Цялата, пълната, непринудената Истина –
новата клетва на историците.
Навлизаме в земетръсните зони. Те са такива, каквито авторите на списанието са ги пресъздали на неговите страници.
Най-напред - в историята!
Сред венцехваления и надута патриотарска патетика изведнъж в дисонанс се издига друг невероятно решителен глас и се разгръща друга проницателна и отрезвяваща мисъл.
Тъмната страна от миналото на българската държава. Ако не прогледнем в нея и не я премелим в себе си и не я отхвърлим от себе си, то по пътищата напред ще продължат да ни дебнат опасности. Мракът от далечното, но и от по-близкото минало, сякаш е сведен до едно нечувано обвинение: предателство!
Да, то, предателството, е съществувало в хилядолетието и то не е на народа, а на част от управниците. Народът ни въпреки всичко е устоявал. Народът ни се е запазил. Грехът е бил на овластените хора.
С изобличителен пръст са посочени имената на призованите на съд пред съвремието. В списъка са включени личности още от древните времена на Първото българско царство, създадено в сегашните ни земи и продължава да се попълва през следващите столетия: хан Сабин и приближените му се приютяват във Византия; боилите от разядената българска държава постоянно донасят на византийския василевс; болярите, подбуждащи народа към въстание след покръстването; Арон, братът на Самуил, сторонник на византийската политика; епископът на Видин и видинското духовенство при завземането на града от византийците; патриарха Давид, Мария, вдовицата на българския цар Иван Владислав, които държат да се сложи оръжие пред противника; родоотстъпникът Алусиян, син на Иван Владислав, ослепил Петър Делян, вожда на въстанието от 1040 г., и още и още черни души от времената на първите бунтове срещу турските поробители, на четническите борби, на априлското въстание, на руско-турската война и в следващата епоха на третото българско царство.
В търсене на причините за предателствата в българската история бива обрисуван образът на предателя и на предателите. Запокитени са убийствени думи срещу част от българските политически водачи. Това са хора, на които е липсвало мъжество и нравствена издръжливост в критични за отечеството моменти; склонните към преклонение пред по-силния и с духовна нагласа за родоотстъпничество и вероподаничество. Някои от тях са честолюбци, заслепени от амбиция за власт, от гения на завистта и от ненаситна жажда за лично благополучие; личности от йерархичната стълбица, поблазнени от пари, високи длъжности и титли при врага и поробителя.
Три особено силни и категорични послания проникват и отзвучават в ума на читателя:
Първо: Запазването на българския народ като самобитна етническа единица, отстояването на българщината не се дължат толкова на държавата, колкото на онзи несломим български дух, ревностно поддържан от неговите низини, чужди на предателството и в години на мир и в години на най-тежки изпитания. Той, народът и в частност неговите низини, са проявявали всеотдайно родолюбие и са опазвали и са спасявали неведнъж българската земя и българската племе, като са следвали винаги своите истински водачи, а не родоотстъпниците и предателите.
Второ: По времена, когато господстващата власт и идеология хвърляха върху българската буржоазия всички възможни исторически вини, от трибуната на списанието се чуват различни думи. Историята на българското възраждане показва, че буржоазията не само не беше изменила, във всичките си крила и оттенъци на освободителното дело, а че тя беше начело на просветното движение и борбата за самостоятелна църква, участваше или подпомагаше бунтовете и четите, влизаше в революционните комитети и тайните общества, ръководеше априлското въстание и играеше прогресивна и революционна роля. С безмилостен удар се затваря устата на политическата пропаганда, говорител на конюнктурата и на нейните слуги, на дилетантите в историческата наука.
И все пак е имало класа предател, но тя е друга. Това са срасналите се с отоманската икономика и държава български чорбаджии.
Трето и не последно по важност. Видимата цел е изказана по-горе, но невидимата има не по-малко значение. В нея е въплътен стремежът да се вдъхне още по-голяма ненавист към предателите в нашата история, за да бъде предателството окончателно изкоренено и да не се среща нивга в живота ни. Именно затова са изказани поразяващи думи за българските политически водачи. Злъчта срещу исторически адресати всъщност е злъч срещу съвременната, управляваща България партийна номенклатура и срещу антинационалната идея, изказана на пленум на ЦК на БКП през пролетта на 63 г. от Тодор Живков, за отказ от българския суверинитет и за включване на България в СССР.
Живков ли или антиживковистите са писачите и глашатаите на мерзкото предложение, прелива днес от ирония въпроса на академик Васил Гюзелев, съавтор на Николай Генчев при сътворяване на тази не щадяща измяната статия. И даже генералния секретар да е изказал гласно подобна мисъл, дали е било искрено или е бил един от похватите му да се притисне Москва. Той и нашата статия използва за това притискане.
Целта на публикацията в списанието не е прицелена към разкриване на историческия детайл или на историческия виновник в единствено число.
Целта беше гръмкото „Не!” на подготвяната измяна от лидерите на управляващата партия, от управляващите България и списанието го каза без колебание чрез Генчев и чрез Гюзелев. Нито заглавието на статията, нито прицела й, нито авторите бяха случайно подбрани и „не”-то се чу.
Чувате ли го днес? Тъкмо тогава, по време на разгръщащия се социализъм „не”-то беше изречено.
В доизясняването на явлението на пръв поглед няма разминаване между застъпените принципи от двамата автори и дообогатяващите трактовката статии. Съвсем естествено към предателство и към образа на предателя се търсят и допълнителни гледни точки. Подчертава се, че една от най-долните страни на това престъпление, е че то се проявява най-вече във върховите моменти на човешкото напрежение и че предателят има свой “капитал”, който да занесе на противника. Понякога в основата на тази грозна дейност лежат мизерността на българските условия на живот и многовековното робство. Вечният страх за живота и имота в несигурни времена също развива отрицателните инстинкти на личността.
Съществуват и обратните примери. Злобната цялостна мобилизация на индивида развива у него неподозирани сили и ненадейни способности. Но предателят си остава предател и хуманитарната склонност на човек да прощава не включва предателството.
Прозвучава и някаква странен, направо несвойствен мотив. Заговорва се за предателството в тогавашното днес, в определен съвременен аспект. За социализма, който създава материално и идейно единство на народа и прави предателството рядко явление на хора, продали себе си на чужди държави. Такава трактовка донякъде е поносима. Допустимо е да забръснеш с метлата и да направиш леко замитане за заблуждаване на властта.
Но абсолютно чуждия звук се превръща в кресчендо. Грехът на предателството, като проява на властниците, се прехвърля от тях към безвластните, към гонените, преследваните и в много голяма степен обезправените. То, това предателство, било рядко явление в епохата на т. н. социализъм. Но за обща радост само десетки са родоотстъпниците, продавали себе си на чужди държави и на чуждата нам идеология.../Имало е ри нас и такъв автор /
И така значи... лошите предавали социализма на капитализма, а не било онова генералното предателство, което се опитаха да подготвят и обосноват пред очите на всички социалистическите ни водачи. Капитализмът – виновен! А не е ли бил виновен страхът на изказалия подобни твърдения?... А може би друго и още по-страшно от самия страх: идеология, убеждение, интерес, изпълнение на поръчка и какво ли не още...
Дано подозренията да не са прекомерни и упрекът да си остане възможно най-мекият – прах в очите на управляващите след изговарянето на тежките истини.
В по късните броеве настъпва бумът на претенцията на историците, която се представя като претенция на миналото към настоящето и още повече към бъдещето.
При Фол миналото звучи със своите двупосочни послания. Най-напред изучавайки го, ние трябва да съумяваме да отделяме онова, което ни пречи от онова, което ни помага и да заложим на положителното начало. Изследвайки историята, ние трябва да изследваме и себе си и така да достигаме и да усъвършенстваме нашето българското самосъзнание и самочувствие. Ето, това са истинските, непреходните критерии за приемане и отхвърляне на чужди влияния. Тях авторът не само нарича вносни, но и ги характеризира като натрапени. Бързо се развиват онези народи, които истински се познават. Ако се видим истински като българи, тогава бихме могли на тази основа да трупаме всичко, което ни е необходимо.
А кои всъщност сме ние? Дали сме само новодошлите на полуострова или пък сме потомци на тези, които хилядолетия са живеели тук. И едното и другото. Силно преувеличен е грандиозният „варварски” погром. Между античността и средновековието няма бяло поле. В нашия случай би следвало да се приеме, че истината е в амалгамата между минало и бъдеще. От най-далечните си предци носим орфизма с неговия усет за безначалие и за безкрай. С усета му към природата, с дионисиевите шествия, с покланянето пред кръстове, които са инкрустирани в древните светилища.
В описанията за древността, излезли изпод перото на Фол, има и лирика, и тънък рисунък и философия
След началното стъпване на Балканите и взаимното оплождане на цивилизациите, освен битките за оцеляване и развитие на държавата, като духовно знамение се отбелязва едно изключително достижение.
Търновската художническа школа, която се отличава със спокойна нежност, със здраво чувство на реалистичните похвати при изобразяване на детайлите и с използването на живи модели. Истинско творческо възраждане сто и петдесет години преди италианския ренесанс.
Едрите наброски на историка хващат и будещия тревога и патос образ на българите от вековете на турското робство /никой в онези години още не смееше благородно да го окачестви като присъствие/. „Преклонена глава сабя не сече”, предателства, безогледно равнодушие... Но и... патетиката на Кочо Честименски, героизмът на Ангел Кънчев, възмъжаването чрез Левски, подпалената жертвена клада през април.
И всичко това е нарисувано от българския зограф.
Вглеждаме ли се днеска достатъчно проницателно в тези икони за да избистрим поглед, чувства и мисли върху българската си историческа съдба, върху противоположностите, които ни разкъсват и върху невероятната упоритост в устояването на турската асимилация и на гръцкото духовно претопяване? Въпросът „вглежда ме ли се” всъщност не е въпрос, а е императив. Той пак и пак заповядва самоизследването като основен метод за нашето самоосъзнаване.
Този камбанен звън през онези години е звънът на будителството. Той е и паисиевски, но съдържа и ново задължително разширяване на обзора. Българино, сроди се със съществуващите в миналото съвременни ценности и с възможността не само да вдигнеш гордо глава, а и да допринесеш, да обогатиш, да се доразвиеш. Опознай себе си, за да получиш сили от себе си и да надминеш себе си.
Това е първата прокламация.
Година след нея камбаната се бие чрез статията на Николай Генчев „УЧИТЕЛКА НА ЖИВОТА, НО КОГА?”. Дошло е времето на щурм унд дранг-а - с рязко отхвърляне на грешките и с предизвикателен призив за гордо изправяне на главите.
Предателството – е първи знак на протеста. То само привидно прилича на самобичуване, но всъщност пряката му насоченост е и срещу съветизирането на България и срещу безмилостно разобличавания вечен виновник в нашата история – хората по върховете от всички епохи, от дълбоката древност, че до „днешния социалистически” ден.
Вторият знак на протест е на Фол – за самоосъзнаване като българин чрез асимилиране на двупосочните истини на историята, чрез утвърждаване и отрицание. Внушенията са меки, завоалирани, дори лирични. Тъкмо затова те вдъхват усещане за осъществимост и дават възможност за непосредствено действие. Набляга се на градивната роля на историческото познание за надмогване на неприсъщи чужди влияния.
Третият по ред протест е „УЧИТЕЛКА НА ЖИВОТА, НО КОГА?”. Звучи като разгърната програма за национално възмогване и изисква трудни, радикални промени. Съдържа възгледи удряни и смазвани не един път през годините, но оставащи живи. Те си проправят бавно своя трънлива пътека в главите на хората и тяхното практическо прилагане се е отлагало от десетилетие за следващо десетилетие.
Наша работа ли е това? Не са ли списанията на историците и техните форуми естествено място, където е най-подходящо да се обсъждат подобни теми. Откъде накъде ние ще публикуваме специализираните писанията за по-близкото и по-далечното минало на нацията!
Възразявам веднага и тогава и днес. Няма никакво основание в списанието да се тълкуват кардинални философски проблеми, и социологически и икономически, а да се подминават проблемите на историческата наука. Младежта е най-жадна за история, понеже е призована да прави история.
И така: кой предлага тази програма - протест?
Николай Генчев, талантът дошъл от провинциалното подчинение и послушание, за да се превърне във...
Twitter
Facebook
