Интервю със Спас Бетов с. Синитево, Пазарджишко

 

Инициали: Интервюиращ — Галина Колева — Г

Втори интервюиращ — Ивалина (студентка) — И

Спас Бетов — С

 

 

Г. — Как се казваш?

С. — Казвам се Спас Василев Бетов.

Г. — Година на раждане, кога си роден?

С. — 18-та година, 20 април.

Г. — Какво си учил? Какво образование си имал тогава?

С. — Образованието ми беше четвърто отделение. Сега му викат първи клас. За сега — неграмотен съм.

Г. — Е, можеш да четеш и пишеш…

С. — Е, че аз чета вестници постоянно, пиша…

Г. — На това не се казва неграмотен. Кога си се женил?

С. — Жених се 42-ра година, пролетта, подир Гергьовден.

Г. — А жена ти, бабата, умряла ли е?

С. — Тя почина. Сега ще навърши 14 години. Ще забере 15.

Г. — Около 40-та година да си бил член на някаква кооперация?

С. — Ами, бях член на кооперация във всестранката.

Г. — Във всестранната…

С. — Във всестранната, тая селската, потребителната кооперация. Всестранна потребителна кооперация, за магазини. Тя имаше един магазин първия път, после тя се позасили вече. Направиха и два магазина. Като станаха тия два магазина, тия караха до 47-ма година. През 47-ма година, като се национализира всичко, и властта взема всички тия всестранни кооперации. То не е само в нашто село, в цялата страна. И това що имаше дялов капитал, това що имаше пари, това всичко го взема държавата. И кооперацията съществува, ама не по този начин. И така, тази нашта кооперация се потъпка, взе да се казва РПК ли, нещо такова. И това РПК разпределяше пак по тия същите магазини всички стоки. А печалбите — си ги взимаше държавата, а не кооперацията.

Г. — А по-късно, на друга кооперация бил ли си член?

С. — В друга кооперация не съм членувал. В ТКЗС — да, ама в друга — не. Тия даже ме каниха да ставам партиен член на БЗНС „Ал. Стамболийски“. Добре, ама, ние право да си кажем, и днеска пък не е правилно това.

И. — Кое не е правилно?

С. — Не е правилно това, където партия „Ал. Стамболийски“ и БЗНС „Никола Петков“ са отделни. Ние тогава бяхме партия БЗНС „Н. Петков“. Като дойдеха комунистите, имаше един Александър Омов, се казваше. Тия не можаха да спечелят изборите. Не само тук. В цялата страна. Но под натиска на силата, казаха, че изборите ги печелят. И ние се разцепихме тогава. И тия явиха налице Александър Омов. И той излезе налице и пое друг земеделски съюз, под урните. А ние останахме, и до тоя момент никой никъде не е отишъл от нас. Ние си останахме николапетковисти. И сегачка, ако искаш да знаеш, я съм николапетковист, а не Ал. Стамболийски. Това е.

Г. — А бил ли си член на читалище тогава?

С. — Член на читалището — май че не съм бил.

Г. — А на някаква друга организация?

С. — Не. На никаква друга.

Г. — Какви организации тогава е имало, преди 9-ти, в селото?

С. — Преди 9-ти — тогава даже по-право, нямаше партии. Даже, не мога си спомня точно по кои години беше, имаше военно положение. И май то ни завари на 9-ти. И тогава нашите бащи се отказаха от всичко…

Г. — Тогава са били забранени партиите…

С. — Еми, разбира се. Военно порожение — аз така го разбирам, де, партиите са забранени.

Г. — А за всестранната потребителна кооперация, можеш ли да кажеш, какви дейности извършваше?

С. — Всестранката, тя не извършваше никакви други дейности, освен да снабдява селото със сирене, кашкавал, олио, ориз, захар, сол, сапун, ей такива работи.

Г. — Значи търговска дейност. А нещо като спестяване, кредити…

С. — Еми кредити имахме, разбира се. Тия дялове — имахме дялов капитал. И тоя дялов капитал го взе държавата.

Г. — А тогава вие могли ли сте да взимате заем от кооперацията?

С. — Това пропуснах да кажа. Тая кооперация тогава се създаде на основание на това, че тогава имаше беднотия голяма, може би по-голяма от сега. Не всички, но някои хора. Нашто село се препитаваше специално от тютюнопроизводство. И нас ни молеха така хубаво в Съвета, че примерно, аз съм продал тютюна на тебе, вземал съм капаро. Когато взимам капарото, Съвета не те бърка. Но когато става изплащането, всички тия данъци, какви са биле, не мога да ти ги цитирам точно, всички тия данъци, които са били за нас да ги плащаме, да кажем, за нивите, за къщата — идеш в Съвета, там отворят тефтера: „Спас Василев Бетов има толкова да дава“. Общ данък се казваше и направих сметката там, или си плата, или той ми спре парите по право и тогава ми сметне моите пари, колко съм изкарал.

Г. — Кога си започнал да работиш?

С. — Знаеш ли какво. То тогава условията бяха съвсем други, деца. Тогава тия малки малчугани, които са по 12–13-годишни, особено лятно време — едното с воловете, другото — с овцете. А това, което е навършило 15 години — жъне и копа (копае).

Г. — Значи, от каква възраст си почнал да работиш?

С. — ами аз, като полезен на баща си тогава, детето щом стане на 13 години, както казах или ще пасе воловете, или най-малко, ще стане овчар. Щото нямаше къща да няма овце. Ние 32-ра година имахме 7–8 хиляди овце. Селото де. Но като дойде тая власт, казаха, нямаш право да имаш толкова овце. И ние, щем не щем, особено като вземаха имота, то за да въдиш стока, трябва да имаш земя. Стока без земя — тя не може да се държи. Добре, ама сетне като постъпихме в ТКЗС-то, дадоха там на едни да чуват, кой колко може. Някои взеха да чуват по 10 по 15 овце. Ама нямаха с какво да ги хранят. И тия, които са имали, купуваха сега да ги хранят. Само и само да имат.

Г. — Значи ти тогава си бил овчар.

С. — Сега да ти кажа за мене. На 13 години аз ходех с овцете на баща си и му пасях 35 овци. Като тия 35 овци, ей тук в тоя двор, беше и мой чичо, той има 15, ама немаше деца, и нема кой да ги пасе и ги дава на назе (нас). Той си плаща на баща ми. И аз направя към 70 овци и ги паса от година на година. И до сняг му викаха. Като дойде време да хване сняг, те им викаха пашарите (по паша). Иначе при сняг, те ги даваха на пастири. Да кажем, като дойде зимата, те си ги вземат, та ги гледат те. И после пак ги взема аз. И на чичо ми. Той си плаща, ама ние му даваме мляко. Примерно, една овца изкарва по 60 литра мляко през сезона като се дои. Аз си взимам 60 литра, щото ги паса аз, а на него давам 30 литра.

Г. — Как определяш по колко да му дадеш?

С. — Еми, ето по този начин. На него давам 30 литра, като аз му ги паса, а той си плаща. Не може иначе, аз нямам сметка. Ние се съберем двама, трима, които пасат, направим 150 овце. После ги доим, изкарваме мляко.

Г. — Как определяте колко мляко трябва да вземе всеки?

С. — Как сме го определяли — аз съм бил малък.

Г. — Смятали сте на овца ли?

С. — На овца, по 30 литра.

Г. — Ами, ако по-малко даде мляко?

С. — Даде, не даде, това е. Имаше и такива случаи, да кажем. Ако някоя пресуши рано, спираме, и той (стопанина) доде да провери, че няма мляко. Да не му даваме мляко. Само я пасем. А вълна, ягне — това всичкото взима той.

Г. — А кой взима първи млякото?

С. — Първи млекото го взимаме ние, които пасем овцете. И млякото го даваме на мандрата. Но първо немаше мандра. Сириме го така. И бъркахме го. Майка ми, да кажем, турила един голям прът, и една кука е закачена за тоя прът. И майка ми се качила и с крака прави така, да джурка. Избие се млекото, извадиме маслото. С една бъркалка, дървена, обере маслото, и това е.

Г. — Имало ли е някаква специална дума за този начин на доене на овцете — да събирате овцете и общо да ги доите? Примерно, в някои селища, това нещо се е казвало сегмал.

С. — То е същото. И ние употребяваме тая дума. Колко овце имаш доятни, или колко сегмал имаш — 50 или 100, или 10.

Г. — Сегмал казвате на овцете ли?

С. — Сегмал казваме на доятните овци. Тези, които дават млекото. На тях казваме сагмал. Това сагмал е турска дума. Щото аз заварих, запомних брата, кога ходеше при овчара, ама и на книга пише, рече, ама и на ръбуш^[1].

Г. — Ръбуш? Какво е това?

С. — Да кажем, това е моя нива. Има там едно листче — 1 кг. мляко, пише — една черта. Отдолу — а половин кг. — пише по-къса черта.

Г. — Това е млякото, което дава овцата ли?

С. — Еми, разбира се. Ама тия си знаеха и по това се отчитаха.

Г. — По тези чертички се отчита колко мляко…

С. — …трябва да даде една овца. И после, тоя, който е грамотен, той ги изчислява, и смята — тогава много хора имаше само палеца туряха (неграмотни).

Г. — По колко овце събирахте така?

С. — Нали ти казах. Баща ми имаше 35. И като взема 35 — стават 70. А онзи, който …, ние му викахме „кехя"^[2] — това е, човекът, който отговаря за целия билюк^[3]. Аз и другият ми чичов син сме малки и сме при него калфи. И той командва всичко: къде ще ги пасем, кога ще ги доим как ще ги доим. За това всичко се грижи той. И като дойде време, да кажем, сабалян (сутрин), за доене, той вика: „Иване, вие със Спас, тая сутрин ще станем по-рано, щото времето се сгрява, овците не могат да пасат по горещина“.

Г. — По кое време отбивате овцете?

С. — Никой не коли, докато най-малко не дойде Великден. И всички ягнета, които сме изкарали до тая степен, като дойде Великден — на пазара. Пазарът ставаше сряда и петък.

И. — Какво друго сте продавали? Освен агнета…

С. — Тютюна. Който работехме.

Г. — Ти работил ли си тютюн?

С. — Ами, как?

Г. — Хем си бил овчар…

С. — И тогава, и сегачка, в ТКЗС-то като влезнахме, работих тютюн.

Г. — Тютюнът тогава вие частно сте го гледали?

С. — Тютюнът тогава се гледаше частно. Във всяка къща. Няма къща, която да няма тютюн. Ние си гледаме тютюна и си го продаваме. Идваха търговците, през октомври и ноември. Викахме им комисионери — те изпълняват заповедта на търговеца. На фирмата, по-право. Един компетентен човек, праща го в тая къща, в оная къща. А оня човек е от селото, местен човек, знае къщите. Или пък пита кмета в кои къщи да се отиде. Ходи по къщите, гледа тютюна, преценява го.

Г. — Той ли му определя цената?

С. — Той определя.

Г. — Ако вие не сте съгласни?

С. — Ако не сме съгласни на тая цена, не можем се пазарим. Баща ми не е съгласен и не може да се пазари. Казва: „Е, до Нова година все ще го пазарим. Ще дойдат и други, ще видим те на каква цена го искат“. Щото тогава се пускаше слух — оная фирма еди- колко си дава. И напоследъка, аз помня вече, 35-та година, имаше една фирма, Нов киреч — фирмата така се таксува, един комисионерин тръгна…, а и не всеки търговец иска еднакъв тютюн. Щото, тютюнът и по цвят, и по качество е различен. Един иска червен тютюн, а имаше един чисто жлът (жълт) тютюн. Викаха му бял тютюн. И сега, като дойде тая фирма, почна да ходи по къщите този човек. И кой има особено червен тютюн, дават по-хубави пари. Най-много даваха май по 38 лв. С баща ми го пазариха за 26 лв. Добре, ама фирмата, докато дойде време да се вдига тютюна, фирмата обяви фалит. Направили сме ние тютюна на бали, беше тютюна около 900 кг., и в сайванта стои тютюна. Дойде вече късна пролет, една седмица преди Великден. Дойде дядо Трифон (това е комисионерина) и вика: „Бай Василе, ти си се научил, че фирмата е фалирала. И я ще ви кажа, да знаете, тия тютюни, дето сме ги вземали ние, цената пада. И вашият от 26 пада на 6 лв.“ Татко си приказва с мама какво ще става сега. А освен това, като взеха да вдигат тютюна, тая бала не я харесват…

И. — Освен тютюн и овце, какво сте продавали друго?

С. — Тютюн, овце, и мляко. Сетне, от 34-та година, направихме мандрата и почнахме млекото да го носим на мандрата.

Г. — Кой направи мандрата?

С. — Мандрата я направи селото. Почнаха да събират млекото в нея. От нашто село около 10 тона мляко. От това близкото село Огняново — също.

Г. — Какво се е правело там? Сирене…

С. — Сирене, масло и кашкавал правеха.

Г. — Вие сте давали млякото. Получавали ли сте нещо?

С. — Получавахме, разбира се. Пари. Плащаха млекото.

Г. — А продукти, които се правят там? Вие купувахте ли си ги?

С. — Не. Ние сме си направили за нас.

Г. — А, вие сами сте си ги направили.

С. — Ние си го правим сами. А млякото го даваме на тях и взимаме пари. Това беше цялата работа. И тогава не беше лесно.

Г. — Ти каза, че си работил само селска работа.

С. — Работил съм само земеделие. Докато да влезем в ТКЗС-то. Като влезнахме в ТКЗС-то, ставаше такава работата, че… беше по-добре — пари не даваха, ама всичко друго даваха — олио, сирене, вълна. Даже, ако искаш, и мляко.

Г. — А след ТКЗС-то, работил ли си на друго място?

С. — ТКЗС-то докато ни заплащаше — хубаво. Наште жени, моята баба, да кажем, общо на цялото село жените, когато се образува ТКЗС-то 530 човека, работници, изкараха на полето. От село Синитево. Тогава селото да е било около 400–500 къщи. Значи, фактически, няма къща, от която да няма човек, излязъл да работи на полето. Работихме, колко работихме, и тютюна вървеше хубаво. Общо селото, и това го знам много добре, стигна до 240 тона тютюн. Пък и слънчоглед, и грозде, праз, после и домати. Башка е това. Добре, ама после, после… За тютюна за онова време даваха хубава цена. Като се повишат цените, повишава се и производството. И наште жени, почна да се пуска слух, си крадат тютюна. Това го казваше жена ми. Взимаха се добри пари от тютюна. Дотогава нямаше къщи от тухли. Всички бяха кирпичени. 60-та, 61-ва, 62-ра, 63-та, 64-та, до 66-та година, това село, дето го виждаш тук, се преобрази. От 66-та, 67-ма година! 68-ма, се почувства някакво сътресение, общо. Не само тук, в цялата страна. Много производство даваме, малко пари взимаме. Земята работили наште жени цяло лято, по-малко пари взимат. А и повишиха и тютюна. Бяха 4 дка. на жена, тютюн, направиха го 6 дка. Пак същите пари. И тогава жени, по-окумуш, взеха да се явяват по заводите, да чистят, взимаха пари. И така наште жени една по една се отказаха от тютюна, изчезнаха. Оная там си намерила работа, другата — там. И парите пак същите. Даже и повече. Тютюнът остана, няма кой да го бере. И тогава докарваха от Кърджали турци и помаци да работят тютюна. И дават им на тях премии 40 на сто, на нас — 30 на сто. А ние не смеем да се обаждаме. Някои по-смели хора казваха: „Защо давате на тях премиите като трябва да ги дадете на нас, на наште жени? Не можете ли да ги давате на нас, че ние гледаме стока, кокошки, свини, овце". Турците взимаха по един тон царевица, на нас не даваха. Само на тоз, който е в царевицата, на него даваха.

Г. — Хайде пак да се върнем около 40-та година. Тогава ти с кого си живял, още не си бил женен…

С. — С баща ми, майка ми, брат ми, снаха ми, децата им.

Г. — Имаш един брат. Къде живеехте?

С. — Ей, тука. Старата къща беше тука. Онова преградихме на брата.

Г. — Работили сте си вашата земя, вашите животни сте гледали. Заедно, с майка ти, с баща ти.

С. — Ние нямахме много имот.

Г. — Като се ожени, къде живееше?

С. — Тука. Пак при бащата и майката.

Г. — Колко деца имаш?

С. — Тогава, женските работи вие по ги разбирате. Жената с първото дете, стигна се до 20 дена как живя и почина. Беше момче, почина. Тогава първо дете, рядко беше да се зачува. Второ, трето — взимат мерки. И сетне, нямаме дяца, нямаме, все работим — нямаме. Три години, четири — нямаме. Тогава някаква жена и казала за руснак, от белогвардейците, бил учен човек, лекар. Отидохме. Прегледаха я. Казал й: няма нищо опасно. Ти си застинала. Да прави нагрявки. И после ни се намериха три дяца — две момичета и едно момче.

Г. — Помниш ли коя година са родени?

С. — Едното е раждано 46-та. Другото — 48-ма. И момчето — 51-ва година, март месец.

Г. — Вие кога се отделихте в отделна къща?

С. — Ние се отделихме 48-ма година, само едно дете имах тогава.

Г. — Къде ти живеят сега децата?

С. — Те, дъщерите, са в Огняново, ожениха се. То едната беше женена тук. Но умря мъжа й, детето се беше родило. Щерката овдовя. После на свата умря и другия син.

Г. — Жена ти какво образование имаше?

С. — Жената, тя имаше само първи клас.

Г. — Вие, освен от селско стопанство, от другаде пари не сте получавали?

С. — Не.

Г. — Да сте ходили да работите на други хора?

С. — Гледай сега. Ние имахме 60 дка. земя. Наша си земя, на баща ми земя. Ние си я работихме. Често пъти, като се яви някаква суша и тютюна се обира рано, а ние сме голямо семейство, ние сме двама млади хора, и брат ми и жена му също. И деца има — седнат, та нижат. Кога иска да работи човек, все ще намери работа. И ние тогава, няма какво да правим, с брата приказвахме, умувахме. Тука, държавните варници, тогава не бяха държавни, а частни. Вадят се камъни, те ги слагат в каруците, пекат ги с дърва, после минаха на антрацит. И последната година, един грък от Пловдив, богаташ, дойде тука, направи една висока пещ. И аз търсех работа тогава. И аз отидох там да търся работа. Не знаех да зида, а само да копая. Не работих там. Отидох да правя кирпич.

Г. — Не си ходил да работиш земеделска работа на други хора?

С. — Не съм ходил.

Г. — А чужди хора идваха ли да работят на вашата земя?

С. — Не. Само ние сме работили.

Г. — А от вашето семейство имало ли е хора, които са ходили на гурбет?

С. — Не. И аз не съм напускал селото.

Г. — А имало ли е тогава хора от селото, които са ходили на гурбет?

С. — Ами то няма къде да ходят. Единствената фабрика в селото беше тука накрая към Пазарджик, само там имаше фабрика. Тя се създаде 29-та година и 31-ва влезна в експлоатация. А когато да правят основите, аз тогава като младеж бях, 15–16 годишен съм бил, отидах да търся работа. Добре, ама, тия казаха, че работата, която е за нас, да копаем изкопа, не става. А там има едно лозе, ако искаме да го изорем и да ни платят. Така направихме. После казаха, че във фабриката има работа, ама не за строеж;. Ами едни бали каучук, с едни куки направени….Е, работих малко, четири дена.

Г. — Да ни разкажеш за къщата. Колко стаи имаше?

С. — Еми, всеки си има стая. За семейството. За нас, за брата, за бащата и майката. Имахме и килер.

Г. — Електричество?

С. — Електричество тогава нямаше. Електричеството хвана 35-та година. А, значи имаше електричество.

Г. — А чешма в къщата?

С. — Не.

Г. — А къде беше чешмата?

С. — Чешмата — в двора. Ей тука два кладенеца. Бунар, ние му викаме кладенец.

Г. — Ама вие сте си го правили?

С. — Той е правен… и баща ми не го е правил.

Г. — Бил е общ кладенец, на селото?

С. — Не е общ. Той е бил общо на тия къщи, дека ги виждаш тука. Тия са били една къща. И старата къща е била тука в ъгъла. И като са били една къща, от него са наливали вода, та са пили. И после, като тия се разделили, тоя си взима тоя дял…

Г. — Е какъв дял си взима?

С. — Еми, ето, тоя двор е бил един.

Г. — Значи от двора взима.

С. — Тоя двор е бил на една къща, ама отдавна. А ние си заварихме само нашия си двор. Като се разделят братята, всеки си направи кладенец. Нема чешма — кладенец. Хвърляме си чоп, не е кой къде иска. На мен се падна старата къща. На брата се падна новата къща, ама ние там сме се разбрали. Добре, ама той няма кладенец. За сметка на това, вместо да му давам пари, ще извикаме хора от махалата, да помогнат да изкопаме кладенец. И като го наредим с камъни, това е.

Г. — А тоалетната?

С. — Тоалетната имаше, как да ти кажа, някои хора, по-така, по паралии, имаше тръни. И докарам една кола тръни и заградим нависоко, изкопаем една дупка, слагаме дъски. И това беше тоалетната, на двора.

Г. — С какво се отоплявахте?

С. — Отоплявахме се само с дърва. Печка има, дърва има, и тютюна… Като го оберем, оскубем го, наредим го по нивата. Той изсъхне до късна есен. И ние сетне идем, складираме го на една камара, заедно със слама, също и с царевичак. И до късна есен ние се отопляваме на оджака. Оджака беше пак на двора, като сайвант и оджака там направен. Оджакът е огнището. И там готвят. Имаще пирюстии.

Г. — Какво е това пирюстия?

С. — Пирюстия^[4] — не е печка, едни железа, през средата турнато пак друго желязо, и туриш тенджерата. А, нещо като решетка, и туриш тенджерата отгоре. А имаше и веруги^[5] — пак от желязо направена и така закачена и има кука. А оджака горе има дърво, високо над огъня. И тая кука се закачи и на нея котела.

Г. — Печка имахте ли?

С. — За вкъщи си печки имахме. Това беше рано, печки сетне си имахме. Излязоха готварски печки. Това беше преди 9-ти още, около 38-ма година. С дърва и въглища. Не всеки можеше да си вземе, бяха много скъпи тогава.

Г. — Ти каза, че сте имали 60 дка. собствена земя. А взимали ли сте земя под аренда да работите?

С. — Взимахме.

Г. — Колко взимахте?

С. — Не мога ти кажа колко точно сме взимали. По 4, по 5 дка. Г. — Всяка година ли взимахте?

С. — Не всяка година. Ако намерим.

Г. — Как плащахте? Давахте продукти ли?

С. — Взимаме я под наем. Плащаме пари и я взимаме. Ако изкарам, ще изкарам. А други взимат пак под наем, ама наполовина го викат.

Г. — Да, половината с пари, наполовина с продукти плащат.

С. — Няма така. Да кажем под наем съм взел 6 дка. нива. Тия 6 дка я съм я посял. И като изкарам жито, кога да ожъна, извикам тоя, от който съм вземал нивата под наем, да види, да не се усъмни, че може да има кражби. Дойде време, овърше се, житото се отвее, очисти се. Види се колко жито е изкарано от твоята нива — ето на теб 5 чувала, ето на мен.

Г. — Значи, вие плащали сте пари на собственика…

С. — Не. Това, където делим житото, производството, там нема пари. А иначе като вземем под наем, пазарим се — колко пари искаш за декара, например 500 лв., Ама викам му — аз ще садя тютюн. Добре, каквото искаш сади.

Г. — Какъв добитък сте имали? Ти каза, че сте имали 35 овце. Крава?

С. — Не сме имали крава. И кон — не. Имахме волска кола. Пак е каруца, ама не е като каруца на кон. Волската е с аръш (?) Имахме два вола. Единият се впряга от десната страна, другият от лявата. И магаре имахме.

Г. — А кокошки?

С. — Кокошки — чувахме повечко. По 30, по 50 кокошки.

Г. — А прасета?

С. — Прасета, помня, две гледахме. Кози нямахме. Зайци, друго — не.

Г. — Какъв инвентар имахте?

С. — Тогава всичко беше примитивно. Едно рало, и тия плугчета сетне излязоха. Тогава беше министър Багрянов. Той беше сключил договор с Германия. Внасяха от тия малките плугчета. Сетне от тия по-големите, редосеялки. Това става към 35-та година.

Г. — Мотики?

С. — Мотики си имахме. Даже — чепа^[6].

Г. — Какво е това чепа?

С. — По-малко. Нещо подобно на мотиката, само че за заравяне на лозето.

Г. — Какви селскостопански постройки сте имали?

С. — Селскостопански постройки — имахме сайвант за овцете; сайвант за тютюна и сайвант за плявата. Понеже сега сламата, където я балират, тогава ние не я балирахме. С какво да я балираш. Сламата, като мине вършачката, а преди вършачката имахме диканя.

Г. — Какво е диканя?

С. — Диканята^[7] е дълга като масата. Толкова е дебело това дърво. И е от бор. Служи за вършане. Аз съм се качил на диканята и карам воловете. Те въртат само, където е нахвърлено с жито. И тия кремъки, които са направени отдолу на диканята, тия остри камъни смилат сламата. С тая слама хранехме добитъка. В сайванта се сушеше сламата. Кокошките, прасетата — ей, от оная къща нататък в онзи двор. Имаше и круши там.

Г. — Тогава, според теб, вие какви сте били — бедни, богати?

С. — Ние, да ти кажа — не мога да ти кажа, че сме били богати. Не сме били и бедни, да виждаме така някакъв зор. Имаше хора, 42-ра година, имаше глад. Германците като воюваха, ние почнахме да даваме наряд. Жито. И докато влезнахме в ТКЗС-то, които бяхме частни, давахме наряд на държавата, за да може да се издържа фронта.

Г. — Сега да си поговорим за земите. Селото имало ли е общинска земя, обща земя?

С. — Нашето село специално, малко имаше. Горе-долу, тук са 12, и там имаше към 20 дка.

Г. — Къде там?

С. — Ей тука, като минеш фуражния завод, моста като минеш, онова празното място е наше място.

Г. — Как се казва тая местност? Има ли име?

С. — Викахме му, старото име, Табачки Алчак. То остава от дясната страна като отивате в града. То беше ниско място, с пясък, и като дойде Марица, дигне нивото на водата, това се залее цялото място и цяло лято жабите крякаха там.

Г. — Можеш ли тук, на този лист да ни покажеш къде са били тези, общинските, земи? Ако тук това е селото, тук е север, това е юг, това — запад, изток, горе-долу къде са местностите с общински земи?

С. — Ще ти кажа. Сега, тая нива, дето е общинската, има спирка… Като минеш Марица, това село е Мирянци. На северозападна страна. Сега, отиваш тука за Пазарджик. Това е на запад. От Синитево право на запад 5 км.

Г. — В тази посока има ли общинска земя?

С. — Сега ще ти кажа. Като стигнеш фуражния завод, завивате малко, от дясната страна има свинеферма, минавате през канала. И точно като минавате моста през канала, на северната страна има празно място. Като минете, ще видите Табачки Алчак. Това празно място е наша, общинска, земя. Това е по посока на Пазарджик.

Г. — Каква е тази земя — ливада ли е…

С. — Сега нищо се не работи. Тогава половината се работеше, ама като е дъждовна годината и Марица дойде — нищо не става. Това беше почти ливада.

Г. — На друго място имало ли е такава земя, общинска?

С. — Не. Общинска земя на друго място нямаше.

Г. — А гора, общинска гора?

С. — Гора имаме. На юг е. Дъбак.

Г. — Колко горе-долу декара е, знаеш ли?

С. — Към 250 дка., не повече.

Г. — А Табачки Алчак, колко дка. е?

С. — То е 20 дка.

Г. — На друго място имало ли е гора?

С. — Не. Тука, на юг е, ама и тя свърши. Козите всичко изядоха.

И. — А пасище имало ли е някъде?

С. — Пасище, това всичко дето го виждаш отпред селото, на юг, към гората — това е все пасище.

Г. — Как се казват тия местности с пасищата?

С. — Всяка местност си имаше име. Имаше — Малкото Меше му викахме. И Голямото Меше. Пак е на юг. На югоизток — Широки Сърд. Широко място.

Г. — На изток нещо имало ли е, такова общинско?

С. — Тука на изток ние нямаме, понеже сме близко с Огняново.

Г. — На север?

С. — На север остана местността, по право работната площ на Огняново. И на север — Мало Конаре.

Г. — Трайни насаждения, общински?

С. — Трайни насаждения ние имахме много малко. ТКЗС-то кога стана имаше около 100–200 дка.

Г. — Къде бяха те?

С. — Тука, на югозапад. Лозя. Лозя имахме, викахме му Горния баир, и на този баир дето го виждаш. Среща, значи отсреща е.

Г. — А залесени места, бранища?

С. — Залесени места — няма.

Г. — Думата мера какво ти говори?

С. — Думата мера, нали ти казах, пасище е. Това са пасища, където не се работи. Никой не знае кога е работено. То и сега си е пасище.

Г. — На обработваема земя казвате ли мера?

С. — На обработваема земя не можем да кажем, че е мера. Мера — това е земя, която въобще не се работи. Пасе се стоката по нея. На онова време селото беше към 380 къщи. Имаше овце. Паркът, дето е сега, беше мера. Магазинът , където е сега — беше мера. Общинска земя. Или по-право, до 36-та година — това от шосето нататък, от училището нататък — нямаше никакви къщи. То си беше мера.

Г. — А тази земя, която е била заета от пътища, речното корито, каква е била? Частна ли е била, каква?

С. — Покрай реката нищо не става. Тя е обща земя, на Съвета.

Г. — А земята по улиците, стадиона дето е?

С. — И то беше герен (обща земя). Пак на Съвета е. Ама то си беше пасище. Общинско пасище. Там си пасехме овцете, воловете, конете. По-рано имахме конар, дето пасеше конете. Селото като има много коне и се пазарява един човек, който ги пасе. И няма пари, а жито. На коня — колко време ще го пасе — една криня жито. Една криня съдържа 15 кг. жито по онова време.

Г. — Селото имало ли е друга земя, нечастна земя — примерно училищна земя, на църквата?

С. — На църквата, на училището — имаше. Държавна земя — тука нямаме.

Г. — Тази общинска земя, знаеш ли как е била придобита? Купувана ли е била, заграбвана ли?

С. — Общинска земя — тя си е била на селото. Откак е създадено селото — три пъти е горено. И пак си е останало тука.

Г. — Променяли ли са се размерите на тази общинска земя? Да знаеш тогава да е намалявана тази общинска земя?

С. — Намалявана е — ето как е намалявана. Това, което го виждаш тука, покрай училището — това отпред — нямаше къщи. И това отпред беше мера, герен или пасище. И за тия изминалите години досега, там стана още едно село. Селото беше от училището насам. Само тази бяла къща, дето сега е ресторанта, е от 25-та година. Ама тази къща не е правена на мера. Дотам беше мерата. Тя е правена на нива. Наред от нея още 4 къщи има, правени на нивата.

Г. — Хората, които са си строяли къщи на тази общинска земя, купували ли са я? Плащали ли са за нея?

С. — Еми всичко се купува от Съвета.

Г. — Някой да е заграбвал, без да плаща?

С. — Не, никой.

Г. — А вашето семейство, вашият род не е взимал такава земя?

С. — Не. Когато се даваха тия парцели, беше 32-ра година. От шосето нататък. От училището до долния край на селото, това беше мера. И тя се раздава 32-ра година.

И. — Кой го е давал?

С. — Съветът. И всеки си плаща. Прави си къща на парцела.

Г. — А общинска земя да е давана за зеленчукови, овощни градини?

С. — Не, не е давана.

Г. — Дали са измервани общинските земи, знаеш ли?

С. — Да ти кажа, и да са измервани, аз не знам.

Г. — Има ли тук в селото, да знаеш, такива местности, които са забранени за ползване? Така наречените „заклети места“. Да не може , примерно, там да се секат дърва, да не се берат гъби, билки. Места, където има някакво поверие…

С. — Не, нямаме такива места. Имаме Мешето, но тия го изсякоха.

Г. — Какво е това Мешето?

С. — Еми гора.

Г. — Кой я е изсякъл? Всеки, който иска, отива и сече ли?

С. — Не е всеки, който иска. Аванта.

Г. - Аванта? Без разрешение?

С. — Еми че, кой сече Балкана!

Г. — Аз питам за едно време. Остави сега. За тогава.

С. — А, тогава, не. Тогава си имахме горски. Нищо се не сечеше. Ако завари, че караш с колата нещо зелено, направо в лесничейството.

Г. — Някакви стари дървета, или други природни забележителности?

С. — Стари дървета — в село имаше само стар бряст. Там покрай училището, надолу. Той беше на мерата. Не в двор. На обща земя. Голям — пет човека едвам можеха да го обхванат. Такава дебела работа. И никой не знаеше откъде е, на колко години е. Добре, ама той изсъхна. И като изсъхна, видяха, че има опасност, той беше на пътя, на шосето, коли много минават, да не направи пакост, и го изсякоха.

Г. — А там, когато е бил, на това място правело ли се е нещо? Курбан, да са се събирали хора?

С. — Не, нищо.

Г. — А къде примерно се е правел събор на селото? Имало ли е събор?

С. — Съборът се правеше тука, дето ти казах, в парка — там беше свободно, там се правеше събора. Имаме събор на Света Елена и Константина. Имаме Еленски връх. Там ние караме крава, та колим, и я сваляме тука, долу. Варим курбана.

Г. — Защо горе я колите кравата?

С. — Навремето, там е имало манастирче. Основите още седят. И там се е нарекъл този връх Св. Елена и Константина.

Г. — Кой го е нарекъл? Защо така?

С. — Св. Константин, който е бил нявга. Жена му е Елена. И на тяхно име са кръстили върха.

Г. — А елен да е имало?

С. — Не мога ти кажа нищо.

Г. — А имало ли е някакви правила, забрани, които са се отнасяли до водата, да се пази чиста водата? Да си чувал?

С. — Не, не. Всеки си имаше кладенец и като стегнат суши една-две години подред и кладенците пресушваха. Аз с мотор си поливах, с електромотор. И си го турам тука, сложил съм си помпа и си поливам. Ама това, когато кладенеца остане без вода. А иначе си поливах от кладенеца.

Г. — А правила въобще, отнасящи се до опазването на общинските земи, на мерата? Някой да е нарушавал и да е бил глобяван?

С. — Е, имаше, ами как? Това си го има при всяко време.

Г. — Какво например е ставало?

С. — Ще ти кажа как. Аз съм овчар. Изкарал съм овцете. Тревата е станала за паша. Ама особено пролетта, всичко е свършило, няма кой да минава. Пусна ги да се напасат.

Г. — Имало ли е някакви ограничения за броя на животните за паша. Примерно, да се знае, че повече от еди- колко си животни не могат да се извеждат да се пасат на дадено място?

С. — Ограничения имаше, знаеш ли по какъв начин. Там дето Мешето му викаме, гората, го сечаха. Аз откак помня, го сечаха един път, два пъти, сега трябваше да го сечем трети път.

Г. — Ние говорим за тогава. Тази гора се сече…

С. — Сече се, после се забранява. Там стока не влиза. Коза, овца, нищо. Докато то се вдигне, за да не могат да го стигат животните, да го гризат.

И. — Имало ли е ограничения за бране на билки, гъби?

С. — Никакво ограничение не е имало. Ни за билки, ни за гъби, ни за охлюви, ни за нищо. Колко искаш, иди да береш.

Г. — Това е по мерата?

С. — По мерата.

Г. — Да се е плащало нещо за тези работи?

С. — Нищо. Никой не е плащал.

Г. — А разрешение да се е искало?

С. — Никакво разрешение, никакво плащане.

Г. — А да е имало хора, които са събирали билки, гъби и да са ходили да ги продават?

С. — Тогава не е имало. Никой не е ходил специално да бере гъби и да продава.

Г. - Ти каза, че е имало общинско пасище.

С. — Цялата мера, където я имаме — това се казва общинско пасище.

Г. — И е имало общински гори.

С. — Имаше, има и сега. Само че не ги ползваме вече, защото не дават да ги сечем.

Г. — Кажи ми преди как сте ги ползвали тези общински гори?

С. — Преди, това Меше, дето ти казах, то като се отсече, зачува се, запази се. Седи десетина-петнайсет години, може и 20. Като стане 2–3 метра, направи такива дебели дървета, пак го отсечат и пак го запазят. И тогава специално се води горски, от лесничейството, който в седмицата най-малко три пъти трябва да заобиколи районите си, да ги пази. И ако хване някой, че сече, състави му акт.

Г. — А как сте взимали дървен материал?

С. — Ама ние нямаме гора за дървен материал.

Г. — Не сте ли си купували дърва? Примерно, правиш къща… Откъде взимаш дърва, ако ти трябват?

С. — Дърва докарваха от Батак, от Радеволо, от Пещера, с коли. Пътуват тука, кой как си пазари — може за жито, пък, който има пари, може и за пари. Така сме се снабдявали с дърва. Тук имахме много ади му казвахме.

Г. — Какво е това ади?

С. — Ади^[8] е върба. Върболак, ама гъст. И около коритото на Марица. И като придойде водата, всичко залее. И там върбите много бързо растяха. За 7–8 години стават ей такива високи. И ние сечем…

Г. — Е как сечете? Всеки решава и отива, и сече, така ли?

С. — Така. Не искаме разрешение, не плащаме. Това е около коритото на Марица.

Г. — А горе, от баира?

С. — От баира — не. Не дават позволително. Само когато станат дебели дърветата, като минат 15–20 години. Те са здрави дървета. И насекат и дават ни район. Например, на мене и на още един ни дават дъбак. Насечем го, разделим си го.

Г. — Ето, значи могли сте да взимате дървета.

С. — Взимахме. Това е през 20 години. Плащаме си, разбира се. Купуваме си ги.

Г. — Как сте ходили на мерата да пасете? Всеки сам ли си е водил добитъка или е имало хора специално за това?

С. — Нали казахме. Цялото село е имало едно време 8 хиляди овце. Те искат хора. Стоката се намали като дойде 9-ти. Защото наряд взимаха. Вземат житото, даже на някой му вземат и семето. И той купва, та сее.

Г. — Добре. Тогава овчари е имало, на които се е плащало да пасат животните, така ли?

С. — Да. Ние бехме такива. Взимах, пасях тука на чичо си, на зетьовете. Плащат ми разбира се.

Г. — Как плащаха, на овца ли?

С. — То на овца. Ние сме си като наши, може всякак.

Г. — Ама с пари ли ти плащаха или как?

С. — С пари.

Г. — Имало ли е някой да ти плаща с жито?

С. — Имаше и с жито. Тоя, който има повече, плаща с жито. Така сме се разбирали.

Г. — А коняри…, свинари?

С. — Коняри — имаше. Имаше свинар. Имаше говедар.

Г. — Те към Съвета ли бяха?

С. — Те са си наши хора. И животните са на селото. Някой има крава, теле, волове. Като остареят воловете, имаше джамбази. Тия джамбази, бяха цигани предимно. Докарваха по-евтино стока и ние си взимахме.

Г. — На тях пак ли така се е плащало като на тебе? С пари и с продукти?

С. — Аз да кажем му давам волове, ама тия са за касапин. Той ще ги закара на касапин, направи ги на пари и тях. Да кажем са оценени, примерно на 10 хиляди лева. А неговите са оценени, да кажем, на 20 хиляди, защото са млади. И не мога да ги купя. И аз давам още 10, доплащам.

Г. — Тогава да е имало горска сеч, изсичане на гора?

С. — Не. Ние нямаме тука Балкан за строеж.

Г. — Опожаряване на гора, за да се освободи място?

С. — Ние тогава бяхме малки и трева много по къра. И суша. И пушехме ние. Трябваше да внимаваме да не запалим.

Г. — Не. Аз те питам нарочно горското да е решавало да опожарява гора, за да се освободи земя, примерно за обработване?

С. — Не.

Г. — А тази гора, която се е изсичала и после се е пазила, как се казва това място?

С. — Аз ти казах. Мешето.

Г. — Това е името. А бранище?

С. — Не знам какво е.

Г. — Ти на лов ходил ли си?

С. — Не.

Г. — А от селото имаше ли хора ловджии?

С. — Имаше.

Г. — Как ходеха? Плащаха ли нещо?

С. — Взимаха позволителни. Плащаха. Един бай Георги, един бай Тодор — те си плащаха.

Г. — На кого са плащали? Откъде са взимали разрешение? От горското ли?

С. — От лесничейството.

Г. — Водата, която вие сте ползвали, от кладенеца, за пиене и за поливане е била?

С. — За пиене и за поливане. Ама тогава, пак повтарям, Марица, тогава коритото беше вдигнато, нямаше бряг. А сега има бряг. Като дойдоха да ровят пясък за строежи. Вадиха пясък шест години. И нашто село цялото, нямаше къща без кладенец. И постепенно, постепенно, те започнаха да пресъхват. После купихме мотора.

Г. — Някакви такси плащали ли сте за водата, която сте ползвали?

С. — Плащахме. На Съвета. Нещо малко беше. Само да се каже, че плащаш.

Теодора — Риба ходил ли си да ловиш?

С. — Ходил съм, ама не така редовно, както има някои като останат свободни и хайде на риба.

Г. — А откъде си взимал чакъл, пясък, камъни?

С. — Камъните — ние си имаме кариера. И сега тя работи тука.

Г. — Как си ги взимал тия камъни? Плащал ли си?

С. — Тия камъни си ги вадехме ние.

Г. — Разрешение взимахте ли?

С. — Какво разрешение да взимаме? От Съвета ли? Докато стана ТКЗС-то, кариерата беше на частни хора. Като сме свободни, частно се съберем, има там дупки, кариери. Някой вземе малко взрив и някоя капса и избиваме една дупка метър и половина, напълниме я с взрив. Туриме една капса, запалим капсата и бегаме да се крием.

Г. — Добре, за да сложите взрив, казвате ли на някого? Съветът разрешава ли?

С. — Разрешава ни.

Г. — После плащате ли нещо за тия камъни, които взимате?

С. — Как ще ги плащаме, на кого да ги плащаме? Не плащаме, защото ние си ги вадим. Ние си ги прекарваме.

Г. — А Съветът може ли да ви забрани да ходите там?

С. — Не е имало защо да ни забранява. То е все камъни тука.

Г. — А пясък откъде взимахте?

С. — От Марица. Нищо не сме плащали.

Г. — Мелници, тепавици, имало ли е?

С. — В село нямаме.

Г. — Къде сте ходили?

С. — Ходихме в Алеко — имаше мелница. В Пазарджик имаше мелница.

Г. — Там как сте плащали?

С. — Там се плащаше уем. Взимат жито.

Г. — Как се поддържаха тези общите земи — мерата, гората? Вие участвали ли сте, другите хора от селото — да чистите, примерно, да събирате листа, шума, да почиствате?

С. — Не. Нищо. Гората си расте.

Г. — Хора от селото не са ли ходили билки да берат, да продават?

С. — Не. Никой. От село, специално за нашто село, ние не сме имали тук търговия. Сега, тука от известно време хората взеха да продават. По-рано — кой какво си изкара, ама не продава. Ако е много в излишък нещо — може да продаде. Това — кокошки, това мисирки, това овце — овце ще продаде някой есента, ако са много, всичко се туряше за зимата.

Г. — Кажи сега, как се решаваха работите на селото? Общи въпроси, които засягат цялото село.

С. — Тогава работите се решаваха от Съвета. Ще има трудова — например този път трябва да се направи. Ще има събрание, ще се реши. Общоселско събрание — ще се каже толкоз души с колите ще идат да вдигат камъни, да докарат, за да може да се прави.

Г. — Кой нарежда това? Кметът ли?

С. — Това го нарежда кмета. Това е работа на кмета.

Г. — А вие примерно, на това събрание, можехте ли да предлагате, какво трябва да се направи?

С. — Можехме, разбира се. Ние предлагаме да кажем, че не само това, а трябва и друго да стане. Като сега. Ние предлагаме сега на кмета — за пътя. Това е най-старият път на селото. Централният път на селото е тоя. А другите сега станаха по-централни. Най-напред него асфалтираха, действително, но бързо свърши. Защо?

Тук е най-ниският център на селото. И всичката вода, когато валят порои се събира тука, по тази улица.

Г. — Ясно е за това. Тогава, какво сте решавали общо? Какво сте правили общо? Поправяли сте пътища, казваш.

С. — Еми, общо — правехме пътища… Всеки си строи сам, не сме строили общо.

Г. — Например училището?

С. — Училище — да.

Г. — Ти помниш ли кога се е строило училището?

С. — Училището се строи 28-ма година. След земетресението.

Г. — Хора от селото участваха ли в строежа?

С. — От селото — всичките основи на училището са копани от селото.

Г. — Нещо плащано ли е за този труд?

С. — Не. Доброволен труд е. А за училището пак, Съвета, поточно кметът каза, че за училището трябва примерно 200 кубика камъни. Тия камъни трябва селото да ги извади и да ги прекара до училището. Това е пак безплатен труд. С нашите коли, с нашия труд извадим камъните. Аз съм човекът примерно, който само аз с моите волове съм прекарал 5 кубика камъни.

Г. — Кой разпределя тази работа — ти колко да докараш, друг колко?

С. — Всеки по 5 кубика трябва да прекара.

Г. — А който не го направи? Имало ли е случаи някой да не си свърши работата?

С. — Имаше. Кметът отбелязваше. Еди-кой си — не е ходил.

Г. — Наказва ли го?

С. — Ще си го плати. 5 кубика камъни той като си ги плати. Кметът тогава, ако не му стигат камъните, ще плати на някой друг. Ще му доплати, защото, той си е докарал свойта част, ама оня не ще. Ще си плати. А кметът ще даде пари на друг да ги докара.

Г. — Чешми да сте правили.

С. — Чешми нямаше. Имаше помпи тук. От едната страна на този площад тук, имаше помпа. Горе имаше площад, имаше и кръчма — имаше помпа. На централните места имаше помпи. Дойде време да се прекара водопровода — ей тук на ъгъла на дувара имаше чешма. На всички такива централни ъгли, на главните пътища на селото — имаше чешми.

Г. — Кой ги е правил тия чешми?

С. — Кой — пак кмета. Това, селото по право. Кметът решава — прави събрание пак — казва: тая година ще направим тук чешми. Догодина на друго място.

Г. — А имало ли е случаи, когато вие комшиите тука, съседни къщи, да решите сами да си направите нещо? Например, път, който минава пред вашите къщи.

С. — Ясно. Помежду нас си — не. Не сме имали такива сговорни работи. То иска пари. А и труд иска.

Г. — Ти си ходил на събранията, нали?

С. — Ходил съм. Не много редовно.

Г. — А пъдари, горски пазачи, имало ли е? Кой въобще се грижеше?

С. — Кметът се грижеше. За пъдарите се грижи кмета. Той ги назначава и от Съвета им плащат. А сегачка… няма пъдари, щото няма пари. Защото всичките пари сегачка не отиват в Съвета, а в града. Там се разпределят.

Г. — Селската взаимопомощ имаше ли я? Тогава, едно време, помагахте ли си? Например, за отвратки да ни кажеш.

С. — Виж какво. Взаимната работа беше тая — като бяхме тютюнджийско село. Става на всеки ашламата (разсад) за тютюна. Всеки си има разсад. И като дойде време, обади на своите си хора, на комшиите си да кажем, с които се познава. Моли да се съберат заедно — днеска на нас, утре на другия — да свършат заедно работата. Така садяхме тютюна. Това е отвратки. Аз на теб, ти после ми отвръщаш. Никакво плащане. Аз с цялото си семейство, примерно трима човека, другия с шест и тия са трима, и така.

Г. — А иначе селото да помага, примерно на някоя къща, която е бедна, закъсала, не е станал тютюн. Да помага селото, да събира храна, за да помогне? Такива случаи имало ли е?

С. — Не. Такива случаи може да е имало, обаче аз не знам.

Г. — А селски кош, селски хамбар?

С. — Селски хамбар имаше в стари Съвет като беше. Ей тука черквата къде е. Сега е клуб на земеделците. Там беше Съвета. Житото, което е на Съвета, от земите на черквата, това жито се събираше. Имаше бик, имаше нерез, имаше ат (кон). То се дава на тия животни.

Г. — На животните, които са били общи?

С. — Те са на Съвета животни. И там си има човек, където му се плаща, да ги гледа.

Г. — Ти каза на Съвета земи. Какви земи е имал Съвета?

С. — Ето тия. Към 40 дка. Обработваема земя, разбира се.

Г. — Кой ги е обработвал земите на Съвета?

С. — Еми от селото. Плащат им само за оранта и сеенето. Семето е на Съвета. Жито, ечемик, пшеница си има. За жътва — пак същото. Кметът си хване хора, идат, ожънат жътвата, правят снопите на кръстци. За вдигане — пак същото. Съветът намери човек, дигне ги, закара ги.

Г. — Ти ходил ли си да работиш на тия земи?

С. — Не. Хора с по-малко имот дето са.

Г. — Тук имало ли е някаква форма на сеитбообръщение? Да се остава примерно, една година една земя да почива, да не се сее…

С. — Виж какво. Ние си го правехме на наште си земи. Тия земи на баира, тя е слаба земята, догодина не можеш да я посееш. Най-многото да посееш фий. Той не изтощава земята. Като го окосиш, земята я изореш, па почива известно време и можеш да я посееш. Имаше и хора, не я посява нищо. Оре я, не я сее, за да може да почива.

Г. — Едно време, земята по ли беше плодородна? Като сравняваш?

С. — Земята не е била по-плодородна. Сега земята има вече към 50 г. как се хвърля тор. Изкуствен тор. Ако не се хвърля на земята, няма да има нищо.

Г. — Значи земята не може. А едно време вие сте хвърляли само оборски тор.

С. — Оборски, където лежахме с овцете.

Г. — Защо така, земята изтощена ли е, каква е?

С. — Земята е изгорена от тора. От изкуствения тор.

Г. — И не може сама да се възвърне.

С. — Разбира се. Тя трябва да почива с години, за да може да ражда. Аз като останах пенсионер и няма какво да правя, ходих често до Еленски връх. Нивите вече са посяти. Поникнали са. Минавам направо през блока, няма да търся път. Като мина, значи толкова е хвърлен тор, че ходиш по тор. А тоя тор, толкова е много, че пречи на земята.

Г. — Тогава някой контролираше ли тора?

С. — Кой ще контролира? Агронома. За ТКЗС-то. Ние какво ще контролираме.

Г. — Това е в ТКЗС-то. А вие на вашата земя?

С. — Каква земя. Че аз нямам земя. Докато земята си беше наша, ние тор не хвърляхме. Като стана обща земята и тогава ТКЗС-то почна да хвърля. Тогава имаше лаф такъв — тука долните села Кричим, Куртуво, Ново село и др. има да хвърлят тор, много доход взимат. А тука тази година хвърлиш, и другата да хвърлиш — няма да жънеш. Имал съм средства да хвърлям. Но ме беше страх. Сега ще хвърля, а догодина?

Г. — Да знаеш, имало ли е тука някои растения, цветя, дървета, които сега вече ги няма, изчезнали са? Защото е замърсена природата?

С. — Имаше много растения. И не само растения, но и животни. Сега ги няма.

Г. — Ти как си го обясняваш това?

С. — Еми, от пръсканията, от тора. То е отровено. Ще ти кажа как. Ние пръскаме в лозята. С тоя същия, дядо Мирко. Пръскаме с него. В другия край е канала. Ама какво да ти кажа — там мръсотия. И един заек. Голям заек. Точно да седнем да обядваме. Гледаме го, той из буренаците. Куца, куца, баш по обед. Пи вода. Пак си отиде там. Едър такъв, личи си, скоро ще се кучи. На другия ден пак ще пръскаме. Вървиме, пръскаме. Гледам друг заек, малко по-малък. Така лежи, умрял. А тогава, въпреки толкова стока и кучета, защото всяка къща имаше по 2–3 кучета, имаше толкова зайци.

Г. — Мислиш ли, че сега има по-големи суши, отколкото преди?

С. — Суши? А това си е нормално.

Г. — Не мислиш, че е нещо свързано със замърсяванията?

С. — Не. Аз, доколкото го знам, не мога да кажа, че причината е в атмосферата. Има причини — в заводите. Вали червен дъжд. Вали кафяв дъжд. Ние тука имахме много лалугери. Горе, покрай баира, където сявахме нивите в ТКЗС-то, по цели колелета се нижеха от лалугерите. Понеже те са много. Като мишките се кучат бързо. Добре, ама хвана един дъжд тука, кафяв дъжд. Бая валя, бая измокри. А това беше същата година кога бе Чернобил. Сега от него ли стана, от тоя ли дъжд — вече няма лалугери.

Г. — А мостове да сте строили тогава?

С. — Мостове — там дето ти казах, към Мирянци сме строили един дървен мост. Пак селото го строи, ама двете села го строиха. Кметовете решават. Пак на трудов ден. Седя десетина години и дойде един път Марица, голяма и го отнесе.

Г. — Кога е било това?

С. — Това беше преди 10–15 години, кога го отнесе Марица. Ние го строихме рано. ТКЗС-то кога хванахме, имаше 7–8 години.

 

Интервю със Спаска Николова Петкова
с. Синитево, Пазарджишко (декември 1995 г.)

 

Инициали: Интервюиращ — Станка Добрева — С

Втори интервюиращ — Галина Колева — Г ; Спаска Петкова — С

 

 

Г. — Как се казваш?

С. — Спаска Николова Петкова

Г. — Кога си родена?

С. — 1920 г.

Г. — Тук, в селото?

С. — Тук. Тук съм живяла. Не съм напускала селото.

Г. — Какво си учила?

С. — Четвърто отделение. Бяхме много деца на майка ми, на баща ми. Нямаше повече пари да учим. Аз бях нагласена така за медицинска сестра да се уча, ама. Така тука си останах, имахме си овце, гледахме си… Кон си имахме, крава… Така сме си били в семейството.

Г. — Кога си се женила?

С. — 1943 г.

Г. — Мъжът ти какъв беше, какво работеше?

С. — Мъжът ми работеше на кариерата. Камъни работеше. Чукат камъни. После като се оженихме, започна към Ж.П.-то — кантонер.

Г. — Получавал е заплата.

С. — Получаваше 120 лв.

Г. — Той с какво образование беше?

С. — Ами и той също. Трети клас. Ходеше в Огняново.

Г. — Значи първо четвърто отделение, после трети клас.

С. — Да.

Г. — Колко деца имаш?

С. — Три деца.

Г. — Кога са раждани?

С. — Щерката е родена 1943 г. Ожених се март месец. На 18 декември е родена. Момчето, дето сега е в Пазарджик е родено 1946-та година. Другият ми е 1952-ра.

Г. — Сега ще говорим за времето около 1940 г. Тогава била ли си член на някаква кооперация тука?

С. — Не съм. Моят мъж беше нещо към кооперацията. Имаше дялове.

Станка — Какво правеше тая кооперация?

С. — Тая кооперация — тука имаше събрания и им даваха дялове. Получаваха пари. Те внасяха пари и им даваха дялове. Ама един път нищо не вземаха. Казаха им, че са изгубили парите.

Г. — Продукти да са ви давали. Да са ви снабдявали?

С. — Не. Ние си работихме и си изкарвахме.

Г. — На читалище да си била член?

С. — Не съм.

Г. — Кога си почнала да работиш?

С. — Почнала съм работа на девет години. Майка ни ни водеше. Садяхме тютюн. Скубем ашлама, тютюн. Слагаме ги в кошчетата. Това съм работила. Имахме лозе. Пръскала съм с пръскачката на гърба. На 18 години съм била и слагах пръскачката. И съм орала. С воловете съм орала. С плуг ора, с ралото браздя. С търмъка дето има троскот минавам. Търмък — за разбиване на буците. За жътва — съм жънала с лявата ръка държа ръкойки. И това съм значи правила. Тютюн съм брала.

Г. — Значи само земеделска работа.

С. — Да. Земеделска работа. Другата ми сватя учи за шивачка. Имаше тука дамско ателие. Та тя ме учи да шия. Още е жива.

Г. — И после в ТКЗС си работила.

С. — Да. Влязохме 49-та. Дадохме волове, търмата, всичко — плугове, в ТКЗС-то.

Г. — 40-та година ти си живяла със своите родители, нали? Къде сте живяли?

С. — В нашта къща. Къщата ни беше с две стаи. И така, с пруст му викахме, с пещ, да печем хляб. И една стреха така отвънка.

Ст. — Значи — две стаи и отделно пруст.

С. — Да. Тука са стаите и до тях пруста. И в него оджак с пещ. А тука така има миндерче, да месим хляба и го слагаме в месали. Да втаса. И с лопатата в пещта. Слагахме в тави да се не лепи. 12 тави си бяхме купили.

Г. — А печка имали ли сте? За готвене, за отопление.

С. — За отопление — казва се цигански печки. С колелца. Тогава нямаше брикети. С дърва. И като докараме слънчоглед. Като оберем питите, счукаме ги. Те изсъхват. И после в печката. Нямаше ток. Лампите — газени лампи. Шишета. И всяка вечер към 5 часа, избърсваме с парцалче шишето отвътре, туряме газ и така.

Г. — А чешма? Имахте ли в къщата?

С. — Чешма нямахме. С помпа. На двора.

Г. — А кладенец?

С. — Кладенец имахме. На двора. И помпата в кладенеца.

Г. — Тоалетна?

С. — Тоалетна — така сме си заварили някога — с дъски отдолу. Изкопано, направено с шпертплат наоколо.

Г. — Колко души живеехте тогава в тая къща?

С. — В тая къща бяхме пет деца. И баща ми и майка ми. И на баща ми майката. Тя е от Пазарджик. Ама разбираше, така. Можеше да пише. Някога нейната майка била бременна. Баща й бил от Пазарджик, карал зеленчуци във Велинград. И когато излизал този ден да продава, казал на майка й да не готви, че не знаел кога ще се върне. Тя не сготвила. А той похарчил зеленчука и си дошъл през нощта. „Какво си готвила?“ Тя казала, че нищо. А той пийнал и като почнал да я рита. Та нашта баба се родила и не може да проговори. Нейната майка я гледала до годинка и после са я дали в Пловдив. Там са я гледали. Та така — плетеше, тъчеше, месеше. В подници така печеше погачата. Така ни правеше бабата.

Г. — Вие сте пет деца — сестри и братя?

С. — Мойта майка се оженила. Имала две деца от първия си мъж. Той отишъл в първата война. И там го убиват. Да ви разкажа за бабата. Докато израснала, та пораснала и се оженила. И се е родил моят баща. Дядо Кольо. Чичо Трифон и чичо Атанас. И една щерка Карамфила. И тя ги е изгледала и изчувала. А за моя баща — ходили са ратаи. Един човек, дядо Кръстьо ги извикал, та две години е седял у него ратай. Като се е върнал войник, пак в същия дом е отишъл. Тоя дядо Кръстьо е бил свекър на мама. Те се харесали с баща ми, та се вземали. Татко ергенин, а мама вдовица с две деца.

Г. — Какво стопанство сте имали? Колко земя сте имали?

С. — Ние земя сме имали към 48 дка. Наша си земя. Та аз съм се родила първата. Втората Латина се казва. После Христоско — брат. После Петър и Тодор. Живели сме си и сме си работили земята.

Г. — А да сте взимали чужда земя? Под аренда да работите?

С. — Чужда земя сме взимали в Пазарджик имаше гробища, после ги махнаха. И там сме взимали нива. Плащахме в пари,в продукти не сме плащали.

Г. — Какъв добитък сте имали?

С. — Имахме два вола, един кон, 15 овци. Два коня. Баща ми беше в Пазарджик караше кюспе. С двата коня караше, а аз с воловете орях.

Ст. — А той като е карал това кюспе, бил ли е на заплата, плащали ли са му?

С. — Плащаха му.

Г. — Прасе имали ли сте?

С. — Имахме прасе. Имахме кокошки 10–20. Кози имахме само 2–3.

Г. — Каруца?

С. — Каруца си имаше. Една отделно за конете, друга — за воловете.

Г. — Значи две каруци сте имали?

С. — Две каруци.

Г. — Какъв друг инвентар сте имали?

С. — Еми, плуг, рало, търмък, тия работи. Това сме имали.

Г. — А какви постройки сте имали?

С. — Един голям сайвант. Там туряхме люцерната. Да я сушим за зимата, плявата. Кочина за добитъка. Ехър за конете, отделно и за воловете.

Г. — А овцете?

С. — Ъгъл. Така заграден, дървен, с мрежичка.

Ст. — А житото, зърното, къде държахте?

С. — В друг сайвант. До къщата залепен, там в каци. Голям хамбар, от дъски направен. Там го сипвахме житото.

Г. — Пари откъде идваха във вашата къща?

С. — Баща ми работеше на заплата. Ние като работехме — имаме тютюн. Като го наберем и го диплиме на бали. И тогава търговци от Варна, от Бургас доадат. Ако го харесат, тогава ни дадат парите.

Г. — А продавали ли сте нещо, примерно мляко?

С. — Продавали сме мляко. Взимали сме пари. Тука си имаше един човек, който го събираше в селото. И го карат в Пазарджик в млекарницата.

Г. — А нещо — грозде, плодове да сте продавали?

С. — Не сме продавали. Грозде само за нас си имахме.

Г. — Да сте ходили да работите на земята на други хора?

С. — Ходили сме. В Мирянци, в Конарето. В Мирянци имаше един, събираше ни жените като сме свършили нашата работа. Идеме и жънем ориза. Плаща ни 15 лв. на ден.

Г. — Всяка година ли сте ходили, или…

С. — Еми, през година. Кога завършим нашта работа, тогава.

Г. — Кой от вашата къща е ходил?

С. — Яз съм ходила, само яз. По някой път и сестра ми. Майка — не.

Г. — Според теб, вие какви сте били тогава? Средни, богати?

С. — Еми, средна мощ. Средни. Нито много богати, нито пък сиромашки.

Г. — Не сте били гладни.

С. — Не сме гладували. Хляб, картофи си изкараме. Месила съм хляб с картофи и тиква. 39-та година.

Ст. — Защо така си месила?

С. — Защото нямаше така брашно. Дадат ни типово брашно, малко мая, сваря картофи, сваря тиквата. И го размачкаме и се слагаше. Казваше се тричник. Не е като белия. Ама пак се яде. Като няма какво друго.

Ст. — Сега ще питам за земята. В селото всяко семейство си има земя, ниви. А имаше ли обща земя, общинска земя, селска?

С. — Общинска земя, знам, у попа, тука опопен, беше му се дала такава земя, да я работи. Имаше свободна земя, та я дадоха на него.

Ст. — Значи дали са му такава обработваема да си я изоре като нива.

С. — Да.

Ст. — А преди да я дадат на попа, беше ли нива?

С. — Беше нива.

Ст. — И кой я обработваше нея?

С. — Еми, пак от селото, някои така я взимаха, та я работиха. Ние не сме.

Ст. — Плащаха ли тия дето са взимали, за земята?

С. — Плащат си. Като наем.

Ст. — Е, колко да е била тая земя, много ли?

С. — Много, много — към 10 дка.

Ст. — А това беше обработваема земя на общината. А имаше ли друга, пак общинска, която не е обработваема?

С. — Не знам такова нещо.

Ст. — А пасищата на кого бяха? Тука си имаше герен. Карахми ги по чукарите.

Ст. — Добре, а тая земя чия е?

С. — Еми, това пасище си е така свободно.

Ст. — Не е на някой частен човек. Добре, а на общината ли е?

 

С. — Не, не е. Така си беше свободно. Тогава тия години, всеки завъди овце, завъди. Че имаше площ къде да се пасат. Не се плащаше. Така ги карат в баира, та имаше габъри, борина, такива работи. Нямаше никой да плаща. Сега са засадили борчета, та ги забраниха.

Ст. — Там само по баира ли ходеха да пасат?

С. — По баира. И тука, имаме мегдан, така Алчак се казуваше. Имаше садени каваци. Там овчаря по обяд ги закара на Марица, лежат на пясъка. Не се плащаше нищо.

Ст. — Добре. Кой я командваше тая земя все пак?

С. — Пак си беше на селото. Кметовете.

Ст. — Да. Значи на общината.

С. — На общината.

Г. — А мера на какво казвахте?

С. — Мерата се казва, сега е стадион, а тогава се казваше мера.

Г. — Каква е била тази земя? Обработваше ли се?

С. — Сега почна да се обработва, като почнаха топка да играят.

Ст. — Преди, преди 9-ти.

С. — Преди нямаше нищо. Беше терен, пасище.

Ст. — Само на това парче земя ли викахте мера?

С. — Еми имаше и на други места така. Към горния край на селото имаше мера. Има и каваци. Имаше и пасище.

Ст. — Какво са каваците?

С. — Каваците — това е бял кавак. Листен. Имаше цигане — копанари. Такива дето ходят и правят бъркалки.

Ст. — Каваците са дървета.

С. — Да, дървета. Отиваха, та ги купуваха. Я съм давала един кавак мой…

Ст. — Чакай сега да питам. Тия каваци частни ли бяха, общински ли?

С. — Кой как си ги е садил.

Ст. — Значи тия каваци кой както си ги е садил. А на каква земя са садени?

С. — На мерата, дето пасат.

Ст. — Значи на общинската земя. Всяко семейство ли си садеше каваци?

С. — Еми, знам, че ние, моя дядо е садил. После той стана голям…

Ст. — Той твой частен ли става след това?

С. — Мой.

Ст. — А до твой кавак, имаше ли и други каваци?

С. — Имаше.

Ст. — На кого бяха те?

С. — Еми, общо бяха.

Ст. — И всеки си знае неговия кавак кой е.

С. — Да.

Ст. — И си ги пазите?

С. — Да.

Ст. — А може ли някой да отиде и да ти отсече кавака?

С. — За можене, може. Ама не е ставало. Нямаше такова нещо.

 

Ст. — А общината какви каваци имаше?

С. — Общината имаше едно училище, дето бяха насадени акации.

Ст. — Кой ги беше насадил?

С. — Еми от Съвета, от общината де. Имаше хора, които се хванаха, та ги насадиха. После ги изсякоха към гарата. Бяха на Съвета.

Г. — Дето са минавали пътищата, там покрай реката, земите на кого са били?

С. — Еми, ние имаме там до реката. Наша земя. Ама цигани застроиха тази земя.

Ст. — Какво имахте? Нива ли?

С. — Нива.

Г. — Кой им е казал там да строят?

С. — Кой им е казал, не знам.

Ст. — А на вас дадоха ли ви нещо за сметка на тази земя?

С. — Дадоха друга земя, заменихме я с друга земя.

Ст. — А улиците, площада например, чия земя са?

С. — На Съвета е. Улицата не може да е частна.

Г. — Ако, примерно, някой път е правен и е минал през частната земя, имало ли е такъв случай?

С. — Че имаше. Минава през нивата му.

Г. — Е, какво, плащали ли са му нещо, обезщетявали ли са го?

С. — Плащаха му.

Ст. — А имаше ли освен общинска и частна земя, друго земя — на църквата, например?

С. — Църквата си имаше земя.

Ст. — Колко беше тя, знаеш ли?

С. — Не мога точно да кажа. Имаше към 10–15 дка.

Ст. — Къде беше тя?

С. — Да кажем, тази земя беше на полето?

Ст. И какво правеше църквата на тази земя?

С. — Даваха ги нивите под аренда на селяните и си взимаха наем.

Ст. — А училището имаше ли си земя?

С. — Училището — тука си имаше. Садеше царевица. А сега — директорът го дава под наем да сее люцерна. Преди 2 години.

Ст. — А едно време?

С. — Едно време така беше. Без нищо да се сее. Така седеше. Кой си пусне овце, крава. Не беше забранено. Сега е забранено.

Ст. — А имаше ли читалище в селото?

С. — Читалище имахме, коя година беше… След 9-ти.

Ст. — А държавна земя да знаеш да е имало?

С. — Не мога да кажа.

Ст. — Знаеш ли как тия земи едните са станали четни, а другите общи?

С. — Тия земи, частните, доколкото са дадени да се работят, работят се. После пак си остават на общината.

Ст. — Как са давани?

С. — Имаше човек, който ги разпределяше. Тия са на Огняново, тия отсам — на Синитево.

 

Ст. — Това Ибрям дере във вашето землище ли е?

С. — В нашето.

Г. — Да е имало спор между селата за земя, да знаеш?

С. — Еми, има. Спорят. Тоя казва, това е нашето.

Ст. — Кой разрешаваше тия спорове?

С. — Имаше документи в Съвета, та се разправят. В Пазарджик ходеха, та се разправяха.

Ст. — Знаеш ли някой да е подарявал земя на общината?

С. — Не мога да ви кажа.

Ст. — Или на църквата?

С. — Не.

Ст. — А общината да е продавала от общинската земя?

С. — Даваше ги под наем, не е продавала.

Ст. — А на попа като даде, какво стана после?

С. — На попа като го оземлиха и той има вече разрешително за поп, за да остане в селото, дадоха му тази земя. Той си я работеше.

Ст. — Може ли някой частник, който си има така земя близо до пасището, да си разшири своята земя с пасището. Да си преоре от пасището, да си увеличи земята?

С. — Не даваха така, не даваха.

Ст. — Кой не даваше?

С. — Съветът не даваше.

Ст. — Кой следеше за тая работа?

С. — Кметът.

Ст. — Не се ли е случвало така, някой да си вземе земя?

С. — А, имало е такива, дето си превзеха земя.

Ст. — Добре, като го видят, че си е взел, какво правят с него?

С. — Еми, протестират, казват, дотука е твойто, няма да се бара повече.

Ст. — Е, ще го глобят ли, ще го накажат ли?

С. — Ще го глобят.

Ст. — А други наказания какви може да има?

С. — Други — нямаше други. Глоба.

Ст. — А имала ли е общината овощна градина?

С. — Имаше.

Ст. — Какви дървета имаше?

С. — Ябълки, черни сливи — кюстендилки ги викат.

Ст. — Това си беше на общинската градина. Еми какво я правеха?

С. — Събираха там жените да берат и продават.

Ст. — А като се съберат жените да берат, плащаха ли им?

С. — Плащаха им.

Ст. — И после общината си взима плодовете и ги продават. А не са ли раздавали тая градина под наем.

С. — Не са. Дето беше училището, беше посято с царевица. И не даваха да се откъснем. Беряха си ги.

Ст. — А лозе имаше ли общината?

С. — Нямаше.

Ст. — А зеленчукова градина?

С. — Нямаше и зеленчукова градина. Само овощна.

Ст. — Да знаеш да са били измервани тия общинските земи? Да е минавала комисия нещо, да провери?

С. — Имаше един дядо Кольо. Имаше каиш със синджир…

Ст. — Какъв е този дядо Кольо?

С. — Еми, той беше от Съвета. Към кмета.

Ст. — И всяка година ли минаваше да провери какво става?

С. — Минаваше, като го викат минава и мери със синджира — толкова декара, толкова земя.

Ст. — А вашата земя, на баща ти, как сте я придобили?

С. — Нашта земя — от дядо ми наследство е.

Ст. — А той, баща ти, купувал ли си я земя после?

С. — Не е купувал.

Ст. — А продавал ли е?

С. — Не е продавал.

Ст. — Сега, те жените по ги знаят тия работи. Такива места дето ги почитате, като църковни, като божи, така да има? Клети, свещени места, дето, примерно се знае, че има поверие, че не може да се ходи, да се бере, да се пасат животни, като забранени места?

С. — Няма такива. Там на мерата ще пасеш.

Ст. — Да е имало някакво място — оброчище, оброк да правят, курбан да варят на него?

С. — Нема. Правеше се курбан тука има един връх, Св. Елена го казуват. Там се кара крава. Там попа иде, там пее. Заколят я и се връщат и тук дойдат, та се вари курбана.

Ст. — Защо се казва Св. Елена?

С. — Някой си е видял навремето, че е дошло там еленче, на тоя връх. И те са се сгодили там тия хора и го заколят това еленче. И оттогава се казва тоя връх Св. Елена. Св. Елена и Константин — това е празник. И черквата събира пари от хората — кой колко дава за кравата, да я варят на курбан.

Ст. — Е, как отиват, сутрин рано ли я закарват?

С. — Вечерта отиват, кравата да пренощува и сутринта я колят.

Ст. — И я свалят долу вече. А някакви дървета да е имало, да ги почитат. Стари дървета, да ги пазите?

С. — Имаше там едни акации към Главиница. Там имаше такива места, с 5–6 дка. да кажем. Пазеха ги тия дървета.

Ст. — Кой ги пазеше?

С. — Главиница си ги пазеше.

Ст. — Защо ги пазеха?

С. — Еми да не ги сечат.

Ст. — Ама не знаеш защо?

С. — Не знам защо.

Ст. — А учили ли са ви така в къщи, имали ли сте някакви правила как да се пази чиста водата, как да не се мърси?

С. — Така са ме учили в отделението, че има закон божи за вярата. Да се кръстиме кога да сядаме да вечеряме. Като се става от софрата, па се прекръстиме и приберем трошичките дето са паднали и си лягаме.

Ст. — А тази за опазване навънка, на полето, на нивите.

С. — На черква като бяхме, водосвет се правеше, молебен.

Ст. — За какво си правеше този молебен?

С. — За дъжд, че нямаше дъжд. Суша е и идеме от черквата. Попът с нас върви, свети със светена вода. Обикаляме с попа полето, играеме за дъжд.

Ст. — И падаше ли дъжд?

С. — Падаше.

Ст. — Играла ли си?

С. — Играла съм.

Ст. — Ако умре някакво животно — крава, овца, коза, какво го правите?

С. — Хвърляме го.

Ст. — Къде го хвърляте?

С. — Имахме си едно сметище, там го слагаме. А не като сега, правят го на колбаси.

Ст. — А заравят ли го?

С. — Заравят го в земята.

Ст. — Например, заколите си крава, теле, къде ще хвърляте кокалите?

С. — Пак се заравяха. На полето идем там и ги заровим.

Ст. — А тука къде си хвърляхте?

С. — В боклука. Събираше се от яхъра.

Ст. — А от кухнята?

С. — Тогава нямаше такива боклуци, бе. Пак така ги хвърляхме на купа.

Ст. — И после?

С. — И после го изгорим. И тоя тор го караме на нивите.

Ст. — Знаеш ли дали са залесявали тука преди 9-ти?

С. — След 9-ти почнаха да залесяват. На баира ние го казуваме. Имаше една група жени, мъже. Копат дупки и садят.

Ст. — А преди 9-ти?

С. — Нямаше.

Ст. — А по гората, по полето, имаше ли диви ябълки, круши?

С. — Круши.

Ст. — Е, какво ги правехте?

С. — Еми, идем там, надрускаме крушите, диви сливи. Наберем си, изсушим си.

Ст. — А имаше ли хора да ходят да сложат калем, да го облагородяват, да го ашладисват?

С. — Имаше такива хора. И по полето ходеха и тука ги ашладисваха. Но не бяха така заинтересовани, като не е тяхно.

Ст. — А по мерата имаше ли такива круши или сливи?

С. — Имаме. Около канала — имаме сливи, круши.

Ст. — А по баира тука?

С. — Имаше — диви круши, диви сливи.

Ст. — Ходехте ли да ги берете?

С. — А, кой кога закара козите да ги пасе — набере си. Донесе в торбата. Попарим ги с вряла вода и ги наредим на дъсчица да съхнат.

Ст. — Попарвате ги?

С. — Попарим ги. И сливите, и крушите.

Г. — А билки, гъби да сте събирали?

С. — За гъби — ходили са да берат, ама не ги разбираха тогава, кои са хубави. Нямаше така в оранжерии.

Ст. — А имаше ли така случай да се съсипе някоя земя от мерите. Да се утъпка, да се разбута, че да не могат да пасат овцете?

С. — А, имаше срутване.

Ст. — От какво става това срутване?

С. — От много дъждове. Суша, суша. А като хванат едни силни дъждове, напълни се с вода и се срути.

Ст. — Какво ставаше после?

С. — Нищо. Камъни паднат, някои ги изравяше.

Ст. — Кой ходеше да събира камъните?

С. — Ние със сестра ми, например, сме отивали с баща ми. Идеме, събираме ги.

Ст. — А защо баща ви се сещаше да прави това? Някой караше ли го?

С. — Ей такъв си беше той, един чистник.

Ст. — Това на общата земя, на мерата?

С. — На нашта си земя.

Ст. — А на мерата, ако стане такова нещо?

С. — На мерата не сме ходили.

Ст. — А мерата, да ходеше някой да я чисти, да я поддържа?

С. — Аз не знам. Имаше едно изворче там, Мерите се казува. Извираше вода и се срутваха така камъчета. Там кладенче имаше и се събираха да пият вода.

Ст. — Кой чистеше това кладенче?

С. — Никой. Който иде, налее си.

Ст. — Все пак имаше ли някакви такива правила за използване на земите така, че да не се съсипват?

С. — А, никой се не интересуваше от това нещо.

Ст. — А ограничаване — така да се намалява броя на животните; да ви кажат: няма право едно домакинство да има повече от 20 овце, защото няма къде да пасат.

С. — Имаше такова нещо.

Ст. — Кога имаше такова нещо?

С. — Еми през мое време, да кажем.

Ст. — Е защо така?

С. — Еми така да ги изпишат, кой колко добитък има. Овци, кози. И плащаме данък.

Ст. — Плащате данък, ама карат ли ви да нямате повече от определен брой?

С. — Записваха нещо, приказваха. По 20 овце повече няма да имате, другият — по 30, по 50. Ей така.

Ст. — Защо така?

С. — Това беше така. Фашистко беше.

Ст. — А възможно ли е в едно село според тебе, да се отгледат толкова много животни, че да няма къде да пасат. Във вашето село например, можеше ли да има толкоз животни, че да няма къде да пасат?

С. — По 100 овце са имали хората. Даваха наряд вълна, мляко.

Ст. — А имаше ли да ходите да берете шипки, билки?

С. — Не. През мое време, не. 38-ма, 40-та — нямаше. След 9-ти започнаха да берат билка „ружа“.

Ст. — А има ли някои растения, които помниш да ги е имало преди, а сега да ги няма?

С. — Ами загубиха се. Изсякоха ги.

Ст. — Какво имаше?

С. — Еми, шипка, борче, акацията, дето казах. Изсякоха ги за дърва.

Ст. — Да, изобщо — да е имало някакво цвете, което е било като си била малка, по вашите земи, а сега да го няма.

С. — Имаше едно цветенце, бодливо така, бяло цъфти. И сега го има де, не се е изсичало. По-малко го има сегичка.

Ст. — Кокиче имало ли е тука?

С. — Имаше. Жълт минзухар по полето така имаше.

Г. — А сега има ли?

С. — Има и сега.

Ст. — Имали сте 10 овце, 20 овце. Всеки сам ли си ходеше да си пасе овцете?

С. — Всеки сам. От махалата се съберат 2–3 души — днеска единият ги пасе, утре — другият. Сменяваха се така.

Ст. — Лятно време ги събираха. Кога ги събираха? На кой ден ги събираха? Имаше ли определен ден?

С. — Ами, то си беше през лятото, горещо като беше.

Ст. — Аз друго те питам. Зимата си седяха в двора. А лятно време къде седяха?

С. — Лятно време пак така. На двора спят, в кошарата. Издоят ги, и пак ги изкарват.

Ст. — Е, нямаше ли така ъгъл по баира, по полето?

С. — Сигурно е имало. Наште тука си стояха.

Ст. — А тия дето ги изкарват лятно време навънка? Кога ги изкарват?

С. — Еми 12 часа ги докарват през деня, 2 часа ги изкарват на полето.

Ст. — Добре, а като се съберат няколко души да пасете заедно овцете, как си деляхте млякото?

С. — Всеки си дои неговите овци.

Ст. — Всеки?

С. — Всеки. Всеки ден идват, доим си наште овци 20 на брой, той — неговите овци също 20 на брой.

Г. — А не се ли събирахте така общо да доите овцете?

С. — Някои се събираха така. На тоя толкоз килограма, на онзи толкоз и така.

Г. — Нещо за сагмал да си чувала? Сагмал на какво казват?

С. — Сагмал се казва на доятните овци.

Ст. — На доятните овце. А тези едрите животни — крави, биволи — кой ги пасеше?

С. — Биволи — имаме си говедар. Човек имаше си да ги пасе. Той ги събира и му се плаща. И сега като дойде Коледа, пекат се краваи, всеки му дава по нещо.

Ст. — Друго какво пасеше на стадо във вашето село? Козите?

С. — Имаше си отделно козар. И на него се плащаше.

Ст. — А прасетата?

С. — Имаше и свинарник. За прасетата. Там си лежат, ровят в пясъка, на Марица ги закарат в реката. Пият вода и пак ги върнат. Вечерта си ги приберем.

Ст. — Вечерта ги прибирате. Не са ходили така по цяло лято?

С. — Не. Сутрин ги изкарваме, вечер ги прибираме.

Ст. — Добре, като сте имали добитък, плащали ли сте някакви такси на Съвета?

С. — Не. Само на говедаря, на козаря сме плащали. Поотделно.

Ст. — А затова че пасете на общинската земя добитъка?

С. — Тогава немаше да се плаща нищо.

Ст. — А данъци какви плащахте?

С. — Еми данъци, да кажем за къщата си плащахме, за двора.

Г. — За водата плащахте ли?

С. — Немаше тогава вода так. Немаше чешми. Вадиме си от кладенеца.

Г. — Някакви такси за тази вода?

С. — Не. Нямаше.

Ст. — А за нивите, плащали ли сте данъци?

С. — За нивите си плащахме.

Ст. — Да си чувала за данък беглик?

С. — Данъкът беглик беше така. Кой си не е платил една година беглика да кажем, минава реквизиция, ревизор. Плаща се.

Ст. — А за какво се плащаше беглика?

С. — Защото не си си платил навреме данъка за нивите и минава тоя, като бирник минава, и слагат ти обеците на ушото.

Ст. — Значи на Съвета нищо не сте плащали за добитъка, за водата. А ако някой е брал гъби, или бере диви плодове от общинската земя, от мерата, трябва ли да плати нещо за това?

С. — Не.

Ст. — А някой спира ли го? Примерно, нямаш право да набереш повече от два килограма.

С. — Бишчия им казваха, пъдарин. Хващат го от съвета тоя пъдарин. Плащат му и той ходи по полето и ако те хване, че береш…

Ст. — Какво ако береш?

С. — От овошките.

Ст. — От дивите?

С. — Да. Ние използваме кога го нема, наберем си.

Ст. — Е добре. Ако нямаш право да береш от дивите овошки, какво ставаше с техния плод, тогава?

С. — Еми кой как завари, така го бере. Нищо, никой от Съвета не го береше, ама не даваха да се бере.

Ст. — Друго какво правеше пъдарят?

С. — Еми ето това. Пази нивите. Говедарят да не пуска там животните.

Ст. — А пазеше ли ви лозята например?

С. — За лозята си имахме друг пъдарин.

Ст. — Отделно? Вие, частниците си ловехте пъдарин, или пак Съвета, за лозята?

С. — От Съвета. Плащат му там.

Ст. — Всяка година ли Съвета ловеше пъдарин?

С. — Всяка. И си му плаща.

Ст. — Значи, има един пъдарин за нивите. Един пъдарин за лозята. Друг…

С. — Нямаше.

Г. — А за гората?

С. — Немаше за гората.

Ст. — За каваците?

С. — Нямаше. Кой как си го е насадил, изгледал, продава си каваците.

Ст. — А къде ги садяха тия каваци?

С. — Ей тука мера има, пасище. Там пускат гъски, мисирки. Там изкопат дупки, имаше канал.

Ст. — Значи има вода, и бързо стават. Кои бяха тия хора, които взимаха общинска земя под наем?

С. — А, обикновени хора. Ние не сме взимали.

Ст. — Нямаха земя или искаха да имат повече?

С. — По-бедни бяха.

Ст. — Стигаше ли тази общинска земя да я дадат на всички, които искаха?

С. — Не. Само на няколко души.

Ст. — Е как ги избираха тия хора?

С. — Еми как? Отиват, заявяват в Съвета, че искаме тая и тая земя.

Ст. — Те като са я раздавали и аз отивам и казвам „И аз искам“

С. — Не, няма вече.

Г. — А имаше ли хора без земя?

С. — Имаше някои. Бяха дошли от Зърнево, през 1910, 1911 година.

Ст. — Откъде? От Македония?

С. — От Македония. Тогава бегали и кой къде намери.

Г. — Как са получавали земя?

С. — Имахме тука горе земя и им се раздаваше.

Ст. — Чия беше тази земя?

С. — Не беше общинска. Да кажем, така беше, на никого.

Г. — Да не е била държавна?

С. — Не знам. Така им раздаваха.

Г. — Кой решава как?

С. — Кметът.

Ст. — Кога ги оземли той? Веднага ли?

С. — Веднага им дадоха.

Г. — Еми ако някой от селото е искал земя, а не е имало земя, защо не са му давали така?

С. — Имаха хората, по 2–3 дка имаха.

Ст. — И като дойдоха македонците…

С. — Като дойдоха и нямаха нищо, ги оземлиха.

Ст. — Някой ореше ли я тази земя, дето им я дадоха?

С. — Ореше се.

Г. — Кой я ореше?

С. — Тогава ги раздадоха…

Г. — Да. Дотогава тя не се е обработвала.

Ст. — И колко македонци дойдоха тука?

С. — Към десетина семейства.

Ст. — Сега, ти ако имаш една нива и си прибереш реколтата от нея. И аз утре си пообера, каквото е останало, взема си след тебе?

С. — Еми взимаш си, каквото е останало.

Г. — Никой не ти се кара?

С. — Не.

Ст. — Имахте ли някаква дума, дето използвахте за такова нещо?

С. — Има.

Ст. — Как се казва?

С. — Тук сме си събирали още от стопанството. Като остане нещо, си събираме.

Ст. — Остави го стопанството. Кога бехте частни.

Ст. — Такава дума да знаеш баберук, баберки?

С. — Баберек.

Ст. — Какво е то баберек?

С. — Баберек е — като ние си оберем, каквото остане — циганчета ли минават, българчета ли — дообират с чувалите баберек.

Ст. — А има ли някакво време през годината, когато из цялата земя могат да пасат добитъка? Обработваема, необработваема? Да не се пази така?

С. — А, има.

Ст. — Кога е това?

С. — Това е през есента. Когато се обере всичко. Пускат ги и ги пасат.

Ст. — А имахте ли си някакви такива правила в семейството, да си сменяте нивите? Тая година тук ще садиме люцерна, пък другата ще посадим царевица?

С. — Да.

Ст. — Защо го правехте така?

С. — Да бъде реколтата по-добра. Като се сменя, върви по-добре.

Ст. — И татко ти ли решаваше тая работа?

С. — Татко ми решаваше.

Ст. — А имаше ли някой да ви съветва?

С. — А немаше кой. Той ги решаваше.

Ст. — Гори, общински, имаше ли?

С. — Имаше. Мешето се казваше. Там на баира.

Ст. — Големи гори ли бяха?

С. — Големи. Дъбове.

Г. — Как се е решавало кой да ползва от нея дърва? Как да се сече?

С. — Общината, да кажеме, кметът. Съберат се 5–6 души и делят — на тоя толкоз, на оня. Сечат си и ги прекарват.

Г. — Ама това кметът го решава? А горското?

С. — Немаше горско. Преди това немаше.

Г. — А за всеки ли имаше да сече?

С. — Имаше. Дърва имаше.

Ст. — Всяка година ли ходехте да сечете?

С. — През 2–3 години. Като изкара. През 5–6 години, като изкарат издънките, тогава се сечеше пак.

Г. — А това място, дето е било сечено, после, пази ли се това място?

С. — Пази се.

Г. — Кой го пази?

С. — Пъдаринът го пази.

Ст. — Колко години го пази?

С. — Една година го пази и изкара. И после пак, докато порасне. 2–3 години.

Ст. — След колко години пак отивате да сечете на същото място?

С. — 5–6 години се минават, и тогава пак.

Г. — А вие сте си плащали това, което си отсечете?

С. — Да. Отсекат се, върховете се вържат и ги свалят долу на ниското.

Ст. — На кого плащате за това?

С. — Нема да плащаме нищо.

Г. — Не. Вие сте плащали за дървата.

С. — За дървата се сечеше Мешето. Не съм чувала нашият баща да е казувал, че е плащал.

Г. — Дървата не се ли плащат? Дървата, които сте отсекли.

С. — Не, не сме. Въобще не сме ги плащали. Те си бяха на селото.

Г. — А да сте събирали шума, листак?

С. — Еми събираше се. Кой имаше кози, с чували събираше.

Г. — А искали ли са разрешение да ходят да събират?

С. — Не.

Г. — А вие не сте събирали?

С. — Ние не сме.

Г. — Да знаеш, да е давана гората за гола сеч? Да е продавана, или давана?

С. — Не.

Г. — Да е опожарявана гора? За да се освободи земя?

С. — Едната година беше изгоряла.

Г. — Ама как?

С. — Еми някои, да, злосторници. Запалват я. Това беше в село Доньово. Оттам бяха едни хора опожарили нашта гора.

Г. — А така да се е решавало да се изгори гора, да се опожари, специално, за да се освободи земя?

С. — То не можеше после да се изорава. И сега така стои така. На Мешето.

Г. — А на лов ходили ли са? Твоят баща?

С. — Не. Други хора са ходили така.

Г. — А да знаеш билети ли са имали, разрешително ли са имали?

С. — Те имат разрешително. И за самите пушки.

Г. — А там като ходят на лов, нещо да плащат? Затова, че отиват в гората?

С. — Плащат си.

Г. — Ти каза, че за водата не сте плащали нищо.

С. — Не сме. Сами сме си вадили вода. Закачаме помпата на дърво. Други с помпа.

Ст. — А напоявали ли сте нещо?

С. — Тогава така беше. Чакаме дъжд. Така беше. Тогава нямаше така с канализация. Ние сме поливали малко — пипереца, доматите. От кладенеца.

Ст. — А така целия двор с какво го садехте по-рано?

С. — Трева растеше, душко, трева. В двора. Само оная част — толковичка така се обработваше. Обърнеме, турим си вадички, насадиме кокошки…

Ст. — Не е като сега.

С. — Не, не. Сега имаме помпа, мотор имаме. Тогава — не. Чакаме бостанджия някой да дойде от Пазарджик да продава домати, картофи.

Ст. — А кога е започнало тука зеленчукопроизводството?

С. — Сега започна от 1960-та.

Ст. — Значи късно.

Г. — Откъде сте взимали пясък, чакъл, камъни да строите?

С. — Нямаше тогава. То нашата къща беше кирпичена. Само пояса е с тухли. Цигани хванем — с оная кал давай. Калъп направим, сипва се. Калъп, да, калъп, кирпича правим. Камъни сме взимали от кариерата.

Г. — Ама как? Плащахте ли за това?

С. — Плащахме.

Ст. — На кого плащахте?

С. — На този, който е на кариерата.

Г. — Ама плащахте ли му за това, че той изважда камъните. За труда му. А самите камъни, плащали ли сте?

С. — Самите камъни щото ги е извадил, му плащахме.

Ст. — А кариерата частна ли е?

С. — Частна е.

Ст. — Не е на общината.

С. — Не е.

Ст. — А дървен материал, откъде взимахте?

С. — Дървен материал — от каваците. Имахме 10 кавака големи. Сечем ги, обелим ги. Едната стая тука е от кавак.

Г. — Другите хора, които са зидали къща, откъде са взимали пясък?

С. — От Марица.

Г. — Дали са плащали нещо? Взимали ли са разрешение?

С. — Не, не, нямаше такова нещо.

Г. — Тука мелница имало ли е? Тепавица?

С. — Нема такива неща. В Мирянци, там имаше. Дето се вари булгур. Там имаше такива воденични камъни и вътре с дупка, и се върти и се мели. Воденица нямаме.

Г. — Значи Съветът и кметът е определял как да се ползват общинските земи и имоти? Той е давал разрешение. А някой, примерно, да не е спазвал тези решения, или примерно, без да пита да ги е ползвал? Да е наказван? Такива случаи да знаеш?

С. — Не мога да ви кажа так. Но знам, че от него се разрешаваше това нещо. От общината.

Г. — Ти, как мислиш, твоето семейство, имало ли е полза от общинските земи и имоти? Примерно, вие могли ли сте да живеете, ако не е имало общински земи?

С. — Ние си карахме с наште си ниви. Така се препитавахме.

Г. — Да сте ходили, да са ви викали да ходите да почиствате това пасище, мерата? Горите да чистите?

С. — Не, не. Не сме ходили.

Г. — Трудови дни да е имало?

С. — Тогава нямаше трудови денове. През 38-ма, 40-та година нямаше такива неща.

Ст. — А имаше ли нещо, което правехте цялото село? Или махалата да се съберете?

С. — Да берем царевицата. Да я докараме и шумата също. Викаме седянка. От махалата извикаме 10–15 жени, момичета. Съберем се, пеем, викаме.

Г. — Така ли му казвате, седянка? Или тлака?

С. — Еми седянка, тлака. И двете думи. И за слънчоглед. Като го докарат, питите — насядаме с чукачките една до една. Пеем, викаме и чукаме слънчоглед.

Г. — А тютюнът, заедно да го нижете?

С. — Тютюнът си го нижехме сами. Сами си го дипляхме.

Г. — Жените да сте се събирали да тъчете заедно, да плетете, да предете?

С. — За тъчене — не. А иначе, па на седянка. Всяка си занесе вълна, та чепкаме.

Ст. — Има ли такава дума „отвратки“?

С. — Има. Това значи, че днеска нашите садят тютюн, утре ние пък. Ние идем на тях да помагаме. Отвръщаме си.

Г. — Помагате си, без да си плащате.

С. — Без.

Ст. — А мъжете, имали ли са такива общи работи? Да са се събирали?

С. — Мъжете — не.

Ст. — Ами пътища не сте ли строили заедно? Нещо да се е строило заедно в селото?

С. — А, в селото се е строило след 9-ти.

Г. — Не, преди. Примерно, пътят се развали и трябва да се поправи.

С. — Нямаше такива пътища. Бяха кални. След 9-ти мъжете правеха, слагаха мозайка.

Г. — А училището? Кога е правено то?

С. — Училището — я съм тука учила 4-то отделение.

Г. — Значи 32-ра година е имало училище. А да помниш как е строено? Хора от селото да са участвали?

С. — Тоя дядо Кръстьо. Той беше тогава кмет, земеделец. Тогава извика попа, свети вода с едно шише — в темелите сложиха тая вода.

Г. — Кой го е строил това училище?

С. — Еми, селото.

Г. — Как са участвали хората от селото? Кой им е казвал да ходят?

С. — С коли прекарват камъни. Това си беше общо взето от селото.

Ст. — Ама плащаха ли им?

С. — Не, не.

Г. — Кой е организирал тая работа да се строи? Кой е казвал: „Ти ще отидеш да караш камъни, ти — еди-какво си“?

С. — Имаше барабанчик. Биеше. На улицата — утре толкоз души ще се съберете, ще идете — толкоз кирпич, толкоз камъни, пясък и т.н.

Г. — Събрание, общо събрание имало ли е?

С. — Правеше се.

Ст. — Какво се решаваше?

С. — Ето това се решаваше. Да се помага, да се изгради училището. Беше на един етаж, после стана по-голямо. Сега децата до 8-ми клас учат.

Г. — Ако някой не отиде, не участва?

С. — Ами глобяват го.

Г. — Трябва да плати пари. Друго нещо да се е строило общо? Освен това училище? Път някакъв?

С. — Започнаха новото читалище да градят. Срещу училището.

Г. — Ама това е сега.

С. — Преди — това беше старото читалище.

Г. — А чешми да са се правили?

С. — Чешми тогава немаше. С помпите.

Г. — Ти на събрания ходила ли си?

С. — Не съм. Така съм ходила в училището на родителска среща.

Г. — Не, не тогава. Мъжете ли ходеха повече?

С. — Мъжете.

Г. — А помагахте ли си? За селската взаимопомощ нещо да кажеш. Как си помагахте?

С. — Викахме си все роднинките. Родът повече. Доадат да ни помагат те.

Ст. — А съседите?

С. — Съседите — тия не ни познават. Преди нямаше такова нещо.

Ст. — Значи роднините.

С. — Брат ми, сестра ми, събираме се да ни помагат.

Г. — Така, примерно, селски кош, селски хамбар да е имало? Примерно, някой е закъсал, не му е станала реколтата. На някой къщата изгоряла. Цялото село да му помогне нещо. Да знаеш такива случаи?

С. — Немаше такова нещо.

Г. — Или кметът да каже: „Ето, трябва да се помогне на този човек“

С. — Имало е случай. В една плевня, бомбичка експлодира и изгоря. Ходихме нещо, та платихме на майка му, че той намерил тази бомба. Ние сме ходили на мойта зълва моето момче е помагало за къщата.

Ст. — Какво е за тебе земята?

С. — Какво е — земята е плодородна, да садиме, да изкарваме.

Ст. — Мило ли ти е така, да ходиш да я работиш?

С. — Мило ми е, още ходя, работя я.

Г. — Тоя труд не ти ли се струва тежък?

С. — Струва ми се, ама 75 години съм ги завършила, още копам, още работя. Радвам се, че копам.

Ст. — Какво ще направите с вашата земя, дето ще ви я върнат?

С. — Какво ще направим. Сега сме я дали, та я работят на кооперацията. Около 10 дка. Плащаме 2000–3000 лв., та я орат, сеят и през лятото ожънат и ни дадат житото. Пак си плащаме.

Ст. — Имате ли полза?

С. — Имаме. Гледаме си животни със зърното.

Ст. — Ама ти си дала много пари да ти я обработят?

С. — Скъпо е. Нямаме печалба, но земята не седи.

Ст. — Колко земя вашето семейство обработва?

С. — Към 6–7 дка.

Ст. — А вие сами?

С. — Само двора.

 

Интервю с Елена Кръстева Христова
с. Синитево, Пазарджишко, декември 1995

 

Инициали: Първи интервюиращ — Галина Колева — Г

Втори интервюиращ — Албена (студентка) — А Еленка Христова — Е

 

 

Г. — Как се казваш?

Е. — Елена Кръстева Христова

Г. — Кога си родена?

Е. — 18-та година.

Г. — Учила ли си нещо?

Е. — Еми, учили сме до 4-то отделение.

Е. — Кога си се женила?

Е. — 37-ма година.

Г. — Мъжът ти какъв е бил?

Е. — Овчарин. Кога се оженихме първата година той беше войник. След като се върна, хвана да работи нещо. Земеделие.

Г. — Той какво е учил?

Е. — И той в същото училище.

Г. — Деца?

Е. — Деца имаме три.

Г. — Кога си ги раждала?

Е. — 39-та — Ваньо, Стоян е 41-ва и Стефан — 43-та.

Г. — Тогава към 39-та година, ти била ли си член на кооперация? Тука е имало всестранна потребителна кооперация.

Е. — Имаше, да. Свекървата беше, ние работихме.

Г. — Къде сте работили?

Е. — Земята, земеделие.

Г. — Аз те питам за тази кооперация дали си била член.

Е. — Свекърът беше.

Г. — А мъжът ти?

Е. — Мъжът ми и той като него. Пасеше, ореше, каквото как се падне.

Г. — А на читалището да си била член?

Е. — А, не помня коя година е било. Не съм била.

Г. — Кога си почнала работа?

Е. — Някога сме почнали, знаеш ли колко малки. На 12 години и ще караш волове, овци.

Г. — Какво си работила?

Е. — Земеделска работа. Седем деца бяхме. Сиромашки бяхме. Три крави имахме.

Г. — Ти си ходила с воловете?

Е. — С воловете.

Г. — А земята работила ли си?

Е. — Еми хода с каките, с по-голямите. Хода, та паса воловете. На 11–12 години съм била. На 14 години вече бая работа съм работила.

Г. — А като се ожени, какво?

 

Е. — Като се ожених, па същото.

Г. — Пак така си ходила по полето…

Е. — Еми ходехме. Днеска ще идем това да жънем, да копаме. После ТКЗС-то. Нас ни имаха като по-възможни. Бая ни тероризираха. Свъкърът ми остана с 20 дка., ние с мъжа ми влезнахме с 50 дка. Добре, ама като влезнахме ние, тия вземаха и нивите, животните, всичко прибраха. И ние там си работим. И това е. Мъжът ми там беше каменар, сетне пак така.

Г. — А преди това?

Е. — Еми пак това същото е работил. Па земеделие. Има ниви, ореме, сееме. Насам-нататък. Тежки работи сме работили, ама сме пеяли, викали, па сме всичко.

Г. — Пари откъде сте изкарвали тогава?

Е. — Сеехме тютюнища. Кога го продадем, те така. Имахме градина. Ябълки изкарвахме, я някога съм носила, та съм продавала. Круши, около 12 дка градина, и това си беше.

Г. — Да сте продавали животни, от тях нещо.

Е. — Не сме имали. Воловете остареха, сменяли сме ги. Не сме продавали такива работи.

Г. — Да сте ходили да работите на други хора на земята?

Е. — Я съм работила, кога съм била у майка си. Преди да се оженя. Беряхме тютюн, садим на някого.

Г. — А после като се ожени?

Е. — Като се ожених тука, не съм ходила. Имахме си повечко нивички.

Г. — А при вас, на вашата земя да са идвали други хора да работят?

Е. — Еми, доаждали са. Оти (защото) имахме много тютюн, рано се работеше. Ходим, та съберем работници, та берат тютюн. Плащаме им и пак си ги закараме.

Г. — Така всяка година ли взимахте работници?

Е. — Всяка година си взимахме работници.

Г. — Горе-долу по колко си взимахте?

Е. — Две-три жени.

Г. — Твоят мъж: и той не е ходил при други хора да работи?

Е. — Не е ходил. Беше каменар в ТКЗС-то. Ама и по-напреж ходеше и вадеше камъни.

Г. — Той е ходил на общите камъни, на кариерата?

Е. — Там, де. Камъните продава. Някой прави къща, той ги нареди.

Г. — На него са му плащали камъните, или му плащаха това, че той ги е извадил?

Е. — Той кога влезна в ТКЗС-то, там му плащаха трудови. Зимното време ходеха да вадят камъни.

Г. — Да е ходил на гурбет някой от вас?

Е. — Не. Не сме напускали. Никъде не сме ходили.

Г. — Ти като се ожени, къде живеехте?

Е. — В тоя двор, там старата къща.

Г. — Ама това беше ваша къща?

Е. — Все наша къща. Тоя двор беше голям. Три стари къщи имаше. Четири парцела. Тая къща беше на дядо ти Иван. На свекъра. Той не е имал ни брат, ни сестра. И затова — повече.

Г. — Вие, като се оженихте, живеехте отделно в онази къща, така ли?

Е. — Там беше и той.

Г. — Колко души там живеехте? Свекър ти, ти…

Е. — И дядо съм заварила, и баба съм заварила, и свекър, и свекърва. На 19 години съм била — тия хора съм ги заварила. Двама девера — братя на мъжа.

Г. — Ама пак сте били заедно в тази къща?

Е. — Пак. Двама братя и две сестри. Заварила съм зълва — 3 години. Като мое дете съм я гледала.

Г. — В колко стаи живеехте?

Е. — Е, ми колко? Две стаи ли бяха, три ли. И децата, като бяха, спяхме заедно — дядо, баба, децата. Даже и сетне, пак сме заедно. В три стаи сме живяли. Сетне вече, като се оженихме… Спала съм и в еръ първата година. Знаеш ли, на какво се казва ер? Там спяхме, после се качихме горе. Етървата, като дойде, и тя там спеше.

Г. — Ер (яхър) — това е място, където спят воловете. И вие сте спали при тях.

Е. — Там, ами. Той беше циментиран ер, модерен.

Г. — Той къде се е намирал, в двора?

Е. — В двора.

Г. — Нещо като обор.

Е. — Да, като обор. Ер, по селски го казуваме.

Г. — Какво имахте още в двора? Какви други постройки?

Е. — Еми, сайванти имахме, заградено място — за овцете. Башка имаше едно прустче — там беше хамбара. За жито. И фурната, дето печахме хляб.

Г. — А сеното къде държахте?

Е. — На друма, па си е плевня, ние казваме.

Г. — А чешма къде имахте?

Е. — Чешма немаше. В двора имаше помпа. Кладенец. Тогава немаше мотори, па поливахме на ръце. Там пипер полееш, онова полееш. Сетне хванахме с мотора.

Г. — Къде ви беше тоалетната?

Е. — Тоалетна имахме. Тя беше на тоя край. В двора беше тоалетната.

Г. — А с какво се отоплявахте тогава?

Е. — С дърва. Печка с дърва. Сетне беше кюмура.

Г. — На какво готвехте?

Е. — Еми, па на печка си сготвиме. На циганска.

Г. — А оджалък, огнище да сте имали?

Е. — Фурната дека е, имаше оджак. Кога фурната, кога оджака, там си готвехме. На оджака — лятно време, де.

Г. — А зимата на печката.

Какво земеделско стопанство имахте тогава? Колко земя имахте?

Е. — 88 дка — на свекъра беше. А сетне вече, като да влизат в ТКЗС-то, той даде на моя мъж 50 дка и воловете, и сеячка, и плуг. Всичко имахме и го дадохме в ТКЗС-то. И той остана само с един вол и с 28 дка. земя. Имаше градина 12 дка. Па ние, като влезнахме, тия дадоха зор и вземаха нивите.

Г. — Да сте взимали друга земя да работите? Под аренда да сте взимали?

Е. — Наша земя си работихме все.

Г. — А какъв добитък имахте?

Е. — Еми волове, и овце. Два вола. Кравата отели теле.

Г. — Колко овце?

Е. — 56 овце.

Г. — Кози?

Е. — Кози немахме.

Г. — Кокошки?

Е. — Кокошки си гледахме. Мисирки — гледали сме тогава.

Г. — Прасета?

Е. — И прасета сме гледали.

Г. — Зайци?

Е. — Немаше тогава. Сетне почнаха. Волове сме гледали, овце и като дойдох тука, когато се ожених, мъжът ми ходи, та работи и свекъра, стар вече — сменяхме се. Като дойде моя ред, аз ще ги карам. И така две години съм ходила.

Г. — Каза, че сте имали каруца.

Е. — Имахме си каруца. Волска кола се казваше. Талигата е друго. И талига си имахме. Сетне направихме една бричка.

Г. — Стой сега. Първо сте имали волска кола. Обажда се снахата — И кола, и талига.

А. — Какво е талигата?

Е. — Впрягат ги конете.

Г. — А волската кола — с волове. Бричката какво е?

Е. — Бричката пак като талига, само по-модерно.

Г. — Значи вие сте имали и коне?

Е. — Един кон си имахме. Воловете с колата. Ние с конете тръгнем за нивите. И вечерта всеки се върне дома си, кой с какво е отишъл

Г. — Добре, а какъв друг инвентар сте имали? Рало ли?

Е. — То се вика рало. И търмък.

Г. — Какво е търмък?

Е. — Ей такова. Има и ъгли. Това е желязо и му закачате това и като има бучки, то ги раздробва. Имахме си и сеячка. Па като раздроби, мине и сеячката. Сипеш житото, това влезе надоле и като тегли вола, то си върви и си пуща житото.

Г. — Това сте го имали преди ТКЗС-то?

Е. — Преди. И после, като влезнахме, взеха го.

Г. — Откъде идваха парите във вашата къща?

Е. — Тютюнът продавахме. Мляко, люцерна — не сме продавали. За животните за зимата да има. Млякото за наши нужди. Само от тютюна. Дядо ни е бил нявга бирник, пенсия имаше. Дядото — на тати.

Г. — А свекър ти?

Е. — Немаше той пари. Някога той е учил много, ама харесал земледелието. И той не е искал да учи повече.

 

Г. — Ама вие май не сте били от много бедните?

Е. — Е, за богати ни имаха. Като влезнахме в ТКЗС-то всичката вълна ни вземаха. Та не стига, ами идем, та купим. Сто и единайсет кила свинка сме давали, 15–20 месирки… Аз съм отишла да я мериме — 111 кила. Я плачем. Няма с какво да храня децата. Прасето ни взимат. То един вика: „Другарко, нема да плачеш. Имаш пари.“ За 70 лв. — 111 кила свинкя. Е, сетне стана хубаво, ама…

Г. — Хайде сега да ни кажеш тука в селото, за общата земя на селото, общинската земя. Имало ли е общинска земя?

Е. — Еми, имаше. Общинската земя — какво се вика.

Г. — Кажи, какво се казва.

Е. — На черквата имаше дял. На училището има по някой декар. И черквата имаше.

Г. — Горе-долу по колко декара, или не помниш?

Е. — Не мога да помня.

Г. — Тази земя според теб е общинска.

Е. — Искам да кажа, че това е било земя, която не е на хората.

Г. — А друга земя извън тази на училището, на черквата?

Е. — Няма, не е имало. Всеки си работеше земята.

Г. — Един дядо ни каза, че е имало пасище. То е било общо пасище.

Е. — То имаше много пасища. Не са на хора.

Г. — Е, тази земя каква е, на кого е?

Е. — Не е била на никой.

Г. — Не е ли била на селото?

Е. — То е селско, ама не е избрано, а пасяхме волове…Необработваема земя.

Г. — Значи, това е била земя на селото, общинска земя. Къде се намира тази земя?

Е. — Тя е тука. Ама сега са дворове.

Г. — Местности някакви, където примерно е имало такива пасища?

Е. — Еми, Сюклюка, дека е ТКЗС. Там се викаше Сюклюк. Там беше пасище. То и сега горе-долу е пасище. Беше по едно време рибарник.

Г. — В коя част на селото е? Тук можеш ли да начертаеш. А, не виждаш. Това, Сюклюка, към Пазарджик ли е?

С. — Към Пазрджик. Там са били. Дека е ТКЗС-то. Като минеш натам…

Г. — А на друго място?

Е. — Имаше баирища. Те ги дадоха… Кметът ги продаде.

Г. — Кметът е продал земя?

Е. — Даде, даде… Залесиха го.

Г. — Кога е било това?

Е. — Кога ТКЗС-то беше. ТКЗС-то може да прави тия работи. Там де пасяхме. ТКЗС-то го залеси.

Г. — Значи, освен това пасище, дето казваш, че е било на селото, гората на кого е била?

Е. — Гората беше на селото. Общинска гора. Продадоха ги на горското и те ги оставиха с борчета, с работи…

Г. — Значи, кметът е продал тази земя на баира на горското, така ли?

Е. — На горското го продадоха.

Г. — Иначе тя е била на селото.

Е. — На селото. Пасяха овци, кози, ходеха насам-натам. Сега не дават и да минеш оттам.

Г. — А тази гора къде е била, в кои местности?

Е. — Тия тука гори, там към Идиньовско, Исперихово се казва. Ей — долу, Огняново.

Г. — А имало ли е частна гора?

Е. — Частна не сме имали. Нямаме тука на хората гора.

Г. — Значи не е имало такава земя на селото, земя, която се е обработвала?

Е. — Не, не.

Г. — А трайни насаждения на селото, имало ли е тогава? Градини овощни?

Е. — Нямаме в нашто село. Тук, в Мирянци имаше такива градини. Тук в нашто село всеки си има неговото. Имаше за него си. Е, и ние сме имали градина 12 декара.

Г. — Тази земя, дето са минавали пътищата, на кого е била? Земята покрай реката?

Е. — Имало си е пътища. От нивите са я взимали тази земя.

Г. — Ниви на хората?

Е. — Ниви, я. Не на селото, на хората.

Г. — Плащали ли са му за това, че минава път през земята му?

Е. — Еми, то и ние имахме нива. Кметът, като беше вътрешен, тогава на дядото платиха.

Г. — Тази земя, дето казваш ти, че е била на селото — пасищата, гората, знаеш ли откъде е взета? От друго село ли е взета, или е купена?

Е. — Тя си е открай на селото.

Г. — С друго село някакви спорове да сте имали за земя? Да сте се карали?

Е. — Не, не са се карали. Не помня да са се карали. Така съм слушала от майка си — купили сме Динковата нива. Негова била, той си е продал нивата. Не е била чужда земята. Заяли са се рода. 37-ма година е било.

Г. — Ама, те помежду си не са се разбрали ли?

Е. — Да.

Г. — Земята, дето са били пасищата, да е продавана на частни хора?

Е. — Не.

Г. — Кметът да е давал земя от общата на други хора?

Е. — Земя не е продавана. Ей, това, баира го е дал на горското, там доле, като стана ТКЗС-то. Разораха го, ама нищо не стана. На другата страна стана рибарник.

Г. — А някой да е могъл да си вземе земя, без да пита? Да знаеш, случаи такива да е имало?

Е. — Имало е. Атанас един, беше машинист, той е вземал земя. Ама тя не е негова.

 

Г. — А казал, че е била тяхна.

Е. — Той не е изкарал тапия, ей някога, кога в ТКЗС-то е влязъл. Той беше… Той си знае, откъде си я е изкарал сега.

Г. — Значи, според теб, тя не е била тяхна?

Е. — Не е била.

Г. — Аз исках да разбера, дали от тази, общата земя, някой е могъл да взима, да граби?

Е. — Еми, могъл е, що да не е могъл.

Г. — Да е давано от тази обща земя за зеленчукова градина или за овощна градина?

Е. — Нема, нема.

Г. — Добре, а тука в селото, тази дума мера вие употребявате ли я?

Е. — Еми, употребяваме я.

Г. — На какво казвате мера?

Е. — Еми, нива, мера.

Г. — Ама нива, която се обработва, така ли?

Е. — Еми, обработва се.

Г. — Значи, мера е земя, която се обработва?

Е. — Там мерата, до мерата, това Синитевско — така казваме.

Г. — Искаш да кажеш на границата.

Е. — На границата. Викаме мерата — аха, дотам.

Г. — А на нива, която се обработва? Примерно, на твоята земя казвали ли сте мера?

Е. — Еми, взимали сме ниви, работили сме ги. Ниви, мера — не.

Г. — А примерно, на пасище мера казвате ли?

Е. — На пасище — на мерата, може.

Г. — Става въпрос за тази земя, която не се обработва.

Е. — Казваме пасище, може и мера. Сютлюк.

Г. — Какво е това сютлюк?

Е. — Еми това е пасище. Празно — на горния край казваме сютлюка. Там си пасехме животните. А тука му казваме Долни Алчак.

Г. — Пасище?

Е. — Пак пасище.

Г. — Това е пак селско пасище.

Е. — Селско.

Г. — А тука, селото имало ли е някакви такива местности, места, които се казват „заклети места“? Примерно, да не се ходи да се бере, да се събират билки, да не ходи там добитъка на паша. Такива места, да знаеш?

Е. — Не. Не знам такива неща. Не съм чувала.

Г. — А някакви стари дървета, свещени дървета?

Е. — Е, имаше един стар бряст. Ама вече, го няма. Изсъхна.

Г. — Той с нещо свързан ли е? С някакво поверие, да кажем?

Е. — Не, не. Ей така по пътя. Много стар беше. В горния край на селото беше.

Г. — А някакво място, където сте се събирали да правите курбан, да правите събор? Такова място тука в селото, имало ли е?

Е. — Еми на Св. Елена се събираме.

Г. — Това на Еленски връх ли е?

Е. — На Еленския връх.

Г. — Защо се казва така?

Е. — Еми така се вика. Казват, че някога е доаждало еленче. Там на Св. Елена заколят курбан. Идат, та го заколят. Някоя година запалило ли се е, какво — не знам, и махнало да доада вече. Престанало да идва това еленче. И сетне вече крава колеха. Една крава купи селото и дойде ли Св. Елена, закарат я тамока, дойдат попове…

Г. — Там имало ли е параклисче?

Е. — Имаше кръстче, та се виждаше. Това е на Св. Елена — 3 юни.

Г. — А сега правите ли това?

Е. — Сетне го махнаха. Ама сега откак започна новото — правим си го.

Г. — И ходите цялото село?

Е. — Еми селото — то се е отучило. Идат сега някои хора.

Г. — Кравата на кого е?

Е. — Еми, купена е от селото. Сбират пари, купуват я. А през онова време, кога се направеше, ние, жените — си взимаме овца. Сберем се — коя 20 лв., коя 30 лв. и си купуваме овци и си направим курбан. Кога повече пари сберем, вземем две овце, кога по-малко — една. И там, като мине черкова, ама се водеше паркче там, попа направи си една молитва, хубаво беше. И като се върнеме, тук се е сготвило и ще ни се раздаде курбана. Тая година нема, оти овцете скъпи и няма пари.

Г. — Добре, тогава около 40-та година, да са се залесявали обекти?

Е. — Нема такова нещо. Нашто село — нема. Там дето е горското, на баира — нема. Не даваха да се пасе там. А горското е след 9-ти.

Г. — А преди 9-ти тая гора…

Е. — Тя беше частна.

Г. — Ама ти каза, че не е била частна гора?

Е. — Еми на селото си е.

Г. — Тогава там могли ли са да ходят животни?

Е. — Еми, ходеха, де. Пасяхме там. В гората ги пасяхме овце…

Г. — Не е ли имало забрани да не се пасе там?

Е. — Нема, нема, сетне имаше.

Г. — Там значи, всеки е могъл да ходи, без да има някакви забрани?

Е. — Всеки е могъл. Там габър му викаме, има. По нещо е останало, ама това дали е залесено, не мога да кажа.

Г. — А билки, гъби, събирали ли сте?

Е. — Не е имало тогава. Сетне почнаха.

Г. — А за водата, да е имало някакви забрани за ползването на водата. Или правила за опазването й чиста?

Е. — Не е имало нещо специално. Тогава водата си беше чиста.

Г. — А бранище? Тази дума да си чувала, да знаеш какво значи бранище?

Е. — Бранище — да се брани.

 

Г. — Имало ли е някакви места, да кажем, да се изсекат дървета и после това място се забранява — да ходят там животни. Докато пораснат нови дървета.

Е. — Еми, то е имало. Имало е някога. Това е било габър.

Г. — Къде е било това?

Е. — Имаше в Балабаница, към Индиньово нататъка.

Г. — Това е било гора на селото?

Е. — На селото. Сечеха.

Г. — Кой я сечеше?

Е. — Еми нашите. Разделят ги. И ти ще идеш да си го изсечеш, да си направиш…

Г. — Ти искаш, примерно, да си вземеш дърва.

Е. — Искаш, да. Дават го. Кметът, тия го даваха.

Г. — Как го дели?

Е. — Дели на тези дето искат. На цялото село се дава. На всеки му се пада.

Г. — А кой я сече тая гора?

Е. — Ние си я сечем. Сберат се някои дето са комшии, отсекат на тоя, отсекат на оня. Тъкалят ги, че там е високо, животно не може да се качи там. Тия го бутнат, и то се търкаля долу в ниското. Та тогава тоя, на моята свекърва, брат й, той качи вървата и така.

Г. — А вие какво сте плащали за това?

Е. — Еми де да знам. Плащали сме нещо. Е, плаща се такса. Пак данъци е имало.

Г. — А така за гола сеч да е изсичана гора?

Е. — Нема. Тогава се чуваше — ако те хванат без разрешение — глоба.

Г. — А горски имало ли е тогава?

Е. — Имаше горски.

Г. — От съвета ли е назначаван?

Е. — Не е от съвета. Ние от Съвета не сме имали горски. Бисчии му викахме. Пъдаринът е от съвета. Плащаха му.

Г. — Той се е грижел за гората. Види, че се сечат и глобява.

Г. — А вие можехте ли да ходите да си събирате шума, да кажем. Листак?

Е. — Не можеше.

Г. — Трябвало е да има разрешение?

Е. — Не сме и събирали. Не сме чували да се събира. Циганите са ходили, та са събирали дърва…

Г. — Някои от вас да е ходил на лов? Или други да са ходили?

Е. — Еми имаше от селото. Имат разрешителни. Имат си пушка.

Г. — А като се изсече, да кажем, това място, забранява ли се после?

Е. — Забранява се. Дорде израстне нова гора.

Г. — На това ли казвате бранище?

Е. — Да, забранено е там да се пасе. Ако го хванат, че пасе там, ще го глобят.

Г. — А да е опожарявана гора, за да се освободи земя за обработване?

Е. — Не е опожарявана. Нема.

Г. — Ти каза, че не е имало такава общинска земя за обработване. Всичко е било частно, или пасище и гора.

Е. — Да.

Г. — А ливади?

Е. — Имахме ливади. Даже мойта майка имаше. Частна беше.

Г. — А общи, на селото?

Е. — Нямаше.

Г. — Ти каза, че сте имали помпа за вода. А плащали ли сте нещо за водата?

Е. — Не помня да сме плащали.

Г. — А за поливане?

Е. — От кладенеца. Не сме плащали.

Г. — Откъде сте взимали инертни материали? Пясък, камъни?

Е. — Еми от Марица.

Г. — Нещо плащали ли сте?

Е. — Не се плащаше. Ходиш, докараш си.

Г. — А кариерата, дето казваш, за камъните?

Е. — Нема да се плаща. То си е баир. Имат бомби, взривове. Отиват, сберат се 5–6 души…

Г. — А нещо, разрешително? За да се ходи за тия камъни?

Е. — Нема.

Г. — И как? Просто решаваш?

Е. — Да. Решаваш, че ще правиш къща. И сам си ги вадиш. Идат там, помагат на тоя, на оня. Кой си знае, слага бомби.

Г. — Мелници, воденици, имало ли е такива неща? Тепавици да е имало?

Е. — Тук в село немаме ние. Воденици имаше в града.

Г. — Зърното къде го мелехте?

Е. — Еми, имаше в града. Имаше, тука доле, Бешковата воденица му викахме. В друго село беше, там мелехме.

Г. — Там сте ходили. И сте си плащали?

Е. — Там идем, и си плащаме.

Г. — Как сте плащали, с брашно ли?

Е. — С брашно — не знам. С пари май.

Г. — А риба да сте ловили? Мъжът ти да е ходил за риба?

Е. — Мъжът ми — не. Свекърът ходеше. Имахме там градина. И покрай градината имаше канал. Вада имаше.

Г. — Ама това е изкуствен водоем?

Е. — Не е изкуствено, то си вървеше.

Г. — Ама не е Марица?

Е. — То към Марица отива. Там си ловеше риба. Там къде се влива в Марица, беше нивата.

Г. — Но всеки, който е искал, можел да лови?

Е. — Тъй, ами.

Г. — А разрешение да се е искало?

Е. — Ами, ами. Не е имало.

Г. — Вие да сте продавали дървен материал?

Е. — Не сме продавали. Купували сме. За къщата сме купували. Г. — А как са се поддържали тези пасища, горите, въобще общинските земи? Как са се чистили? Вие участвали ли сте да почиствате? Примерно, трудови дни да е имало тогава?

Е. — Нема такова нещо. Трудови дни не е имало.

Г. — Тука в селото, общи работи да сте вършели — да се построи чешма, да се направи път? Как са се вършели тези дейности?

Е. — Пътища кога са правени, ходили са нашите хора.

Г. — Как се организираха тези работи? Общоселски събрания, имало ли е?

Е. — Е, събираха се.

Г. — Кой е казвал, че трябва да се оправи този път, или да се направи тази чешма, примерно?

Е. — Съветник е имало, имаше съветници. Казваха.

Г. — Ти не помниш тогава да сте се събирали общо, цялото село да строите, да правите нещо общо. Училището кой го е строил?

Е. — Съветът го е строил.

Г. — А хора от селото не са ли участвали?

Е. — Е, ще участват.

Г. — Как? С доброволен труд, или им се е плащало?

Е. — Е, не помня точно.

Г. — Забравих да те питам, за добитъка, за пашата. Имало ли е овчари, които са се назначавали, козари или други такива?

Е. — Имаше конар,

Г. — Кой го е назначавал?

Е. — Па от Съвета. Плащаха му. Съветът му плаща. Ние — хляб му занесеш, това му занесеш. И пари се е плащало.

Г. — Как се доеше млякото. Да ни кажеш, събирахте ли се общо, примерно да доите овцете? Тази дума сагмал?

Е. — Сагмал — да. Де се доят овцете.

Г. — Сагмалът е овцете, които се доят?

Е. — Да, овцете.

Г. — Как се правело това нещо? Вашите овце събирали ли сте ги с другите овце?

Е. — Събирахме ги. Комшиите — три човека сме се сбрали. Днеска — я ще взимам. На сагмал — колко овци имаш, колко мляко се е давало, 50 кила ли — днеска я ще го взимам. Утре пък другият ще вземе.

Г. — Как са се разбирали? Кой го е организирал това?

Е. — Мъжете са се разбирали.

Г. — Караници да е имало? Защо ти ще вземеш пръв повече?

Е. — Как ще вземеш. Имаш 20 овци сагмал. Само за тях ще вземеш.

Г. — Значи имало е конар, свинар. А вашите овце вие сте си ги пасли?

Е. — Ние. Не сме ги давали на друг.

Г. — Ти ходила ли си на събранията?

Е. — Не.

Г. — Барабан имало ли е?

Е. — Имаше. Бие, бие. Мъжете са ходили, ние къде ще ходим. Г. — За какво ви събираха? Общо за селото ли? Как са се организирали да правите общи дейности?

Е. — Еми кметът, общинара.

Г. — И хората ходеха?

Е. — Ходеха. Сега не ходят толкова.

Г. — Вие тогава помагахте ли си? За селската взаимопомощ нещо да ни кажеш. Примерно, вие жените общо събирахте ли се, да работите общо нещо?

Е. — Събирахме се. Предем, чепкаме. Някога царевица ще белим. Ще си направим тлака, селянка.

Г. — Ти да речем, ще жениш дете. Помагаха ли ти да приготвиш сватбата?

Е. — Еми помагаха ми.

Г. — Как? По комшийски ли?

Е. — По комшийски, по роднински. Помагахме си.

Г. — А когато земята работехте? Тази дума зареда да знаеш?

Е. — Какво значи?

Г. — Примерно, ти отиваш да работиш днеска, да им помагаш. Утре — те идват на твоята нива, помагат ти.

Е. — Да. Кога садиме тютюн, правехме го. Без да си плащаме.

Г. — Как се казва този начин, тази помощ?

Е. — Отвратки, отвратки. Тя на мене, и я ще ида да й отвърна.

Г. — Отвратки. На други места се казва зареда.

Г. — Общи станове да сте имали, да тъчете заедно?

Е. — Немаме ние в село такива работи.

Г. — В селото имало ли е селски кош? Селски хамбар? Някой къща, ако закъса — да им се помага? Селото да помага?

Е. — Като няма жито — ще си купи. Не е имало такова нещо.

Г. — Тогава вие по-добри ли си живеехте, повече ли си помагахте? Едно време?

Е. — Бяхме по-добре, оти (защото) съм била по-млада.

Г. — Конфликти между хората, имало ли е? Между родовете?

Е. — Е, имало е сигурно. Братя като се разделят, бащата като дава на единия повече. Имало е, ами какво.

Г. — А сега конфликти по връщането на земята?

Е. — Има много.

Г. — Нещо върнато ли ви е?

Е. — Нищо не ни е върнато.

Г. — Тука има ли кооперация?

Е. — Кооперация има. Една комунистка, една — земеделска. Не можеш ги разбереш. Едни си напълниха гушите. То е навсякъде така.

Г. — Откога е започнало тука зеленчукопроизводството? Преди тютюн сте гледали, сега — зеленчуци.

Е. — Сега всеки гледа да изкара нещо. Парници има. По-късно…

Г. — Пазехте ли горите?

Е. — Пазехме ги. Сега — кой ще ги пази? Нищо не пазят сега.

Г. — Преди земята по ли беше плодородна, от сега? Можеш ли да кажеш?

Е. — Раждаше се всичко.

Г. — Торове, изкуствени тогава, ползвали ли сте?

Е. — Естествени сме имали. Изкарваше се на нивата. Тая година наториш тая нива, после другата.

Г. — Защо преди е могло с естествени торове да произвеждаш, а сега не може?

Е. — Могло е. Щото нямаше волове. ТКЗС-то ги продаваше. А ние преди имахме волове, ще нагюбрят земята. Всеки си разнасяше торта по нивата.

Г. — Пак за тези колективни дейности, ти нищо не каза, селото какво общо сте правили?

Е. — Тютюна садим заедно…

Г. — Не, за селото? Някакви сгради?

Е. — Не знам, не помня.

 

Интервю със Стоян Георгиев Спасов с. Синитево, Пазарджишко

Инициали: Стоян Спасов — С

Мариана Драганова — М

 

Мариана: Да започнем, ако обичате, да се представите сега.

Стоян: Да. Казвам се Стоян Георгиев Спасов, на 72-ра година вече направих, ненавършена още.

М: Тука сте роден?

С: Да. Роден съм в село Синитево и тука си живея до сега. Местожителство…

М: Какво образование имате?

С: Образованието ми е… незавършено висше юридическо, изключен студент.

М: Изключен студент?

С: Да.

М: Това кога е било?

С: Това беше 49-та година, на 8-ми февруари.

М: И след това с какво се занимавахте?

С: И след това… бях въдворен тука в селото на местожителство или както му казват „домашен арест“, тъй като бях активен участник м-м…, в така известната на времето… опозиция на Никола Петков и от там последваха нали, и следващите ми така неблагоприятни… години. В смисъл, че бяха… След изключването бях въдворен тука в селото и осем месеца се разписвах в общината по три пъти на ден. През това време бях в къщи, тука бях, в семейството, като работих и продължавам да работя земеделие. Но по-късно, след „вдигането на ембаргото“ (със смях) … Така от домашния ми арест попаднах в държавна сигурност, след което бях въдворен на местожителство и изпратен в лагера Белене, където прекарах до 51-ва година, след което… Бях изпратен там без съд, без присъда, така, както беше едно време, нали, след което ме освободиха за няколко месеца и отново, след 51-ва година бях задържан до 53-та година, месец август, когато вече лагерите, след смъртта на Ленин, бяха вече ликвидирани.

М: След това с какво се занимавахте?

С: След това… След това започнах пак. Отново се завърнах тука, в селото, но, дето се вика, тука хляб много нямаше вече, тъй като беше започнала, не ами, беше приключила даже вече масовизацията в селското стопанство. Трябваше да търся хляб навън. Станах строител — зидар, нали, бояджия. Междувременно и като задочник следвах един техникум вътрешна архитектура и след това завършването вече, след дипломирането, което беше 63-та година бях приет на работа като строителен техник, среден строителен техник и като такъв работих вече до пенсионирането си, което стана през 1984-та година.

М: Добре. Понеже нас ни интересува периода, така, до 39-та година…

С: Да.

М: Може ли, накратко да ни разкажете от колко души се състоеше вашето домакинство, приблизително около 39-та — 40-та година?

С: 39-та — 40-та, точно така, това са годините, когато аз, нали, понеже съм роден 24-та година, бях вече 14–15 годишно момче, което знае и помни вече, особено в тия младежки години, и когато вече нали остават незаличими спомените от това време, а моето семейство се занимаваше изключително със земеделие. Дядо ми, фактически, който беше старейшината в селото…, а семейството… Баща ми, който беше единствен син, имах и две лели, които по това време вече, не си спомням бяха ли женени вече, нали, но малко след това може би се ожениха и останахме ние, а баща ми вече имаше… Бяхме пет деца, три момчета и две момичета, и две починали даже, които още като малки са починали… Така че семейството се занимаваше изключително със земеделие…

М: Да, да. Извинявайте…

С: … Всички взимахме участие. Изключително, най-вече тютюн…

М: Сте гледали в къщи?

С: Да. Тютюн, … зърнени храни, зеленчукови, нали, просто нямаше отрасъл в земеделието, с който семейството да не се е занимавало.

М: Добре. А тогава как? Всички заедно ли живеехте?

С: Да.

М: Родителите ви?

С: Да, всички заедно. Баба, дядо, лели, баща ми, ние — пет деца, аз бях най-голамото дете, нали.

М: Да.

С: И като най-голямо, нали, почти нали, дето се вика, детските години тежестта върху земеделския труд падаше също така върху мен, тъй като моята майка, която почина след моето задържане, беше най-много доволна за това, че ме водеше, дори и когато не можех да работя, да й бъда дружинка и да помагам, колкото мога…

М: Да. Родителите ви какво образование имаха?

С: Родителите ми… Баща ми е с третокласно образование, а майка ми беше неграмотна.

М: Сестрите ви и братята?

С: Братята, сестри, да. Братята… единият почина, другият е жив. По-малки са от мене, единият, който…

М: … Братята ви са били ученици?

С: Бяха ученици, да.

М: Всичките са учили?

С: Ученици, да. И сестрите също. Те по-късно се ожениха, така че бяхме едно компактно…

М: Всичките бяхте заедно, в тази къща или друга къща имахте?

С: Не. В близост на тази къща сега, която е може би на километър от тука, нали.

 

М: Какво представляваше старата къща? Колко стаи имаше? Тя чия собственост беше първо?

С: Тя си беше… Тя е строена 28-ма година, а още по-старата, в която фактически се бяхме родили аз и моите братчета и сестричета… сестрите ми бяха родени вече…, а 28-ма година е строена, беше строена новата къща. Там, на земетресението от 28-ма, която къща бяхме навлезли в нея, а иначе си живеехме в старата къща, в една стая живеехме ние и сички, цялото семейство. И едната ползвахме, нали, за багаж … селски прус, стряха, но главно си оставаше една стая.

М: А баба Ви и дядо Ви къде живееха тогава?

С: Също при нас живееха.

М: В друга стая?

С: В същата стая спяха. Така, само че те бяха на кревата, на дървения креват, а ние бяхме на чергите.

М: А лелите?

С: Лелите, също така, в съседната стая, която… те бяха… една врата ни свързваше.

М: Те са били сестри на баща Ви?

С: Да, те са сестри на баща ми, да.

М: Не са били още женени тогава?

С: Не бяха. Помня ги като моми още…

М: … Те учеха ли тогава? По-големи ли бяха?

С: Да. Не, не учеха.

М: Земеделие?

С: Да, земеделие работеха. Ожениха се след тая дата.

М: Значи всички са работели в земеделието, цялото семейство?

С: Цялото семейство.

М: Родителите, бабата и дядото са помагали?

С: Да. И прадядото, още, нали, условието ни е, че ще…

М: Никой не се е занимавал извън селското стопанство със странични доходи тогава…

С: Не. А тука, тази къща, която беше, беше дюкян, селска кръчма, нали.

М: На кого е била?

С: Тя беше на моя баща, на моя дядо, а дядото вече я прехвърли на наследниците на баща ми.

М: Кой работеше в нея?

С: Тъй като ние си имахме десетина декара лозя и тез лозя си приготовлявахме сами вино… и виното, и ракиите, вече пък, нали, се създаде тая възможност да си разкрием, да отворим кръчма и почти до Девети септември тя продължаваше да… оцеля.

М: Добре, кой работеше в кръчмата тогава?

С: В кръчмата работеше баща ми. Той, през деня беше на полето, а вечер, на време кат се прибереше, отваряше кръчмата.

М: Значи само вечер я отваряхте?

С: Ами да, да.

М: А наемни работници имахте ли в кръчмата?

С: Не, не. Ние си, наши се… или ние помагахме им.

 

М: Тя ви е носила някакъв доход. Може ли да прецените в сравнение със селското стопанство? То ви е било основно за прехрана.

С: Да.

М: Може ли да кажете какъв процент, горе-долу?

С: Не. Съвсем менемално може да е било, защото почти не се чувстваше, в смисъл такъв, че… даже една бакалничка имаше в съседство, нали, бакалничката през деня, а вечерно време — кръчмата, но…

М: А бакалничката на кого беше?

С: Тя е също на дядото.

М: Така, а кой работеше там?

С: Той си работеше. Наемни работници не сме ползвали. А работна ръка ползвахме през лятото само, по време на брането на тютюна, който, нали е сезонна култура, искаше повече работна ръка. Идваха то не само у нас, ами въобще, от горните ихтимански села, балкански села, слизаха млади момчета, които идваха и през сезона, през лятото, тука, нали, участваха при брането, низането на тютюна.

М: Горе-долу колко души сте наемали?

С: Не, не. По две момичета.

М: Две момичета?

С: Две момичета, да.

М: За сезона?

С: За сезона, да.

М: А за другите селскостопански работи наемахте ли работници?

С: Не, не… за другите въобще. Бащата беше си така земеделец и по едно време даже имаше един чифт волове, един чифт коне. С конете, с воловете… въобще той се занимаваше със…

М: Значи имахте малка бакалничка и кръчма?

С: Да. Тя беше мънинка, съвсем малка, така… то, какво имаше тогава — сол, захар, плод има на, маслинки малко. Нещо от този род. Първа ниобходимост, нали, въобще.

М: Той сам си ходеше в града?

С: Сам, сам си ходеше. Сам си се снабдяваше.

М: Добре. А в къщата, тогава, в тази, в която сте живяли всички…

С: Да.

М: … водопровод, чешма вътре имаше ли?

С: Помпа имаше.

М: На двора?

С: Помпа на двора, да. Помпа, която … Ето. Това е фактически родната ми къща.

М: Старата?

С: Старата, да. Вътре беше стаята с онея прозорци там.

М: Да. Ясно.

С: Значи в дясно, там, е стрехата, нали, под стрехата, през лятото деляхме кухня — на лагер излизахме, а отпред имаше астмалък.

М: А имало ли е малка кухничка, освен тази?

 

С: Имаше, да, имаше друга, която… Имаше… оджак.

М: „Оджак“ сте имали. Така. На него ли готвехте?

С: Да.

М: Печка отделно, имахте ли?

С: Печка имахме, да. Викахме им „циганска любов“. Едни такива малки, нали, а нисички със… Ползвахме за отопление конопени клечки, от тютюна, от слънчогледа, от всичко.

М: А на какво готвехте? На огнището или на печката с дървата?

С: На огнището беше, когато нещо по-голямо се готви. Иначе на печката.

М: На печката.

С: На печката, да.

М: Вътре няма водопровод?

С: Не. За такова въобще не може да става дума.

М: А тоалетна?

С: Тоалетната си беше външна, да, външна си беше.

М: Така. А сега може ли да ни разкажете, освен това, което казахте, за къщата. Постройки, селскостопански, какви имахте?

С: Освен това имахме и селскостопанска сграда… А, междувпрочем, през 1930 година моят дядо е ходил на Божи гроб, на Ерусалим с една малка група поклонници, нали, и придоби званието „Хаджия“. И така, в селото, тука, нали…

М: …е бил единственият, нали?

С: Да, единственият. И е познат като „Хаджията“, нали — дядо Хаджи, оттам и баба Хаджийка. И така, че сме и хаджийски корен. А след 30-та година, когато се връща от там… той беше много, така, предприемчив човек, нали, находчив, умееше така, да се ориентира… и влезе в контакт с доставчици на селскостопански машини и заедно с още един съдружник и собственика (от Пловдив, нали) Димитров (малкото му име как беше не си спомням) се улавят да вземат една вършачка и тая вършачка я експлоатира и я изплаща, след като прави това и се уговарят така: работят… на мен ми е останал един такъв спомен, че се работеше през лятото, нали, а се вършееше… и от овършаното жито (имаше още една вършачка в селото), от овършаното жито се продаваше и се изпращаше. Това нещо продължи до… Девети септември 1944 година.

М: А какво сте имали за житото?

С: За житото имахме… както се казва, за почистване на семената, нали, вършачката. Веялка имахме, която беше ръчна, с която отвявахме семената преди вършачката, но…

М: Плуг, рало?

С: Плуг, рало съответно.

М: Каруца?

С: Каруца, талига.

М: Трактор чак не сте имали?

С: Трактор — не.

М: Камион?

С: Трактор… не, не. Такъв — едър земеделски… Не. Само вършачката беше, но тя беше.

М: Къде държахте зърното? Хамбар?

 

С: Хамбари имахме до къщата.

М: Плевня?

С: Хамбар, плевня, също яхър. Къщата, както беше — старата къща, до нея хамбара, до хамбара — новата къща, до новата къща беше …

М: Новата кога беше построена?

С: 28-ма година.

М: 28-ма. А старата?

С: А-а, старата, не помня. Тя е от прадядо ми останала. Но тя беше почти срутена вече.

М: Но беше останала?

С: Да, останала, и до късно вече…

М: 28-ма се пренесохте в новата къща?

С: Да, в новата къща вече. Яхър имахме до това, нали, за животните. Имахме два вола един кон, конче, крава… по едно време имахме, нали, овце, десетина овце имахме, а… козички имахме, по някоя коза… птици, пилета, мисирки гъски … Гъски гледахме, защото като бях малък аз бях гъсчарят, като най-голям, ами бех натоварен с тая задача, да паса гъските и конете… коня и кобилата с кончето.

М: Прасета?

С: Прасета гледахме. Гледахме, да, редовно.

М: По колко?

С: Ми по едно за нас. Едно или две, това само за наши нужди. Иначе за пазар не сме търгували.

М: А колко земя сте имали вашето домакинство? На дядо Ви, на баща Ви?

С: Дядо ми имаше и сега по документи се набира около… 70–80 декара, от които 15 декара е закупил той, дядото, след… тридесет и… около 36–38-ма година, преди войната. В съседно землище, тука в Главиница, а другото — 43, фактически… 43 декара бяха тука. Така, че около 70–80 декара се набираха, затова…

М: Така. Вие казахте, че и лозя сте имали?

С: Лозя имахме десетина декара, градини овощни имахме тук, в близост до селото.

М: Коя местност?

С: Местност… Гробищата и по Кантона. Даже по едно време дядото, също и това нещо осъществи, нали, а и овощната градина с плодни дръвчета. Две ниви бяха, а под дръвчетата насадиха ягоди и от тия ягоди също така… Те бяха един-два декара, нали. Не са били кой знае колко.

М: Зеленчукова градина?

С: Зеленчукова градина.

М: Колко декара?

С: Зеленчуковата градина, толкова и тя. Декар, декар и половина… и направихме един кладенец, с хубави такива стомни, нали.

М: Вие го копахте, вашето село?

С: Ние си го копахме, ние.

М: Не сте плащали нищо?

С: Не, ние си го направихме и купихме един общ мотор, за вдигане, за поливане на…

М: Общ?

С: Да. С един от селото тука, един дядо Йордан, нали, помня…

М: И се редувахте съвместно?

С: Да, съвместно, да. Няколко години го ползвахме общо, след това ний го продадохме на него, нашта част.

М: Това все преди Девети?

С: Да, преди Девети. А пък след това ний си купихме наш, самостоятелен бензинов мотор за вадене на вода. Така и градината беше подсигурена с … водоснабдяване от кладенеца.

М: Друго нещо селскостопански, зърнени казахте… На нивите какво отглеждахте?

С: Нивите, да. Отглеждахме предимно пшеница, ръж, ечемик, а за животните — фий, ров.

М: Ров?

С: Фий, ров.

М: Ров какво значи?

С: Ров, това е също така едно по-дребничко от фия наш, което е много хранително, полезно за животните, за воловете.

М: Значи си правехте и фуража сами?

С: И фуража си правехме сами.

М: Казахте, че само за тютюн сте викали помагачи, а за другите селскостопански дейности използвахте ли временни работници? Някъде по лозята, по градините?

С: Не, не. Почти не.

М: Ваш труд?

С: Да, наш труд. Тъй като бяхме, нали, многочленно семейство.

М: Добре. А по това време, около 39-та година, как преценявате вашето домакинство? Богато ли е било, средно ли е било, бедно ли? Не сте били бедни вероятно?

С: Не. Моят дядо е започнал като ратайче.

М: Да.

С: Нали, но благодарение, казвам на неговия предприемчив дух е успял, нали. Главното преуспяване е пак от тютюна. Той е садил повече тютюн.

М: В началото?

С: В началото и от там, понеже тютюнът е бил ценна култура и главно от там са идвали голямата част от доходите. Тука в селото почти нямаше къща, която да няма тютюн. Беше и как ги казваха такива … м-м … тютюно… търговците. Като посредник, нали.

М: Да, Тези, които изкупуват?

С: Изкупуват, да, нали и го препродават, и от тая работа…

М: Вие от селскостопански продукти какво сте произвеждали? Главно тютюн ли продавахте? Други продукти, от животните нещо — месо, мляко?

С: Не.

М: От зеленчуците и от овошките?

С: Не. Почти бяха за собствени нужди.

 

М: Само тютюн, главно.

С: Да. Само тютюна.

М: И горе-долу какъв процент получавахте от продажбите на тютюна? Нали влизаха в домакинството доходи? Може ли така — една трета ли беше от доходите, от тютюна, половината ли, повече от половината ли…

С: По-малко.

М: По-малко от половината?

С: По-малко е било, защото и друго едно преимущество имаше тютюна, че той се работеше цяла година, но понеже с нашата работна ръка се работеше и пролетта се продаваше тютюна и като се продаде, парите се взимаха накуп.

М: Наведнъж?

С: Наведнъж се зимаха.

М: Един път се взимаха, пролетта?

С: Да, да, пролетта и тогава вече 15-те декара земя, и вършачката, и мотора и т.н. Просто всяка година взимал фактически печалба и успявал да отделя, а иначе не са си позволявали никакъв лукс, нето охолна храна, макар че, нали, са минавали за…

М: Средно ли, богати ли?

С: За средно…, средно богати.

М: Средно богати?

С: Да, но не можеше да си позволи… да кажем, аз бях ученик в четвърто отделение, когато отидох в Пазарджик, в прогимназията, понеже нямаше тука прогимназия…

М: Това коя година е било?

С: Това е било 35-З6-та година.

М: Прогимназия?

С: Прогимназия, да, Пазарджик, защото 39-та година завършех прогимназията, но не знаех какво е това шоколад, какво е това кашкавал. Такива деликатеси за нас бяха непознати…, непознати. Да, сеехме си леща, фасул. Основните продукти си ги произвеждахме ние, а закупуването се свеждаше до сол, захар. Даже захар… сеехме си захарно цвекло, захарна метла, рачел си приготовлявахме и почти затова пари семейство не харчеше и от това идваше главно икономията, тъй като с нашите продукти си изкарвахме, от това идваше главно икономията, тъй като с нашите продукти си изкарвахме, а това, което припечелвахме… А, и от лозята, и от кръчмата, всъщност от виното, което се продаваше, до някъде. Но повече не, не, от една четвърт не.

М: От тютюна?

С: От тютюна и от лозята.

М: Общо или по една четвърт?

С: Не, не. Общо, общо.

М: Добре. Сега да преминем вече към… Само това да Ви попитам за семейството. Тогава, преди Девети септември, някой да е бил член на кооперация, ако е имало?

С: Да, да. Дядо ми и баща ми. Баща ми и дядо ми бяха едни от основателите на потребителната кооперация.

М: През коя година се е създала? Горе-долу, ако си спомняте?

С: Ами, горе-долу…

М: През коя година се е създала? Горе-долу, ако си спомняте?

С: Ами, горе-долу…

М: Вие бяхте ли роден или преди това?

С: Да, да, бях. Даже мисля, че след като се върна дядо от хаджилък. Значи след 30-та година.

М: Се е създала. Те са били едни от учредителите?

С: Да, те са били.

М: Само потребителна кооперация ли имаше тука, в селото?

С: „Всестранка“, да… т.нар. „Всестранка“.

М: Значи и двамата са били членове?

С: Да, и двамата. Даже и последните години, така си и останаха.

М: А на читалището били ли са членове?

С: На читалището също, да. Така да.

М: То кога е строено?

С: Читалището ни е…, ние… постройка, специално читалище нямаше, но ползвахме приспособена постройка, която фактически беше стария съвет, а след това една попска къща, която я наследихме, нали, след като почина свещенника и сега се помещава още в тая къща, но читалището ни е едно … Читалището и земеделската дружба са още от… около десетина-дванайсет години да са създадени.

М: Всички са участвали доброволно?

С: Да, да, да, да. Напълно доброволно.

М: Членски внос, нещо плаща ли се?

С: Аз бях един от читалищните деятели, активни. Вечеринки…

М: Преди Девети?

С: Преди Девети, да. Преди Девети.

М: После, ако има време, ще ни разкажете за тях. А в други обществени организации участвал ли е някой член от вашето семейство? Имаше ли е някакви други обществени организации, освен тези?

С: Други обществени организации…

М: В които вашето семейство е участвало.

С: Други… „Тютюнопроизводител“ — събрание на тютюнопроизводители.

М: Били сте членове?

С: Да, да, били сме.

М: Имало е тютюнопроизводителна организация?

С: Да, имаше, да. В селото.

М: В селото ли е била, или в града?

С: В окръга, в Пазарджик.

М: И вие сте били членове?

С: Да. Членувахме в нея, в потребителната, във „Всестранка“-та … м-м … други обществени организации … училище, а училищно настоятелство, училище, да.

М: Някой от вашето домакинство бил ли е член на настоятелството?

С: Да, дядото.

М: Дядото помагал ли е с пари на училището?

С: Помагал е. Да. 30-та година се строи това, новото училище, а старото е в центъра на селото, което все още стои, но е необитаемо.

М: Да. Сега може ли да минем вече по-конкретно към общинските земи, което е основна цел на нашето пътуване. Да Ви попитам първо, знаете ли дали в селото ви е имало общински земи и можете ли да ни ги опишете? По местности да ни кажете, ще Ви помолим да ни начертаете скица, ако е възможно?

С: Общински земи, доколкото си спомням, е имало още след Освобождението.

М: На селото?

С: На селото, да, тъй като тука нашето село е построено на мястото на така известната местност Бесапара, което… самото землище е около 1200 дка.

М: Тогава?

С: Тогава, па и сега си е толкова, от които горски фонд, нали…

М: Колко декара?

С: Имахме дъбова гора, имахме кории, тука, покрай Марица.

М: Кории. Това са малките гори?

С: Малки, да. Такива върбови горички, които почти всеки си имаше.

М: Частни ли бяха?

С: Частни, да.

М: А дъбовата гора на кого беше?

С: Дъбовата си е общинска, която се ползваше от селото през известен период от време.

М: Продължаваме. Колко декара е била дъбовата гора?

С: Може би около стотина декара.

М: Къде се намираше? В коя местност?

С: В местността Мешето. „Голямото Меше“ и „Малкото Меше“. „Меше“ на турски значи гора и е останало. Отделно имаме по баирите пак общински, защото фактически, частни горски… такова нямахме, нали, участъци. Те бяха ето тук отсреща листните баири, там дъбови, габърови, нали, по-късно се опитахме даже и залесяване да прайме.

М: След Девети?

С: А-а, преди Девети, преди Девети още. Като ученици също ходехме да правим залесяване.

М: Къде зелесявахте?

С: В местността Мерите, оттатък на южната страна на това възвишение.

М: Към Родопите?

С: Да.

М: „Мерите“ значи мера, пасище.

М: Това бяха общински мери?

С: Обща беше, да, общинско. Даже големи участъци от нашата земя, тъй като почти в Белоруската местност си бяха пасища.

М: Общински?

С: Да, освен това, тук, над селото, като отивате към ТКЗС-то на север се казва местността Сиклюка.

М: Какво има там?

С: Там има също пасища, 70–80 декара. Под селото също така имаше…

М: На юг?

С: На изток. Казваше се Алчака. Долният Алчак, пасища, на които, нали, се доставяше на селото за… пасене на… добитък.

М: Едрият добитък?

С: Да. Волове, коне, крави, биволи имахме също в селото.

М: Се пасат на тези пасища?

С: Да. На тез пасища. Тая местност, до гарата…

М: На изток ли е това?

С: Ако го приемем така, на югоизток, беше също пасище — Герен.

М: Местността се казва Герен?

С: Да, Герен. Така й казвахме. Герен и сега.

М: И те ли бяха общински?

С: Бяха също така общински.

М: Горе-долу колко са така като обем?

С: А като обем, може би не по-малко от 150 декара.

М: Не по-малко?

С: Не по-малко от 150 декара. Това беше, а 36-та година общината вече ги обяви на търг и ги раздаде като парцели.

М: Местността Герена?

С: Местността Герена, да, а остана само една част от нея, една вада, тука, сухата вада, оттатък вадата останаха само местата.

М: Пак на югоизток?

С: Да. На югоизток, към ЖП-то, ЖП линията.

М: Така.

С: Тя фактически остана. Тука имахме мандра и от мандрата до жп линията остана игрището. Сега има, нали, игрище — футболно. То остана от тая местност, а тая се раздаде 36-та година и моят дядо купува тоя дял.

М: Вземахте парцел в общинското? За сегашната къща?

С: … парцел, да, в общинското. Помня даже бях ученик в четвърти клас и първата година тука беше бостан, бостан, нали и след това вече го застроихме. А всички останали, начи, сега тука, новият квартал беше все общинско място.

М: Добре. Значи общината е направила търг и вие сте заплащали?

С: Да, общината, да, да. Всеки си плаща, наддаване, всеки наддава.

М: Наддаване. Като нормален търг?

С: Да, като нормален търг.

М: Кои са купували? Тези, които…

С: Всички, които имаха нужда.

 

М: Имат и пари.

С: Имат и пари, да.

М: А раздавала ли е общината от земите на общината? Не да продава, а да раздава.

С: Да, раздаваше. Така нареченото оземляване, оземляване.

М: Преди Девети?

С: Да. Преди Девети оземляването се извършваше на македонски пришълци, които от Беломорието бяха дошли.

М: Горе-долу коя година беше това? Помните ли преселението и когато на тях са им раздавали, кои години?

С: Може би е било, може би по-рано, по-рано от моето… не, не помня, аз…

М: Значи са се заселили преди Вас?

С: Преди, да.

М: Като сте се родили, вече сте имали заселници?

С: Да, имаше македонци. Те така си останаха и до днес.

М: На тях безвъзмездно ли са им я давали? Не са я купували.

С: Да.

М: В кой район? Пак ли на югоизток е тази общинска земя или…?

С: На различни места имаше. Имаше пак тука, на запад от селото, на юг, тука, около това, нали, на различни места. Там, където …, а общинската земя имаше около 30 декара, тук също така гарата… на юг.

М: Горе-долу коя местност?

С: Ами гарата, така го такова…

М: Гарата — общинска земя. Тя е била като ниви или какво?

С: Да, даваха се под наем, под наем…, под аренда.

М: На кого се даваха?

С: На всеки, който желаеше, а и на изполица.

М: Вие взимали ли сте под аренда общинска земя. Ползвали ли сте?

С: Не, не. Не сме ползвали, защото земята, която имахме, беше достатъчно. Така че не ни се е налагало, да прибягваме.

М: Стигаше ви… А Вие от Вашите земи давали ли сте под аренда на някого, да я работи?

С: Почти не помня такъв случай да е имало, да сме давали. И да е имало, то е било просто така…

М: Епизодично?

С: Епизодично, да, за услуга, нали или да сеем някакви култури, нали и след това да си поделим продукцията, която е произведена. Но почти, фактически, защото земята, която имахме тука не беше малко за селото от тия 12–13–15, а сега се оказа даже, когато се … и местности, които сега са баирските местности. Когато стана въпрос сега за възстановяването на земята, отново се поставя то тоя въпрос и се доказва даже по документи, и се оказа даже, че 1000 декара има повече отколкото земя се явява.

М: Е надписана?

С: Е надписана едно и второ, че тази земя е била общинска. Общинска, която в последствие се е ползвала като пасища, но е заведена така, нали…

М: И някой си я е преписал на себе си?

С: Да.

М: Да. А можем ли да обобщим вече. Казахте, че имало общинска земя, ниви…

С: Имаше общинска, имаше училищна, имаше черковна, имаше читалищна…

М: Можете ли сега да ми кажете горе-долу, по колко декара бяха читалищната, училищната, манастирската?

С: Училищната беше около 30 декара.

М: Тяхна собственост?

С: Да.

М: А какво са гледали на нея?

С: Даваха я под аренда.

М: И те срещу заплащане?

С: Да.

М: На частни лица?

С: Да. Срещу заплащане. Като даже училищният двор е също общинско…

М: За селскостопанска дейност ли я даваха под аренда?

С: Да, за селскостопански.

М: Така. На църквата колко беше?

С: На църквата…

М: Приблизително, ако си спомняте?

С: Мисля, че пак толкова беше, около 30 декара, … беше… читалищна беше пет-десет декара. Аз да ви кажа, че ги имам някъде тези данни, но сега не мога да…

М: Нищо. А Вие как смятате, откъде е … Купували ли са я, от общината ли … Как така са се сдобили с тази земя читалището, училището …

С: Просто е давана, нали…

М: Подарявана ли е?

С: Подарявана, безвъзмездно… безвъзмездно.

М: Сигурно общинска пак е била или е подарявана от частници?

С: Не, не. Не е от частници.

М: От общинска е било. Това е било отдавна.

С: От общинска… общинска, да, общинска земя. Може би след Освобождението, нали, да е било този период, когато земята все още така се е раздавала.

М: А читалището? Читалището какво правеше с нея?

С: Читалището също така даваше под … Някои се опитваха даже да обработват и … да плащат продукцията, след като я продават, но повечето случаи я използваха като под аренда.

М: Читалището я дава под аренда, а парите отиват за читалището, за културна дейност.

С: Да.

М: А църквата? И тя ли така правеше? Значи…

С: Да. Същото. По същия начин.

М: Значи повечето са я давали под аренда? Не са я използвали сами?

С: Не, не, не. Не, защото те нямат кой да я работи.

М: А общинската земя, нивите, които са били само на общината … Вие казахте във колко… едно-две места е била. Ниви, не пасища. Горе-долу, общо можете ли да кажете колко декара е била?

С: Общинската?

М: Да. Нивите, става на въпрос, обработваемата, общинска, на която се е сеело…

С: Не мога да Ви кажа по-определено…

М: Приблизително.

С: … но мисля, че не е била по-малко от 200 декара.

М: Общинската?

С: Да.

М: Нивите?

С: Да, общинската.

М: Отделно са пасищата?

С: Да, но просто не е имало такова разграничение между пасища и между ниви.

М: Да.

С: То е, защото баирските ниви почти се използваха… Леща, ров, фий, такива култури, които… за изхранване на животните.

М: Но те също се дават от общината на отделни хора, които произвеждат под аренда?

С: Да.

М: Плащаха ли хората? Нали, Вие не сте вземали, но другите хора?

С: Не, не. Не сме взимали ние, но мисля, че плащаха.

М: На общината. Не знаете колко са плащали?

С: Е, колко са плащали…

М: На година или на месец се плащаше?

С: На година.

М: На година.

С: На година се плащаше.

М: Как се плащаше? Имаше ли някакви преференции на някого или който искаше, взимаше?

С: А-а-а, не, не, защото това бяха случаи, които… Тези, които да кажем са безимотни или малоимотни и искаха, да кажем. Ето сееше се коноп, сееше се тука край Марица, нали, няк'ви други култури… Градините те вече бяха си частни, нали. Имахме тука от западната част на селото.

М: Общински градини не е имало?

С: Общински, не.

М: Добре, а горе баирите, там, където казвате, там са се давали на селяните?

С: Баирите се даваха и предимно се ползваха…

М: По-лошо качество?

С: По-лошо качество, да, и се ползваха предимно като пасища, тъй като селото имаше…

М: Срещу заплащане?

С: Да, също имаше доста такива местности, които…, с които…, общо селото ги ползваше като пасища. Имахме коза, селска коза, нали, овце, почти всяка къща имаше, нали.

М: И овчар сте имали?

С: Овчар… а-а … овчар обществен нямаше. Свинар имаше, помня.

М: Селски свинар?

С: Селски свинар имаше.

М: Кой ги назначаваше?

С: От общината.

М: Как ги избирахте?

С: В общината. Това ставаше по един път в годината, обикновено по Димитровден, когато наистина вече се пазареха, нали. Явяваха се няколко души, които фактически, нали…

М: Кой решаваше? Общото събрание на селото или кметът?

С: Не общо. Общото събрание… ами тия, които са заинтересовани, заинтересованите бяха хора.

М: И кой му плащаше?

С: Събираха парите от хората.

М: Според животните?

С: На глава.

М: И примерно, другоселец, можеше ли да стане козар?

С: Можеше, да. Можеше. Да, да.

М: А такъв случай имаше ли? Да не е от вашето село.

С: Имаше, да. Имаше и такива случаи.

М: И за една година. Като харесате, остава.

С: А така, да.

М: Ако не го харесате си вземате нов?

С: Сменя се, да.

М: Значи имало е и селски козар и селски свинар?

С: Да, да.

М: А пастир не е имало на овцете?

С: Пастир не, защото… а-а овцевъдството…

М: Или говедар?

С: Говедар имаше, да.

М: Говедар за кравите и биволите?

С: А овцевъдството предимно се развиваше на такъв принцип. Няколко овчари, които имат по-малко овце се събират и нали, на кооперативни начала. Нали, според овцете, кой според колко има … единият ще ги пасе един ден, другият — два дена, другият — три и така се на този принцип се редуват.

М: Редуват се, значи. Просто те самите го правят?

С: Да, да.

М: Добре, а чували ли сте за т.нар. „Сагмал“?

С: Сагмал — да.

М: Имаше ли „Сагмал“ тука?

С: Сагмал, да. Обаче сагмал се казва, когато…

М: Още се доят.

С: Се доят. Но тоя сагмал, той не е общински… не е общински, а си е частен, нали. Но казвам пак, групират се.

М: Така. А имаше ли в селото „сагмал“? От коя година датира, горе-долу?

С: Не мога да Ви кажа коя година, но …

М: Вие помните от дете, от рано?

С: Да.

М: Значи и преди Вас може да е имало?

С: Да, имало е и преди нас, защото моят дядо по майчина линия също така беше…

М: Е участвал в сагмала?

С: Имаше 70–80 овце. И той си имаше собствен сагмал, нали. Тоя, който имаше повече овце, той си беше и овчар. Овчар дълги години, както го помня, така си и почина, нали и сагмалът беше това…, а отделно вече пък колективно.

М: А нещо за сагмала можете ли да ни кажете? Ваши овце участвали ли са в това колективно доене и примерно колко години е продължавало, ако сте участвали?

С: О-о, ми тая форма и сега, в момента продължава. След като се възстанови вече животновъдството от ТКЗС-то, нали, се отнеха животните… хората се ориентираха… и създават, и сега продължават… на приятелски начала, на роднински начала, събират се.

М: Значи има няколко сагмала в селото? И преди Девети ли е било така? Не един сагмал.

С: Не, не един сагмал. Сагмалът въобще, като обществена проява не е съществувал.

М: Значи са били няколко?

С: Да.

М: Между роднини или близки.

С: Да, събират се „комасират се“, нали, и си ги уреждат между тях си.

М: Горе-долу, колко, така, колко овце е имало в един сагмал? Приблизително.

С: Общо в един сагмал от 80, да кажем, овце, 50–60 са сагмал, т.е. отбрани животни, а 20–30 са, които да кажем, са шилета.

М: А пасат само?

С: Шилета, дзвиски се казват, нали, това, което…

М: Какво е дзвиска?

С: Дзвиска, което е агне на една година.

М: Агънце на една година, дзвиска му викате.

С: Дзвиска, да. Още не е обагнено, нали, което служи за приплод, за увеличаване нали, приплода на овцете.

М: И добре. Хората как са се регулирали така? Как са се контролирали, правилата, така, че да няма някой ощетен за сметка на друг? Имало ли е такива случаи?

С: Няма, няма.

М: Перфектно.

С: Да. Нямаше такива случаи, защото доверието в хората беше на голямо ниво.

М: Няма никой да излъже другият?

С: Няма, няма да излъже. Аз помня като дете хората също така питаха. Няма спомагателна каса, няма ДСК, отива при дядо ми, нали, бай Хаджи — дай ми 1000 лева, дай ми 2000 лева, няма разписка, нема документ, немаше на четири очи, изтече, това, нали, дойде, нали …

М: Честно и почтено.

С: Честно и почтено.

М: Вие на вересия давали ли сте в кръчмата на селяните?

С: О-о, да, да. Да. Вересия още тефтерите на дядото, дълго време след като той такова вече… почина, още седяха.

Н: А Вие как сте, нали, аз за овцете да попитам. Едното е било сагмал, а и са се събирали за пасене, не разпределяне на млякото, което са доили, а самото… Как се казва думичката…?

М: Има по-специална дума на това общо пасене. Двама, трима дето са се събирали овчари и понеже са малко частници се редували. Това иска да попита. Има ли специално наименование?

С: Не, специално не, няма.

Н: Някои използват думата „зареда“.

С: Няма. Това са негласни, просто сдружения.

М: „Зареда“, използвахте ли тази дума или тя е непозната за Вас?

С: Непозната е, да.

М: Зареда точно за съвместно, колективно, някаква дейност.

С: Също така по отношение на задругата имаше тая форма на взаимопомощ между хората и за други селски продукти. Имахме за тютюна, също така, такова групиране на отменки. Ще садим тютюн, събираме се няколко такива семейства, насадим нашто, след това отидем на другия, след това отидем на другия и така.

М: Задължително ли е да сте в един род или не?

С: Не, не … не.

М: И съседи, и приятели? И тази форма се нарича отменка?

С: Отменка.

М: Аз на тебе, ти на мене… после.

С: Да или на отврътки. Отврътки значи отвръщам му.

М: Така, значи или отврътка, или отменка се казва тази взаимопомощ?

С: Да. Отменка или отврътка, да… взаимопомощ, които бяха много характерни, особено за тютюна, дипленето на тютюна. Събирахме се е по такива гилдии.

М: И за саденето, и за дипленето, после…

С: И за саденето, и за дипленето… Главно за саденето и за низането, тъй като беше, така, по на сгъстено време. А иначе, брането беше, така, по-продължително време — първа ръка, втора ръка и т.н. можеше. Но за дипленето от къща на къща, от семейство на семейство, хем така общо, колективно, задружно, с веселбите, нали, като тоя, на който се работи, на който се дипли поемаше грижата да ги изхранва, нали.

М: А той поема и изхранването?

С: И изхранването поема. И като отидем на другия ден…

М: … и винцето…

С: … и винцето, и седянки, също така е форма на взаимопомощ.

М: Какво представляваше селянката?

С: Седянката е сбирка, сбирки такива, сборища, които се правеха също така общо, колективно, за обработване, да кажем, на царевица, белене на царевица, чукане на слънчоглед, нали, диплене на тютюн…

М: Предимно жени ли участваха там или не?

С: Не, не.

М: Смесено?

С: Смесено, да. Нямаше…

М: Така- и пак един вика другите, събира ги?

С: Да. Тръгва и… да, тръгва една жена и кани на седянка. Еди-как си другата седмица, еди-кой си ден, каним на седянка.

М: Примерно, това по махали ли се правеше, пак по съседски или можеше да повикате някой от горната махала?

С: Не. Това беше… Някои на роднински начала, някои на приятелски начала.

М: А плащаше ли се за тази взаимопомощ?

С: Никакво плащане. Не.

М: Не е ставало и дума?

С: Не. Въобще не става въпрос за пари. И съберат се например няколко коли с царевица и ако остане всеки сам да си го бели, беше много трудоемко и много работа. А това нещо, като се съберат такива хора …

М: Да си помагат…

С: Да. Даже вчера и моите сестри бяха дошли тука на гости.

М: Трябваше да ви снимаме точно така.

С: Да. И жената вика: „Ха, тъкмо сме се събрали“, вика, „я, дай да свършим…“ и обелиха царевицата.

М: И си поговорихте, и помогнахте…

С: Да. И си поговорихме, и тъй стават и веселбите, и песните, и задявките, и закачките.

М: И годежите после…

С: И годежите, и впоследствие, нали … Но то беше така, съвсем непринудено. При едни естествени условия. Хората въобще не влагаха някаква корист, някаква завист, нали.

М: А ако се строи къща помагат ли хората?

С: Да. При построяването на къщи пак така.

М: Пак така, не се плаща?

С: Да. Хората, да кажем, идват с коли, трябва да се извозват камъни за къщата и си викат 5–6, десет, ха така, …, 5–10 коли отиват и един курс, два курса, колкото се налага, отиват.

М: И собственика си плаща или…?

С: Нема плащане.

Н: А камъните откъде са взимали?

С: Тука имаше камъни. Нашият целият район е карстов. Това е от такива скали.

М: Значи чакъла, камъните, пясъка от там ги взимахте?

С: Пясък зимахме тука, от Марица пък, нали, на брега на Марица. Тухлите…

М: Плащахте ли за тях?

С: Не, не. Нямаше плащане, а всичко това се вършеше така…

М: … от хората…

С: … от хората, да. На принципа на взаимопомощта.

М: А за превозването плащаше ли се?

С: Не. Не, защото утре пък той ще си извика и ще отиде, пак на отменки, на отврътки, нали.

М: Добре, а тухлите плащаха ли се? Откъде ги вземахте?

С: В повечето случаи тухлите си ги правехме.

М: Сами.

С: Някога, даже, в моите детски спомени са останали, така, … Тухли се правеха много по-късно вече фабрично. Тука, понеже ние имахме хубава кал, даже глина … имаше такава местност … Искаха едно време даже завод да …

М: Къде се намира тая местност?

С: Тука в местността зад тоя високия връх, Еленския връх.

М: На юг ли е?

С: На юг, да, на юг се намира. И пръстта ни е хубава, здрава. И също така на такъв принцип, събирахме се. Правим такива, общи хармани с кал и плява, слагаме в нея за по-голяма здравина, нали, и с крака минаваме, се приплескваше и един или двама с калъпи … имаше такива готови калъпи …

Един носи кал, другият слага калъпа, третият, нали го мести … Така всеки си има определени задачи, нали, които има да изпълнява и по тоя начин си приготовлявахме и тухлите … кирпич.

М: Кирпич?

С: Кирпич, да. Тухлата е по-късно произведена.

М: А тази глина плащаше ли се горе? Общинска ли беше?

С: Не.

М: Всеки можеше да ходи?

С: Всеки можеше да ходи. Имаше такива дупки, ей тука, до училището и на тая могила. Обща собственост.

М: Обща собственост. Ничия, както се казва. И всеки си взема и си прави?

С: Да, който има нужда.

М: А, да кажем, жените имаха ли такива … специални дейности или форми на