"Изповедите на академик Сендов" е специална поредица на "Труд". Тя разкрива неизвестни обстоятелства около водоразделни събития в най-новата българска история.

https://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4150177

21.06.2014 09:25 | Анализи

Изповедите на акад. Сендов пред "Труд", първа част: Американци организираха протеста пред "Кристал" през 1989 г.

ВАЛЕНТИНА ПЕТКОВА

 

През 1988 г. по инициатива на САЩ се създава Международна фондация за оцеляване и развитие на човечеството. Чрез нея американците искат да подкрепят Михаил Горбачов и неговата перестройка. Фондацията е регистрирана в Москва. За неин председател е избран Евгений Павлович Велихов. Изтъкнатият ядрен физик, участвал в изграждането на "ковчега", който изолира ядрения реактор след аварията в Чернобил.

При тази операция той получава силно облъчване, но слава Богу все още е жив и здрав.

Членове на фондацията са видни световни общественици и учени. Като Роберт Макнамара - държавен секретар по отбраната при президента Кенеди, внучката на президента Айзенхауер - Сюзън Айзенхауер, президент на Апел компютър - Джон Сколи, представител на екодвижението Грийнпийс - Дейвид МакТагърд. Сред най-активните участници във фондацията е 91-годишният магнат Арманд Хамър, прочул се и с приятелството си с Ленин. Сред малцината представители на соцлагера във фондацията е и българският учен - акад. Благовест Сендов, по това време главен научен секретар на БАН.

Фондацията съществува до падането на Горбачов от власт през 1991 г. За това време успява да свърши страшно много работа. През 1989 г. МакТагърт организира екопротеста в градинката пред "Кристал". Той пристига в София, за да участва в заседание на фондацията, организирано от акад. Сендов.

 

- Акад. Сендов, кой ви предложи и как попаднахте във влиятелната Международна фондация за оцеляване и развитие на човечеството в компанията на световноизвестни имена?

- Бях приятел с акад. Евгений Велихов. С него дълго време работехме по проблемите на образованието. Той ме беше канил два пъти в президиума на Съветската академия на науките да изнасям лекции за новите идеи в образованието, които сега сериозно се развиват в Русия.

Американците се съгласиха да финансират фондацията, при условие че в нея участва акад. Андрей Сахаров. На първото заседание на фондацията на 15 януари 1988 г. в Кремъл се състоя среща между Михаил Горбачов и Андрей Сахаров.

- Срещата между Сахаров и Горбачов в Кремъл е сред големите събития в онези години.

- Събитието беше велико. Кремъл беше пълен с телевизионни камери, защото това беше първото идване на Сахаров в Москва от заточението му в Горки. Ръкуването между двамата беше голям бум, но телевизиите тогава не предаваха събитията директно, както е сега. След това се проведе заседание на фондацията, на което Горбачов държа реч и започнахме да обсъждаме проекти, по които след това работехме. Сахаров беше избран за ръководител на групата по човешките права. Аз оглавих групата по наука и образование. Мой заместник беше Джон Сколи, изпълнителен директор на Апел компютър.

На първото заседание Сахаров представи на Горбачов списък с политически затворници и с дързък тон му заяви, че ако не бъдат освободени, няма да участва във фондация. А той добре знаеше, че това е условието тя да съществува.

- Как реагира Горбачов?

- Горбачов взе списъка и каза, че ще се разпореди да проверят всички имена в него, защото сред тях можеше да има и на криминални затворници. След проверката се установи, че всички са политически и те бяха освободени.

- Какво направи фондацията за България?

- Този въпрос е сложен, защото аз бях неин член малко нелегално и работата беше доста завързана. По това време бях главен научен секретар, а през юни 1988 г. станах председател на БАН. Тогава не можеше да станеш член на международна организация, без да имаш разрешение от Секретариата на ЦК. Затова аз написах официално писмо, за да получа разрешение. След месец-два ми съобщиха, че са съгласни България да бъде представлявана във фондацията, но от двама души - от мен и от Владко Живков. Когато казах на акад. Велихов за условието, което са ми поставили, реакцията му беше: "Етот мальчик - никогда!"

- Как се справихте с тази сложна ситуация?

- Като се върнах от Москва, потърсих за съвет акад. Косьо Косев, който беше в Секретариата на ЦК, и от моя приятел историка Илчо Димитров, който също беше по партийните върхове. (Б.р.: акад. Сендов никога не е членувал в БКП поради произхода си - син е на асеновградски предприемач, белязан като "враг на народа".) Тримата често ходехме да обядваме при Антикаджиев в Народния театър. Казах им за Владко Живков и ги попитах какво да правя. Двамата се спогледаха и Илчо ме посъветва: "Нищо няма да правиш. Ще мълчиш. Ще си участваш, но няма да казваш тук в България, че Владко не го искат. Не е тупнал тъпана да те проверяват." Послушах ги. Малко след това поканих фондацията да заседава в България през септември 1989 г.

Идеята ми беше Владко Живков да открие заседанието в дом № 2 в резиденция "Бояна" и по този начин да се покаже, че и той е вътре в нея. А и той не се натискаше да пътува и да участва в заседания извън страната. Така успях да го легализирам и да оправдая финансирането на фондацията в София.

Като разбра, че ще заседаваме в София, Дейвид МакТагърт от Грийнпийс, ме попита: "Благо, аз не ходя някъде, без да върша работа. Ще организираме нещо в София, да не ти направим беля?" Отговорих му - "Ваша работа е какво ще организирате. От мен искаш ли някаква помощ?" Той каза - "Не, не, ти си стой настрана". След което организираха протеста в градинката пред "Кристал".

- Искате да кажете, че това не беше спонтанен протест, начело на който застанаха дисиденти от "Екогласност", а организирана от Америка акция?

- МакТагърт ги организира през есента на 1989 г. По същото време Андрей Луканов непременно искаше да се срещне с акад. Велихов, който беше и дясна ръка на Горбачов.

Когато свърши заседанието на фондацията в дом № 2 в Бояна, трябваше да се срещнем с Тодор Живков, който ни очакваше в дом № 1.

Луканов се обади, за да попита къде може да се види с Велихов. Аз обаче не исках, защото знаех, че той върти разни работи. Луканов следеше моите връзки и няколко пъти ме вика на разговор, на който ми казваше "Горбачов е слаба ракия. Истинският човек за мен е Тодор Живков. Затова ние с теб ще направим фонд за подкрепа на Живков, в който ще съберем изтъкнати учени от цял свят".

- Какво е целял Луканов, след като е известно, че по това време той е работел срещу Живков?

- Сега си обяснявам, че това беше мъгла. Той се опитваше да ме държи топъл, че уж е зад Тодор Живков, а всъщност е работил с Горбачов за свалянето на Живков. И за да прикрие това, действаше много хитро. Луканов дойде в Бояна, грабна Велихов и по пътя от дом № 2 до дом №1 двамата разговаряха, спирайки се край храстите. Какво са си казали, не знам, но се разбраха. По същото това време МакТагарт организира събитията пред "Кристал". Той си знае с кого се е свързал в София... На протеста имаше доста участници от БАН. После от мен искаха да ги наказвам. И тъй като знаех каква е вината им, наказанието се състоеше в преместване от един институт на БАН - в друг. Какъвто беше случаят с Христо Смоленов.

През януари 1989 г., когато фондацията заседава в Москва, Александър Яковлев (член на Политбюро на КПСС) ме дръпна настрана и ми каза: "Нашият човек в България е Андрей Карлович".

- Фондацията вземала ли е решения, които са преобръщали събитията в други държави?

- На едно от заседанията Арманд Хамър каза на Горбачов: "Вие трябва да излезете от Афганистан".

Горбачов отговори: "Петимни сме да излезем от Афганистан, защото видяхме, че там нищо не върви, обаче знаете, че ако обявим, че излизаме, ще имаме много загуби." Хамър го успокои: "Г-н президент, не се безпокойте. Аз ви обещавам, от името на американския президент, че ние няма да позволим да имате големи загуби".

След това отидохме на вечеря в хотела на Политбюро на КПСС. Хамър се обърна към акад. Велихов: "Евгений, поръчай водка. Свършихме голяма работа. Вие излизате от Афганистан."

Велихов извика един от приближените си и му каза да донесе водка. "Как? В този хотел е забранено дори да се внася алкохол!" Смеейки се, Велихов го успокои с думите: "Направи каквото ти казах, защото Хамър е толкова богат, че ще купи хотела и ще ни изхвърли".

След вечерята, изпращайки ме до моя хотел с неговата огромна "Чайка", Велихов сподели: "Благо, започваме нещо, на което не му се вижда краят".

Има още една любопитна история. При една от срещите ни Хамър ме помоли да занеса на Тодор Живков подарък - зеленикав камък с вдлъбнатини, който удобно се държи в ръката и успокоява. Камъкът беше от мините на Хамър. "Занеси го на Живков, той сигурно има нужда от него."

Занесох го на Живков, който с изненада ме попита: "Ама Хамър не ми ли се сърди, не ме ли ругае? Навремето го накарах да похарчи много пари на вятъра. Излъгах го, като му обещах да изследва шифта по Черно море, ама "онези отгоре" (руснаците) не ми позволиха.

- Защо престава да съществува фондацията?

- Фондацията работеше, докато Горбачов беше на власт - до 1991 г. Американците не одобряваха Елцин и направиха всичко, за да го представят като абсолютен пияница, защото той беше против Горбачов... Затова, след като падна Горбачов, фондацията престана да съществува. Когато изразих мнение, че тя върши важна работа и че има нужда от нея, ми отговориха - няма пари. А преди това, когато работехме по различни проекти и аз питах ще имаме ли пари да ги финансираме, Робърт МакНамара ми каза: "Благо, на този свят има много пари, но са малко хората, които могат да ги похарчат както трябва. Ако има проект, който си струва - пари ще се намерят, защото добрият проект донася още повече пари".

- Г-н Сендов, защо досега не сте говорили за тази фондация и за ролята, която тя е изиграла?

- Защото не са ме питали.

ПОДПИСКАТА В ГРАДИНКАТА ПРЕД "КРИСТАЛ" - САМО ЗАПАДНИ МЕДИИ ЗНАЯТ ЗА СЪБИТИЕТО

На 26 октомври 1989 г. активисти на независимото сдружение "Екогласност" се събират в градинката пред "Кристал" и организират подписка на граждани до Народното събрание за спиране на строителството на хидропроектите "Рила" и "Места". По това време в София се провежда европейската среща по опазване на околната среда на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ).

В центъра на столицата, посред бял ден, цивилни и униформени служители на МВР с груба сила задържат около тридесет граждани - активисти и симпатизанти на "Екогласност", както и случайни минувачи, оказали се в градинката при заведението "Кристал". Претекст за тази акция е събирането на подписката, с която  българската общественост иска публичност и дискусия по скъпо струващ проект, заплашващ сериозно да увреди река Места и планината. Над седем хиляди души от различни професии и възрасти от цялата страна слагат подписи под петицията.

Властите твърдят, че нямат нищо против "Екогласност" да върши своята работа. Но са против това  подписите да се събират в централната градинка. Трябвало да отидат в Южния парк, тъй като там било разрешено провеждането на съпътстващи екофорума инициативи.

Клубът за подкрепа на гласността и преустройството  настоява  да се даде гласност на събитията  на  26 октомври. Странно, но  на проявата има само журналисти от Радио "Свободна Европа", в. "Гардиън", ББС и Радио "Дойче веле". На 3 ноември 1989 г. гражданско шествие, начело с "Екогласност", внася петицията в Народното събрание. Седмица по-късно, на 10 ноември, Тодор Живков е свален от власт.

*   *   *

https://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4171910

03.07.2014 16:58 | Анализи

Изповедите на акад. Сендов пред "Труд", втора част: Луканов и Желев се договориха Дертлиев да не е президент

КРАСИНА КРЪСТЕВА

 

През есента на 1989 г., малко преди прословутия десетоноемврийски пленум на ЦК на БКП, с който започват демократичните промени у нас, двама членове на ЦК на БКП съветват акад. Благовест Сендов да създаде нова партия. Единият от тях е покойният Начо Папазов. Другият е жив и затова акад. Сендов предпочита да не разкрива самоличността му. Като законопослушен гражданин академикът отказва офертата, защото според чл. 1 на действащата тогава конституция ръководната роля в държавата принадлежи на една партия - БКП.

Почти веднага след 10 ноември обаче в дома на академика позвънява анонимен глас и отправя безусловна закана, че синът му ще бъде убит.

Благовест Сендов решава, че заплахата може би идва от среди, свързани с тези членове на ЦК, които са го съветвали да създава партия и сега са уплашени, че той може да назове имената им.

На 23 ноември 1989 г. Благовест Сендов информира за това Петър Младенов, който вече е оглавил БКП като генерален секретар.

Сендов пише: “Категорично настоявам в най-къси срокове да обявите в ЦК на БКП, че няма да се води следствие за това кой е говорил с мен по горния въпрос, за да мога да се освободя поне от част от възможните терористи.” Сендов предполага още, че заплахите може да са свързани и с призива му БКП да се покае и извини за престъпленията си, който предизвиква негативна реакция сред партийните членове.

 

- Никога не сте говорили, акад. Сендов, че в началото на прехода е имало заплахи за убийство срещу сина ви. На 23 ноември 1989 г., съвсем скоро след десетоноемврийския пленум на ЦК на БКП, на който бе свален Тодор Живков и ръководител на партията стана Петър Младенов, вие пишете на Младенов, че сте получил по телефона вкъщи анонимна заплаха срещу сина ви. В сигнала до Младенов казвате: “Възможно е заканата да идва и от тези членове на ЦК на вашата партия, които ме съветваха да създам друга партия и сега се страхуват, че ще издам имената им.” За това също не сте споменавали досега.

- Това беше след 10 ноември, когато започнаха бурните заседания на Народното събрание. Първият сблъсък беше, когато трябваше да се избере Петър Младенов за президент и всички започнаха да ругаят Тодор Живков. Тогава станах и казах думите, които сега често се повтарят, макар и в различни варианти: “Всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме!”

- В онези години още не беше модерно да се цитира Библията, вие станахте новатор в това отношение.

- Аз поех линията да внушавам на хората от БКП, след това БСП, че те не могат просто да преминат ей така с един дворцов преврат от едната страна на другата, защото човечеството вървеше към съвсем друга промяна. Не можеше просто да се смени едно ръководство на БКП с друго ръководство на БСП и всички да ръкопляскат. Вината да се хвърли на един човек или на двама души, а останалите да бъдат в бяло. Затова казах - “Всички съгрешихме!”. Цитатът от Библията е “Всички съгрешиха и вкупом непотребни станаха”, а аз го редактирах в първо лице множествено число, за да бъда по-убедителен. Тезата ми беше, че БКП трябва да се извини сериозно за престъпленията, които е направила.

Последва много остра реакция на думите ми - че БКП не отговаря за това, което е станало, а отговарят само някои от ръководството на БКП начело с Тодор Живков и ако тези хора бъдат наказани, всичко ще се оправи.Тогава обявих, че дни преди 10 ноември двама членове на ЦК ме съветваха да създам нова социалдемократическа партия, която да поведе перестройката у нас. Отказах, защото това противоречеше на действащата тогава конституция.

След 10 ноември се запознах с Петър Дертлиев и няколко души от неговата партия ми казаха - защо не дойдеш при нас. Аз обаче не исках да скачам от една лодка в друга.

- Кои са тези членове на ЦК, които явно са инженерствали на прехода?

- Единият все още е жив и не искам да споменавам името му.

- Другият да не е покойният Андрей Луканов, той обикновено е сочен за основен архитект на прехода?

- Не, не, напротив. Съвсем далече от Андрей Луканов - Начо Папазов, който беше дълго време посланик в Япония и имаше по-ясна представа за нещата в чужбина. Когато се върна тук, стана председател на Комитета за наука и технически прогрес. С него имахме много контакти, аз като декан и след това като ректор на Софийския университет. Бях много впечатлен от него. Когато той се върна от Япония, ме покани на обяд в един ресторант и там дълго разговаряхме. Аз не знам дали е имало план да се създават други партии. Тази оферта ми беше направена заедно с още един човек, двамата заедно ми го казаха. Това вече е заговор. Пазех се от участие в заговори и затова им казах първо, че не съм подходящ за партиен ръководител, защото това нещо не ме привлича. И второ, основаването на такава партия ще бъде нарушение на конституцията.

- Как реагира Петър Младенов на вашето писмо за заплахата?

- Обади ми се и каза да бъда спокоен, взети са мерки. Аз се срещах след това с него, разговаряхме. С Петър Младенов бяхме в много добри отношения. Има неща във връзка с неговото сваляне, които съм се опитвал да кажа, но никой не ме е слушал.

- Имате предвид ситуацията около репликата на Младенов, че е по-добре танковете да дойдат?

- Да. Поводът за тези думи бе голямата демонстрация около парламента на 14 декември 1989 г. (б.р. - Народното събрание е обградено от жива верига за автономия на университета, към която се присъединяват и демонстранти, настояващи да се отмени чл.1 от конституцията за ръководната роля на БКП). Тогава председателят на парламента Станко Тодоров предложи двама народни представители да излязат и да разговарят с множеството - Нешка Робева и аз. Всички одобриха това предложение и ние излязохме. Аз отидох на единия край, тя - на другия.

Дадоха ми една стълба да се покача на по-високо. Но не можех да кажа нищо - всички викаха и някои ме ругаеха, никой не слушаше. Така че мисията ни се провали и се върнахме към главния вход на парламента, където беше Петър Младенов.

- А той защо е бил там?

- Те бяха излезли вече и чакаха да видят каква ще бъде реакцията на нашата мисия. Аз бях зад Петър Младенов, когато той каза следното: “Какво искат тези? Танковете ли да дойдат!” Така че думите “танковете да дойдат” участват в това, което той каза, но той произнесе: “Танковете ли да дойдат?” По някакъв начин това “ли” изчезна.

- Тази фраза коства политическата кариера на Петър Младенов. Той не призна, че я е произнесъл, но заради нея бе принуден да подаде оставка на 6 юли 1990 г. Имаше експертизи на “танковата касета”, случаят се гледаше под лупа, никой ли не ви разпита като свидетел и очевидец?

- Никой не ме попита. Има снимки, на които се вижда, че аз съм там. Не знам дали са питали Нешка Робева. Всичко това беше скалъпено.

Натискът върху Петър Младенов да си подаде оставка идваше и от Андрей Луканов.

- Сигурен ли сте?

- Казвал ми го е неговият началник на кабинета.

- Хора като Андрей Луканов явно са мислели да осъществят един контролиран преход, но духът излезе от бутилката. Кой го изпусна? Вие сте казвали много пъти, че Луканов си е отглеждал опозиция.

- Андрей Луканов беше движеща сила в този процес, той беше много умен и интелигентен. Но смяташе, че е най-умният. Изглежда, че не се е стремял към пари, той искаше да има власт, за да направи нещата по-добри, но по неговите критерии.

- Ако единият движещ промените център е бил около Луканов, кои са били другите? Сам казвате - не може да има само един двигател.

- Другите бяха истинската опозиция, като Петър Дертлиев, Анастасия Мозер и др., които наистина са водили война с комунизма. Но те бяха изритани. Видяхте какво стана със СДС - дойдоха едни момчета, които полека-лека ги изхвърлиха. Ако сравняваме нещата с Чехия, Унгария, Полша, там има фаланга от хора, които действително имат основание да кажат какво е било и какво не трябва да бъде. Аз не съм от тях въпреки произхода си, защото по времето на социализма бях ректор, председател на БАН, член на парламента, не бях от тези, които цял живот са били против системата. Имам минало, което ми дава основание да им съчувствам и съдействам, но аз не бях този, който трябва да поведе поврата, защото щеше да стане нещо карикатурно. Но много се борих за това Дертлиев да стане президент.

- Защо Дертлиев не стана президент?

- Защото Луканов се договори със СДС да изберат Желев.

- Страхувал се е от авторитета на Дертлиев?

- Естествено, защото Дертлиев е Дертлиев! Какъв беше аргументът - Дертлиев бил казал, че ще избеси комунистите. Естествено, че човек като него, чийто живот е минал по затворите, ще каже някоя по-силна приказка. Когато бяха изборите за президент (б.р. - тогава той се избира от парламента; на 1 август 1990 г. Великото народно събрание избира д-р Желю Желев за президент), отидох при Александър Лилов, който беше председател на БСП, и му казах, че Дертлиев трябва да е президент, а той: “В никакъв случай, той каза такива неща срещу БСП!” Говорихме повече от час и най-накрая кандиса. Каза: “Добре! Уреди ми среща с Желю Желев, който беше председател на СДС, да се разберем.” Отивам аз в централата на СДС, Желев го нямаше, но заварих десетина момчета от академията, на които казах като дойде Желев, веднага да дойде в моя кабинет в БАН. Лилов беше казал, че като го извикам, веднага ще дойде и той. Заседанието на парламента беше следобед. Стана един часа, никой не идва. Наближава време парламентът да започне работа. По едно време запотен идва Димитър Луджев, много топло беше лятото на 1990 г. И досега си го спомням - с бяла риза, навити ръкави. Влиза в кабинета ми и ме пита: “Академик Сендов, търсили сте Желю Желев, той ме изпрати да ви питам защо.” И аз му казвам: “Много е важно веднага да дойде, ще има среща с Лилов.” Той: “Ама защо?” Казвам: “Защото Лилов е съгласен да се разберете при следващото гласуване БСП да подкрепи Дертлиев!” Луджев започна да се смее и ми казва: “Академик Сендов, този въпрос отдавна е решен. Андрей Луканов и Желю Желев са се разбрали, че Желю Желев ще бъде президент. Сега ще играем - ще има едно гласуване, второ гласуване, трето гласуване...”

- Лилов излъга ли ви или и той не е знаел, питали ли сте го?

- Не съм го питал. Управлението обаче беше в ръцете на Луканов. Лилов беше председател на БСП, но в тази партия не винаги управлява този, който е отгоре, откакто го няма Тодор Живков.

 

Как лидерът на СДС стана държавен глава

След като на 6 юли 1990 г. Петър Младенов подава оставка като председател (президент) на републиката, Великото народно събрание трябва да избере нов държавен глава. Това става факт на 1 август, когато д-р Желю Желев (лидер на СДС тогава) полага клетва. Той е избран след шест тура.

Първоначално кандидатите са трима - Чавдар Кюранов (БСП), Виктор Вълков (БЗНС) и Петър Дертлиев (СДС, лидер на БДСП). Те преминават четири тура на тайно гласуване на 24 и 26 юли, без никой да успее да събере необходимото квалифицирано мнозинство. При едно от гласуванията три гласа не достигат на Виктор Вълков да оглави държавата.

На 31 юли тримата претенденти оттеглят кандидатурите си. Фракциите в парламента спешно търсят нов кандидат, по възможност - безпартиен.

Юристът Живко Сталев отказва, когато с него се водят предварителни разговори. В преговорите между БСП и СДС се постига договореност президентът да е от СДС, а вицепрезидентът - от БСП, за президент да бъде издигнат д-р Желев и веднага след това той да предложи за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев. Така и става.

На 1 август е шестият тур за избор на президент. Кандидатът този път е един - д-р Желев. Той е обявен за избран около 19 ч. От 400-те народни представители в гласуването участват 389. За д-р Желев дават вот 284 от тях. Новият държавен глава спазва уговорката и веднага предлага Атанас Семерджиев за свой вицепрезидент. Кандидатурата му е гласувана явно.

 
*   *   *

https://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4173964

05.07.2014 09:06 | Анализи

Изповедите на акад. Сендов пред "Труд", трета част: Тодор Живков се вслушваше в предложенията ми и ми вярваше

МИЛЕНА БОЙЧЕВА

 

Едно нелицеприятно писмо на Блага Димитрова от преломните дни около 10 ноември 1989 г. връща неговия адресат акад. Благовест Сендов към стореното от българските учени и лично от него за демократизацията на България. Той описва тънката дипломация, която е прилагал, за да преодолява тесногръдието на партийните конформисти и идеологически натегачи. С изящна находчивост математикът успява да наложи своите възгледи за администриране и развитие на науката на партийния и държавен ръководител Тодор Живков, който високо оценявал достойнствата му и се вслушвал в съветите му. След демократичните промени тази слабост на Живков към него му носи негативи.

Според акад. Сендов за "разкрепостяването" на страната са действали както дисидентите "революционери", тъй и учените "еволюционисти".

 

- Акад. Сендов, какво ваше изстъпление във френското посолство е предизвикало Блага Димитрова да ви напише гневно писмо?

- Както личи от датата на писмото, това беше непосредствено преди 10 ноември 1989 г. Бяхме поканени на прием във френското посолство.

Знаете, че същата година, през януари, се състоя историческата закуска в посолството с президента Франсоа Митеран, на която знаков участник беше Блага Димитрова. Но президентът Митеран посети тогава и БАН, където участва в кръгла маса с български учени, на която аз бях домакин. Трябва да призная, че на въпросния прием в посолството не бях достатъчно въздържан, но Блага Димитрова ме предизвика, като каза пред всички: Вие вече трябва да се определите накъде сте - с нас ли сте или не. Аз, разбира се, знаех за нейната активност в Клуба за гласност, но това, което ме подразни, бе, че се извисяваха заслугите на поети като Христо Радевски.

- Как изведнъж стана дума за Христо Радевски?

- Тя упрекна нас, учените, че нищо не правим. Възразих: А вие, поетите, какво правите? Христо Радевски, когото величаете, уби мисленето на толкова български младежи с неговото "Партийо, ти си права, когато съгрешиш дори". Това за мен е недопустимо като логика. Не може някой да е прав, когато греши. Тя много се засегна от това, понеже се прекланяше пред Радевски и даже му изпрати копие от въпросното писмо.

- Вие отговорихте ли му?

- Не. Счетох, че е излишно. Имах самочувствието, че в Академията правехме доста неща в посока на демократизацията. Но това бяха еволюционни а не революционни действия. Характерно за поетите са по-революционните подходи. Например за пръв път в Академията се въведе избор на директори без предварително съгласуване с Градския комитет на партията и ЦК. Преди това всеки избор на директор трябваше да се съгласува. Кандидатурата да има партийната подкрепа. В резултат на това редица добри учени не бяха допускани до избор за директорски постове. Например моят най-способен ученик, за съжаление отдавна покойник, Васил Попов стана чл.-кореспондент на БАН, но не бе допуснат да стане дори ръководител на секция, защото баща му беше съден от Народния съд. Спазваше се "класово-партийният подход". Но по наше настояване в началото на 1989 г. ни разрешиха да се избират директори по предложение на общото събрание на института. Е, разбира се, след това Управителният съвет на Академията трябваше да утвърди този избор.

- Как ви беше отстъпена такава независимост?

- Не чрез демонстрации, а чрез убеждение, че трябва да покажем активност, съзвучна с перестройката в СССР и дори повече. За илюстрация ще ви разкажа случая с избора на проф. Мито Исусов за директор на института по история през 1989 г. Той бе специалист по история на БКП, но твърде свободомислещ. Позволяваше си да изнася факти, които не се харесваха по върховете на партията. Избират проф. Мито Исусов по демократичните правила, но по същото време той чете някаква лекция в Пловдив, в която споменава, че Тодор Живков не е бил много активен по време на съпротивата. Това, разбира се, веднага се донася в ЦК и единственият начин да се спре назначаването му за директор е да не се утвърди от Управителния съвет на Академията. Звъни ми проф. Никола Стефанов, началник на кабинета на Тодор Живков: "Сендов, няма да утвърждавате Мито Исусов за директор". Питам защо? Защото бил говорил срещу Тодор Живков. Предлагам му: Напишете ми писмо, че ЦК на БКП настоява той да не бъде утвърден, което да прочета на заседанието на Управителния съвет. "Ние не пишем писма, ние казваме" - отговаря ми той. Не се разбрахме и той ми затвори телефона.

- И какво, примириха ли се с този директор?

- Не. След него ми се обажда Йордан Йотов: "Акад. Сендов, много неприятен е случаят с Мито Исусов, той говорил глупости срещу др. Живков.

Моля ви, не е удобно сега да го правим директор на института". Казвам: "Добре, напишете ми едно писмо, и аз ще го прочета пред колегите, те повечето са членове на БКП и ще ви послушат". "А, не, в никакъв случай, ние писма не пишем!".

- За да не се документира натискът, нали?

- Е, да. Виждате, че са били все пак предвидливи. Не са смятали, че са недосегаеми. В крайна сметка стана ясно, че няма да говоря от тяхно име, че това не е моето убеждение, а тяхното. Единственото, което предложих, е да отложа избора за другата седмица. Викам Мито Исусов и го питам: Абе, ти какви си ги говорил в Пловдив? А той казва: Ами аз проучвам документи и съдя по тях. Добре, продължавам аз, следващата седмица пак отиваш някъде да четеш лекции, за да те няма и да не разглеждаме твоя случай. В началото на другата седмица се обаждам на Йордан Йотов и му напомням: Др. Йотов, нищо не се е получило по пощата за Мито Исусов. А той: "Абе, гледайте си работата, правете каквото искате!" По това време вече се чувстваше, че нещо предстои, не се правеха резки движения...

Още нещо по демократизацията на Академията през 1989 г. Тогава се проведе избор на нови академици и член-кореспонденти. Убедихме Тодор Живков да не съгласуваме предварително кандидатите с ЦК. Факт. Аз имах тези факти, че нещо правим, действаме, променяме. А Блага Димитрова искаше от мен да бъда революционер. Затова избухнах.

- Как си издействахте благоволението на Живков?

- Отидох на среща с него и му казах: Ето Горбачов в Съветския съюз прави гласност, демокрация, ние също трябва нещо да покажем. Той се съгласи. Тогава избрахме проф. Николай Генчев за член-кореспондент, пръв приятел на Желю Желев, проф. Кирил Василев и проф. Никола Попов, стари партийци, които критикуваха системата. Избрахме ги направо за академици. Александър Лилов избрахме за член-кореспондент.

Той също не беше вече сред правоверните комунисти. След избора Живков ми каза: Сендов, вие какво направихте? Кого избрахте? Все мои врагове. Смънках: Др. Живков, вие нямате врагове, имате само опоненти. Няма страшно. А той повтаря: Издънихте се, издънихте се... Е, и за това не ме ликвидираха. Тъй че избухването ми на този прием, което може да е било непремерено, се дължеше на това, че ние виждахме по различен начин какво трябва да се прави. И Блага Димитрова е мислила нещо добро да се направи, и аз съм мислел в същата посока, но всеки по своему.

- След преломните събития на 10 ноември срещали ли сте се с Блага Димитрова?

- Не съм. Ние бяхме в различни коловози. Но нека добавя, че веднага след 10 ноември изтъкнати комунисти като акад. Николай Тодоров, акад. Георги Близнаков и др. повдигнаха въпроса пред академичния партиен комитет, че аз съм бил най-близкият човек на Тодор Живков в Академията и следователно трябва веднага да бъда отстранен. Ако не се броят моят предшественик, акад. Ангел Балевски и акад. Пантелей Зарев, в това има нещо вярно, че Тодор Живков се вслушваше в предложенията ми и ми вярваше. Всички новости, които въвеждахме, не можеха да станат без неговата благословия. Партийната организация взе решение да ме освободи като председател на БАН. Тогава отидох при Лилов и му казах, че има две възможности - да остана или да си отида. Но ако ме изхвърлите, ще ме хвърлите от другата страна. Лилов се разпореди да не ме закачат.

- Живков имаше ли слабост към вас?

- Имаше нещо такова. Затова нищо лошо не мога да кажа за него. Въпреки че човек на такъв пост не може да е безгрешен. Той ме беше забелязал много отдавна. След като се върнах от Москва, където бях на едногодишен стаж при най-известните в света математици като акад. Колмогоров, акад. Тихонов и др., почувствах, че отношението към мен е коренно променено. Вероятно отзивите за мен от Москва са били добри.

След известно време Тодор Живков нареди в продължение на няколко месеца ежеседмично да чета лекции в Политбюро и ЦК по проблемите на кибернетиката. Живков седеше на първия ред. Обяснявах им какво е компютър, какво може и какво не може да прави, възможни приложения в управлението и икономиката.

След време четях лекции по кибернетика и в Партийната школа. Ректор на школата беше Ганчо Ганчев. Веднъж Тодор Живков участваше в заседанието на академичния съвет на школата (но ректорът отсъстваше) и в изказването си спомена, че има решение да се закупи мощен западен компютър, който да се използва за управление на някакъв завод. Започнаха да се изказват хвалебствено за речта на високия гост.

Взех думата и казах, че това решение не е добро. Компютърът трябва да се даде на Факултета по математика, за да обучаваме студентите.

Защото без компютърни специалисти той ще стои в завода за украшение. Всички започнаха да ме гледат като за последно. След седмица Ганчо Ганчев ме вика. Живков му поръчал: Ганчо, ти имаш там едно момче. Да го пазиш. Той единствен ми каза това, което мисли. Всички други искаха да ми се харесат.

- Защо останахте безпартиен? Сигурно са ви предлагали членство в партията.

- Безпартиен останах, защото съм от такова семейство, което не се радваше на 9 септември и нямах хъс да ставам партиен член. А и нямах нужда от това, за да се издигам в науката. Акад. Илиев успя да ме изпрати на стаж в Москва и великата математическа школа там ми помогна много. Имало е случаи да ми предлагат - вече като ректор на университета. Но Живков казвал, че като безпартиен съм им бил по-нужен, да ме оставят на мира.

Благодарение на математиката още през 1962 г. излязох за пръв път зад желязната завеса. Тогава се състоя Световният конгрес на математиците в Стокхолм. Бях заедно с акад. Обрешков, акад. Илиев, акад. Петканчин, проф. Тагамлицки - голяма делегация беше.

Академиците и професорите бяха командировани от държавата, а ние двамата с Дойчин Дойчинов (старши асистент) и аз (още асистент) бяхме избрани от Световния математически съюз като млади учени за участие с финансова подкрепа. Там се срещнахме и със самия Норберт Винер. (Американски математик (1894-1964), считан за баща на кибернетиката - б.р.) Щяха да ме бият след това Илиев и Петканчин, защото ги снимах с Норберт Винер, но бях забравил да сложа лента във фотоапарата.

- Какво мислите за състоянието на нашите университети сега?

- Едни от първите големи демонстрации след 10 ноември бяха за автономията на университетите. Сега държавните университети са напълно автономни. Сами си решават всичко. Стига се до друга крайност. Те се затварят в себе си и си създават правила, които пречат на тяхното развитие. Много от тях при избор на доцент, професор и пр. слагат изисквания, които толерират хората от самия университет. По този начин става кръвосмешение, няма движение на кадри между университетите. В Германия например, ако си завършил един университет, не можеш да станеш асистент в него, ако си асистент, не можеш да станеш доцент - трябва другаде да отидеш. Да има движение, обмен, а не затваряне и семейственост.

- Разкажете някой спомен от ректорския ви период - два мандата изкарахте.

- Хрумна ми да въведа тоги, по примера на водещите университети по света. Подготвих проект и го внесох за одобрение в Академичния съвет.

Изказаха се няколко колеги положително. Но един другар възропта: "Толкова наши другари загинаха в борбата срещу попщината, а ректорът решил да въвежда тоги". Отвърнах му, че тази точка от дневния ред може да се отложи, защото има други по-важни, но на следващия ден поръчах тогите. Започнах да мисля как да ги вкарам в употреба. Случи се така, че министърът на образованието на СССР Илютин идваше на посещение у нас. Уредих да му дадем титлата почетен доктор. Десет минути преди да дойде той в кабинета ми, пристига едно момче с дебел врат и ме пита имаме ли разрешение да обличаме съветски министър в тога? Разчуло се. Отговарям: "Да, имам".

- От кого? - пита той.

- Ако вие сте пратен да проверите, трябва да знаете кой дава такива разрешения.

Отиде си. Обличаме Илютин, церемонията мина блестящо. След нея поканих на вечеря него и Живков. Илютин възторжен - какъв ритуал имате вие, др. Живков, при нас няма такива работи. А Живков му казва: Ами ние сме стара страна, с богати традиции, от векове...

---------------------------------------------------------

Биографична справка за акад. Благовест Сендов >>>