Цаню Цветков

13.08.2015

Въпреки забележителните успехи на индустриалното развитие на България, в края на 80-те години на ХХ-тия век икономиката ни започна да изпитва затруднения, за да се провали в периода на демократичното развитие на страната. В тази връзка се разпространяват редица митове и оправдания, които следва да бъдат опровергани:

1. Първият от тях е да се отхвърля като развиващо се в грешна посока промишлено развитие на страната  заедно с отхвърлянето на деспотичния режим на комунистическата партия. Следва да се има предвид, че успехите при социализма са дело на целия народ, а не само на комунистическата партия. С усилията на целия народ нашата промишленост и селско стопанство достигнаха равнище, което ни нареди в световните класации до 1989 г. в графата „развита индустриална страна” и заемахме около 30 - 35 място в света. Основните производствени фондове надхвърляха 150 млрд. лева. Националният доход беше 62 млрд. долара, а доходът на глава от населението - 7500 долара годишно (повече, отколкото през 2011 г.)
Заедно с партийните кадри даваха ума и труда си и милиони безпартийни българи. Другите социалистически страни също отхвърлиха тоталитарните си комунистически режими, но бързо изживяха кризата и успяха да съхранят промишлеността си.

2. В периода на прехода от социализъм към пазарна икономика (капитализъм) и до сега се разпространява твърдението, че „държавата е лош собственик” и за това средствата за производство трябва да се предоставят в ръцете на частни собственици. Изминалият 25 годишен период на новокапиталистическо развитие на страната показва точно обратното.

3. Друго необосновано твърдение е, че „за провала на социалистическата политика е виновна централизацията на управлението и плановият модел на ръководство на икономиката”.  Трябва да се знае, че обособяването на планирането като наука и практика за цялото народно стопанство е станало в СССР в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ-ти век. Това се отнася за икономиката на страната и за отрасъл промишленост на страната като цяло, доколкото собственикът е държавата. Но човекът е планирал своята дейност от древни времена. Селянинът (частният собственик) у нас преди колективизацията планираше стопанската си дейност не само за текущата година, а за 5 – 6 – 10 години напред: какво къде ще посее, какви животни да отгледа, как в годините да организира сеитбооборота (редуването на засяваните култури) върху притежаваната от него земя – една година засява култури, които изтощават земята, втората година засява фий, леща, фасул, люцерна, които възстановяват хумусния слой, трета година оставя нивата килеме и върху нея закарва стадото си, за да я натори. Планирането е неотменна дейност и за  занаятчията, и за собственика на промишлена фирма. В границите на своята собственост всеки производител винаги е планирал своята дейност. При капитализма е трудно да планираш и организираш дейността на множеството самостоятелни собственици(и съответно частни фирми)  в името на постигането на целите и задачите на по-високо стоящата стопанска система – община, отрасъл, народно стопанство. И това е негов основен недостатък, а не предимство.

Кибернетиката, общата теория за системите учат, че успешните системи са изградени на йерархичен принцип. Там, където свършва ейрархията, започват анархията и разпада на системата. Още в дълбока древност държавите са изградили организацията и управлението на войската си именно на ейрархичен принцип. Един от вариантите е системата „десетник – стотник – хилядник” ( на 10 редници се назначава 1 десетник, на 10 десетници – един стотник, на 10 стотника – един хилядник). На ейрархичен принцип е изградена и се управлява и Ватиканската църква. Не може да има успех голяма и сложна система, ако по-нисшите нива (елементи) на функциониране и управление на системата не се подчиняват на по-висшите нива (началници) и съответно на техните по-висши цели.

След приватизацията йерархичните структури на големите системи „народно стопанство”, „отрасъл”, „обединение”, „предприятие” загубиха своята съподчиненост в името на по-висшата цел – общият просперитет на страната. На тяхно място се появиха десетки хиляди частни фирми и фирмички, всяка със своите локални цели, търсещи начини да се отклонят от целите и задачите, поставяни им от по-висшите звена на управление в държавата, а в масовия случай и саботиращи ги. Насочването и управлението на тези първични звена в системата на управление на държавата с методите на неприкосновеността на частната собственост в условията на пазарна икономика, конкуренцията и противоречията между звената на едно и също равнище водят до разпиляване на и без това недостатъчните ресурси на държавата. Свободата на отделните субекти на стопанска дейност в условията на пазарна икономика не бива и не може да се схващат като абсолютна свобода на действие, без да се спазват държавните цели и ограничения – иначе държавата ще загине. На държавата, освен като на политическа система, трябва да се гледа и като на стопанска система, включваща всички сили и ресурси на поданиците й с основна цел осигуряване на благодинствието на целия народ, а не само на отделно взети частни собственици. Историята показва, че това е било основната цел на всички ръководители на държави от древни времена до днес (императори, царе, президенти, министърпредседатели). Друг е въпросът доколко са успявали да осигурят такова благоденствие. Управляващите държавата в цялата световна история винаги са санкционирали онези, които отказват да се подчиняват на главните цели на държавата, като цяло. По време на управлението си кан Борис І-ви преценява, че за да укрепи България и хомогенизира народа й, трябва да покръсти българите в християнство и да въведе българска писменост. Преследвайки свои локални цели, различни от държавните, част от боилите се разбунтувала. Тогава Борис І-ви изтребва „до девето коляно” непожелалите да се съобразят с държавните цели и задачи 52 боилски рода, конфискувайки и преразпределяйки имуществото и земята им.

Прогнозирането, планирането и управлението в големите капиталистически фирми не само че съществуват, но служеха за пример на социалистическите такива. Не случайно кибернетиката, теорията за стопанските системи, мрежовото планиране, програмно-целевият подход, теорията за мотивациите и др. се родиха в развитите капиталистически страни.

4. Принципите и начините на организация и управление на фирмите, като стопански ситеми,  при социализма и при капитализма са абсолютно еднакви. Разликата е само в това кой е собственикът и до къде се простират собствеността и правомощията му. Най-добра илюстрация за това са мултинационалните фирми, чиято собственост прекрачва границите на няколко държави. Независимо, че предприятията на една международна фирма се намират в различни държави, между тях и ръководството на фирмата съществува строга йерархична връзка по отношение на целите и ресурсите.Предприятията се подчиняват на фирменото ръководство, задача на което е да отчита и спазва законите и условията на страните, в които има предприятия.

5. Следващият мит е, че „пазарът е най-добрия регулатор на производството и за това няма нужда от планиране”. Този мит е пагубен при определяне на насоките на развитие, както на отделната фирма, така и на икономиката на отрасъла и страната като цяло. Изделията, подобно на хората, се раждат, възмъжават, остаряват и умират. Жизненият им цикъл много наподобява жизнения цикъл на човека. Онзи, който разчита, че търсенето на пазара, ще му покаже на къде да проектира и развива своята дейност, винаги ще догонва останалите и винаги ще се намира на опашката. В условията на съвременния галопиращ технически прогрес, индикациите (пикът) на пазара винаги ще са твърде закъснели и той ще се захваща да проектира и строи (3 -4 години) ново предприятие или да реорганизира предприятието си към изделия, производството на които конкурентите вече свиват и свалят от производство, за да преминат към нови или по-усъвършенствани изделия. За да се определят бъдещите насоки на развитие, следва да се следи не търсенето на пазара, а техническият прогрес – какво се намира на чертожните дъски, плотерите и в компютрите на очакваните конкуренти. Разбира се емкостта на пазара трябвва да се има предвид, но не на настоящия, а на прогнозируемия бъдещ пазар.

6. Друг мит е, че „промишлеността на България, изградена по време на социализма, е била  на ниско технико-технологично равнище, произвежданата продукция неконкурентноспособна, трудоемка, енергоемка и ресурсоемка, затова се е провалила”. Следва да се има предвид, че болшинството от българските предприятия са проектирани и построени през втората половина на ХХ-ти век, за разлика от предприятията на други страни, в т.ч. социалистически и капиталистически, част от които са строени преди Втората световна война. За периода до проектирането и изграждането на нашите презприятия, проектантската и инженерностроителна мисъл достигна големи успехи. Научно-техническата информация за световните достижения и практики, особено на руски език, достигаше до нашите проектанти за не-повече от 2-3 години след оповестяването й в литературата на индустриално развитите страни. За своевременното научаване на последните новости и достижения държавата  създаде  специално научно-техническо разузнаване. Българските специалисти по-добре, отколкото в момента, биваха запознавани с последните новости и изисквания на техническия прогрес. Като се започне от проектирането на площадката на предприятието с отчитане на зоната на ветровете, транспортните, енергийни (ток, пара, вода, телефонна мрежа) и се завърши с вътрешно цеховите комуникации, избор и разстановка на оборудването, всичките тези изисквания, бяха спазвани, до колкото позволяваха опитът на проектантите, финансовите ресурси на държавата и ограниченията, налагани по линията на СИВ.

Безусловно имаше и недостатъчно обосновани проектантски решения, и производство на металоемка, енергоемка и трудоемка неконкурентноспособна продукция, но такива има и в най-развитите страни. За да не произвежда скъпа и неконкурентноспособна продукция, конструкторите и технолозите трябваше да проектират и внедрят нови, отговарящи на изискванията на съвременния пазар изделия, а не да се разрушават готовите предприятия. Много по-бързо и лесно е да разрушиш един цех, едно предприятие или отрасъл, отколкото да го построиш и пуснеш в експлоатация.

7. Друг мит, създаден и разпространяван при разрушаването на социалистическата ни индустрия е, че „разкъсването на големите монолитни предприятия на няколко по-малки създава условия за конкуренция, а от там за намаляване на цените, за стимулиране на техническия прогрес и за повишаване конкурентноспособността на продукцията.” В индустриалната икономика господства едно решаващо условие за ефективност и то се казва „мащаб на производството”.  При по-нисък мащаб на производството от оптимално необходимия, не можеш да внедряваш прогресивна високопроизводителна техника, защото или произведената от тебе продукция ще залежава непродадена, или машините и работниците ти ще престояват без работа. И в двата случая това носи загуби на предприятието. Мащабът на производството, обаче, е ограничен от предварително разчетената и осигурена емкост на пазара  - вътрешен и външен (задграничен). България е малка страна с ограничен вътрешен пазар. По тази причина, в много от случаите даже едно единствено промишлено предприятие с оптимален мащаб на производството е достатъчно да задоволи нуждите на вътрешния пазар и трябва да разчита за реализация на продукцията си на пазари извън страната. Не е ефективно да съществуват няколко отделни предприятия, когато и за едно единствено вътрешният пазар не достига. По тази причина повечето от социалистическите ни предприятия бяха монополисти в страната, но от това не следва, че е икономически целесъобразно в името на осигуряването на конкуренция те да бъдат разкъсвани на по-малки предприятия.  Най-глупавото е, че те оставаха на една и съща промишлена площадка.

Елементарно е да се прецени, че в съвременната глобална световна икономика, малка страна, като България, с недостатъчна емкост на вътрешния пазар и по тази причина разчитаща да изнася продукцията си на външния пазар, не може и не бива да разпилява ресурсите и усилията си в дребни и средни фирми и фирмички, ако иска да се наложи на международния пазар в дадена област. Малки и средни фирми не са в състояние да изградят и поддържат мощни предприятия с големи развойни бази от изследователи, конструктори, технолози, дизайнери, ергономи, да създадат търговски представителства в чужбина и сервизни бази за ремонт и поддържане на продадените зад граница изделия, собствени училища за подготовка и преподготовка на кадри. Конкуренцията между разпокъсаните части от големите (преди приватизацията) предприятия в условията на малка България носи точно обратния ефект – спира техническия прогрес, оскъпява продукцията и намалява нейната конкурентоспособност на международния пазар.

https://www.economic.bg/bg/news/5/mitove-za-provala-na-balgarskata-promishlenost-prez-sotsializma.html