков, който беше вече поел пътя на установяването на личната си власт. И ако в началото тази инициатива беше посрещната с разбиране, впоследствие тя се превърна в постоянен дразнител, за да стане през последните години значим фактор за политическо и социално напрежение.

9. ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЗНС И ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ

1

 

Да спечели Българския земеделски народен съюз и Отечествения фронт за каузата на Априлския пленум за Тодор Живков не беше труден проблем. Както е известно, монополът на БКП върху властта беше установен далеч преди 1956 г. От всички други политически партии, участвуващи в Оф, единствен БЗНС продължи съществуването си, но като политически партньор на БКП. Вълко Червенков се отнасяше високомерно към Земеделския съюз и неговите ръководители, открито демонстрираше това свое отношение, стесни неимоверно много полето за дейност на земеделските дейци. Разбира се, обезличаването на БЗНС беше в съзвучие със сталинисткия модел, който изискваше еднопартийна система на управление. Но поради специфичните български политически традиции, дейността на БЗНС не можеше да бъде току тъй забранена. Поради това бе предприета друга линия — съюзът да се вгради в монополизираната власт.

След април 1956 г. една от важните грижи на Живков беше да се коригира официалното отношение към БЗНС. Той остро критикуваше Червенков за допуснатото подценяване на Земеделския съюз и го оценяваше като груба политическа грешка. От Априлския пленум та чак до края на управлението си Живков поддържаше една постоянна и целенасочена линия по отношение на БЗНС. Нямаше негов официален доклад, в който да липсва съответен пасаж за ролята на БЗНС в българския политически живот. Случвало се е ние, помощниците, подготвяйки доклад, да недогледаме и да пропуснем да споменем по съответния начин Земеделския съюз. Живков веднага улавяше пропуска и ни обръщаше специално внимание — обикновено сам диктуваше подходящия пасаж. Известно е, че лидерът на БЗНС Георги Трайков до самата си смърт, във вече напреднала възраст, беше официалният държавен глава. Наричаха го „цар Георги“. Неговият приемник Петър Танчев беше неизменният първи зам. председател на Министерския съвет, а когато по-късно бе създаден Държавния съвет, възглавен от Тодор Живков, той му стана пръв заместник. По всеизвестна даже за най-широката общественост договореност, няколко министерства си бяха запазен периметър за висши ръководители на БЗНС — на земеделието, правосъдието, здравеопазването, на горите… На сдружените земеделци се осигуряваха ръководни държавни постове и в центъра, и в народните съвети. В Народното събрание БЗНС имаше солидна парламентарна група, далеч по-многобройна от тази, с която се озова във Великото народно събрание през 1990 г. На ръководството на Съюза беше гарантирана възможността да развива широки международни контакти със сходни организации от всички краища на света. И те бяха толкова активни, че някои шегаджии кръстиха постоянното присъствие на БЗНС „постоянно отсъствие“… Живков многократно подчертаваше публично тази дейност на Съюза и изказваше благодарности. Той не отказваше нито една покана да говори пред актив или пред ръководството на БЗНС. На два пъти Съюзът свика представителни международни срещи на дейци от други аграрни партии и организации по проблемите на мира и войната, по екологичните и други глобални проблеми на съвременността. И на двете срещи Живков се отзова на поканата и изнесе доклади.

Номенклатурните кадри на БЗНС, макар и далеч по-малобройни от тези на БКП, се ползваха от същите привилегии и облаги, както и номенклатурата на БКП.

Разказвам това не за да опреснявам нечии памети, а за да илюстрирам усилията на Живков да изкара на българската политическа сцена съюзника — БЗНС. Освен това, като човек-прагматик той добре разбираше, че режимът може да има само полза — и вътре в страната, но особено в чужбина — да се знае, че в България няма еднопартийна система. Че редом с комунистите управляват и сдружените земеделци.

Но БЗНС не излезе изпод опеката на БКП. Идеологическият, политическият и държавният монопол на БКП остана непокътнат. Той беше осветен по-късно и от Конституцията (1971). БЗНС не проявяваше и едва ли вече можеше да прояви опозиционни становища по който и да е съществен въпрос. На заседанията на Политбюро, особено на поц-важните, участваше секретарят на БЗНС Петър Танчев. На пленумите на ЦК обикновено присъстваха и членовете на Постоянното присъствие на БЗНС. В същото време важни въпроси на Земеделския съюз се обсъждаха и решаваха в Политбюро. Впрочем, този подход се вписваше напълно в действащата практика — всички, или почти всички основни въпроси на икономиката, политиката, културата и пр. да се обсъждат и решават в Политбюро, а след това да се предоставят за изпълнение на съответните органи, включително и на правителството. Дори въпросът за числения състав и възпитателната работа на БЗНС беше под окото на Политбюро.

 

2

 

Колкото до Отечествения фронт, тази организация, не можеше вече да играе онази значима роля, която имаше в годините на съпротивата и веднага след 9 септември 1944 г. Но в него през 50-те години имаше немалък политически заряд, въпреки установения вече у нас тоталитарен модел на социализма. Живков официално критикуваше Червенков за пренебрежителното отношение към Оф, като към отживяла времето си организация. Събитията много скоро му дадоха възможност да докаже, че пренебрегването на Оф е било неоправдано. През втората половина на 1956 г. в Унгария избухнаха събития, които ние наричахме тогава „контрареволюция“. Те бяха и своеобразна реакция на репресиите, които Берия и неговите емисари (не без знанието на Сталин) бяха организирали срещу изтъкнати дейци в страните на Източна Европа като Имре Наги, Слански, Трайчо Костов и др. Унгарските събития получиха широк отзвук в целия свят. Те не можеха да не се отразят и върху положението у нас. Много от противниците на установения в България режим, които до тогава си кротуваха, започнаха да се изявяват все по-агресивно. Стигна се до ексцесии и до побоища над милиционери. Живков прецени, че не трябва да се чака и от отделните случаи да се стигне до масово неподчинение. Бяха нужни бързи политически мерки за овладяване на положението още в неговия зародиш. Той сформира екип, качихме се вечерта в колите и се озовахме в една резиденция в Средна гора. Там работихме две денонощия с голямо напрежение. На третата вечер отидохме направо в зала „България“ на общоградско събрание. То се свикваше от името на Оф, а и лайтмотивът в доклада на Живков беше Отечественият фронт като общонационална патрио-тична организация. На преден план в него се извеждаха не тяснопартий-ни, а общонационални лозунги, ценности и задачи. Живков говореше не толкова като лидер на БКП, а като патриот, призван да сплотява нацията против надигащото се насилие, в защита на спокойствието и благополучието на България. Тогава прозвуча и неговият призив срещу проявяващите ексцесии: „На кучетата — кучешка смърт!“

В разговорите си с нас, помощниците, и тогава, и в по-късните години той се позоваваше на този случай, когато искаше да ни напомни каква важна роля може да играе организация като Оф в такива тревожни времена, когато народът трябва да бъде призован не от името на партията, а от общонародна организация, каквато е Оф. Смяташе, че трябва да се ценят такива отечественофронтовски ветерани като Кимон Георгиев, Петър Попзлатев, Георги Кулишев, които в даден момент могат да бъдат издигнати като знаме. И действително Живков се отнасяше към тези дейци с грижи и почит до самата им смърт.

Вижданията си за състоянието и политическите функции на Отечествения фронт той побърза да изложи още на 17 януари 1957 г. на нарочно свикан пленум на ЦК. И не случайно. Само след по-малко от месец се състоя поредният конгрес на Оф. Вижданията на Живков за утвърждаването и развитието на Оф като обществено-политическа организация за сплотяване на всички демократични сили на българския народ, за неговото политическо патриотично възпитание, станаха официална линия на организацията. Всъщност дадената от Живков постановка за мястото и ролята на Оф в нашата социалистическа система с нищо не накърняваше монопола на БКП в нея: тази своя роля Оф можеше да изпълнява само и единствено под ръководството на партията на българските комунисти. А това предрешаваше неговата по-нататъшна съдба.

И съвсем закономерно гражданите постепенно биваха призовавани — вместо под трицветното знаме, както по-рано — само под партийното. Налице беше естествен процес: колкото повече властта се съсредоточаваше в ръцете на Живков, толкова по-рядко той напомняше за Оф като общонародна патриотична организация. Отечественият фронт се обезличаваше и изпразваше от политическо съдържание, за да се превърне постепенно в организация за събиране на вторични суровини… Каква странна еволюция! Странна, но абсолютно закономерна в тоталитарна страна, с укрепваща еднолична власт. През юли 1968 г. в доклада си пред пленума на ЦК, Живков се опита да вдъхне живот и някакво съдържание на Оф, като обоснова гледището, че Оф трябва да прелива 0т организация в движение и от движение в организация. В това имаше ационално зърно, доколкото се правеше опит да се приспособи организацията към реалните условия. Но постановката така си остана на книга и не можеше да бъде иначе. За Живков Оф започна да представлява удобно пристанище за бракувани кораби: там биваха изпращани на отговорна работа дейци, от които той искаше да се отърве.

10. КОЗМЕТИЧНИ ПРОМЕНИ В СТАЛИНИСТКИЯ МОДЕЛ НА СОЦИАЛИЗМА

1

 

Едно от най-сериозните обвинения, отправяни към Вълко Червенков беше, че копира механично съветския модел. Априлският пленум постанови да се отнасяме в бъдеще творчески към съветския опит, да отчитаме нашите специфични национални, икономически, културни и други условия. За отхвърляне на самия модел обаче не можеше да става и дума. Напълно утопично е да се мисли, че тогава е можело да се стигне до сегашното ни разбиране за този модел, до сегашното ни критично отношение към много от прозренията на Маркс, Енгелс и Ленин.

В някои публикации сега мнозина твърдят, че са стигали до тази истина. Позволявам си да не вярвам на подобни твърдения. Мисля, че става дума за най-обикновени изхвърляния или пък просто за объркване на времената. До съзнанието за генетичния и конструктивен дефект на модела всеки от нас стигна години след това — кой по-рано, кой по-късно. Но по времето на Априлския пленум ние, комунистите, все още твърде силно вярвахме в научния характер на модела и желанието ни да създадем едно високохуманно, ненаправено дотогава общество, ни заслепяваше със своята примамливост. Така че тази масова „прозорливост“ за конструктивните недостатъци на системата, която се демонстрира през последните години, е меко казано, доста пресилена.

В редица публикации след 10 ноември 1989 г., Априлският пленум се представя едва ли не като фатално събитие, което установява едноличната власт на Тодор Живков. Това не е вярно. Грешката в подобно твърдение е, че не се подхожда конкретно-исторически при оценката на пленума. Установяването и укрепването на личната власт на Живков не са и не можеха да бъдат еднократен акт. Априлският пленум е само брънка от една верига — и то началото на веригата. Установяването на едноличната власт на Живков беше продължителен процес, в който се открояват конкретни етапи. Всеки от тези етапи носи своеобразието си. Наистина сталинисткият модел на социализма (всъщност на някакво друго общество, което погрешно назоваваме социализъм и в което ценностите и принципите на социалистическия идеал бяха потъпкани и деформирани), независимо от особеностите си у нас, предоставяше необходимите лостове и механизми, за да бъде заменена личната власт на един лидер с личната власт на друг лидер. Но нещата бяха много по-сложни. Замисълът на Априлския пленум и желанието на комунистите бе да се скъса с една дълбоко порочна политика и практика и да се възприеме нов курс, нова линия — в съгласие с основните комунистически принципи. От позицията на днешния ден е ясно, че обективно той не можеше да изпълни тази задача, независимо от това кой би застанал на партийното и държавното кормило. При зададените вътрешни и външни параметри на промяната, при съществуващите условия по времето и след пленума, той не беше в състояние да изведе нито партията, нито страната извън съществуващата и вече вкоренена у нас командно-административна система. За да се премахне опасността от рецидив беше потребно не само да се заклейми култа към личността и да се свали от власт нейния носител, а нещо много по-съществено: да се разруши административно-командната система, да се ликвидира тоталитарния режим, който неизбежно раждаше култ към личността.

Пак ще повторя: това е от позицията на днешния ден. А тогава всички ние, огромната част от комунистите и безпартийните, които искахме да се приключи веднъж завинаги с властта на една личност и да се демократизира обществото и затова приветствахме е големи надежди решенията на Априлския пленум, нямахме такова съзнание. Буквално единици бяха тези, които се досещаха, че култът е продукт на създадената система.[39]

В случая по-важно е, че Живков става ръководител на БКП тъкмо благодарение на борбата срещу култа към досегашния лидер и изобщо срещу култа. Дойде в името на колективния метод на работа, в името на демократизацията на партията и обществото, на социалистическото строителство без извращения и насилия, в името на издигане на полята на масите в управлението.

Ето защо неправдоподобно и неподкрепено от фактите би било схващането, че Тодор Живков стана инициатор на Априлския пленум за да може, измествайки Червенков, да установи своя еднолична власт. Такова схващане опростява и огрубява нещата, не гледа на историята като на жив и противоречив процес, в който необходимостта и случайността взаимно се преплитат, не държи сметка за конкретните реалности. В историята са известни не малко диктатори, които преди да се превърнат в такива, са преминали през сложна и драматична еволюция, довела ги в края на краищата до отрицание на отрицанието. Великата френска революция дава цяла галерия от самоотвержени борци за правата на човека, еволюирали до диктатура и терор.

 

2

 

Действително е неправдоподобно, че Тодор Живков е имал по време на Априлския пленум вътрешна нагласа просто да измести Вълко Червенков, за да стане диктатор. И за разлика от него — не временен, а несменяем. Спомням си например, че и след Априлския пленум Живков със смях разказваше пред нас, сътрудниците в Кабинета, за своите неблагополучни ученически години, за слабите бележки, които е получавал. Казвам го не за да характеризирам равнището на образователната му подготовка. Тези откровения показват, че по онова време — за разлика от по-късни години — той не се стремеше да украсява биографията си. Напротив, изнасяше на показ неща, не съвсем приятни за разказване и най-малко прилягащи на човек, поставил си за задача да стане пожизнен властелин. Скоро обаче тези приказки секнаха. И твърде скоро Живков почна да гледа на себе си като на най-способния, най-талантливия (а може би и единствения талантлив) български политик. Трагичното в случая е, че не само той, но и ние, хората от неговото обкръжение, започнахме да гледаме на него по същия начин. Казват, че апетитът идва с яденето. Струва ми се, че тази истина с пълна сила се отнася до политиката. Застанал на кормилото на държавния кораб, властта ти се услажда, изкушава те да не я изпуснеш, подтиква те към драматична борба за отстраняването на съперниците. Особено в тоталитарни условия. С тези разсъждения ни най-малко не искам да оневиня Живков, а се опитвам да си обясня процеса на еволюцията от непримирим борец срещу култа към личността, за какъвто той се представяше по време на Априлския пленулц до ловък политик, прилагащ богат набор от похвати за установяването, съхраняването и укрепването на собствената си лична власт.

Разбира се, далеч съм от мисълта да отричам или омаловажавам ролята на Живков в извършването на промяната, свързана с Април 1956 г. Несъмнено ще трябва обаче да разчистим редица митове и легенди, някои от които сам е сътворил. Безспорен исторически факт е, че от гледна точка на продължителната политическа кариера на Живков периодът на Априлския пленум и непосредствено след него има решаващо значение. Това е началото на неговото утвърждаване като първи партиен и държавен ръководител. Период на набирането на опит, авторитет и самочувствие. И същевременно това е първият етап в процеса на овладяването на лостовете и механизмите, които щяха да му позволят постепенно да установи своята лична власт.

Деформациите и извращенията в теорията и практиката, допуснати по времето на Червенков не можеха да не предизвикат ответна реакция. И в този смисъл Априлският пленум от 1956 г. беше историческа необходимост. Процесът на ликвидиране на проявите и последиците от култа беше общ за социалистическите държави. Разбира се, със съответни своеобразия, присъщи на всяка от тях. Но оценката ни за Априлския пленум тогава беше твърде едностранчива. Не само защото виждахме само положителното в неговото дело. Оставям настрана и обстоятелството, че твърде много сме вярвали, както показа времето, на думите и заклинанията. Еуфорията, предизвикана от ХХ-ия конгрес на КПСС (1956) и от нашия пленум не ни позволи да останем нащрек, да запазим критичността си.

По-важното е друго. Ние не разбирахме, че нито ХХ-ия конгрес, нито разкритията на ХХП-ия конгрес на КПСС (1961), нито нашият Априлски пленум са извършили главното, основното: не са демонтирали тоталитарния модел на икономическо и обществено-политическо развитие, неговите устои, принципи и механизми. Пленумът изобщо не посегна на монопола нито на комунистическата партия, нито на единствено разрешената официална идеология — марксистко-ленинската. А монополът на БКП и монополът на марксистко-ленинската идеология — това бяха едни от най-ярките черти и устои на установената у нас тоталитарна система. Не можеше да се очаква тогава премахването или отслабването на този монопол. Някои от причините вече споменах. Такава задача не беше и не можеше при тогавашните условия да бъде поставена пред пленума. Тя изобщо не стоеше в полезрението на партията и нейните ръководители. Социализмът, социалистическият строй бяха напълно отъждествявани със съществуващия по това време модел, т.е. с тоталитаризма. А според доминиращите тогава едностранчиви и крайно неправилни разбирания всяко посягане върху монопола на БКП, всяко допускане на „чужди“ възгледи се възприемаше като посягане върху самия социализъм, върху изграждания социалистически строй. А това означаваше посягане и върху самата партия-ръководителка, както и върху нейното ръководство начело с Живков. Оттук и отрицателната реакция на партийното ръководство спрямо всички и всякакви искания и опити да се прилагат последователно и докрай в партията и извън нея основните принципи, провъзгласени от Априлския пленум.

 

3

 

На 6 и 7 септември 1956 г. се състоя първият пленум на ЦК, проведен след Априлския. Той обсъди работата и заключенията на комисията, с председател Димитър Ганев, натоварена със задачата да разгледа делото на Трайчо Костов и свързаните с него процеси. ЦК отхвърли като неоснователни и измислени обвиненията за затворническа, шпионска и вредителска дейност на осъдените и възстанови тяхното членство в партията. До неотдавна партийната историография оценяваше този пленум като естествено продължение на решенията на Априлския пленум, като тяхно доразвитие и по-нататъшно обогатяване. Така си мислехме и ние, мнозинството от неговите съвременници. Тази оценка обаче е далеч от истината. Със своите основни постановки — особено що се отнася до партията и вътрешнопартийния живот, до развитието на демократичния процес в страната — Септемврийският пленум бележи сериозно отстъпление от позициите на предишния пленум, а в редица отношения влиза и в противоречие с тях. Вярно е, че в доклада на Живков и в решенията на пленума култът към личността е отново заклеймен. Набелязани са нови мерки за премахване на отрицателните му последици, най-вече в две от основните власти — законодателната и съдебната. Ала те си останаха в голяма степен на книга. По-важното е, че на този форум критиката — този съществен елемент на демократизма в партията и в обществото като цяло — отново се канонизира. Размахва се тоягата спрямо онези, които пледираха за извънреден партиен конгрес, за свобода на мненията, за свобода на печата. Отправят се заплахи срещу творческите съюзи, срещу средствата за масова информация и т.н. Още не беше изсъхнало мастилото върху решенията на Априлския пленум, в които се осъждаше потискането на критиката, и вече се посяга безцеремонно върху свободата да се критикува. Разбира се, намерена е и съответната форма за това. Прокарва се коварно деление на критиката — на „здрава, творческа, градивна“, която бива приветствана и поощрявана, и на „неправилна, нездрава, чужда, антипартийна“, която се заклеймява.[40]Възприетата формула: „свободата на критиката не е свобода на всякаква критика“ се оказва твърде опасна, разтеглива и субективис-тична. фактически критиката се канализира. Установяват се зони, в които тя е нежелан гост. Дамгосват я като проява на „неустойчиви, колебаещи се и нездрави хора“ в партията, на „чужди“ и дори на „вражески елементи“, проникнали в нея. Ограничават я в приемливи за партийното ръководство и лично за Живков рамки и насоки. Страхът, че дадено изказване може да бъде оценено като „неправилно, чуждо“, отново започва да броди из партийните организации, да запушва устата на тези, които биха искали да посочат по-смело недостатъци, слабости и грешки. А и останалите, съгласно новата постановка, не са застраховани от заклеймяване и наказание. Защо? Защото не са давали отпор, допуснали са — според оценката на пленума — „гнил либерализъм“.[41] „Да дадеш отпор“ се превърна постепенно в императив в партийния живот и в живота на комуниста.[42]

При такива постановки и атмосфера призивите за разширяване на вътрешнопартийната демокрация, за разгръщане на критиката и самокритиката, многократните подканяния — „критикувайте смело!“ не можеха да не увиснат във въздуха. Остроумни хора бяха измислили такава приказка: „критикувай смело и се готви за село!“ Призивите все повече придобиваха демагогски характер. Те започнаха да прикриват засилването на централизма в партията, орязването на самодейността на партийните организации и инициативата на комунистите — под предлог да не се разклаща партийната дисциплина и партийното единство.

Надеждите, че в партийните организации ще бъде ликвидирана обстановката на взаимна подозрителност и противопоставяне, насаждана по времето на Червенков, че комунистите ще могат свободно да изказват своето мнение и да правят предложения, да критикуват без оглед на лица и постове, със желанието да съдействат за премахването на недостатъци и грешки — тези надежди много скоро увяхнаха. Плашилото „враг с партиен билет“, жестоко бичувано на Априлския пленум, вече се заменяше с друго, не по-малко опасно, само дето не водеше до арести и затвор. Става дума за плашилото „нездрави и чужди елементи“, които се опитват да се скрият зад партийния устав и възстановените ленински принципи и норми на партиен живот, за да пропагандират чужди на марксизма-ленинизма възгледи и разбирания.

 

4

 

Политбюро и новият лидер отново започнаха да залагат не на самодейността и инициативата на комунистите, на тяхната съзнателна дисциплина и висок морал, а преди всичко на страха, на заплахите и наказанията. Широко разперените криле на „орлицата“[43] се орязваха безпощадно. Продължаваше строителството на БКП като политическа армия със желязна дисциплина, в която вътрешнопартийната демокрация, критиката, колективността на ръководството ставаха все повече несъвместими с нейния характер. Партията продължаваше „да дирижира“ целия обществен живот, вкл. духовната сфера.

През април 1958 г. Лъчезар Аврамов, бивш първи секретар на ЦК на Комсомола, става секретар на Софийския градски комитет на БКП. Ето какво пише той за този период: „Независимо от Априлския вятър в духовната сфера продължавахме да работим по старому. ЦК контролираше строго дейността на кинодейците, художниците, писателите, издателите, редакторите и всичко, което не одобряваше биваше спирано или променяно“.[44] В края на 1958 г. Аврамов става зав. отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК на БКП. „Една от основните задачи на отдела - отбелязва той — беше контролът и ръководството на средствата за масова информация. Един или два пъти месечно събирах главните редактори на всекидневниците, радиото и давах указания, правех разбор на някои допуснати от тях слабости. Всеки вестник, всяка програма на радиото се следеше от инструктори в отдела, които ме информираха, ако нещо е публикувано в разрез с партийната линия“.[45] И по-нататък: „Във времето, за което разказвам, всичко се дирижираше „отгоре“. Даваха се указания каква уводна статия да се напише, а често тя се преразглеждаше в отдела, преди да се отпечати. И всекидневниците си приличаха като две капки вода… Същите ръководство и контрол се осъществяваха и над творческите съюзи, и радиото, и телевизията“.[46]

„Контролът, заплахите и санкциите — пише Димитър Аврамов - естествено продължаваха да действат във всички звена и сектори на културния живот, но сега поради стечение на обстоятелствата — най-често прикрито и поради това още по-перфидно“.[47]

През втората половина на това именно „драматично десетилетие“, както го характеризира Аврамов — се разигра и печалната история с в."Литературии новини". Той бе рожба на новата атмосфера и на надеждите, породени от Априлския пленум на ЦК. Първият брой излезе на 24 май 1961 г. (знаменателна дата!). В него работеха творци като Васил Акьов (главен редактор), Крум Вълков (зам.-главен редактор), Стефан Продев (отговорен секретар) и редакторите Симеон Владимиров, Иван Пауновски, Радой Ралин. За пръв път „Литературни новини“ отвори страниците си за писатели, които не бяха допускани в други издания. Типичен е случаят с такъв творец като Атанас Далчев: първото му стихотворение („Гара“), отпечатано след 9 септември 1944 г. се появи именно в това литературно издание. „Литературни новини“ дразнеше не само с творческата независимост. Той биеше на очи най-вече с отношението си към обществени въпроси, които се раждаха след и около ХХ-ия и ХХН-ия конгрес на КПСС. Неговите уводни за двата конгреса (и най-вече за тяхната антикултовска и антидогматична насоченост), статиите му против сталинистките позиции на акад. Тодор Павлов, защитата на различни модерни виждания за издателската дейност, откликът на различни статии и бележки в останалия литературен печат и особено тенденциозния подбор на авторския актив на вестника доведоха до пълния разрив между „Литературни новини“ и официалната политика.

Вестникът беше спрян с решение на Секретариата на ЦК на БКП. Последният брой се появи на 12 февруари 1964 г. „Литературни новини“ е единственият спрян литературен вестник в условията на тоталитаризма след Априлския пленум 1956 г. На среща с Живков по повод на това своеволие Продев спонтанно му заявил: „В историята остават само забранените вестници“.[48]

Разбира се, нещата не бива да се опростяват. Обстановката и в партията, и в страната беше много сложна, взривоопасна. Подобна обстановка тогава доведе до кървавите събития в Полша и Унгария. Това обаче не може в никакъв случай да бъде оправдание за възприетия курс.Този курс водеше обективно до засилване на централизма в партията, до нейното по-нататъшно издигане над обществото и държавата, до сливане на партийни и държавни структури.

Завършвам темата за Априлския пленум и времето непосредствено след него. Искам още веднъж да подчертая, че пленумът, обявен за исторически, не премахна, нито пък разклати тогавашното държавно устройство и управление у нас. Само в отделни периоди и сфери се проявяваше по-голяма търпимост, използваха се — поне в началния период — по-цивилизовани, по-либерални властнически отношения.Априлският пленум възприе линия не да се замени една форма на власт с друга, а само да се усъвършенства прилаганият модел. Колкото до култа към личността, историята потвърди, че неговото подкопаване беше временно, преходно явление. Главната причина: тоталитаризмът не беше преодолян, не беше премахната почвата, върху която избуяха (уви, само няколко години след пленума) едноличната власт на Тодор Живков и свързаните с нея деформации и извращения.

Историческият процес е сложен, зигзагообразен. Тогава ние виждахме само една отсечка от него. И разглеждахме и оценявахме само нея. Тя предизвикваше еуфорията и упованията. А ако можехме тогава да имаме поглед върху процеса като цяло, това би разкрило съвсем друга картина. Но бяхме ли ние — и политици, и учени — дорасли да имаме поглед с такива мащаби, да можем да се отърсим от догмите и илюзиите си, в които с чисто сърце се кълняхме?!

От онези незначителни висоти, до които се бяхме изкачили тогава, „Хималаите“ на последвалите промени в бившия СССР и бурните процеси на демонтирането на тоталитаризма в България изглеждат просто главозамайващи. Не съм фаталист. Но и не може да се отрече, че историята има своя логика, която си проправя път независимо от трудности и грешки, от временни отстъпления или авангардистки забележки.

 

5

 

Налага се още един път да направя съществена уговорка. Моят анализ на разглеждания период от развитието на партията и страната звучи така, като че ли истинската стойност и значение на събитията от тези години са ми били пределно ясни още тогава. Нищо подобно. И аз, както и голямото мнозинство от комунистите, възприемахме речите и докладите на Тодор Живков, решенията на висшите партийни органи, насочени против култовщината и нейните последици, като израз на искрена воля нещата в партията и страната коренно да се променят. На повечето от нас се струваше съвсем естествено и правилно — в името на партийното единство и на стабилността на страната — да се даде отпор на тези, които настояваха за извънреден партиен конгрес и за нов състав на ЦК и Политбюро; на тези, които не бяха съгласни да се проявява снизходителност към Живков и останалите членове на Политбюро за „приноса“ им в установяването на култа към личността; на тези, които негодуваха и искаха да се потърси отговорност за допуснатите закононарушения, за извращенията при кооперирането на селското стопанство.

Ние стопроцентово вярвахме в силата на решенията за съблюдаването на колективността в работата, за строгото спазване на законността, за независимостта на съда и прокуратурата. Нужно беше да преживеем отрезвяващото разочарование от последвалите години, постепенно да осъзнаем тоталитарния характер на нашата държава и истината за утвърждаващата се лична власт на Тодор Живков, за да получат тези речи, доклади и решения своето ново, действително звучене.

ЧАСТ ВТОРА

11. ВРЕМЕНЕН СЪЮЗ СРЕЩУ ОБЩИЯ СЪПЕРНИК

1

Конгресите на Комунистическата партия винаги са били важно събитие в нейния живот. Многократно нарасна тяхната роля в условията, когато БКП стана управляваща. Първият след 9 септември 1944 г. партиен конгрес — Петият — се състоя в края на 1948 г. по времето на Георги Димитров. Вместо в края на 1952 г. (или в самото начало на 1953) Шестият конгрес се проведе едва през 1954 г. — по времето на Вълко Червенков. Съгласно партийния устав следващият, Седми конгрес, трябваше да заседава през 1958 г. Тодор Живков и Политбюро положиха големи усилия, за да се спази уставния срок. Това трябваше да потвърди, че в стила на партийното ръководство е настъпила промяна, че принципът на колективността се спазва.

Пътят до конгреса — макар промяната през 1956 г. да не предизвика големи сътресения — не се оказа нито лек, нито гладък. Той струваше на Живков много усилия, много енергия и умели ходове. Партийното и държавното ръководство полагаха най-вече грижи за стабилизиране и развитие на народното стопанство. В противовес на курса на Червенков за задържане темповете на развитие на промишлеността, започна бързо да се осъществява провъзгласената линия за индустриализация на страната. Създадени бяха нови органи за ръководство на народното стопанство. Нарасна забележимо производството на въглища и електроенергия. Даден бе сериозен тласък на черната и цветната металургия, на машиностроенето, на химическата, на леката и хранителната промишленост. Живков откри тържествено в Димитровград първия у нас завод за изкуствени торове. Линията на индустриализация на страната съответстваше на общия европейски цивилизационен процес. Но тя плащаше данък и на сталинистки догми: индустриализацията беше подчинена на принципа за приоритета на тежката промишленост пред леката и хранително-вкусовата промишленост, на машиностроенето пред останалите клонове на промишлеността, на промишлеността пред селското стопанство.

Кооперирането в село се ускори след Априлския пленум — главно в резултат от осъществените редица назрели икономически мерки. Насилията бяха заменени до голяма степен с индивидуален натиск. Още в доклада си пред Петата национална конференция на ТКЗС (2 декември 1957) Живков провъзгласи „победата на кооперативния строй в българското село“. В преобладаващото си мнозинство селските домакинства вече участваха в ТКЗС, 86.5% от земята беше кооперирана. В БКП това се оценяваше като голям успех по пътя на социалистическото строителство. Това означаваше и лична сполука за Живков като ръководител на партията, която съумя „втора в Европа“ да осъществи „лениновия кооперативен план“. На комунистите, а и на широката общественост бяха известни неговото съпричастие и личните му усилия за успешното приключване на това дело, което се считаше за най-сложното и най-трудното в преходния период от капитализъм към социализъм.[49]

Нямам намерение да се впускам в обстоен икономически и политически анализ на същността на кооперирането на селското стопанство у нас. По-важно е да изтъкна, че тогава ние, комунистите, действително оценявахме това дело като крупно постижение и като единствена разумна алтернатива за превръщане на изостаналото българско селско стопанство, с крайно раздробена обработваема земя, в модерен, проспе-риращ и конкурентоспособен отрасъл. И едновременно — като единствен път за премахване на разслоението сред селското население и приобщаването му към изграждането на социалистическото общество. Обективните икономически условия в следвоенна Европа настоятелно изискваха окрупняване на селското стопанство, за да се внедряват постиженията на селскостопанската наука и техника. България не можеше да остане встрани от това глобално развитие. Ето защо в кооперирането чрез ТКЗС ние виждахме възможността да приобщим страната към този глобален процес, като избегнем същевременно високата социална цена, която селяните плащаха в капиталистическите държави. Съществените положителни промени, особено до началото на 70-те години, които настъпиха в бита и живота на селското население, във външния облик на нашите села, бяха резултат от общото икономическо развитие на страната и най-вече от кооперирането на селското стопанство. Масираното навлизане в него на техниката, напояването, внедряването на постиженията на аграрната и биологическата наука го превръщаха в модерен отрасъл на българската икономика.

Бедата обаче е в това, че още в генезиса на образуването на ТКЗС — гази наша самобитна форма на коопериране, която даваше възможност да се съчетават личните и обществените интереси — бяха заложени два порочни елемента: догмата и силовите методи. Кооперирането сеизвърши не чрез икономически, а само или почти само с извъниконо-мически средства. Не отричам, разбира се, ролята на пропагандата и убеждаването. Ала те можеха само да улеснят процеса, не и да го решат. Не икономическият интерес, а до голяма степен натискът и принудата — особено по отношение на средните селяни, т.е. на тези, които си бяха осигурили по-сносно съществуване главно благодарение на трудолюбието, опита и предвидливостта им като добри стопани — бяха основният двигател на масовото коопериране, най-вече в първоначалния етап. Робуването на догмата доведе и до кооперирането след средата на 50-те години на планинските и полупланинските райони. Както вече отбелязах, това нанесе големи щети на народното стопанство, на природната среда, на населението от тези райони. Робуването на догмата и някои политически съображения щяха да доведат до намаляването, а след това и до премахването на рентата в ТКЗС, до прекомерното окрупняване на кооперативите. А в недалечно бъдеще — до премахването на ТКЗС и подменянето им с АПК, т.е. до фактическото одържавяване на селското стопанство. В условията на сталинисткия модел на развитие на обществото „победата на кооперативния строй в българското село“, която по думите на Живков „е най-забележителният успех на нашия социалистически строй“, откриваше пътя за установяването на монопола на държавната собственост в един от основните отрасли на народното стопанство. А при наличието на централизираното планиране — и за ликвидиране на пазарните отношения в нашето село. Пълното коопериране на селското стопанство породи сложни социални проблеми — масова миграция от селото към града, остра жилищна криза в промишлените центрове, постепенно отчуждаване на милиони труженици от земята и селскостопанския труд.

Позициите на Живков в партията и в партийното ръководство продължаваха да укрепват. Даден бе решителен отпор на критиките срещу ЦК. Към „непокорните“ и „непримиримите“ се действаше с твърда ръка. Постигнато бе сплотяването на комунистите — съзнателно или като резултат от заплахата от наказания — около партийното ръководство. Направеното за сравнително кратко време в икономическо, политическо, идеологическо и организационно отношение се оценяваше положително. Официалното посещение на Живков начело на наша партийна делегация в СССР (февруари 1957), начинът, по който той бе приет в Москва, също оказаха съответното влияние, включително и върху неговото собствено самочувствие и нагласа.

 

2

 

Впечатляващо е единодушието, което членовете на Политбюро бяха проявили на Априлския пленум, а и преди това — на срещата с Президиума на ЦК на КПСС, по отношение съдбата на Вълко Червенков. Не по-малко впечатляващо е единодушието, с което те дадоха отпор и се справиха с опитите да се иска нов, извънреден партиен конгрес, да се потърси отговорност не само от Червенков, но и от тези, които работейки с него, насаждаха култа към неговата личност. Пред лицето на общата заплаха това единодушие беше обяснимо. Скоро обаче след като се поуспокоиха духовете, борбата за власт се изостри. Първа жертва стана Георги Чанков. Последваха го Йонко Панов и Добри Терпешев.

Живков смяташе Георги Чанков за един от най-сериозните си съперници и не без основание. Чанков беше революционер с богата биография. Преминал през огъня на съпротивата, член на Политбюро още по време на нелегалната борба и един от видните й ръководители, той се ползваше е голям авторитет сред комунистите и партийните кадри. Чанков беше доста амбициозен и честолюбив, рязък, а понякога и груб в отношенията си. Имаше и още един голям „недостатък“: като секретар на нелегалния Софийски окръжен комитет на партията той е бил ръководител на Живков, който по негово предложение е бил привлечен за член на този комитет през 1943 г. и изпратен в отряда „Чавдар“ като пълномощник. Пак Чанков го предложил на Червенков да бъде издигнат за първи секретар на ЦК на предстоящия Шести конгрес на партията през 1954 г. Прав е този, който е казал, че най-трудно е да бъдеш благодарен! А най-малко благодарността е от арсенала на политическата лексика…

Опознах по-добре Георги Чанков след постъпването ми в ЦК. За него знаех доста от разказите на моя партиен отговорник преди Девети Берто Кало. Той го познаваше отблизо от годините на нелегалната борба. Чанков ми импонираше като човек с много житейски опит, взискателен и стегнат, една от популярните фигури във висшето партийно ръководство. Той ръководеше Оргбюро, в което се съсредоточаваха организационните проблеми на партията. Правеше впечатление, че понякога разсъждава и действува прекалено праволинейно. Липсваше му гъвкавост, необходима при новите условия. В края на 50-те години неговите разбирания и начин на мислене като че ли не съответстваха на широтата на времето и сложността на ситуацията. Той просто носеше много от чертите на ръководителя от един по-стар и отминал период. Разбира се, тук в никакъв случай не отнасям моралните ценности, които той продължаваше да притежава и бяха още по-необходими в новите условия. Наред с всичко друго Чанков е един от дейците, активно съдействали за установяване на култа към личността на Червенков и неговия авторитарен режим.

Навярно Живков — щях да кажа подозираше, а всъщност беше убеден, че след като Югов е заел мястото на Червенков като министър-председател, Георги Чанков гледа на себе си като на човек, на когото се полага да стане ръководител на партията. Развитието на нещата, държанието на Чанков, някои негови прояви засилиха и до голяма степен оправдаха опасенията на Живков. И ответните мерки — сурови и безкомпромисни — не закъсняха.

Имах възможност да прочета протоколите от заседанието на Политбюро, на което стана разправата с Георги Чанков. Вече не си спомням много от подробностите. Но това, което се набиваше в очите, и досега ми е съвсем свежо. Докладът за непартийните действия на Чанков, за това, че е станал опора на тези, които атакуват Политбюро заради култа към Червенков, изнася Живков. Най-активно го подкрепя Югов. Явно двамата бяха направили съюз срещу Чанков. Тогава самият Югов ме убеждаваше — вероятно му бях дал повод — че Чанков бил много ограничен, сектант, без широта на погледа, че и преди Девети се е проявявал като такъв. Така че той няма място в Политбюро и няма защо да се съжалява за него.

От протоколите на заседанието още едно нещо ми направи силно впечатление: начинът, по който се водеха разискванията и се сипеха обвиненията. Не за да се изяснят нещата, а за да бъде объркан този, когото обвиняваш. Репликите, които се разменяха между Чанков от една страна, и Живков и Югов, от друга, представляваха изкусна политическа игра с думите. Видях една особена технология за водене на спора — да обвиниш човека, да го накараш да дава обяснения, без да го оставиш да се изкаже докрай, да се хващаш след това за думата, да му преиначиш мисълта и с тази преиначена от теб мисъл да го удариш, да го поставиш натясно. И всичко това по правилата на кръстосания разпит, с редуващи се атаки ту от Живков, ту от Югов. Именно по този начин — не толкова със силата на фактите и аргументите — двамата принуждаваха Чанков да премине в пълна самоотбрана и го довеждаха до безпомощност.

Това „умение“ ми направи силно впечатление. То бе шокиращо, особено на фона на дълбоката травма, която преживяхме във връзка със случилото се с Трайчо Костов. И противоречеше на всичките представи за другарски отношения и почтеност, за грижовност и стремеж да проявяваш разбиране, да помагаш за преодоляване на допуснати грешки.

Разправата с Георги Чанков получи своята окончателна развръзка на пленума на ЦК от 11 и 12 юли 1957 г. Доклад „За непартийното поведение и действия на др. Георги Чанков“ изнася не главния подбудител, а съюзникът му — Антон Югов. Чанков е обвинен, че в навечерието на Априлския пленум — поради кариеристични подбуди — започнал усилено да обработва редица членове на ЦК, за да се „добере“ до най-отговорния пост в партията.[50] Превърнал се е в „обединителен център на нездравите елементи в партията“, станал е техен „байрактар“. „В негово лице — заявява Югов — те търсят и намират своя опора, от него те черпят кураж, за да заявят и сега, повече от година след Априлския пленум, че решенията на Априлския пленум са временни, че сегашният състав на Политбюро и Правителството е също така временен“.[51] Югов съобщава, че за тази своя антипартийна, фракционна дейност Чанков вече бил най-строго предупреден и порицан.[52] В своето изказване на пленума Георги Чанков обаче възразява: „Още веднъж заявявам, че въпроси за моето поведение не са стояли в Политбюро. Известно е как се разглеждат въпросите в Политбюро и в ЦК. Когато се спори по отделни въпроси, стават различни щракания на мнения. Такива спорове е имало. С много мои становища в тази връзка редица другари не са се съгласявали, но мой въпрос, за моето поведение никога не е поставян в Политбюро, вижте и решенията на Политбюро.[53]

Основната причина за това поведение на Георги Чанков се обяснява с неговото несъгласие с решенията на Априлския пленум, с неговата неудовлетворена амбициозност и болни аспирации да стане първи човек в партията и страната.[54] Югов прави решителна защита на Живков.[55]

Едно от сериозните обвинения срещу Георги Чанков е — обърнете внимание! — че на заседания на Политбюро е заемал по много въпроси становища, различни от тези на другите членове на Политбюро![56] Каква еволюция във възгледите за малко повече от една година! Да се заеме в Политбюро становище, което се различава от това на останалите членове на този колективен орган, вече се оказва тежък грях -нарушение на колективността! Не смятам да оспорвам обвиненията, отправени срещу Чанков. Не мога обаче да премълча колко порочно и същевременно опасно е това последно „обвинение“. То не само противоречи на действителната колективност, но води логично до необходимостта от унификация в мисленето, до механичното и дори изкуствено единомислие и единодушие — и то не къде да е, а в Политбюро![57]

Към един от най-изявените ръководители на БКП се подхожда безкомпромисно: изваждане от състава на Политбюро и на ЦК и снемане от поста първи зам. -председател на МС. Премахнат е от пътя опасен съперник, за да се укрепи положението на първия секретар, а евентуално — и на ръководителя на правителството, който може би таи в себе си надежда да заеме лидерското място в партията и страната. На „подсъдимия“ почти не се дава възможност да се изкаже спокойно. Постоянно го прекъсват с въпроси и подмятания Антон Югов, Тодор Живков, Георги Костов, Митко Григоров и други. По време на разискванията се нанасят и „удари под кръста“.[58]

А Мирчо Спасов, тогава член на ЦРК на БКП, в едно от най-резките изказвания на пленума изисква (по собствена инициатива или изпълнявайки нечия поръчка) „да ударим с всичка сила, като с един юмрук“, да се реже „из корен“, да се разчисти дома „от тая смрад“, от тая „кариеристична банда“, в кратък срок от време „да се изреже гангрената чак до червено месо“. Изключването на Георги Чанков от Политбюро и ЦК целеше той да бъде превърнат в политически труп. Целта беше постигната. Но в условията на тоталитарната система и на задаващата се еднолична власт на Тодор Живков това като че ли не беше достатъчно. Нужно беше от съзнанието на съвременниците и бъдещите поколения да се зачертае и неговата революционна дейност, и името му дори. Те станаха табу. Беше въведена забрана да се споменава за тях в мемоарната и историческа литература. Снимките на Чанков в музеи, свързани с революционното движение, бяха унищожени или заличени. Впоследствие този жесток порядък стриктно се спазваше по нареждане на Живков и по отношение на други наказани политически дейци. Безцеремонно отново се прекрояваше историята.

Варварски беше постъпено и към загиналата съпруга на Чанков - Йорданка Чанкова, един от кумирите на българската революционна младеж. Отнето й беше фамилното име, за да бъде прекръстена Йорданка Николова, както се е казвала преди да стане съпруга на Чанков! „След 1957 г. — си спомня Георги Чанков — след моето изваждане от Политбюро, се намериха „кръстници“, които без да питат когото и да било от близките й, от роднините й дори, промениха фамилното й име на паметниците, и на улиците, и на площадите, наречени на нея. Дали това е от политическа злоба и дребнавост, или бе ехо от сталинизма, вече не е толкова важно. То само още веднъж показва какъв интригант и хитрец се беше възкачил на „престола“. Добре че партията намери в себе си здрави сили да го свали от там“.[59]

На същия този пленум от състава на ЦК са изключени за „антипар-тийна дейност“ Йонко Панов и Добри Терпешев, въпреки че за техните прегрешения и действия изобщо не се споменава нито в дневния ред, нито в доклада на Антон Югов. А веднага след пленума първият е освободен като зам. -министър и началник на Политуправлението на Министерството на отбраната, а вторият като завеждащ отдел на ЦК.

И така, пленумът на ЦК от 11 и 12 юли 1957 г. е важен жалон по пътя на разчистването на сметките с някои партийни дейци, които се бяха изявили като противници на новия лидер или като негови съперници.[60] В ЦК, колективния орган на партията — същият, който беше гласувал решенията от април 1956 г. — отново „възкръсваше“ обстановката на нетърпимост, на взаимна подозрителност и верноподаничество.

 

3

 

На път към Седмия конгрес Тодор Живков продължи да укрепва позициите си в кадрово отношение. По негова инициатива на Септемврийския пленум редица кандидат-членове на ЦК, в които имаше доверие и впоследствие щяха да заемат ключови места в партията и държавата — като Митко Григоров, Мишо Николов, Пенчо Кубадински, Тано Цолов и други, станаха членове на ЦК. А секретарите на ЦК Димитър Ганев и Боян Българанов, с които Живков беше работил непосредствено след Девети, влязоха в Политбюро. Станко Тодоров е избран и за секретар на ЦК. Благоприятни за Живков кадрови промени се извършиха и в по-нисшите партийни ешелони в хода на предконгресните отчетно-изборни конференции. Апаратът на ЦК се разрастваше и то предимно с кадри, на които можеше да разчита. Самата конфигурация на този апарат все повече се „нагаждаше“ към структурата на държавните органи. Обстоятелството, че начело на правителството стоеше фигура като Антон Югов, слагаше известни бариери пред практическото и безусловното превръщане на Комунистическата партия в партия-държава. И въпреки всичко този процес се развиваше и укрепваше. Той щеше да „помете“ тези, които му се противопоставяха. При това самият министър-председател, по силата на партийната дисциплина, беше длъжен да се съобразява, най-меко казано, с колективните решения на Политбюро. А те все по-често излизаха извън рамките на партийната дейност и обхващаха в своя обсег важни държавни и стопански задачи. Думата на Югов обаче тежеше в Политбюро при вземането на решения. А Живков трябваше да се съобразява с мнението, становищата и предложенията на министър-председателя, който се стремеше да изразява собствени позиции.

Не само партийният апарат, но и Кабинетът на Живков придобиваше все по-голяма „тежест“. Интензивната работа на неговите сътрудници, от които Живков умееше да изисква и да се възползва в максимална степен, му оказваше осезаема помощ. Кабинетът стана негова надеждна лична опора.

12. УТВЪРЖДАВАНЕТО НА НОВИЯ ЛИДЕР

1

 

На 2–7 юни 1958 г. се състоя Седмият конгрес на БКП, подготвен и проведен под непосредственото ръководство на Тодор Живков. В контекста на станалите през последните две години драматични събития, този конгрес придобиваше по-особено значение. Той беше призван да потвърди решенията на Априлския пленум, включително и смяната на лидера. Живков щеше да получи признание за своя принос в станалите промени и в опазването на единството на партията.

Седмици преди конгреса Живков, заедно с Митко Григоров и Милко Балев се затвориха в резиденцията на Витоша, под „Алеко“, и дойдоха с готовия доклад. На кого бяха поръчани предварително помощни материали, никой от нас в Кабинета не узна. Конгресът предостави на Живков трибуна, от която той се обърна към цялата партия и към народа с равносметка за извършеното. А то не беше малко — и в промишлеността, и в селското стопанство, и в повишаването на жизненото равнище, и в решаването на редица социални проблеми. Живков обяви, че капиталистическото стопанство — и в града, и в селото — е вече окончателно ликвидирано. Социалистическият сектор е завоювал всички позиции в промишлеността, транспорта, строителството, търговията и кредита, селското стопанство. А неговите думи, че социализмът е напълно господстваща и единствена командна сила в цялото народно стопанство, че следователно е премахната завинаги експлоатацията на човек от човека, предизвика бурен ентусиазъм в конгресната зала. Ние бяхме напълно убедени, че с премахването на частната собственост върху средствата за производство вече сме осъществили в България едно от въжделенията на трудовите хора по света. Можехме ли тогава да допуснем, че това е само началото на един порочен процес-установяването на държавен монопол върху средствата за производство? И че този процес, съчетан с установения политически монопол на БКП, ще създаде реални условия за деформиране на социализма, за потъпкване на негови основни ценности, особено на свободата, социалната справедливост и хуманизма.

Седмият конгрес потвърди решенията от април 1956 г. и доразви курса, възприет тогава. Живков получи подкрепата на конгреса за предприетите мерки срещу „дребнобуржоазнага мътилка“, а също срещу проявилите „кариеристични стремежи и болни амбиции“ членове на ЦК, изключени от неговите редове като „разколници и кариеристи“.[61] Утвърдени бяха и основните насоки и темпове на по-нататъшното развитие на страната през следващата петилетка. Всичко беше съобразено с възприетата от Априлския пленум линия на бърза индустриализация на страната, укрепване и развитие на кооперираното селско стопанство, подобряване на условията на живот на трудещите се.

 

2

 

В конгресния доклад Тодор Живков не говореше от позициите на политик-прагматик, който поставя чертата под постигнатото във вътрешната и външната политика и формулира основните задачи до следващия конгрес. Не, той беше вече си поставил много по-амбициозна цел: да изпъкне и като теоретик на партията. Имам предвид не толкова традиционния за такъв доклад анализ на измененията в социално-класовата структура на обществото, настъпили в резултат от дълбоките промени в икономиката. В специален раздел Живков разглеждаше фундаментални проблеми, свързани с характера на нашата революция и главните закономерности на социалистическото развитие на България. Дотогава въпросът дали революцията у нас преминава през два етапа — народнодемократичен и социалистически — беше дискусионен. По него спореха историци, философи. И изведнъж от конгресната трибуна Живков декретира, че разбиранията за два етапа в развитието на нашата революция са неправилни, че социалистическата революция в България е започнала още на 9 септември 1944 г. „Централният комитет на БКП винаги е смятал, че народнодемократическата по форма революция в нашата страна още от самото свое начало по своите закономерности е повторение в главното на Великата октомврийска социалистическа революция, че тя е продължение на делото на Октомврийската революция в нашите условия, че тя е част и проява на великия световен преход от капитализма към социализма, започнал с революцията на руските работници и селяни през Октоври 1917 г., че от самото си начало тя носи социалистически характер (к.м. Н.Я.)“

Така вместо да се даде възможност такъв важен теоретичен въпрос на историческото развитие на България да се изясни по пътя на научния спор и с аргументите на научното изследване, с конгресно решение се затваряше устата на учените. Въпросът се превръщаше в недискусио-нен. А и на самия конгрес никой не посмя да оспори казаното или да предпази от такъв груб, ненаучен подход. Това беше истински рецидив от времето на култа и опасен прецедент в следаприлския период. Монополът на марксистко-ленинската идеология започваше да се допълва от едноличния монопол на този, който стоеше начело на партията — ръководителка и единствен, следователно, придобиваше правото да казва нова дума в марксистко-ленинската теория. А работата на обществоведите трябваше да се сведе до това — да конкретизират, да доаргументират и особено да популяризират новите „научни постановки“.

Историята потвърждава, че постепенното (или внезапно) установяване на едноличната власт никога не се „затваря“ в тесните рамки на политиката и политическите структури. Като ракова тъкан тя прониква и в икономиката, и в културата, и в идеологията, и в теорията, във всички области и клетки на обществото. В случая с постепенното установяване на едноличната власт на Живков този процес се повтаряше — естествено, със своеобразия.

По това време Живков все още правеше първи крачки към неограничената власт. Той набираше сили в политиката и по-специално в партията. Не се беше справил с всички опасни съперници, не си беше осигурил пълната подкрепа на Политбюро. В икономическата област (с изключение на селското стопанство) познанията и практическия му опит бяха крайно недостатъчни, а и стопанските кадри бяха подчинени пряко на министър-председателя Югов. В областта на културата той поглеждаше още плахо. При това не беше спечелил подкрепата на интелигенцията. Априлският пленум вдъхна у значителна част от художествената и научната интелигенция вярата, че ще бъдат създадени условия да се твори свободно. Но безцеремонното вмесване в работата на техните творчески съюзи, ударите, които бяха нанесени на представители на научно-техническата и особено на художествената интелигенция, скоро попариха тази вяра. Много усилия щяха да бъдат нужни за спечелването — макар и временно — на част от „априлското поколение“ творци, за налагане на социалистическия реализъм и за проправяне пътя на конюнктурното поведение в средите на художествената интелигенция. Живков вече протягаше решително ръка към теорията и идеологията. Нищо че подготовката му беше слаба. В замяна на това щеше да привлича в разработването на проблеми в тази област най-изявени учени и специалисти, лични сътрудници и добре подготвени кадри от апарата на ЦК. През всичките години на своето лидерство щеше да проявява особен афинитет към проблемите на теорията и идеологията. Не само защото се стремеше да бъде признат за теоретик и идеолог (годините потвърдиха тази негова амбиция). Но и защото разбираше голямата сила на теорията и идеологията в едно тоталитарно общество — както за личния авторитет на първия ръководител, така и за осъществяването на едноличната власт.

 

3

 

Конгресът донесе и още един много голям плюс на Живков. В него участваха делегации от десетки комунистически и работнически партии от различни райони на света. Голяма част от делегациите се водеха от първите партийни ръководители. Мнозина от тях познаваха лично или помнеха Георги Димитров. Пред тях заставаше негов приемник, който обявяваше, че много от основните икономически и политически задачи, поставени от Димитров на Петия конгрес, са изпълнени.

Делегацията на КПСС се водеше от Н.С. Хрушчов. Сам по себе си това беше многозначителен факт. Височайшето присъствие подчертаваше вниманието, което съветското ръководство отделя на БКП, съществуващото единомислие между партийното и държавното ръководство на Съветския съюз и България. Хрушчов имаше огромен авторитет и голяма власт. Беше се справил с изтъкнатите дейци от сталинската гвардия — Молотов, Маленков и Каганович. Както и се очакваше, той беше през целия си престой у нас център на внимание не само от българска страна, но и от страна на чуждестранните гости. Живков сподели тогава с нас, помощниците, с типичната си хитра усмивка, че Хрушчов му е дал да прочете приветствието, което щял да произнесе на конгреса. Живков го харесал, но казал на Хрушчов, че в словото липсва само едно: няма нито дума за първия секретар на БКП.

На следващия ден Хрушчов прочете приветствието до конгреса. В него се подчертаваше, че взаимните отношения между КПСС и БКП винаги са били и си остават най-добри, наистина братски. „Такива бяха те в ония времена, когато начело на ръководството на Българската комунистическа партия стоеше великият син на българския народ Георги Димитров, такива си остават и след неговата смърт, защото Българската комунистическа партия и Народна република България се ръководят от верни последователи на Димитров, верни марксисти-ленинци начело с Политбюро на Българската комунистическа партия.“ И по-нататък, след като отбеляза съществуващото между двете страни единомислие, Хрушчов продължи: „Това разбиране на нашите общи задачи се гради върху неотклонното осъществяване на принципите на марксизма-ленинизма, от които ние се ръководим и които последователно осъществява Централният комитет на Българската комунистическа партия, начело със своето Политбюро, с първия секретар на ЦК другаря Живков“.[62] Е, не беше точно това, което искаше Живков. Защото Хрушчов благославя — и то на два пъти — и цялото Политбюро. И все пак името му се появява в приветствието на КПСС. Ще минат не чак толкова много години и в партийните ни документи, а и в съветските, формулата „начело с Политбюро“ ще бъде заменена с друга — „начело с другаря Тодор Живков“.

Хрушчов беше опитен политик. Той правилно отчиташе какво силно въздействие ще окажат изразените в приветствието оценки. И същевременно се съобразяваше с реалното положение у нас, с необходимостта от политически баланс. И не пропусна да спомене и името на Антон Югов. Спирайки се на нашите междудържавни отношения, той изтъкна: „Изключително благоприятно се развиват нашите отношения с Народна република България по държавна линия. Между нашите страни, както и между нашите партии, никога не е имало не само каквито и да било различия, но даже нито следа от различия. Правителството на Народна република България начело с другаря Югов, ръководейки се от жизнените интереси на своя народ, на своята държава, от интересите на мира в целия свят, провежда тази линия последователно по всички въпроси на вътрешното развитие на страната и в областта на международните отношения“.[63] Отбелязвам този щрих само за да се разбере по-добре действителното положение в нашия политически живот през този период. Един от най-изтъкнатите дейци на БКП — Югов, с когото Живков трябваше постоянно да се съобразява, да взема предвид становищата му в Политбюро и пр., с други думи — с когото трябваше да дели властта, получаваше пред партийния конгрес признанието на Хрушчов, на ЦК на КПСС. Да, положението на Живков беше действително сложно — на фона на стремежа към единовластие, което предполага да нямаш съперници, да нямаш опоненти.

Речта на Хрушчов повиши неимоверно градуса на ентусиазма. Всички ние — и делегати, и гости (аз бях гост на Седмия, а също и на Осмия конгрес; от Кабинета само Милко Балев беше делегат) — я посрещнахме с нескрит възторг. Изпратихме я станали на крака, с бурни ръкопляскания изразихме своята радост и пълна подкрепа, отдавахме заслужена почит на този, който намери куража на ХХ-ия конгрес на КПСС да разкрие престъпленията на Сталин (уви, само малка част, както се оказа!), да разобличи и заклейми култа към неговата личност.

След като произнесе речта и се прибра на своето място, на фона на овациите двамата с Живков се прегърнаха. „Трогнат“ от високите оценки и хубавите думи, казани за БКП, за България, за партийното ръководство, Живков „спонтанно“ извиква: "Да живее нашият приятел и другар, великият ленинец Никита Сергеевич Хрушчов".

Познавам твърде добре Живков и затова поставих в кавички думите „трогнат“ и „спонтанно“. Той вече владееше доста добре своите емоции. Обигран, Живков вече знаеше кога и как да дава ответен израз на общото настроение. А колкото до „спонтанния“ възглас в чест на Хрушчов и то с характеристиката „великият ленинец“, това бе добре обмислена постъпка. Като добър психолог Живков бе преценил, че от такава характеристика, в период когато постановката „Сталин — великият ленинец“ беше подхвърлена на съмнение и отрицание, Хрушчов ще бъде най-много поласкан. Тази оценка, бурно аплодирана от целия конгрес, ставаше достояние на множество комунистически партии, чиито представители присъстваха в залата. Препечатана в съветските вестници, тя трябваше да придобие гражданственост в целия Съюз.

 

4

 

Оценявам Седмия конгрес на БКП като събитие с изключително значение в политическата кариера на Тодор Живков и установяването на неговата еднолична власт. Той още на Априлския пленум беше застанал на върха на системата. Това обаче не беше достатъчно, за да бъде пълновластен господар, фактически след този пленум у нас бяха установени и действаха два центъра на власт — единият в партията, начело с Живков, другият в държавата и държавния стопански организъм, начело с Антон Югов. В тоталитарни условия борбата за власт не свършва когато си достигнал върха. Конгресите на Комунистическата партия се превръщат в естествен път за възобновяването на управленския екип, за отстраняването на неудобните и съставянето на екип от доверени хора, който да укрепва твоите позиции и твоя авторитет. От тази функция на конгресите бяха се възползвали и Сталин, и Хрушчов (по-късно и Брежнев). Живков също беше овладял добре този исторически урок, което се прояви особено драстично на Осмия и Деветия конгреси на БКП.

Седмият конгрес допринесе съществено за изявяването и утвърждаването на Живковото лидерство не само у нас, но и пред външния свят.Макар че Живков не успя още на този конгрес да състави хомогенен екип от свои поддръжници, неговата кадрова опора във висшите партийни органи се разшири значително. А това му даваше големи шансове в една бъдеща решителна схватка за ликвидирането на втория център на власт. А че той се готвеше за нея, говори дори и такъв „дребен“ факт. У нас беше установена определена подредба на членовете на Политбюро, а и на ЦК: по азбучен ред, съобразно личните имена. На Седмия конгрес стана промяна: предложеният и избран състав на новия ЦК е подреден съобразно друг критерий — фамилното име. По същия критерий вече се подреждат и членовете на Политбюро. На пръв поглед нищо особено. Защо ли се спирам на този факт? Тогава той може би не е бил даже забелязан от повечето участници в конгреса. Навярно и аз щях да го отмина, ако не бях чувал от самия Живков да напомня на завеждащия отдел „Деловодство“ да се спазва „новото подреждане“. А в какво се състои работата?

До конгреса подреждането на членовете на Политбюро започваше с Югов. Името „Антон“ го извеждаше на първа позиция. Вълко Червенков, дори след развенчаването му — заемаше второто място. А името на новия лидер? Винаги на опашката. Като се има предвид, че имената на членовете на Политбюро се появяваха в печата много често, да не кажа почти ежедневно във връзка с някое официално мероприятие, „някой“ е изживявал доста болезнено това положение. И този „някой“ беше прибягнал до много проста и хитра операция. При новото подреждане в ЦК Антон Югов вече се намираше на предпоследно място (пред Демир Янев). А Тодор Живков, който преди това заемаше 56-то място от всичко 60 членове на ЦК, сега „се преместваше“ доста по-напред — на 36-то от вече 89 членове. В Политбюро името на Югов е на опашката, а Живков — между първите.[64]

13. ПЕРИПЕТИИ НА „ИКОНОМИЧЕСКИЯ СКОК“

1

 

Признанието, което Тодор Живков получи в дните на конгреса, изпитът, който беше издържал успешно, му даваха основание да се чувства по-сигурен в своите сили и възможности. Да е убеден, че е станал първи ръководител не поради благоприятно стечение на обстоятелствата, а напълно заслужено — като човек знаещ и можещ повече от останалите политически дейци, превъзхождащ ги със своя опит и политическа подготовка, със своята далновидност и решителност. Видимо се изменяше и отношението на хората — включително от неговото обкръжение — към личността на първия секретар. Окрилен, Живков щеше да действа по-енергично и по-уверено. Но не само това. Той започваше да вярва в своята непогрешимост. А оттук до субективизма има само една крачка.

Както вече отбелязах, конгресът утвърди директиви за петгодишен план на страната, разработени в духа на решенията и вижданията на Априлския пленум. Това, искам да припомня, стана през юни 1958 г. Есента на същата година заминах за Москва, където заведох тежко болния си син на лечение. Малко преди това (2 октомври) беше проведен пленум на ЦК, на който беше издигнат лозунга за съкращаване на сроковете за изпълнение на петилетката. Когато се върнах на работа ме чакаше изненада. Михаил Бобанов, с когото работехме в една стая, ми съобщи разтревожен, че идеята за предсрочното изпълнение на петилетката е претърпяла сериозна еволюция: вече става дума за извършване на „скок“ в нашата икономика. Освен това Живков се бил заел енергично да разпространи из цялата страна опита с т.нар. „ломски ямки“. Разясни ми, че това е опит, който може в най-добрия случай да има някакво местно значение. По негово мнение щели да се нанесат големи щети на селското стопанство, ако бъде разпространен в страната. Отново се възкресяваха Червенковските методи на декретиране и безогледно налагане на решения в селското стопанство, независимо от волята на местните ръководители и на селските стопани. Имах доверие в Бобанов, вярвах му като на умен човек и професионалист и затова започнах и аз да недоумявам. Времето показа, че той е бил прав. „Ломските ямки“ останаха само неприятен спомен.

Що се отнася до „скока“, историята е следната. За Китай беше заминала парламентарна делегация, водена от Вълко Червенков. След завръщането й Червенков публикува няколко статии, в които разказваше обстойно, с възхищение и суперлативи за опита на Китай в социалистическото строителство. Описваше индивидуалните пещи за леене на чугун — прословутите тогава пещи на Китай, или нещо като „ломски ямки“ в България. Много се захласваше и по китайските комуни, но най-горещите му адмирации бе спечелил „големият скок“. Колко беше скок и колко беше голям показа времето.

Та под влиянието на китайския „голям скок“ и с помощта на Гриша филипов (който — предполагам — също се беше „вдъхновил“ от опита на Китай), у Живков се зароди подобно намерение. Така че когато се завърнах от Москва, заварих „ломски ямки“ и идеята за „скока“. В ЦК имаше голяма треска. Отделите подготвяха припряно справки. Комитетът по планиране разработваше усилено нови разчети и материали за „скока“ — за машини, финансови средства, организация. Председател на плановия комитет беше Руси Христозов, върху чиято съвест във връзка с процеса срещу Трайчо Костов тежат доста неща като бивш министър на вътрешните работи. Час по час Христозов или негов заместник пристигаха запъхтени при Живков: носят някаква нова справка или разработка или идват да получат поръчка. Скоро Христозов беше освободен от поста председател на Плановия комитет — не знам дали защото не беше съгласен с идеята за скока, или защото не успя да изфабрикува разчетите, нужни за това начинание. За набелязаното удвояване на селскостопанското производство, например, трябваше да се предложи форсирано строителство на нови азотноторови заводи, иригационни работи, внос на трактори, комбайни и други машини. По всичко това вече се действаше усилено, идеята вече се въплъщаваше… Просто истинска кавалкада от разработки и разработващи…

В разгара на тази треска Живков дойде в стаята ни с Бобанов и каза, че въпросът със скока трябва да се обоснове теоретически. Обърна се към мен: „Нико, нали си философ. Ти ще разработиш този въпрос във философски аспект. Ще обосновеш защо е необходимо скокообразно развитие на обществото“. Доста притеснен, отвърнах, че не чувствам в себе си сили за подобна разработка. Той явно се ядоса, но повече не настоя. А такава теоретична разработка накрая наистина се появи - вероятно Митко Григоров, а може би някой друг, формулира 4–5 характеристики на скоковете в обществото, с които се „доказваше“, че обществото се развива не само по еволюционен, но и по революционен път, не само плавно, но и скокообразно. Посочваха се обективните и субективните условия, назрели у нас, които изискват сега подобно скокообразно развитие.

 

2

 

В какво най-общо се изразяваше „скокът“? Селското стопанство да даде през 1959 г. продукция приблизително два пъти по-голяма от тази през 1958 г., а през 1960 — три пъти по-голяма; промишлеността, транспорта, строителството, търговията, да произведат до 1961 г. национален доход с 15 милиарда повече от предвиденото по петилетката за този период.[65] Доста „скромна“ задача. И сега не мога напълно да си обясня как Тодор Живков и партийното ръководство са могли да повярват, че такава цел може наистина да бъде постигната. Колкото и да бяха нараснали възможностите на нашето кооперирано вече селско стопанство в сравнение с предишното разпокъсано и малодоходно, поставената задача беше непосилна. За една година да се удвои селскостопанската продукция, а през следващата да се утрои! При това следва да се има предвид, че есенната сеитба на много места беше приключила, т.е. вече бяха заложени част от резултатите за 1959 г. А да си представиш, че същото това селско стопанство ще може да утрои продукцията си в сравнение с 1958 г., че за този кратък срок то ще може да бъде снабдено е необходимите машини, препарати и пр., ще се сдобие с толкова много селскостопански животни чрез собствено възпроизводство и дори чрез внос, за да бъде в състояние да произведе нужната животновъдна продукция — това означаваше да имаш твърде развита фантазия. Бедата не беше само в това, че страната трябваше за кратки срокове да изразходва огромни финансови средства. Разчиташе се, може би на това, че те бързо ще се възвърнат. В икономиката на страната се залагаше бомба с немного голям закъснител — и в това се състоеше главната опасност — защото върху основата на предвиденото нереално увеличение на селскостопанската продукция бяха разработени показатели за значително по-високо производство в останалите отрасли, свързани с използването на тази продукция. И какви щяха да бъдат последствията? На свой ред и тези показатели щяха да се окажат нереални поради липсата на предвидените количества селскостопански произведения. Истинска верижна реакция и неизбежно объркване.

Във връзка с осигуряването на „скока“ в селското стопанство Живков отдаваше огромно значение на прилагането на най-прогресивните начини за отглеждане на селскостопанските култури. Сама по себе си тази постановка е безспорно правилна. По-интересното обаче е в друго: Какви „най-прогресивни начини“ имаше конкретно предвид Живков? Първо, „торовите саксийки“ при отглеждането на ранните домати. Опитът много скоро показа, че това е утопия, а не „прогресивен начин“, приложим на толкова големи площи. Второ, — и тук Живковият принос е безспорен - прилагането на „торовите саксийки“ при отглеждането на… памука. За да няма колебания и недоразумения, Живков направо нарежда: „Още през идущата година половината от площите на памука, не по-малко от 300 хил. декара, следва да се засадят по този начин предимно на поливни площи. Тук няма какво да се доказва. Всичко е доказано и предоказано“.[66] Култът към Вълко Червенков вече го няма, но командно-административната система е непоклатима, тя продължава да бъде неотменим компонент на тоталитаризма! Трето, това са прочутите „ломски ямки“, които Живков препоръчва за отглеждане на царевицата. И след като най-подробно разяснява технологията на този способ, заключава: „Няма ли да бъде правилно този способ още тази година да бъде внедрен в редица околии, а догодина — във всички райони на страната, където през есента има свободна работна ръка?[67] Едва ли е нужно да се коментира стилът на ръководство или характерът и реалността на препоръчаните способи. Животът ги отрече — стилът много по-късно, а тези „прогресивни способи“ — доста скоро. Познавам ръководители на ТКЗС в райони, в които се отглеждаше памук, които заплатиха не само с наказания, но и със значителни материални загуби тези субективистични постановки.

Идеята и разработките по „скока“ бяха обсъдени и одобрени на разширен пленум на ЦК (11 ноември 1958). В доклада Живков съобщава, че ще доложи по поръчение на Политбюро някои съображения и предложения във връзка е разгърналото се всенародно движение за съкращаване на сроковете за изпълнение на стопанските задачи, поставени от Седмия конгрес.[68] Обърнете внимание: още не е минал месец откакто на предишния пленум е бил издигнат лозунга за предсрочното изпълнение на петилетката и Живков вече съобщаваше за „всенародно движение“ за неговото осъществяване! Изобщо да се декретира „отгоре“ — от Политбюро или ЦК разгръщането на „всенародно движение“, или пък да се говори от името на народа (партийното ръководство си беше присвоило това право) стана впоследствие редовна практика.

А главното в „съображенията и предложенията“ на Живков се заключаваше в това, че на лозунга на Октомврийския пленум за съкращаване на сроковете вече се налага да бъде дадена съвършено нова интерпретация! „Назрелите условия изискват вече да водим борба не за какво да е преизпълнение на стопанските задачи, а да работим така, че да осигурим цели скокове в развитието на нашата икономика… Погрешно е разбирането, че нашето движение към комунизма ще се извършва само постепенно, по пътя на еволюцията, а не чрез големи скокове… Ние като марксисти сме длъжни не да се боим и да задържаме скокообраз-ното движение на обществото напред, а да подготвяме материалните и субективните условия за скоковете и да осигуряваме вярно и последователно ръководство на тяхното извършване… Сега ние, Партията и държавата, сме се изправили пред необходимостта да прекъснем хода на постепенното, бавно с оглед на възможностите, развитие и да извършим голям скок (к.м. Н.Я.). Скок, в който всяка година по своите резултати ще се равнява на няколко години спокойно, постепенно развитие“.[69]

Предпазвайки се от обвинения в субективизъм, Живков изрично подчертава, че лозунгът за нови темпове при изпълнение на стопанските задачи не е произволно издигнат, не е плод на субективизъм, не е някакво хрумване. Този лозунг е реален, налага се от обективното развитие.[70]„Разбира се, не става дума за всякакви скокове, защото има и скокове-авантюри, скокове в неизвестността, които не са подготвени от предшестващото развитие на обществото, на неговата икономика и култура и е тях нищо друго не може да се постигне, освен да се нанасят тежки поражения и бедствия на народното стопанство и положението на трудещите се. Ние се борим за осъществяването на такива скокове, за които са назрели обективните и субективните условия, които са станали необходимост на нашето движение напред“.[71]

Любопитно е, че като изброява факторите, които са превърнали скока в необходимост, Живков се позовава и на новата обстановка в нашата страна след Априлския пленум на ЦК на БКП и на… ликвидирането на елементите на субективизъм и догматизъм в ръководството.[72] А тъкмо този пленум, неговите постановки и решения бяха ярък израз на субективизъм, когато желаното се представяше за обективно необходимо! И Живков заключава: „Ето как ние виждаме въпроса за нашето развитие в близките години — развитие чрез скокове, което да ни доближи максимално да прага на комунистическото строителство“.[73] За разлика от „големия скок“ на Китай, за България се чертае следователно перспективата за извършване на перманентни скокове, които все повече ще ни доближават до момента на започването на строителството на комунизма. Не се предвижда нито съчетаването на еволюционното с революционното развитие, нито извършването на реформи, нито пък „скокообразно развитие“ само там, където и когато е възможно. Не, през следващите години — само скокове.

В заключителното си слово Живков заявява: „Ние не бихме били творческо ръководство и не бихме били на своето място, ако не видим това, което се заражда сега в нашата страна, което се е зародило, да го възглавим правилно и максимално да го използваме, за да направим този скок и да отидем 10 години напред. Аз говоря в исторически аспект. Този скок, който ние сега ще направим, се равнява на скок от 10 години напред“.[74]

 

3

 

„Скокът“ стана вече официална линия. Но ескалацията продължи. Новите виждания трескаво се доразвиват. Те трябва да получат и по-конкретно въплъщение: нови показатели, които да бъдат одобрени от Народното събрание. От същото Народно събрание, което само преди месеци е утвърдило новия петгодишен план. Конгресните директиви за развитието на страната през следващите пет години отиват в коша. Там се озовава и приетият петилетен план. Под ръководството на Живков започна разработването на проект за тезиси пред Народното събрание. В последния етап от подготовката той отведе няколко души да работим в двореца „Кричим“: Гриша Филипов, Милко Балев, колегата ми Христо Петков и мен. Дойде и Мара Малеева, съпругата на Живков.

Настанихме се, разпределихме си частите от тезисите и всеки започна да работи. Живков ми възложи да напиша няколко встъпителни страници.

Тук, в „Кричим“, няколко пъти разпитвах Гриша Филипов как си представя този скок. Как изобщо ще стане тази работа? Той обаче все се дърпаше, отговаряше ми с общи думи и мъгляви формулировки. Христо Петков беше наясно, че става дума за авантюризъм. Споделяше само с мен — явно беше разбрал, че тази топка, която се е търкулнала, не може вече да бъде спряна. От него бях разбрал, че работата със „скока“ се свежда всъщност само до удвояване на продукцията като стойност. Сега се стремях да чуя от самия Филипов, който беше най-добре информиран по този въпрос, — какво точно означава удвояване на продукцията? Удвояване на продукцията в натура или в стойностно изражение? Това беше главното, което ме интересуваше. В отговор на моите настойчиви въпроси Филипов най-после и с голяма неохота потвърди, че става дума за удвояване на селскостопанската продукция в стойностно изражение. Но в такъв случай нещата съвсем се изменяха, макар авантюризмът да беше пак налице. Разбира се, материалната база, която щяхме да създадем във връзка със „скока“, щеше да бъде много полезна и през следващите години. Дали трябваше обаче да се прибегне до подобно напрежение и да се подготвят нещата на барабан? Защото идеята за „скока“ водеше до изключително напрежение в икономиката. Трябваше да се намерят кредити, да се отклоняват средства от социални мероприятия, да се окастрят парите за наука и култура. А откъде да се доставят трактори, комбайни, съоръжения за новите заводи и пр., когато във всички социалистически страни тези неща се планират с години предварително? Защо беше необходимо Живков да се захване с такава идея, бременна с толкова неизвестни? При това само година след конгреса да сложиш под миндсра директивите за развитието на страната през следващия петгодишен период, разработени спокойно и задълбочено и приети от конгреса — и да ги замениш с нови разработки, направени набързо, в които хрумванията и субективните желания взимаха връх — не беше ли това авантюризъм?

Два-три часа след разговора ми с Гриша Филипов, в стаята, в която сме се събрали хората от работната група, влиза Живков. „Е, как е момчета?“. Филипов му отговаря: „Много добре върви, другарю Живков“. А аз със цялата си нетактичност изтърсвам: „Най-после и аз разбрах как ще направим скока — не като удвоим продукцията, а като удвоим стойността й. Хвърляме парите и правим скока.“ Живков не кава нито дума, само си смени боята. След пет минути ме извика да му прочета какво съм написал по моите две-три уводни странички. Просто бесен. Почнах да чета и още от първото изречение той ме засича: „Какви са тия глупости, дето си написал!“ Продължавам да чета и отново: „Какви са тия глупости!“ Във всички негови доклади се използваше първо лице множествено число: ние си поставяме задачата…, ние смятаме… Това „ние“ беше възприето открай време и трябваше да изразява колективното мнение на Политбюро. Та точно за това „ние“ се хвана тогава: „Какво е това „ние“, „ние“, „ние“!…“ Мара Малеева в съседната стая изслуша целия скандал. Той крещи, ругае… Грозно, унизително. Накрая ми казва: „Аз съм те довел тук не да умуваш, а да пишеш това, което ти диктувам!“ А аз, глупакът, бях убеден, че в случая Живков е бил подведен, че от него са скрили истината. О, свещена наивност!

 

4

 

На 16–17 януари 1959 г. се проведе нов пленум на ЦК по тези проблеми. На участниците е раздаден проект на тезиси на Тодор Живков пред Народното събрание „За ускоряване на развитието на народното стопанство, за подобряване на материалното и културно положение на народа и за преустройството на държавното и стопанско ръководство“. Доклад за обосноваване на тезисите прави Живков. Както се вижда и от заглавието, този път „скокът“ се обвързва пряко със задачата за повишаване на материалното и културното положение на народа. На тази задача е посветен цял раздел на тезисите.

Как пленумът посрещна новите постановки? Ще се позова на изказванията само на двама души от бързо растящите тогава политически дейци — Живко Живков и Митко Григоров. Ж. Живков дава висока оценка на докладите на Тодор Живков, изнесени на последните пленуми на ЦК. Те били „пропити от реализъм“, а всенародният подем бил доказателство за реалността на лозунга за осъществяването на революционен скок в нашето обществено развитие. Темповете, заложени в тезисите, изискват голяма и здрава организация, но са „напълно реални и осъществими“. Ж. Живков дори говори за „величието“ на начертаната в тезисите програма, която „осветлява пътя на България към комунизма“. И като заключителен акорд звучат думите му: „В тезисите по доклада на другаря Тодор Живков се чувствува духът, увереността и революционния размах на Георги Димитров“.[75] Безусловна подкрепа оказва и Митко Григоров. „Досега, заявява той, бяхме свикнали да планираме и осъществяваме в икономиката напредък, който само с няколко процента превишава равнището на производството в предшестващите години. Сега се поставя задача в следващите няколко години да увеличим продукцията в промишлеността и селското стопанство не с отделни проценти, а два-три и повече пъти. Предвидените в тезисите на другаря Тодор Живков темпове, невиждани досега в нашето социалистическо строителство, наистина ще осигурят „голям скок“ в развитието на икономиката на страната“.[76]

И една много интересна мисъл на Тодор Живков в представения документ — интересна не толкова със значението, което се отдава на науката за реализирането на скока — и аз не бих искал да подценя тази страна на въпроса, но преди всичко с формиралото се вече отношение, с начина на мислене и действие спрямо научните институции: „Сега стои с голяма острота въпросът да се засили държавното ръководство на Българската академия на науките (к.м. Н.Я.), да се повиши още повече отговорността на академията за възложените й от държавата задачи“.[77]

Изобщо на пленума никой не постави под съмнение реалността на свръхвисоките показатели на икономическия „скок“. Представената „величествена“ програма е одобрена единодушно и с голямо въодушевление. Тя действително е „величествена“ — по замисъл, но не и като програма за действие. За да се разбере правилно всичко това — и замисления „скок“, и подкрепата, която му се оказва — трябва да се вникне в тогавашното време. Това е времето на големите „откровения“ след забележителния XX конгрес на КПСС. Светът на социализма се отърсваше от кошмара на сталинизма. Хрушчов беше намерил смелостта да вдигне малко завесата, която прикриваше кървавия сталински режим. Култът към личността е заклеймен като „случайно явление“, той не е естествен продукт на социализма, както тръбят враговете. Социализмът и демокрацията са неделими. Е, интервенцията в Унгария малко попарва надеждите, но и това е „случайно явление“, предизвикано от контрареволюционните сили, които се опитват да посегнат на социалистическите завоевания. Това е също времето, когато геният на Корольов сътвори първия изкуствен спътник на земята, фантастичното за тогавашните представи постижение буквално разтърси капиталистическия свят, доказвайки превъзходството на съветската наука и техника. Това е и времето на новите надежди, когато Съветският съюз и другите социалистически страни преживяват подем и в икономиката, и в науката, и в културата, и в международните отношения — във всички области на обществения живот. Постановката, че творец на историята са народните маси — те всичко могат, стига да им се поставят ясни и разбираеми цели, да им се осигурява правилно политическо ръководство — е взета на всеоръжие. Тя вдъхва увереност и разкрива нови перспективи. А какво по-ясно и разбираемо от това, че увеличавайки производството с мащаби, осигуряващи скокообразно развитие, ще бъдат създадени предпоставки за значително подобряване на материалните и културните условия на живот на хората?

Без да изчерпвам цялата характеристика на тогавашния дух на времето мога да твърдя, че съществуваше благодатна почва за неудържим полет на въображението, за сътворяване на „скокове“, за разработване на такава утопична програма, като новата програма на КПСС, която чертаеше пътища за задминаването на САЩ някъде към началото на 80-те години и за тържественото навлизане в комунизма.

 

5

 

Може ли от всичко това да се направи изводът, че Тодор Живков беше само един добросъвестен изразител на „духа на времето“, на очертаващите се обществени тенденции? Не бих избързал с такъв извод. Заедно с типичното в цялата тази „операция“, проличава индивидуалността на Живков, неговият личен почерк. Подходът, приложен при подготовката на „скока“, еволюцията на тази идея, набелязаните темпове и мащаби, начинът на тяхното поднасяне, за да получат единодушна подкрепа, извършената с голям замах организаторска дейност за изпълнението на набелязаните задачи — всичко това е свързано с неговата индивидуална характеристика, с политическите и организаторските му способности, с неговото богато въображение и енергия. То е свързано и с неговата слабост към т.нар. налудничави идеи (както той ги наричаше), а безспорно и със склонността му към субективизъм. Искам във връзка с това да припомня и за друга ранна проява на тази склонност у Живков. През същата 1958 г., малко след като в общи линии е приключило кооперирането на селското стопанство, под неговото ръководство е изпълнена и друга важна задача в тази област — окрупняването на ТКЗС. Тази стъпка се диктуваше от обективни фактори: необходимостта да се уедри земеделското и животновъдното производство, за да се прилагат по-успешно селскостопанската техника и другите постижения на науката. Ала начинът, по който се осъществи тази задача, беше обременен с много елементи на субективизъм. Вместо за три години, както беше решено — срок, необходим за нейното постепенно и внимателно изпълнение, този процес приключи само за два-три месеца. Тоест с „кавалерийска атака“, при която бяха допуснати досадни недоглеждания и увлечения, както и пълно пренебрежение към мнението и волята на кооператорите. В ТКЗС вече се насаждаха методи на ръководство, които бяха в пълен разрез с изискванията на върешно-кооперативната демокрация. Плати се и сериозен данък на гигантома-нията. Окрупняването — особено в Пловдивско и Добруджанския край — доведе до създаване на прекалено големи кооперативи, които се оказаха неуправляеми. Впоследствие се наложи някои от тях да бъдат разкрупнени. За това е настоявал и Н.С. Хрушчов, който разкритикувал Тодор Живков за допуснатото увлечение. Научихме го от самия Живков. С подчертана неприязън, той ни разказа как на тази среща Антон Югов обещал: „Бъдете спокоен, другарю Хрушчов, ние ще помогнем на другаря Живков да се изправят увлеченията“. След няколко нелицепри-ятни думи по адрес на Югов, Живков се изсмя и поясни, че все пак той не е изпълнил изцяло препоръката на Хрушчов. Само тук-таме били направени някои корекции.[78]

Така че при решаването на въпроса със „скока“, подходът на Живков, неговата „желязна хватка“ не са никак без значение. Всяко съмнение, всяко колебание в тази ситуация можеха тогава да се тълкуват или като несъгласие, или пък като липса на необходимите политически и организационни качества у този, който е дръзнал да се съмнява. Има и такъв важен психологически и политически момент: ако изразиш дори съмнение в реалността на „скока“, нали можеш да бъдеш обвинен, че си всъщност против набелязаното повишаване на материалното и културното равнище на живота на народа, което зависи пряко от изпълнението на новите икономически показатели?

Освен това, ако идеята за „скока“ и всички тези разчети, съдържащи се в раздадените предварително тезиси, са приети на „ура“, едва ли на всички е било ясно, за какво точно става дума. Дори и тези, които са съзирали в предложените темпове и мащаби голяма доза въображение, вероятно са смятали, че дори да не се изпълнят изцяло, те все пак ще доведат до по-добри резултати от предвидените на Седмия конгрес. А в това имаше голяма доза истина. Крайните резултати го потвърдиха. Колкото до Живков, той си вярваше, живееше с тази идея, на нея беше подчинил своите действия. За него беше твърде характерно, не само в този случай, да се вживява в поредната постановка, в новата идея, която лансираше. А и когато не си вярваше напълно или имаше някакви съмнения, той не се издаваше. На събрание или съвещание той говореше с пълна убеденост в правотата на дадената постановка, на даденото решение. Като че ли убеждавайки останалите, той убеждаваше и сам себе си.

В своето заключително слово пред пленума на ЦК след приемането на проекта за тезиси, Живков съобщава: „Тези дни буржоазното икономическо списание в Англия „Икономист“, което минава за едно тежко буржоазно списание, даде своята „авторитетна“ оценка на всенародното движение, което сега се разгръща в страната, и за скока, който ние осъществяваме в нашата икономика. Според списание „Икономист“ всенародното движение за извършване на скок в развитието на нашата икономика е „скок в тъмнината, истинска утопия, безплодни херкулесови усилия“. Според Живков, тази оценка е „израз на растяща тревога в капиталистическия свят от това, което сега става в лагера на социализма, от грандиозните темпове, с които социалистическите страни, и преди всичко великият Съветски съюз развиват своята икономика, наука и техника, от предимствата на социалистическата обществена и икономическа система. Същевременно списанието е дало израз на искреното желание на империалистите нашият скок да бъде скок в неизвестността, да се провали“.[79]

14. ЖАЛОНИ ПО ПЪТЯ КЪМ ЕДИНОВЛАСТИЕТО

1

 

Разказах по-подробно за злополучния „скок“, защото тази история е много показателна за вижданията, за манталитета, за психологията и начина на действие на новия лидер на БКП още в онзи ранен период, когато започваше да се утвърждава като ръководител. Този манталитет и психологическа нагласа, тези виждания и действия вече слагаха отпечатък върху обстановката и пътя на бъдещето развитие на тотали-тарната държава, върху стила на управлението, органически съчетаващ лична воля и силови методи, демагогия и обработване на общественото мнение, възнаграждение за оказвана подкрепа и безцеремонно отстраняване на отказващите да удрят крак в един и същи такт.

Историята със „скока“ е показателна за процеса на постепенното превръщане на „колективността“, така горещо възпята на Априлския пленум, във формална, в мнима колективност, с която се прикриваше личната воля на Тодор Живков. Тя е показателна и за промените, настъпващи в отношенията между партийните и държавните органи; за безцеремонното вмешателство на партийното ръководство в държавата и държавните дела; за опекунството, за да не употребя по-силна дума, на структурите и дейците на БКП над държавните органи и кадрите, работещи в системата на държавното управление. Всичко това, заедно с практиката на съвместни заседания и съвместни решения на ЦК или на Секретариата на ЦК и Министерския съвет засилваше процеса на срастване на партията и държавата и по-нататъшното утвърждаване в новите условия на партията-ръководителка като партия-държава.

Този процес не можеше да не поражда противоречия и конфликти, да не рефлектира и върху взаимоотношенията между първия секретар на ЦК и министър-председателя. Чувствителността и честолюбието на Антон Югов все по-често биваха поставяни на изпитание. След изваждането на Георги Чанков от Политбюро съперничеството между Живков и Югов — временно приглушено — се изостри. Това личеше както от държанието на Живков, който от време на време изказваше пред нас недоволството си както от Райко Дамянов, негов ръководител преди Девети, така и от поведението на Югов. Като председател на МС Югов провеждаше правителствена политика съобразена с решенията на Политбюро. Но той невинаги искаше или се съобразяваше с мнението на Живков. Проявяваше по-голяма независимост от тази, която Живков смяташе, че се полага на правителството и неговия председател. Позициите на Живков се разширяваха и заздравяваха не само във вътрешен, а и в международен план. Станаха редица посещения в чужбина и посрещания у нас. Той все повече се обиграваше, трупаше опит, шлифоваше обноските си, изостряше своя и без това пъргав ум. С такт и ловкост преодоляваше официалните прегради и създаваше приятелски отношения с много чуждестранни политически дейци и партийни и държавни ръководители. Все по това време стана близък приятел с Енвер Ходжа. Изглади до известна степен отношенията с Тито. Създаде добри лични връзки с Георге Георгиу-Деж, Антонин Новотни, Янош Кадар, с ръководители на западни комунистически партии. Предприе стъпки за подобряване на отношенията с Гърция, Турция, Западна Германия.

 

2

 

Особено голяма роля в тази насока изигра участието на Тодор Живков в международните съвещания на комунистическото движение по повод дейността на ККП. На тези съвещания той се изяви като енергичен, решителен и войнстващ партиен ръководител, непримирим към всякакви отклонения от колективно разработената стратегическа линия на световната арена, като безрезервен защитник на КПСС, на неговия XX конгрес, на Хрушчов. Това бяха позиции, които щяха да бъдат високо оценени и богато възнаградени.

През 1957 г. в Москва се състоя Съвещание на представители на комунистическите партии от социалистическите страни. От Кабинета Живков беше придружен от Милко Балев. На тази среща Живков проявил голяма активност и съобразителност, изявил най-добрите си качества като политик. След това на няколко пъти със задоволство се връщаше на тази среща и си спомняше как Мао Цзе-дун му казал: ако се създаде общо правителство на страните от световната социалистическа система, той — Мао — щял да предложи Живков за председател на това правителство.

През лятото на 1960 г., по време на Ш-ия конгрес на Румънската работническа партия в Букурещ се състояха две съвещания на представители на комунистическите партии, участващи в конгреса: едното само на представители от социалистическите страни, а другото с представители на всички партии, представени на конгреса. Това — както изтъква Живков в своята информация пред ЦК на БКП (13 юли 1960) — се налагало главно от две съображения: първо, възникнали са нови моменти в международното положение; второ, след Московското съвещание през 1957 г. са се появили сериозни разногласия между комунистическите партии, от една страна, и ЦК на ККП, от друга.[80]Китайската комунистическа партия — се казва в информационната записка на ЦК на КПСС до участниците в съвещанието, — отправя критика към КПСС по основни въпроси на съвременното международно развитие и по въпроси на теорията и тактиката на ленинизма: за характера на съвременната епоха; въпросите на войната и мира; за мирното съвместно съществуване; за различните форми на преминаване към социализма. Китайските представители провеждат в международните демократични организации линия, различна от общо съгласуваната линия.[81]

В края на 1960 г. в резултат на изострящите се отношения между СССР и Китай и съветските обвинения, че ККП провежда своя линия в световното комунистическо движение, в Москва беше организирано съвещание на представителите на комунистическите партии. След разпускането на Коминтерна през 1943 г., а по-късно и на Коминформбюро, това беше първа по рода си среща на ръководители и на ръководни дейци на омунистически партии от всички краища на света. Участваха делегации от 81 партии. В доклада на Живков пред пленума на ЦК на БКП (10 декември 1960), за работата на това съвещание се казва: „Това съвещание беше свикано поради разногласията на ръководството на Китайската комунистическа партия с международното комунистическо движение по основните въпроси на нашата съвременност, на стратегията и тактиката на комунистическите партии и на социалистическия лагер. Работата на съвещанието излезе извън тези рамки. То направи всестранен анализ и равносметка на съвременното положение в света, на борбите на комунистическите партии и масите за мир, демокрация и социализъм“.[82]

В нашата делегация, водена от Живков, влизаха Антон Югов, Димитър Ганев, Вълко Червенков, Митко Григоров, Рубен Леви (така си го наричах, макар че Червенков преди години го беше прекръстил на „Аврамов“). Настаниха ни в просторна, представителна къща на Ленинските възвишения.

Сутрин след закуска потегляхме за Кремъл, където се провеждаха заседанията. Връщахме се за обяд и след кратка почивка отново ни закарваха в Кремъл. Надвечер, малко преди вечерята, се поразтъпквах-ме в малкия двор на къщата. Някои от членовете на делегацията посещаваха „Большой“ или някое театрално представление. В продължение на близо месец Живков на два пъти събра делегацията, за да се уточнят позициите и поведението й. Вечер Живков и Григоров обикновено обменяха мисли за хода на работата, обмисляха линията, която да се провежда. Живков диктуваше някой проект за документ — заявление или становище, предназначено за останалите участници в съвещанието.

 

3

 

Московското съвещание протичаше много бурно и напрегнато. Вечерта, буквално преди откриването му, ръководството на КПСС разпространи сред делегациите обстоен документ от стотина страници. С многобройни факти ККП беше обвинена в разколническа дейност и в опит да прокарва своя, различна от общоприетата, стратегическа линия в международното комунистическо движение. Този неочакван ход на КПСС, който поставяше китайската делегация пред свършен факт и предварително нагнетяваше атмосферата, не беше според мен от най-етичните като поведение. Историята тепърва ще даде по-обективна оценка на тези събития в международното комунистическо движение.

Още тогава, по време на съвещанието, беше ясно, че се води борба между две линии в стратегията и тактиката на международната арена. Китайските другари — заяви Живков пред пленума на ЦК на БКП от 10 декември 1960 г., на който той информира за работата на Московското съвещание — „по същество продължаваха да стоят на позициите за неизбежността на войната, за нереалността на програмата за всеобщо и пълно разоръжаване, за това, че борбата за осъществяване на лозунга „свят без оръжие и войни“ създава илюзии сред народите, продължаваха да сеят недоверие към политиката на мирно съвместно съществуване, отричаха фактически възможността за мирен преход от капитализъм към социализъм. Всичко това те прикриваха с псевдомарксическа аргументация, с ултрареволюционни фрази“.[83] Разногласията засягаха и въпроса за центъра на международното комунистическо движение и на социалистическия лагер. „Зад опитите да се дискредитират КПСС и СССР, да се омаловажи и дори да се отрече тяхната решаваща роля — каза Живков — ясно прозират претенциите на китайските ръководители именно те да възглавят международното комунистическо движение, Китай и Китайската комунистическа партия да станат център на социалистическия лагер и световното комунистическо движение“.[84] „Китайските другари — заключи Т. Живков — напоследък много говорят, че Мао Цзе-дун е „китаизирал“ марксизма-ленинизма“, след смъртта на Сталин. Той е петият класик на марксизма-ленинизма“.[85]

Това, което ставаше тогава в Кремълските зали (и извън тях, разбира се), беше борба за влияние и въздействие върху комунистическите партии от различните страни и особено върху партиите, взели властта на европейския и азиатския континент. Това беше борба за хегемония.

Макар че и тогава, и по-късно въпросът за равноправието на компартиите се спрягаше като аксиома, в действителност двете най-големи партии — КПСС и ККП — бяха започнали да си съперничат. Традиционно, както и поради това, че след победата във Втората световна война Съветската страна беше завоювала огромен авторитет, КПСС разполагаше с неоспоримо доскоро влияние в световното комунистическо движение. В него тя беше фактически ръководната политическа сила. Това в още по-голяма степен се отнасяше до нашите страни, изграждащи социализма. От друга страна, ККП, разраснала се върху огромна територия, фактически оспорваше това положение. Поради геополитически причини Китай беше започнал да въздейства все по-силно върху азиатските страни, избрали социалистическия път на развитие. И както впоследствие животът потвърди, в ККП бяха започнали вече да доминират сектантско-догматични и националистически позиции. В Китай се разгръщаше авантюристичният „голям скок“, а щеше да последва разюзданата „културна революция“.

 

4

 

На първото заседание в Москва изслушахме кратък доклад на Михаил Суслов за работата на редакционната комисия, която подготвяше проект за обща декларация. Програмна реч произнесе Н.С. Хрушчов. В нея той анализираше редица най-важни въпроси на съвременността. Неговата реч — изтъкна Живков на пленума на ЦК на БКП — „беше оценена от съвещанието като голям принос в творческото развитие на марксизма-ленинизма. Тя дава изчерпателен ленински анализ на съвременната обстановка и на положението на силите в света, на главните въпроси на стратегията и тактиката, на цялата политика на международното комунистическо и работническо движение и социалистическия лагер“.[86] Хрушчов заяви, че нашата епоха е епоха на тържеството на марксизма-ленинизма, а новото съотношение на силите превръща социализма в определящ фактор на световното обществено развитие. „Образуването на световната социалистическа система, почти пълното разпадане на колониалната система, невижданият подем на борбата на работническата класа за своите жизнени права и интереси — всичко това подкопава устоите на капитализма, засилва неговата обща криза“.[87] Хрушчов обоснова постановката, че „страните на световната социалистическа система все повече се сближават, укрепва се тяхното сътрудничество във всички сфери на дейност. Това е закономерен процес“.[88]

На 11 ноември 1960 г. думата беше предоставена на Живков. Той заяви: „Великата историческа заслуга на ХХ-ия конгрес на КПСС и на Хрушчов се състои преди всичко в това, че те обогатиха марксизма-ленинизма и въоръжиха международното комунистическо движение с нова оценка на епохата, е нови изводи за неговата стратегия и тактика“.[89] След като изрази пълно одобрение на оценките и изводите, направени в проекта за декларация на съвещанието, Живков оцени речта на Хрушчов като „принципиална, конструктивна, дълбоко аргументирана, като голям принос на ЦК на КПСС за укрепването на нашето единство и сплотеност“.[90] Отбелязвайки личния принос на Хрушчов, Живков изтъкна: „Със своята неуморна борба против империализма, за мир и мирно съвместно съществуване, за разоръжаване и предотвратяване на войната, за освобождаване на колониалните народи, Хрушчов с право си спечели уважението и любовта на трудещите се от целия свят“.[91]

В изказването си Живков се спря и на един от най-щекотливите тогава въпроси: за центъра на международното комунистическо движение. „Не може световното комунистическо движение да се развива правилно, да бъде единна революционна армия, ако не се сплотява около един център… Този център, както това и друг път сме подчертавали, ние виждаме в лицето на Комунистическата партия на Съветския съюз“.[92] „В нашето движение не може да има две или три линии, които да съществуват паралелно, макар и временно, макар и само за 24 часа. В нашето движение може да има само една линия — общата, колективно изработената от братските партии линия“.[93]

Изказванията на Дън Сяо-пин от името на китайската делегация и на Енвер Ходжа от името на албанската делегация внесоха дълбок дисонанс в работата на съвещанието. Смут и недоволство наелектризи-раха обстановката. В двете изказвания се отправяха остри нападки срещу КПСС, срещу нейния XX конгрес и основни положения в политиката й — особено за мирното съвместно съществуване, за разоръжаването, за мирния и немирния път на революционната борба. Това застави Живков да подготви и от името на делегацията на БКП да внесе на 19 ноември 1960 г. в секретариата на съвещанието Заявление, с молба то да бъде раздадено на всички делегации. В него се даваше отпор на нападките на Дън Сяо-пин и Енвер Ходжа. Техните изказвания „създадоха изключително сериозна опасност за единството на социалистическия лагер и международното комунистическо движение, поради което, според нас, те не могат и не бива от никой да се отминат без принципно, критическо отношение“.[94] След като се отхвърляха обвиненията срещу СССР като измислени и клеветнически, се заявяваше, че с тези речи „се прави опит да се подкопава единството и сплотеността на комунистическите и работническите партии на социалистическите страни около КПСС и СССР“.[95]

Българската делегация обръщаше внимание на три момента от изказването на Дън Сяо-пин, предизвикващи тревога: Първо, целият огън е насочен срещу СССР и КПСС. Китайските ръководители „се опитват да принизяват ролята на КПСС и СССР в борбата против империализма“.[96] Те искат „да се дискредитира ЦК на КПСС и лично Н С. Хрушчов пред братските партии, да се подкопае международният авторитет на КПСС като най-преден отряд на световното комунистическо движение, да се докаже, че КПСС и СССР уж не са вече годни да изпълняват ролята на авангард“.[97] Второ, „Централният комитет на нашата партия се обявява решително против опитите да се представи работата така, като че ли се касае за разногласия и спорове само с ЦК на КПСС и дори нещо повече, само с Н.С. Хрушчов, а не с международното комунистическо движение“.[98] Трето, „налице е фактически ревизия на основни въпроси на нашата обща линия, стратегия и тактика. Съчинена е вече и формула, с която да се легализира тази ревизия. Това е така наречената „китаизация на марксизма-енинизма“. В тази реч е събрана цялата кал, хвърлена от враговете на комунизма, от предателите на социализма срещу великата партия на Ленин и Съветската страна. Това, което направиха представителите на Албанската партия на труда е черна неблагодарност и цинизъм“.[99]

На 24 ноември 1960 г. Дън Сяо-пин се изказа отново. Той повтори нападките срещу КПСС и срещу основни положения на нейната стратегия и тактика. По време на обедната почивка Живков и Григоров диктуваха ново изказване на ръководителя на нашата делегация, предизвикано от позициите, току-що изложени от Дън Сяо-пин. Живков взе думата следобед. Той обвини китайските ръководители във фракционни дейност. След като припомни, че делегацията на БКП вече е разпространила писмено Заявление преди няколко дни, той каза: „Днес, след изказването на другаря Дън Сяо-пин, ние сме заставени да направим кратко Заявление… Очевидно между нас, международното комунистическо движение и китайските другари, съществуват разногласия по много коренни въпроси. Но по мнение на нашата делегация, има две основни положения, две условия, които са абсолютно необходими, за да се обезпечи единството в нашите редове.

На първо място, това е необходимостта да се преустанови неправилното, антиинтернационалното отношение на китайските и албанските другари към КПСС… Ние настояваме китайските другари най-после да прекратят недружелюбната дейност срещу КПСС и другаря Хрушчов. На второ място, не може да има единство и сплотеност, ако китайските другари не прекратят фракционната си дейност в международното комунистическо движение и в международните демократични организации“.[100]

В почти всички изказвания, с малко изключения, позициите на КПСС и обвиненията, които тя отправяше срещу ККП, бяха подкрепени. Оспорени и отхвърлени бяха основните положения в изказването на Дън Сяо-пин. Албанската делегация, водена от Енвер Ходжа и до голяма степен делегацията на Корейската трудова партия застанаха на позициите на ККГТ, която обвиняваше КПСС в хегемонизъм и оспорваше линията на мирното съвместно съществуване. Колеблива позиция зае Хо Ши Мин — и това беше съвсем разбираемо, като се имат предвид геополитическото положение на Виетнам и традиционните връзки между Виетнамската и Китайската компартии. Японската и Индонезийската партия балансираха, а партиите в Бирма и Тайланд гравитираха около китайските становища.

Още първата сутрин преди откриването на съвещанието, докато се събличахме във фоайето, покрай нас мина сърдито Енвер Ходжа. Той не пожела да поздрави своя български приятел. Мина покрай нас — все едно, че никого не познава. Тодор Живков остана неприятно изненадан от това студено и арогантно държание на албанския ръководител. То противоречеше на техните топли и сърдечни приятелски отношения, така шумно афиширани досега. Всъщност то противоречеше на елементарната учтивост. Съвсем скоро, щом започнаха изказванията — по азбучен ред на страните — стана ясна причината за това негово поведение. А то си остана неизменно до края на съвещанието. Така беше сложена точка на приятелството между Тодор Живков и Енвер Ходжа — до самата му смърт.[101]

Различията между КПСС и ККП бяха много дълбоки и то по принципни въпроси. Съвещанието не можа и не можеше да ги изглади. Ала то — въпреки всичко — завърши с подписването на общ документ, под който стоеше и подписът на Лю Шао-ци. Направен бе временен компромис. Китайската делегация отстъпи от отстояваните толкова яростно позиции. А по настояване на делегацията на КПСС в документа отпадна положението, че КПСС е център на международното комунистическо движение. Очевидно една от главните цели на организаторите на съвещанието — освен подписването на общата декларация — беше изолирането на ККП и затягане на единството на комунистическите редици. И в общи линии тази цел беше постигната. Що се отнася до приетата Декларация, иска ми се да отбележа само един пункт: в нея беше формулирана постановката за „развитото социалистическо общество“ като етап в еволюцията на социализма. Постановка, която БКП възприе и след десетина години — в новата Програма на партията (1971) — тя беше поставена в центъра на теоретическите и практическите програмни разработки.

 

5

 

По време на изключително отговорното и важно международно събитие Тодор Живков според мен беше на висота. Той показа равнище и завиден политически рефлекс. Ориентираше се бързо в сложната обстановка, беше и единственият говорител от българска страна. Зае твърда позиция по отношение на китайското становище. Улавяше и най-тънките нюанси в изказванията и аргументирано защитаваше линията на КПСС, подкрепяна от преобладаващото мнозинство. Той провеждаше срещи и водеше разговори с участници в различни делегации. По негова инициатива нашата делегация разпространи в писмен вид свои становища по нововъзникнали на съвещанието въпроси. Изобщо Живков беше в стихията си. Той щеше впоследствие да участва в множество международни срещи и съвещания — особено по линията на СИВ и на Варшавския договор. Но Московското съвещание от 1960 г., на което той се изяви като опитен политик, щеше да остане като своеобразна кулминация в неговите международни политически срещи. Решителната подкрепа, която Живков оказа на КПСС и СССР, лично на Н. С. Хрушчов, на техните позиции и на провежданата от тях политика, щяха да му осигурят още по-голямо доверие от страна на съветското ръководство. А това представляваше голям капитал. Впрочем Т. Живков още тогава се възползва от създалата се ситуация. Дни преди да завърши съвещанието той ми поръча да звъня в София на Райко Дамянов. Предадох му по телефона поръчението да тръгне веднага за Москва заедно с хората, които бяха набелязани да го придружават. Тогава именно бяха представени нашите икономически искания пред съветското ръководство. Почти всички бяха удовлетворени. В доклада за работата на Московското съвещание пред пленума на ЦК Живков съобщи, че нашата текуща петилетка — в резултат на тези разговори — е вече изцяло осигурена с необходимите средства и материали.

От личните му помощници този път аз придружавах Живков, но най-активно ми помагаше Митко Григоров. Вечер до късно съчинявах обстойна информация на Живков за пленума на ЦК на БКП във връзка с провеждащото се съвещание. В последния вариант на информацията се включи Григоров. С негово участие съществено беше задълбочен анализът на протичащите процеси, на причините за появилите се разногласия и изводите за нашата партия от постигнатите резултати. Тогава в Москва отново се убедих колко необходима и значителна беше помощта, която Григоров оказваше на Живков в неговата ръководна дейност. А за мен съвещанието беше голяма и поучителна политическа школа, която ми позволи да вникна по-дълбоко в „голямата политика“, в характера и пружините, движещи взаимоотношенията между нашите партии, по-добре да опозная Живков и неговия стил на работа.

По повод на възникнал на съвещанието проблем, бях подготвил, под диктовката на Живков, писмено становище на българската делегация. След консултации със съветски, а може би и с други представители, се наложи проектът да бъде спешно преработен. Преработихме го и го предадохме за разпространение сред останалите делегации. А първоначалният вариант иззех от членовете на нашата делегация. Антон Югов обаче запази своето копие. Митко Григоров — очевидно по настояване на Живков — ми възложи да направя всичко възможно и да прибера този екземпляр. Обясни ми, че Югов събирал компрометиращи материали срещу Живков, затова се налагало да правя, да струвам, но да се сдобия с невърнатото копие. Влязох при Югов, казах му за въпросния документ и той — без никакви възражения — веднага ми го предаде. Споменавам за този случай заради признанието на Григоров за съществуващи противоречия и недружелюбни отношения между Живков и Югов, факт, който се криеше старателно дори от нас, сътрудниците в Кабинета.

 

6

 

Само година преди следващия, Осми конгрес на партията, на политическата сцена станаха две събития, които имат непосредствено отношение към по-нататъшното утвърждаване на Тодор Живков като лидер и същевременно към постепенното установяване на едноличната му власт. През септември 1961 г. Живков навърши 50 години. Вече от пет годни той е ръководител на БКП. Кръглата годишнина е добър повод да се изтъкнат още по-категорично личните му заслуги за Априлския пленум и ликвидирането на култа към личността на Вълко Червенков, за развитието на икономиката в селото и града. Официалното честване стана в една от залите на партийния дом. Поканени са членовете на ЦК и гости. Сред тях сме и ние, сътрудниците в Кабинета. Живков е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“. Приветствието на ЦК, написано от Югов и редактирано от Митко Григоров, е утвърдено от Секретариата. Възложено е на Югов да го прочете. В него се подчертаваше: „Централният комитет на Партията начело с др. Тодор Живков (к.м. Н.Я.) последователно и неотклонно осъществява великия завет на Георги Димитров — непрестанно да укрепваме живот-ворната и скъпа за всяко българско сърце дружба със Съветския съюз“.[102] Обърнете внимание: вече се лансира от Политбюро (само пет години след Априлския пленум) формулата „Централният комитет на Партията начело с другаря Т. Живков“. След три-четири години тя ще се появи и в официални решения на ЦК.

И при юбилея отново пролича „почеркът“ на Живков. Само месец преди това на голяма група дългогодишни партийни дейци, наградени по случай кръгли годишнини, ЦК устрои специална вечеря. На нея Живков произнесе реч, отдавайки признание на техните заслуги. Така щеше да бъде възприето като естествено и собственото му честване.

 

7

 

От 3 до 15 ноември 1961 г. в Москва се проведе XXII-ия конгрес на КПСС. На конгреса взе участие и наша делегация, водена от Тодор Живков. Н.С. Хрушчов изнесе нови, потресаващи факти за престъпления, свързани с култа към Сталин. Той намери кураж да вдигне този път малко повече завесата, прикриваща злодеянията на този, когото ние до неотдавна величаехме. След завръщането си от Москва Живков изнесе на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП доклад за поуките от поредния конгрес на КПСС. Пленумът се превърна в повод ЦК отново да се занимае (след пет години) с Вълко Червенков, да реши неговото изваждане от Политбюро, а впоследствие — и изключването му от партията.

Защо се е променило отношението към Червенков? Може би е доказал, че е непоправим? Или е действал срещу единството на партията и партийното ръководство? Или може би е конспирирал срещу този, който през април 1956 г. е убеждавал ЦК, че Червенков е честен и способен човек; че именно в Политбюро трябва да му се даде възможност да поправи своите грешки? Години след това съм чувал от самия Живков, че Червенков през цялото време след Априлския пленум се е държал лоялно — и като член на Политбюро, и след изключването му от БКП, че „не е създавал трудности на партията“. Тогава?

Въпрос на политическа целесъобразност. Живков обвини Червенков пред Осмия конгрес на БКП, че след Априлския пленум се е занимавал с дейност, насочена против партийната линия и партийното единство, че през цялото време е държал камък в пазвата си. Впрочем такъв подход — да трупа обвинения, за да изглежда по-убедителен, без да привежда нужните доказателства, по-късно се оказа любим, но не и единствен прийом на Живков, когато искаше да се справи с някого.

Безспорно, ескалацията в осъждането на култа към личността на Сталин, съдържаща се в доклада на Хрушчов, даваше основание за преоценка и на дейността на Червенков преди развенчаването на култа към неговата личност. Освен това мнозина от нас се питахме: по каква логика хора като Георги Чанков, Добри Терпешев, Йонко Панов бяха наказани толкова сурово, а Червенков, на чиято съвест тежаха толкова разбити човешки съдби, продължаваше да участва във висшия орган на партията, в ръководенето на партийните и държавни дела? По-осведомените знаехме, че това участие е почти формално — и какво от това? За всички тези неща нямаше и намек в доклада на Живков.

Всъщност други съображения решиха съдбата на Червенков. Ако трябва да се изразя грубо — Червенков, неговият авторитет, култура, личност създаваха сериозни трудности за утвърждаването на Живков като безспорен лидер на партията и страната. (Далеч съм от мисълта да омаловажа грубите грешки и деформации по времето на Червенков и неговата лична вина за това). А че Живков се стремеше към това, ставаше все по-ясно. Изостряха се отношенията му и с Югов, който не се отказваше от опитите да дели мегдан с него.

Ноемврийският пленум на ЦК (1961), за който разказвам, протече по доста странен начин. През първия ден след доклада на Живков изказванията бяха посветени на значението на XXI 1-ия конгрес на КПСС, на постигнатото след Априлския пленум у нас, на задачите, поставени в доклада в областта на икономиката, в развитието на партията.

Изказване направи и Вълко Червенков. Предизвикан от доклада на Живков той каза, че правилно Априлският пленум е ударил върху култа, че ХХИ-ия конгрес е голяма помощ и лично за него, за да може напълно и докрай да осъзнае вредните последици от култа към неговата личност. Но тези „вредни последици“, за които намекна Живков, се отнасяха всъщност не толкова към периода преди април 1956 г., колкото до някои прояви след това. Доста беше нашумяла например скандалната история с откриването на Деветия конгрес на Комсомола (декември 1958) При появата на членовете на Политбюро в президиума на конгреса делегатите на Комсомола най-продължително и най-бурно ръкопляскаха не на първия секретар на ЦК, не на министър-председателя, а на… Червенков. Стана много конфузно. Ние, присъстващите, се почувствахме крайно неудобно. Ала за тази проява ръководството на ДКМС се разплати — то беше сменено. Подобно публично отношение към Червенков беше проявено на конгреса на профсъюзите и на други места. Това не можеше да му бъде простено.

Спомням си два фрапиращи случая.

На 6 септември 1959 г. беше открит Баташкия водносилов път. На откриването присъстват Вълко Червенков, Георги Трайков, Иван Михайлов, Енчо Стайков, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров, членове на ЦК и на Министерския съвет, строители и др. Възторжена реч произнася Тодор Живков. След тържеството, на обяда се произнасят тостове. Един от първите става Георги Трайков — ръководител на БЗНС. Обръща се към Живков с думите: „Другарю Червенков…“ Поправят го, но гафът е вече сторен.

Зала „Универсиада“ е препълнена. Чества се студентският празник. В президиума са седнали партийните и държавни ръководители. Живков произнася ентусиазирана едночасова реч. Студентите ръкопляскат бурно. Към трибуната се отправя студентка с огромен букет. Застава пред Живков и започва да го приветства: „Скъпи другарю Червенков…“ Залата се тресе от смях.

В изказването си на пленума — според мен много по-самокритично от това пред Априлския пленум — Червенков се опита да се отграничи от тези, които продължаваха да му оказват „неоправдано подчертано внимание“: „Не е доведено докрай установяването на едно наистина правилно, нормално отношение към моето име и моята личност. И за това свидетелстват редица факти, когато съм бивал обект на неоправдано подчертано внимание, на широки аплодисменти и на конгреса на Партията (става дума за Седмия конгрес — Н.Я.) и на комсомолския конгрес, и тия дни на профсъюзния конгрес, и в редица други случаи, с което се създава лъжлива представа за действителната моя роля в сегашното ръководство и в партията, и въобще, когато още се държат на публични места мои портрети, когато ми се приписват качества, каквито аз наистина нямам“.[103] Изказването се оказва сигнал за атака. На втория ден обект на разискване са вече не проблемите, поставени в доклада на Живков, а Червенков и неговото изказване на пленума, което се оценява като недостатъчно самокритично. Изнасят се нови факти за това, че на Червенков се е ръкопляскало подчертано повече, отколкото на останалите ръководители. На тържествата по случай 70-годишнината на Бузлуджанския конгрес, например, на официалния обед в хижата е присъствала група другари от ЦК — Димитър Ганев, Вълко Червенков, Фердинанд Козовски, Йордан Милев и други. Сърдечно посрещнат, слово произнесъл Ганев. Говорил кратко и Червенков. И тогава е забелязана голяма разлика в ръкоплясканията в полза на Червенков! „Някои дори станаха, — разказва Стоян Стоименов — раздвижиха се, когато почна да говори др. Червенков. Някак си с особено настроение, предварително подготвени душевно така да се каже, посрещнаха др. Червенков, изразяваха се много съчувствено“.[104]

Каква е причината за такова отношение на кадрите към Червенков? Обяснението, което дават ораторите на пленума е елементарно: не са разобличени докрай култа към Червенков и вредните последици от него; хората не познават действителните му качества; самият Червенков не си е направил необходимата самокритика. И още една немаловажна причина: хората, особено младото поколение, много малко знаят за живота и делата на останалите ръководители. „Нима не е интересно и нужно нашата партия да знае нещо повече за партийните и държавни ръководители? — пита Стоименов… Нима не е нужно за партията и народа да знае нещо повече за първия секретар на ЦК на БКП другаря Тодор Живков, да има книга за него?“

 

8

 

Развръзката е известна. В общественото съзнание Вълко Червенков продължаваше да се ползва с авторитет. Импонираше със своята култура и образованост, ако щете — и със своята осанка. Ще приведа нещо симптоматично във връзка е това.

Вече споменах, че по време на „сутрешното кафе“ всеки от нас докладваше своите въпроси, а Живков ни възлагаше задачи, диктуваше писма, части от речи и доклади. Следобед обаче той канеше на кафе определен помощник, или пък някой другар, извикан от него по работа. Понякога си пиеше кафето със сервитьорките от бюфета. В случаите, когато канеше мен, аз се чувствах по-свободно, атмосферата беше по-непринудена, предразполагаше към по-неофициално държание. Но колкото и да беше по-предразполагаща, през близо четирите десетилетия, през които бях помощник на Живков, аз никога не съм си позволявал да прекрача границата, която ме отделяше от неговото партийно и обществено положение. Винаги съм спазвал строго необходимата дистанция. Един следобед секретарката ми звъни и ме кани да вляза при Живков. Пием си кафето, а той ме подпитва — „какво ново има.“ Подхвърлям, че се е появил нов виц. Проявява нескрит интерес — беше голям любител на вицовете. Аз съвършено нетактично разказвам: Задават на един човек въпроса — „Има ли култ към личността в България? Не, няма. Защо няма? Ами защото няма личност“. Става му неприятно, но се овладява и започва да се смее гръмогласно.

15. ОКОНЧАТЕЛНО УСТАНОВЯВАНЕ НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ

1

 

В навечерието на Осмия конгрес на БКП (ноември 1962) Тодор Живков вече се беше укрепил достатъчно — не само в партията. Началник на Главното политическо управление на армията беше станал неговият приятел от нелегално време Мишо Мишев. По-късно той стана министър на труда, а впоследствие секретар на ЦК на БКП. През 1961 г. бившият боен другар на Живков, командирът на партизанската бригада „Чавдар“, Добри Джуров възглави Министерството на народната отбрана. През 1962 г. от члена на Политбюро Георги Цанков беше иззето Министерството на вътрешните работи под предлог, че се извършват структурни промени в министерството. По предложение на Живков Държавна сигурност излезе от структурата на МВР и беше обособена като самостоятелна институция начело с Ангел Солаков. На ключови места в Държавна сигурност бяха доверените му хора Мирчо Спасов и Григор Шопов. А Георги Цанков стана зам. министър-председател, за да дочака Осмия конгрес на БКП, когато щеше да бъде изваден от състава на ЦК и снет от отговорна държавна работа заедно с бившите ръководни дейци в МВР от времето на „аферата“ с Трайчо Костов — Руси Христозов, Георги Кумбилиев, Иван Райков и Апостол Колчев — „за груби нарушения на социалистическата законност“.

Изостряха се отношенията на Живков с Югов. Беше се натрупал достатъчно „взривен материал“, включително и във връзка с прояви на субективизъм от страна на Живков и грубо негово вмесване в работата на правителството. Изглежда Антон Югов, Райко Дамянов и други дейци също бяха решили да търсят развръзка. Те имаха подкрепа и от ръководители в различни партийни организации най-вече в Пловдив, Габрово, Плевен. Особено силни позиции имаше Югов в Пловдив и пловдивската организация, където по това време първи секретар на Окръжния партиен комитет бе негов доверен човек — Тодор Звездов. Райко Дамянов, партиен функционер още преди Девети, се ползваше в партията с авторитета на един от нейните известни дейци. Широкопле-щест, със скулесто лице и едър нос, с хитри (или весели) очички, много приветлив. Помня го почти винаги усмихнат. За пръв път го видях отблизо в работната му стая, в една от сградите на ЦК на ул. „Париж“. Бях секретар на Районния комитет на РМС в IV район (1946 или 1947). Звъни ми се от ЦК на БКП да се явя незабавно при Райко Дамянов.

Смутен и развълнуван, пристигнах и му се представих. Покани ме любезно да седна и ми съобщи, че му предстои среща с румънски другар, на която трябва да превеждам от български и от румънски. След малко пристигна един висок и приветлив човек — Георге Апостол, ръководител на румънските профсъюзи. По-късно той беше жестоко репресиран. Срещата беше много сърдечна. Разговорът се отнасяше до предстоящото учредяване на Световната федерация на профсъюзите, подготовката на румънските и българските синдикати за това събитие и съгласуването на техните действия. През май 1959 г. придружавах нашата делегация при посещението й в Чехословакия. Райко Дамянов беше в нейния състав. Когато пристигнахме в Братислава, той се оказа център на внимание. Словашките ръководители, доста смутени ни разказаха, че след внезапната смърт на Георги Дамянов по време на Деветия конгрес на Комсомола (1958) в партийния вестник в Братислава бил поместен некролог. Сега разбрали, че в него е била допусната досадна грешка. Вместо името на Георги Дамянов в некролога е било изписано името на… Райко Дамянов! Последваха доста закачки по този повод.

На съвещание на ЦК по въпроси на икономическото развитие, първият секретар на Плевенския окръжен комитет Николай Тонев отправи остра критика към Живков по въпроси на „икономическия скок“ и негови неправилни методи на работа. Той бе принуден да обяснява, че Червенков е този, който донесъл от Китай виждания за „скока“ и ги е докладвал в Политбюро. Дори посочи като свидетел тогавашния завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК, който на същото заседание на Политбюро си водил бележки по докладваното от Червенков. На друго съвещание, което се състоя в сградата на Министерския съвет, ген. Иван Бъчваров, тогава завеждащ отдел на ЦК, отговарящ за армията и МВР, също разкритикува Живков за методите му на работа и за „икономическия скок“. Това беше организирана и съгласувана атака. И какво стана по-нататък? Тонев беше изтеглен на работа в ЦК като зам. завеждащ отдел „Агитация на ЦК“, за „да не мъти главите“ на Плевенската партийна организация. По-късно ген. Бъчваров стана посланик в Берлин — по-далеч от военните кадри и от кадрите на МВР. Той загина при самолетна катастрофа. След години в свое интервю Георги Цанков сподели: „Ако бяха научили за намеренията ни с ген. Бъчваров, то сега и с мен нямаше да провеждате този разговор“.[105] Все пак ми се струва, че „нещо бяха научили“, щом тогава Цанков биде „повишен“ като заместник председател на Министерския съвет (но му беше иззето МВР), а след това Иван Бъчваров замина посланик в ГДР.

 

2

 

Тодор Живков нанесе удара внезапно. Буквално преди откриването на Осмия конгрес на партията (1962) — се състоя заседание на Политбюро, на което Антон Югов и Райко Дамянов бяха обвинени във фракци-онерство. Били образували фракционна група, която имала достатъчно много грехове, за да бъдат те извадени от Политбюро още преди конгреса. Заседанието се състоя в заседателната зала на Политбюро на втория етаж на партийния дом. Тази зала има две врати — едната е откъм коридора и оттам влизаха участниците в заседанието. Другата, откъдето влизаше Живков, води към малка стая, която пък се свързва със стаята на неговите секретарки, а тя на свой ред води към кабинета на Живков. Тогава дочухме, че в тази малка преходна стая до залата на Политбюро през цялото време на заседанието е седял Мирчо Спасов с пищови, готов да се намеси, ако се наложи. Ние пък, помощниците, се бяхме събрали в стаята на Милко Балев, която е точно срещу кабинета на Живков. Знаехме, че върви необичайно заседание — за какво точно, не ни беше известно (поне на мен). Но че става нещо много важно, това просто се усещаше във въздуха. Така дочакахме края на това драматично заседание и вечерта научихме новината.

На следващия ден, деня преди конгреса — пленумът на ЦК извади Югов и Дамянов от състава на ЦК, както и Георги Цанков и още няколко души, членове на ЦК, за нарушаване на законността по времето на култа към личността на Вълко Червенков. Антон Югов и Райко Дамянов бяха обвинени, че са образували „фракционна група“. Така че на сутринта, когато се откри конгресът, двамата изобщо не бяха в залата.[106] В новия ЦК не бяха включени и техни приближени. А в окръжните комитети и партийните организации, особено в Пловдив, Габрово и Плевен, хирургическият нож също поработи доста. В Пловдивската организация на БКП окръжното, градското и множество низови партийни ръководства бяха просто разгромени. Към всеки активист, за който се знаеше или предполагаше, че има връзки, или симпатизира на Югов (а и на Тодор Звездов, първи секретар на Окръжния партиен комитет в Пловдив), се действаше безкомпромисно. Стана нужда партийните ръководства да бъдат попълвани с комсомолски кадри от Пловдив и Пловдивско. Никой, нито на конгреса, нито след това, не можа да разбере какъв е всъщност съставът на „фракционната група“ извън Антон Югов и Райко Дамянов и в какво конкретно се състои нейната фракционна дейност.

Така слезе от политическата сцена опитният революционер и антифашист, ръководителят на Комунистическата партия в един от най-тежките периоди от историята й, непосредственият ръководител на събитията в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. Антон Югов. Запомних го като „денди“ в хубавия смисъл на думата — винаги изискан, елегантен, стегнат мъж.

 

3

 

На Осмия конгрес на БКП Тодор Живков се яви с чувството на безспорен лидер, съумял да изведе партията и страната от сериозните икономически и политически изпитания. Докладът, който той изнесе, обхвана не само периода от Седмия до Осмия конгрес, а още от Априлския пленум, т.е. времето, през което беше начело на партията. Равносметката за развитието на народното стопанство и в областта на жизненото равнище беше впечатляваща. Ала нито дума за „икономическия скок“. Говореше се само за „ускорено развитие на икономиката“. Думите в доклада — казани между другото — че през отчетния период са били допуснати известни увлечения, звучаха някак срамежливо и извинително в контекста на постигнатите успехи.

На конгреса бяха предложени за обсъждане Директиви за развитието на страната през следващите двадесет години (1961–1980). Това не беше партийна програма, която в теоретичен план да разкрива основните насоки и цели в бъдещето развитие на партията и страната. Не, предложените директиви бяха опит за перспективно планиране за определен период, период достатъчно дълъг, за да могат да се проследят предстоящите процеси в икономиката и другите сфери на общественото развитие. Доколкото подобни директиви се разработваха и в останалите страни — членки на СИВ, те трябваше да улеснят общите процеси на специализация и коопериране, да доведат до задълбочаване на международното социалистическо разделение на труда. В нашия четвърти петгодишен план (1961–1965) се предвиждаше предимствено развитие на структуроопределящите отрасли на икономиката (машиностроене, металургия, химическа промишленост, селско стопанство). Конгресът набеляза и мерки за ликвидиране на изоставането в Благоевградски, Кърджалийски и Смолянски окръг. Това имаше съществено значение не само от икономическа, но и от политическа, демографска и изобщо от общонационални гледна точка.

Предложеният документ се превърна в център на конгресната дискусия. Въпросът с „антипартийната група“ и нейната „фракционни дейност“, който през тези дни вълнуваше десетки хиляди партийни членове — и не само тях, придоби периферно значение.

Интересна е съдбата на утвърдените от конгреса двадесетгодишни директиви. Разбира се, те послужиха като ориентир при разработването на поредната петилетка, а и на следващата. И толкоз. Само след десет години ще бъдат тихомълком погребани, ще бъдат изпратени в забвение, като че ли не са съществували, не са били обсъждани и утвърдени като конгресен документ. Живков не намери изобщо за необходимо да отчете как се изпълняват тези директиви, нито пък е споменавал вече за тях.

На същия този конгрес се проведе и едно закрито заседание. Закрито — защото не присъстваха чуждестранните делегации, нито пък се появи съобщение в печата. На това вечерно заседание Живков разказа за „заговора“ срещу Червенков, започнат от Владимир Поптомов, а след внезапната му смърт — възглавен от Живков; за разговора му с Енчо Стайков, скрити зад някаква скала; за разговорите, които е водил с други членове на Политбюро и секретари на ЦК, със цел да ги привлече в него. Живков говори, а ние, в зала „Георги Кирков“ на партийния дом, слушаме със затаен дъх, попиваме всяка негова дума. Залата е притихнала. Живков се впуска в доста подробен разказ. А ние си представяме какъв огромен риск е поел тогава, в онази опасна обстановка, когато и той — Живков — както научаваме тази вечер, е бил взет на разработка като английски шпионин, със знанието на Червенков. След доста време научих, че още година преди това, на Ноемврийския пленум на ЦК (1961), на който Вълко Червенков беше изваден от Политбюро и от състава на ЦК — Живков вече беше споделил тези неща с членовете на ЦК.

Сега на конгреса — моментът за тези откровения беше добре избран — ореолът от неговия подвиг засенчваше такива фигури като Антон Югов и Райко Дамянов.

 

4

 

И още нещо. На този Осми конгрес за първи път беше пусната в оборот формулата „линията на Априлския пленум“. В заключителното си слово Тодор Живков определи конгреса като „тържество на линията на Априлския пленум на Централния комитет на партията, нейно по-нататъшно развитие“. А борбата срещу „фракционната дейност“ на Червенков и Югов, която (забележете!) според Живков се води цели шест години (т.е. още от Априлския пленум), е представена като борба за утвърждаване и развитие докрай на линията на Априлския пленум на ЦК на БКП.

И в разговорите, които сме водили с него, и в партийните документи Живков защитава позицията, че партията продължава да осъществява генералната линия, утвърдена от Петия конгрес на БКП за изграждане на социалистическо общество в България. На преден план обаче все повече и по-често се извеждаше и спрягаше „линията на Априлския пленум“, или „Априлската линия“. А тя се свързваше непосредствено с личността на този, който възглави борбата срещу култа към личността на Червенков, а след това — срещу „разколниците“, „кариеристите“ и „фракционерите“, дръзнали да се противопоставят на тази линия.

По-късно Живков ще се превърне в „творец на Априлската линия“, в неин „архитект“. Постепенно, успоредно с укрепването на личната власт на Живков, „Априлската линия" ще се персонифицира, ще бъде отъждествявана с нейния „творец“, който ще е и носителят на нейната правда, на нейните ценности, формулата „Априлската линия“, която трябваше да олицетворява антикултовската природа на управлението и политиката след април 1956 г., строгото спазване на колективността и на законността, се пуска в оборот точно по времето, когато колективната власт се узурпира, когато култът към личността и неговите уродливи прояви постепенно се възраждат, когато в затворите и в лагерите край Белене и Ловеч в най-мрачниге култовски традиции продължават да бъдат задържани и противници на режима. И когато години по-късно в Кабинета, в присъствието на Живков ще коментираме наглостта на Николае Чаушеску, който позволяваше (а вероятно и насърчаваше) да се пише и говори за „ерата на Чаушеску“, Живков ще се усмихне многозначително и ще подчертае, че в това отношение у нас се постъпва много по-умно и по-тактично: името му не се споменава, у нас пишем и говорим за „Априлската линия“ (която обаче е неделимо свързана с неговото име).

След закриването на Осмия конгрес на БКП, на площад „9 септември“ се състоя голям митинг, на който софийските трудещи се бяха информирани за основните решения на конгреса и за духа, в който той протече. От името на съветската делегация реч произнесе нейният ръководител, членът на Президиума и секретар на ЦК на КПСС М. А. Суслов. Същият Суслов, който представяше ЦК на КПСС на Петия конгрес на нашата партия — по времето на Георги Димитров. На митинга той заяви: „Конгресът продемонстрира, че политиката на Българската комунистическа партия се ползва е всеобща признателност и с подкрепата на целия народ, несъкрушимо сплотен около Комунистическата партия, около нейния Централен комитет, начело с верния ученик на Георги Димитров другаря Тодор Живков“. Така на публично място за пръв път — и то от ръководен деец на КПСС — ще бъде употребена формулата, „Централният комитет начело с другаря Тодор Живков“.[107]

След няколко дни — на пленума на ЦК на БКП (26 ноември 1962), който обсъди предложенията на Живков за реорганизация на структурата и работата на МС, както и за състава на правителството, Живков ще оцени Осмия конгрес като „исторически“.[108] На конгреса и сред народа — изтъкна той — е било проявено огромно единство и сплотеност, особено във връзка „с разгромяването докрай на фракционната група, създала се и действала в известен период в нашата партия“.[109] Това очистване на ръководните партийни органи Живков сравнява с разцеплението през 1903 г.(?!), а така също с разгромяването на левосектан-тския курс (?!). „Сега — заяви той — се затваря и тази страница. С наказването на виновниците за нарушаване на законността и грубите извращения, които станаха през този период, ние удовлетворяваме партийната съвест, затворихме тази черна страница. Разгромяването на аптипартийния център, на фракционния център вече създаде огромни възможности за нашата партия“.[110]

 

5

 

Тодор Живков се справяше решително със своите съперници или с дейци, настроени към него не особено дружелюбно. Той умееше да изчаква, да проявява търпение. Нанасяше удара в най-подходящия момент. Беше много бдителен и чувствителен към партийните дейци, които имаха определени заслуги за Априлския пленум — смяташе, че не може напълно да разчита на тях. Такъв беше случаят с члена на Политбюро Борис Тасков. Към него той приложи хирургическия нож без колебание - още през 1959 г. Тасков беше дългогодишен член на партията. Бивш емигрант в Съветския съюз, един от популярните ръководители на антифашистката борба във Врачанския край, с голям авторитет и влияние в тази част на страната. След 9 септември 1944 г., той бе няколко години първи секретар на Областния комитет на БКП във Враца. Малко дързък и остър по характер, Тасков оказа като секретар на ЦК безусловна подкрепа при организирането и провеждането на Априлския пленум, имаше важен дял в укрепването на Тодор Живков като първи ръководител. Ала до Живков достигнала информация, че Тасков е водил „двойно счетоводство“ по въпроса за политиката на партията след Априлския пленум. По въпроси, свързани с властта, Живков беше безкомпромисен. Особено като научил че Тасков подкопал Живковия авторитет пред съветски дейци. На 20 април 1959 г. се свика пленум на ЦК, като първата точка от дневния ред е: „Информация за случая с другаря Борис Тасков“ — с докладчик Живков. Пленумът е определен от по-отдавна, но по друг въпрос: обсъждане на разпратен вече до членовете на ЦК проект за основните положения за преустройството на образователната система. И сега — ненадейно се появява нова точка в дневния ред — за Борис Тасков. След завръщането си от тазгодишния Лайпцигски панаир, информира Живков, Тасков (който е и министър на външната търговия) споделил с някои членове на Политбюро и на ЦК, че на срещи, които е имал с министъра на търговията на Съветския съюз и член на ЦК на КПСС Патоличев, бил изказал съмнения по отношение на линията, която ЦК на нашата партия провежда. Както информира Живков, пред едни Тасков е твърдял, че Патоличев бил заявил „кой вас ви тика в тази вихрушка“, а пред други — „кой вас ви натопи така“.[111] Тасков спекулирал с характера на нашите търговски връзки с капиталистически страни, с т.н. „разрив“ в нашия търговски баланс с тях. Според Живков Тасков двуличничи по въпроса за търговските връзки с капиталистическите страни. В Политбюро и в лични разговори той подкрепял тезата, че трябва да се разширяват тези връзки. Той сам направил в този смисъл редица предложения, които били одобрени от Политбюро и Министерския съвет. Пред някои хора обаче, Тасков спекулирал с този въпрос, използвал го нечестно.[112]

Краят на тази история — независимо от приятелските отношения между Тасков и Живков и от заслугите му към него и Априлския пленум — беше предопределен. Обвинен, разобличен и изваден от Политбюро, Тасков беше оставен в ЦК като негов кандидат-член. Кое е обаче най-любопитното в тази история? Разказа ни го Живков след пленума, и то много доволен. До последните дни преди пленума на ЦК Тасков нищо не е подозирал. Едва когато поискали от него обяснения в Политбюро, той разбрал какво се готви. Нещо повече. Като съседи по вили последната неделя, непосредствено преди това, двамата с Живков, в много добро настроение няколко часа играли табла. В същото време се е готвел докладът, с който Тасков ще бъде свален.

Не така безцеремонно по-късно Живков се справи и с други дейци, които имаха заслуги за Априлския пленум. Те или затрудняваха неговия път, или пък не му бяха вече потребни. Енчо Стайков, например, който в навечерието на Априлския пленум като главен редактор на „Работническо дело“ пусна през главата на Червенков, с риск за себе си, статии против култа (за тях вече споменах) и които подготвиха почвата за предстоящо сваляне на Червенков. Постепенно той бе изпратен в по-глуха линия и през 60-те години след поредния конгрес просто не бе избран в състава на Политбюро. Също така постепенно в по-глуха линия бе прехвърлен и Димитър Ганев. От кадрите от това поколение предпазливо и с уважение Живков се отнасяше единствено към Георги Дамянов, макар че и на него му отне опасния ресор — въоръжените сили. Дамянов стана председател на Президиума на Народното събрание. Остана член на Политбюро до самата си смърт — почина от инфаркт по време на Деветия конгрес на Комсомола.

 

6

 

Същевременно Тодор Живков внимателно подменяше екипа си.[113] След свалянето на Югов, като втори човек — непосредствено след Живков, беше утвърден Митко Григоров. Станко Тодоров беше една от младите надеждни фигури в този екип. Изтеглен от Софийския окръжен партиен комитет, където от февруари 1950 г. работеше като втори секретар (заместник на Живков), Тодоров беше изпратен през октомври същата година за първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Бургас. След година и половина (февруари 1952) той дойде на работа в ЦК като завеждащ селскостопанския отдел. През септември стана министър на земеделието. На Шестия конгрес (1954) Тодоров бе избран за член на ЦК. Година след Априлския пленум той вече стана секретар на ЦК (юли 1957). Не помня през десетилетията, които отминаха, той да се е постарал да пошуми около своята персона. С хората, с които работеше, беше винаги вежлив и внимателен, вслушваше се в техните мнения. Той притежаваше значителен организационен опит. Разширяваше постоянно своя кръгозор едновременно с изкачването си по йерархическата стълбица. Бивш шивашки работник, скромен, любознателен и много дисциплиниран Станко Тодоров е сред дългогодишните съратници на Живков.

Начо Папазов също влезе в новия екип — като секретар на ЦК. За член на Политбюро и секретар на ЦК беше издигнат Борис Велчев. Така се оформяше ядрото от хора, на които Живков преди това беше пряк ръководител.

На Осмия конгрес в Политбюро беше избран и Живко Живков. Той беше известен младежки ръководител и е сред онези дейци, които имаха голям дял в установяването на единството на младежкото движение в България. Умен, разсъдлив, тактичен, набрал немалък политически и организационен опит, Ж. Живков се утвърди като един от надеждните и перспективни кадри. Решавайки да го предложи в Политбюро, а след това като свой първи заместник в Правителството, Т. Живков трябваше да преодолее един страшен предразсъдък от времето на култа към личността. Арестуван от фашистката полиция, Ж. Живков беше подписал декларация, че се отказва от революционна дейност. За него, както и за повечето сторили същото, това е било само формален акт, за да отърве кожата. Но след Януарския пленум от 1950 г., когато започна „ловът на вещици“, повечето от подписалите подобни декларации бяха освободени от отговорна работа и над тях тегнеше партийното недоверие. Помня как пред нас, помощниците, Т. Живков разсъждаваше на глас по повод на случая с Ж. Живков. Той не се поколеба да премахне това табу.

На същия пленум на новоизбрания ЦК (14 ноември 1962) Димитър Ганев, който ръководи заседанието, изтъква че Югов е изваден от състава на ЦК на БКП и от Политбюро и следователно не може повече да бъде министър-председател. Думата взема Митко Григоров. По негово предложение кандидатурата на Живков за председател на МС е одобрена единодушно.[114]

 

7

 

На 19 ноември 1962 г. Тодор Живков е избран от Народното събрание за ръководител на правителството, на мястото на Антон Югов. Започва трескава работа за неговото съставяне. Живков имаше вече виждане за структурата и състава на новия МС. По понятни причини обаче не беше съгласувал всички персонални въпроси. При уточняване на министерствата и министерските постове се наложи, например, да намеря бързо Георги Павлов, на когото Живков предлагаше да възглави Министерството на химията и металургията. Търся го. Научавам, че се намира в зала „Георги Кирков“ на Партийния дом, където се провеждаше някакво съвещание. Представяте ли си какво означаваше да намериш веднага даден човек в препълнения салон? За първи заместник-председател на МС е привлечен Живко Живков.[115]

При формирането на новия МС отново пролича „почеркът“ на Живков — както по отношение на структурата, така и на състава му. За първи заместник-председател беше утвърден ръководителят на БЗНС Георги Трайков. От същата партия в правителството бяха включени Стоян Тончев, министър без портфейл и Петър Танчев като министър на правосъдието. (След няколко години Георги Трайков стана председател на Президиума на Народното събрание и остана такъв до самата си смърт. Петър Танчев ще го наследи начело на БЗНС и ще бъде дълги години първи заместник-председател на МС, а след създаването на Държавния съвет ще стане негов първи заместник-председател и ще ръководи съвета по международната политика. Живков привлича последователно и други ръководни дейци на БЗНС в държавното управление, съобразно неведнъж декларираните от него позиции по отношение на мястото и ролята на Земеделския съюз в изграждането на социализма).

Сред членовете на правителството фигурират Митко Григоров (министър без портфейл), който още след Седмия конгрес (1958) беше станал втория човек в партията; Станко Тодоров (зам. председател на правителството), който зае второто място в партията от 1966 г.; Борис Велчев (председател на Комитета за партиен и държавен контрол), който зае второто място в партията от 1971 г., след като Тодоров стана председател на МС. Освен това Живков предложи създаването на други министерски постове без портфейл, на които бяха привлечени акад. Любомир Кръстанов — председател на БАН, акад. Титко Черноколев -председател на Академията за селскостопански науки и чл.-кор. на БАН Евгени Матеев. Това беше истинска новост в тогавашните условия и същевременно дълбок поклон пред науката и българските учени. Известен учен-метеоролог, Кръстанов направи много за развитието на институтите на Академията, за издигането на нейното значение в икономическото, научно-техническото и общественото развитие на страната. Колкото до Черноколев, когото Живков не допусна да се завърне в политиката, той се изяви като голям организатор в областта на селскостопанската наука. По негово време Академията се утвърди като важен научен център, със съществен дял в развитието на растениевъдството и животновъдството, в организацията на селскостопанското производство. Евгени Матеев се ползваше с уважение и известност като млад и много талантлив учен, с неоспорими постижения в областта на икономиката, бивш ръководител на Държавния планов комитет. Като човек от „кухнята“ знаех, че редица години Живков е ползвал материали на Матеев по важни проблеми на нашата икономика, както и по въпроси на интеграцията ни в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. Ценни бяха неговите разработки и аргументацията му за необходимостта нашите селскостопански произведения, които изнасяме в страните от СИВ, да се заплащат по стимулиращи цени. След няколко години, поради разногласия с Живков при разработването на новия икономически механизъм, Матеев ще изпадне в немилост.

Включването на тези фигури в новия правителствен екип идваше да подскаже, че новият министър-председател отдава първостепенно значение на науката, че правителството ще се опира солидно на науката и научните институции в своята дейност. Това беше външната, показната страна на този факт. Същевременно той беше обективно обусловен от потребностите на провежданата икономическа и научно-техническа политика на страната. Курсът към бърза индустриализация, която се осъществяваше в нашата страна, изискваше повишено внимание към въпросите на научно-техническия прогрес. Като страна, значително изостанала в своето икономическо развитие, България имаше тогава уникалния шанс да започне изграждането на своята материално-техническа база — и в града, и в селото — върху най-модерни и ефективни технологии, създавани от започналата своето разгръщане научно-техническа революция. Искам още тук да подчертая, че Живков имаше особено развит нюх в това отношение. Образователното и културното му равнище предполагат, че той трудно би могъл да се ориентира в същността и значимостта на това ново предизвикателство към човешката цивилизация — съвременната научно-техническа революция. Но Живков е един от първите партийни и държавни ръководители в тогавашния социалистически свят, който схвана нейното значение и започна да поставя тези въпроси на обсъждане на съвещания и на пленуми на ЦК.

Ето и друг важен индикатор за отношението на новия министър-председател към проблемите на научно-техническия прогрес и към неговите изисквания. При извършването на национализацията на промишлеността, мините и банките през 1947 г., начело на национализираните предприятия бяха назначени предимно хора, доказали своята вярност към партията и социализма. Не професионалният, а политическият критерий тогава беше определящ. Партията не разполагаше с достатъчно специалисти, които да отговарят на двата критерия. От друга страна, национализираните частни предприятия в огромното си мнозинство не бяха крупни, със сложно производство, нито пък разполагаха с модерна техника. Положението обаче се беше променило. Засилваше се обективната необходимост предприятията да се окрупнят и модернизират, да се строят нови предприятия, отговарящи и на постиженията на научно-техническия прогрес, и на нарасналите ни възможности и потребности. Това изискваше начело на предприятията да застават специалисти и добри професионалисти. Нашата страна вече разполагаше с такива кадри. Част от тях бяха бивши рабфаковци, успели да завършат висше образование. Друга част бяха инженери и други специалисти, подготвени редовно във висши учебни заведения. Трети - бяха израснали в самите предприятия.

Така още в началото на мандата на новия кабинет у нас започна постепенно подменяне на голяма част от старите ръководители с нови, по-млади, а и по-добри професионалисти. Ако трябва да се изразя по-грубо, мястото на политическите (партийните) ръководни кадри се заемаше от технократи. Това беше интересен социален процес, предизвикан от обективни нужди, но и улеснен от новия председател на МС.[116]

 

8

 

И така, към 1962 г. в ръцете на Тодор Живков бяха съсредоточени всички необходими властнически постове — ръководство на партията, на държавата, на въоръжените сили, на репресивните органи. Разбира се, сам по себе си този факт не означава, че е установена лична диктатура. Тази опасност обаче се превръща в реалност в условията на тоталитарния режим, т.е. когато гражданското общество е ликвидирано, когато няма разделение на властите и е установен диктат на една партия.

От друга страна, в ръководните органи на БКП — в ЦК и особено в Политбюро и Секретариата на ЦК — бяха направени такива кадрови промени, които укрепиха съществено позициите на Живков в партията и страната. Разбира се, израз на необосновано пристрастие би било, ако не отчетем, че издигането на нови хора във висшите ръководни органи се диктуваше и от необходимостта да се обновява и особено да се освежава ръководното ядро. В партийното и държавното ръководство бяха нужни дейци, необременени с утвърждаването на култа към Вълко Червенков, млади и динамични. Прави обаче впечатление, че това бяха главно хора от обкръжението на Живков. Формираше се онова ядро, с помощта на което Живков установи, а впоследствие щеше да укрепи своята еднолична власт.

Когато се анализира процесът на укрепването на позициите на Тодор Живков чрез кадрови промени, два момента са особено интересни. Първият: по същество това беше проява на неумолимата логика на политическата борба. Отбелязвам го не за да оправдая разправите на Живков с кадрите, които стояха по някакъв начин на пътя на едноличната му власт. Тази констатация не мога да отмина, тя просто се набива в очите на всеки, който проследява хода на установяването на личната диктатура на който и да е политик по света. Дълги години живеехме с илюзията, че явлението, а и понятието „борба за власт“, е типично за капиталистическите общества, че то няма място в условията на социализма. Смятахме, че ръководните дейци на БКП заемат поверените им отговорни постове някак си естествено и съвсем справедливо, съобраз-но заслугите им в борбата против фашизма и изявените от тях качества при изграждането на новото общество; че принципът за подбора и издигането на кадрите според двата критерия — политическия и деловия, принципът, който постоянно се набиваше в главата на комунистите, се прилага стриктно и в най-горните етажи на партийната йерархия. Дълго време ние не можехме да си представим, че във висшия ешелон над този принцип стои друг, обусловен от личния интерес. Мнозинството от нас, комунистите, искрено вярвахме, че и първият секретар на партията, и останалите ръководни дейци подчиняват изцяло личния си интерес на висшите интереси на партията, на делото, на което се бяхме посветили. Можехме ли тогава да допуснем, че не партийните и държавническите, а главно себичните интереси на Васил Коларов и Вълко Червенков, жаждата за власт и ненавистта бяха основният, ако щете — истинският мотив за ликвидирането на Трайчо Костов? Че разправата е Георги Чанков, Йонко Панов, Добри Терпешев, а по-късно с Антон Югов, Райко Дамянов и др. се диктуваше главно и преди всичко от властническите интереси на Живков, от неговия стремеж да вземе превес в борбата за власт?

Вторият момент — това е историческият контекст, в който Живков започна кадровите промени. Оставям настрана формиралият се веднага след Сталиновата смърт триумвират, сред който фигурата на Н.С. Хрушчов постепенно се наложи като ръководна. Ще ми се да напомня за друго важно събитие в СССР. През юли 1957 г., т.е. малко повече от година след ХХ-ия конгрес, от КПСС бяха изключени за антипартийна дейност такива видни членове на Президиума на ЦК на КПСС, съратници на Сталин, като Молотов, Каганович, Маленков. Подобна съдба сполетя по-късно Булганин и други. Тези събития улесняваха, а и насърчаваха Живков да не се колебае при премахването на втория център на власт, изобщо при решаването на кадровите въпроси, от които зависеше както укрепването на собственото лидерство, така и практическото реализиране на поетия вътрешен и външнополитически курс.

Коригирайки деформации в обществения живот на страната, настъпили в резултат на култа към личността на Червенков, Живков не направи опит да измени същността на сталинисткия модел на социално-икономическо и политическо устройство на обществото. Козметичните промени, установената временно известна либерализация, която на мнозина се струваше, че е демократизация, неприбягването до крайните форми на разправа, типична за сталинисткия тоталитаризъм и други, не посегнаха на неговата същност. Тоталитарната система отговаряше на властническите цели, които Живков си беше поставил. Тя му предоставяше необходимите механизми и лостове, за да установи и увековечи своето лидерство, за да се справи успешно със всеки, който би дръзнал да го оспори. Живков умело се възползваше от тази система. От друга страна, самата тоталитарна система у нас се нуждаеше от такъв именно тип ръководител. Ръководител — способен да установи и поддържа своята еднолична власт. И същевременно — опитен, гъвкав и хитър, който — поддържайки хомеостазиса на системата — ще съумява да я приспособява към новите условия и потребности, ще осигурява нейното развитие.

До Осмия партиен конгрес Политбюро все още действаше като колективен ръководен орган. В него се изказваха мнения и становища, различаващи се и дори понякога противоречащи на тези на първия секретар. И с тези мнения и становища Живков трябваше да се съобразява. Той обаче вземаше мерки постепенно и тук да се „възцари“ единомислието. От колективен орган за управление и решаване на основните политически, икономически, социални и културни въпроси на страната, след Осмия конгрес Политбюро постепенно се превърна в опора на Живков за окончателното установяване и укрепване на личната му власт. Политбюро започна да става параван на едноличните му по същество решения. Подобна метаморфоза преживяваше и ЦК на партията. Същевременно Живков си осигуряваше безкритичната подкрепа на първите секретари на окръжните комитети на партията, а и на самите окръжни комитети (особено след отстраняването на кадрите, близки до Антон Югов и Райко Дамянов), на стопанските ръководни дейци и на другите номенклатурни кадри, на офорлшщия се след Априлския пленум политически елит, както и на многобройния апарат на ЦК и на партийните комитети в страната. Сигурна негова опора ставаха и репресивните органи.

 

9

 

Не мога да се съглася с мнението, че Тодор Живков утвърди своята лична власт едва към 1971 г., когато стана председател на новосъздадения Държавен съвет на Народни република България. Не, подобно виждане е в разрез с реалните факти, с действителното положение. Живков съсредоточи в своите ръце всички лостове на властта още през 1962 г. Разбира се, узурпирането на властта и установяването на едноличната власт не беше еднократен акт. Така както култът към Сталин или култът към Вълко Червенков не дойдоха внезапно. Едноличната власт на Живков се установи не в резултат от държавен преврат. Тя се настани у нас постепенно. Това беше процес, започнал далеч преди Осмия конгрес. Укрепването и поддържането на личната му власт щяха да изискват непрекъснатите усилия на Живков, чак до развръзката на 10 ноември 1989 г.

Когато казвам, че Живков узурпира властта, имам предвид следните обстоятелства: През 1954 г. Живков беше избран за първи секретар на ЦК на партията. Заемайки този пост, той обаче не стана ръководител на БКП. Лидер на партията си остана Вълко Червенков, който отговаряше непосредствено за Политбюро, т.е. за висшия ръководен колективен орган на партията между пленумите на ЦК. Като първи секретар Живков отговаряше само за работата на Секретариата, т.е. за работата на оперативния орган на ЦК, натоварен да приведе в изпълнение решенията на Политбюро и да движи текущата работа на ЦК. Той отговаряше непосредствено и за работата на апарата на Централния комитет. Следователно Вълко Червенков — като министър-председател и отговорен за Политбюро — продължаваше да бъде ръководител на партията и държавата. Самият Живков признаваше това, подчертавайки, че до Априлския пленум той само формално е бил първи секретар на ЦК.

По време на разискванията на Априлския пленум бе поставен въпросът за избирането на нов ръководител на партията на мястото на Вълко Червенков. Този въпрос остана нерешен. Някак си тихомълком — след като Червенков беше „детрониран“ и остана само член на Политбюро и заместник-председател на МС — Живков започна да изпълнява и неговите функции в Политбюро и в партията, без за това да имаше изрично решение на пленума на ЦК. Той се възползва от създалото се тогава положение, за да възглави БКП. Едва на Седмия партиен конгрес (1958) той стана легитимният партиен лидер.

След като оглави партията, Живков постепенно започна да отстранява своите съперници. Той установи личната си власт чрез кадрови промени, чрез изземване функциите на Политбюро като колективен орган и налагане на своята воля в работата му, чрез съсредоточаване на основните властнически лостове и механизми в ръцете си.

През тези години самият Живков претърпя интересни промени. Той все повече започна да се вживява в новата роля, която събитията му бяха отредили. Ставаше по-самоуверен, по-властен, по-амбициозен. Този процес щеше да продължи да се задълбочава. Веселин Андреев, неговият боен съратник преценява, че „Тодор Живков като пое пълната власт след Априлския пленум, постепенно стана друг човек“.[117] И по-нататък: „И щеше все повече да става друг човек: властен, самовластен, тираничен. Той започна да смачква хората, които го критикуваха… запролетя-ването беше смразено, относителното демократизиране на партията - потъпкано, открит бе пътят за ново развитие на култа към личността — по „мек“, по-лицемерен, по-перфиден“.[118]

По времето на Осмия конгрес Тодор Живков беше станал ръководител, чието лидерство нито можеше да бъде оспорено, нито пък имаше кой да го оспори.

ЧАСТ ТРЕТА

16. ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА БЪРЗО И СТАБИЛНО ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ

1

 

Десетилетието 1962–1971 г., през което Тодор Живков беше начело на българското правителство е може би най-успешното в социално-икономическото развитие на страната след Втората световна война. През този период промишлеността, селското стопанство, енергетиката, строителството, транспортът, търговията постигнаха стабилен и чувствителен напредък. Построени бяха крупни заводи. Поставиха се солидни основи на химическата промишленост. Изградиха се множество предприятия на леката и хранително-вкусовата промишленост. Значително укрепнаха ТКЗС. Нараснаха добивите в селското стопанство. Увеличаваше се значително промишлената и селскостопанската продукция за износ. Подобри се материалното положение на градското и селското население. Засили се жилищното строителство. Отпуснати бяха пенсии за възрастните селяни-кооператори. Видимо се променяха обликът и уредбата на градовете и селата. България правеше сериозни крачки по пътя на своята модернизация. Живков започна да се ползва с нарастващо доверие, както от страна на комунистите, така и на различни социални слоеве. Премахването в кратки срокове на безработицата в градовете, подобряването на положението в селското стопанство, някои положителни стъпки към художествено-творческата интелигенция и пр. всичко това укрепваше позициите на Комунистическата партия, а също и неговите собствени позиции.

Ето някои синтетични данни, които дават представа за количест-ве ните и качествените изменения в стопанството през периода 19611990 г. В случая ни интересува периодът 1961–1970 г. (Виж табл. 1).

Както се вижда, националният доход нараства от 6.7 средногодишно през петилетието 1961–1965 г. на 8.75 средногодишно през 1966–1970 г. Основните производствени фондове — от 10.15 на 11.05 средногодишно. Производителността на труда — на база национален доход — от 7.35 средногодишно през 1961–1965 г., се увеличава на 8.00 средногодишно за периода 1966–1970 г. Разходът на материали и на енергия на единица продукция намалява до известна степен, макар да продължава да отстъпва значително от световните стандарти. А това означава, че ефективността на икономическия растеж продължава да е незадоволителна, цената на този растеж си остава висока.

Тези успехи се дължаха на новопостроените предприятия, на новите поколения инженерно-технически кадри, на добиващата по-солидна професионална подготовка и трудови навици работническа класа, на кооперираното селско стопанство. Те бяха също резултат от засилващото се икономическо и научно-техническо сътрудничество със страните от СИВ и особено със Съветския съюз. Към СССР бяха главно насочени нашите усилия за развитие на външноикономическите връзки.

За отбелязания подем все още съдействаше по-ведрата атмосфера, създадена след Априлския пленум на ЦК, големите надежди, породени от него. Правителството, възглавено от Тодор Живков, работеше по-организирано и по-динамично, полагаше усилия да решава своевременно част от най-належащите проблеми. Енергично работеше Живко Живков, който трябваше да поеме голяма част от тежестите на държавното управление, доколкото Т.Живков беше зает и с ръководството на партията.

 

2

 

През този период обективните изисквания на икономическото ни развитие поставяха проблемите на научно-техническия прогрес в центъра на вниманието на партийната и правителствената политика. Самото включване на председателите на БАН и на Селскостопанската академия, а също на проф. Евгени Матеев в състава на правителството, което Живков възглавяваше, идваше да подчертае голямото внимание, което ще бъде отделено на постиженията на науката и техниката. На дневен ред вече се поставяше не просто въпросът за бързата индустриализация, а за изграждането на материално-техническа база на социализма в България. С това се обясняват и грижите, които се полагаха за развитието на академичната и ведомствената наука, за ускоряването на научно-техническия прогрес.[119]

През същото това десетилетие в света започна да се разгръща и придобиваше все по-голям размах научно-техническата революция (НТР) — в науките и технологиите, която преобрази производството, комуникациите и управлението и сложи дълбок отпечатък върху всички сфери на социалния организъм. Това е революцията, която — по мое дълбоко убеждение — създаде условия да се ускори разпадането на социализма в СССР и източноевропейските страни; революция, към която нашата система не можа да се адаптира, не се оказа подготвена да посрещне нейните предизвикателства. Помня как към края на 60-те години теоретиците в социалистическите страни, колкото и да изглежда невероятно, признаваха единствено еволюционната фаза на научно-техническия прогрес, отричаха възможността за революционна фаза. Прилагаше се абсолютно същият подход, както и преди това — по отношение на кибернетиката и генетиката, което предопредели до голяма степен изоставането на нашите страни в тези области.

Още пред Националното съвещание на рационализаторите и изобретателите (30 септември 1961) Живков говори за съвременната НТР. За съжаление тази идея, развивана и по-късно, не намери нито конкретна разработка, нито практическа реализация — докъм края на 60-те и началото на 70-те години. Разбира се, това не беше само наш въпрос. Без Съветския съюз проблемите на НТР не можеха да се решат — нито теоретически, нито практически — и от останалите страни в т.нар. социалистическа общност.

Когато начело на Комитета за наука и технически прогрес застана проф. Иван Попов, Живков го привлече и в Политбюро като негов член. Енергичен и вещ по проблемите, за които отговаряше, Попов има определени заслуги за практическото осъществяване на редица от тези проблеми — още по времето, когато България правеше първите стъпки в научно-техническото си развитие. Като член на Политбюро той беше и единственият, който си позволяваше да опонира на Живков, като отстояваше собственото си мнение.

Постепенно въпросът за НТР престана да бъде „чисто“ теоретичен въпрос или пък проблем на далечното бъдеще за нашата страна: той се превърна в ключов въпрос на непосредствената политика и на практическите действия. На пазара се появиха първите „Елки“. Създаден беше Институт за техническа кибернетика, със задачата да разработва тези проблеми не само теоретично, но и на техническо равнище. Започна и сътрудничеството с японската фирма „фанук“, която достави първите електронно-изчислителни машини в България.

 

3

 

Посещението на Тодор Живков на Световното изложение ЕКСПО-70 в Осака, Япония (пролетта на 1970) бележи своеобразна кулминация в неговата нагласа към въпросите на НТР и осъзнаването на нейното съдбовно значение за социалистическите страни. В света вече се беше заговорило за „японското чудо“. България беше установила известно сътрудничество с японски фирми. Под силното впечатление на видяното в Осака и изобщо в Япония — и особено развитието на електрониката и електронизацията на различните сфери на обществената дейност, на роботите, на новите средства за комуникация, Живков подготви две докладни записки — едната до Л.И. Брежнев, другата до Политбюро на ЦК на БКП. В тях той биеше тревога заради сериозното изоставане на социалистическите страни в развитието на технологиите и организацията на производството, изказваше редица съображения за преодоляването на това положение.[120] Още тогава България взе курс за набавяне на технологии и от Запада, за засилване на сътрудничеството ни със западни страни — особено с Япония и тогавашната ФР Германия, както и за развитието на електрониката и роботиката у нас. По инициатива на Живков ЕКСПО-70 беше посетено от няколко български делегации, включващи десетки най-отговорни партийни, държавни, стопански и други дейци. Тогава Осака и изобщо Япония се бяха превърнали в своеобразна Мека за всички нас.

И за да не се връщам повече към този въпрос, ще обобщя: Тодор Живков има безспорни заслуги за широкото отваряне на нашата страна към постиженията на НТР, за развитието на електрониката и роботиката у нас. България завоюва място в СИВ по производство на електронно-изчислителна техника, на магнитни дискове, на стругове с програмно-цифрово управление.

Има обаче едно голямо „НО“… Силното развитие на електрониката не се оказа напълно рентабилно. Дали беше разумно и оправдано да се закупуват от Запада с конвертируема валута чипове и други елементи за компютри, които нито ние, нито други социалистически страни произвеждахме, а да продаваме готовата продукция на страни-членки на СИВ в неконвертируема валута? Разбира се, усилията и успехите на нашите учени и специалисти в развитието на електрониката и други производства, свързани с научно-техническата революция не бива в никакъв случай да се подценяват Около Живков се бяха навъдили и доста хитреци. Един от тях, Марков, доста години паразитираше върху партийната и държавна снага във връзка с тези проблеми. Сравнително млад инженер, Стоян Марков се изкачи по йерархическата стълбица до кандидат-член на Политбюро и председател на Държавния комитет по наука и технически прогрес, без да е проявявал някакви по-изявени качества като организатор и ръководител в областта на техническия прогрес. Той има обаче голяма „заслуга“. Под негово ръководство беше конструирана свръхмощна електронноизчислителна машина — „първата в страните-членки на СИВ“. Помня с каква тайнственост тя беше експонирана на Пловдивския панаир. Да я разгледат бяха допуснати само подбрани дейци. А в действителност се оказа, че този „свръхмощен компютър“ е бил почти само сглобен с готови части от западни страни.

Не мога да не изтъкна каква непоследователност и противоречивост проявяваше самият Живков по въпросите, свързани с научно-техническия прогрес. У него по чудноват начин съжителстваха ентусиазмът на политика и държавника, амбицирал се да върви в крак с времето и с новите изисквания, каквито предявяваше НТР, наред с ретроградност-та и колебанията на недостатъчно образования, който и до края не можа да разбере значението на фундаменталните научни изследвания - вкл. и за практиката — и ключовата роля на Българската академия на науките и нейните институти в тази революция. Неговите усилия БАН да се насочва към потребностите на практиката са разбираеми и напълно оправдани. Неоправдано бе грубото вмешателство в организацията и управлението й. Не само по отношение на ръководните кадри в Академията и нейните институти, но и по такива конкретни въпроси — да има или да няма отделения на БАН (с негова благословия, за да не кажа инициатива, научните отделения на БАН бяха премахнати), дали и как да се извърши интеграцията на БАН и Софийския университет. По негова лична инициатива бяха създадени т.нар. Единни центрове за наука и подготовка на кадри, на които и аз бях привърженик, и които до края останаха да съществуват главно на книга. Изобщо Живков допускаше леко пренебрежително отношение към БАН и дори — под влиянието и на някои съветници (извън Кабинета) — на даден етап беше взел курс да я отпрати някъде в периферията. Ала съпротивата на академичното ръководство и давлението от страна на Съветската академия на науките и съветското ръководство му попречиха. През 1969 г. ЦК взе решение за създаване на центрове за научна и развойна дейност (ЦНИРД) към промишлени предприятия и стопански обединения. Създаването на звена за развойна дейност към поделенията на промишлеността беше необходимо. Въпросът е, че начинът на изграждане на ЦНИРД и деформирането на техните функции на практика водеха не до засилване на научния фронт и по-тясното му свързане с нуждите на производството, а до изземването на редица функции от научно-изследователските институти на БАН и до ненужно дублиране. Същевременно от Софийския университет и други висши учебни заведения отпадна в голяма степен научно-изследователската дейност. Това бе една от сериозните деформации, допусната в областта на науката. Университетът и другите висши учебни заведения разполагаха с много добри преподаватели, годни не само да преподават, но и да изследват и решават научни проблеми. Но те бяха постепенно лишени от възможността да съчетават преподавателската с научно-изследователската работа. Обричахме тези хора да предъвкват заученото, да бъдат само педагози, не и изследователи. За това положение и аз, като сътрудник на БАН и съветник на Живков, имам съответната вина. Едва години по-късно — през 1979 г. в тезисите за развитието на образователното дело, утвърдени от пленум на ЦК на БКП, това неправилно и несправедливо положение беше отстранено. Поставена беше задачата за органично съчетаване на изследователската работа във висшите учебни заведения с преподаването и за превръщане на ВУЗ — в гясна връзка с Българската академия на науките и другите научни звена — в комплексни учебно-научни центрове. Насоката бе правилна, ала трудно се оправя нещо, дълго време деформирано. Особено в сегашните тежки условия на прехода, когато и икономиката и науката са в криза.

Всички ние, политици и учени от бившите социалистически страни, години наред продължавахме като папагали да повтаряме, че нашите страни са начело на научно-техническата революция в света, че социализмът (имахме предвид нашия, реалния социализъм) е най-пригодният за тази революция обществен строй. А в действителност тоталитарната уредба и икономическите реалности убиваха заинтересоваността на стопанските ръководители от техническо превъоръжаване на промишлеността и на другите отрасли с най-новите постижения на НТР. Липсата на конвертируема валута не даваше възможност да се внася най-модерното, най-ефективното оборудване от западни страни, които бяха действително носители на научно-техническия прогрес. Ако в нашите страни амортизационните отчисления продължаваха да се формират на базата на използването на техниката през десетгодишен период, в САЩ, където електрониката и другото оборудване се обновяваха с бързи темпове, периодът на тези отчисления в редица прогресивни отрасли в края на 80-те години беше сведен до две-три години. НТР беше влязла в остро противоречие със съществуващия в СССР, у нас и в другите социалистически страни тоталитарен режим от сталинистки тип, когато цялата собственост беше одържавена и с нея се разпореждаше номенклатурният елит. Липсваха конкуренция и пазарни отношения. НТР изискваше премахването на административно-бюрократичната система на функциониране на стопанството, въвеждането на пазарни отношения и на конкуренция, децентрализация на управлението и самоинициатива на стопанските дейци — изобщо нов начин на управление. При това управление, базиращо се на широко внедряване на компютрите. И въпреки всичко през десетилетията преди 10 ноември 1989 г. нашето народно стопанство постигна сериозни успехи.

Сега е модно да се отрича всичко положително, постигнато през онова време. Целта е да се засилят черните краски. Но успехите през онези години са факт. Въпреки разрухата, настъпила след 10 ноември 1989 г., благодарение на сътвореното преди това — българската икономика е все още жива. Тя има големи шансове да се измъкне от „дъното“ и да тръгне — макар бавно и мъчително — по пътя на своя напредък. Лесно се руши — дяволски трудно се съгражда!

17. ОПИТИ ЗА РЕФОРМИ В ИКОНОМИКАТА

1

 

След смъртта на Сталин всички социалистически страни бяха изправени пред належащата нужда от реформи в икономиката. В Югославия те бяха започнати по-рано. В Унгария и Имре Наги, и Лаело Райк, започнали движението за реформи, завършиха трагично. Още в края на 1953 г. полските икономисти подложиха на жестока критика хиперцентрализацията и явленията, свързани с нея. Те първи в европейските социалистически страни разработиха нова концепция за социалистическата икономика. Под натиска на събитията в Познан (октомври 1956) в полските предприятия се създадоха работнически съвети, независими от казионните профсъюзи. Този опит Тодор Живков ще пренесе по-късно и у нас във връзка с нашата реформа в управлението на народното стопанство. Ала след две-три години работническите съвети в нашите предприятия изчезват и — както много пъти в подобни случаи — без изобщо да бъде дадена оценка за тяхната работа или да бъдат изложени мотивите за преустановяване на тяхната дейност. Навлизането на съветските танкове в Будапеща (4 ноември 1956) и международното съвещание на комунистическите партии през 1957 г., което осъди дясната опасност и Титовия ревизи-онизъм, сложиха спирачка на реформаторските стремежи в социалистическите страни.

Едва през 1962–1963 години, под напора на обективната необходимост от реформи, ледът се пропука. Статията на съветският икономист Либерман „План, печалби и премии“, публикувана във вестник „Правда“ (9 септември 1962), постави началото на оживена дискусия по въпроса за икономическата реформа и пътищата за нейното осъществяване. В дискусията участваха видни съветски теоретици и плановици. Тя завърши с т.нар. „реформа Косигин“ от 1965 г., която се реализира постепенно до 1969 г. Насърчен от тази дискусия, Живков се зае с практическото осъществяване на икономическа реформа в България. Съставена бе специална група от икономисти (Гриша Филипов, Давид Давидов, Емил Христов, Георги Петров и др.), която да разработи виждания по този въпрос. На 9 октомври 1963 г. Живков подготви проект за докладна записка до членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и членовете на правителството за нова система на планиране и ръководство на народното стопанство. В нея той изтъкна, че на Майския пленум на ЦК (1963), вече бяха решени важни въпроси за по-нататъшното усъвършенстване и засилване ефективността на народното стопанство и преди всичко — преустройството на партийните, държавните и стопанските ръководства върху основата на производствено-отраслевия принцип. Но с това само се усъвършенства организационна-та структура на партийните, държавните и стопанските органи. В докладната записка Живков предлага да се обсъдят и решат няколко по-важни въпроса. Първият въпрос — за усъвършенстването на системата за планиране. Сега планът се фетишизира; допуска се прекомерно централизиране в планирането: централно се планира цялото народно стопанство до последната негова клетка — и то по всички показатели.[121] Предлага се в бъдеще централно да се утвърждават само показателите по обема на производство в цени, а за някои основни производства — и в натура; показатели за капиталните вложения; за някои основни суровини и машини и вноските в бюджета.[122] Вторият въпрос — за укрепването на стопанската сметка и засилването на материалната заинтересованост.[123] Работната заплата в съвсем незначителна степен се определя от крайния резултат. Премирането на ръководните кадри е поставено в зависимост изключително от изпълнението и преизпълнението на плановите показатели, което стимулира съставянето на занижени планове. И следва една много важна констатация за нещо, което продължава да се повтаря и през 70-те, и през 80-те години: „Въпреки че всички признават съществуването на стоковото производство при социализма, ние на практика сме подценили значението и ролята на стоково-паричните отношения, а нашето планиране в повечето случаи влиза в противоречие с изискванията на закона за стойността“.[124]

Къде е изходът? Изходът се търси в печалбата: „Законът за стойността въздейства върху производството и стимулира нарастването на производителността на обществения труд чрез печалбата“.[125] „Печалбатапостигната при осъществяване на основното изискване на стопанската сметка — рентабилността, е онзи критерий, който в най-обобщен вид показва как се използват средствата за производство и работната сила във всяко отделно предприятие… Печалбата трябва да бъде такъв икономически показател, който да отразява в обобщена форма всички страни на стопанската дейност на предприятието — обемът на произведената и реализирана продукция, намаляването на себестойността на продукцията, повишаването на производителността на труда, икономия на производствените ресурси, подобряване организацията на производството и пр.“[126] Във връзка с това Живков предупреждава, че „у някои може да се появи стремеж да получават колкото е възможно по-голяма печалба… Ако се допусне стихийно действие на печалбата, това би могло да породи у някои предприятия… стремежи да повишат своята рентабилност не за сметка на подобряване на работата си, а чрез тясно търговски, комерчески прийоми, чрез гонитба само на изгодна „конюнктура“, чрез подбиране на такъв асортимент на изделията, който носи висока печалба, макар че е по-малко нужен и ефективен за обществото“.[127] Така и стана!

 

2

 

От 25 до 29 ноември 1963 г. (с известни прекъсвания) се обсъжда проектът за докладна записка на Тодор Живков. В препълнената зала за събрания на Министерския съвет са заели места членове и сътрудници на ЦК на БКП, на МС, видни икономисти, плановици и други ръководни специалисти в народното стопанство. В разгърналата се дискусия Евгени Матеев изрази съгласие с критиката на сегашната система на планиране и стимулиране, но възрази по принцип срещу направеното предложение за печалбата.[128] Матеев стана прицелна точка на повечето от изказващите се. Опонираха му в обстойни изказвания Емил Христов, Давид Давидов, Георги Петров, Кръстьо Добрев и др.

И в случая с тази реформа отново се появи Живковата самонадеяност. Той не се вслуша в думите и препоръките на своите опоненти,[129] а също на редица съветски икономисти, изказващи се в съветския печат против печалбата като единствен показател. Тези икономисти твърдяха, че в условия, при които производителят, а не потребителят има решаващата дума, липсва гаранция, че с използването само на този показател непременно ще се осигуряват както стоките, необходими на обществото, така и научно-техническия прогрес. Запалил се веднъж по въпроса за печалбата, Живков отиде до крайност, отхвърляйки почти всичко, което противоречеше на неговото виждане. Като се абсолюти-зираше показателят „печалба“ — при липса на каквато и да е конкуренция и при централизирано образуване на цените — се откриваше пътя за субективистично решаване от страна на стопанските ръководители както на въпроса за пропорциите, така и за номенклатурата и количеството на произведената продукция. Стопанските ръководители, стремящи се да постигнат по-голяма печалба, не бяха заинтересовани от производството на продукция, макар и необходима на населението, ако тя им донасяше по-малка печалба. По такъв начин пазарът започна да обеднява. Стоки, крайно необходими за широко потребление, изчезваха за сметка на по-скъпите, осигуряващи по-голяма печалба. В лексикона на икономистите (и не само в техния) трайно се настани понятието „дефицитни стоки“, които трудно или почти никак не можеха да се намерят на пазара.

 

3

 

Ще минат години и веднъж „на кафето“ в разговор с Емил Христов Тодор Живков ще му припомни този първи по-крупен опит за реформа. Впрочем тук искам да отбележа, че и на тази реформа никога не е давана официална оценка. И ето, тази сутрин, след близо две десетилетия, ние, помощниците, за пръв път ще узнаем, че в резултат на провеждането на посочената реформа България е била принудена… да заложи своя златен резерв, за да се измъкне от настъпилото тежко икономическо положение.[130]

Живков направи и след това нееднократни опити за реформи в икономиката, в планирането, в ръководството на народното стопанство, за въвеждането на поредния „нов начин на планиране“. Той се беше пристрастил да подменя действащия икономически механизъм с нов, дори без да изчаква резултатите от предишния. На Юлския пленум на ЦК на БКП от 1968 г. подложи на обстоен анализ съществуващата у нас система на управление във всички сфери на обществения живот. В доклада му бяха набелязани разгърнати мерки и за „нов подход“ в планирането. Тези разработки дадоха, разбира се, известни положителни резултати в подобряването на управлението, включително и на народното стопанство. Ала и те не предвиждаха такива реформи, които

— без да засегнат логиката и хомеостазиса на съществуващата система

— да преобразуват организацията и начина на планиране, канцеларското ценообразуване, да преодолеят свръхцентрализма и бюрократизма, грубото администриране.

 

4

 

Опитите на Живков за реформи в управлението на народното стопанство — независимо от техния характер и дълбочина — удряха на камък. Подобна съдба постигна всички по-значителни реформаторски стъпки и в останалите социалистически страни. Защо? Защото успехът на тези реформи изискваше премахване на всички пречки по техния път и преди всичко — свръхцентрализираното планиране, властта на отрасловите министерства, задължителните количествени показатели и пр. Всичко това обаче означаваше и премахването на господстващата административно-командна система, установена в социалистическите страни, посягането на интересите на политическия и стопанския елит, който всъщност се разпореждаше със собствеността. С други думи - това означаваше ликвидирането на тоталитаризма и на едноличната власт. Без тези дълбоки промени в системата реформите имаха неизбежно характера на козметични мерки.

Много по-късно (през втората половина на 80-те години) беше приет Указ 56. С него се създаваха предпоставки за образуване на пазарно стопанство и развитие на парично-стокови отношения. Обаче и той можа да заработи по-пълноценно със съответни изменения — едва след премахването на командно-административната система и на личната власт.

18. СТАБИЛИЗИРАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

1

 

Десетилетието 1962–1971 г. е период на укрепване на лидерските позиции на Тодор Живков. Като съвместяваше двете длъжности - първи секретар на ЦК на БКП и председател на МС, той разполагаше с голяма власт, която можеше да бъде ограничавана само от Политбюро. Теоретически. На практика Политбюро му предоставяше възможности все по-свободно да упражнява тази власт. Нито един от участниците в най-висшия ешелон не беше негов съперник. Напротив. Те виждаха в лицето на Живков безспорния ръководител на партията и държавата. На повечето от тях той беше проправил пътя към висшия партиен орган. На него те се чувстваха задължени да помагат всячески за тържеството на „Априлската линия“. Съвместяването на двете длъжности от една и съща личност в конкретните условия улесняваше развитието и укрепването на едноличната власт на Живков и по-нататъшното срастване на БКП с държавата. В това отношение разглежданото десетилетие е времето, през което апаратът на ЦК дублираше все по-пълно държавните органи — и със своята структура, и със своята дейност. Основните, понякога и по-маловажни въпроси на държавната политика обикновено се обсъждаха и решаваха в Политбюро и Секретариата на ЦК, а понякога и на пленуми на ЦК. Зачестяваше практиката да се провеждат съвместни заседания на Секретариата на ЦК и МС за обсъждане на въпроси и вземане на решения, които след това МС и други държавни органи трябваше да изпълняват.

По отношение на властта у Живков настъпи видимо успокоение. Това му даваше възможност да съсредоточи вниманието си върху кардинални проблеми на икономиката и на външната политика на България. Същевременно той се възползваше от всеки подходящ случай — каквито бяха например заговорът начело с Иван Тодоров-Горуня или отстраняването на Митко Григоров и Начо Папазов, за да укрепи още повече своята еднолична власт и да си осигури безусловната подкрепа на Политбюро и Секретариата на ЦК.

Още в първите години на същия този период (през 1963) Живков поде инициативата за осъществяването на курс за постепенно сближаване на НРБ със СССР, за което ще разкажа по-нататък. Смут настъпи у Живков през 1964 г. Тогава ЦК на КПСС свали Н.С. Хрушчов като първи секретар на ЦК на КПСС и избра на негово място Л.И. Брежнев. Помня деня, в който пристигна у нас вестта за свалянето на Хрушчов. По неведоми пътища в апарата на ЦК тази вест тръгна отначало като мълва. Никой не споделяше открито за това събитие. В първите часове срещах по коридорите колеги с изписано по лицата учудване и недоумение. Все пак в нашите очи Хрушчов беше човекът, който намери смелостта да разобличи култа към Сталин и неговите престъпления.

След това по шетнята около работния кабинет на Живков се убедих в истинността на това, което в началото беше плъзнало като мълва. Приятелските отношения между Хрушчов и Живков бяха известни. Хрушчов винаги му е оказвал подкрепа, включително и при справяне със своите съперници. Какви ще бъдат взаимоотношенията с новия съветски ръководител? Ще успее ли да създаде и с него близки, приятелски отношения? Досега техните взаимоотношения са били строго официални. През 1962 г. съветска делегация начело с Хрушчов гостува у нас в отговор на официалното посещение на Живков в Москва през 1957 г. Център на вниманието беше естествено Хрушчов, макар в съветската делегация да участваше и Брежнев, тогава председател на Президиума на Върховния съвет на СССР. Към него обаче, се отнасяха като към останалите членове на делегацията. Кой да знае за предстоящата промяна?! Помня Хрушчов и неговата съпруга на приема при това посещение в България. Той беше в добро настроение. Нисък, набит, но и понапълнял, с лъскава глава, с малки, живи очи. Говореше оживено, шегуваше се, малко раздалечените му зъби се виждаха зад месестите устни и широката усмивка. Явно и той нищо не е подозирал за предстоящата промяна.

Веднага след вестта за свалянето на Хрушчов, по инициатива на Живков беше подготвено писмо на ЦК. В него му се отдаваше дължимото за неговите заслуги към развитието на нашата страна. Това беше правилна и необходима стъпка след толкова много венцехваления по негов адрес. Тази стъпка — и като политически жест, и като акт, адресиран към нашия народ — очевидно имаше и друг адресат — новия съветски ръководител. Този документ е бил обсъждан на пленум на ЦК на БКП от 16 октомври 1964 г., на който е била направена информация за събитията, настъпили в Съветския съюз. От участниците били изказани в пленума редица предложения и възражения по представения документ. Доколкото знам, в края на краищата той не беше изпратен в Москва.[131]

 

2

 

Няма да мине много време и Живков ще съумее да спечели Л. И. Брежнев за каузата на България (разбира се и за собствената си кауза). От първото си приятелско посещение в Съветския съюз, след като Брежнев беше станал първи ръководител (25–27 октомври 1965), Живков се завърна много доволен. Беше намерил общ език с новия съветски ръководител и беше получил гаранциите, които очакваше. От аерогарата в София той дойде направо на площад „9 септември“ (сега „Ал. Батемберг“), където говори възторжено на многолюден ентусиазиран митинг. Лозунгът, който Живков издигна при едно от посещенията си в Москва — „Дружба от векове — за векове“, ще стане впоследствие много популярен. На стената на Държавния съвет, откъм фонтана, ще се появи огромен плакат с лика на Живков и Брежнев и лозунга, за който споменах преди малко. Той ще краси площада години наред.

Живков положи големи грижи, за да спечели благоразположението и приятелството на новия съветски лидер. И те се увенчаха с успех. Това приятелство му беше необходимо не толкова за да запази своя пост — той се чувстваше на него доста стабилно — колкото да разшири и задълбочи икономическото сътрудничество със Съветската страна, да извоюва редица облекчения при покупката на съветски нефт и други суровини на изгодни цени, а също на дотации при износа на селскостопанска продукция. За да постигне тази цел, Живков ще ухажва своя партньор, ще се възползва от неговата силно изразена емоционалност и от слабостта му към славословието и престижните награди. Така Брежнев ще стане първия човек в света (комай и единствения), удостоен три пъти със званието „Герой на Народна република България“. Неговият бюст ще се появи приживе в градинката срещу Софийския университет, за да изчезне при една от поредните реконструкции на бул. „Руски“ (сега „Цар Освободител“).

Когато болестта на Брежнев беше вече доста напреднала, Живков го убеди да дойде в България на лечение. Спомням си как в един студен софийски ден мръзнехме на Централната гара, за да го посрещнем. След съвсем кратък престой влакът потегли за Банкя, където на Брежнев беше обещано, че здравословното му състояние щяло да се подобри значително. След около два дни Политбюро даде за него и съпругата му вечеря в резиденция „Бояна“. Брежнев изглеждаше грохнал. Очевидно склерозата беше доста напреднала. Отношението на Живков към него по време на вечерята беше леко насмешливо. Обстановката беше гягостна. Докато на всички нас сервираха богата вечеря, предвидена в обявеното меню, Живков си поръча и в неговата чиния цъфнаха… две ябълки. Прекалено демонстративно се предоставяше възможност — и на нас, и на гостите — да се убедим, колко стриктно се придържаше той, Живков, към препоръчания му режим на хранене. След около половин час съветските гости напуснаха и на утрото си заминаха от България.

Сцената, която описах, се разигра малко след като Живков беше приел Константин Катушев, тогава секретар на ЦК на КПСС. При тази среща той изказал пред госта мнение, че във връзка със състоянието на Брежнев, когато той не може вече да изпълнява пълноценно своите функции, би било правилно да бъде избран за председател на партията, а на поста генерален секретар да бъде поставен по-млад човек, който да поеме всекидневната работа. В скоби ще кажа, че по това време цялото Политбюро на ЦК на КПСС беше доста застаряло. Живков помолил Катушев да предаде това мнение на Черненко, без обаче да уведомят Брежнев. Това ни разказа Живков. С огорчение той добави, че Черненко уведомил Брежнев за това негово мнение.

 

3

 

Колкото до съседните на България страни, още от началото като министър-председател Живков ще провежда линия на успокояване на обстановката на Балканите и установяване на добросъседски отношения. По-късно, заедно с Николае Чаушеску, с когото ще си оспорват авторството, Живков ще ратува за превръщането на Балканите в зона на мира, свободна от ядрено оръжие. Разбира се, България и занапред щеше да провежда външна политика (както в отношенията със своите съседи, така и с останалия свят) в рамките и в духа на съгласуваната със СССР и в организацията на Варшавския договор международна политика. Като се придържаше към тези рамки и към този дух, същевременно Живков щеше да лавира, да успокоява, щеше да се опитва да притъпява подозренията, да спечелва съветската подкрепа за един или друг свой външнополитически ход.

В срещите си с Тито в Белград, а след това и в София — независимо от така наречените „открити въпроси“ — той ще положи немалко усилия за подобряването на взаимоотношенията и за развитието на взаимноиз-годно икономическо сътрудничество. Придържайки се към линията -да не се отговаря на нападките на западната ни съседка — Живков ще отделя нарочни грижи за социално-икономическото и културното развитие на Пиринския край като неделима част от България. На 15 юни 1978 г. Живков, вече председател на Държавния съвет, придружен от Александър Лилов, народен представител от този край, и Кръстьо Тричков, бивш първи секретар на ОК на БКП в Благоевград, пристигат в града, носещ името на Димитър Благоев. Това не е първо посещение на Живков в този град, нито негова първа среща с жителите му. Ала този път поводът беше по-особен. Срещата беше предназначена не толкова за вътрешна консумация, колкото за нашите западни съседи и за световното обществено мнение. В последно време недружелюбната политика на югославското ръководство се беше засилила. Взела беше дори и по-враждебен характер. Освен това Живков разполагаше със сведения за предстоящо посещение на Тито в Москва, по време на което той щял да се опита да настрои Брежнев и съветското ръководство срещу нас. Затова Живков реши освен дипломатическите канали да използва и този митинг — от сърцето на Пиринския край да апелира публично към добросъседски отношения и сътрудничество с Югославия. Денят беше хубав, слънчев. Атмосферата — приповдигната.

След среща с бюрото на ОК на БКП се придвижихме към стадиона, където беше свикан митингът. Знамена, лозунги, възгласи. Недалечната красива планинска верига, потънала в зеленина, придаваше особен колорит. Словото на Живков се слушаше с голямо внимание и с одобрение. Сърцевината на това слово беше миролюбивата политика на България на Балканите — вкл. и към Югославия — в духа на Устава на ООН и на Заключителния акт на конференцията в Хелзинки. Живков отново заяви, че България няма териториални претенции към Югославия, както спекулират някои среди в западната ни съседка и иска да развива мащабни отношения с нея. Същевременно искам със същата яснота и недвусмисленост, с която изразявам нашата готовност да развиваме добросъседски, в истинския смисъл на думата братски социалистически отношения между Народна република България и Социалистическа република Югославия — да подчертая нашето категорично „не“ на опитите да се злоупотребява с нашата политика и конструктивност, да се заблуждава световното мнение или да се вмесва който и да било в нашите вътрешни работи“. Той прибягна и до нестандартен ход. Публично заяви: „Ние сме готови да подпишем декларация, с която Народна република България и Социалистическа република Югославия да потвърдят тържествено принципа за ненару-шимост на границите и взаимния отказ от териториални претенции. Готови сме да сторим това незабавно, без всякакви условия и без всякакво отлагане. Стига югославската страна да е съгласна — лично аз съм готов още утре да отида в Белград, за да сложим с другаря Тито нашите подписи под такъв документ!“ (к.м. Н.Я.).[132]

 

4

 

Добросъседските отношения с Гърция, за които Тодор Живков има безспорни заслуги, ще бъдат подплатени от дългогодишно приятелство с видния гръцки политик Константинос Караманлис. То не почиваше само върху пресметливостта. Наблюдавал съм Живков във взаимоотношенията с гръцкия си колега — отнасяше се към него с подчертано уважение, стараеше се да го убеди, че в отношенията с Гърция се отнася искрено и откровено. Караманлис — висок, едър, строен и красив мъж, интелигентен и опитен политик, оцени стремежа на Живков да скрепи добросъседските отношения с лично приятелство и му отвърна с взаимност. Приятелски отношения Живков установи и с Андреас Папандреу.

Спомням си посещението на Живков в съседна Гърция през април 1976 г. Това беше изключително успешно посещение. Българската делегация бе посрещната от гражданството в Атина с голям интерес и с приятелски прояви. Домакините — президентът Цацос и министър-председателят Караманлис — изразиха своето желание и решимост да работят за по-нататъшното развитие на гръцко-българското приятелство. Нарушавайки протокола, една вечер Караманлис заведе Живков и придружаващите го лица в една таверна. Там прекарахме много прият-но. В продължение на няколко часа се наслаждавахме на хубавите и мелодични гръцки песни, изпълнявани с голямо майсторство. Създаде се непосредствена, приятелска атмосфера. Водените официални разговори през следващите дни протичаха в още по-благоприятни условия.

Посещението завърши с пресконференция с гръцки и чуждестранни журналисти. Интересът беше много голям. Тодор Живков започна е кратка равносметка на посещението, изрази удовлетворението си от постигнатото. Това, което доминираше — подчерта Живков — е взаимното желание да развиваме добросъседски и приятелски отношения във всички области, което е в интерес на двата народа. Той изрично отбеляза заслугите на Караманлис за развитието на тези отношения в положителна насока. Заваляха въпроси. Живков отговаряше много спокойно, откровено и изчерпателно. Макар вътрешно напрегнат, от лицето му не слизаше приятелската усмивка. Изведнъж бонтонът бе нарушен. Кореспондентът в Гърция на в. „Нова Македония“ (издаван в съседна Македония) запита как стои въпросът за македонското национално малцинство в България и съществува ли днес „македонски“ въпрос. Очевидно целта бе да бъде предизвикан Живков да вземе отношение, което би засегнало не само Белград, но и Атина. Седнал бях на първия ред. Наблюдавах внимателно Живков. Докато му се превеждаше той слушаше видимо спокоен. Нашият преводач обаче започна да нервничи. Разбирайки колко е деликатно положението, той ядосано отправи реплика към журналиста, задаващ въпроса, опита се да го спре. Живков с изразителен жест успокои преводача. Усмивката му стана още по-видима. Когато взе думата, той подчерта, че едва ли е правилно въпроси, които засягат България и Югославия, да се обсъждат на територията на трета страна. Що се отнася до т.нар. македонски въпрос — в България такъв въпрос не съществува като вътрешен въпрос. А какви са хората, които живеят в България, каква е тяхната националност — това е въпрос на България, това е свещено право на всеки един човек сам да го определи. Този въпрос не може да се решава нито в Белград, нито в Атина, нито във Вашингтон, нито в Москва. Не бива той да бъде повод за намеса в работата на една или друга страна. Ръкоплясканията на присъстващите журналисти бяха най-точната оценка на позицията, изразена тогава от Тодор Живков.

 

5

 

По-деликатни и по-сложни бяха нещата с Турция. Преди „възродителния процес“ Тодор Живков умееше да лавира, да поставя на преден план общите ни интереси и необходимостта от добросъседски отношения. Негов успех беше спогодбата от 1968 г. за събиране на разделените семейства. През 1978 г. с изселването на повече от 100 хиляди души се изчерпи действието на тази спогодба. Съвместно с турския президент Еврен беше потвърдена общата позиция, че процесът на изселване от България е приключил. Периодичните изселвания на българските турци, подстрекавани от Анкара, внасяха смущения в икономиката и в отношенията между българското и турското население у нас. Впоследствие „възродителният процес“ отрови взаимоотношенията ни с Турция. Доста време ще е необходимо, а и доказателство за добра воля на България и на Турция, която никога не е прекратявала активната дейност на своите специални служби на наша територия, за да се нормализират напълно двустранните ни връзки.

 

6

 

Известни са по-специалните отношения между Тодор Живков и Николае Чаушеску. По-специални, защото в продължение на четвърт столетие между двамата се провеждаха ежегодни (а понякога и два пъти в годината) срещи на българска или румънска територия. Тези взаимоотношения започнаха още от Деветия конгрес на Румънската комунистическа партия (юли 1965) — първият партиен конгрес, проведен от Николае Чаушеску след като беше станал генерален секретар на партията. Придружавах нашата делегация, водена от Живков. Конгресът заседаваше в голямата зала на ансамбъла, построен непосредствено до бившия кралски дворец. Това беше времето на силно влошените отношения между КПСС и ККП. Румънската комунистическа партия лавираше и балансираше своето поведение между двата колоса. Но в цялата атмосфера на конгреса се чувстваше благосклонното отношение на делегатите към представителите на ККП. Делегациите на двете партии (КПСС и ККП) бяха разположени на първия ред — симетрично от двете страни на залата. При влизане и излизане от нея те се движеха по двете успоредни пътеки, без да става нужда да се срещат.

Конгресът реши партията да се преименува на Румънска комунистическа партия. Той призна партийния стаж на членовете на РКП не от тяхното встъпване в партията, а от деня, в който са участвали в една или друга проява на класовите борби преди войната. Този Девети конгрес на РКП, на който Николае Чаушеску укрепи позициите си на първи партиен ръководител, сложи началото на диктаторската му власт до неговата и на съпругата му Елена екзекуция. Пак оттогава срещите на Живков и Чаушеску се провеждаха регулярно, независимо от степента на влошаването на отношенията на Румъния с останалите страни-членки на Варшавския договор. Няма друг партиен и държавен ръководител, с когото Живков да се е срещал толкова често. Той смяташе, че е най-подходящата фигура, която може да въздейства на Чаушеску. При двуличната политика, която провеждаше, и опасността да изпадне в изолация, Чаушеску държеше много на срещите си с Живков. На тях румънската преса даваше голяма, прекалена публичност. „Скънтея“, органът на партията, и другите вестници пълнеха по няколко страници с материали от взаимните посещения и с по четири-пет снимки на двамата ръководители. Обикновено тези срещи се съчетаваха с лов. И двамата бяха запалени ловци, носители на златни медали, и негласно си съперничеха.

Нисък, слаб (говореше се, че имал диабет), заекващ, винаги добре подготвен предварително (което невинаги можеше да се каже и за Живков), Николае Чаушеску афишираше приятелски чувства към своя събеседник и към нашата страна. Когато се нервираше по време на срещите, той загубваше контрол върху дишането си и започваше силно да заеква — просто ми ставаше неудобно. Никога не съм го виждал толкова изнервен и така силно да заеква, както на една от срещите с нашата делегация в резиденцията в Снагов. Тогава Людмила Живкова, министър на културата, прямо и много остро осъди неуважителното отношение на румънската страна към нашите паметници на културата, намиращи се в Румъния. Нейна заслуга е, че превърна този въпрос на нашите взаимоотношения в първостепенен. За тази среща разказва подробно Петър Младенов.[133]

Николае Чаушеску идваше в България винаги придружен от Елена Чаушеску. По негово категорично настояване във всички официални съобщения за посещението се възпроизвеждаше формулата: „Другарят Николае Чаушеску, заедно с другарката Елена Чаушеску“. Тази негова позиция не беше случайна. Тя узаконяваше положението на тяхната равнопоставеност. С това щяхме да бъдем винаги длъжни да се съобразяваме. В началото тази формула доста ни шокираше. Впоследствие свикнахме с нея. Тя обаче допадаше на Живков, защото улесняваше положението на Людмила Живкова като първа дама у нас, която трябваше да придружава Елена Чаушеску. От друга страна, това се оказа удобен начин за преднамерено обработване на общественото мнение в България във връзка с по-далечните планове на Живков, свързани с въпроса за наследника.

Живков се стремеше да развива двустранното — особено икономическото — сътрудничество с Румъния. А също да се възползва от добрите румъно-югославски отношения. Но обгазяването на Русе от румънска територия — този тежък за русенци проблем — продължи, независимо от афиширането на близки приятелски отношения между двамата ръководители и даваните от румънска страна обещания за промяна на положението. Продължи и пренебрежителното — да не кажа по-силна дума - отношение към паметниците на българската култура, свързани с борбите ни за независимост, намиращи се на румънска територия. Въпреки нашите енергични протести, въпреки личната намеса на Живков, а и на министър-председателя на България Георги Атанасов, отровните химикали продължаваха да прииждат от Гюргево на наша територия, а българското училище в Букурещ — наша светиня от времето на Ботев и Левски, беше безвъзвратно унищожено.

Доста години румънската делегация, водена от Чаушеску, настоятелно предлагаше да изградим съвместно язовир с електроцентрала (и съвместен път върху язовирната стена) на Дунав, в района на Никопол — Турну Мъгуреле. Нашата страна в преговорите не беше убедена в целесъобразността на такъв проект. Но Живков тактично не се противопоставяше и се съгласи да започнат предварителни проучвания. Останах с впечатлението, че между нашите специалисти имаше разделение и колебания. Аргументите на част от тях против този проект, който беше и доста скъп, бяха много сериозни. Румънската страна беше настойчива. След завършването на канала „Дунав — Черно-море“, който румънците построиха, се освобождаваха техни човешки ресурси и много техника, които искаха да оползотворят на новия обект. Освен това проектът беше за тях много по-изгоден, отколкото за нас. Техният дунавски бряг е много по-висок от нашия, което означава, че след изграждането на язовира много километри българска брегова земя щяха да бъдат залети. А доколкото проектът щеше да засегне и югославските интереси, Чаушеску предлагаше своите услуги за уреждането на този въпрос. Макар и бавно, разговорите и подготовката за осъществяването на проекта продължаваха.

Чест прави на Българската академия на науките и на нейния председател тогава — акад. Ангел Балевски, че проявиха самоинициати-ва и намериха кураж да се намесят по този въпрос. Ръководството на БАН изготви и изпрати съответен доклад в ЦК. В подготовката на доклада бяха привлечени най-добрите наши учени и специалисти. Те доказваха колко неизгоден за нас е предлаганият проект — особено от екологическа, а също и от икономическа гледна точка. Проектът така и не можа да бъде осъществен. Редица години председател на българо-румънския комитет за сътрудничество от наша страна беше Андрей Луканов. От румънска страна — ветеранът на Румънската комунистическа партия Леонте Ръуту, член на Политбюро на партията, човек улегнал, дружелюбен, с богата политическа биография, добре познаващ проблемите на нашето сътрудничество. Гневът на Чаушеску не отмина и него — Ръуту изчезна изведнъж от двустранните ни срещи.

По време на българо-румънските разговори по икономическите въпроси от наша страна обикновено докладваше Луканов — правеше ми впечатление колко добре и детайлно познаваше въпросите, колко аргументирано и компетентно защитаваше нашите позиции, колко беше тактичен и убедителен. Това импонираше на румънските събеседници. Той се стараеше словото му да звучи предимно информативно, за да се даде възможност на двамата ръководители да кажат решаващата си дума.

При едно завръщане от Букурещ Живков ни извика в своята кабина. Впрочем той винаги имаше обичая да събере в самолета участниците в даденото посещение, за да се направи разбор на резултатите. Така постъпваше обикновено и с журналистите, които придружаваха него или българската делегация. Този път след общия разбор при Живков останахме Петър Младенов и аз. Разговорът между двамата се завъртя около Луканов. Тогава научих от Младенов, че Луканов е завършил Московския държавен институт по международни отношения с отличен успех. Бил много ученолюбив, уплътнявал максимално своето учебно време. Успял да научи и усъвършенства няколко западни езика. При икономически преговори с чужденци можел с лекота да се прехвърли от един към друг език, което правело хубаво впечатление на западните бизнесмени.[134]

 

7

 

При едно от посещенията на Николае Чаушеску „заедно с Елена Чаушеску“ разговорите се състояха в Правец. Там специално за Живков беше построена резиденция в битов стил. Благодарение на щедрите грижи на Живков, неговото родно село Правец за няколко години се бе превърнало в хубав благоустроен град. Автоматичната доилка, която Хрушчов подари на Живков, той предостави на кравефермата в Правец. Към селото бе прикрепена специална строителна част. За кратко време бяха изградени ново читалище (което впоследствие бе съборено и заменено с друго, по-просторно и по-модерно), ново училище, административни сграда на селсъвета и управата на ТКЗС, язовир, хотел, ресторант, нов център, много жилища, физкултурен салон, мотел, бензиностанция, добре и специално снабдени магазини и пр. Правец се превърна в център на българската електроника.

В годините, когато едноличната власт на Живков бе неоспорима, в Правец беше възстановена родната му къща. Тя се превърна в забележителност, която се посещаваше масово и организирано от българи и чуждестранни гости. В едно от помещенията на читалището беше уредена експозиция на историята на Правец. В нея най-много място беше отделено на революционния път на Живков. Заедно с румънските гости посетихме експозицията. Девойката-гид с най-големи подробности разказваше за бойните подвизи и политическия възход на техния именит съселянин в присъствието на Живков…

Година-две по-късно наша делегация начело с Живков, която придружавах, посети Корничещи, родното село на Чаушеску. Тогава разбрах защо нито Живков, нито Чаушеску не изпитваха (или поне не издаваха) някакво неудобство при разглеждането на правешката експозиция…

Посрещането на двамата ръководители в Корничещи беше изключително тържествено. Насъбралото се множество ги поздравяваше особено сърдечно. Вниманието и възгласите, разбира се, бяха насочени главно към техния съселянин. Организаторите се бяха постарали да придадат по-голяма зрелищност на посрещането: десетките метри, които двамата ръководители трябваше да изминат пеша в централната част на селото, бяха постлани с най-скъпи и пищни персийски килими. Истинска килимарска изложба, не обаче за любуване, а за ползване — да не би да се напрашат обувките на гостите, а и гледката очевидно да е по-приятна. Да се начудиш — престараване или лош вкус…

Истината обаче налага да се каже, че това, което Чаушеску беше направил за развитието на родното си село, бледнееше пред постигнатото в Правец. Освен това предполагам, че той изобщо не успя да увековечи собствената си персона с паметник в Корничещи, както стана с „бюста“ на Живков в центъра на Правец. „Бюст“, който след началото на перестройката изчезна във връзка с реконструкцията на градския площад. По този повод народното творчество сътвори гатанката: „Кой е този, който надживя собствения си паметник?“ Предполагам, че все пак Живков не беше се отказал от надеждата някой ден да бъде публично изложен негов бюст. Защото веднъж ни изпрати, няколко негови помощници, да посетим ателието на известен скулптор, за да изкажем мнението си за новия бюст, който той беше изваял.

Пред нас Живков изразяваше своето превъзходство над Чаушеску и говореше за него с известна насмешка. Но тайно му завиждаше.

Завиждаше му, че е съумял да установи президентска власт. Постара се да му подражава — най-вече при подготовката на наследник на своята еднолична власт…

 

8

 

Тодор Живков умееше при срещи с държавници от други страни да създава обстановка на непосредственост, бързо да разтопява ледовете и да намира общ език със своя събеседник. Казвал ми е по този повод, че когато сяда да води разговор, предварително си представя какво събеседникът му очаква да узнае. По такъв начин още в началото хваща „бика за рогата“. Вярно е, слабата образованост му изиграваше понякога лоша шега и ние, слушателите, изпадахме в неловко положение - особено когато започваше да споделя за детството си в Правец, за работата си като младеж в Държавната печатница, или за дядо Жив-ковски от Правец, който на сто и кусур години, когато срещал хубава булка, се вайкал: „Защо не съм десет-двайсет години по-млад…“ Когато решаваше да се шегува, невинаги спазваше добрия тон. Стигаше дори до дебелащина. Иначе по време на преговорите умееше ясно да откроява проблемите, смислено, а понякога дори находчиво да отговаря на повдигнати въпроси. А когато се разглеждаше по-конкретен, например, икономически въпрос, за който се изискваха по-детайлни познания, той предоставяше думата на съответния член на делегацията. Със съгласуването на комюникета, обширни декларации или двустранни споразумения се занимаваха, разбира се, членове на делегацията и хора от Кабинета или от Министерството на външните работи. Само понякога се налагаше отделен въпрос, по който не можеше да се преодолеят различията, да се съгласува с Живков, за да се защитава позицията, която той определяше.

Най-силни и най-хубави са ми впечатленията от първото посещение на Тодор Живков в Куба (1970) и срещата му с фидел Кастро. Тогава Живков — първият ръководител на социалистическа страна, посещаващ официално Куба — беше в стихията си и съумя да се сближи и сприятели с легендарния фидел.

 

9

 

Не си поставям задачата да разглеждам изчерпателно външнополитическата дейност на Тодор Живков. Ограничавам се с отделни моменти — главно през десетилетието, когато беше министър-председател, за които имам и непосредствени впечатления.

И като председател на Министерския съвет, и след това като председател на Държавния съвет Живков провеждаше активна външнополитическа дейност. Многобройни са неговите посещения в Западна Европа, в северните страни, в арабския свят, в страни на Азиатския и Африканския континент. Два пъти той говори от трибуната на ООН. Срещал се е с ген. Де Гол, с германския канцлер Хелмут Шмидт, с императора Реза Пахлави, с Бруно Крайски, с абисинския император Хайле Селасие и много други държавни ръководители. Посрещаше делегации или държавни глави от десетки страни. Винаги проявяваше високо самочувствие и самоувереност. Тези срещи и тяхното отразяване в печата издигаха престижа на България, съдействаха за развитието и обогатяването на взаимните икономически, културни и външнополитически контакти. Но те в немалка степен бяха използвани умело за издигане на собствения Живков авторитет, за демонстриране пред външния свят на своето положение на дългогодишен и безспорен ръководител на България.

Съществен дял в дейността за подобряване и стабилизиране на международното положение на България през периода до 1971 г. има Иван Башев като министър на външните работи. Висок, строен, обаятелен, скромен, той притежаваше широка култура. Башев — член на БОНСС в Юридическия факултет, интерниран в „Еникьой“, първият главен редактор на в. „Народна младеж“ — беше набрал богат политически и международен опит като наш представител в Световната федерация на демократичната младеж в Париж, член на Изпълнителния комитет и секретар на тази организация. След завръщането си в страната, той стана зам. министър на културата. През годините, в които беше министър на външните работи в правителството на Живков, той спечели за каузата на България симпатиите и подкрепата на държавници от много страни. Обаче Живков го недолюбваше. Прекалено културен и опитен в международните дела, принципен, със собствени позиции, които умееше да защитава и отстоява, Башев не се нравеше и не можеше да се нрави на човека, който все повече изискваше преди всичко послушание. Спортист, страстен скиор, в един зимен ден Башев стана жертва на нелепа и трагична смърт на Витоша, недалеч от хижа „Алеко“. Спомням си, че тая нощ дежурен по Политбюро беше Милко Балев. Сутринта от него научихме трагичната вест.

При търсенето на приемник на Башев се спрягаха имената на Начо Папазов, на Александър Янков (тогава посланик в Лондон) и др. Изборът падна върху Петър Младенов, който седя на този пост в продължение на 18 години. Син на загинал партизанин, Младенов беше завършил Института за международни отношения в Москва. Той работи като секретар на ЦК на Комсомола, след това беше секретар на Окръжния комитет на партията във Видин. Като министър на външните работи, а малко по-късно и член на Политбюро Младенов прояви качества на опитен политик и дипломат. Датата 10 ноември 1989 г. е свързана и с неговото име. След нея той беше за кратко време генерален секретар на партията, а след това — президент на републиката.

19. СТРАТЕГИЧЕСКИ „МАНЬОВЪР“ - СБЛИЖАВАНЕ И В ПЕРСПЕКТИВА СЛИВАНЕ СЪС СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

1

 

Гръбнакът и главната ос на външната ни политика продължаваха да бъдат отношенията със Съветския съюз. Известни са особените грижи, които Тодор Живков полагаше за развитие на тези отношения. Това се диктуваше — освен от исторически — и от идеологически, политически, географски и икономически причини.

В своята дейност — както във вътрешен, така и в международен план — Живков трябваше да се съобразява с позициите и мнението на съветското ръководство. От друга страна, той залагаше на близките отношения с КПСС и съветското правителство за решаване проблемите на развитието на социализма в България и запазване на нейната сигурност. Немаловажно беше и съображението да укрепва и собствената си власт.

В двустранните ни икономически отношения Живков се ръководеше от разбирането, че България, бедна на суровини, може да си ги набави от необятния Съветски съюз. Дори по време на световната петролна криза, която засегна дълбоко енергетиката и изобщо икономиката на много напреднали страни, България продължаваше да получава договорения от по-преди съветски нефт и то на цени, които далеч отстъпваха от новите цени на световния пазар. Това даде възможност на България да задоволява своите нужди от нефтено гориво и да продължава да развива химическата промишленост, която донасяше на страната голяма част от необходимата й валута. Нещо повече, България можеше да си позволи да реекспортира част от получения нефт срещу валута. В същото време Живков гледаше на Съветския съюз и като на огромен потенциален пазар, в който селскостопанската продукция, а впоследствие и произведенията на промишлеността можеха да намират добър прием. Този пазар внасяше сигурност в развитието на нашата икономика, даваше възможност да се повишават темповете на икономическия растеж. Особено като се има предвид, че съветският пазар не беше много претенциозен, що се отнася до качеството на нашата продукция.

Една от любимите теми на нашата пропаганда тогава бе за братската безвъзмездна помощ, която Съветският съюз ни оказва. Не съм запознат с точните разчети на нашите икономически взаимоотношения. В замяна съм чувал неведнъж от самия Живков, че въпросът с безвъзмездната помощ е един мит, че за всичко, което получаваме, ние си плащаме. Понякога той казваше това в нервно състояние, раздразнен очевидно от някои възникнали трудности в двустранните ни икономически отношения. Според някои източници, само през годините 1979–1985 България е получила от Съветския съюз безвъзмездна помощ на обща сума 2.9 милиарда рубли (по тогавашни цени), предназначени главно за стимулиране развитието на нашето селско стопанство.[135]

 

2

 

Скоро след Априлския пленум 1956 г. в съветското посолство в София се състоя официален обяд на ръководните съветски дипломати у нас с Политбюро. В своя тост Тодор Живков отдели централно място на въпроса за дружбата и сътрудничеството между България и Съветския съюз, на водената от БКП, българското правителство и от него лично политика на развитие и обогатяване на тази дружба и всестранното ни сътрудничество. Някои на Запад ни критикуват за тази политика, наричат ни сателити, каза Живков. И с присъщата си прямота подчерта, че ако той се опита да говори пред нашия народ против Съветския съюз, веднага, за 24 часа, ще престане да бъде първи секретар. „Мен народът и комунистите веднага ще ме свалят от този пост. Защото любовта към Съветския съюз, към КПСС е така дълбоко вкоренена у нашия народ, че който и да е политик, който се осмели да се обяви против тази дружба, ще се наложи веднага да слезе от политическата сцена“.

Този тост има своя предистория. Българо-съветските дружества, възникнали още преди 9 септември 1944 г., след тази дата бяха покрили цялата страна. Начело на тяхното ръководство тогава беше Цола Драгойчева. Тя се ползваше в Съветския съюз с голямо обаяние, благодарение на своята дългогодишна революционна и антифашистка дейност. Българо-съветските дружества и тяхното ръководство проявяваха завидна активност, развиваха многообразна дейност. Най-видни представители на съветската интелигенция гостуваха у нас по линия на българо-съветските дружества. Имаше очевидно „опасност“ сред културните и особено политическите среди в СССР да се създаде впечатлението, че именно българо-съветските дружества и тяхното ръководство са истинският „мотор“ на развитието и укрепването на дружбата между българския и съветските народи. Възможно е Тодор Живков да е разполагал вече с подобна информация. Затова и патосът в неговия тост на официалния обяд в съветското посолство се състоеше в това — да подчертае категорично, че в България основният щаб, основният двигател на развитието и обогатяването на дружбата между нашите народи и между двете страни е ЦК на партията, неговото Политбюро.

Скоро след това — в началото на 1957 г. — по доклад на Живков пред пленум на ЦК на БКП, българо-съветските дружества бяха разпуснати. Реши се да се развие всенародно движение за българо-съветска дружба, начело с Общонароден комитет.

 

3

 

В първите дни на август 1963 г. Тодор Живков замина на почивка в Евксиноград. Едновременно с него всички от Кабинета излязоха в отпуск. Този път дежурен останах аз. Преди да замине, Живков ми съобщи, че тези дни ще има заседание на членовете на Политбюро, които са в София. Ще се обсъжда важен документ (не ми каза какъв). Поръча ми да присъствам, да си водя бележки и да му се обадя по телефона, за да му съобщя как е преминало заседанието.

Документът беше вече изпратен на членовете на Политбюро от отдел „Деловодство“ на ЦК, както си му беше редът. Така че с неговото съдържание аз се запознах на самото заседание. Това беше проект за писмо на Живков до Н. С. Хрушчов, в което се развиваше идеята за всестранно сближаване на Народна република България със Съветския съюз и в перспектива „сливане“ на двете страни. Както узнах по-късно, този проект за писмо беше резултат от изказаната от Живков на пленума на ЦК на БКП от 31 юли 1963 г. идея „да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и правителството на СССР, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика — в перспектива с нейното сближаване и по-нататъшното политическо сливане“[136].

Заседанието се състоя в кабинета на Боян Българанов — в ъгловата стая до заседателната на Политбюро, на втория етаж на Партийния дом. Ръководеше Българанов, присъстваха Енчо Стайков, Иван Михайлов и Живко Живков. Изказаха се всички. Стайков и Ж. Живков говориха най-обстойно, направиха редица аргументирани възражения на постановките в писмото. Българанов също се отнесе критично към тези постановки, като изказа и свои съображения. В по-краткото си изказване Иван Михайлов се присъедини към общото мнение и отправените критични бележки. Членовете на Политбюро говориха по принцип за характера на нашата дружба с СССР, за нейните особености — като дружба с дълбоки исторически корени. Тя, естествено, се развива в нови условия и ще се задълбочава. И по силата на обективните фактори -постепенно ще прерасне в сближение между социалистическите страни. Разбира се, на БКП, на България се полага да бъдат начело в развитието и задълбочаването на дружбата със СССР, а също и в процеса на сближение на социалистическите страни със Съветския съюз. Но срещу постановката за сливането със Съветския съюз бяха изказани сериозни възражения и предупреждения. Обявяването сега на такъв курс бе оценено като преждевременно и политически неправилно. За него не са назрели нито икономическите, нито политическите, нито народопсихо-логическите условия. Нашият народ не е подготвен за подобно развитие на българо-съветските отношения и няма да бъдем правилно разбрани. Такъв курс би означавал забягване напред — както от гледна точка на икономиката, така и на политическите отношения. Освен това постановката за сближаване и особено за сливане със Съветския съюз би поставила самия Съветски съюз в неудобно положение, както пред другите страни от социалистическата общност, така и в международно отношение. Това би потвърдило съмнението, че възникването на социалистическите страни след Втората световна война, в условията на настъплението на съветската армия, е станало едва ли не с цел да бъдат те анексирани по-късно от Съветския съюз. Освен това беше изказано и предупреждение, че такава постановка няма да се посрещне добре и от останалите социалистически страни. В тези страни такъв курс не е актуален, не е реален и по такъв начин ние някак си се откъсваме от тях. Искаме едва ли не да ги изпреварим, макар в икономическо отношение да не сме по-напред от тях.

Фактически се възразяваше категорично против предложения курс за сливане със Съветския съюз. Що се отнася до сближаването, предлагаше се този въпрос да се разучи, внимателно да се разработи и допълнително да се съгласува със съветските другари. Всъщност четиримата членове на Политбюро не одобриха материала, предложен от Живков. Приеха го единствено за сведение. През цялото време си водех добросъвестно бележки, както ми беше поръчано.

Това, което стана на заседанието, беше по същество сериозен политически сблъсък. Най-рано пострада Енчо Стайков. Неговата активна политическа кариера свърши скоро след това. Той беше човек, когото много уважавах. Висок, едър, с тромава походка, с благ поглед, много непосредствен в отношенията си, Стайков беше един от изявените дейци на партията. Знаех и за неговите заслуги като главен редактор на в. „Работническо дело“, във връзка с борбата за преодоляване на култа към личността на Вълко Червенков. През 1953 г. бях член на комисията, която проведе под негово председателство във Висшата партийна школа държавен изпит по история на БКП. Правеше впечатление колко внимателно и предразполагащо изпитваше курсистите, колко много му се искаше да им помогне да се представят по-добре. Енчо Стайков беше един от силно разочарованите ръководители от развитието на нещата в партията през годините след Априлския пленум.

След заседанието се обадих на Живков по телефона. Обясних му, че е било доста продължително, че са били изказани много възражения и нови съображения, поради което не ми е възможно да го информирам по телефона. Останах с впечатлението, че той е изненадан. Предложих да му напиша подробно писмо, в което да изложа становищата и аргументите на отделните другари. Ако в архивите на Живков бъде намерено това писмо, ще могат да се осветлят по-пълно изказванията на отделните участници. Защото междувременно Енчо Стайков, Боян Българанов и Иван Михайлов починаха. Останахме Живко Живков и аз — като единствени свидетели.

 

4

 

Не ми е известно как е протекло заседанието на останалите членове на Политбюро в Евксиноград по същия въпрос, факт е, че тогава писмото до Хрушчов не беше изпратено. В замяна на това започна подготовката на пленум на ЦК по същия въпрос. Пленумът се състоя на 4 декември 1963 г. По първа точка от дневния ред — „Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на HP България със Съветския съюз“ — докладва Живков.[137] Съобщава, че този въпрос се внася за обсъждане от Политбюро. Бил е поставян на един от пленумите на ЦК, а после — обсъждан и в Политбюро. Предлага на сегашния пленум „всестранно да бъдат разгледани всички по-важни аспекти на този въпрос и да бъдат набелязани главните предложения, които Централният комитет на БКП би следвало да направи пред ЦК на КПСС“.[138] Сближението и сливането на България със СССР — подчертава Живков — „за България и българския народ това е акт от историческо значение, който ще постави началото на нова глава в българската история, ще открие нов етап в развитието на страната по пътя на социализма и комунизма“[139]. Основната насоченост на доклада е да се обоснове, че „от подобряване и разширяване на помощта и взаимното сътрудничество сега трябва да се премине към най-тясно свързване на нашата икономика с икономиката на Съветския съюз, към най-тясно сближение и в бъдеще към сливане на НРБ със СССР“.[140] Живков изрично подчертава, че „пълното сливане на България със СССР не стои като наша непосредствена задача“. Това е „нашата крайна цел“.[141] При това, по-нататъшното сближение на България със Съветския съюз, най-тясното свързване на нашата икономика с икономиката на Съветската страна трябва да става на взаимно изгодна основа. „Това сближение и свързване ще бъде от грамадна полза за нашата страна, но то ще бъде полезно и за Съветския съюз, и за цялата наша социалистическа общност“.[142]

На преден план при обосноваване на новия курс са изведени икономическите съображения. И това е напълно понятно. В Директивите за развитието на страната до 1980 г., приети на Осмия партиен конгрес, беше поставена задачата до този срок промишленото производство да се увеличи 6.5–7 пъти в сравнение с 1960 г., селското стопанство — 2.5 пъти, химическата промишленост — 2.5 пъти, машиностроенето 16–17 пъти, националният доход 4.5–5 пъти. Наистина гранди-озна перспектива! Невиждано пришпорване на социално-икономическото развитие на страната. И този път субективизмът и волунтаризмът, така характерни за „икономическия скок“, за който сега никой не искаше като че ли да си спомни, бяха взели връх. Така или иначе, това бяха нереални или дори абсурдни темпове, но одобрени от състоялия се неотдавна партиен конгрес! Потребно беше във връзка с това да се засилва сътрудничеството в рамките на СИВ. През 1962 г. (юни) в СИВ беше вече приета Дългосрочна програма за разширяване и укрепване на икономическата и научно-техническото сътрудничество на страните-членки. На дневен ред стоеше и въпросът за международна специализация и кооперация между тези страни.

Според Живков кооперирането и специализирането в рамките на СИВ създава условия и предпоставки за превръщането на България във високоразвита индустриална и преди всичко машиностроителна страна.[143] Освен това „трудно е за нас да извършваме специализация и коопериране с много страни, фактите показват, че за страна като България би било най-добре да се кооперира най-тясно със Съветския съюз, който винаги е изхождал от интернационалистически позиции и е проявявал пълно разбиране към нашите нужди, който е могъщ партньор и може да ни оказва значително по-голяма помощ, отколкото която и да е друга страна. А без такава помощ трудно може да се преодолее нашето изоставане.“[144] В бъдеще линията трябва да бъде - заедно с по-нататъшното участие на България в СИВ да се засилят нейните двустранни връзки и сътрудничество със СССР. „Най-тясното сближение и свързване на Народна република България със Съветския съюз е естествения път на развитие на нашата страна. Този път е обусловен не само от цялото наше историческо минало, той е определен от обективния характер на общественото развитие. Ние и до сега сме вървели и вървим по този път. Сега обаче е необходимо това сътрудничество да се издигне на много по-високо стъпало, икономиката на нашата страна най-тясно и непосредствено да се свърже с икономиката на Съветския съюз.“[145] Живков напомня, че от 9 септември 1944 г. досега развитието на България винаги се е намирало под благотворното влияние на СССР. Помощта на СССР е всестранна: машини, суровини, кредити, проекти, кадри, научно-техническо съдействие, пазар за реализиране на продукцията. От 9 септември 1944 до края на 1963 г. кредитите от СССР възлизат на 1 милиард и 200 милиона лева. Построени са и се строят общо 120 предприятия.[146]

Що се отнася до „сливането“, Живков подчертава, че това не е непосредствена практическа задача; че за да се извърши, трябва да се създадат необходимите икономически, политически и идеологически предпоставки, да се развива и укрепва повече братската дружба между българския и съветските народи. Когато условията за сливане бъдат всестранно подготвени, тогава животът ще подскаже и формите на обединението - федерация, конфедерация или нещо друго, това няма да се предрешава“.[147]

Във връзка с това „Политбюро смята, че ударението в нашата непосредствена практическа работа през близките години трябва да се постави върху по-нататъшното все по-пълно икономическо и културно свързване на българския народ със съветския народ, върху мероприятията за всестранно развитие и укрепване на братската дружба и сътрудничество между тях. Това ще създаде постепенно предпоставките, за да се осъществи след това и пълното обединение“.[148]

Как този процес ще се отразява на българската нация? Според Живков „по-нататъшното най-тясно сближение на България със Съветския съюз ще създава благоприятни условия за още по-голямо развитие и разцвет на българската социалистическа нация. Тези условия се изразяват преди всичко в това, че ще се укрепи икономическата основа на нацията, ще се открият необятни простори за развитието на нейната култура, за издигане на още по-голяма висота материалното и духовно-то равнище на трудовите хора в нашата страна, за непосредственото духовно общуване на българския народ с народите на Съветския съюз“.[149] И за да се разсеят всякакви опасения в тази насока, Живков подчертава: „при нашето все по-голямо сближение със съветския народ върху българската нация няма да се извърши никакво посегателство, тя ще запази и ще развие по-нататък всички свои прогресивни традиции и достижения, в това число родната българска реч, националния характер на нашата култура, литература и изкуство. Заедно с това българската култура, наука, литература и изкуство още по-тясно ще се свържат със съветската и световната наука и култура“.[150]

В доклада Живков разглежда и въпроса за държавния суверенитет. Още на пленума на ЦК на БКП от 31 юли 1963 г. той му беше дал доста „оригинална“ трактовка: „Румънските другари, както и китайските другари говорят да се уважава суверенитета. Суверенитетът народа го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът — щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата“.[151] Сега той отново се връща към този въпрос. Очевидно Живков съзнаваше, че нито свеждането на суверенитета до яденето, нито заместването му с абстрактния въпрос за „щастието и благоденствието“, нито пък редуцирането му просто до „формата“ не звучат убедително. „Под суверенитет — изтъкна Живков — обикновено се разбира пълната независимост на държавата при решаването на въпросите на нейната международна политика и вътрешен живот. Но в различните обществе но-икономически формации и периоди на развитие неговото съдържание е различно“.[152] При победата на социализма „принципът на суверенитета получи своето пълно приложение и развитие“.[153] Националната затвореност обаче е отстъпление от принципите на националния суверенитет. „Пълното сближение със Съветския съюз — твърди Живков - е основа за по-нататъшното укрепване и развитие на държавния суверенитет на Народна република България“.[154] А когато след години Народ-на република България стане едно цяло със Съветския съюз, "тя не ще загуби нищо от своя суверенитет и независимост, ще бъде във всяко отношение суверенен и равноправен член на общото семейство на съветските социалистически републики".[155]

Еднотипните производствени отношения в двете страни; единната марксистко-ленинска идеология; историческата близост между българския и съветския (руския) народи; близостта на езика, на народния бит и култура, на народните традиции, обичаи и т.н.; единството на верската принадлежност — такива са според докладчика главните условия и предпоставки за най-тясно сближение и свързване, а след това за пълно обединение и сливане на НРБ и СССР.[156] Спирайки се на някои задачи във връзка с набелязания курс, Живков изтъква: „Политбюро смята, че в настоящия момент най-важните практически мероприятия за по-нататъшно най-тясно свързване на Народна република България със Съветския съюз трябва да бъдат: създаване на съвместен държавен планов орган, осъществяване на широко коопериране и специализация на производството между двете страни, приближаване на нашата ценова система към ценовата система на Съветския съюз, укрепване на нашия валутен курс“.[157]

Пръв се изказва Тодор Павлов. Сега — смята той — ще се вземе в истинския смисъл на думата историческо решение. Не е нужно да се провежда референдум по този въпрос, но трябва да се проведе кампания, за да няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно. Освен това трябва да се издаде докладът на Живков.[158] На пленума се изказват още няколко души, които подкрепят постановките и съображенията, изложени в доклада.[159]

В своето заключително слово Живков съобщава, че по поръчение на Политбюро са били със Станко Тодоров през октомври 1963 г. при Хрушчов, за да се съветват за сливането. „В тази връзка — разказва Живков — му изпратихме предварително тезиси, които представляват основата на писмото и някои моменти от доклада, с молба да се запознае предварително с тях. Трябва откровено да ви кажа, че аз много се притеснявах и вълнувах. Не зная защо у мен беше залегнало убеждението, че др. Хрушчов и съветските другари няма да приемат такава постановка и затова се бях приготвил да говоря дълго и да го убеждавам в правилността на тази постановка и перспектива. След като изложих накратко въпроса, др. Хрушчов започна с това: „Аз съм съгласен с вашето предложение. Запознах се предварително с тезисите и съм съгласен. Правилно е това“ и т.н. и въпросът се изчерпа“.[160] По-нататък Живков отбелязва: „Верно е, че не сме обсъждали нашироко този въпрос. Ставаше въпрос принципно да съгласуваме, но др. Хрушчов категорично подчерта, че нашето предложение е правилно, че отговаря на исторически сложилите се отношения между нашите партии и народи, че отговаря на сега сложилите се и развиващи се отношения между нашите две страни и народи. То отговаря на перспективата на развитие“.[161] След като бъде изпратено писмото до ЦК на КПСС предстои да се проведат разговори как практически ще се подработят мероприятията, тактиката и стратегията за осъществяване на тази идея. Живков предупреждава: Политбюро сметна, че след този пленум не трябва да се говори нищо и никъде по този въпрос. Иначе ще плъзнат слухове. Пък и този въпрос не е само български, а и на СССР. „Ние не знаем Съветският съюз какво конкретно има предвид в практическото му провеждане. Ние сме обсъждали с Политбюро, обаче не знаем какво мисли Съветският съюз“. Живков настоява: „Аз много моля да се разбере това. Това решение на ЦК ще остане решение само за ЦК, докато се договорим със съветските другари. Иначе ще си създадем трудности“.[162]

Живков преценява, че не цялата партия и целият народ ще приемат с ентусиазъм това решение. „Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в някои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в някои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това“.[163] Главното сега, „на което трябва да съсредоточим цялото внимание и енергия, е да заложим икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за сливането. Това е главното сега“.[164] Колкото до самото сливане — изтъкна Живков — то „не може да стане тази година, когато има трудности и в Съветския съюз, и у нас. Очевидно това сливане ще стане при условия на подем и по-нататъшно подобрение на материалното и културното положение на нашия народ“.[165] Същевременно той подчерта: „не си представям, че трябва да чакаме 10–20 години, обаче за две-три години не може да стане! Това не значи, че няма да направим решителна крачка. Може би след две години ще отворим границите. Това са въпроси, които могат да се решат. Обаче обявяването на сливането може да стане след съответна икономическа, политическа и идеологическа подготовка. Нищо не ни заставя да форсираме сливането. Ще бъде голяма грешка. Също вярвам, че съветските другари не могат да имат друго становище, тъй като въпросът не е малък. Ние не бива да правим изкуствено сливане, а трябва да се подготвим всестранно“.[166]

Решението за провеждане на курс за сближаване и в бъдеще за сливане със Съветския съюз е прието единодушно. В него се казва: „Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на др. Тодор Живков да се издигне на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз за пълно обединение на двете наши братски страни“.[167] Единодушно е одобрено и съответно писмо до Хрушчов.[168]

 

5

 

Официалните съветски институции не възприеха обаче тази провъзгласена от БКП линия на „сближаване“, да не говорим пък за „сливане“. В съветския печат не е използвана подобна терминология по отношение на България. Изобщо никога не се пишеше за това. Тодор Живков положи много усилия да убеди Хрушчов и други съветски ръководители да излязат насреща на това наше партийно решение.[169] То си остана еднопосочна улица. Ала нашият печат и нашата печатна пропаганда усилено продължаваха да „възпяват“ сближаването със Съветския съюз.

Как беше възприет у нас така провъзгласеният курс? Понеже ударението в публикуваните материали по този въпрос се слагаше не върху „сливането в перспектива“, а върху „сближаването със СССР“, това в очите на партийните членове не изглеждаше смущаващо. Вероятно по същия начин този курс се възприемаше и в други кръгове, питаещи уважение и обич към страната-освободителка, която първа беше започнала да строи новото общество и беше извършила исторически подвиг с разгрома на нацизма.

Колкото до Тодор Живков смятам, че това беше негов пореден ход. Неведнъж пред нас, в Кабинета, той се шегуваше: „Е, какво момчета? Ще станем 16-та република на Съветския съюз?!“ И започваше гръмог-ласно да се смее. Той се надяваше този ход да му донесе сериозна практическа полза в няколко насоки. Първо, издигането на такава идея трябваше да му осигури доверието на съветските ръководители. Второ, по онова време не само сред комунистите, но и сред широки среди от нашия народ привързаността към Съветския съюз беше голяма ценност, от която Живков искаше да се възползва. Но тази идея имаше и друг прицел. Живков разчиташе, че с провъзгласяването на такъв курс България ще се ползва с по-специално, привилегировано спрямо другите социалистически страни положение, особено в икономическата област. Надяваше се, че така ще бъдем предпочитани в много начинания. Че съветската страна ще ни осигури по-изгодни икономически условия, повече кредити и подкрепа в развитието на нашето народно стопанство. Освен това той много разчиташе, както вече казах, на огромния съветски пазар за износа на нашите стоки.

Живков и лично трупаше политически актив в очите на съветските ръководители — всички слухове, клевети и пр. са злонамерени брътвежи. А атаки имаше. През този период нашата икономика се беше отворила доста към Запада. Това предизвикваше лоши погледи и много приказки и у нас, и в Съветския съюз. Трябваше тези мнения и настроения да се неутрализират.

Същевременно Живков си развързваше ръцете тук, в България, да проведе някои мероприятия, които укрепваха неговата еднолична власт. Да не се забравя, че курсът за „сближаване“ и „сливане“ се провъзгласяваше само година след като той беше отстранил от пътя си такива дейци като Антон Югов и Райко Дамянов.

 

6

 

Тодор Живков направи всичко възможно да създаде близки приятелски отношения с Л.И. Брежнев. И ги създаде. Благодарение на Брежнев България се радваше на една по-щедра икономическа подкрепа от страна на Съветския съюз. Той винаги излизаше насреща в трудна ситуация — когато например съответните съветски институции ни отказваха било заеми, било по-големи количества нефт или други суровини, Живков се обръщаше направо към Брежнев, който отзивчиво се разпореждаше нашият въпрос да бъде решен, нашето искане да бъде удовлетворено. Това е ставало доста пъти.

Именно по времето на Брежнев — десет години след пленума на ЦК на БКП, на който беше поставен въпросът за сближаването със СССР (декември 1963) — отново се съживи тази идея. На нея беше посветен пленумът на ЦК на БКП от 17 до 19 юли 1973 г. Сравнявайки двата пленума, следва да бъде обърнато внимание на няколко момента.

Първо, през изминалите между тях години интеграционните процеси в СИВ бяха доста много еволюирали. Започнало с координиране на стопанските планове между социалистическите страни, участващи в Съвета за икономическа взаимопомощ, сътрудничеството между тях прерасна през 60-те години в международно социалистическо разделение на труда, за да се стигне през 1971 г. до приемането на Комплексна дългосрочна програма за социалистическа интеграция. През първата половина на 1973 г. се извърши координация на икономическите планове и инвестициите на страните-членки, а през лятото на същата година бе приет единен план за многостранна интеграция и координиране на петилетните планове за 1976–1980 г. (особено що се отнася до енергетиката и добива на суровини).[170] Следователно идеята за сближаване между България и Съветския съюз намираше вече по-разорана почва, и което е особено важно, се вместваше в общата тенденция за задълбочаване на интеграцията между страните-членки на СИВ.

Второ, в доклада на Живков пред пленума от юли 1973 г., който е посветен на международната дейност на партията и държавата, българо-съветските отношения се разглеждат в по-широк контекст — като част от външните отношения на България, макар и най-важната им част.[171]

Трето, както в доклада и изказванията, така и в приетия на пленума документ „Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със Съюза на съветските социалистически републики в периода на изграждане на развито социалистическо общество в Народна република България“ няма нито дума по въпроса за „сливане на България и Съветския съюз“ Говори се за „сближение“, за „всестранно сътрудничество“, не обаче и за „сливане“ — макар и в перспектива.

Четвърто, сега идеята за сближаване на нашите страни беше приветствана от съветското ръководство и доби характер на съвместно съгласуван курс. В отговор на решението на пленума на ЦК на БКП от юли 1973 г. („Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР…“) ЦК на КПСС изпраща писмо до първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков (17 септември 1973). В него се изтъква, че „принципните положения на този документ и набелязаните насоки за тяхното осъществяване убедително потвърждават общността на позициите на КПСС и БКП, на Съветския съюз и Народна република България по актуалните проблеми на нашето двустранно сътрудничество и по-нататъшното развитие на световната социалистическа система“.[172] На среща между Живков и Брежнев последният каза за перспективата на бъдещото сближаване между България и СССР — „този акт е исторически, за него ще говорят поколенията след нас“.[173] Докладът на Живков на пленума не беше публикуван. Решението беше отпечатано в брошура, макар и за служебно ползване.

И този път се прояви характерният за стила на Живков прийом (макар сега да имаше и по-сериозни основания за това) — да не се прави равносметка на изпълнението на предишното решение на ЦК (1963 г.), преди да се утвърди ново решение по същия проблем.

Само два месеца след споменатия пленум на ЦК на БКП Брежнев пристигна в България (септември 1973), посрещнат изключително топло. Това посещение бележи началото на по-особеното му отношение към България. „Гвоздеят“ на посещението е срещата между него и Живков във Воден и разговорите, които те водиха там (20 септември 1973). При пребиваването в тази ловна резиденция Живков се постарал да създаде много топла, приятелска атмосфера. За това ми разказа колегата Димитър Методиев, който е бил там. Брежнев беше много емоционална натура. След вечерята той се поотпуснал. Методиев рецитирал свои стихове. На свой ред Брежнев, развълнуван, също рецитирал стихове на съветски поети. Той се бил силно разчувствал, трогнат от приема у нас, от награждаването му със званието „Герой на Народна република България“, от решението на ЦК да провежда курс на сближаване със СССР. На тази среща във Воден Живков поставя четири основни въпроса: 1) за развитието на нашата енергетика и за евентуалното строителство на втора атомна електроцентрала; 2) потребността да получим поне 18 млн. тона съветски нефт; 3) въпроса за цените на селскостопанските ни произведения за износ. При сегашните цени — изтъква Живков — ежегодно изнасяме 1 млрд. лева национален доход; 4) за отношенията ни с Югославия и в частност за македонския въпрос. "Още по време на борбата срещу фашизма — изтъква Живков — югославското ръководство разработваше стратегия за поглъщане на България. Георги Димитров се поддаде на техните тези. Той беше кристално чист човек, предан на СССР, интернационалист, но по този въпрос не можа да се ориентира."[174] Във връзка с това Живков обръща внимание, че съветски учени и институции поддържат тезите на югославското ръководство по македонския въпрос в ущърб на България. Брежнев обещава да докладва в Москва и да възложи на съветските органи да проучат поставените въпроси.

Утвърденият курс на сближаване със СССР донесе немалко икономически и политически изгоди за България.

 

7

 

Тези ходове на Тодор Живков трябва да се разглеждат в общия контекст на отношението му към Съветския съюз. Това отношение не може да бъде оценявано еднозначно. От една страна, поведението на Живков и провежданата политика даваха основание на запад България да бъде третирана като „най-верният сателит на Съветския съюз“. Живков действително се съобразяваше както със съвместно взетите решения по линия на СИВ и на Политическия консултативен съвет на организацията на Варшавския договор, така и с обсъжданите на двуст-ранна основа проблеми със съветското ръководство. Обикновено той се вслушваше в изказваните съображения от Брежнев и други съветски ръководители по отношение на нашата страна, вземаше предвид техните препоръки. Във външната политика също спазвахме взаимните договорености. В публичните си прояви Живков не пропускаше и най-малкия повод, за да манифестира привързаност и любов към СССР и КПСС, към поредния съветски лидер, да им се кълне във вечна верност.[175]

Живков беше въвел практиката протоколите от заседанията на Политбюро (когато се водеха протоколи), или обсъжданите материали и решенията да се изпращат чрез съветския посланик в ЦК на КПСС. С това не само се улесняваше съветското ръководство, но и се показваше, че той, Живков, и българското ръководство нямат тайни от ЦК на КПСС. Живков беше много чувствителен, а понякога и много остро реагираше на опитите на някои служители в посолството на СССР да събират информация за работата на ЦК директно от някои негови сътрудници, през главата на ЦК. Обикновено такива сътрудници биваха тихомълком премествани на друга работа извън ЦК, понякога дори и на по-отговорен пост, от който обаче нямаха вече достъп до документи на ЦК.

Заслужава да разкажа за един по-драстичен случай. По времето на Пузанов, съветски посланик у нас, първи съветник с ранг на пълномощен министър беше Позолотин. Той публикува по-късно брошура по въпросите на селското стопанство в България. Изглежда, че същият се бъркаше в работата на нашата партия и нашето правителство, защото Живков нервничеше само при споменаване на името му. Позолотин беше установил и преки връзки с кадри, недоволни от Живков. Една привечер Живков ме повика в кабинета си и ми издиктува лично писмо до Брежнев. В писмото разказваше за недопустимото вмешателство на този дипломат в работата на БКП и на българското правителство, без обаче да привежда конкретни факти. Но категорично изказваше недоволството си: това поведение е в разрез с нашите дружески отношения, в разрез с доверието, което съществува между двете партии и лично между двамата им ръководители. В писмото той молеше този дипломат да бъде изтеглен от България.

След като ми издиктува писмото и аз го редактирах, накара ме да го препиша чисто на ръка — очевидно да не минава през очите на машинописка. Написах го и му го дадох. Той го преписа също на ръка и ми върна ръкописа. Прибрах се в стаята и изгорих черновите в пепелника. Това доверие към мен можеше да бъде просто и една проверка, факт е, че два-три дни по-късно този дипломат изчезна от България. Писмото беше изиграло ролята си. Няма съмнение, че Брежнев беше оценил положително този жест — една тайна между тях двамата, която Живков се е постарал, пишейки на ръка, да запази от каквито и да са чужди очи. Просто приятелски и доверително Живков му съобщаваше за едно неудобно положение. Вижда се, че това не е документ и ако иска Брежнев може да го унищожи. То е писмо от приятел до приятеля.

От друга страна обаче към Тодор Живков по времето на Горбачов се отправяха обвинения в неискреност — скришом от съветското ръководство развивал отношения със Запада, искал да превърне България в „мини-Япония“ и пр.[176]

 

8

 

През 1990–1991 г., във връзка със сърдечната ми операция, се наложи да пребивавам няколко месеца на Запад. Беше ми тягостно, че и там средствата за масова информация много рядко, прекалено рядко се сещаха да осведомяват за събитията, които протичаха доста бурно в нашата страна. Главното им внимание бе насочено към Унгария, Полша и Чехословакия. Направи ми обаче впечатление, че и в тези малко на брой публикации Тодор Живков — „българският цар“ (в. „Льо Монд“) беше представен като човек, който „толкова дълбоко почиташе Москва, че беше предложил на Хрушчов да направи от България 16-та съветска република“. В това кратко изречение се съдържат две неистини. Дали Живков толкова почиташе Москва? Ако се съди по неговите речи и по много от изявите му — това е точно така. Което обаче не му пречеше зад тези речи и изяви да търси контакти и да развива отношения, които не бяха по вкуса на Москва. Ще дам два примера. Отношенията с федерална република Германия и особено с Щраус, лидерът на християн-социалната партия в Бавария. Спомням си през септември 1984 г. — по случай 40-годишнината на Девети септември — в България пристигна съветска делегация, водена от Михаил Горбачов. Той беше тогава член на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС, втори човек след Черненко, който бе заел мястото на починалия Андропов. Горбачов произнесе приветствена реч на нашето тържествено събрание. Дни след празника предстоеше Тодор Живков да замине на официално посещение при канцлера Кол начело на българска делегация. В София Горбачов оказал обаче силен натиск и настоял визитата да бъде отменена като ненавременна. Тя не била в унисон с тогавашната позиция на съветското правителство. И тя беше действително отложена под някакъв предлог. Или да вземем постановката за Балканите като зона, свободна от ядрено оръжие. Тя не противоречеше на линията, провъзгласена от съветското ръководство, за Европа без ядрено оръжие. На Живков (а и на Чаушеску) допадаше тази постановка за Балканите. Тя улесняваше външнополитическата им дейност в този район. Докато бе жив Громико този курс не получи категорично съветско одобрение и поддръжка. Разбира се, Живков полагаше непрестанни усилия да афишира и поддържа братски отношения със Съветския съюз.

Втората неистина в публикацията се отнася до желанието на Тодор Живков да превърне България в 16-та съветска република. Заслужава във връзка с това да разкажа за една моя среща с Жорж Марше, тогава генерален секретар на Френската комунистическа партия. През 1981 г. Франсоа Митеран, първи секретар на френската социалистическа партия, спечели изборите за президент. Социалистите получиха болшинство във френския парламент, френската компартия беше поставена в доста трудно положение. Не беше минало много време от годините, когато Компартията и Социалистическата партия бяха разработили обща програма. Впоследствие обаче тази програма пропадна. Социалистите обвиняваха комунистите, че те били виновни за това, а комунистите отправяха обвинения срещу социалистите. Появи се разрив между двете партии. В общите избори острието на предизборната кампания на френската компартия бе насочено против социалистите. Ала на втория тур на изборите за президент комунистите подкрепиха Митеран като фигура, която ще доведе на власт левите сили. Така и стана. Победата му беше посрещната с еуфория както от социалистите, така и от комунистите. При съставяне на правителството новият министър-председател — социалиста Мороа (кмет на Лил), поканил и комунистите за участие в него. И именно в този критичен момент, когато компартията трябваше да реши дали да приеме поканата, Живков по предложение на Лилов, ми възложи да предам на Жорж Марше негово устно послание, което той ми продиктува. Прецени се, че моето пътуване до Париж няма да буди съмнения. Предлогът бе, че отивам на гости при дъщеря си, която живееше там със семейството си. И понеже работата беше много бърза и нямаше време да се чака френска виза, а настояването за по-скорошно издаване на визата щеше да предизвика прекален за случая интерес на френските власти, снабдиха ме с билет за Лисабон. Между Португалия и България тогава имаше безвизов режим. Още на следващия ден в Лисабон получих виза за Франция. Излетях веднага за Париж. Оказа се, че вече беше започнал пленум на ЦК на френската компартия, за да реши въпроса — да се включат ли комунистите в правителството или не. Срещата ми беше вече уговорена. По време на една от почивките пристигнах заедно с Милан Миланов, нашият представител в ЮНЕСКО, в сградата на ЦК, където се срещнах с Марше. Предадох му поздравите на ЦК и на Живков за победата на левите сили в изборите. Що се отнася до участие в правителството, Живков беше склонен да се приеме предложението. Същевременно той изказваше мнение, че ако френските другари решат да влязат в правителството, то те, провеждайки правителствената политика, не бива да загубят лицето си на комунисти (имаше опасност министрите-комунисти по силата на дисциплината, да провеждат стриктно политиката на правителството, доминирано от социалистите, а това можеше да влезе в разрез с идеите и принципите на компартията).

И вторият въпрос, който най-вече интересуваше Марше в момента: дали съветски войски и изобщо войски на Варшавския договор ще влязат в Полша. По това време се развиваха полските събития. „Солидарност“ начело с Лех Валенса застрашаваше социалистическата власт. Съобщих на Марше категорично (това е съгласувано с другите страни), че няма да има никакво навлизане на съветски или други съюзнически войски в Полша. За тази информация Марше беше изключително благодарен, тъй като можеше да отиде на пленума с добри вести и спокойно сърце. Когато през 1968 г. наши войски навлязоха в Чехословакия, ЦК на френската компартия взе рязко отрицателно отношение към тези действия. Страхуваха се, че сега ще стане същото и в Полша. Приемайки да влязат в правителството, такова действие на страните от Варшавския договор би ги поставило в много трудно положение. Това, което му съобщих, внесе у него видимо успокоение.

Предадох му също поканата на Живков да дойде на почивка в България — няколко години подред Жорж Марше почиваше през лятото в Евксиноград, където водеше продължителни разговори с Живков. Той благодари и даже каза, че неговият внук постоянно го питал: кога ще отидем пак при нашия приятел Тодор Живков? Така че Марше познаваше Живков доста добре. По време на нашата беседа той ме разпитваше за здравето на Живков и за процесите в нашата страна: „Живков — каза Марше — е голям хитрец. Той гръмко говори за дружба със Съветския съюз, за сближаване и пр., а едновременно с това си върши работата така, както смята за добре“. Това го каза малко насмешливо — искаше да подскаже, че е разбрал тактиката на Живков. И както ми се стори, каза го с добро чувство.

Разбира се, аз предадох всичко на Живков — включително и тази реплика на Марше. Той много се смя.

 

9

 

Тодор Живков не вярваше в надеждността и ефективността на Съвета за икономическа взаимопомощ — смяташе го за тромава, дълбоко бюрократизирана организация, обременена с органически недъзи, които й пречеха да съдейства за стимулиране на производството в страните, членуващи в нея, за развитие на взаимоизгодни икономически отношения. А още по-малко за постигане на ефикасна производствена специализация, съобразно общите интереси и едновременно — съответстваща на интересите и традициите на всяка една от страните. Животът потвърди. Особено онеправдани се оказаха страните, произвеждащи и изнасящи селскостопанска продукция, каквато бе и България. Цените на тази продукция не стимулираха развитието на селскостопанското производство. Какъв парадокс! Редица наши страни и особено Съветският съюз страдаха от хроничен дефицит от подобна продукция и въпреки това ценовата политика в СИВ поставяше в неизгодно положение тъкмо тези, които имаха благоприятни климатически условия, за да могат да увеличат износът на зеленчуци и други произведения на селското стопанство. Живков много негодуваше, че някои искат да ни превърнат както навремето в аграрен придатък. В първите години след като възглави БКП, той и партийното ръководство водеха линия на едновременно развитие и на промишлеността, и на селското стопанство. Неслучайно през този именно период нашето село се замогна, ехлупените къщурки, кирпичените жилища и сламените покриви, в които десетилетия живееха отрудените селяни, изчезнаха. Замениха ги хубави двуетажни къщи. Нашите села се обновиха. Тази линия на паралелни грижи към промишлеността и селското стопанство се оценяваше, включително и в западния печат, като разумна и перспективна, съдействаща както за общото развитие на българската икономика, така и за повишаването на жизнения стандарт. По-късно тази линия бе изоставена и се пое курс за форсирано развитие на тежката промишленост и особено на металургията. Селото все по-трудно се снабдяваше с необходимата за едно модерно земеделие селскостопанска техника. Тази техника и други промишлени изделия, нужни на селото, бяха обременени с непосилни цени като средство за преразпределение на националния доход в полза на развитието на промишлеността. Към това трябва да се добавят и фаталните грешки, плод преди всичко на субективизма и волунтаризма на Живков, които бяха допуснати с изграждането на АПК, тяхната организация и управление, с нескончаемите реорганизации на хранителната промишленост, с ценовата политика и пр.

По времето, когато предстоеше изграждането на завода за тежко машиностроене в Радомир, водих откровен разговор с Живков по тези въпроси. Вълнувах се: защо е нужно да закопаем няколко милиарда за този обект, когато е известно, че само за тяхното възвръщане ще са необходими няколко десетилетия? Не е ли по-разумно тези милиарди да се хвърлят за модернизирането на селското стопанство и на хранителната промишленост, като се имат предвид нашите климатични условия? При това възвръщаемостта, поради характера на селскостопанското производство, ще бъде къде-къде по-бърза. А и не само износът ни ще се увеличава с по-големи темпове, по-наситен със селскостопанска продукция ще бъде и вътрешният пазар. Живков ме изслуша търпеливо докрай. След това започна да ми разяснява че това, което предлагам, е крайно неизгодно. В СИВ цените на селскостопанските произведения са толкова ниски, че колкото по-големи количества изнасяме, толкова повече губим. Така че ние сме заинтересовани не да увеличаваме, а да намаляваме нашия дял от произведения на селското стопанство в общия износ. Другите социалистически страни изнасят главно промишлена продукция. Цените на тази продукция са високи. Ние какво трябва да правим при това положение? Необходимо е да развиваме по-бързо промишлеността, за да завоюваме при специализацията определени позиции в СИВ. Иначе ще продължаваме да се разплащаме към другите социалистически страни, от които внасяме произведения на промишлеността, с евтина селскостопанска продукция. Такова беше неговото заключение.

Всичко това обяснява до известна степен стремежа на Живков да станем по-бързо развита промишлена държава, макар и в ущърб на селското стопанство. По-късно, провеждайки същата линия, той се ориентира не изобщо към увеличаване дела на промишлената продукция, а към развитие на наукоемки производства като роботика, магнитни запаметяващи устройства, електроника и микроелектроника. В същото време продължаваше западането на селското стопанство, бързото обезлюдяване на селата — неизбежно при форсирано развитие на промишлеността, отчуждаването на хората от земята.

20. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ НА СЕДМИНАТА И ЗАГОВОР НА ИВАН ТОДОРОВ — ГОРУНЯ

1

 

Още от самото начало лидерството на Тодор Живков и провежданата политика се съпътстват от прояви на неодобрение и отрицание, от съпротива — в по-явна или по-прикрита форма, стигаща до опозиционните движения в края на 80-те години. В ранния период — скоро след промяната от 1956 г., две подобни прояви заслужават по-голямо внимание. Между двете има дълбоки различия — както по отношение на идейните и политическите позиции, така и по методите им на действие. Независимо от това и двете имат своето определено място, роля и значение.

 

2

 

Първата значима проява стана известна на нашата общественост едва през 1994 г., благодарение на редица публикации във в. „Дума“. На 1 юни 1960 г. — четири години след Априлския пленум и цели осем години преди „Пражката пролет“ — седем партийни членове и антифашисти[177] изпращат писмо, адресирано до членовете на ЦК на БКП.[178] В него се изразява тревога от развитието на социализма у нас главно в две насоки — икономиката и политическото устройство на обществото. Те предлагат свои виждания за излизане „от задънената улица“. В писмото авторите с удивителна прозорливост разкриват деформирането на отношенията на собственост (вместо собствеността върху средствата за производство да принадлежи на трудещите се, тя принадлежи на държавата и с нея се разпорежда по същество висшата бюрокрация; на село кооперативните стопанства бързо се превръщат в своеобразни държавни органи с всички недостатъци на държавните индустриални предприятия; висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство, т.е. техен реален собственик); действа тотал-но централизирано ръководство и планиране. Според „седморката“ установеният у нас модел е „модел на бюрократичен държавен социализъм… Изправено пред невъзможността да се използват специфични социалистически фактори за напредък, партийното ръководство започна да залага на авантюризма, на уж възможното скокообразно излизане от задънената улица… Двегодишният опит вече потвърди фалита и на скока,[179] и на ускореното коопериране в балканските райони“.

С не по-малка прозорливост седмината алармират членовете на ЦК, че „деформации настъпват и в политическата област“. Тодор Живков продължава атаката срещу прокламираната през април 1996 г. демокрация в партията и обществото, преследва и отстранява всички свои съперници. „Отдавна напълно са блокирани тенденциите, родени от ХХ-ия конгрес на КПСС… В партията и страната се издига призракът на реставрацията, на неконтролирания диктат на шепа хора на личната власт, призракът на беззаконието и укриваните престъпления… Натрупаха се доста доказателства, че социализмът се изражда в своя карикатура“. Те подчертават необходимостта от развитие на демократичните процеси в партията и обществото. Всяка дума, всяко изречение в това писмо — както казва Стефан Продев — написано от „смели хора, предани на социалистическата идея, (които) удариха камбаната на тревогата и прозрението“ отговаряше на реалните факти. То се опитваше да прогледне и в бъдното, да начертае пътя на обновлението („докато все още не е погубено всичко“). В тогавашните условия се изискваше наистина мъжество, за да отправиш тези предупреждения. Но се изискваше и много повече: яснота и смелост на погледа, никакви предубеждения и самозалъгване, дълбока прозорливост и морална чистота.

На 3 март 1961 г. се провежда Пленум на ЦК на БКП, посветен на „антипартийната дейност на група партийни членове“.[180] Върху авторите на писмото (и техни приятели) се стоварват най-страшни обвинения - това са „недоволни, образували фракционна група“, замесена в „дейност, насочена против линията, против политиката на партията и против партийното ръководство“; идейна и политическа основа на групата е „титовият ревизионизъм“; една от задачите на участниците е „да изложат, да дискредитират партийното ръководство“.[181] Тодор Живков, обобщавайки, определя групата като антипартийна, фракционна, ревизионистическа, разколническа, хулиганска (?!).[182] Прави впечатление, че и в доклада, и в разискванията по тази точка от дневния ред не става нито веднъж въпрос за писмото на седмината — то изобщо не е направено достояние на тези, до които е било адресирано. И второ, съвършено изкуствено тази група се свързва с имената на Йонко Панов и Добри Терпешев. Защо? Намерен е повод възмездието да се стовари и върху тях.

Разправата със „седморката“ е жестока. Нищо от това, че Куфардж-иев, Варон, Дашин и останалите автори на писмото са постъпили напълно в духа и буквата на партийния устав, а са писали и самата истина (тогава аз изцяло вярвах в официалната версия)! Целите им са били демократични, подходът им е залагал на диалог и на добра воля, разчитал е на демократичен изход от създалата се ситуация. Тогава обаче те бяха (в духа на тоталитарното време) „безпощадно разобличени“ и изключени от партията. Седмината и техните семейства бяха лишени от жителство, от жилища, от работа и бяха изселени в антисоциални резервати на криминални рецидивисти. Двамата — Йонко Панов (ръководител на партията през нейния левосектантски период, „стар фракционер“, който в случая „не излиза начело, тика другите да излязат, но те чувстват неговата подкрепа“)[183] и Добри Терпешев (този ветеран, известен на няколко поколения антифашисти със своята твърдост, преданост и непреклонност, за когото Живков — без да му мигне окото — на пленума заявява, че „е влязъл в нашата партия по погрешка“)[184] също бяха изключени от партията и изселени — болни и в напреднала възраст.

Постигането на целта, която Живков си беше поставил, не признаваше нито сантименталности, нито другарство, нито морал. Целта оправдаваше средствата.

Интересна е реакцията на Живков при публикуването (с 34-годишна давност!) на писмото на седмината във в. „Дума“. Той отправи по този повод гневна тирада до вестника — „Политиката може да е цинизъм, но не идиотизъм“. В нея няма и помен от самокритика. „Колкото до въпросния „документ“ и прикачените към него два пояснителни текста — пише Живков — там няма нищо показателно освен стремеж към власт на определени хора (?! к.м. Н.Я.). „Това — както справедливо отбелязва Стефан Продев в същия брой на вестника[185] — в наши дни звучи повече от цинично… Тъжно е, че виновникът не намери сили в себе си за едно най-скромно покаяние. Вместо това той минава в атака, сякаш нищо не се е случило и сякаш не разбира, че трагедията на честните мъже е дело на собствената му неограничена власт“.

Проявата на седмината по време предшества тази на групата на Иван Тодоров-Горуня, а по идейни позиции я превъзхожда.

 

3.

 

Важно събитие в процеса на укрепването на едноличната власт на Тодор Живков е заговорът, организиран от Горуня. Резултатите от него се оказаха обратно пропорционални на тези, очаквани от заговорници-те. Живков се възползва умело от заговора, за да разчисти терена — и то не къде да е, а в самата армия — от проявилите се и потенциални негови противници, и да заздрави още повече своите позиции. Това е най-силната организирана съпротива срещу него и личната власт, в цялата му политическа кариера.[186] Тя му предостави удобен повод да се избави от редица отговорни дейци, критично настроени към него, и да направи кадрови промени, които да улеснят засилването на връзките между партийните органи и органите на Министерството на вътрешните работи и Комитета за държавна сигурност.

За групата на Горуня и организирания от нея заговор срещу Живков са публикувани много материали.[187] Аз ще се огранича да предам накратко само това, което ни е разказвал Живков. Първо ще отбележа, че в Кабинета той не е споменавал нито веднъж за този заговор преди смъртта на Горуня. Едва след това узнахме от него някои подробности и оценки. Според Живков „антипартийната група начело с Горуня“ се е борила срещу ценностите на Априлската линия, като е предвиждала и използването на насилствени методи. Тя е била дълго време под наблюдението на Държавна сигурност. Живков не само е бил държан постоянно в течение, но и активно се е намесвал. Новост тогава в подслушвателната работа е било използването на миниатюрни микрофони, колкото глава на карфица. Такъв именно микрофон е бил монтиран на фуражката на ген. Цвятко Анев. При избора на обекта, ни каза Живков, се е изхождало от съображението, че един военен никога не се разделя със своята фуражка. Благодарение на миниатюрното микрофонче всички разговори на групата са били подслушвани.

Дни преди разгромяването на групата, Горуня поискал среща с Живков. Искал да разузнае дали се знае вече нещо за заговорническата му дейност. Категорично посъветвали Живков да не го приема. Изказано било опасение — да не би по време на срещата Горуня да посегне на неговия живот. Въпреки това Живков го приел, седнал зад бюрото си. Живков водил спокоен разговор по въпроси, които Горуня повдигнал пред него. По това време Горуня беше член на ЦК и началник на Главно управление „Водно стопанство“ към МС, с ранг заместник-министър. Живков го изслушал внимателно и с нищо не дал да се разбере, че знае нещо за заговорническата дейност. Той ни разказа, че след тази среща Горуня споделил със своите другари: „Живков нищо не подозира“. Това успокоило групата и те предприели по-нататъшни действия за организирането на преврата, с който да бъде пометено партийното ръководство.

Известен е по-нататъшният развой на нещата. Горуня се самоуби на 8 април 1965 г. Арестувани са Цоло Кръстев, ген. Цвятко Анев, ген. Любен Динов и другите участници в заговора. Според допълнителни сведения над 100 души военни били замесени пряко в заговора или са били близки със заговорниците.

 

4

 

Познавах лично Иван Тодоров-Горуня от времето, когато преподавах в партийната школа. Едър, снажен, с продълговато лице, високо чело и орлов нос, с буйна къдрава коса, разперена като чадър. Неговата усмивка и пламтящите му очи вдъхваха доверие, но и подсказваха, че имаш насреща си човек волеви, с импулсивна и стихийна натура. Моят син, който се беше запознал с Горуня в санаториума във Владая, беше запленен от него. От сина си научих, че Горуня е бил каменоделски работник с основно образование, закалил се в борбата против фашизма, обогатил знанията си в затвора, а след Девети — във Висшата партийна школа. Безкрайно предан на делото, Горуня е участвал в революционната дейност от най-ранна младост. Първият нелегален във Врачански окръг, той станал по време на въоръжената борба политкомисар на отряда „Гаврил Генов“. Обаятелен и изключително контактен, достъпен и сърдечен, Иван Тодоров се ползвал с голям авторитет в своя край. Не случайно той е прототип на героя от романа „Път“ на Ст. Ц. Даскалов.

Горуня беше честен и смел човек и това безспорно е допринесло както за неговата заговорническа дейност, така и за доверието, което са му гласували хората, замесени в нея. По-особен е въпросът за техните идейни позиции и методите на борба.

Дълго време не се знаеше кой и как е пострадал при този заговор. Живков се възползва от него, за да си разчисти сметките с много дейци, в които не беше много сигурен и да постави на важни места свои верни хора. Направени бяха много кадрови промени, особено сред военните. Живков ни говореше за значението на авиацията и особено на танковете при подобна ситуация. Смяташе, че това е оръжието, което трябва да се държи под специално и непосредствено наблюдение, за да може да бъде осуетен всякакъв контрареволюционен опит. Танковата бригада край София беше поставена под непосредственото ръководство на негов верен човек от бившата бригада „Чавдар“. Съответни промени са направени и в самата структура на Държавна сигурност.

Живков беше много доволен от развоя на нещата. Веднъж дори възкликна: „Добре стана, сега ще можем да се отървем и от Дико Диков“, министър на вътрешните работи. Очевидно Диков беше престанал да му вдъхва доверие. Именно той по време на въоръжената борба, като командир на 12-та въстаническа зона, е бил непосредствен ръководител на командира на отряда „Гаврил Генов“ — Цоло Кръстев (една от ръководните фигури в заговора) и на комисаря на същия отряд — Горуня.

Предлогът за отстраняването на Диков се оказа много прост - съответна реорганизация в МВР. Същият предлог, който Живков беше вече използвал преди три години (в началото на 1962 г., когато подготвяше удара срещу Антон Югов и Райко Дамянов), за да отстрани тогавашния министър на вътрешните работи Георги Цанков и да постави начело на МВР… Дико Диков. А първи заместник-министър, отговарящ за Държавна сигурност, стана тогава Ангел Солаков (април 1962). Междувременно Диков беше станал „персона нон грата“ за Живков. И ето сега — нова реорганизация. Пак е първи април, но - 1966 г. Държавна сигурност се отделя като самостоятелна структура - Комитет за държавна сигурност. За негов председател е утвърден Солаков. Министър на преструктурираното МВР става Ангел Цанев. А Диков? Той е изпратен за посланик в Куба…

 

5

 

След разгрома на групата на Горуня бяха положени доста усилия, за да не получи този случай широк отзвук — нито в партията, нито сред обществото. И тези усилия не бяха безуспешни. Идейните сталинистки и маоистки позиции на заговорниците компрометираха в голяма степен техните действия.

Заговорът, неговото разкриване и проследяване, неговото обезвреждане — особено като се има предвид, че в него бяха замесени дейци с големи и безспорни заслуги в борбата против фашизма, заемащи отговорни постове — всичко това беше сериозно изпитание и за органите на МВР, и за самия Живков. Същевременно то даде тласък на процеса за все по-голямо срастване на партийните и репресивните органи. Нито един сътрудник на ЦК, не можеше да бъде назначаван преди да е получена от МВР съответна кадрова справка за него. Подслушването на ръководните кадри започна да става редовна практика — опитът с групата на Горуня показа, че такива действия имат голям ефект. И понеже засегнах този въпрос, ще продължа. Случаят с този заговор има съществено значение при анализа на едноличната власт на Живков. Както и по времето на Вълко Червенков[188] Държавна сигурност, МВР, МНО — всички тези институции не се подчиняваха на ЦК и правителството. С техните проблеми се занимаваха не Политбюро, не правителството, а директно Живков. „Аз бях министър на вътрешните работи - пише Ангел Солаков — при авторитарен режим на властта. Бях пряко подчинен само на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Бях член на Министерския съвет, но пред него не се отчитах. Не се отчитах и пред председателя на Министерския съвет. Аз не помня да съм изнасял информация или доклад пред Министерския съвет по някакъв въпрос от работата на министерството. Кадровите въпроси (на МВР) се решаваха само в Централния комитет на БКП. Аз докладвах само на първия секретар на ЦК на БКП, независимо от това дали той е председател на Министерския съвет или не“.[189]

Как Живков реагира публично на заговора на Горуня? Този случай беше докладван от Боян Българанов на пленум на ЦК на БКП (14 април 1965). Той информира пленума за участниците в заговора, за техните действия и идейни позиции, за перипетиите с тяхното проследяване и обезвреждане. На пленума се изказа и Живков. Какъв беше главният извод, който той направи? Противно на всички очаквания, Живков изтъкна като основна задача на ЦК на партията, на всички държавни и общински органи да продължи и занапред процесът на демократизация на обществото, независимо от подобни прояви. Аз очаквах, че той ще постави ударението върху необходимостта да бъдем бдителни, с твърда ръка да пресичаме такива прояви — все в този дух. Очевидно хората в залата също са очаквали такива изводи. А той излезе с точно обратна постановка: да се задълбочава демократизмът, независимо от всичко! Тогава още повече се убедих, колко хитър и гъвкав политик е Живков.

Не след дълго ЦК на партията пусна в оборот нова формула, която отразяваше нов етап в укрепването на Живковата еднолична власт. След Априлския пленум беше общоприето ударението да се слага върху колективността и колектива в ръководството на партията. В партийните документи се беше трайно закрепен един шаблон: „Партията начело с Централния комитет“. Постепенно се извърши своеобразна метаморфоза: „Централният комитет начело с другаря Тодор Живков“! Това не беше просто семантична промяна. Тя изразяваше и закрепваше новосъздалото се положение, при което една личност вече се беше поставила над партията и нейното колективно ръководство - Централния комитет. Тази нова официална формула доби бързо гражданственост и се използваше години наред. А нейната еволюция доведе впоследствие до положение, при което от формулата изчезна споменаването на ЦК и тя доби следния вид: „Под ръководството на другаря Тодор Живков“.

Ако Живков все още стоеше на позициите, утвърдени от Априлския пленум само преди десетина години, той не би позволил нещата отново да бъдат доведени до възраждане на култа към една личност, нито би се съгласил да бъде публично поставян над ЦК (да не говорим за Политбюро). Имам всички основания да предполагам, доколкото го познавам, че всички тези метаморфози не са ставали без негово участие… Спомням си как непосредствено след Априлския пленум той простодушно споделяше в Кабинета, че не си правел илюзии за своята роля и място в партията, че не притежавал качества на вожд. Неговата цел била само партията и страната да бъдат изведени от тежкото положение, до което ги е довел Червенков… Колко далеч останаха тези така „скромно“ споделени с нас негови откровения! А доколко тези откровения са били искрени — времето го показа…

С формулата „Централният колштет начело с другаря Тодор Живков“ се отиваше доста напред в персонифицирането на партийното ръководство. Тя откриваше пътя към по-нататъшна еволюция по този път. Ще минат още няколко години и в партийните документи, доклади и други материали ще се подчертава, че Живков е „достоен приемник и продължител на делото на Димитър Благоев и Георги Димитров“. А това ще се окаже само подстъп, за да бъде поставен впоследствие редом с основателя на партията и героя от Лайпциг. И някак съвсем естествено приживе в Дома-паметник на Бузлуджа Живков ще бъде увековечен заедно с Благоев и Димитров. Такива са някои от жалоните, които маркират пътя на Живков от борец срещу култа до абсолютен властелин.

На същия пленум, па който е била възприета формулата „Централният комитет начело с другаря Тодор Живков“, единствен Марин Грашнов, тогава министър на строителството, станал и възразил. Такава постановка му намирисвала на култ. Грашнов беше известен деец от Троянския край, партизанин, бивш секретар на Троянския околийски комитет на партията. На пленума обаче никой не го подкрепил. Дали му отпор, а скоро след това Грашнов излезе от орбитата и трябваше да се пенсионира…

21. ПРЕМАХВАНЕ НА ОПАСЕН ПОТЕНЦИАЛЕН СЪПЕРНИК

1

 

На 14–19 ноември 1966 г. се състоя Деветият конгрес на БКП. Проведен десет години след Априлския пленум, конгресът е личен успех на Тодор Живков що се отнася до развитието на икономиката и на страната изобщо. Същевременно конгресът е доказателство за безусловната му победа в борбата със своите съперници и противници. Едноличната власт беше разгромила групата на Горуня. Живков съумя да извлече максимално дивиденти от този заговор. Репресивните органи — ДС и МВР, доказаха своята дееспособност и необходимостта да им се оказва още по-голяма подкрепа. „С разкриването на първите прояви на вътрешнопартийна опозиционна дейност и най-вече след заговора на Горуня, Секретариатът на ЦК на БКП със свое решение възлага на Държавна сигурност да организира борбата срещу тези прояви. В изпълнение на това решение, в рамките на Второ главно управление на ДС е създаден Отдел 13, на който е възложено да води контраразузнавателна дейност срещу китайските и албанските специални служби на територията на България, както и срещу всички организирани и индивидуални прояви, инспирирани от тях „насочени срещу генералната Априлска линия на партията и нейното ръководство, начело с Тодор Живков“.[190] Само след година-две в ДС ще се появи нова структура: Шесто управление. Създадено със задача „да се бори срещу подривните действия на чуждите разузнавания сред интелигенцията“,[191] то скоро се превърна в политическа полиция. Полиция „за контрол върху мислите и действията на комунистите“.[192] Тогавашният председател на Комитета за държавна сигурност продължава: „Деформирането на VI управление и превръщането му в политическа полиция беше заложено в неговия „ембрион“. С разрастването на управлението (отделите му станаха около 9), то набираше сили за разработване на всички инакомислещи хора, независимо от партийното им положение“.[193] Под погледа на тази „политическа полиция“ попаднаха преди всичко представителите на интелигенцията, независимо от партийната им оцветеност. Сред тях се оказаха и най-непримиримите срещу зараждащия се култ към Живков, срещу потъпкването на демократичните принципи и деформирането на социализма.

 

2

 

На Деветия конгрес на БКП (1966) Тодор Живков се яви като победител. Успехите в икономиката и другите области бяха внушителни. На преден план бяха изведени проблемите на интензификацията и модернизацията на народното стопанство и повишаването на производителността на труда. Конгресът се проведе в зала „Универсиада“ и протече в атмосфера на признателност към ръководителя на партията и на Министерския съвет. Живков не пропусна случая да използва конгреса като трибуна за повишаване на собствения си авторитет в партийното и общественото съзнание. Едва ли някой си е позволил тогава да гледа на него като на преходна фигура. Вече беше ясно, че той ще продължи да стои начело на партията и държавата, без да има кой да оспорва сериозно това негово пожизнено право. Ако все пак се появи някой опасен съперник, Живков бди, за да го обезвреди докато е време.

Впрочем и на Деветия конгрес Живков ще вземе мерки да заздрави още повече своите вождистки позиции. Само че този път подходът е по-различен от този на Осмия конгрес. Тогава „фракционната група“ беше обезвредена в самото навечерие на конгреса. Сега ще се заседава спокойно, спокойно ще се обсъждат и предстоящите задачи. Няма да има никакви изненади преди самия конгрес. Няма да става нужда и от предварително съгласуване с Москва. Този път изненадите ще дойдат в самия край на конгреса. На закритото заседание пред всички нас, делегатите, са оповестени имената на кандидатите за новия ЦК. След дискусията преминаваме към избори. Преди закриването на конгреса новият ЦК провежда своето първо заседание. На него се избират новото Политбюро и секретарите на ЦК. По традиция резултатите се обявяват на последното заседание на конгреса. Слушаме и проумяваме с изненада: в новото Политбюро не фигурира Митко Григоров. А сред секретарите на ЦК липсва името на Начо Папазов. Живков не беше споменавал пред нас нищо по този въпрос. И останалите делегати не са подозирали нищо.

Операцията срещу двамата доверени съратници на Живков е била проведена по познатия сценарий: и на двамата нищо не е било казано предварително! С нищо не им е било подсказано, че няма да останат на местата си. При това и Папазов, и Григоров работеха не от вчера с Живков. Папазов се беше държал лоялно към него в Софийския градски комитет на партията и беше допринесъл за утвърждаването му като ръководител на Столичната партийна организация. Григоров имаше големи заслуги пред Живков. Той направи много — и като завеждащ отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК, и като член на Политбюро и секретар на ЦК, и като втора фигура в партията — за издигането на авторитета и укрепването на положението на Т. Живков в партията и страната. Той беше умен, добре подготвен теоретически, със сравнително добър организационен опит. Преди да бъде издигнат в Политбюро Живков го изпрати нарочно във Варна, да възглави ОК на партията и да набере по-голям политически опит. Така се откриваше пътя за скорошното му издигане във висшия ешелон. Това беше характерен за Живков прийом, когато замисляше издигането на млад човек. По същия начин той постъпи със Станко Тодоров, който работи известно време като първи секретар на ОК в Бургас; с Живко Живков — в Хасково; с Петър Дюлгеров — в Благоевград; Иван Абаджиев, преди да бъде издигнат за секретар на ЦК, целенасочено бе изпратен в Сливен, а след това във Враца за първи секретар на ОК и пр.

Да се върнем към Начо Папазов и Митко Григоров. И двамата се ползваха с доверието на Живков. Митко Григоров му оказа голяма помощ при написването на доклада за Седмия конгрес на БКП, а по-късно в борбата против Антон Югов и неговото освобождаване от Политбюро. Всъщност дълги години Живков се облягаше главно на Григоров. Колкото повече отговорностите на управлението се стоварваха върху него, толкова повече той прибягваше до опита и знанията на своя най-доверен тогава човек. На сватбата на Людмила Живкова не друг, а именно Григоров беше удостоен с честта да бъде кум. По това време неведнъж съм чувал Живков да казва: „Щастие е за нашата партия, че има такъв деец като Митко Григоров“.

С Митко Григоров се познавахме добре още от четвърти район в София. Той завеждаше отдела за агитация и пропаганда в Районния комитет на партията и беше вторият човек в комитета. Като първи секретар на РМС в същия район, аз бях член на бюрото на Районния комитет на партията. Висок, слаб, много взискателен, още тогава Григоров се открояваше със своята интелигентност и подготовка. Неговите изказвания в бюрото обикновено ставаха основа за формулиране на решения. Винаги се отнасяше с разбиране и отзивчивост, когато се обръщах към него за помощ. Знаех: щом Григоров си записва в тефтерчето въпроса, който поставям пред него, мога да бъда сигурен, че ще бъде уреден.

На международното съвещание на представителите на комунистическите и работническите партии (Москва, края на 1960) в продължение на цял месец наблюдавах отблизо М. Григоров и неговите отношения с Живков. Той беше негова дясна ръка. Всъщност съветските хора именно тогава имаха възможност да го опознаят по-добре, да видят неговото политическо и интелектуално равнище, действителното му място в партията — сега и в перспектива.

 

3

 

Противоречията между Тодор Живков и Митко Григоров започнаха да се зараждат и напластяват в периода между Осмия (1962) и Деветия (1966) конгрес. Самочувствието на Григоров нарастваше заедно с укрепването на неговите позиции като втори човек в партията. Явно той съзнаваше своето превъзходство над Живков, що се отнася до обща култура и теоретическа подготовка. Той все повече се утвърждаваше като най-компетентния ръководител в областта на идеологията и културата. Активно го подпомагаше Васил Иванов, бъдещият професор по философия. Григоров поддържаше връзки с най-видни писатели, художници, учени и други културни дейци, следеше много внимателно дейността на техните творчески съюзи. Почти само към него те се обръщаха за указание, мнение, съгласуване и пр. Той главно определяше кадровата политика в тези среди. Григоров не беше много сговорчив, с твърда ръка провеждаше културната политика на партията. С критериите на днешното време мога да кажа, че през десетилетието, последвало Априлския пленум, Григоров допринесе значително за засилване на командно-административните методи на ръководство в областта на изкуството и културата, за осъществяване на идеологическия монопол на БКП. Отделът за култура на ЦК, който той наблюдаваше, беше проводник на сектантство и догматизъм, вмесваше се най-грубо в работата на творческите съюзи, в театъра и киното. Дребнавата опека над творческата дейност, колкото и да звучи невероятно, влезе във всичките си права много скоро след Априлския пленум. Най-строго се следеше за придържането към метода на социалистическия реализъм. Бсяко отстъпление — мнимо или действително — от социалистическия реализъм в литературни произведения, киното, театъра, живописта се посрещаше на нож и навличаше наказания и други неприятни последици на „виновните“. Най-силно пострадали бяха комунистите, които не искаха да се примиряват с това положение.

Действително Априлският пленум целеше да се сложи край на сталинистките порядки в областта на културата. Но не бива да се забравят няколко обстоятелства.

Първо, тъкмо в средите на художествено-творческата интелигенция бяха най-големите резерви към начина, по който Априлският пленум реши кадровите проблеми. Критиката срещу култа към личността и неговите отрицателни последици за развитието на нашето изкуство и култура се поддържаше напълно. Резервите и възраженията бяха срещу липсата на необходимите персонални промени във висшия ешелон на БКП. В партийните организации на писателите, художниците и пр., на събранията на творческите съюзи обвинения се отправяха не само към Вълко Червенков, но и към Тодор Живков и останалите членове на Политбюро за пораженията на културния фронт и за създалото се тежко положение в страната. Настояваше се за извънреден конгрес на партията, който да избере ново ръководство, ново Политбюро от дейци, неангажирани с култа към Червенков.

Спомням си колко бурно и трудно бяха преминали събранията на партийната организация на писателите във връзка с решенията на Априлския пленум, на които е присъствал Димитър Ганев по поръчение на Политбюро. Разчиташе се на неговия авторитет като един от заслужилите дейци на партията (бивш генерален секретар на Румънската комунистическа партия, арестуван от румънската „Сигуранца“ и лежал няколко години в прочутия затвор Дофтана, което беше добре известно и на нашите културни дейци). Спокоен, разсъдлив и с богат политически опит, Ганев бе сравнително по-малко ангажиран с утвърждаването на култа към Червенков. Оказа се обаче, че и той трудно можеше да убеди писателите в правилността и целесъобразността на кадровите решения на Априлския пленум, защото точно сред тях най-силно бяха отеквали безцеремонното вмешателство на Червенков и на Политбюро, силовите методи на ЦК.

Всичко това предизвикваше подозрителност и недоверие от страна на ЦК към художествено-творческата интелигенция и нейните организации. Живков съзнаваше, че е необходимо тя да бъде спечелена, вземаше мерки за убеждаването и успокояването на духовете. Смяташе обаче, че е нужна преди всичко твърда ръка. Неслучайно например,главен секретар на Съюза на българските писатели докъм 1962 г. беше Георги Караславов. Известен е неговият принос като писател. Той обаче стоеше на сектантски позиции и бе доста груб във взаимоотношенията с пишещите събратя. Веселин Андреев напомня, че по негово време бяха наказани мнозина най-видни писатели и критици, по брой повече, отколкото при Вълко Червенков.[194] „Много хора са ударени по един или друг начин — и то тъкмо заради стремежа им да се ликвидират по-бързо последиците от „култа“.[195] Както се сещате, тази линия се провеждаше не само по инициатива на Караславов… Това се отразяваше много негативно на творческата атмосфера в Съюза и на единството на партийната организация. Създадена бе добра почва за виреене на клеветата, на доносите и подмазвачеството. Мнозина най-талантливи писатели, поети, литературни критици — предимно членове на партията — бяха наказани по един или друг повод, но по правило — заради някакво идейно отстъпление от социалистическия реализъм. Това състояние в СБП влизаше в крещящо противоречие с настъпилото в Съветския съюз „затопляне“ след ХХ-ия конгрес на КПСС.

При тази ситуация ЦК бе принуден през 1962 г. да свика съвещание с най-изявените български писатели, на което присъствах. То се ръководеше от Митко Григоров. Почти всички се изказаха против порочните методи на ръководство на главния секретар на Съюза. (По-високо не смееха да стрелят…) Срещу Караславов бяха отправени обвинения и за отношението му към Пеньо Пенев. Някои смятаха че то е допринесло за фаталния край на поета. Подробности във връзка с изказванията не си спомням (на съвещанието бе воден протокол). Запазих общия спомен за откровеността и загрижеността на тези, които взеха думата; за това, че бяха казани много истини и препоръки, които Тодор Живков, партийното ръководство не взеха трайно под внимание.

Второ, скоро след „затоплянето“ в СССР отново започна период на „замръзване“ или, ако щете на „замразяване“. Поради редица причини, които не е нужно да припомням тук, Н. С. Хрушчов беше взел курс на конфронтация със съветските художници и писатели, изобщо със съветската интелигенция, което беше пагубна стъпка от негова страна. За съжаление настъпилата промяна даде веднага отражение у нас.

 

4

 

Да се върна към противоречията между Тодор Живков и Митко Григоров. На каква база възникнаха те? Самият факт, че позициите на Григоров като негов заместник се утвърждаваха, беше достатъчно основание да се засилват подозрителността и мнителността на Живков. Впоследствие това доведе до пускането в действие на гилотината.[196]

Такова предположение е съвсем реално. Потвърждава го по-сетнешното отношение на Живков към своите заместници, от които той се освобождаваше периодично. Прекалена беше чувствителността му към всеки потенциален съперник. Веднъж, когато бях при него на доклад стана дума, че скоро съм присъствал на събрание, на което е говорил Григоров. Прояви подчертан интерес към въпросите, които е засегнал. По едно време ме прекъсна с репликата: „Сигурно е говорил с тон на първи секретар“. Това не беше въпрос, а изразено становище, което явно той си беше вече формирал.

Тогава Григоров едва ли е имал амбицията да го измести. Че той имаше свои виждания по редица проблеми, вкл. кадрови, които е отстоявал пред Живков и в Политбюро, в това няма съмнение. Знам, че в Секретариата на ЦК, който Григоров ръководеше, той се държеше доста властно, рядко се съобразяваше с изказаните различни мнения, като налагаше своите виждания. Вярно е също, че проявяваше високо самочувствие и се държеше много самоуверено като втори човек в партията. Той продължаваше обаче да бъде лоялен към Живков. Беше вече прозрял неговия стремеж да създава ореол около своята фигура и да установи еднолична власт.

Григоров отговаряше непосредствено за печата и другите средства за масово осведомяване. Когато казвам, че „отговаряше за печата“ приемете го в буквалния смисъл. Печатът беше държан „изкъсо“ и нищо съществено не можеше да се случи в този сектор без неговото знание. Той най-добре можеше да долови всякаква промяна в тона на публикуваните в печата или на излъчените по радиото материали, засягащи Живков. Беше много неприятно изненадан, когато през главата му започнаха да се появяват все по-често снимки на Живков и славословия по негов адрес. Григоров и Начо Папазов поискали среща с него, за да водят разговор по този въпрос. На нея двамата споделили тревогата си от това, че някои хора искали да го злепоставят. Тревогата си те подкрепили с конкретни факти от всекидневния печат. В началото Живков много се зачудил, след това се ядосал и се заканил да вземе най-строги мерки, за да се пресече „това безобразие“. На мен тези реакции са ми добре познати. Подобни материали не можеха да се появяват и такава промяна в техния тон и съдържание не можеше да стане без нечие височайше нареждане, идващо очевидно от Кабинета — не без благословията на Живков.

Тази среща, както и разговорите, водени между Григоров и Папазов (които вероятно са били подслушвани), предопределиха съдбата на двамата приятели (те бяха наистина много близки). Григоров ръководеше Секретариата на ЦК, в който Папазов участваше. Взаимно си помагаха, споделяха своите мнения и впечатления, уточняваха своите позиции. Ето още един повод за засилване на подозренията на Живков. Той не търпеше близост между хора от висшия ешелон, обикновено се стараеше да ги противопоставя. Такъв беше неговият подход. Така че не се учудвайте, че не само Григоров, но и двамата бяха отстранени от политическия живот на Деветия конгрес на партията.

Има и по-сериозен сблъсък между Живков и Григоров. Георги Боков, главен редактор на „Работническо дело“, председател на Съюза на българските журналисти и член на Секретариата на ЦК, заедно с Харалампи Трайков — главен редактор на в. „Земеделско знаме“, посещават Египет по служебна работа. Нашият посланик в Кайро Попов решил да се възползва от това посещение. Със съгласието им той дал в тяхна чест коктейл, на който поканил най-видни египетски журналисти и интелектуалци. Можем да си представим конфузното положение, в което изпаднал посланикът, когато двамата гости не се явили на коктейла. Попов уведомил незабавно ЦК. Секретариатът, ръководен от Григоров, наказал Боков за този гаф. Когато Живков научил за това, повикал Григоров и ядосан го обвинил, че си превишавал правата, тъй като Секретариатът не можел да наказва свой член. Обвинил го, че иска да скара Живков и ЦК със журналистите. Наредил му наказанието на Боков да бъде отменено незабавно.

По времето, което предшества Деветия конгрес, дочувах, че при Ангел Цанев, завеждащ отдел „Административен“ на ЦК (отделът, който наблюдаваше армията, вътрешните работи, съда и прокуратурата), вечер след работа се събирали Милко Балев, Венелин Коцев[197] и някои други. Събирали се да пият уиски, злословели по адрес на Митко Григоров и Начо Папазов, бистрели кадрови въпроси.

Не си ли противореча? Нали току-що казах, че Живков не търпеше подобна близост между ръководни кадри? Да, но тук нещата бяха по-различни. Не мога да си представя, че Милко Балев си е пиел уискито с Ангел Цанев и Венелин Коцев без знанието на своя шеф. И че Живков не е бил информиран за техните разговори. Та нали именно Коцев стана секретар на ЦК по въпросите на идеологията и културата на мястото на Григоров на същия този Девети конгрес, на който Григоров бе отстранен? Ангел Цанев стана министър на вътрешните работи и кандидат-член на Политбюро. Балев си остана началник на Кабинета, но с нараснало доверие и увеличен политически капитал. Между другото, той доказа, че интересите на Живков стоят много по-високо от приятелството му с Григоров, който беше кум на Балев.

 

5

 

Към края на 1964 г. Митко Григоров заболя и замина за Москва на лечение. Дали тогава не се е мътило нещо със съветските хора? Той беше станал много близък със сътрудниците от сектора за България в ЦК на КПСС, които се отнасяха към него с голямо уважение. Дори и да не е имало нищо, самото това негово по-продължително пребиваване в Москва е безпокояло Живков. Не бяха се минали и месец-два от свалянето на Хрушчов. Как тази промяна щеше да се отрази върху положението на Живков? Не беше още ясно. Отношенията между Живков и новото съветско ръководство още бяха в процес на формиране. Дружбата между него и Брежнев беше още в бъдещето.

По време на отсъствието на Митко Григоров предстоеше отчетно-изборното събрание на партийната организация при СБП. Във връзка с това Живков продиктува на Милко Балев и на мен писмо до партийната организация, в което споделяше свои виждания и съображения върху литературата и изкуството и работата на писателския съюз. Някои от тях бяха в разрез с тези, провеждани от Григоров, особено що се отнася до свободата на творчеството, до демократизма в писателския съюз, до статута на неговия творчески фонд. Още тогава, работейки върху този материал, разбрах целта на Живков: да покаже, че именно той, а не Григоров е този, който има последната дума в ръководството на културния фронт; че виждания и действия по отношение на писателския съюз, а и на другите творчески съюзи, които напомняха времето на култа към личността, не са негови лични виждания и действия. Напротив.

Впрочем стремежът на Живков да изпъква като „творец на линията на Априлския пленум“ не само в икономиката и политиката, но и в областта на културата — и по-специално на литературата и изкуството — неведнъж се беше проявявал. Особено след като беше издигнал призива „Повече между народа, по-близо до живота“. Спомням си срещата на Политбюро с дейци на културата през април 1963 г. Реч произнесе Живков (тя не беше написана в Кабинета). Тази реч беше своеобразен отзвук (а и солидна подкрепа) на язвителното слово, което Хрушчов беше произнесъл неотдавна пред представители на съветската художествена интелигенция. В своята обстойна реч Живков по жданов-ски раздаваше с голям замах безапелационни оценки за едни или други прояви в областта на изобразителното изкуство, литературата, естетиката, художествената критика; вземаше отношение по творчеството на редица поети, писатели и литературни критици; рецитираше с вдъхновение извадки от публикувани стихотворения, стремейки се да разсмее публиката. Изобщо на тази среща Живков с голяма смелост произнесе присъди и раздаде съвети — кое как да бъде, как да се пише идейно издържано, как да се повишава професионалното майсторство.

И ето сега, в писмото до партийната организация на СБП — със съвършено друг тон и нагласа — Живков апелираше към дейците на литературата и изкуството да се укрепва сред тях творческата обстановка, да се осигурява атмосфера на свободна размяна на мнения и широки дискусии. Осъждаше се липсата на търпимост; отхвърляше се практиката да се дават политически квалификации на едни или други културни дейци, да им се лепват какви ли не етикети; препоръчваше се да се проявява колегиалност, другарска грижа и разбиране. Що се отнася до партийното ръководство, в което бил залогът за правилното развитие на литературата и изкуството, Живков се обявяваше против грубото вмешателство, администрирането и дребнавото опекунство!

Няколко месеца преди Деветия конгрес на БКП (януари 1966) завеждащият отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК Васил Иванов, когото Живков подозираше, че твърде много допринася за утвърждаването на Григоров, беше изпратен на друга работа. На негово място беше привлечен Давид Елазар, бивш партизанин от бригада „Чавдар“, в когото Живков имаше доверие. Получил смъртна присъда в годините на антифашистката борба, Елазар беше известен деец в Софийската организация на Работническия младежки съюз. Той имаше добра идеологическа подготовка и солиден организационен опит. Беше завършил през 1949 г. партийната школа с отличие, след което мина на отговорна работа в отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК. Повече от десетилетие той беше заместник-началник на Главното политуправле-ние на армията. Избран за кандидат-член на ЦК на БКП през 1962 г., след две години той стана член на ЦК. Елазар не се задържа обаче дълго начело на отдела. Под предлог, че се правят структурни промени (двата отдела „Агитация и пропаганда“ и „Култура“ временно бяха слети в едно), в края на 1968 г. той беше изпратен в Института по история на БКП като негов директор.

 

6

 

Докладът на Тодор Ж