1. АЗ, АГЕНТЪТ…

1

Понеделник, 28 март 1988 година. След обяд. Звъни телефонът в работната ми стая в Централния комитет на Българската комунистическа партия. Тя се намира на втория етаж на Партийния дом, непосредствено до кабинета на члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Гриша Филипов. Прозорецът й гледа към фонтана. Обажда се секретарката на Чудомир Александров — тогава член на Политбюро и секретар на ЦК, вторият човек в партията след Тодор Живков. Съобщава ми се да бъда при него на другия ден в 10 часа сутринта. Поразвълнувах се. „Поканата“ не предвещаваше нищо добро. По това време Живков беше превърнал Александров в свой официален екзекутор.

Бяха трудни времена — и за БКП, и за нашата страна. „Перестройката“, която М.С. Горбачов беше подел в Съветския съюз, вдъхваше силни надежди за промяна и у нас. Мнозина комунисти и някои безпартийни, предимно интелектуалци, бяха започнали в името на гласността да изказват и поддържат мнения, различни от официалните партийни становища. Появиха се и т.нар. неформални групи, които си навлякоха гнева на Живков. Известно беше, че по негово указание Александров самостоятелно или пред Секретариата на ЦК „гилотинира“ ръководителите на Комитета за екологична защита на Русе и редица други интелектуалци. Затова, когато на следващия ден се явих при него, психически се бях подготвил за най-лошото. Очевидно, очакваше ме възмездие за последния ми сблъсък с Живков. А този сблъсък се оказа и последната ми среща с Тодор Живков като негов помощник.

Какво се беше случило? В четвъртък — дни преди явяването ми при Александров — Живков повика помощниците си на „сутрешно кафе“. По традиция това беше времето през което ние, хората от Кабинета на Живков, му докладвахме резултатите от възложените ни задачи, получавахме нови указания, разговаряхме по въпроси, които ни вълнуваха. На срещата ни с Живков, за която започнах да разказвам, отново се поде разговор около историята с журналиста Георги Тамбуев. Той беше публикувал във вестник „Труд“ (4, 5, 6 и 8 юни 1987) поредица от статии — „Корупция, облечена във власт“. В тях разобличаваше етрополския прокурор като човек, погазил юридически и етически закони. Тези статии и историите около техния автор бяха тогава много нашумели, те вълнуваха нашата общественост. По настояване на Живков Централната контролно-ревизионна комисия на БКП се зае да обследва Тамбуев и да проверява истинността на изнесените от него факти. В резултат — Тамбуев беше изключен от партията. Това стана публично достояние. По-късно се наложи лично председателят на ЦКРК Начо Папазов да разяснява пред милионните телевизионни зрители смисъла на това решение на ръководената от него комисия и да ги убеждава в неговата правилност. Изразявайки учудването си от такова решение, лично от Папазов узнах, че той предложил Тамбуев да бъде наказан само с „мъмрене“, тъй като много от обвиненията, отправени срещу него, не се потвърждавали. Ала Живков отсякъл, че трябва да бъде изключен. Просто отсякъл.

И ето, на тази среща с Тодор Живков, на това последно за мен, както ще се окаже, „сутрешно кафе“ подех отново, подкрепен от колегата ми Димитър Методиев, разговор на тази пареща тема. Научил съм, че има решение за изключване от партията на автора на статиите срещу етрополския прокурор. Казах, че според мен това решение няма да се посрещне добре нито от журналистите, нито от нашата общественост. Тамбуев се ползва с името на добър и опитен журналист, улегнал, известен на читателите със своите остри, но добре аргументирани публикации. Хората трудно ще повярват, че в този случай той е бил подведен, че е направил проверката повърхностно, постъпил е лекомислено, като е очернил неоснователно набедения прокурор. От самите статии се разбира, че проверките са правени с помощта на опитни хора от Главна прокуратура, инспектори от съответни ведомства и пр. Освен това припомних, че преди година или година и половина същият този Тамбуев беше публикувал статии, в които бяха разкрити потресаващи факти за разхищения, възлизащи на милиони левове. По този повод в печата беше публикувано решение на Секретариата на ЦК, в което беше дадена висока оценка на тези статии. Припомних също, че неотдавна, преди около две седмици, във вестниците имаше съобщение, че министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов е наградил Тамбуев за статиите му „Корупция, облечена във власт“. И именно във връзка с тези статии авторът им е бил привлечен на работа във в."Работническо дело“, като член на редколегията. Сред нашата общественост Тамбуев си е завоювал името на честен и смел журналист, който се бори срещу недостатъците и безобразията в духа на перестройката. Сега от едната мярка — публична похвала, на каквато малцина журналисти могат да се радват, се отива в другата крайност — изключване от партията. Наказанието ще прозвучи неубедително. „Това бие по авторитета на Централния комитет и лично върху Вашия, другарю Живков“. Обществена тайна беше, че именно по негово указание Тамбуев се наказва с изключване от партията.

2.

Сега мога да кажа — а и времето го потвърди — че бях хиляди пъти прав! В този случай Тодор Живков се прояви пред лицето на партията и страната като безогледен властелин. Случаят „Тамбуев“ нанесе жесток удар върху авторитета на партията, да не говорим за Живков. Не мога да си обясня заслепението му, неговата неспособност да отбере истината от лъжата и най-елементарно да прецени колко силно негативни последици ще има неговата неправомерна намеса. И то тъкмо когато проглушавахме света, че правим радикално преустройство, че се борим за гласност. Разправата с Тамбуев действително беше посрещната с негодувание. Това беше поредната репресивна проява, дирижирана непосредствено от Живков. Пукната пара не можеха вече да струват декларациите и за демократизиране на обществото, и за повишаване ролята на печата, и за преустройство на духовната сфера.

Не се минаха и четири месеца след тази недостойна проява, (при която беше освободен и главният редактор на в."Труд“ Дамян Обреш-ков) и Политбюро излезе с решението „За качествено нова социална роля на печата в Народна република България в условията на преустройството“ (2 август 1988). В него се констатираше, че липсват „доста-тъчно гаранции за защита на журналиста и редакцията от страна на държавни и обществени органи и организации, както и от отделни личности, които воюват срещу всяка критика, срещу нормалния и широк обмен на информация в обществото"(!?). Нали беше още съвсем пресен споменът за разправата с Тамбуев и Обрешков? Кого можеше да впечатли призивът на Политбюро „да се създадат необходимите политически, правни и други гаранции за защита на журналистите, когато те разкриват недостатъци, прояви на безотговорност, злоупотреби и престъпления“. Та нали от най-високо място отново беше даден пример за лицемерие и цинизъм?

Връщам се към разговора при Тодор Живков за Тамбуев. Той ни слушаше външно спокоен. Но явно се беше ядосал. Започна да говори сдържано, с много хладен, стоманен — бих казал — глас, фиксирайки ме през цялото време в очите. Каза, че решението за изключването на Тамбуев е правилно, защото е наклеветил невинни хора и в тази работа той е бил подведен. Бил е подведен от една журналистка от в."Труд“, която е от Етрополе. Тя му съобщила неверни факти, той й се предоверил и им дал гласност. А бащата на журналистката бил на разработка от Държавна сигурност още от 1968 г.

След като Живков ни освободи, се обърнах към Никола Стефанов — началника на неговия кабинет — с доста рязък тон. Казах му, че една журналистка — която и да е тя — едва ли би могла да подведе такъв опитен човек като Тамбуев. Що се отнася до факта, че баща й бил на разработка от Държавна сигурност, това нищо не доказва. Нали по времето на Вълко Червенков самият Живков, както многократно е разказвал, е бил на разработка като английски шпионин?

3.

Това стана в четвъртък. В петък Тодор Живков не дойде в ЦК. В понеделник сутринта той повика само Никола Стефанов. Следобед последва любезната „покана“ да се явя на следващия ден при Чудомир Александров. Той заемаше ъгловия кабинет на втория етаж на Партийния дом. Вътре заварих и министър-председателя Георги Атанасов. Защо именно Атанасов? Вероятно Живков е искал той да бъде в течение на нещата. Срещата беше много кратка. Александров ми съобщи без никакви обяснения, че по нареждане на Живков трябва веднага да се пенсионирам. И тъй като само седмица преди това беше излязло решение на Секретариата на ЦК да замина за Париж за разширяване на коронарен съд, Живков отменил това решение.

Зададох един-единствен въпрос: По какви причини ме пенсионират?

Тогава узнах, че от мен изтичала служебна информация, за което Живков бил предупреден от приятелска държава. В началото той не повярвал, но по-късно получил потвърждение на този факт. Александров добави, че пак ще се срещнем и ще говорим допълнително по този въпрос. Но не би! Скоро той самият стана поредна жертва на Живков, беше изваден от Политбюро и снет като секретар на ЦК (юли 1988).

Едва след освобождаването на Тодор Живков от поста генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет — някъде в края на февруари 1990 — разговарях отново с Чудомир Александров. Тогава научих, че Живков бил забранил да замина на лечение, защото проверката около мен все още продължавала. Ала здравословното ми състояние междувременно се беше влошило значително. Налагаше се вече да се прави не дилатация на коронарен съд, а сърдечна операция. Бях опериран през март 1991 г. Сложиха ми изкуствена митрална клапа и три байпаса и за доста дълго време излязох от строя.

Обвинението, което Живков отправяше към мен посредством Александров, просто ме зашемети. От две години имах доказателства за растящото му недоверие към мен — след като десетилетия ми беше оказвал голямо доверие. Промяната си обяснявах с възникналите конфликтни ситуации след XVII-ия конгрес на КПСС. Аз не се стараех да крия от него моите резерви и несъгласия за начина, по който партийното ръководство и лично Живков посрещаха „перестройката“, подета от Горбачов, както и за опитите преустройството у нас да се подменя с псевдопреустройство. Остро реагирах на крайно неправилното отношение, което се допускаше към интелигенцията, както и не скрих и своето решително несъгласие с мерките, които се предприемаха към журналиста Тамбуев. От отговора на Александров се разбираше, че последният ни сблъсък не беше причина, а само повод да бъда изваден от Кабинета. Преди около четири месеца, по време на „сутрешното кафе“, бях намерил удобен момент, за да съобщя на Живков в присъствието на останалите ми колеги, че съм готов да се пенсионирам. И как реагира? „Остави, тримата с Димитър Методиев ще се пенсионираме заедно“. И защо ми „лепва“ такова грозно обвинение? За да ми затвори устата? Да не смея да споделям с никого-след моето пенсиониране каквото и да е във връзка е дългогодишната ми работа в Кабинета?

4.

Постъпих при Тодор Живков като негов сътрудник на 1 февруари 1950 г. Цели 38 години съм изпълнявал негови поръчения. Давал съм от себе си — съзнателно и без да се жаля — знания, опит, време, интелектуални сили. Разбира се, като патриот аз служех на партията, на идеала, който осмисли моя живот, на народа, заради който участвах в антифашистката борба, а след 9 септември 1944 г. във Втората световна война като доброволец. С такова съзнание работих в Кабинета на Живков. Помагах му според своите възможности в неговата многостранна дейност близо четири десетилетия. А той не намери за необходимо да отдели поне пет минути от своето безценно време, за да ми съобщи лично присъдата, която ми беше произнесъл. При напускането предадох на началника на кабинета целия свой дългогодишен служебен архив. Ала се оказа, че това не е достатъчно. Предадох и личните си бележници, които съдържаха освен служебни записки, водени по време на доклад при Живков, също и бележки от симпозиуми, от заседания на научната секция, която ръководех в Института по социология при БАН и от други научни мероприятия.

Още не знаех цялата истина за това, което се криеше зад думите „от тебе изтича информация“. Опитах се да си спомня — с кого съм споделял за моите тягостни преживявания в Кабинета през последните две — три години; за моето недоумение от някои ходове на Живков, които не пасваха на обявената линия на преустройство и на очертания в т.нар. Юлска концепция (1987) нов модел на нашето по-нататъшно обществено-политическо и икономическо развитие. И през ум не ми минаваше, че става дума не изобщо за „изтичане на информация“ по време на някакъв разговор с близък приятел, т.е. за неволно изтървана дума или за инцидентно споделен случай, станал в Кабинета. Живков — както научих по-сетне — имаше съвършено друго предвид: че съм бил предоставял информация на френските секретни служби. С други думи — че съм агент на френското разузнаване…

5.

Тодор Живков все пак ме прие, след моя настоятелна молба, в първите дни на август 1988 г. — четири месеца след освобождаването ми от ЦК. Срещата беше много кратка — няколко минути. Посрещна ме студено и официално. Съобщи ми: от приятелска държава получил предупреждение, че от мен изтичала информация. В началото не повярвал, но впоследствие получил нов сигнал: ставало дума за документ с мой подпис. Чудел се какво да предприеме. Извикал Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, и неговия пръв заместник Григор Шопов. Посъветвал се с тях и решили да бъда взет на разработка.

Какво значи да бъдеш взет на разработка? Обясни ми го малко по-късно един приятел: „Обърнали са ти хастара десет пъти. И да знаеш, че си кристално чист, щом не си зад решетките. Проследили са цялото ти потекло до девето коляно, отворили са ти отново досието, за да го проучат в нова светлина, прочели са всяко копие от писмата, които си получавал от чужбина, подслушвали са всичките ти телефонни разговори, разговорите в къщи с близки и приятели. Възможно е да са ти правени и телевизионни снимки.“

В края на разговора Живков ми съобщи, че няма претенции към мен. Имал съм известен принос в работата на Кабинета. Що се отнася до пенсионирането ми, това е естествен процес — сега аз, догодина той. Колко прозорлив се оказа!

Знаех, че неотдавна моят приятел проф. Тодор Попов беше станал жертва на шпиономанията. Специалист по въпросите на световното селско стопанство, Попов преди 9 септември 1944 г. още като ученик станал член на РМС и попаднал в затвора. Впоследствие се беше отдал на науката. Беше специализирал в Западна Германия. От там — възмутен и е болка на сърце — той изпращаше до Милко Балев, тогава началник на кабинета на Живков, материали за неблагополучното представяне на нашите зеленчуци и други селскостопански произведения на Мюнхенския пазар. Под ръководството на нашия именит учен акад. Павел Попов той взе най-активно участие в разработването на програми за комплексното аграрно-икономическо развитие на редица окръзи. По-късно проф. Попов стана отговорен сътрудник в Международния институт по приложни системни изследвания във Виена, където работи няколко години в сферата на своите научни интереси. След това в София той възглави научната лаборатория при БАН по продоволствения проблем. Проф. Попов продължи да сътрудничи на кабинета на Живков. Той беше неспокойна и търсеща натура. Силно и честно преживяваше, че важни аграрни проблеми не се решаваха своевременно, поради неразбиране или немарливост. И остро реагираше.

Един ден — през февруари 1987 г. — след като помощниците си тръгнахме от доклада при Живков, Милко Балев ме покани да го последвам. Неговият работен кабинет беше разположен на същия втори етаж на Партийния дом, на който се намираше и работният кабинет на Живков. Минахме през стаята на секретарката и влязохме в тази на Балев. В нея имаше дълга маса със зелено сукно, която запълваше пространството от бюрото да входната врата. Без да седнем и без нищо да продумаме, застанахме пред масата. На нея бе положена дебела папка с писмени материали. Балев я отвори, прелисти и намери материала, който му беше необходим. Мълчешката ми го подаде. Чета с изумление. Това е писмо на Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, до членовете на Политбюро. Уведомява ги, че ден преди това е бил арестуван… проф. Попов като шпионин на федерална република Германия. Чета и не мога да повярвам на очите си. Гледам Балев като вцепенен. Той мълчи и ми дава знак и аз да мълча. Прибира папката. Писмото на Стоянов до членовете на Политбюро има своето обяснение. Такъв беше редът. За арестуването на член на БКП, номенклатурен на ЦК, Политбюро трябваше да бъде уведомявано.

Отидох си. Обмислях трескаво какво бих могъл да предприема. Личното ми застъпничество пред Живков би дало обратни резултати. Недоверието, което той вече изпитваше към мен, обезсмисляше какъвто и да е мой ход пред него. Реших да говоря с Начо Папазов, председателя на ЦКРК на партията. Известно ми беше, че двамата с Попов са от един край и се познават добре още от годините на фашизма. Влязох при него. Папазов вече знаеше за случилото се. И той недоумяваше. Стягаше се да заминава на лечение в Чехословакия за един месец. Ала обеща преди това да постави въпроса пред Живков. Както научих, Живков му предложил да разискват въпроса след като Папазов се завърне от лечение.

За зла участ, дни преди завръщането на Папазов предстоящият му разговор с Живков стана безпредметен. Една заран, както и предния път, Милко Балев, след като излязохме от доклада при Живков, ме покани да го последвам. Всичко се повтори както в предишния сценарий. На масата в работния му кабинет лежеше дебела папка, натъпкана с материали. Отвори я, прелисти и ми подаде да прочета едно писмо. Пак писмо на министъра на вътрешните работи до членовете на Политбюро. И пак се отнася до проф. Попов. Съобщаваше се, че същият е бил пуснат под гаранция от… 500 лева (?!?) до предстоящото съдебно дело. Но тъй като той се е самоубил предния ден, се предлагаше преписката да бъде изпратена „ към дело“. Толкова!

Впоследствие научих, че проф. Тодор Попов, след като излязъл от ареста, събрал семейството и уверил съпругата и двамата си сина, че е невинен. На другия ден намерили трупа му под прозорците на кооперацията, в която живеел… Така си отиде един прекрасен човек и надежден учен!^[1]

Такава беше обстановката. Шпиономанията се подхранваше от студената война. Ала тя не затихна нито в условията на международното разведряване, настъпило след срещата в Хелзинки, нито дори след като Горбачов беше започнал перестройката в Съветския съюз. Шпиономанията се оказа важен белег на сталинисткия тоталитарен режим - надеждно средство за неговото самосъхранение. След последния ми разговор с Живков (август 1988) и след случилото се с проф. Попов ми стана ясно, че над мен виси дамоклев меч, който може внезапно да се стовари. Видях се принуден да предупредя съпругата и сина ми, а също някои приятели, че нямам намерение нито да си тегля куршума, нито да скачам от някой висок етаж, нито пък да правя автомобилна катастрофа. До 10 ноември 1989 г. живеех, без да зная дали ще осъмна, дали ще замръкна. Най-мъчителното беше, че в същото време трябваше да наблюдавам безгласно как из София се разпространяват всевъзможни митове и легенди по мой адрес, без да мога да направя каквото и да е в моя защита. Срещу митове и легенди няма защита — и сега, и в бъдеще…

И така, благодарение на „прозорливостта“ на Живков, през март 1988 г. един френски агент, успял да се „промъкне“ във висшия властнически ешелон, т.е. аз, беше най-после обезвреден…

2. РУСЕ, БУКУРЕЩ, СОФИЯ

Когато тръгнах към подреждането на тези записки смятах да не пиша почти нищо за себе си. Ала логиката на повествованието ми налага друг ред.

1

Роден съм в Русе през 1919 г. И макар да съм живял там по-малко от десетина години, винаги съм се гордеел с моя роден град. А и едни от най-хубавите, най-романтичните спомени от моето детство са свързани е Русе. Гордеех се преди всичко със славата му като едно от най-важните исторически и културни средища в България. За моя именит съгражданин Елиас Канети научих едва преди двадесетина години. Но знаех за легендарната Баба Тонка, за сина й Никола Обретенов, съратника на Ботев, за подвига на Ангел Кънчев, за приноса на моя роден град по време на Възраждането и на борбите за освобождението от турско робство. Това разпалваше моето детско въображение и обичта ми към България.

Русе беше известен като една отдавнашна врата към Европа. Параходът, който в годините на моето детство продължаваше да свързва Русе с Виена, пренасяше не само хора и товари, но и духовни ценности на европейската култура. Колко силно се вряза в паметта ми спомена за къщите и магазините по старата чаршия, за хубавата фасада на театралната сграда, която ми изглеждаше тогава толкова величествена, за интересните мансарди, на каквито се любувах отново в Париж, десетилетия по-късно.

Тук, в Русе, обикнах природата — живеехме в покрайнините, в къща с огромен двор, с много и най-различни овощни дървета. Понякога вечер се качвах на покрива на една барака в двора и легнал по гръб, с часове разхождах погледа си от съзвездие на съзвездие, наслаждавах се на небесния свод. Какви големи, чудно красиви нощни пеперуди имаше в тази градина! Обичах да се разхождам по брега на Дунава. По онова време реката ми се струваше безкрайно широка, едно от чудесата на света.

2

На два пъти се наложи с родителите и брат ми да напуснем Русе и да се преселим в Букурещ, където баща ми — счетоводител, си беше намерил по-подходяща работа. Първият път съм бил на тригодишна възраст. Завърнахме се в Русе след четири години. Станах ученик. Вкъщи говорехме на старинен испански език — шпаньолски. В моя род по майчина линия се знаеше, че по-раншното ни фамилно име е било Валаджи. Смяташе се, че родовият корен отпреди столетия е в испанския град Валядолид.^[2] От тези пет години, когато пак живяхме в Русе, са спомените ми — благодарение на дядо — от еврейските празници и обичаи. Моите вуйчовци бяха видни люде в еврейската общност в града, но не бяха ционисти.^[3]

Помня колко убедено вуйчо Йосиф ми разясняваше утопичността на идеята за изграждане на еврейска държава в Палестина. „Арабите са милиони. Достатъчно е да се изплюят по веднъж, за да се удавят там всички евреи.“ Историята го опроверга. И мен животът ме опроверга. На преклонна възраст трябваше да преразгледам моите възгледи и позиции по отношение на еврейството и еврейската държава.

Едва навършил единадесет години, през 1930-та, се преселихме в Букурещ. Постъпих в българското училище „Христо Ботев“, където навремето е преподавал и нашият велик поет и революционер. За съжаление от тази наша национална светиня — българското училище на „Калеа Кълърашилор“, остана само споменът. Няма го дори мазето на училището. То се отваряше отвънка — с полегати капаци, покрити с боядисана в зелено ламарина. Мазето, в което е живял Ботев и е печатал своя вестник. Тук е идвал и Левски.

3

Не успях да изкарам докрай учебната година. Румънските власти не ми признаха училищните свидетелства от България. Наложи се да се подготвя като частен ученик и да се явя на изпити по предметите за четирите отделения.

Лицеят завърших през 1939 г., около два месеца преди да избухне Втората световна война. Деветте години, през които живях за втори път в Букурещ, са може би едни от най-тежките, най-тягостните периоди в моя живот. Странно откровение! Та нали тъкмо юношеството и началото на младостта се смятат за най-безгрижните, най-хубавите и интересни години, когато човек открива себе си и света? Когато започваш да трупаш знания и да „проникваш все по-дълбоко в миналото на човечеството, да опознаваш все по-добре съвременната ивилизация, да моделираш собствения си характер? Погледнато от този ракурс, букурещките ми години бяха наистина много плодотворни. В класическия профил на гимназията получих солидни знания по латински и латинска литература, по история и география, по френски език. Мой любим румънски поет стана Михай Еминеску. Имах възможност да опозная добре френската литература и култура. В гимназиалните класове усвоих основите на логиката, етиката, социологията. Тогава именно се оформи у мен широка палитра от интереси — от литературата, през историята и особено археологията, до философията и социалните знания. Помня как мечтаех да имам възможност да се отдам на науката — тогава имах чувството, присъщо на младостта, че с която и област да се захвана, ще ми бъде интересно и ще мога да се справя.

Ако смятам букурещките си години за едни от най-трудните, най-тягостните, имам предвид тежките финансови и битови условия на нашето семейство и най-вече — противната обществена атмосфера, в която бях принуден да живея. Това бяха годините на утвърждаването на хитлеризма като идеология и практическа политика в Германия. Хит-леризмът, и особено омразата към евреите като негов съществен елемент, намираха благоприятна почва в Румъния, където антисемитизмът отдавна беше пуснал дълбоки корени. Негова жертва ставаха мои най-добри дългогодишни румънски съученици. Антисемизмът тровеше моето всекидневно битие. Гоненията, униженията и оскърбленията, които искаха да ми втълпят, че съм второ качество човек, нараняваха жестоко моята душевност. Те подсилваха моите отрицателни преживявания, свързани със сложните финансови проблеми, които тормозеха нашето семейство, и с влошаващото се здравословно състояние на майка ми. През последните четири години на лицея бях принуден да отделя ценно време, тъй необходимо за моята собствена подготовка, за да преподавам на няколко ученика.

Всичко това естествено сложи силен отпечатък върху отношението ми към хората, към обществената среда. Психиката ми се оказа лесно ранима. И същевременно — а това може да изглежда парадоксално - укрепна едно вътрешно противодействие, едно силно чувство за собствено достойнство, амбицията ми за самоидентификация. Навярно тук трябва да търся генезиса и на моята мнителност, и на депресивните състояния, които ме спохождаха отвреме-навреме, и същевременно на упоритостта и стремежа да се справям възможно най-добре със задачите, с които се нагърбвах. И може би това засилено чувство за достойнство — лесно наранимо, но и съпротивляващо се на потъпкване на индивидуалността — ме е крепяло в живота и ме е тласкало напред.

4

Тези години имат съществено значение за моето не само интелектуално, но и идейно развитие. Като се почне още от времето на юношеството ми, това развитие е обременено с доста лутаници и заблуди. Ала винаги подтиквано от стремежа да опознавам „тайните“ на света и обществото, да откривам истината. В годините на моята конфирмация в Букурещ бях религиозен и редовно посещавах синагогата. Увлечен известно време по възгледите на някои древногръцки философи, намерих у Кант (в неговите натурфилософски прозрения и в етическия императив) важни светогледни ориентири. Дълги години бях под влиянието на рационализма на Декарт и особено на Спиноза, моя най-любим учител преди да прегърна марксизма. Разумът стана върховният критерий за истинността на моите възгледи и за правилността на моето поведение. Неговото „Deus sive natura“ („Бог или природата“) хвърли и за мен мост към атеизма. Завърнах се в България (1939) убеден спинозист.

Сложната международна обстановка в годините непосредствено преди Втората световна война, драматичните събития през този период не можеха да не изострят моя интерес и съпричастност към обществените и политическите процеси. Настъплението на нацизма в Германия, гражданската война в Испания, победата на Народния фронт във Франция, надигането и вакханалиите на „Желязната гвардия“ в Румъния — оказаха нарастващо влияние върху моята чувствителност, върху моята философска, социална и политическа ориентация. Жадно попивах идеите на Жан-Жак Русо и на Великата френска революция, хуманизма на Виктор Юго и Емил Зола, „утопиите“ на Томас Мор.

Мечтаех за общество, в което да има истински човешки отношения между хората, независимо от вяра и цвят, за такова обществено устройство, в което ще изчезнат войните и насилието, ще се преодолее пропастта между бедни и богати, ще се открият необятни простори пред личността. Именно затова възприех „Беседи с учителя по философия“ на Трахтенберг и „Капиталът“ на Маркс (изданието на Борхард) като откровение. В тях намерих убедителен отговор на въпросите, които ме вълнуваха години наред. Тези настолни за мен книги станаха онзи катализатор, благодарение на който застанах на диалектикоматериа-листически позиции от гледна точка както на философската теория и метод, така и на обществено-политическите си възгледи. Марксистката литература, която „попивах“ през 1940–1941 г. благодарение на Еврейското читалище в София, обогати и разшири философските и политическите ми познания.^[4]

Такива са накратко криволичещите пътеки на моето идейно развитие, трудностите и усилията ми да „прозря“ истината, воден от интелектуални и емоционални подбуди. Оставаше да преодолея страха, за да направя решителната крачка от идейна убеденост към практически действия. Нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз — страната, въплъщаваща в моите очи обществения идеал, който бях прегърнал и с разума, и със сърцето си — премахна колебанията и нужната крачка беше направена.

5

Завърнах се в България пет дни след като си взех бакалауреата (юли 1939), за да отбия военната си служба. Станах трудовак на турската граница, където строяхме бункери и подземни галерии. През октомври 1940 г. се прибрах в София при моите родители. Не можех обаче да продължа образованието си, защото Законът за защита на нацията ми преграждаше пътя към университета. През 1941–1944 — с прекъсвания през зимните месеци — бях мобилизиран в еврейските трудови лагери. А през 1943-та, когато евреите от София бяха изселени в провинцията, нашето семейство се оказа в Лом. Ала през всички тези тежки години, когато върху нас се стовариха антиеврейските мерки на правителството, бях силно впечатлен от демократизма и толерантността на българите, с които общувах, от дружелюбното им отношение, от готовността им да помагат, особено по време на изселването на евреите от София. Какъв силен контраст с душната, враждебна атмосфера, в която живеех преди това! И как болезнено и с възмущение посрещам появата на разни антисемитски пасквили сега, когато проглушихме света, че изграждаме демокрация в България. Книгите на някой си Никола Николов, които заляха книжния пазар; брошури за евреите и масонството, които ме връщат назад с десетилетия — по времето на Гьобелс и Желязната гвардия; статии в разни вестници с неприкрито антисемитско съдържание — всичко това, както си представят някои, е може би неотменим белег на действителната демокрация!

Заедно с хиляди патриоти участвах активно в борбата против фашизма и обвързването на страната с хитлеристка Германия (1941) -в началото в редиците на Работническия младежки съюз (РМС) — от есента на 1941, а от февруари 1944 г. — на Комунистическата партия.^[5]

На 9 септември 1944 г. участвах в премахването на фашистката власт в Дупница, където бяхме избягали от еврейския лагер с моя партиен отговорник Берто Кало, за да се присъединим към партизанския отряд. Там постъпих доброволец в новоформирания 3-ти гвардейски полк с командир Желю Демиревски. В неговия състав взех участие в Отечествената война — в боевете за освобождаването на Македония.

Трудни са за описване и опияняващата радост, и чудесните надежди, с които посрещнах Девети, а след това и победата над хитлеризма. Най-после се откриваше простор за изграждането на новото общество, мечтано от най-светлите умове в човешката история. Общество, в което и аз, евреинът, ще се чувствам пълноправен участник в историческите събития, в коренното преустройство на живота. Така, както бях пълноправен участник в тежката борба против фашизма.

След завръщането от фронта работих известно време в еврейската община в София. В края на 1945 г. бях изтеглен на работа в PMC, а от 1948 — в БКП.

6

През 1992 г. се чества 500-годишнината от изгонването на евреите от Испания. По този повод имах възможността да се срещна и разговарям в София с един от ръководителите на Европейския еврейски съвет. Недоумяваше защо не се изселих в Израел през 1948–1949 г., когато заминаха повече от 45 хиляди души от 50-хилядното еврейско население в България. Защо, след като съм останал жив благодарение на съпротивата на българския народ, не отидох да градя новия живот в новосъздадената държава? Защо предпочетох да се разделя завинаги с единствения си брат и неговото семейство, а съпругата ми — с майка, баща и единствена сестра, които се изселиха в Израел? Очевидно и този човек беше станал жертва на легендата, сътворена от примитивно мислещи хора, сред които и един прославен партизански командир, че в България евреите са участвали активно в борбата против фашизма единствено за да спасят собствената си кожа.

Та нали ние се борехме заедно е българските ни другари преди всичко като патриоти за свободата и честта на България? Заради собствената си кожа ли воювахме по фронтовете? Или защото съзнавахме, че България трябва да даде своя принос в освободителната война, за да заслужи по-добра следвоенна участ? Заради собствената си кожа ли се бориха срещу фашизма и дадоха своя живот Ани Вентура, Мати Рубенова, Мико Папо, Виолета Якова и десетки други евреи? Такава ли беше цената, заради която моят приятел, доброволецът Жак Конфорги участва доброволно в атаката на „кота Ястребец“, където се бяха окопали войници от нацистката дивизия „Принц Ойген“, и загина заедно с командира Демиревски и десетки други бойци от нашия полк? Та нали от любов към България оставих тежко болна майка (тя почина само след година на 51-годишна възраст), оставих съпругата си и отидох на фронта без никаква военна подготовка?

А когато ми беше предложено да напусна еврейската община и да премина на работа в РМС, аз не се поколебах. Приех с готовност. Не само по силата на партийната дисциплина. Нито поради някакви меркантилни съображения (започнах да получавам възнаграждение много по-малко от това, което получавах на предишната си работа), а по идейни подбуди. До края на моята „младежка кариера“ (1948) аз бях секретар на един от районните комитети на РМС в София.

3. КАК „ПОПАДНАХ“ ПРИ ТОДОР ЖИВКОВ

1

През 1948 г. бях инструктор в районния комитет на БКП в IV район (по-късно „Благоевски“) в София. Районният комитет ме изпрати да се уча в едногодишната школа на ЦК. Това беше за мен голяма радост. Имах огромно желание да обогатявам своите знания. След 9 септември 1944 г. записах „право“ в Софийския университет. Увлечен от революционните събития, непосредствен участник в политическите и трудовите изяви на младежта, в „разрушаването на стария свят“, успях да се явя на изпити само за първа година. И толкоз.

В партийната школа постъпих през есента на 1948 г. Настанихме се в едни стари, похабени сгради, недалеч от занаятчйското училище. И само след няколко месеца се преместихме в красивата и просторна сграда на бившия френски колеж в Лозенец. Голям и хубав двор, чудесна овощна градина, свеж въздух. Посочвам тази подробност единствено като индикатор за настъпилата рязка промяна в положението и възможностите на Комунистическата партия.

През лятото на 1949 г. завърших школата с отличен успех. Винаги ще бъда признателен на нашите преподаватели — проф. Радослав Янчев, проф. Васил Карамихов, проф. Юлий Бахнев, проф. Янко Атанасов, проф. Райчо Караколов, на асистентите Павел Костов, Янко Серкедж-иев и Петър Колев за солидните знания, които получих благодарение на тях. Очаквах с нетърпение да се завърна в района. Смятах, че сега ще бъда още по-полезен. Затова отклоних предложението на директора на школата Елена Димитрова (сестра на Георги Димитров и съпруга на Вълко Червенков) да остана в школата, въпреки че преподавателската и научна работа силно ме привличаха.

В края на учебната година в школата дойде Иван Масларов, тогава завеждащ организационния отдел на ЦК. Нисък, набит, този функционер на партията беше прекарал дълги години във фашистките зандани. И само година след тази среща в школата, Масларов щеше отново да попадне — след тежки инквизиции — в затвора по процеса на Трайчо Костов! Каква воля и висок дух са се изисквали от този човек, за да не се пречупи неговата вяра в партията и социализма. Години по-късно той ми разказваше с каква упоритост си е налагал всеки ден „да навъртва“ километри в своята килия, за да може да се съхрани. Иван Масларов беше придружен от Нинко Стефанов, завеждащ сектор „Кадри“ в ЦК на партията. Общителен, непосредствен, с организационен опит. Стефанов беше изпратен по-късно за първи секретар на Окръжния комитет на БКП във Враца. Прояви се като масовик и добър организатор, помогна за сплотяването на Окръжната партийна организация.

По предварително подготвен списък 15 курсисти бяхме повикани на обща среща с тях. Иван Масларов ни съобщи, че има решение да преминем на работа в ЦК. През тези дни усилено се говореше за тежкото здравословно състояние на Георги Димитров, който беше на лечение недалеч от Москва; за това, че Вълко Червенков е решил да привлече в апарата на висшия партиен орган млади хора. И действително, вестта за смъртта на Димитров дойде съвсем скоро. На срещата, за която разказвам, Нинко Стефанов съобщи, че има решение да бъда инструктор на ЦК. Колкото и да изглежда наивно, а вероятно така е прозвучало и тогава, станах и си направих отвод. Казах, че нямам нужните качества, за да работя в такава институция като ЦК. Това не беше поза, а мое дълбоко убеждение. Тогава ние благоговеехме пред ЦК, пред неговите членове, пред големия авторитет на работещите в сградата на ЦК дейци. Месеци след като работех вече в ЦК, когато се налагаше да вляза при по-отговорен другар — например Петко Канчев, един прекрасен човек, внимателен и благ, тогава зам.завеждащ отдел „Организационен“ — винаги получавах от притеснение сърцебиене и трябваше да изчакам пред вратата да се успокоя, за да мога да говоря. Такъв респект ми вдъхваше този човек и тази институция. Освен това на срещата с Масларов и Стефанов посочих, че смятам за свой дълг да се върна в районния комитет, който ме е изпратил на школа и разчита вероятно на моето завръщане. Отводът ми не бе приет.

Изглежда някои са тълкували превратно самоотвода ми. Смятали са, че постът, който ми се предлагаше, не ме задоволява. Веднъж Нинко Стефанов, когото винаги съм уважавал като честен човек, при среща в ЦК с Берто Кало споделил: „Твоят приятел си направи отвод. Изглежда се е надявал на по-висока длъжност.“ Кало, по това време секретар на Георги Нанков, преди Девети ми беше партиен отговорник. Среден на ръст, със сини благи очи, мълчалив и спокоен, с бавна походка, той излъчваше доброта и добродушие. Включил се отрано в антифашистката борба, Кало заедно със своята сестра Лиза и другарката си Естер изпълняваха всеотдайно поръченията на партията. В тежките години на нелегалната борба те бяха верни ятаци и явки на Антон Югов, Георги Нанков, Йорданка Нанкова и други отговорни дейци. По-късно Кало беше интерниран в концлагер в Кръстьо поле, другарката му Естер попадна в затвора след тежки инквизиции, а сестра му Лиза загина като партизанка край село Голец, Ловешко.

След години разказах на Иван Масларов историята с моя отвод. И не можах да се въздържа да не коментирам: „Бай Иване, както виждаш, още в онези години бяхме вече доста покварени. Не е могло да се допусне, че човек може да си направи отвод съвсем искрено, без задни мисли“.

Още с постъпването ми в ЦК настъпиха важни изменения и в отговорностите, които поемах, и в моето материално-битово положение. Подписах и специална декларация, с която се задължавах да спазвам най-строго служебната тайна. Промени се и моят обществен статус: започнах да ставам притегателна фигура за доста хора, сред тях и такива с по-видно положение, които преди това не ми обръщаха никакво внимание…

2

И така, на 1 август 1949 г. постъпих на работа в ЦК на БКП. Бях на 30 години. Започна нов период в моя живот — най плодотворния от гледна точка на интелектуално развитие и творчески резултати и, както ще се окаже, най-сложния и противоречив, изпълнен с големи надежди и разочарования…

Беше тежко, размирно време. Още преди смъртта на Георги Димитров (2 юли 1949) беше започнала разправата с Трайчо Костов, бележития политик, на когото гледахме като на втория човек в партията. Васил Коларов се ползваше със стара слава, той бе вече доста възрастен, а Вълко Червенков бе само изгряваща звезда. Бяхме силно смутени и объркани от новото отношение към Костов, от ескалацията на обвиненията и репресивните мерки, които се предприемаха срещу него. В апарата на ЦК никой не смееше дума да продума в защита на Костов или пък да изрази по някакъв начин съмнение в обвиненията, отправени към него. Страхът беше започнал да пропълзява в нашите души…

През януари 1950 г. се състоя пленум на ЦК на БКП. Той доби печална слава и влезе в историята на партията като „Януарският пленум“. Смъртната присъда срещу Трайчо Костов вече беше произнесена и през нощта на 16 срещу 17 декември 1949 г. той увисна на бесилото. Разправата с този бележит политик и комунист бе доведена до своя логичен край. Налагаше се ЦК и цялата партия да извлекат необходимите поуки в борбата срещу „врага с партиен билет“, „врага с комунистическа маска“. Доклад пред пленума изнесе Червенков. В него се съдържаше станалото нарицателно впоследствие изискване към комунистите и партийните дейци да бъдат „чисти като рилските езера“. Този иначе красив образ послужи като парола за поголовна проверка на кадрите, а и на редовите комунисти. Той отключи енергията и на доносниците и клеветниците. От чистите води на рилските езера избуяваха кълновете на недоверието и взаимната подозрителност.

На същия този пленум Тодор Живков бе избран за секретар на ЦК, като си оставаше първи секретар на Софийския градски и на Софийския окръжен комитет на БКП. Това бяха силни позиции и голяма власт. Той нямаше още 39 години.

3

В тези дни Тодор Живков ме повика и ми предложи да стана негов помощник. Обясни ми в общи линии какви ще бъдат моите задължения. Тогава бях поласкан от голямото доверие. Дадох съгласие. От 1 февруари 1950 г. станах политически сътрудник на Живков. Около три месеца, докато при него постъпи секретарка, изпълнявах и нейните задължения. Той имаше лични впечатления за мен от времето, когато действах в Софийската градска организация. От всичките ми срещи с него през този период ще разкажа за една, в която Живков можа да си създаде известно мнение за моята политическа и теоретическа подготовка. Отнася се до случая със скъсването на Коминформбюро и на БКП с Тито и Югославската комунистическа партия. В деня на първомайската манифестация (1948) към 9 часа сутринта, минути преди да потеглим към центъра, в седалището на IV районен комитет на Отечествения фронт нахълта д-р Владимир Бонев, председател на Софийския градски комитет на Оф. Там се бяхме събрали ръководителите на района. Владимир Бонев нареди да приберем незабавно — без излишен шум — портретите на Тито и плакатите с неговото име, подготвени за манифестацията. Изпълнихме нареждането, без някой да ни обясни защо трябва да го направим. Какво се беше случило, за да се прибегне до такава мярка? И то тъкмо по време, когато взаимоотношенията ни с Югославия бяха особено топли и сърдечни. Всички недоумявахме. Ала дисциплинирани, ние тръгнахме сред манифестантите и — без никакво обяснение — прибрахме портретите и плакатите с името на Тито. Манифестантите също бяха изненадани. Седмици по-късно научихме истината за възникналия конфликт между КПСС и Коминформ-бюро, от една страна, и югославското ръководство, от друга. Прочетохме и писмата на Сталин и Молотов с предупрежденията към ръководството на ЮКП.

На 27 юни 1948 г. се състоя пленум на ЦК на БКП, който обсъди и одобри резолюцията на Коминформбюро за положението в Югославската комунистическа партия. А на 12 и 13 юли с.г. беше свикан нов пленум на ЦК. Това е известният Шестнадесети пленум на ЦК на БКП. Доклад изнесе Георги Димитров. В него се правеха изводи и извличаха поуки за нашата партия от критиката, отправена от Коминформбюро срещу югославските ръководители. По решение на районния комитет на БКП в IV район членовете на районния комитет бяхме разпределени по всички партийни организации в района, за да разясним решенията на пленума на ЦК. Мен определиха за докладчик в партийната организация към Държавната печатница. Същата печатница, в която през 30-те години е работил и е бил партиен секретар Тодор Живков. Подготвих се старателно. Отидох в уречения час. Държавната печатница се намираше в кв. Лозенец, където сега е разположен музеят „Земя и хора“. Каква беше изненадата ми, когато минути преди събранието пристигна… Живков. Той беше тогава първи секретар на ГК на партията в София. Ръкува се с много от присъстващите. С някои от тях е бил колега в печатницата.

Събранието започна. Мъртвешка тишина. Хората се вълнуваха от обявения дневен ред. В присъствието на Живков, вътрешно притеснен, но външно спокоен, разясних доста подробно — към час и половина -основните положения от материалите на пленума. А въпросите бяха важни и твърде деликатни. Те засягаха основни теоретически и практически моменти от дейността на нашата партия — за характера и етапите на революционния процес в България и задачите, формулирани във връзка с тях; за аграрната политика на партията и отношението към различните социални групи на село; за българо-югославските отношения и македонския въпрос. Анализът в доклада на Георги Димитров беше твърде самокритичен. В словото си се постарах да предам колкото се може по-достоверно и убедително работата на пленума и неговия дух. След моето изложение заваляха въпроси. Направени бяха няколкочасови изказвания. Времето напредна и събранието бе отложено за следващата седмица. Без Тодор Живков да може да вземе думата! Едва тогава осъзнах гафа, който бях допуснал: трябвало е очевидно да съкратя значително моето изложение, за да предоставя на Живков — участник в пленума и първи партиен ръководител в София — да произнесе речта, за която се беше готвил, факт е, че на следващото събрание вместо него дойде Митко Григоров, секретар на ГК на партията.

Предполагам, че за постъпването ми при Живков е съдействала и препоръката на Спас Христов, с когото работех непосредствено след идването ми в ЦК — като негов помощник. Христов — бай Спас, както го наричах, беше инспектор на ЦК, един от апостолите, които пребиваваха повечето време в някой окръг на страната, далеч от семейство и близки. Среден на ръст, с много волево лице, бивш работник, бай Спас беше закален в нелегалната антифашистка борба. Ценях го заради неговата преданост, честност и откритост в работата, беше човек твърд, дисциплиниран и праволинеен. В дните на постъпването ми при Живков, Христов беше изпратен на работа в МВР като завеждащ „Кадри“ с чин генерал.

Скоро срещнах Христина Брадинска, бивша моя ръководителка в софийската младежка организация. Уважавах я много заради нейната преданост към идеала и нейната принципност в работата, заради топлите й другарски отношения и грижовност към хората, с които работеше. Брадинска беше работничка, известна ремсова деятелка, една от активните участнички в антифашистката борба, отличаваше се с изключителна скромност. Тя беше научила, че съм се съгласил да стана помощник на Тодор Живков. Просто ме наруга. Наруга ме за това мое съгласие. Тя беше категорично против да свързвам личната си съдба с тази на Живков. Смути ме мнението на Христина. По-късно разбрах, че не само тя, но и Ирина Стефанова и други сътрудници, преминали на работа от РМС-а в Градския комитет на БКП в София, не уважаваха Живков, нямаха високо мнение за него като човек и политически деец. Отрицателни оценки чувах и от други комунисти, които го познаваха лично. Някои от тях се изказваха доста остро по негов адрес. Смятаха го за човек без особени възможности и морални задръжки. По-късно, когато Живков се беше наложил като първи партиен ръководител, някои от тях с учудване споделяха: „Я виж колко много израсна Живков, просто да не повярваш!“ Съмнявам се дали беше казано напълно искрено. Вече ставаше опасно да нямаш добро мнение за първия секретар…

4

В ЦК бях постъпил твърдо решен да бъда максимално полезен на партията. А перспективата да помагам непосредствено на секретар на ЦК ми се видя много примамлива. Това подхождаше и на моята склонност към кабинетна работа, към теоретическо осмисляне на практическия опит. Ето защо реших, че трябва да полагам грижи за моята общообразователна и културна подготовка. Още при постъпването ми в ЦК напуснах юридическия факултет и се прехвърлих да следвам задочно специалността „философия“ в Софийския университет. Прецених, че моята отколешна любов към философията е много по-силна, отколкото ме привличаше правото; че с помощта на философията ще придобия много по-широк и по-дълбок поглед върху обществените процеси, ще мога да се ориентирам по-добре в тяхната динамика, в назрелите потребности на развитието на обществото. А това ми се струваше особено необходимо за спецификата на политическата работа, която ми предстоеше в ЦК. Смятам, че правилно определих моя избор. Планомерно и своевременно, макар и за сметка на силно напрегната работа, която ми „изяждаше“ вечерните часове, неделните почивки и годишните отпуски, подготвях и се явявах на предвидените изпити. В срок — през 1953 г., се дипломирах. Съпругата ми пое — и тогава, и през следващите години, почти всички грижи, свързани със семейния бит и възпитанието на децата. Започнах да съчетавам служебните си задължения в ЦК с интензивна научноизследователска работа в Института по философия, а след 1968 — в Института по социология при БАН. Дължа голяма благодарност на моите колеги в двата института и на бившите ми сътрудници в секция „Социология на науката и образованието“, благодарение на които разработихме е общи усилия редица научни проблеми.

Когато станах помощник на Живков нито съм знаел, нито съм могъл да предположа, че той ще се изкачи на най-високото стъпало на партийното и държавното управление; че аз ще работя при него и с него в продължение на близо четири десетилетия. И сега, когато хвърлям оценъчен поглед назад, един парлив и за самия мен въпрос настойчиво търси отговор: защо останах толкова години на работа в личния кабинет на Живков? Търся не мотиви за оправдание. Смятам, че отговорът на този въпрос има значение не само в личен план.

Останах може би заради по-голямата заплата? Или заради привилегиите? Заради доброто си обществено положение? Да, всички тези фактори безспорно са били налице. Не ги подценявам. Неведнъж съм имал случай да наблюдавам как се влошаваше материално-битовото положение на мои колеги в ЦК, след като — по една или друга причина — бяха освободени. А и когато бях решил да напусна, за да стана редовен аспирант, много реално бях оценил как рязко ще се влошат материалните условия на живот на моето семейство. Няколкото опита да изляза от Кабинета, които бях предприел през различни години, ми дават обаче основание да твърдя, че горните мотиви не бяха решаващи. Още по-малко те можеха да имат такова значение по времето, когато вече бях постигнал едно сравнително солидно положение в науката, а и семейството ми беше „изплувало“.

Няма да бъде просто поза, нито пък опит да заблуждавам, включително и себе си, ако подчертая:_ през цялото време работих и живях с чувството и съзнанието, че изпълнявам партийно задължение, че помагайки на Живков, помагам непосредствено на партията в осъществяването на социалистическия идеал_. Още като младеж съм се стремял — а това съм го внушавал и на моите сътрудници в РМС и на останалите ремсисти — да гледам дори на делничната си ремсова работа като на частица от онова голямо, може да се каже грандиозно дело, което партията и народът вършат. Нямах ли още по-голямо основание да оценявам поне със същите измерения значимостта на моята отговорна дейност като помощник на Живков?

И друго нещо, много съществено. Работата в Кабинета предоставяше една уникална възможност: научни постановки и изводи, свързани с нашето развитие, нови идеи и виждания, до които си достигнал, да бъдат пуснати в оборот посредством негови речи и доклади, документи на ЦК, за да се превърнат по този начин в ръководство за действие, в непосредствена политическа реалност. Иначе можеха да останат -особено след като Живков си беше присвоил правото единствен да казва нова дума в марксизма — да събират прах в дебели научни трудове по лавиците в библиотеките. Такава беше действителността, колкото и днес да изглежда печална.

Що се отнася до моето отношение към Тодор Живков като лидер на партията и държавата, няма защо да крия — дълги години, прекалено дълго гледах на него като на политика, призван едва ли не пожизнено да направлява съдбините на България, хиперболизирах неговите качества. През 1971 г. бях поканен в Института по социология да говоря за Живков във връзка с неговата 60-годишнина. Бях още под силното впечатление на неговото посещение в Куба (1970), от срещите му с фидел Кастро, когато той се изяви от към най-хубавата, най-интересната си страна. Запазил съм случайно бележките си от тази беседа в Института. И се чудя колко много съм го идеализирал като човек и ръководител. Дори към такива явни негови отрицателни черти като склонност към субективизъм, демагогия, хитрост, авторитарност и фрапиращи случаи на недостатъчна образованост и ниска култура, аз се отнасях със снизхождение. Освен това, аз и моите колеги имаме голяма вина за изкуственото „помпане“ на неговия авторитет. Как да се обясни това наше поведение?

За себе си ще кажа: живеех с убеждението, че начело на държава, поела пътя на социализма, трябва непременно да стои изключително авторитетен ръководител. И че едно от задълженията на пропагандата следователно е да съгражда такъв авторитет, да съдейства лидерът да стане всепризнат. Това не беше само мое убеждение. Смятах, че едно от нашите предимства пред капиталистическите държави, където доста често се сменяха президенти и министър-председатели, е в това, че в нашите страни системата позволява начело да застават силни, ярки ръководители, спечелили подкрепата не само на една или друга социал-на група, а на народа и поради това — призвани да управляват пожизнено като Ленин и Сталин. А това на свой ред — мислех си — облекчава и ускорява общественото развитие. И макар непрекъснато да спрягахме „колектива" и просто го фетишизирахме, в същото време ние канонизирахме личността на ръководителя и хиперболизирахме неговата роля.

Излишно е да подчертавам, че бях в плен на една ужасна догма, на една от най-страшните идеологически хипнози на нашето поколение.Защото в действителност въпросът не е бил в това — дали да има или да няма такъв лидер, а КОЙ ще съумее да стане, кой ще успее да поеме кормилото. И щом кормилото е попаднало в едни или други ръце, веднага се пуска в ход мощната пропагандна машина, за да се приписват на този човек качества, достойни за „всепризнатия лидер“. Раздуват се едни черти, тушират се други или се премълчава всичко онова, което би навредило на желания образ. Такава е простата, макар и грозна истина. Помня, когато в началото на 60-те години придружавах Тодор Живков на 70-годишнината на Валтер Улбрих (тогавашния лидер на ГДР), продължавах да вярвам искрено в тази догма. На това честване бяха дошли всички ръководители от социалистическите страни в Европа начело с Н.С. Хрушчов. А това не беше никак случайно. Като гледах тържеството и разсъждавах върху видяното тогава, бях убеден, че е съвършено правилно да се води такава линия за укрепване и издигане авторитета на ръководителя на ГДР (макар този авторитет да се раздуваше изкуствено). Ние искахме да направим едно неправено дотогава общество. И затова, когато на Априлския пленум Живков стана лидер на партията, за мен беше напълно естествено да му помагам да се утвърди, да завоюва авторитет, да изпълнява новите си отговорности. Исках да бъда полезен, защото виждах в негово лице диригента, който по волята на времето е поставен да ръководи този сложен оркестър. През тези години аз съм преживявал и огорчения и разочарования. Често са ме разкъсвали съмнения. Но винаги чувството за дълг, за партийна дисциплина е надделявало. Аз служех не на Живков, аз служех на един идеал, служех на България. Работех за една кауза, на която се бях посветил от младини — още от времето, когато за нея можеше да се сдобиеш не със служебен „Мерцедес“ с апартамент и евентуално с вила, а с доживотна или смъртна присъда.

Колкото до промяната в отношението ми към Живков като лидер на партията и държавата — това беше доста продължителен и мъчителен процес. Най-много бях разтърсен от неговата безпринципност и себичност при разправата с Александър Лилов (1983). В този случай той не успя да прикрие своите лични, егоистични интереси. И то тъкмо по времето, когато все по-ясно се виждаше, че социалистическата система е навлязла в задънена улица и в нея са необходими радикални изменения. Своеобразен ускорител на промяната в отношението ми към Живков и засилването на моята критичност към неговите действия се оказа започналата от М.С. Горбачов (1985) перестройка. Прегърнах я с ума и сърцето си, виждах в нея спасителния път за оцеляването на социализма. Но шикалкавенето на Живков, опитите да бъде подменено преустройството с лъжепреустройство в името на запазването на лична-та власт — това изостряше нашите взаимоотношения, доведе до неизбежни сблъсъци. И накрая — до моето изгонване от Кабинета.

4. ТОДОР ЖИВКОВ — СЕКРЕТАР НА ЦК НА БКП

1

Тодор Живков е изключително интересно явление в политическия живот на съвременна България. С какви ли не епитети, оценки и обидни думи бе „дарен“ след 10 ноември 1989 г. Стремежът да се представят нещата само в бяло и черно; тоталното отричане на всичко положително през годините, когато Живков ръководеше страната; крайното окарикатуряване на един политик, до неотдавна шумно превъзнасян -всичко това дава известна представа както за сложните обществено-политически условия, създадени у нас през последните години, така и за манталитета на доста „борци“ за демокрация. Пред мен е статията на Стоян Минчев „Унизителното възкресение на едно нищожество“, посветена на Тодор Живков.^[6] Просто да завидиш на автора за богатството от епитети, с които характеризира своя „герой“: „виртуозен въжеиграч“, „правешки хитрец“, „цар на тепиха на амбулантната политика“, „диктаторът, автор на целия бардак“, „стария хитрец“, който „за разлика от древно-гръцкия цар Мидас… притежаваше феноменалната способност да превръща човешкия материал, до който се докосваше, в изпражнения. А той в една или друга степен се докосна до повечето от нас“. Не познавам автора на статията, но явно Живков — като човек, притежаващ „феноменалната способност да превръща човешкия материал, до който се докосваше, в изпражнения“ — доста яко се е докоснал до него!

Мнозина съвременни политици, а и някои бивши негови съратници, отричат положителните качества на Живков като политик, силят се да го представят като простак, като недоразумение в нашата съвременна история. Колко неверни, какви примитивни представи! В едно телевизионно предаване (1990) в рубриката „Всяка неделя“, водещият Кеворк Кеворкян зададе на събеседника си Александър Лилов въпроса: „Вярно ли е, че Тодор Живков е лумпен?“ Смятам лаконичния отговор на Лилов за верен и достоен: „Тодор Живков не е лумпен. Той е политик.“

2

Тоталитаризмът и едноличната власт, като всяко друго държавно устройство и форма на власт, имат свои специфични характеристики, структура и механизми. Техният анализ е безусловна предпоставка, за да се разкрие същността на това държавно управление, същността на тази власт, начинът на тяхното функциониране и развитие. Този анализ би бил непълен и едностранчив, ако се абстрахира от реалната конкретна личност, която е стояла в определен период начело на тоталитарната държава, въздействала е върху нейните структури и механизми и същевременно се е ползвала от тях, за да поддържа своята лична власт.

Тези, които си задават настойчиво въпроса: как да си обясним този непонятен факт, че волята на Живков е могла да се представя толкова години като воля на целия или на почти целия народ — трябва да потърсят отговора преди всичко в природата, в същността на системата, в която това стана възможно, в нейната структура и механизми. Казвам — преди всичко. Но не само в нея, а и в индивидуалността на самия Живков. Аз споделям марксисткото гледище за ролята на личността в историята. Тази личност поставя определен отпечатък върху политическата действителност на своето време, върху политическите събития и процеси, върху функционирането и развитието на държавата, която ръководи. Ето защо е крайно време да се простим с една примитивни представа за Живков, пригодна може би за конюнктурните нужди на политическата борба, която обаче е далеч от това да улесни обективния, научен анализ на тоталитарната система и на едноличната власт.

Тодор Живков не е нито лумпен, нито авантюрист, попаднал случайно на политическата сцена на съвременна България. Към него, към неговата дейност са негодни еднозначните оценки. Защото и Живков, и неговата еднолична власт — като исторически факт — са сложни и противоречиви. Каквито бяха и самите исторически условия, в които Живков работи. Следователно всяка обективна оценка за него и неговия режим не може да се абстрахира от тези условия.

Тодор Живков е по природа политик. Като партиен и държавен ръководител той притежаваше ценни качества (политически, организационни, управленски, психологически), необходими за тази роля. При-родно интелигентен, с изключителна памет, което му даваше възможност да обогатява знанията си и да компенсира отчасти това, което не беше успял да усвои в училище. С голям житейски опит. Още преди да се изкачи на най-високия връх на партийната и държавната йерархия той беше преминал през богата политическа школа. С годините Живков овладя до съвършенство „тайните“ на борбата за власт. За човек с неограничени властнически амбиции и без силни морални задръжки всичко това представляваше огромен капитал, от който той — в условията на тоталитарния социализъм — съумя да се възползва в продължение на десетилетия.

Колкото и да го отричат и оплюват, колкото и грешки да е допуснал, Тодор Живков си е извоювал трайно място в нашата история. Казвам „трайно“ не само поради продължителността на неговото „царуване“ (33 години!), а главно защото времето, през което отговаряше за съдбините на България, е особено. Това е период, когато историческият експеримент за изграждането и развитието на неантагонистично общество в нашата страна достигна своята връхна точка, за да завърши с крах; период, през който нашата икономика и научно-технически напредък, нашите външноикономически връзки, националният доход, социалната политика имаха неоспорими завоевания; период, когато престижът на България като миролюбива сила, като културна съкровищница и изключително толерантна страна, беше високо издигнат, за да й бъде лепнато след това срамно петно по времето на тъй наречения „възродителен процес“. Този период обхваща само няколко десетилетия. Ала той е така наситен със събития и нестандартни решения, с такива ярки изяви на народен ентусиазъм и излъгани надежди, на масово себеотрицание и лично падение, на радващи успехи и болезнени провали, че не може да бъде измерен само с аршина на годините.

По силата на редица обстоятелства Тодор Живков застана на кормилото на БКП в бурната 1956-та година. Бяха отминали годините на отечественофронтовските правителства, на експроприацията на капиталистите, на борбата срещу опозицията. На Петия конгрес на БКП (1948) беше поет курс към изграждането на социализма. След смъртта на Сталин (1953) в СССР започна развенчаването на култа към неговата личност. Това обстоятелство и особено ХХ-ия конгрес на КПСС създадоха предпоставки за премахването и на култа към Вълко Червенков, ръководителя на партията и държавата след смъртта на Георги Димитров. Избран на Шестия конгрес на БКП (1954) за първи секретар на ЦК, дясна ръка на Червенков в осъществяването на репресивни мерки срещу ръководни кадри в страната, Живков стана впоследствие оръжиеносец на борбата срещу култа към неговата личност. В името на тази борба Априлският пленум на ЦК (1956), организиран и проведен с най-активното и ръководно участие на Живков, го издигна на върха на партийната и управленската пирамида.

3

За първи път видях Тодор Живков през май 1945 г., на площада пред храма „Александър Невски“. Този ден, неделя, бяхме семейно на гости в Красно село. По време на обяда радиото съобщи за падането на Берлин (2 май) или за капитулацията на Германия (9 май) — не си спомням точно. Все пак ми се струва, че беше 2 май. Станахме спонтанно от масата и тръгнахме веднага за София. Народът се стичаше масово към центъра. Така попаднах на площада. Там хората, възбудени и ентусиазирани, изразяваха с викове и лозунги своята радост. Народът ликуваше.

Изведнъж на стъпалата на катедралата се появи млад мъж, с оплешивяла глава, с големи, разперени уши, с дълъг, остър нос и остра брадичка, с тъмен тен на лицето. Започна да говори пред множеството. Говореше високо, разпалено, размахвайки дясната ръка, свита в юмрук. Направиха ми впечатление голямата убеденост, с която произнасяше своите слова, начинът, по който натъртваше върху отделни думи и изречения, свободното държание на човек, който умее да импровизира, знае как да установи контакт със слушателите. Пред нас стоеше добър оратор, който чувстваше и изразяваше своето, не бих казал превъзходство, а може би по-скоро — своята отговорност, своето задължение да стане изразител на спонтанния ентусиазъм, да разпали още повече множеството и същевременно да канализира неговите чувства и мисли. Тогава научих и името му — Тодор Живков, и че е един от ръководителите на Комунистическата партия в София.

Съдбата отреди да работя с него през почти целия си активен трудов път. Това бяха напрегнати години, в които Живков израсна, обогати своите качества и своята опитност като политик, постепенно узурпира властта, установи личен режим и започна да управлява партията и страната като всемогъщ властелин.

Това бяха години, в които аз, постъпил при него твърде млад, без достатъчен политически и житейски опит, но изпълнен е младежки ентусиазъм, решен да работя честно и всеотдайно за реализиране на нашия идеал, започвах да плувам все по-уверено в политическите води. Като съчетавах своите отговорности в Кабинета с любовта към науката и активната си научна дейност, овладявах някои „правила на политическата игра“. Постепенно станах неделима част от механизмите, които Живков ползваше в интерес на личната си власт.

4

Първите ми впечатления от Живков са положителни. С него се работи леко. Възлага ми съответна задача (обикновено подготовка на даден материал — докладна записка, проекторешение, доклад, статия), диктува ми основни положения и ми определя срок. Не ми стои над главата. Доверява ми се. Не нервничи. Търпеливо изчаква определения срок. Слуша внимателно. Постоянно се интересува — какво става, нещо ново… Решителен, самоуверен и роден оптимист — това са качества, които ми направиха впечатление още в началото на съвместната ни работа. Умееше да лавира, да се измъква хитро от неудобни положения.

Спомням си една любопитна случка от времето, когато бях още сравнително нов негов сътрудник. Предстоеше годишната отчетно-изборна конференция на Софийската окръжна партийна организация. Възложи ми да подготвя с помощта на членове на окръжния комитет неговия отчетен доклад. В общи линии познавах работата на организацията, защото присъствах редовно на заседанията на бюрото на комитета. В негово отсъствие го заместваше Станко Тодоров. Всъщност той движеше всекидневната работа на партията в Софийски окръг. Условията в окръга, който имаше селскостопански характер при преобладаващ планински и полупланински терен, бяха доста трудни. Познавах Тодоров още като младежки деец. Знаех, че е бил арестуван заради антифашистка дейност и успял да се спаси от Дирекцията на полицията благодарение на една от бомбардировките над София. Правеше впечатление на буден и скромен младеж. Една вечер — по времето, когато бях секретар на РМС в един от софийските райони — в разгара на предизборната борба за Великото народно събрание на наша сбирка се появи внезапно Тодоров. Беше секретар на Софийския областен комитет на РМС. Към края на сбирката, на която направихме равносметка за свършеното и набелязахме предстоящите задачи, той взе думата. Неговото импровизирано, но ентусиазирано слово допадна на младежите. Като ръководител на Софийския областен комитет на РМС Тодоров беше проявил делови качества. Той натрупа организационен опит и сега успешно се справяше с новите отговорности. Редовно информирах Живков за обсъжданите в бюрото на окръжния комитет проблеми. А когато присъстваше, Живков водеше заседанията делово, умееше бързо да се ориентира, да насочва вниманието към основните проблеми.

Докладът, за който споменах, ми струваше доста усилия и напрежение. В определения срок му беше представен. Дни преди конференцията се състоя пленум на Окръжния комитет, в салона на комитета — в сградата на бившето кино „Благоев“. Пленумът трябваше да приеме доклада и да реши редица въпроси, свързани с конференцията. Докладът беше доста обемист, липсваше още ксероксна техника, за да бъде размножен и раздаден предварително. Живков застана на трибуната и започна да чете. Не, да срича. Запъваше се кажи-речи на всяко изречение. В салона стана тягостно. По едно време той спря да чете, погледна ме свирепо (бях седнал на първия ред) и ядосано изтърси: „Докладът гъмжи от машинописни грешки! Нико, ти защо не си го поправил?!“

Останах като гръмнат. Потънах от срам. Истината е, че докладът беше преписан на машина изрядно и бях поправил най-добросъвестно всички грешки. Явно той не го беше прочел предварително — поне веднъж. Това се казва обаче хладнокръвие и умение да се измъкнеш от трудно положение! Е, за сметка на друг… Но — мислех си тогава — в политиката това едва ли има някакво значение… По-късно щях да се убедя, че Живков не е човек, който страда от морални скрупули.

5

Тодор Живков беше добър оратор. Без написан текст неговата реч звучеше много по-гладко, по-убедително. Беше в състояние да прикове вниманието на аудиторията повече от час — и то говорейки по най-трудни теми и със завидна логика. Много пъти съм имал възможността да наблюдавам колко силно въздействат върху слушателите логическите доводи в Живковото слово и увереността, с която то бе произнасяно. Много преди да стана негов личен сътрудник, през 1947 г., районният комитет на РМС в IV район в София, на който бях секретар, беше организирал в салона на Радио София събрание с участници в бригадирското движение. Бяхме замислили в тържествена обстановка да отдадем почит на младежите от района, които се бяха приобщили към разгърналото се в страната бригадирско движение, и същевременно да го популяризираме сред останалата младеж. За това допринесе и разпалената реч на Живков. Него, един от ръководителите на Столич-ната партийна организация, когото вече познавах като силен оратор, поканихме на събранието. Той прие веднага. И сега помня как на бул. "Драган Цанков“, пред сградата на радиото, ние, ръководителите на районната младежка организация, го чакахме с нетърпение. Изведнъж той се зададе откъм моста на ул. "Граф Игнатиев“. Вървеше сам, стъпваше енергично и размахваше ръцете си в страни. Здрависа се приятелски усмихнат и още с влизането си в залата се държеше сърдечно, свободно, непринудено. Сякаш не се намираше сред непознати. А неговата импровизирана реч допадна на младежите. Те я посрещнаха с ентусиазъм, с лозунги и възгласи.

Още по това време Живков се проявяваше и като добър организатор. През 1946 г. страната се готвеше за избори за Велико народно събрание. Обстановката беше много натегната. Предстоеше решаващ двубой между отечественофронтовските сили и силите на опозицията, които се стремяха към исторически реванш. Социалното напрежение растеше с всеки изминат ден. Спомням си едно от заседанията на бюрото на районния комитет на партията в IV район, на който бях член като секретар на районната ремсова организация. Очаквахме пристигането на Живков, който беше секретар на Градския комитет на БКП в София. Беше предупредил, че иска да чуе информацията за подготовката на изборите. За пръв път щях да го видя съвсем отблизо и то в работна обстановка. Той беше точен. И винаги беше такъв през всичките десетилетия на работата ми в неговия кабинет. Изслушахме информацията и започнахме разискванията. В края взе думата. Изказването му беше обстойно, конкретно и много убедително. След като очерта сложната обстановка и съотношението на силите, Живков ни даде — без да ги натрапва — важни съвети и указания. Говореше човек с политическа и организационна опитност.

След като стана секретар на ЦК Живков продължи да обогатява гази своя опитност. Наблюдавах го как се старае да работи отблизо с инспекторите и инструкторите на ЦК. Изслушваше ги внимателно. Инструктираше ги периодично, преди да тръгнат из страната. Говореше ясно, не бе многословен, открояваше и формулираше точно основните цели и предстоящите задачи. Не опекунстваше, даваше им възможност да проявяват инициатива, да изявяват способностите си, да поемат отговорност за възложените им задачи.

6

Две важни черти на Тодор Живков ми се набиваха още тогава в очите. Организаторските му способности, за които току що споменах, съчетани с деловитост, с възможност да се ориентира и в сложна обстановка, да отсява главното от второстепенното, да предугажда трудностите, да намира необходимите конкретни решения. И второ, умението му — а това имаше изключително значение — да подбира хората, да ги насочва съобразно техните възможности. Имаше набито око, беше добър психолог, което му позволяваше да ги опознава и оценява бързо, да разкрива техните силни и слаби страни. Още като секретар на ГК на БКП в София той беше съумял да изгради солидно ядро. То му помагаше много успешно, даваше му възможност да се справя и с допълнителните си задължения — като кмет на столицата, после като първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП. Негов заместник в ГК беше Начо Папазов, млад, енергичен, бивш първи секретар на студентския партиен район; секретар по идеологическите въпроси беше Митко Григоров, когото Живков беше изтеглил от IV районен комитет и на когото възлагаше големи надежди; Борис Велчев, осъден на смърт в процеса срещу пощенците, с добър организационен опит; Раденко Григоров, съумял да се „сдобие“ с две смъртни присъди, човек спокоен, улегнал, обрулен от живота; Димитър Попов -"Попето", както с уважение го наричаха приятелите, опитен, културен, със завидно чувство за хумор, проникващ дълбоко в проблемите и тежащ като скала на своето място; Владимир Бонев, неосъществения доктор, врящ и кипящ трибун, с когото Живков беше работил преди Девети.

Умението да опознава и оценява хората се изяви с пълна сила, когато Живков стана първи партиен и държавен ръководител — и при подбиране на ръководни кадри, включително за висшия ешелон; и при ориентиране на кого може да разчита и от кого и как да се предпазва; и при контактите и срещите с чуждестранни партийни и държавни дейци, за да намери най-верния тон и най-добрия подход.

Но още по това време започнаха да ме дразнят някои неща в характера и стила на Живков. Често пъти важни документи за Политбюро или за Секретариата се подготвяха набързо, в последния момент. Такъв стил, освен че създаваше излишно напрежение, невинаги позволяваше въпросите да се огледат внимателно, да се пристъпи зряло към тяхното решаване. Отваряше се неизбежно врата за субективистични забежки. Дразнеше ме и прекалената му самоувереност, невинаги подплатена от реални основания. Проявяваше пренебрежение и високомерие към някои ръководни дейци.

Това бяха само първи прояви на отрицателни черти, които долавях у Живков. По-късно, когато условията се оказаха още по-благоприятни, те избуяха и му изиграха лоша шега. Субективистичните прояви щяха да прераснат в субективизъм и волунтаризъм като начин на мислене и стил на управление. Колкото до самоувереността, необходима на всеки политик, тя дълго време щеше да му служи при установяването и укрепването на едноличната власт. Но и тя щеше да се окаже „прекалена“ — до степен да му замае главата, да го подтиква към погрешни стъпки, включително към опит за установяване на „наследствена монархия“, за да се сгромоляса, споделяйки съдбата на всички властелини. Sic transit gloria mundi!

На тези и други негови „слабости“ аз обаче дълги години щях да гледам със снизхождение, да ги подценявам, да ги приемам като неизбежно зло на фона на „блестящите качества на талантливия политик“.

5. НАСИЛИЕ И РЕПРЕСИИ

1

Прави впечатление, че през последните години ролята на Априлският пленум на ЦК на БКП от 1956 г. за развитието на партията и страната се представя или преиначено, или пък изцяло се отрича. Това вероятно е своеобразна реакция на необузданата апологетика, която беше допусната десетилетия по отношение на този пленум. От едната крайност по закона на махалото се премина в другата. Това е може би неизбежно явление за всяко подобно време, в което се извършва преоценка на много факти и личности. Под напора на политическите страсти има и хора, склонни изобщо да заличават от непосредствено преживяната история такива първостепенни събития, какъвто е случаят с този пленум.

Времето между 9 септември 1944 г. и Априлския пленум — 1956 г., е един драматичен период в нашата следвоенна история. Той изисква да бъде цялостно изследван и осмислен. Период, неделим от общия процес на развитие и на останалите източноевропейски страни. Към времето на Априлския пленум народната демокрация, като специфична форма на преминаване към социализма, беше ликвидирана в тези страни. Стали-нисткият модел на социализма беше вече напълно установен. Опозиционните партии бяха премахнати. В резултат от интензифицирането на революционния процес бяха извършени дълбоки политически, икономически и социално-класови промени, които даваха облика на тотали-тарната държава.

И досега не са напълно и достоверно изяснени подробностите около подготовката на Априлския пленум. Разполагаме само с версията на Живков, изложена от него на закрито заседание на VIII-ия конгрес на БКП, а отчасти и на други места, включително и на един от последните партийни пленуми, малко преди да бъде свален. На този именно пленум, когато буреносните облаци над него се бяха доста посгъстили, той съвършено умишлено припомни заслугите си за премахването на култа към Вълко Червенков. Искаше, изглежда, да поосвежи пред ЦК посмачкания си авторитет с носталгични нотки по онова отминало време, когато партията му беше отдала заслуженото и, обнадеждена, го беше приела като свой лидер.

Априлският пленум се състоя в особена обстановка — и международна, и вътрешна. Той вдъхна много надежди на нас, съвременниците. След смъртта на Сталин в Съветския съюз се заговори за явлението „култ към личността“, за потъпкването на законността от страна на Берия. Постепенно в печата започнаха да се разкриват черти и прояви на този култ. Колкото и непълна да беше тогава картината в сравнение с по-новите публикации, ние бяхме потресени. Потресен беше целият свят, особено след „секретния“ доклад на Никита Хрушчов пред Двадесетия конгрес на КПСС (1956). Този конгрес възприех със силно смесени чувства — на горест и надежда. Преживях истински шок. Много ми беше трудно да се съвзема след него. Аз съм от онова поколение, което боготвореше Сталин. С неговото име, с неговия образ преживяхме тежките години на фашизма. С неговото име, с неговия образ свързвахме победата над хитлеристка Германия. Бяхме убедени в неговата гениалност и непогрешимост като верен продължител на делото на Ленин. Всяка негова дума, всяка негова постановка възприемахме като велико прозрение на живия класик на марксизма. Когато веднъж научих, че наш преподавател във Висшата партийна школа бил установил десетина грешки в сталинските произведения, дълбоко и искрено се възмутих!

В едно мартенско утро на 1953 г., когато със затаен дъх чакахме новините във връзка със заболяването на „бащата на народите“, изведнъж вратата на стаята, в която работехме заедно с другия помощник Петър Гергов, рязко се отвори. Влезе Живков и развълнуван ни съобщи, че Сталин е умрял. Възприехме го едва ли не като катастрофа. Самият Живков гласно се запита — какво ще стане сега…

Изведнъж рухваха светини. В Сталин се кълняхме, с неговото име на уста се борехме и рискувахме живота си. Рухваха кумири и непоклатими ценности. Истината за неподозирани мерзости, беззакония и чудовищни престъпления се стовари върху нас като лавина…

И в същото време ХХ-ия конгрес на КПСС вдъхваше надежда и разкриваше перспективи, защото вярвахме, а може би си внушавахме, че култът към Сталин е не продукт на системата, а случайно явление. Резултат от допуснати деформации, от личните, индивидуалните качества на „вожда“. И аз, както и огромното мнозинство от комунисти и безпартийни, искрено вярвах, че след развенчаването на култа към личността и изявената категорична воля да не се допускат повече подобни явления, с него е свършено веднъж завинаги. Колко горчиво се излъгахме…

2

Размразяването и у нас беше неизбежно. А ситуацията в страната - от тежка по-тежка и все повече се утежняваше. Много трудно беше икономическото положение — и в градовете, и в селата. Безработицата, която тегнеше като воденичен камък, насилията при кооперирането и грешките в развитието на селското стопанство, довели до селски бунтове, спадането на жизненото равнище, арестите и репресиите - всичко това се свързваше е името и ръководството на Вълко Червенков. Споменът за разправата с Трайчо Костов беше много пресен. Репресиите срещу уважавани и заслужили дейци като Петко Кунин, Иван Масларов, Никола Павлов-Комара, Благой Пенев, ген. Вранчев, ген. Каприелов, ген. Славчо Трънски, Денчо Знеполски и много други тежаха на неговата съвест и това се знаеше.

Не искам да се впускам в подробности за събитията по времето на управлението на Червенков. Ала не мога да премълча за пораженията, които нарушенията на законността нанесоха на общата атмосфера и на развитието на нашето общество. Те силно отекваха в апарата на ЦК.

Недоверието и взаимната подозрителност витаеха навсякъде — и в партийните организации, и на обществени места, и в междуличностните отношения. Доносите, преди всичко анонимни, валяха в ЦК. Анонимки-те имаха немалка, ако не и по-голяма стойност, отколкото подписаните донесения. Партийната организация в ЦК провеждаше събрания почти всяка седмица. В обявата за дневния ред неизменно присъстваше точката „разглеждане партийното положение на…“ А това разглеждане, което продължаваше с часове, тъй като почти всички присъстващи се чувстваха длъжни да се изказват и да осъждат поведението на съответния „провинил се“, обикновено завършваше с изключване от партията. Особено тягостно беше например събранието за Титко Черноколев. На него той бе оплют и му беше поискана смъртна присъда. Член на Политбюро, политически секретар на ЦК на РМС, като министър на земеделието той беше арестуван, обвинен и жестоко инквизиран. Високо го ценях за неговата подчертана интелигентност, упорития характер, прямота, готовност твърдо да отстоява собствената си позиция. След събранието се чувствах като смазан… Не зная как другите са го преживяли и какво са мислили, но аз усещах, бях вътрешно убеден, че Титко е невинен.

Беше страшно време. Време на гонения и репресии срещу хора чисти и всеотдайни, със заслуги в борбата против фашизма, патриоти, честни и верни на социалистическия идеал. Време на жестоки компромиси със съвестта. Време на потъпкване на другарството и другарските отношения, на отричане от близки и приятели, за да се съхраниш.

Случвало ми се е да пътувам в един и същи трамвай със Златка, съпругата на Титко Черноколев, по времето, когато той беше задържан. Красива и стройна, с дебела плитка, която стигаше до кръста й. Макар и млада, Златка беше известна в младежките и партийните среди със своята революционна дейност, със своята честност и праволинейност. Тази деликатна и силна жена нарочно се обръщаше на другата страна, за да не срещнем погледите си и така да ме постави в положение, при което ще трябва да я поздравя. Тя знаеше къде работя и какво би произтекло от този поздрав, ако го забележи някой. А такива, дето работата им беше да „забелязват“, имаше страшно много… От страх преставахме дори да се познаваме. Да, за съжаление и това се случваше.

Но се случваше и обратното — да намерим сили да се подкрепяме един друг. При едно мое посещение в тогавашния Ленински районен комитет на БКП (бях вече помощник на Живков) заварих там Иван Николов, по-сетнешния професор, дългогодишен ръководител на Института по социално управление при ЦК на БКП, а след 10 ноември 1989 г. — един от основателите на АСО. Познавахме се като ремсови дейци. Когато бях секретар на IV столичен район на РМС, Иван Николов беше секретар на III ремсов район. После пътищата ни се разделиха. Единият му брат — известен комунистически деец в Пиринския край, след XVI-ия пленум на ЦК (1948) и скъсването с Тито и СЮК беше уволнен и репресиран, въпреки добросъвестното изпълнение на указанията на ЦК в духа на Бледските споразумения. На всичкото отгоре другият му брат възглавяваше българската църква в Канада.

Много сложно положение за действащите тогава стандарти! След историята с брата той веднага бил освободен от работа в РМС и буквално изхвърлен на улицата. Бяхме станали вече много жестоки. Разказа ми, че въпреки тежкото и опасно време се намерили другари като Ангел Солаков, Жак Натан и други, които му помогнали да преживее и да завърши следването си.

Далеч по-драстичен беше случаят с моя приятел Мендел Цимерман. Същият Цимерман, член на партията, който с готовност ме приюти след провал в единствената си таванска стая — трябваше да се укрия през тежкия за нелегалната дейност в столицата февруари на 1943 г. И то броени дни след като се беше оженил. Често го навестяваха другари по конспиративна работа. Преместихме гардероба в ъгъла, за да мога в тези случаи да се крия зад него — нито мен да ме виждат, нито аз да ги виждам. И един ден на 1950-та година научавам, че Цимерман е изключен от партията: на партийно събрание някаква жена станала и казала, че преди Девети Мендел бил гестаповец! Без никаква проверка го изключили. Останал и без работа, в очакване да бъде арестуван. Случаят е много показателен за атмосферата и порядките по онова време: всяка клевета се приемаше за чиста монета, нещо повече — беше добре дошла. Всеки донос се издигаше в документ на истината… А градяхме най-хуманното от всички общества… Ако сега възкресявам всичко това, то е за да се схване още по-добре огромното значение на последвалия Априлски пленум, вярата и надеждите, с които беше посрещнат.

Когато научих за безобразието с Цимерман, отидох в контролната комисия на ГК на БКП и заявих, че искам да дам сведения за него. Седнах и написах всичко, което знаех за Цимерман, вкл. за риска, който беше поел, когато ме укри. Скоро го реабилитираха. Но още преди това една вечер отидохме у тях с жена ми. Трябва човек да е видял и преживял това, за да разбере за какво става дума. Когато ни видяха, Мендел и съпругата му останаха като втрещени. Спонтанно той заговори с тревога: „Защо идвате? Защо го правите? Не знаете ли какво става с мен?“ Те ужасно се притесниха, че посещението може да ме изложи под ударите на клеветниците.

Вълко Червенков не си поплюваше. Разправата със заслужили дейци на партията, особено под натиска на хората на Берия у нас, беше започнала горе-долу по времето, когато постъпих на работа в ЦК. Една нощ бях дежурен по ЦК (тогава имаше такава практика). Звъни петолъчката и ми казват: „Съобщете, че нареждането е изпълнено и ген. Каприелов е арестуван.“ Генералът беше заслужил комунист и отговорен работник в органите на сигурността.

Друг път пристигам и научавам, че членът на ЦК и известен партиен функционер Иван Масларов не е вече завеждащ организационния отдел, изпратен е за директор на някакво предприятие. Скоро след това е арестуван като… шпионин. Много по-късно, реабилитиран, той с неохота ми разказваше за мъченията и униженията, на които е бил подлаган. Подобна участ настигна и Кирил Игнатов, Стефан Богданов, Здравко Георгиев и много други комунисти, за някои от които вече споменах. Революцията изяждаше своите чеда…

Да бъдеш дамгосан като „трайчокостовист“ — нямаше тогава по-опасно обвинение. „Трайчокостовист“ беше синоним на отстъпник от партийната линия, враг, предател или шпионин. Можете да си представите каква заплаха беше надвиснала над тези, които бяха работили с Трайчо Костов преди ареста му през 1942 г., или бяха лежали с него в Плевенския затвор. Над тези, които след Девети бяха с него в партийното ръководство или пък бяха негови сътрудници и подчинени. Впрочем голяма част от тях вече бяха „обезвредени“ в килиите на затвора или на Държавна сигурност. Немалко усилия положиха Антон Югов, Цола Драгойчева, Райко Дамянов, Георги Чанков, Добри Терпешев и други, за да се разграничат от Трайчо Костов, да покажат своето безкомпромисно отношение към този „предател“.^[7]

Репресиите, макар и в не такива крайни форми^[8], вървяха и по друга линия. Много хора, особено от Пиринския край, които след Бледските споразумения изпълняваха добросъвестно указанията на ЦК за преподаване на македонски език, за насаждане на македонско национално самосъзнание и пр., бяха наказани след промяната на позициите ни към СЮК и Югославия.

Така нареченият „лекарски процес“ в СССР, в който обвиняеми бяха крупни представители на медицинската наука, много от тях евреи, отекна и у нас. Не само чрез засилване на антиеврейските настроения. Узнах, че Държавна сигурност се била заела да разплита „шпионска мрежа“, в която били замесени предимно евреи. Това намерение обаче пропадна. Пропадна, защото членът на Еврейската консистория Аладж-ем, върху когото ДС упражнявала натиск да даде показания, за да започне „разплитането“, предпочел да се обеси в еврейските гробища. От друга страна, последвалата смърт на Сталин помогна да се пукнат като сапунен мехур обвиненията срещу съветските лекари и да се сложи край на политическите процеси.

Жертва на шпиономанията и на фикс-идеята за „врага с партиен билет“ в началото на 50-те години станаха десетки други хора на отговорна работа в партийните и държавни структури. Те бяха освободени и изпратени в глуха линия. Нямаше значение, че това обикновено бяха хора, дали достатъчно доказателства за своята чистота и патриотизъм, за своята преданост към социалистическия идеал. Мнозина от тях — партизани, политзатворници, нелегални. И в какво се бяха провинили? Тяхната вина бе огромна и „безапелационна“: имаха роднини в западни страни или в Израел. Голямата метла не ги пощади. За другите не знам, но кой от евреите в България нямаше близък в Израел след масовото изселване на българските евреи през 48-ма и 49-та година?

Червенков се отнесе безцеремонно към съпрузите Алмалех. Това бяха изпитани, предани комунисти и патриоти, заложили главите си в най-мрачните години на фашизма. Като радисти те обслужваха ЦК и преди войната, и след Девети. Полицията не успя да разкрие тяхната радиостанция до края на фашистката диктатура, въпреки че много пъти беше немного далече от целта. Какво мъжество, каква преданост се е изисквало от тази съпружеска двойка! Когато постъпих в ЦК, те работеха още там. Тя — висока, едра, личеше си, че е жена със силен характер. Той — слаб, дребен и тих, фин и възпитан. Бяха винаги неразделни. Характерът на работата им налагаше да странят от всички. Бяха обвити в тайнственост. Гилотината обаче не ги отмина. Уволниха ги изведнъж, без обяснения или извинения. По-късно разговарях с тях. Не ми разказаха никакви подробности. Не скриха обаче колко са обидени и разочаровани от това отношение на Червенков към тях.

Една от секретарките на Живков беше Дора Дерменджиева - съпруга на рано починалия журналист и известен комунистически деец Дерменджиев, емигрантка в Съветския съюз, еврейка с роднини в Израел. Очевидно за нея също е имало становище да бъде освободена от това ключово място. Под претекст, че била отворила секретна поща, адресирана до Тодор Живков (?), тя беше изпратена в библиотеката на ЦК — явно някои влиятелни емигранти в СССР се бяха застъпили за нея.

Инструкторът на ЦК Мориц Асса, политзатворник, млад човек с големи възможности, също беше освободен. Мотивът? Бил получил… много малка присъда, докато в същия процес имало и осъдени на смърт. За „удобство“ се забравяше една малка подробност — по време на процеса Мориц е бил непълнолетен. С него се познавахме добре от общуването ни в едногодишната школа на ЦК. Учехме в една и съща група. Умен, буден, политически зрял, Асса преглътна тежката обида от изразеното към него недоверие и като дисциплиниран комунист отиде да работи на стопанския сектор, където го изпрати ЦК. Благодарение на своите способности и трудолюбие той постепенно се утвърди като отговорен стопански деец, останал верен на идеала от младежките си години.

По същия начин се процедираше и в органите на МВР, и в други поверителни служби спрямо всички, които имаха близки „оттатък завесата“.

3

Когато ми станаха известни тези неща, отидох при завеждащия отдел „Деловодство“ Стою Станоев, за да му напомня, че и аз съм сред хората, които имат близки в Израел. Единственият ми брат живееше със семейството си там. Родителите и единствената сестра на съпругата ми — също. Както разбирах, всички ние, намиращи се в подобна ситуация, трябваше да бъдем уволнени. Той обаче възрази: „Това за теб не се отнася“. И точно в това тягостно време, когато не знаеш кога и какъв донос ще се получи срещу теб, кога и по какъв начин ще бъде снето политическото доверие от теб и ще станеш поредната плячка на репресивния произвол, върху мен се стовариха един след друг два удара. При прочистването на партията от „случайни елементи“, предприето след разправата с Трайчо Костов и „трайчокостовистите“, баща ми беше изключен от нейните редове. „Случаен елемент“, защото като счетоводител на фабрика „Нано Павлов“ на Военна рампа, където работеше от 1939 г., бил „в услуга на чорбаджията“! Нищо че след национализацията той остана да работи на същото място до самото си пенсиониране…

Впрочем в тази фабрика, която произвеждаше водопроводни части, баща ми срещнал жената, която — след смъртта на майка — му стана съпруга. Цвета, дошла отскоро от село, полуграмотна, но свястна, много работлива жена, се отнесе към баща ми особено грижовно при неговото продължително боледуване. Аз също бях преминал през тази фабрика, където в тежките военни години се учех на стругарство. Помня как една вечер, след завръщането ми от фронта, посрещнахме у дома съпругата на собственика Нано Павлов. Дойде, за да ми предложи да му стана съдружник. При това без никакви задължения от моя страна! Само срещу името ми! И понеже не се съгласих, явно пропуснах „късмета“ си… „Случаен елемент“, промъкнал се в партията… Какво от това, че през годините на войната в дома на баща ми са преспивали нелегални, писани са позиви и протестни писма до царя и правителството, правени са заседания на ремсовата група и на подсекторното ръководство на РМС? Живеехме в Ючбунар, на ул."Три уши“, в две стаички и малка кухня.

Една беда не идва сама. Почти по същото време получих писмо от брат ми, изселил се в Израел. Съобщаваше ми, че е изключен от Израелската комунистическа партия (заедно с още близо 400 партийни членове, изселници от България), защото не повярвали, че Трайчо Костов е шпионин и протестирали срещу разправата с него.

Какво трябваше да предприема? Как трябваше да постъпя? Седнах и съчиних писмо до Тодор Живков. Изложих възможно най-обективно нещата и помолих Секретариата на ЦК да вземе решение по отношение на мен. Предадох му писмото и зачаках резултата. След известно време ме повика. Попита ме дали живея заедно е баща си. Обясних му, че той си живее отделно. Тогава отсече: „Ти ли ще носиш отговорност за него?“ Разпита ме и за брат ми. И заключи: „Той живее на хиляди километра от тук. По-добре ли знае истината от нас?“ Налагаше се обаче да скъсам всякаква връзка, вкл. и писмена, с единствения си брат. Така — до смъртта му. И сега, след толкова години, след толкова превратности на съдбата се питам с угризение на съвестта: с брат ми не платихме ли прекалено висока цена за създадената обстановка в условията на студената война? И нима тази жестока саможертва беше правилно оценена? В края на краищата оказа ли се тя достатъчно надежден щит срещу подозрения и обвинения?

4

Трудни години… Години, в които ударите се стоварваха върху хора честни, патриоти и предани на комунистическия идеал. А и безпартийни, особено сред бившите политици от други партии и опозиционери, станаха жертва на насилието. Моите мисли и чувства в тази тежка обстановка като че ли се раздвояваха. Страдах, че известни антифашисти — политически дейци, сред които приятели и близки, бяха репресирани. Болеше ме за жертвите на прилаганите насилия, за които бях научил. Ала аз не се съмнявах в правилността на постановката за „врага с партиен билет“. Водехме решителна борба — „кой-кого“ — както ни учеше Сталин. И ми се струваше съвсем естествено, че в тази гигантска борба разкривахме и обезвреждахме враговете, някои от тях успели да се промъкнат в партийните редове. Допусках, че в тази борба са възможни и грешки, и невинно пострадали, и прекалено сурово наказани. Ала и това смятах за неизбежно… Вярвахме в правилността на постановките на Вълко Червенков и одобрявахме предприеманите мерки. Освен това, не бива да се забравя, че по онова време насилията и репресиите срещу партийни членове и ръководители се прилагаха не само в България. Това беше общо явление в страните, намиращи се в съветската сфера на влияние и беше свързано с курса за интензифициране на революционния процес.

Заявих, че не възнамерявам да разказвам подробно за атмосферата в партията и обществото по времето на Червенков. А ето, че се увлякох. Дано разказът за лично преживяното от мен да допълни драматичната картина за онова време. Вярвам, не е далеч моментът, когато ще бъдем в състояние да погледнем миналото си непредубедено, с широко отворени за истината и конкретните факти очи. Тогава всеки щрих ще заеме своето място.

6. УСТРЕМНО — НАГОРЕ!

1

Пролетният освежителен вятър, който задуха в Москва след смъртта на Сталин, постепенно стигна и до нас. Култът към Вълко Червенков ставаше анахронизъм. По покана на съветското партийно ръководство в края на декември 1953 г. за Москва заминава делегация на Политбюро на ЦК на БКП. В нея участват Червенков, Антон Югов, Райко Дамянов и Георги Чанков.^[9] За срещата на делегацията с Президиума на ЦК на КПСС съобщава Тодор Живков в доклада си на Априлския пленум (1956). В присъствието на Червенков съветските ръководители осъдили създадения към неговата личност култ и му отправили остра критика и предупреждение. Разкритикувани били и опитите на Червенков да прехвърли върху Политбюро вината за този култ. Бил е подканен най-настойчиво да вземе заедно с Политбюро инициативата, за да се ликвидира това положение.^[10] Впрочем Живков неслучайно съобщаваше за критиката на Президиума на ЦК на КПСС срещу опитите на Червенков да прехвърли вината върху Политбюро. Той предвидливо правеше опит да предотврати евентуални обвинения на пленума срещу него и останалите членове на Политбюро, че със своето поведение не само не са попречили, а обратното — допринесли са за установяването на култ. Неговите опасения не бяха неоснователни. След пленума много комунисти и партийни организации изискваха настойчиво да се потърси отговорност и от тези, които са работили в Политбюро с Червенков.

След завръщането си от Москва Червенков пръв поставя въпроса за необходимостта от развенчаването на култа към собствената му личност. През януари 1954 г. се свиква пленум на ЦК по този въпрос. На него Червенков произнася голяма, помпозна реч против култа към личността, заклеймява го като „брадавица върху чистото лице на партията“. Написана културно, но с общи заклинания и декларации, речта е отпечатана в брошура и разпространена. На пленума обаче не е имало никакви изказвания. Нещата не се измениха съществено, само дето не ставаха вече арести.

Малко по-късно, на VI-ия конгрес на партията (25 февруари — 3 март 1954) се извърши важна промяна в управлението, чиято значимост щеше да проличи две години по-късно. По подобие на Съветския съюз, където властите бяха разделени (Маленков беше министър-председател, а Хрушчов — секретар на партията), Червенков промени нещата и у нас: той си остана министър-председател, като запази ръководството на Политбюро, а Тодор Живков бе избран за първи секретар на партията, като отговаряше за Секретариата на ЦК. След години Живков разказваше, че до Априлския пленум той е бил само формално първи секретар, тъй като Червенков сам всичко вършел, всичко ръководел, всичко предрешавал. Няма съмнение обаче, че новата му позиция съществено го улесни за успешната подготовка на Априлския пленум.

2

До ден-днешен ме занимава един въпрос: защо изборът на Вълко Червенков за първи секретар падна върху Тодор Живков? Нямаше ли по-достойни люде в Политбюро?

По-обстойно за качествата на Живков като политик ще разкажа по-нататък. Сега става дума за Живков към времето на VI-ия конгрес на партията (1954). Какво всъщност представляваше той десетина години след промяната на 9 септември 1944 г.? Това за него бяха години на неуморна дейност, на непрекъснато разширяване на политическия кръгозор, години на трудности и сблъсъци, на укрепване на собственото самочувствие. Още в края на 1944 г., той беше избран за секретар на Софийския областен комитет на партията, отговарящ за организационните въпроси. През януари 1948 г. вече стана първи секретар на Градския комитет в София — най-многобройната и стратегически най-важната организация. Безспорно това беше признание за неговата дейност и трамплин за по-нататъшен възход. При образуването на окръзите Живков стана и първи секретар на Софийската окръжна организация на БКП. Беше и кмет на София. Всичко това означаваше натрупване на политически и управленски опит, вникване в механизмите на властта, постепенно израстване като политически деец вече от национален мащаб. Млад, напорист, кипящ от енергия, Живков натрупа значителен политически капитал — особено пред Червенков — във връзка с разправата с Трайчо Костов. Като първи секретар на Столич-ната партийна организация той оказа безусловна подкрепа на тази разправа — във всички етапи на нейното развитие. Живков пръв постави публично и въпроса да се иска смъртно наказание за „предателя“. Несъмнено това му донесе значителни дивиденти.

След като през януари 1950 г. беше избран за секретар на ЦК, Тодор Живков бързо тръгна нагоре. Още същата година стана кандидат-член на Политбюро и започна да наблюдава отдел „Агитация и пропаганда“ и селскостопанския отдел. Престоят му в Окръжния комитет на БКП му беше дал възможност да обогати своя опит в областта на селското стопанство и той беше един от двигателите на кооперирането и особено на масовизацията на ТКЗС. Разбира се, той също носи немалка отговорност за извращенията, които се допуснаха в този процес. Живков взе непосредствено участие в потушаването на т.нар. Кулски събития, когато селяните в този район се надигнаха срещу ТКЗС и допусканите извращения. Що се отнася до агитацията и пропагандата, тогава Живков нямаше почти никакъв опит в тази област. Една сутрин, когато влязох при него на доклад (още бях единствен негов помощник), Живков ми разказа, че по предложение на Владимир Поптомов Политбюро решило той да отговаря за тази дейност в партията, като ще бъде издигнат за кандидат-член на Политбюро. Живков възразил: „Аз съм работник. Не съм идеолог и не разбирам от тази работа.“ Възражението не било прието. Предупреди ме във връзка с това, че ще трябва да се преустройваме. Поздравих го, но му отвърнах, че досега аз съм се занимавал с организационни въпроси, не съм работил в областта на агитацията и пропагандата и няма да му бъда полезен на новото поприще. Той обаче не се съгласи да ме освободи.

Само осем месеца по-късно, през юни 1951 г., Живков беше избран за член на Политбюро. Който е запознат със структурата на БКП и с „правилата“ на движението на кадрите по онова време, той би могъл да прецени колко главозамайващ беше политическият му възход. Съчетаването на двете длъжности (по-точно: на двата ръководни поста) - "член на Политбюро" и „секретар на ЦК“, означаваше съществена промяна на положението му във висшия ешелон. Огромна власт, почти неограничени възможности за въздействие, завидна политическа позиция. В организационната структура на партията по това време, а и по-късно, само трима, максимум до пет души членове на Политбюро, бяха удостоявани с такава чест и толкова голямо доверие — да бъдат едновременно членове на Политбюро и секретари на ЦК. Тогава, ако се не лъжа, освен Живков, само Владимир Поптомов, Георги Чанков и Георги Цанков бяха едновременно членове на Политбюро и секретари на ЦК (Червенков — генерален секретар).

От тези позиции Живков играеше важна, дори решаваща роля за формирането и утвърждаването на култа към личността на Червенков. И безусловно той носи пълна отговорност за пагубните последици от този култ. Той ревностно изпълняваше указанията на Червенков, най-дейно участваше в по-нататъшното налагане на сталинисткия модел на социализма в нашата страна. Има съществен „принос“ в организирането на повсеместното проучване на ръководните партийни кадри в страната след процеса срещу Трайчо Костов, за поддържането на атмосфера на взаимна подозрителност и „революционна бдителност“ в партията и обществото.

Само две седмици преди да премине дълбокия рубеж, който делеше кандидат-членовете от членовете на Политбюро, на Живков бе възложена проверка на обвиненията срещу Титко Черноколев: като министър на земеделието бил допуснал груби нарушения на партийната и държавната дисциплина. В един топъл юнски ден на 1951 г. в работния кабинет на Живков присъствах на свикана от него делова среща на комисията и многобройни сътрудници на ЦК, предимно от селскостопанския отдел, заангажирани с проверката. Кабинетът бе претъпкан. Живков разясни обстойно и със свойствената си категоричност, в какво е обвинен Черноколев, какво е становището на съветския специалист Ступов (Черноколев беше в конфликт с него), даде конкретни указания за разпределението на хората, участващи в проверката и как тя трябва да се извърши. „Обследването“ тръгна не от позициите на обективността и от презумпцията за невинност. На Черноколев вече бе издадена присъда в Политбюро за неговите „антипартийни и вражески“ действия. Въпросът сега беше да се отиде по-напред, да се обследва по-цялостно дейността на Министерството на земеделието, да се съберат допълнителни факти и обяснения за поведението на обвиняемия. Проверката трая само няколко дни, крайно недостатъчни за да се вникне в работата и действията на такова сложно, с разнообразни дейности ведомство. Разрази се същински тайфун. Събрани бяха многобройни и „безспорни“ факти. Установи се, че в работата на министерството имало разложение; то било „замърсено“ с „отявлени“ врагове; допуснати били „извращения и саботажи“ на политиката в село; широко били разпространени реакционни теории и реакционна практика, а ръководството на министерството не е стояло на стража на държавните интереси, не е провеждало „последователно, добросъвестно и честно“ партийната и правителствената политика.^[11] Обвинения от страшни по-страшни.

На 30 юни 1951 г. се състоя пленум на ЦК. Обсъдени бяха грубите грешки и „антипартийното“ поведение на Титко Черноколев. Доклад изнесе Вълко Червенков. Той се позова на фактите и заключенията на комисията. Тежките обвинения, нихилистичният тон и отношението към работата на министерството предизвикаха законния въпрос на Черноколев: „Нима през целия този четиригодишен период, под очите на Партията, аз съм творил само слабости и грешки, та комисията, която обследва работата на министерството, не можа да намери и отбележи нито един положителен факт от моята деятелност?“^[12] И заедно с това той хвърли тежко обвинение по адрес на комисията, че е променила съществено своя първоначален доклад, като е засилила обобщенията, почернила е краските, променила е своите изводи.^[13] Според Тодор Живков обаче вината на комисията е, че не е отишла докрай, не е направила всички изводи^[14]. Без да се притеснява, че не разполага с необходимите доказателства, той заявява: „Централният комитет има налице определени факти за извършена вражеска дейност от Титко Черноколев и той не може да спре насред път… Централният комитет иска да знае и ще установи защо се извърши тая вражеска дейност, кои са организаторите и проводниците на тая вражеска дейност в Министерството и кой е Титко Черноколев“.^[15]

Това не беше просто реторична заплаха. Пленумът изключи Черноколев от партията и даде зелена улица за неговото арестуване. Какво от това, че всички „факти и доказателства“ рухнаха, когато след няколко години се пристъпи към нова проверка във връзка с реабилитацията на репресираните? Не е ли по-важно, че Живков си беше свършил „добросъвестно“ поставената задача по отношение на Черноколев, че и това обследване се оказа за него солидно стъпало по пътя на политическия възход? На същия този пленум, който произнесе тежка присъда към бившия член на Политбюро Черноколев, Живков (заедно с Георги Цанков) е избран за член на Политбюро.

3

Въпросът, зададен от Тодор Живков на този пленум: „Кой е Черноколев?“, удивително много ми напомня за друг случай, в който той използва същия прийом: „Кой е Александър Жендов?“ Помня Живков на събранието на партийната организация на художниците. По указание на Червенков той трябваше да доведе докрай едно позорно дело. Атмосферата на събранието беше нажежена, духовете разбунени. Пишеше се една от черните и срамни страници в живота на партията, в отношението към интелигенцията: на позорния стълб е изправен един от талантливите български художници, с огромни заслуги в отстояването на делото на партията, на трудовите хора — Александър Жендов. Доклад чете Живков. В отправените закани и обвинения липсват конкретни факти и доказателства. Но на кого изобщо те са нужни? Голословни обвинения във формализъм, кухи, надути и най-общи фрази от рода на — „какво си правил там и там? На чие дело си служил? Кой ти е платил за това и това? Защо държиш камък в пазвата?“ И така нататък, в този дух. Реторични въпроси, пълни с инсинуации.^[16] Смут и мълчание. Доста работа е свършена, доста натиск е упражняван още преди събранието. Няколко дежурни изказвания и съдбата на комуниста, на твореца е решена. Тя беше предрешена.^[17] Нанесена е дълбока рана в средите на художниците. Не само на тях, на цялата интелигенция. След Априлския пленум Живков положи не малко усилия, за да оневини и да оправдае участието си в това дело.^[18] И въпреки всичко споменът остана да тежи. На Живков не можеха да му простят. Както няма да му се простят необоснованите нападки през следващите години срещу други видни представители на интелигенцията — писатели, поети, критици, художници, кинодейци, композитори и изпълнители, журналисти, инженери, икономисти, научни работници, спрямо които си беше присвоил правото да дава безапелационни оценки, да раздава указания, да им бъде съдник.

4

Бързото придвижване на Тодор Живков по йерархическата стълбица не беше резултат само на проявени качества, нито само на неговите силни амбиции. Това явно се поощряваше и от Политбюро още от момента на избирането му за секретар на ЦК. При това той беше спечелил доверието на видния партиен ръководител Владимир Попто-мов и се ползваше от неговата подкрепа до самата му внезапна смърт.

Така по случай първата годишнина от смъртта на Георги Димитров на Живков беше възложено изнасянето на доклад от името на ЦК. Това беше израз на голямо доверие, но едновременно и форма за неговото лансиране и утвърждаване като политически деец от национален мащаб. Минала е само половин година от избирането му за секретар и на 1 юли 1950 г., на тържествено събрание в София, Живков говори възторжено за великото дело на Димитров и за актуалните задачи. Пак на него Политбюро възложи да изнесе доклад на тържественото събрание в Народния театър по случай 27-годишнината от смъртта на В.И. Ленин (20 януари 1951). Живков се подготвяше старателно, привлече теоретици и други специалисти, неговите доклади се възприеха положително.

Още през 1951 г. в престижния вестник „Правда“, органа на ЦК на КПСС, се появява статия на Живков. Сп."Ново време“, теоретичен орган на ЦК на БКП, а също и вестник „За траен мир, за народна демокрация“, органа на Коминформбюро, разтварят своите страници за негови материали.

И не само това. Живков се изявява и като един от най-добрите професионалисти сред хората от висшия ешелон, с широк диапазон на действие. Той отговаря за селскостопанския сектор и участва най-активно в разработването на неговите проблеми и тяхното изпълнение. Отговаря и за идеологическите проблеми на партията. След като Георги Цанков като член на Политбюро е изпратен през 1951 г. да възглави МВР и да сложи ред в делата на това ведомство, Живков поема наблюдението и на организационните въпроси в партията. Той изнася — на 4 юни 1952 г. — доклад на заседание на ЦК на БКП за резултатите от проведените отчетно-изборни околийски, градски и районни конференции на партията.

На него бе възложено да изнесе доклада, посветен на 80-годишнина-та от обесването на Васил Левски. На 19 февруари 1953 г. на тържественото събрание в Народния театър „Иван Вазов“ прозвуча Живковото слово. В него обстойният исторически и теоретически анализ на националноосвободителното движение (в духа на Червенковата оценка за реакционната роля на българската буржоазия и за селяните и занаятчиите като основна движеща сила на нашата национална революция) и на революционно-демократичната идеология и дейност на Левски е съчетан с възторжен химн на патриотизма на БКП и на милионните народни маси, изграждащи социализма.

На този доклад и неговата подготовка Живков отдели изключително голямо внимание. Той имаше амбицията да даде нов, марксистко-ленински прочит на зараждането, развитието и същността на национално-революционната борба, на делото на Васил Левски като революционер-демократ и организатор на национално-демократичната революция, да бъде оригинален в изведените изводи и поуки. Активно беше ангажирал учени-историци и преди всичко проф. Христо Христов (бъдещият академик), който нахвърли и основната канава на историческата част на доклада. Самият Живков четеше усилено литература за този период, вникваше в проблемите на националноосвободителното движение. Негово беше указанието за възторжения, приповдигнат тон на доклада, за вмъкването на цитати от Левски и Димитров, а също на стихове, към което той и впоследствие проявяваше голяма слабост. Изтъкването на необходимостта от нов прочит на историята и особено на разглеждания период, и внушението, че докладът си е поставил такава именно цел, се подсилваше от отправената в него критика към буржоазните историци и „буржоазната историография“ за опитите да бъде фалшифицирано историческото ни минало. Живков просто живееше с идеите на доклада, поправяше и прекрояваше, прецизираше. И тъкмо в навечерието на тържественото събрание във всекидневник бе публикувана статия на проф. Христов за… Левски. Живков изпадна в истински бяс. Разбира се, професорът не си беше позволил да ползва дословно материали, които беше предоставил. Ала Живков беше неприятно изненадан, защото смяташе, че той пръв ще отбележи публично голямото събитие.

Когато докладът беше готов, по негово поръчение биде изпратен за мнение на Вълко Червенков. Дали той даде бележки и какви именно - не знам. Но Живков беше много доволен, дори щастлив, когато — часове след изпращането на доклада — му позвъни Елена Гаврилова, след като го беше прочела, за да сподели своя възторг. Тогава тя, известна ремсова деятелка, завеждаше кабинета на Червенков.

5

Важен момент в израстването и най-вече в утвърждаването на Тодор Живков в Политбюро е пленумът на ЦК по селското стопанство през септември 1953 г. Този пленум беше предизвикан от необходимостта да се решат поне част от многобройните проблеми, натрупани в нашето село. Но той беше и непосредствен отзвук от пленума, състоял се преди това в Съветския съюз, на който Н.С. Хрушчов разработи основите на нова аграрна политика. Силно впечатление ми направи възраждането на ленинската постановка за необходимостта от използването на материалните стимули, а не да се разчита само на ентусиазма на хората. Сега, особено при действието на пазарните механизми, това звучи елементарно, от ясно — по-ясно. Но трябва да се върнем към тогавашните условия, когато още тегнеха сталинските виждания за продуктооб-мена, за да се оценят правилно постановките, разработени от Хрушчов. Тези нови постановки залегнаха и в доклада на Живков пред нашия пленум. Той предлагаше нов ред за осигуряване на държавните доставки, повишаване на изкупните цени на селскостопанските произведения, нови стимули за работещите на село. Това беше смел за онова време доклад — предлагаха се нови подходи, приети добре от членовете на ЦК и от нашето село. Той обаче имаше и друг отзвук, засягащ непосредствено Живков: докладът беше индикатор, че неговият автор е отворен за новите виждания на новото съветско ръководство.

Изобщо Живков като секретар на ЦК, отговарящ за селското стопанство, проявяваше много активна дейност. Положението в този отрасъл беше трудно и сложно. Селото се намираше в процес на коопериране. Натискът, а често и насилието, вземаха връх над доброволността. Кооперирането — при което липсваше необходимата селскостопанска техника, а добитъкът се унищожаваше от стопаните при постъпването им в ТКЗС — се съпровождаше със сериозен спад в производството. Сложни бяха и проблемите на взаимоотношението „селско стопанство — държава“. Държавата нямаше възможност да осигурява на ТКЗС-тата и минимално количество техника, а в замяна — чрез системата на държавните доставки — им изземваше почти цялото производство. Тези и други грешки и трудности доведоха до силно недоволство в село и дори до т.нар. Кулски събития, в отушаването на които Живков взе активно участие. Той познаваше положението в нашето село много по-добре от Червенков, който се проявяваше предимно като кабинетен политик. Живков често посещаваше родния Правец и други селскостопански райони и знаеше техните остри и належащи проблеми. Неподправена информация за състоянието на селото, за въпросите, които вълнуват селските стопани, той получаваше от майка си — баба Маруца, която продължаваше да си живее там и да участва в селскостопанските работи. Беше будна жена. Тя живееше с радостите и неволите на селото. Към нея често пъти се обръщаха нейни съселяни да споделят грижите си, да потърсят подкрепа от сина й. Баба Маруца беше отзивчива жена, но и силно критична, не цепеше басма на никого. И езикът й беше остър, когато разказваше на Живков за трудностите и неправдите, с които съселяните й се сблъскваха.

6

За своята разностранна и динамична ръководна дейност Тодор Живков се нуждаеше от солиден помощен екип. Колкото и да се стараех, изискванията далеч надхвърляха моите възможности. Особено когато той стана кандидат-член на Политбюро през лятото на 1950 г. и започна да отговаря за идеологическата работа на партията. По това време поиска да му предложа още един човек за негов личен помощник. Представих няколко кандидатури, но Живков ги отхвърли. Тогава предложих Милко Балев, който неотдавна беше преминал от апарата на ЦК на РМС в апарата на ЦК на БКП — в отдела за агитация и пропаганда. Познавах го от времето, когато бях секретар на РМС в IV район. Трябваше да изнеса някаква лекция, за която не се чувствувах достатъчно подготвен, нито пък в района имахме подходящ лектор. Тогава някой ми препоръча Балев, на отговорна работа в ЦК на РМС. Отидох в ЦК на ул. „Кракра“, срещу сегашния клуб на архитектите. Намерих го в една малка стаичка, отрупана с книги. Седи такъв един слабичък младеж, попрегърбен, свит, скромен. После научих защо е прегърбен. Когато попаднал в полицията в Троян, направил опит да се самоубие, като скочил от прозореца на третия етаж. Не успял, но си повредил гръбнака. Излекували го, колкото могли, а после го осъдили на смърт. Когато го видях за първи път, още не знаех всички тези подробности. Нещото, което ми направи най-силно впечатление при тази първа среща, беше прекомерната му слабост и изключителна скромност. Свит, просто потискащо свит младеж. Той веднага се отзова на моята молба.

Живков прие моето предложение за Балев, но реши първо да го изпита. Такава възможност се откри по време на националния конгрес на мира. Живков отговаряше за конгреса и ми възложи да се заема със всички неща около организацията му. Състоя се в Народния театър. При откриването му стана страхотен гаф. След химна оркестърът изсвири… „Интернационала“. Диригентът проявил самоинициатива: не съобразил, че в такава общонационална проява няма място за партиен химн… Та именно на този конгрес започна сътрудничеството ми с Милко Балев. Изпращах му в ЦК всички предвидени изказвания, за да ги редактира в нужния дух. Аз пък стоях зад кулисите на театъра -получавах вече „маринованите“ изказвания и ги връчвах на всеки от ораторите, отправящ се към трибуната. Есента на същата година се проведе месец на българо-съветската дружба. Живков ангажира Балев пряко под свое ръководство около това събитие. На 10 ноември 1950 г. той стана официално помощник на Живков. И не само помощник, а „първи помощник“.

След Априлския пленум (1956) Живков посети Югославия начело на парламентарна делегация. Придружаваше го Милко Балев. В списъка на хората, взели участие в двустранните разговори, който той ни показа, фигурираше и „началникът на кабинета на Тито“. Скоро след това у нас се появи длъжността „началник на кабинета на Тодор Живков“. Постепенно „кабинетът на Тодор Живков“ бе редуциран до термина „Кабинетът“. Подражавайки на Живков, всички секретари на ЦК и членове на Политбюро също си завъдиха кабинет. Станаха много кабинети. Но винаги, когато се казваше „Кабинетът“, се разбираше, че това е кабинетът на Живков.^[19]

Още в началото на съвместната ни работа решихме да се запишем в курса по стенография. Понеже стилът на Живков беше да ни диктува, изпитвахме истинска мъка да записваме най-добросъвестно всичко изречено от него, понякога доста бързо. Той си говореше, без да обръща внимание дали успяваме да записваме. Веднъж влезе в стаята ни, тъкмо когато се упражнявахме върху поредния стенографски урок. „Какво правите, момчета?“ Като разбра с какво сме се захванали, започна да се смее. „Да не смятате да векувате при мен? Вижте помощниците на съветските другари. Постоят две-три години и след това отиват другаде. Защо ви е да се захващате със стенография?“ И ние повярвахме.

Когато Милко Балев постъпи при Живков, с него си разделихме работата, свързана с отдела за агитация и пропаганда. Той взе секторите, които се отнасяха до пропагандата, аз — тези до агитацията. Ала работата не ми допадаше. Не се чувствах подготвен, а и нямах нагласа за тези проблеми. Скоро се убедих, че бях напълно прав, когато поисках от Живков да ме освободи. През 1952 г. като помощник беше привлечен Асен Чаръкчиев. Една сутрин Живков ни привика и ни запозна с него. Каза: „Милко ще продължи да се занимава с пропагандата, Чаръкчиев ще вземе агитацията, а ти, Нико, се заемаш с партийните проблеми в селското стопанство.“ Туй то! Спокойно му отговорих, че е правилно Чаръкчиев да поеме проблемите на агитацията, той е по-подходящ от мен в тази област. Но аз в никакъв случай не съм съгласен да се занимавам с проблеми, свързани със селското стопанство. Целият ми живот е преминал в големи градове, нищичко не разбирам от селско стопанство. „Та аз не мога дори да отлича ръжта от пшеницата.“ Отново поставих въпроса да бъда освободен. Живков направо ме отряза: „Не се подценявай. Продължаваме да работим, а ти ще се заемеш с политическите проблеми на село“. Чувството за дисциплина надделя. Заех се да се преборя, доколкото е възможно, с проблемите на партийната работа в селското стопанство. Така с много четене, с много питане и гледане започнах да навлизам в проблемите на българското село.

През лятото на същата 1952 г., във Висшата партийна школа беше открита за първи път аспирантура. По изключение се приемаха кандидати и без висше образование, които бяха длъжни да довършат следването си по време на аспирантурата. Това беше за мен уникален шанс. Освен че щях да поема пътя на науката, но и щях да спестя цяла година. Вярно е, че ставайки аспирант, моето материално положение щеше да се утежни извънредно много. Вече имах две деца. Съпругата ми беше още студентка. Ала тя ме подкрепи, макар че щяхме да живеем с една „тънка“ аспирантска стипендия. И се реших — толкова беше голямо желанието ми да се отдам на науката. Влязох при Живков с молба да ми разреши да кандидатствам. Обясних му и причините за това мое желание. Не му стана приятно. Обеща да помисли и да ми каже решението си. Но времето минаваше, той като че ли беше забравил. Наближаваше денят, в който щеше да замине на почивка в СССР за цял месец. Ако чаках завръщането му от там, щях да изпусна срока за подаване на документите. Бях много притеснен. Вечерта преди заминаването му реших и влязох при него. Поднових молбата си. Изслуша ме, махна с ръка и отряза: „Добре, подай заявлението!“ Радостен, още сутринта се явих при проф. Юли Бахнев, зам.-директор на школата. Подадох си документите — „заявлението“… Бахнев остана много доволен от моето решение и ми препоръча да се подготвя добре за приемните изпити.

След месец Живков се завърна. Извика помощниците и ни съобщи, че предстоят важни задачи. Обърна се към мен и ме попита: „Подаде ли заявлението?“ (Този път не беше забравил…) Отговорих му, че съм подал и че се готвя усилено за конкурса. А той отсече (обичаше този маниер — като израз на решителност и безапелационност): „Отивай горе (т.е. в Лозенец) и си го изтегли. Работа ни чака“. След обяд пак ме повика. Проверява дали съм си изтеглил документите. Казах му, че не съм. „Взимай кола и отивай в школата!“ И този път партийната дисциплина надделя.

Моите нови служебни задължения, свързани с политическите проблеми на българското село, започнали някак срещу цялата ми същност на градско чедо, непомирисало село и селски труд, постепенно ме увличаха, докато един ден ме доведоха до кандидатската дисертация — социологически анализ на взаимоотношенията между града и селото. Благодарен съм на проф. Живко Ошавков, който с фанатизъм и завидно себеотдаване води борбата за възстановяване правата на социологията като наука и за нейното развитие; на Стоян Михайлов и Никола Стефанов, тогава млади научни работници. Те ми дадоха рамо, за да мога да се справя с неизбежните трудности, които се изправят пред всеки човек, тръгнал да прави първи стъпки в науката.

След известно време Живков се освободи от Асен Чаръкчиев, който стана помощник на Димитър Ганев. В Кабинета дойде Михаил Бобанов, специалист в областта на селското стопанство. Като помощник по проблемите на икономиката дълго време работи Христо Петков. Бивш политзатворник, след Девети беше работил със Живков в Софийския градски комитет на БКП. Петков беше улегнал, сдържан и компетентен човек. Познаваше добре тогавашните икономически проблеми на България и беше много полезен, особено във връзка с взаимоотношенията ни със страните от СИВ. По-късно замина на работа в Москва — в СИВ. С него се бяхме сближили. Той ми разясняваше много от проблемите, помагаше ми да се ориентирам в постъпващата стопанска информация. Ние, останалите помощници, получавахме много оскъдна информация в областта на икономиката, пък и не само в нея. Разнообразната и богата информация, която всеки ден „течеше“ по всевъзможни канали към Живков — статистическа, дипломатическа, разузнавателна, военна, от Информационно-социологическия център на ЦК, оперативна, по партийна линия — всичко това беше съсредоточено в неговите ръце. Едва години по-късно Милко Балев започна да получава отчасти подобна информация. Ние нямахме достъп до нея. Ако някой от нас все пак е получавал някаква информация, то тя е била „на парче“, т.е. свързана конкретно с проблема, който му е бил възложен да разработва. Това, разбира се, доста ни пречеше да имаме необходимия по-широк поглед за общия фон, на който се разработваха по-частните проблеми.

Като жив организъм, Кабинетът менеше през годините своя състав. Към неговите важни функции и роля в утвърждаването на Тодор Живков като лидер и в укрепването на неговата лична власт ще се върна отново.

Освен на нас, помощниците, Живков се облягаше и на отделите на ЦК, които наблюдаваше. В началния период той си беше подбрал няколко много кадърни сътрудници на ЦК (Митко Григоров, изтеглен вече на работа в ЦК, Спас Русинов, Росен Петров^[20] и други. От тях получаваше материали, които им беше поръчал. А когато се налагаше, привличаше и учени, специалисти. Например по решение на ЦК на Живков беше възложено да предложи на предстоящия Шести конгрес (1954) изменения в Устава на БКП. Много отговорно поръчение. Между другото то подсказваше и за предстояща важна промяна в статуса на Живков. Тя се сбъдна още тогава — веднага след конгреса той беше избран за първи секретар на ЦК. Проектът за изменения в Устава беше подготвен от група сътрудници на орготдела. Доогледахме го и го доуточнихме с Живков. В езиково отношение беше слабичък. На помощ ми се притече известният езиковед и стилист проф. Любомир Андрейчин. Неговата опитна ръка тушира много от „партийния жаргон“, помъчи се да внесе малко свежест в такъв сух и прецизен по своя характер документ. И когато на заседанието на Политбюро (по думите на Живков) Вълко Червенков се опитал на „ангро“ да атакува проекта в езиково отношение, името на проф. Андрейчин го укротило.

7

Тодор Живков започна да проявява все по-голяма взискателност при подготовката на материали за Политбюро, както и за публичните си изяви. Непрекъснато внасяхме в тях уточнения, допълнения, редакционни поправки — до последния момент. Нерядко материалите се преписваха по десетина пъти. Обикновено той лично диктуваше основни положения за своите доклади, докладни записки, статии, писма, а понякога и по-подробно нахвърляше, както обичаше да се изразява, „канавата“ на материала. След това, ние допълвахме, изглаждахме, редактирахме. Живков никога не пишеше, освен когато си водеше лични бележки по време на заседания или си набелязваше точките за произнасяне на поредната реч. В началото на работата ми като негов личен сътрудник се сблъсквах често със следното положение: диктува ми подробно текст на писмо, доклад, или докладна до Политбюро. След съответна работа върху диктувания текст, влизам при него да прочета готовия вариант. Чета, а той отвреме-навреме допълва или поправя. На няколко пъти ме прекъсва: „Стой, аз тук ти диктувах това и това, защо си го пропуснал?“ Не само повтаря дословно диктуваното, но и помни точно на кое място е бил пропуснатият пасаж. Оказва се, че аз или съм го съкратил, защото ми се е видял маловажен, или пък съм го сместил по-нататък, защото съм счел, че така го изисква логиката на изложението. Можеше да прочете един материал само веднъж и това му стигаше, за да запамети неговите основни положения, аргументация, изводи. В много случаи, когато му подготвяхме проект за тост или приветствие и решаваше да говори, а не да чете, той беше в състояние в основни линии да го възпроизведе, без да е имал възможност да го прочете повече от един-два пъти.

При произнасянето на своите речи и устни доклади беше достатъчно да хвърли поглед върху плана, който си беше набелязал, за да възпроизведе почти дословно предварително подготвения писмен текст, ако имаше такъв. Слушал съм го да повтаря и потретва своя реч или устен доклад на една и съща тема пред различна публика. Тогава не си служеше дори с бележки. И възпроизвеждаше почти изцяло първоначалния текст с някои добавки, съобразени с новата аудитория. Беше и добър импровизатор, винаги се стремеше да освежава и разнообразява текста с някоя шега.

Тук не става дума само за силна механична памет, каквато Живков безспорно притежаваше. Той не просто запаметяваше написаното предварително. Първо, това „предварително написано“ обикновено бе текст, съдържащ много негови мисли, върху които ние работехме след това. Второ, при подготовка на реч или доклад той изискваше от различни отдели на ЦК, от държавни органи, от специалисти първични материали — справки, разработки. Но за да ги изисква, той трябваше предварително да си е изяснил общата тема, отделните проблеми, главните постановки. Трето, в хода на работата той поръчваше на помощниците допълнителни справки, за да обоснове с данни едно или друго положение. Четвърто, пред това море от материали всеки би се пообъркал какво точно да отбере и как да го „смели“. А и времето не би му стигнало да прочете внимателно всичко, да си изясни по-добре въпросите, да ги систематизира. Живков притежаваше умението да чете „по диагонал“ материалите, и „да хваща“ най-важните, главните мисли в тях, тия, които можеха да обогатят, да дадат плът и кръв на скелета от проблеми и постановки, които си беше набелязал. Всичко това, съгласете се, е наистина творческа работа.

Доста се спекулира с недостатъчната образованост на Живков, а и представата на мнозина за него се определя от този факт. Действително, неговата култура беше далеч от желаното. Не можа дори да се освободи от своя ботевградски диалект, което силно дразнеше — особено студентите и интелигенцията. Неведнъж съм слушал по този повод подигравки по негов адрес. На широката публика, която е имала възможност да слуша негови доклади било в зала, било по телевизията, е известно, колко много се запъваше при четене, бъркаше думи, повтаряше ги, на места сричаше. Въпреки усилията и предварителните репетиции, той никога не успя да прочете гладко свой доклад. Думи като „социализма“, „комунизма“, „империализма“, „марксизма-ленинизма“ и тем подобни, които се налагаше да употребява твърде често, той продължаваше да ги произнася като: „социализъма“, „комунизъма“, „империализъма“, „марксизъма-ленинизъма“, въпреки честите бележки, които му правехме, особено в началния период.

Имаше навика, веднага щом се прибере в работната си стая след като беше прочел доклад пред съвещание или събрание, да привиква при себе си помощниците. Питаше ни за впечатлението от неговото четене. Ние откровено му обръщахме внимание върху грешките и неточностите в произношението, върху темпото на четене. При изнасянето на доклад в началото той започваше да чете бавно и постепенно се забързваше така, че „изяждаше“ срички и произношението ставаше неясно. Като че ли някой го беше подгонил. Това силно ме дразнеше. А и не би могло да не изпитваш досада — особено в случаите, когато той просто „смачкваше“ цели пасажи от доклад, смятан за много важен, над който си се трудил дни и нощи, за да бъде „изпипан“ — и по съдържание, и по стил. Предлагахме му да отделя повече време за подготовка, да прочита доклада предварително по няколко пъти, да си отбелязва, къде да прави паузи, отстрани с червен молив да си напомня, че трябва да чете бавно. А недай боже в доклада да имаше „купешка“ дума или някой специфичен термин!

С годините — особено след като се утвърди като ръководител - Живков ставаше все по-самоуверен при изнасянето на доклад. Не си даваше труда да го препрочита няколко пъти, а понякога излизаше направо пред аудиторията, без дори да го е видял предварително в целия му обем. Ала и ние станахме постепенно по-малко взискателни — да не би нашите бележки да породят у него излишни комплекси. И не само спестявахме бележките, но и започнахме — особено когато „каденето на тамян“ стана наш неизменен спътник — да изказваме задоволство от поредното прочитане на доклада. Съображението да не му създаваме комплекси бе предлога, а надделяваше вече желанието да се докарваме…

Недостатъчното образователно и културно равнище не можеше да не се отразява отрицателно както върху стила на политическото ръководство на Живков, така и върху неговия авторитет. Беше завършил само вечерното полиграфическо училище. Но в замяна на това беше завършил Университета на живота, и то с не лош успех. Неговата природна интелигентност компенсираше много от онова, което не можа да получи на училищната скамейка. Изключително много му помогна и неговата развита памет. Обаче знанията, които придобиваше в процеса на многообразната си ръководна дейност, не бяха в състояние да покрият всички „бели петна“. И още нещо, много важно: тези знания трудно се „вплитаха“ в тъканта на неговата образователна и културна подготовка. Те не бяха резултат от едно системно и цялостно самообразование. В една или друга степен, те си оставаха разпокъсани, бяха фрагментарни, нямаха нужната логическа и познавателна връзка.

8

Към началото на 1954 г., когато Вълко Червенков решава да повери поста първи секретар на ЦК на друг човек, Тодор Живков вече е спечелил неговото доверие. А това е главното. Доказал е също организационните си способности. Изявил е себе си като енергичен и перспективен млад ръководен деец.^[21]

В книгата си „Кръглата маса на Политбюро“ Живко Живков обяснява издигането на Тодор Живков с неговото подмазваческо поведение към Червенков. През лятото на 1953 г., пише Ж. Живков, той почивал в Евксиноград едновременно с редица ръководни другари. В. Червенков излизал на разходка в парка към пет часа след обяд. „За моя изненада всеки ден Червенков бе придружаван в разходките си от Тодор Живков, който се отнасяше с чинопочитание към крупната фигура на вожда“.^[22] Не съм бил свидетел на тези идилични разходки. Допускам, че е било така. В онази обстановка едва ли и останалите членове на Политбюро (а и членовете на ЦК, в това число и Ж. Живков) са давали израз на по-друго отношение към Червенков. Известна светлина по този въпрос хвърля Т. Живков в своя доклад пред Априлския пленум: „Трябва да кажа, че в известен период от време ние смятахме култа към личността за правилен, за необходим в интерес на партията. През този период всеки от нас, кой повече, кой по-малко е платил данък на култа към личността — поддържал е този култ.“^[23] А „поддържането на този култ“ означаваше не само да си затваряш устата (да не би да изпуснеш някоя критична дума), но и да се докарваш, да присъединяваш своя глас към общия хвалебствен хор. Досущ както по-късно, по времето на личната власт на Т. Живков!

Ако възразявам на Ж. Живков, то е главно по две причини. Смятам, че той съвсем едностранчиво обяснява избора на Т. Живков за първи секретар през 1954 г. Всичко се свежда до „чинопочитанието към вожда“ и създалата се според него близост между Червенков и Тодор Живков. Прави странно впечатление, че той дори не намеква поне за някакви положителни лични качества на Т. Живков във връзка с този избор. Нещо повече, в цялата му книга, в която е разгледан и по-сетнешния период от дейността на партията, той набляга единствено на недостатъците и грешките на Т. Живков. Нито дума не продумва за нещо положително в него като политик. Такова отношение не може да не озадачи, първо, защото в продължение на цяло десетилетие — от 1962 до 1971 година — Ж. Живков е неизменно член на Политбюро и, което е още по-важно, първи заместник-председател на Министерския съвет, възглавяван от… Т. Живков! Което означава, че авторът на книгата е имал предостатъчно време да опознае Т. Живков като човек и политик. А и сам причислява себе си към „наблюдателните хора“.^[24] И второ, в книгата си Ж. Живков отделя не малко страници за успехите, постигнати от нашата страна през посочения десетгодишен период. Странно е най-малкото, че тези успехи той никъде не свързва — поне с лек намек — с името или дейността на председателя на МС. В замяна щедро му предоставя авторството или първопричината за допуснатите крупни грешки!

Второто ми възражение е във връзка е употребения от Ж. Живков термин „вожд“. Тодор Живков се отнасял с чинопочитание към крупната фигура на „вожда“. Всъщност колкото и да е бил силен култът към личността на Червенков, той никога не е бил назоваван „вожд“ — нито в партийни документи, нито в пресата, нито по радиото. „Вожд“ беше Георги Димитров, такъв си остана и след като беше умрял. Това Ж. Живков прекрасно знае. Нищо че в своя текст думата „вожд“ е поставил в кавички. От това нещата не се променят. Малката „историческа поправка“ явно е била нужна на Ж. Живков, за да подсили ефекта.

Тъкмо тези два „дребни“ факта събудиха моето съмнение в обективността на казаното от Живко Живков. Възможно е между Червенков и Т. Живков да е имало някаква близост. Който обаче помни индивидуализма и безцеремонността на Червенков, би се усъмнил в това. Допускам, че един от основните мотиви на Червенков да приеме кандидатурата на Т. Живков не се изчерпват със спечеленото от него доверие. За Червенков сигурно не е било без значение, че Т. Живков беше още твърде млад и не толкова изявен като някои други членове на Политбюро, за да му бъде евентуален опасен съперник.

7. СМЯНА НА ЛИДЕРА

1

Издигането на Тодор Живков за първи секретар на ЦК се оказа прелюдия и важна предпоставка за това, което стана след две години. Макар да твърдеше, че само формално е бил първи секретар, това му даваше качествено нова позиция в партията и партийното ръководство. Червенков продължаваше да бъде лидерът на партията и държавата (но вече „опердашен“ от градушката и в Москва, и в София), а Живков ръководеше Секретариата на ЦК, поддържаше непосредствено връзки с партийните кадри от околиите и окръзите и все повече печелеше авторитет сред тях. Освен това той отговаряше за работата на апарата на ЦК и полагаше усилия да го превърне постепенно в своя опора.

Атмосферата в ЦК значително се промени. Вместо да се занимават предимно с ровене в кофите за боклук, партийните организации и профорганизацията в ЦК се насочиха към повишаване на образователното и идейно равнище на сътрудниците, към уреждане на техните материални и битови проблеми. Работата на апарата стана по-динамична, по целенасочена.

2

През 1955 г. станах свидетел на зреещите вече между Червенков и Живков противоречия. Това се случи на отчетно-изборната конференция на партийната организация в ЦК, която се състоя в големия салон на БАН. По това време апаратът на ЦК беше доста набъбнал. Когато постъпих, имаше само една първична организация, която провеждаше своите събрания в салона на ул."Врабча". Впоследствие бяха образувани няколко първични партийни организации, ръководени от партиен комитет. Същото стана и с профорганизацията. По време на поменатата конференция бях член на партийния комитет и председател на профкомитета. И партийната организация, ръководена от Ганчо Ганев, и синдикалната организация работеха активно, в ръководствата бяха привлечени млади и енергични хора. Живков и Секретариатът, който той ръководеше, се отнасяха отзивчиво към нашата работа. Имаше какво да отчетем.

Червенков членуваше в нашата организация. И той, и Живков бяха избрани в ръководството на конференцията и седнаха в президиума. Направи ми неприятно впечатление безцеремонността, с която Червенков постоянно прекъсваше ораторите, вметваше бележки, говореше с господарски тон. Особено недоволстваше, когато се отчитаха положителни резултати. С кратки реплики той се стараеше да ги омаловажи, най-вече когато се говореше за промени в стила на апарата. Например, Милко Балев разказа за добре организирана дейност за издигане на научната и идеологическата подготовка на сътрудниците. Червенков го прекъсваше грубо, открито изразяваше съмнения, дори подхвърли, че е готов да се изпитваме… При моето изказване, което беше конкретно и засягаше дейността на профорганизацията, Червенков многократно правеше язвителни бележки. По едно време се разколебах — да продължа или да си седна, толкова силно бях засегнат.

Запомнил съм негова реплика, която след това се коментираше оживено като общо указание при оценка на работата: това, което сме постигнали, е вързано в кърпа. Няма защо да говорим за него. Дайте да говорим за недостатъците. Червенков предложи да се отложи конференцията и ни задължи (това е точният израз) да преработим в този дух и резолюцията — да тушираме или изобщо да премълчим постигнатото и да поставим много по-остро недостатъците и предвидените мерки за бъдещата работа.

За участниците в конференцията не остана тайна, че поведението на Червенков беше насочено не толкова срещу нас, колкото срещу Живков, отговарящ за работата на апарата. Това беше опит да бъде уязвен Живков пред очите на сътрудниците на ЦК. А и той нервничеше, личеше си, че е недоволен и засегнат от вмешателството на Червенков.

В отношението на Живков към Червенков, след като стана първи секретар, също се чувстваше промяна. Нямаше вече и следа от раболепие. Той беше вече почти втори човек в партийното ръководство. А и в СССР станаха важни промени. В началото на 1955 г. Маленков подаде оставка като председател на Министерския съвет и Хрушчов се оказа безспорен лидер на Съветската страна. Това не можеше да не даде съответно отражение и у нас. Живков се държеше все по-свободно, едновременно сдържан и готов да отстоява собствените си позиции. Имал съм възможност да го наблюдавам и на заседания на Секретариата на ЦК. Беше самоуверен, ръководеше делово, изказваше се аргументирано по повечето от обсъжданите въпроси, като някои от изказванията ги подготвяхме предварително. А и пред нас, неговите лични сътрудници, проявяваше по-високото си самочувствие. Но се вслушваше в нашите бележки и предложения.

3

Новата позиция на първи секретар даде големи възможности на Тодор Живков да бъде и един от най-активните при развенчаването на култа към Червенков. А когато настъпи развръзката през април 1956 г. — да държи в ръцете си много от лостовете, които изтласкаха именно него начело на партията. Въпреки че в партийното ръководство участваха хора като Антон Югов, Георги Чанков, Цола Драгойчева, Георги Дамянов, Йонко Панов и други кадри, с много по-големи заслуги, с по-богат житейски и политически опит, а и по-популярни. Подготовката за смяната на Червенков достигна своята кулминационна точка седмици след ХХ-ия конгрес на КПСС (1956). Ехото от критиката срещу култа към личността на Сталин разклати позициите на нашия лидер. Буреносните облаци, които все повече се сгъстяваха през последните една-две години, се изсипаха в дните на Априлския пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956). Пленумът се състоя в тогавашната сграда на ЦК на ул."Московска" (сега седалище на Софийската община). Два фактора бяха решаващи за неговото провеждане. Първо, развиващата се в СССР преди и непосредствено след ХХ-ия конгрес обстановка и нейното отрезвяващо влияние. И второ, изострящите се у нас политически, икономически и други противоречия, свързани с култа към Червенков и провеждания от него курс. Тези два взаимосвързани фактора неизбежно трябваше да доведат до свалянето на Червенков.

Според разказите на Живков — и пред нас, помощниците — първи Владимир Поптомов станал инициатор за „заговора“ (така той го наричаше) против Червенков. След внезапната смърт на Поптомов - той, Живков, поел инициативата. Постепенно успял да привлече Енчо Стайков, Георги Дамянов, Димитър Ганев и други дейци от Политбюро и Секретариата. На тази именно група той се бил опирал при организирането на пленума и откритата конфронтация с Червенков. Улесни го и отсъствието на Червенков от страната — той водеше българската делегация на ХХ-ия конгрес на КПСС в Москва. Живков не беше включен в делегацията. Това му развърза ръцете.

Консолидирането на вътрешните сили срещу култа към Червенков изигра важна роля за последвалата промяна. Ала не по-малко важна е била и ролята на съветското партийно ръководство: и за освобождаването на Червенков, който явно не можеше нито да се преустрои, нито да изведе страната от създалото се тежко положение; и за подбирането на бъдещия ръководител на БКП. Освен това не е без значение и такъв „дребен“ факт: Година преди това (февруари 1955) борбата за лидерство в Москва между председателя на Съвета на министрите Маленков и първия секретар на ЦК на КПСС беше приключила в полза на Хрушчов. Безспорно това улесняваше и ускоряваше „развръзката“ при решаването на въпроса за лидерството и в нашата партия. Впрочем подобни промени последваха и в други социалистически страни.

Тогавашният посланик на Съветския съюз в България Юрий При-ходов беше станал много близък с Живков, често го посещаваше. Той има дял и в оформянето на доклада пред пленума, и в промените, които се извършиха. Приходов бе културен, сдържан и приветлив човек, негативно настроен към проявите на култа към личността. Бяха се породили и взаимни симпатии между него и Живков. Години след като Приходов беше изтеглен от България, когато Живков пребиваваше в Москва, продължаваха да се срещат като приятели.

В навечерието на пленума нашето Политбюро се среща в Москва с Президиума на ЦК на КПСС и изразява отношението към култа на личността на Червенков. Силно критично се изказват всички членове на Политбюро. Георги Дамянов, който по здравословни причини не присъства, изпраща писмено изказване в същия дух. Но Червенков възразява, че краските били засилени, а изводите — неточни.^[25] Президиумът на ЦК на КПСС одобрява единодушно отправената критика към култа на Червенков и на свързаните с него порочни методи на работа, оценява я като критика правилна, партийна и принципна. Одобрява също проекто-резолюцията за предстоящия наш пленум.^[26] Така че и основните положения на доклада, който предстои да бъде прочетен на пленума, и самата проекто-резолюция имат предварителната благословия на Москва. Това дава основание да се съмняваме, че заслугите на Живков за свалянето на Червенков са толкова големи, колкото ги представяше пред нас, пък и навсякъде, където преценеше, че е нужно. Разбира се, обстоятелството, че именно той, Живков, се беше нагърбил от българска страна с тази рискована акция, му даваше предимства, които той съумя да използва на пленума и след това.

Много по-късно Живков ни разказваше в Кабинета за същата тази среща в Москва. На нея е бил обсъждан и въпросът за бъдещия лидер на БКП. Предпочитанията били за Живков. Той с удоволствие си припомняше как след заседанието Ворошилов го накарал да изпие цял стакан водка (Живков не пиеше; през последните години вечер понякога си наливаше чаша червено вино, което разреждаше с вода) и му казал: „Тм хитрьш мужик!“^[27]

За съжаление по време на Априлския пленум не бях на работа. Две-три седмици преди това получих криза на язвата и постъпих в болница. След операцията бях изпратен в Банкя за възстановяване. Там прочетох материали във в."Работническо дело" срещу култа към личността у нас и ми стана ясно, че се подготвя почвата за предстояща промяна. След това колегите ми разказваха с какво напрежение са дебнели да чуят какво става по време на пленума. За тях също било ясно, че предстои промяна в лидерството. Живков им пратил хабер с предупреждение нищо да не говорят за пленума, нищо да не коментират, спокойно да изчакат края.

Писането на доклада, според Живков станало в пълна тайна. Непосредствено са работили трима души: Живков диктувал, Малеева пишела на ръка, а Ангелина Горинова, секретарката на Живков, преписвала на машина. Вероятно на даден етап Милко Балев е подготвял справки, някои от които са използвани в доклада. По този повод дълги години между Милко и Ангелина тлееше неприязън. Той намираше поводи да се представя като човека, работил заедно с Живков по подготовката на пленума, т.е. човека от кабинета, на когото Живков се доверил в онова опасно време. Ангелина много се ядосваше на тези приказки на Милко. Дразнеше се, защото тя се беше оказала тогава довереното лице. И така чак до към средата на 80-те години, когато на тържеството по случай 60-годишнината на ген. Иван Горинов, съпруга на Ангелина, Живков заяви на всеослушание, че Ангелина е била най-близкият му човек от кабинета в работата по материалите за Априлския пленум. Изявление, което Балев изслуша с голямо прискърбие…

4

Самата тема на пленума е многозначителна: за работата и решенията на ХХ-ия конгрес на КПСС и поуките от него за БКП. Протоколите от пленума, вкл. и докладът на Живков, бяха засекретени до 10 ноември 1989 г. Милко Балев ги държеше заключени с девет ключа — пазеше ги от всяко чуждо око. Едва след тази дата и аз успях да надникна в тях. И ми стана ясно защо материалите се пазеха зорко. Още навремето бяхме научили, че работата на пленума далеч не е минала гладко, че са били отправяни обвинения и срещу Живков, и срещу другите членове на Политбюро, защото не само не са се противопоставяли на Червенков, а и са съдействали за укрепването на култа към неговата личност. Говореше се също, че Йонко Панов казал: „Защо Тодор Живков? Сигурен съм, че в нашата партия има поне 500 души като него.“ Нещо, което Живков не можа да му прости.

Но едва след като прочетох протокола на пленума, си обясних причините за тяхното безусловно засекретяване. Те са свързани в най-голяма степен с характера на обвиненията, които Живков е отправял в доклада си срещу Червенков. Ето някои от по-важните: потъпкване на колективността в ръководството; Червенков се поставя фактически над ЦК и Политбюро; създаване в ЦК на атмосфера на подозрителност, страх и недоверие; работата на МНО и МВР не е била под наблюдението на ЦК, а се е наблюдавала единствено от Червенков; потискане на критика и преследване заради критика; кадрите са доведени до положение едно да мислят, друго да говорят; установена е лична диктатура на Червенков в ЦК и в партията, изразена в злокачествени форми и пр.^[28] Тези обвинения звучат толкова актуално! Като че ли бяха адресирани не към друг, а към самия Живков и неговата лична власт. Стана ми ясно защо никой — дори официално утвърдените от ЦК автори на биографичния очерк^[29]за Живков по случай неговата 70-годишнина (1981) — нямаха достъп до материалите на Априлския пленум.^[30] Тези материали потвърждават, че историята у нас се повтаряше, само че — както бива често в подобни случаи — в много по-черни краски, по-скръбно и по-гротескно!

Отрицателната реакция на Йонко Панов и на други участници е разбираема. Не само поради това, че Живков се беше проявявал като един от най-ревностните проводници на култа към личността на Червенков. БКП тогава разполагаше с цяла плеяда революционни кадри, които имаха не по-малко качества да я възглавят, бяха много по-изявени и с повече заслуги. Пленумът развенча Червенков като лидер на партията: той беше освободен като генерален секретар на ЦК на БКП, но остана член на Политбюро на ЦК. Пленумът реши да го освободи от поста председател на МС и го остави за негов заместник-председател. Колкото до Тодор Живков, на когото от 1954 г. като първи секретар беше поверено ръководството на Секретариата на ЦК, няма изрично решение на пленума той да поеме и ръководството на Политбюро. Властта обаче не търпи празно пространство. Самото освобождаване на Червенков от поста генерален секретар на ЦК, т.е. и от задължението да ръководи Политбюро,автоматично и тихомълком превръщаше първия секретар на ЦК, т.е. Живков, в лидер на партията. По такъв начин Априлският пленум постави началото не само на процес на либерализация на обществото, но и негласно призна Живков за първи ръководител на БКП. Такова негласно становище на ЦК не може да се тълкува само като съобразяване с мнението на Президиума на ЦК на КПСС, което — макар и да не беше официално, вероятно е било вече известно на членовете на ЦК. Има основания да се смята, че наред с отчитането на мнението на съветското ръководство е надделяло съображението, че най-инициативният срещу култа към Червенков се оказа Живков, отстояващ новите виждания на ХХ-ия конгрес на КПСС. Поради стечение на обстоятелствата именно Живков, а не някой друг, пише и изнася доклада срещу този култ. Той разкрива и заклеймява произтичащите от него деформации. Той е този, който от трибуната защитава идеите и постановките на ХХ-ия конгрес и в светлината на тези идеи и постановки издига високо глас за колективност в ръководството, за строго спазване на законността, на ленинските принципи и норми на партиен и обществен живот. Той е този, който се изявява пред ЦК и като борец против култовщината, и като гарант за нейното ликвидиране.В своето заключително слово пред пленума Живков уверено заявява: „На този пленум ЦК отново прояви своята сплотеност и единство, показа своята решимост да доведе докрай, въпреки всичко, борбата за пълно премахване на култа към личността и неговите последици, да не допусне в никакъв случай занапред каквито и да са негови прояви у нас“.^[31]

Има и друго обстоятелство. При смяната на Червенков се прояви тлеещото от доста време недоволство на част от дейците, работили в тежките условия на фашизма в България, от по-особеното положение, в което се намираха бившите емигранти в СССР, завърнали се в страната след Девети септември. Това недоволство, разбира се, също благоприятстваше лидерството на Живков — той беше от тези, които се бориха срещу фашизма вътре в страната.

Пленумът на ЦК утвърди Антон Югов за министър-председател на мястото на Червенков. На този етап — и от вътрешни, и от външнополитически съображения — той не беше подходящ за лидер на партията, въпреки безспорните му заслуги като ръководител на БКП преди 9 септември 1944 г. С избирането на Югов за председател на Министерския съвет „де факто“ възникваше втори център на властта. Създаваше се своеобразно двувластие, което Живков щеше да се постарае постепенно да ликвидира в своя полза. Борбата за неоспоримо лидерско място, към което Живков се стремеше, щеше да продължи и след Априлския пленум. Тази борба завърши през 1962 г., в навечерието на Осмия конгрес, с изключването на Югов от ЦК на БКП.

Атмосферата по време на протичането на пленума е доста напрегната. Тя се изостря особено поради позициите на Йонко Панов, бившия ръководител на партията през нейния левосектантски период, на Борис Копчев и други. Те настояват да се потърси еднаква с тази на Червенков отговорност от Георги Чанков и Антон Югов за утвърждаването на култа към личността, да се потърси отговорност за това и от останалите членове на Политбюро. Те не признават и лидерството на Живков.

Говореше се, че в дните на пленума армейски части в столицата и около нея са били в бойна готовност… Още през 1951 г. за политически ръководители на армията бяха изпратени млади кадри, участници в нелегалната борба тук, в страната, някои от тях работили с Живков -Владо Танов, Неделчо Чернев, Давид Елазар. Начело на МВР беше Георги Цанков, член на Политбюро, изпратен там от по-рано, за да се сложи край на необоснованите арести и инквизициите, намерили благоприятни почва в атмосферата на култа. Армията се ръководеше от генерал Панчевски, близък съратник на Георги Дамянов, отговарящ в Политбюро за армията и участник в подготовката на пленума.

5

Централният комитет не извади Червенков от състава на Политбюро. Живков горещо пледира за такъв вариант. Предупреждението на Хрушчов, отправено към членовете на нашето Политбюро на срещата в Москва преди пленума, че следва да се постъпва внимателно с Червенков, тъй като култовщината не е негов патент, явно е било взето под внимание. Внушението на Хрушчов не става обаче достояние на партията. Пред пленума Живков характеризира Вълко Червенков като честен, способен човек, на когото следва да се даде възможност именно в Политбюро да осъзнае своите грешки и на дело да докаже, че е способен да поправи тези грешки. „Защото — изтъква той — няма непоправим човек“.^[32] Живков осъжда досегашната практика: "Щом някой прегреши — здраво го нажулваме, след което идват организационни изводи, снемане от всякаква отговорна работа и изхвърляне на улицата и често такъв човек с месеци ходи без работа и гладува. Нов, свеж вятър трябва да задуха и в това отношение."^[33] Изключително хуманистични постановки и съображения! Те самите представляваха „нов, свеж вятър“ при тогавашните условия.

Още щом се завърнах на работа от Банкя имах продължителна беседа с Живков за станалото събитие. Заразпитва ме как се възприемат решенията на пленума, какви са оценките и настроенията на хората. Изказах своето учудване за отношението към Червенков. Не можех да проумея защо е бил оставен в Политбюро. Не бях в състояние да простя убийството на Трайчо Костов, разправата с Титко Черноколев и с десетки заслужили дейци. Бях свидетел как по негова инициатива — е активното участие на Живков като секретар на ЦК — се сформираха многобройни комисии, които се занимаваха само с това — да ровят в живота на хората, да търсят опущенията им, а когато ги нямаха, да ги създават… През ситото на тези грозни комисии минаха всички кадри на отговорна работа и изобщо всички, срещу които имаше доноси, слухове, клюки или просто не бяха симпатични някому. Тези комисии поголовно предлагаха за изключване от партията или други тежки наказания всъщност чисти хора. Документите са в архива и те са прелюбопитно четиво не само за историци и обществоведи. И към тези, които преди Девети бяха подписали в полицията декларации, че в бъдеще няма да се занимават с комунистическа дейност (разбира се, едва ли някой от подписалите е гледал наистина сериозно на тези декларации, хората по-скоро са се опитвали по този начин да облекчат донякъде участта си) не се проявяваше никаква снизходителност. Истински лов на вещици! Живков възглавяваше някои от тези комисии. Истината изисква да се каже, че той, за разлика от мнозина други — беше по-снизходителен. Предлаганите от тези комисии изключвания и други тежки наказания обикновено той редуцираше до едно-две изключвания, а другите наказания значително намаляваше.

На моето учудване и възражения срещу възприетото отношение към Червенков, Живков ми отговори с почти същите доводи, изложени в неговия доклад по този въпрос. Той особено наблегна на отказа от крута разправа с Червенков заради необходимостта от грижи към провинилия се другар. Освен това ми разказа, че Червенков имал голяма заслуга за спирането на репресиите у нас. Когато научил, че по нареждане на генерал филатов от КГБ, който фактически командваше нашето МВР, е започнало разработването на Югов и на други български ръководители като чужди агенти, Червенков заминал за Москва и на среща със Сталин изказал своето решително несъгласие с тези действия. Тогава наистина се е изисквало мъжество за такава постъпка. След тази среща генерал филатов е бил веднага изтеглен от България (доколкото знам, по-късно е споделил съдбата на Берия).

От срещите и разговорите с Живков през този период у мен се затвърди впечатлението, че той смяташе за съвсем естествено да е първия човек в партията, след като именно той е намерил смелостта и е поел риска да застане начело на борбата срещу култа към Червенков. В тези дни той повтаряше шеговито пред нас, помощниците: „Е, момчета, влязохме в историята. Как ли ще излезем от нея?!“

Живков не криеше от нас скептичното си отношение към възможностите на Червенков като ръководител и като интелект. Смяташе, че не блести в интелектуално отношение, че стилът в неговите статии и доклади е сух, скован, че той не проявява творчество, а просто преразказва Сталин, като пренася механически негови постановки на българска почва. Червенков наистина не познаваше добре живота у нас, нашите действителни проблеми, беше кабинетен ръководител — и в това се състоеше неговата основна беда. Да се отрекат обаче високия му интелект и богата култура — това най-малкото означаваше да се проявява излишно пристрастие. Със своите критични оценки Живков всъщност изразяваше убеждението си, че превъзхожда този, когото беше изместил от лидерското място. Показателно е, че не много време след това в „Кабинета на Тодор Живков“, както започна натрапчиво да се нарича неговият личен екип след Априлския пленум, се заговори вече за „стила на Тодор Живков“, за неговия „почерк“, характерен за речите, статиите и докладите му. Постепенно се сътворяваше поредния мит…

6

Априлският пленум представлява повратно събитие в историята на БКП на страната. Не само и не толкова заради смяната на лидера. Повратно — главно и преди всичко с осъждането на култа към личност-та, с новия курс в икономическата политика, насочен към съчетаване на индустриализацията със съживяването и развитието на селското стопанство, към повишаване на материалното и културното равнище на лсивота в града и селото и с известно либерализиране на обществения живот.

Априлският пленум не беше само и просто пленум срещу култа към личността. Това беше и борба за власт. В държавата, особено ако е тоталитарна, личността на първия ръководител играе огромна роля. Очевидно за съветското ръководство, което започваше да прилага антикултовска политика, с намерение тя да обхване и източноевропейските социалистически страни, Червенков ставаше крайно неудобен. Освен всичко друго, неговата смяна щеше да намали общественото напрежение в България. Неудобни ставаха ръководителите и на останалите страни. В някои от тях — например в Чехословакия, със смъртта на Клемент Готвалд през 1953 г. (веднага след погребението на Сталин) въпросът за смяната на ръководителя се оказа решен. В останалите страни този въпрос предстоеше да се реши по един или друг начин. В тези условия за ръководните дейци на БКП се откриваха възможности за свалянето на Червенков и заемането на неговия пост. И не само това. Става дума за пренасянето на българска почва на принципите и ценностите на ХХ-ия конгрес на КПСС, за промени в политиката и практическата дейност за изграждането на социализма в България. В тази остра схватка Живков — по редица причини, сред които съветската подкрепа се оказа решаваща — съумя да използва наличните лостове и механизми, за да надделее в борбата за власт. Немалко значение имаше и обстоятелството, че той овреме започна да се готви за предстоящата схватка, че се превърна в знаменосец на борбата срещу култа към личността. Така или иначе, зад разгорещената идейна и политическа борба против култа към Червенков, за колективност на ръководството и възстановяване на ленинските принципи и норми на партиен и обществен живот, се водеше борба за власт.

Освен факторите за оставане на Живков на поста първи секретар, за които вече говорих, имаше още един, който изигра лоша шега на носителите си. Аз съм твърдо убеден, че някои от аспириращите за лидерското място са гледали на оставането на Живков на поста първи секретар като на временен изход до настъпването на по-благоприятни условия за друго решение на въпроса. Излъгаха се. Живков не позволи да стане преходна фигура. Те подцениха качествата на Живков като политик, неговото умение да прави временни съюзи, за да разкъсва противостоящите му сили, да нанася внезапно удар срещу евентуалния съперник, изчаквайки търпеливо да узрее моментът за това. Че някои искаха да го превърнат в преходна фигура — Живков добре го съзнаваше. С това си обяснявам и много от стъпките, които той предприе, за да се увърди, решителността, с която се разправи без много отлагане с някои ръководни хора, които имаха резерви към него, като Добри Търпешев, Йонко Панов, Георги Чанков и други. Титко Черноколев след реабилитацията не беше възстановен като член на Политбюро. След събранието на софийския партиен актив в кино „Димитър Благоев“, на което бяха оповестени и разяснени решенията на Априлския пленум, изказването на Черноколев предизвика недоволството на Живков. Пред нас той открито изрази своите резерви към него, наричайки го „човек на Георги Чанков“. Иван Масларов не беше върнат на отговорна работа в ЦК по същите съображения.

И още нещо. Живков съзнаваше, че в партията и страната трудно ще го възприемат като лидер, че се налага да проявява търпение. Хората още живееха под обаянието на Георги Димитров, със спомена за ерудита Трайчо Костов. На някои среди още импонираха интелектуалните качества на Червенков. Налагаше се да се вземат бързи мерки за решаването на някои неотложни проблеми, за да се стабилизира икономиката на страната и да се вдъхне вяра у хората в правилността на решенията на Априлския пленум и във възможностите на новия партиен ръководител.

8. НАДЕЖДИ, ПОСТИЖЕНИЯ, РАЗОЧАРОВАНИЯ

1

Април 1956 г. ще се запомни с това, че политическите и икономическите стъпки, предприети енергично непосредствено след пленума, имаха за цел разчистването на много от негативните явления от времето на Червенков: укрепването на колективността в ръководството на партията; внасянето на успокоение и доверие сред кадрите; съживяването на икономиката и премахването на безработицата; стабилизирането на ТКЗС. В партията вече ясно растеше съзнанието, че ентусиазмът на хората трябва да бъде „подпрян“ с материална заинтересованост.

Сложни и разнообразни бяха предстоящите задачи. Тодор Живков беше политик-прагматик. Затова и усилията му бяха насочени главно към три приоритетни въпроса, от които в най-голяма степен зависеше и съдбата на изграждащия се строй, и неговата собствена съдба като ръководител.

Първо, запазването и укрепването на единството на комунистическата партия, която през този период вече играеше ролята на основна, ако не и на единствена организирана политическа сила; сплотяването на партийния актив около решенията на пленума, което означаваше и около собствената му персона като първи партиен ръководител. Самото оставане на Червенков в Политбюро вече представляваше важна стъпка в това отношение. Това показваше че той, Живков, не търси лична кариера и персонално укрепване, а просто се стреми по най-безболезнен начин да осъществи една необходима за партията и страната промяна.

Второ, осъществяването на такива мерки в икономиката, които трябваше за кратко време да доведат до подобряване на положението в народното стопанство и на условията на живот на някои слоеве от народа. Той се зае да решава тези въпроси не на парче, не импровизирано. Характерно за стила на Живков още от онзи период бе стремежът му да има по-цялостен поглед върху проблемите, които трябва да се решават в дадена област или в обществото като цяло. Такъв подход има голямо управленско значение, особено за ръководители от неговия ранг. Този подход има и важно политическо значение, защото дава възможност да се очертае конкретна перспектива пред народа. В това се убедих и тогава.

Трето, успокояването на атмосферата и спечелването на доверието на хората и особено на художествено-творческата интелигенция; укрепването на политическата надстройка и възстановяването на законността.

2

Във връзка с всичко това членовете на ЦК и отговорните сътрудници в апарата, снабдени със специално подготвен материал за пленума (подбрани извадки от доклада и коментари по тях) бяхме изпратени в първичните партийни организации. Четяхме този материал, а после часове отговаряхме на зададените въпроси. На най-невралгичните места участвуваха членове на Политбюро и секретари на ЦК. Това беше истински поход за спечелване на партийните организации. Събранията бяха много оживени, обстановката доста нажежена, въпросите и критиката валяха като дъжд. Най-после комунистите говореха свободно, изключително критично, изказваха открито своята болка от преживяното, правеха се многобройни предложения. По същество се проведе диалог в цялата партия. Най-трудното беше да бъдат оневинявани Тодор Живков и останалите членове на Политбюро. Колко усилия бяха нужни, за да се отстоява позицията, че от тях не трябва да бъде търсена отговорност за утвърждаването на култа към Вълко Червенков!

Хората бяха доволни, че се разобличават проявите на култа, че ударението се поставя върху колективността на ръководството като гаранция срещу евентуални рецидиви. Именно колективността в ръководството беше алфата и омегата на този повсеместен диалог. В материала, с който бяхме снабдени за тези събрания, а и след това в статии, речи и документи извънредно много се спрягаха колективността, демократизма, свободата за изказване и защита на собственото мнение, въпроса за възстановяването и спазването на ленинските принципи и норми на партиен и обществен живот. Позволявам си едно отклонение. То е важно, защото осветлява наличието и развитието на един противоположен процес, който доведе постепенно страната до задънена улица. Мисля си, че еволюцията на политическата действителност в България след Априлския пленум и еволюцията на самия Живков през следващите десетилетия може да бъде проследена по такава линия: каква е честотата на употребата на посочените преди малко думи и изрази в официалните доклади и речи, в печата. Ако се вземат например томовете на Живков, в които е отразена дейността на партията главно през неговия поглед и направим анализ на честотата на употребата на термина „колективност“ или на израза „ленински норми на партиен живот“, ще се види как те, толкова често спрягани в началния период, постепенно започват да се появяват все по-рядко, а в последните години изобщо изчезват от партийния език и партийните документи. Тези ценности, в името на които новият ръководител застана начело на партията, бяха сложени под миндера и напред излизаше личното „аз“ на Живков и Живковата всеобща компетентност.

Този въпрос има и друга страна. Станал ръководител на партията, като че ли със самия този акт той ставаше и най-знаещия, най-компетентния по всички — едри и дребни, сложни и прости — въпроси, които възникваха в едно общество. Случайно ли в продължение на няколко десетилетия много редки са случаите, когато не Живков, а друг деец е излизал с важен доклад пред пленум на ЦК (е изключение на традиционния ежегоден план и бюджет на страната), пред конгрес или партийна конференция? Трибуните на пленумите на ЦК, на конгресите или на партийните конференции се оказваха перманентно окупирани от първия ръководител на партията. Тази порочна практика, разбира се, не беше патент на Живков. Тя беше белег на тоталитарната система, обща болест във всички социалистически страни, където едноличната власт и свръхцентрализацията „предоставяха“ на първия ръководител правото да изказва най-компетентните мнения и предложения, по-точно — единствено компетентни мнения и предложения във всички сфери на човешката дейност. Той, първият ръководител, имаше правото да изрича истини, и то истини от последна инстанция. По такъв начин партията и нейното колективно ръководство постепенно се отказваха от своите права и задължения в полза на един-единствен човек — едноличния ръководител!

Така че анализът на политическия език през тези десетилетия, а също промяната в начина на поставянето на проблемите също може да разкрие как е течение на годините постепенно се укрепваше едноличната власт.

3

По време на диалога, който се разгърна в партията непосредствено след Априлския пленум, в много партийни организации — особено в София, най-вече в Медицинска академия, при писателите, при художниците, в квартални организации, дори в армията и Висшата партийна школа, се настояваше за извънреден конгрес, който да избере ново ръководство на партията с хора, необвързани с Вълко Червенков. Това име с основание се свързваше със съдбата на Трайчо Костов, Титко Черноколев, Александър Жендов и много други. Тодор Живков не остави тези гласове без внимание, не остави нещата на самотек. По негова поръка от протоколите на събранията, на които бяха отправени персонални критики и се искаше извънреден конгрес, се извличаше съответната информация и му се предоставяше лично. Това му помагаше да прилага диференцирани мерки във всеки конкретен случай — от убеждаването до твърдия отпор. Стигна се и до изключвания от партията. Тези и други мерки предотвратиха извънредния конгрес. Те позволиха на Живков да хване още по-здраво юздите в свои ръце.

В по-късните години Живков ни казваше, че по време на Априлския пленум и непосредствено след него се наложило да воюва на два фронта. Срещу консерваторите, сталинистите, привържениците на Червенков, от една страна. И от друга, срещу „дребнобуржоазната стихия“. Всъщност нито Червенков, нито негови привърженици са оказвали някаква съпротива. Те не са създавали трудности на партията и ръководството. Възможно е Живков съзнателно да е отнасял към тях някои от членовете на ЦК, които не го подкрепиха. Вярно е, че много редови комунисти и част от кадрите се прекланяха пред Сталин. Ето защо след ХХ-ия конгрес на КПСС дълго време в нашите редове се усещаше смут и объркване. Но едва ли имаше сред тези хора такива, които да пренасят преклонението си пред Сталин към Вълко Червенков.

А колкото до „дребнобуржоазната стихия“, тя наистина представляваше известна опасност както за партийното ръководство, така и за самия Живков. В това събирателно понятие гласно или негласно бяха причислени комунистите и партийните организации, които гласуваха или настояваха за нов конгрес на партията. Които не приемаха нито Живков, нито другите членове на Политбюро, тъй като ги смятаха за съучастници в деформациите и престъпленията на култовския режим. Изобщо всички онези, които не гледаха безкритично на пленума и неговите решения, образуваха „дебнобуржоазната стихия“, „дребнобуржоазната мътилка“. Типична е светкавичната реакция, с която в редакционна статия на „Работническо дело“ (20 май 1956) „За правото дело на Партията, против дребнобуржоазната разпуснатост“ беше за-махнато заканително с пръст, във връзка със статия на Владимир Топенчаров и на други прояви, които според Живков излизали извън руслото на решенията на Априлския пленум. Топенчаров не можеше да бъде заподозрян в симпатии към Червенков най-малкото заради близките си роднински връзки с Трайчо Костов. Тази статия, която не беше съвсем в „духа на пленума“, му костваше главното редакторство на в."Отечествен фронт". „Наскоро (след тази публикация — Н.Я.) цялата редакционна колегия — си спомня Топенчаров — бе извикана на съд в заседание на Политбюро. Докладът на секретаря по идеологията Димитър Ганев бе не суров, а свиреп в най-мрачните ждановски традиции. А дискусията бе яростна. Тя се водеше главно от Червенков и Живков, единни в своята злоба и стръв срещу нас. Нямаше спор за убеждения, а се сипеха обвинения за измяна към „линията“. На редакцията бе нанесен удар, за да се сплаши партията, а на партията — за да се сплаши нацията“.^[34] В книгата „Бесове на моето време“ акад. Топенчаров отново се връща към тази история: „Напуснахме заседателната зала на Политбюро със страшна мъка в сърцето. Когато след тричасово заседание, изпотени излязохме, всички бяхме някак втрещени. Питахме се: Това ли е Политбюро? Тези ли хора водят партията и страната ни?… Стояхме на площада пред храма „Александър Невски“ потни и объркани, повтаряйки: „Това ли е Политбюро, което бе предложило решенията на Априлския пленум и което сега само зачеркваше принципите на Април“. Смутени бяхме от просташкия език, с който бяхме посрещнати и изпратени“.^[35] И по-нататък: „От нас сега се искаше да се отречем от позициите си, но също и от правото да се изказваме свободно и демократично и да отстояваме становището си, становище на хора с най-лоялно отношение към партията и режима. Чувствахме се измамени“.^[36] Преди да са изминали дори два месеца от Априлския пленум, много от провъзгласените от него принципи вече се потъпкваха.

Тодор Живков действаше изключително енергично за популяризиране решенията на пленума и на педприетите мерки за тяхното изпълнение, за сплотяването на партийните ръководства и комунистите около тези решения, около ЦК. Той предприе десетки пътувания из различни краища на България. За кратко време обиколи множество околии, срещна се с хиляди комунисти и други трудови хора, запозна се лично със стотици партийни ръководители, участваше в празници и народни веселия. Обикновено срещите продължаваха вечер на трапеза. Гвоздеят на вечерята бяха тостовете. Разбира се, преди всичко Живковия тост, който биваше доста обширен и задължително включваше няколко теми: решенията на Априлския пленум, единството на партията, доверието към ръководните кадри.

4

При тези първи интензивни обиколки Тодор Живков извайваше образа си на народен ръководител, на човек на действието. Това че той не беше кабинетен ръководител впрочем си е самата истина. И тогава, и по-късно много пъти съм го придружавал в пътуванията му из страната. Той нямаше вид на човек, който се насилва да пътува, да се среща и разговаря със стотици хора. Напротив, пътуването, колкото да бе далечно и уморително, му доставяше удоволствие и това му личеше. С готовност приемаше поканите да гостува в този или онзи район, да говори на публични събрания, пред партийния актив или с часове да заседава с околийски и окръжни комитети. Много дълги години след това — той запази обичая си — когато се подготвяше да внася за решаване в Политбюро или на пленум на ЦК някой важен политически документ, да гостува в някой район на страната и да изложи предварително в реч пред партийния актив или на среща с граждани съответните идеи. Така той споделяше предварително основни мисли по дадения въпрос и искаше да види реакцията, да чуе възраженията или допълнителните съображения, които можеше да вземе предвид. Това не бяха, както се казва на политически език, само „пробни балони“. Той действително се стремеше да чуе мнението на онези партийни кадри, които работеха непосредствено с хората. Подобни срещи му позволяваха и да подготвя почвата, да дава предварителна гласност на нови мерки и постановки, да обработва част от общественото мнение и да си осигурява подкрепата при обсъждането им в Политбюро или на пленум. Живков беше чувствителен към мненията и настроенията на различните слоеве от народа. Той умееше да установява контакт с всякакви хора при своите обиколки из страната, не отминаваше техните бележки и предложения. Съумяваше от отделни мнения да прави по-общи изводи — както изобщо за политиката, така и за положението в отделния град или село, в конкретното предприятие или ТКЗС, за един или друг местен ръководител.

Освен предприетите от Живков след пленума интензивни обиколки из страната, по инициатива на Политбюро — през същата 1956 г. — се организираха няколко съвещания и заседания с важно значение за съдбата на априлските решения. Главно действащо лице в тях — Тодор Живков.

На 25 май 1956 г. се състоя среща на Политбюро със секретарите на окръжните и околийските комитети на партията, т.е. с ръководните дейци, от които в най-голяма степен зависеше да бъде насочвана дейността на партията в съответствие с духа и решенията на пленума. Докладва Живков. Мотивът на срещата — предстоящите отчетно-изборни конференции в партията. Основната тема — обсъждането на по-важните резултати от повсеместния диалог, които следва да се имат предвид както при подготовката и провеждането на партийните конференции, така и в цялата бъдеща работа.

На 6 юли 1956 г. Живков изнесе обстоен доклад на съвместно заседание на ЦК на БКП и МС по проблемите на по-нататъшното укрепване и разширяване на трудово-кооперативните земеделски стопанства; увеличаването и поевтиняването на селско-стопанското производство; повишаването на материалната заинтересованост на ТКЗС и кооператорите. Това бе програмен документ, посочващ пътя за развитие на основния през тези години наш отрасъл и по-нататъшното му преустройство върху кооперативни начала. Документ, в който бяха разработени и конкретни мерки за неговия бърз подем.

След няколко дни — на 17 юли 1956 г. — Живков произнесе реч пред съвещание на ЦК на ДСНМ с актива на съюза. Това бе негова първа среща с ръководните дейци на младежката организация в страната след Априлския пленум. Основният патос на речта му е насочен към масовото въвличане на младите хора в селскостопанския труд.

Само месец след тази среща, на 26 август 1956 г., той участва в Национално съвещание по овцевъдството и държи реч. В тогавашното трудно положение на икономиката Живков съвършено правилно преценява, че бързото увеличаване на овчите стада, подобряването на тяхната порода е един от най-надеждните източници за подема на животновъдството и повишаване на производството на мляко, месо и вълна.

5

На бързото икономическо и финансово съживяване на страната, на подобряването на живота на редица слоеве от населението — особено на село, Тодор Живков отдаваше първостепенно значение. Той възложи на проф. Евгени Матеев, тогава ръководител на Статистиката, с помощта на Кирил Зарев, негов сътрудник, и с мое участие да представи проект за икономическото развитие на страната в най-близкото бъдеще. Тръгна се не по пътя на съкращаването на индустриалната програма, каквато линия беше възприел Червенков. Обратно, предвиждаха се мерки за осигуряването на суровини и материали и използването на пълния капацитет на производствените мощности. Започна осъществяването на редица мерки за стопанското, организационното и политическото укрепване на ТКЗС, повечето от които бяха в тежко състояние. И едновременно — за увеличаването на броя на техните членове и изграждането на нови кооперативни стопанства. ТКЗС вече обхващаха над 75% от обработваемата земя. В страната бяха внесени хиляди трактори, камиони, комбайни. Направиха се известни корекции в цените на някои селскостопански култури и животински продукти. На ръководна работа в село бяха изпратени много специалисти и други опитни хора, заемащи отговорни места в различни институции в градовете, вкл. и сътрудници на ЦК на партията.

Новите виждания и предприетите мерки съживиха промишлеността, дадоха тласък на дейността на ТКЗС, подобри се до известна степен положението на кооператорите. Бяха премахнати прекалено грубите методи за масовизацията на ТКЗС. Но пълното коопериране си остана една от главните цели на новото политическо ръководство. Продължавайки да робуваме на старата сталинска догма, ние се стремяхме — и успяхме! — да обявим, че втори в Европа (след СССР) сме завършили кооперирането на селското стопанство. Дори и в планинските и полупланинските райони — което беше голяма грешка и нанесе тежък удар върху животновъдството, горското стопанство и изобщо върху поминъка в тези райони.

Продължавахме да разширяваме икономическите връзки с СССР и с останалите страни от СИВ, търсейки настойчиво по-изгодни условия за нашата продукция, особено селскостопанската. И в същото време започнахме да се отваряме икономически към западни страни. Това беше нещо ново за тогавашното време. Български ТИР-ове взеха да кръстосват пътищата на Европа, отнасяйки на западните пазари прясна земеделска и животновъдна продукция. Подем настъпи в развитието на зеленчукопроизводството, на лозарството. Увеличи се производството на тютюн и на български вина. Независимо от грешките и увлеченията, в народното стопанство видимо се развиваха положителни процеси.

Решиха се и някои социални проблеми, свързани с жизненото равнище. Условията на живот на хората започнаха да се подобряват. През тези години се появиха и първите москвичи в нашата страна. На витрината на ЦУМ^[37], привличайки много зяпачи, но още малко купувачи въпреки сравнително ниските цени, дълго време се мъдреше рекламният „Москвич“. Водачите на хилядите мотоциклети, които пърпореха неуморно из софийските улици, тъкмо тогава започнаха да се снабдяват с шофьорски книжки. През лятото на 1959 г. с моя колега Христо Петков, помощник на Живков по икономическите въпроси, заедно с нашите съпруги, предприехме първото ни пътуване из Западна Европа — с един от първите москвичи, с който Петков току-що беше заменил своя мотоциклет. Тръгнахме с какви ли не страхове от кражби и евентуални политически провокации. Те се оказаха съвсем неоснователни.

От тази обиколка, в която разчитахме главно на къмпингите за спане и почти изключително на българския кашкавал, салам и консерви, с които се бяхме запасили, ние се завърнахме с богати впечатления от Австрия, Швейцария и Италия. Не само за културното им богатство, но и за състоянието на тяхното народно стопанство, за постиженията им в градоустройството, в бита, в туризма. Та ние бяхме навлезли просто в друг свят, който в условията на „студената война“ само ругаехме и отричахме. „Не гледайте само лъскавите витрини, а и милионите бедняци, които гинат от глад!“ — предупреждаваше официалната пропаганда. Свят, от който имаше какво да научим, а и да се поучим („Ей, Нико, ти си се поддал на буржоазната пропаганда!“, възкликваха наивно мои приятели, пред които си бях позволил да бъда откровен). Как например да не се впечатлиш от това, че само на югославската граница (и при влизането, и при излизането) и на унгарската граница (и при влизането, и при излизането) митничарите ни заставиха да свалим целия багаж и да отворим всички куфари? Когато напуснахме Унгария и навлязохме с притеснение в капиталистическа Австрия, бая разстояние изминахме с колата, докато стигнем до митницата, където без никакви формалности ни удариха печат на паспортите. И понеже трябваше да платим такса за колата в шилинги, митничарите ни упътиха да идем до кръчмаря в близкото село, за да обменим доларите! Няма банка, няма обменно бюро. Мислехме, че не сме разбрали добре. А въпросният кръчмар погледна обменния курс във вестника си и без никакъв проблем извърши банковата операция. Всичко това далеч не съвпадаше с нашите представи. А какво беше учудването ни, когато видяхме, че никъде — нито при прекосяване на австрийско-швейцарската граница, нито на границата с Италия, нито при напускането на Италия, никъде не ни провериха колата и багажа. Наредени в безкрайна автомобилна колона, веднага ни заверяваха паспортите.

При това пътуване една вечер наш българин ни заведе да посетим Цимервалд, недалеч от Берн, където преди години се беше състояла известната Цимервалдска конференция с дейното участие на Ленин и на делегация на нашата партия. Поседнали за малко в местния ресторант, за да се поосвежим, чувам, че домакинът ни поръчва за своите две дечица… „Кока-кола“. Ужас! Мигновено реагирах: как така поръчва за децата алкохол! Та ние с Христо Петков бяхме тръгнали на Запад с трайно заседнала в нашата памет популярна карикатура на пиян американски войник, облегнал се безпомощно на електрически стълб и продължаващ да пие от шише, на което беше изписано „Кока-кола“. Такива бяха нашите представи за този свят!

Като очевидци, с Христо Петков донесохме и богати впечатления от организацията на туризма в посетените страни. А това се оказа много актуално. Вече беше започнало превръщането на нашето северно Черноморие в модерен международен курорт. По предложение на Живков, пред когото изложихме нашите впечатления, написахме под-робна докладна записка, с конкретни предложения, които послужиха за обогатяването на подготвения в Министерския съвет документ за развитието на туризма в България.

Ние с Христо Петков бяхме едни от първите лястовички. Само след няколко години стотици и хиляди ята полетяха към всички краища на Европа.

6

След икономическия пробив в „санитарния кордон“, който опасваше страната и цялата социалистическа общност, последва пробив и в международните политически отношения. Посещението на Хрушчов и Булганин в низвергнатия по времето на Сталин и Молотов Белград беше последвано от посещение на Тодор Живков в югославската столица (22 септември — 8 октомври 1956). В сложилите се тогава напрегнати отношения между нашите две страни, бе намерен по-приемлив модус за такова посещение: Живков възглавяваше българска парламентарна делегация. Срещата с Тито сложи началото на по-нормални взаимоотношения, особено в икономическата област. В условията на продължаващата студена война по инициатива на Живков започна по-активна политика от наша страна за подобряването на отношенията и с другите балкански държави. А между Тодор Живков и Енвер Ходжа се развиваха топли, приятелски отношения. Те се взривиха през 1960 г. във връзка с изострянето на противоречията между СССР и Китай. Усилията за разчупване на изолацията на България се увенчаха с триумфалното прекосяване на Атлантическия океан от парахода „Балтика“, на който, заедно с Хрушчов, пътуваше и Живков, придружен от Милко Балев. Гласът на „следаприлска България“ прозвуча от високата трибуна на ООН в Ню Йорк. И само още един, може би незначителен на пръв поглед щрих: когато постъпвах в ЦК, за мен, интелигента, беше съвсем естествено да се обличам като останалите: носех голф от шаячен плат, с тежки туристически обувки с габъри, и разбира се, каскет. Такова облекло не беше тогава продиктувано от липса на средства. Такава беше за нас, партийните работници, „модата“ - да се „орабочим“, да не се откъснем и по външност от бившите пролетарии. И съвсем скоро след 1956 г. започнахме да се „европеизираме“: хвърлихме голфа, туристическите обувки, каскета. Заменяха ги изгладеният панталон с ръб, половинките, бомбето! Подоб-на метаморфоза се извърши и с Живков просто пред очите ми — започна да носи вратовръзка и бомбе, а само след няколко години го гледах на прием във Виена облечен в смокинг и с папионка!

Това не бяха просто промени в облеклото, а белег за сериозни изменения в начина на мислене, в начина на живот, в отношението към и във взаимоотношенията с останалия свят.

7

Априлският пленум създаде условия, особено в началния период, да се разшири полето за изява на творческите сили на художествената интелигенция; да се обогатят и разнообразят тематиката и изразните средства в прозата, поезията, драматургията, живописта и скулптурата, в музикалното творчество. Реабилитацията на Александър Жендов и на други преследвани и пострадали по времето на Червенков творци оздравяваше постепенно атмосферата в тези среди. Същевременно Тодор Живков и Политбюро пресичаха без колебание прояви, които те смятаха, че противоречат на „априлския дух“. Истински подем настъпи сред обществоведите. Догматизмът понесе сериозни удари. Поставени бяха на преоценка много от непоклатимите сталински гениални „прозрения“, част от които бяха облечени в ленински одежди. Усилено започнаха да се разработват проблеми на общественото развитие — по-рано табу — като тези за мирния и немирния преход и за възможностите да се премине към новото общество по парламентарен път; за общото, особеното и единичното в революционния процес и в изграждането на социализма; за диалектиката на материалните и моралните стимули. Социологията, която в миналото имаше традиции в България, а в годините на култа бе категорично отречена, отново зае своето място на научното поле. Своя път пое кибернетиката, низвергната преди това като буржоазна наука. Лисенковщината беше отхвърлена и у нас.

Науката — и естествознанието, и обществените дисциплини — започнаха да се отварят към света. Проведеният през 1970 г. във Варна Седми световен конгрес по социология и досега си остава единственият световен научен форум на социолозите, проведен в източноевропейска страна. Три години по-късно, пак във Варна, се състоя и световният конгрес по философия. Това са все примери на положителни явления и тенденции, на които Априлският пленум положи началото.

Постепенно обаче в художественото творчество, във философията и обществознанието започна да се прокрадва апологетиката на Априлския пленум и неговото „историческо“ дело. После — в началото по-плахо, а постепенно с все по-ясен угоднически глас — и по отношение на неговия инициатор. За да се стигне впоследствие до уродливите форми на превъзнасяне на „великия архитект на Априлската линия“. И това стана стил на поведение.

Независимо от грешките и увлеченията в народното стопанство и в другите области видимо се развиваха положителни процеси. Атмосферата в БКП и страната стана по-ведра. Всичко това даваше на хората чувството за перспектива. Затова сред широката общественост решенията на Априлския пленум и новата партийна политика се посрещаха е облекчение и надежда, хората ги подкрепяха.

8

Едно от големите дела на Априлския пленум беше реабилитирането на репресираните кадри. Пленумът избра комисия начело е Димитър Ганев, която да проучи делото срещу Трайчо Костов и последвалите го процеси. Докладът на комисията бе обсъден на Септемврийския пленум на ЦК от 1956 г., който отхвърли като неоснователни и измислени обвиненията към осъдените за заговорническа, шпионска и вредителска дейност и за връзки с полицията и възстанови тяхното членство в партията. Същевременно оценката, че Трайчо Костов е допуснал груби политически грешки от националистически характер отново е потвърдена като правилна. Партийното ръководство не намери сили и мъжество да погледне истината в очите, да осъди решително една позорна практика, типична за сталинизма и да снеме напълно и безусловно всички обвинения, отправени срещу един от най-видните дейци на БКП. Твърде много Червенков, Живков, Югов, Чанков, Драгойчева и други членове на ЦК се бяха ангажирали с репресивни мерки спрямо Трайчо Костов, за да отидат докрай в неговата реабилитация.

Затвори се една трагична страница от историята на комунистическата партия и развитието на страната. Тези събития ще напомнят на поколенията за едно от най-срамните дела на деформирания социализъм и на тоталитаризма в България. „Това е историческа драма за една политическа партия — най-революционната. Това е една човешка трагедия за големия мислител, революционер, човек, комунист Трайчо Костов и за повече от хиляда мъже и жени, въвлечени в следствените и съдебните „трайчокостовски процеси“.^[38] Реабилитацията на тези хора, както и на всички други невинно пострадали — партийно или съдебно - беше неподлежащо на съмнение доказателство, че ръководството е твърдо решено да скъса с миналото и да тръгне по пътя на демократизацията на партията и обществото, към доверие и зачитане на личността. Да предприемеш мерки срещу репресиите и деформациите, означаваше да спечелиш хиляди и хиляди хора за каузата на Априлския пленум. Така и стана.

В усилията си да сплотява БКП около априлските решения, Живков положи специални грижи за ветераните на партията. Към края на 1956 г. по негова инициатива беше организирана другарска среща на ЦК с навършилите кръгли годишнини Васил Мавриков, сподвижник на Димитър Благоев (80-та годишнина), Драгой Коджейков ветеран на партията и на профсъюзното движение (75-та годишнина), а също на Боян Българанов и Младен Стоянов (60-та годишнина). Впоследствие Българанов стана член на Политбюро и секретар на ЦК, а Стоянов - зав. отдел на ЦК и кандидат-член на Политбюро. Топла приветствена реч произнесе Живков. Тя беше широко отразена в печата.

Пак по негова инициатива се състоя среща с българските интербри-гадисти, на които той засвидетелства уважение и внимание. По времето на Червенков тези няколко десетки българи, които бяха воювали срещу франкистите в Испания, а после бяха лежали по лагерите, след завръщането си в България бяха оставени в забвение. Когато прочетат тези редове, може би някои от читателите ще си помислят, че ратувам за привилегии. Нищо подобно. Въпросът е преди всичко морален, той има нравствен характер. Тези хора са рискували живота си, за да спрат настъплението на фашизма, който застрашаваше да запали световен пожар. Такъв пожар не би пощадил никой в Европа и историята го потвърди. Тези хора заслужаваха народната почит и известно внимание. Затова казвам, че въпросът беше преди всичко нравствен. Да оставим настрана пък това, че много от тези хора бяха прекъснали трудовия си и професионален път, а адаптацията им в новите условия изискваше и време, и допълнителни усилия. Мнозина бяха с разбито по фронтовете и лагерите здраве. Срещата на Живков с интербригадистите стана събитие, което далеч надхвърли тяснопартийните и идеологически рамки. Да не забравяме, че участието на Хемингуей, например, в гражданската война в Испания и досега буди симпатии към него у всеки честен читател по света. И затова, когато Живков покани тези ветерани на среща, словото му беше възприето като един макар и позакъснял, но напълно заслужен израз на признателност към тях от страна на партията и народа. То казваше на ветераните и на обществеността, че ръководството и лично Живков скъсват с високомерието и пренебрежителното отношение към революционните кадри и че е поет курс към сплотяване на поколенията.

Няколко години по-късно, пак по личната инициатива на Живков (въз основа на негова докладна записка до Политбюро), бяха предприети специални грижи и към активните борци против фашизма вътре в страната. Замисълът в началото беше не по-малко благороден: да се предостави известна материална и морална подкрепа на няколкостотин (а може би хиляда-две хиляди души) с особени заслуги в борбата и пострадали от фашистките репресии. Живков и Политбюро се ръководеха тогава от похвалното намерение да не допуснат да се повтори срамната за нашия народ история със забравата на поборниците за свобода след Освобождението от турското робство.

Всякога съм смятал, че няма нищо по-срамно в следосвобожденския ни живот от причините, породили появата на Дядо-Вазовата „Епопея на забравените“… След Втората световна война и до ден-днешен няма цивилизована страна в Европа, където антифашистите да не се ползват с признателността и уважението на обществеността и тя да не ги е зачела с някои по-специални грижи. Впоследствие обаче и тази идея у нас бе деформирана и изкористена, подобно на много други благородни и достойни начинания. В началото няколко стотици с годините те станаха десетки хиляди. Създаде се цяла скала от степени за активност и всякакви абсурди. В резултат се оформи — наред с номенклатурата - една прослойка от привилегировани. Обективно те станаха солидна социална опора на Живков, който беше вече поел пътя на установяването на личната си власт. И ако в началото тази инициатива беше посрещната с разбиране, впоследствие тя се превърна в постоянен дразнител, за да стане през последните години значим фактор за политическо и социално напрежение.

9. ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЗНС И ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ

1

Да спечели Българския земеделски народен съюз и Отечествения фронт за каузата на Априлския пленум за Тодор Живков не беше труден проблем. Както е известно, монополът на БКП върху властта беше установен далеч преди 1956 г. От всички други политически партии, участвуващи в Оф, единствен БЗНС продължи съществуването си, но като политически партньор на БКП. Вълко Червенков се отнасяше високомерно към Земеделския съюз и неговите ръководители, открито демонстрираше това свое отношение, стесни неимоверно много полето за дейност на земеделските дейци. Разбира се, обезличаването на БЗНС беше в съзвучие със сталинисткия модел, който изискваше еднопартийна система на управление. Но поради специфичните български политически традиции, дейността на БЗНС не можеше да бъде току тъй забранена. Поради това бе предприета друга линия — съюзът да се вгради в монополизираната власт.

След април 1956 г. една от важните грижи на Живков беше да се коригира официалното отношение към БЗНС. Той остро критикуваше Червенков за допуснатото подценяване на Земеделския съюз и го оценяваше като груба политическа грешка. От Априлския пленум та чак до края на управлението си Живков поддържаше една постоянна и целенасочена линия по отношение на БЗНС. Нямаше негов официален доклад, в който да липсва съответен пасаж за ролята на БЗНС в българския политически живот. Случвало се е ние, помощниците, подготвяйки доклад, да недогледаме и да пропуснем да споменем по съответния начин Земеделския съюз. Живков веднага улавяше пропуска и ни обръщаше специално внимание — обикновено сам диктуваше подходящия пасаж. Известно е, че лидерът на БЗНС Георги Трайков до самата си смърт, във вече напреднала възраст, беше официалният държавен глава. Наричаха го „цар Георги“. Неговият приемник Петър Танчев беше неизменният първи зам. председател на Министерския съвет, а когато по-късно бе създаден Държавния съвет, възглавен от Тодор Живков, той му стана пръв заместник. По всеизвестна даже за най-широката общественост договореност, няколко министерства си бяха запазен периметър за висши ръководители на БЗНС — на земеделието, правосъдието, здравеопазването, на горите… На сдружените земеделци се осигуряваха ръководни държавни постове и в центъра, и в народните съвети. В Народното събрание БЗНС имаше солидна парламентарна група, далеч по-многобройна от тази, с която се озова във Великото народно събрание през 1990 г. На ръководството на Съюза беше гарантирана възможността да развива широки международни контакти със сходни организации от всички краища на света. И те бяха толкова активни, че някои шегаджии кръстиха постоянното присъствие на БЗНС „постоянно отсъствие“… Живков многократно подчертаваше публично тази дейност на Съюза и изказваше благодарности. Той не отказваше нито една покана да говори пред актив или пред ръководството на БЗНС. На два пъти Съюзът свика представителни международни срещи на дейци от други аграрни партии и организации по проблемите на мира и войната, по екологичните и други глобални проблеми на съвременността. И на двете срещи Живков се отзова на поканата и изнесе доклади.

Номенклатурните кадри на БЗНС, макар и далеч по-малобройни от тези на БКП, се ползваха от същите привилегии и облаги, както и номенклатурата на БКП.

Разказвам това не за да опреснявам нечии памети, а за да илюстрирам усилията на Живков да изкара на българската политическа сцена съюзника — БЗНС. Освен това, като човек-прагматик той добре разбираше, че режимът може да има само полза — и вътре в страната, но особено в чужбина — да се знае, че в България няма еднопартийна система. Че редом с комунистите управляват и сдружените земеделци.

Но БЗНС не излезе изпод опеката на БКП. Идеологическият, политическият и държавният монопол на БКП остана непокътнат. Той беше осветен по-късно и от Конституцията (1971). БЗНС не проявяваше и едва ли вече можеше да прояви опозиционни становища по който и да е съществен въпрос. На заседанията на Политбюро, особено на поц-важните, участваше секретарят на БЗНС Петър Танчев. На пленумите на ЦК обикновено присъстваха и членовете на Постоянното присъствие на БЗНС. В същото време важни въпроси на Земеделския съюз се обсъждаха и решаваха в Политбюро. Впрочем, този подход се вписваше напълно в действащата практика — всички, или почти всички основни въпроси на икономиката, политиката, културата и пр. да се обсъждат и решават в Политбюро, а след това да се предоставят за изпълнение на съответните органи, включително и на правителството. Дори въпросът за числения състав и възпитателната работа на БЗНС беше под окото на Политбюро.

2

Колкото до Отечествения фронт, тази организация, не можеше вече да играе онази значима роля, която имаше в годините на съпротивата и веднага след 9 септември 1944 г. Но в него през 50-те години имаше немалък политически заряд, въпреки установения вече у нас тоталитарен модел на социализма. Живков официално критикуваше Червенков за пренебрежителното отношение към Оф, като към отживяла времето си организация. Събитията много скоро му дадоха възможност да докаже, че пренебрегването на Оф е било неоправдано. През втората половина на 1956 г. в Унгария избухнаха събития, които ние наричахме тогава „контрареволюция“. Те бяха и своеобразна реакция на репресиите, които Берия и неговите емисари (не без знанието на Сталин) бяха организирали срещу изтъкнати дейци в страните на Източна Европа като Имре Наги, Слански, Трайчо Костов и др. Унгарските събития получиха широк отзвук в целия свят. Те не можеха да не се отразят и върху положението у нас. Много от противниците на установения в България режим, които до тогава си кротуваха, започнаха да се изявяват все по-агресивно. Стигна се до ексцесии и до побоища над милиционери. Живков прецени, че не трябва да се чака и от отделните случаи да се стигне до масово неподчинение. Бяха нужни бързи политически мерки за овладяване на положението още в неговия зародиш. Той сформира екип, качихме се вечерта в колите и се озовахме в една резиденция в Средна гора. Там работихме две денонощия с голямо напрежение. На третата вечер отидохме направо в зала „България“ на общоградско събрание. То се свикваше от името на Оф, а и лайтмотивът в доклада на Живков беше Отечественият фронт като общонационална патрио-тична организация. На преден план в него се извеждаха не тяснопартий-ни, а общонационални лозунги, ценности и задачи. Живков говореше не толкова като лидер на БКП, а като патриот, призван да сплотява нацията против надигащото се насилие, в защита на спокойствието и благополучието на България. Тогава прозвуча и неговият призив срещу проявяващите ексцесии: „На кучетата — кучешка смърт!“

В разговорите си с нас, помощниците, и тогава, и в по-късните години той се позоваваше на този случай, когато искаше да ни напомни каква важна роля може да играе организация като Оф в такива тревожни времена, когато народът трябва да бъде призован не от името на партията, а от общонародна организация, каквато е Оф. Смяташе, че трябва да се ценят такива отечественофронтовски ветерани като Кимон Георгиев, Петър Попзлатев, Георги Кулишев, които в даден момент могат да бъдат издигнати като знаме. И действително Живков се отнасяше към тези дейци с грижи и почит до самата им смърт.

Вижданията си за състоянието и политическите функции на Отечествения фронт той побърза да изложи още на 17 януари 1957 г. на нарочно свикан пленум на ЦК. И не случайно. Само след по-малко от месец се състоя поредният конгрес на Оф. Вижданията на Живков за утвърждаването и развитието на Оф като обществено-политическа организация за сплотяване на всички демократични сили на българския народ, за неговото политическо патриотично възпитание, станаха официална линия на организацията. Всъщност дадената от Живков постановка за мястото и ролята на Оф в нашата социалистическа система с нищо не накърняваше монопола на БКП в нея: тази своя роля Оф можеше да изпълнява само и единствено под ръководството на партията на българските комунисти. А това предрешаваше неговата по-нататъшна съдба.

И съвсем закономерно гражданите постепенно биваха призовавани — вместо под трицветното знаме, както по-рано — само под партийното. Налице беше естествен процес: колкото повече властта се съсредоточаваше в ръцете на Живков, толкова по-рядко той напомняше за Оф като общонародна патриотична организация. Отечественият фронт се обезличаваше и изпразваше от политическо съдържание, за да се превърне постепенно в организация за събиране на вторични суровини… Каква странна еволюция! Странна, но абсолютно закономерна в тоталитарна страна, с укрепваща еднолична власт. През юли 1968 г. в доклада си пред пленума на ЦК, Живков се опита да вдъхне живот и някакво съдържание на Оф, като обоснова гледището, че Оф трябва да прелива 0т организация в движение и от движение в организация. В това имаше ационално зърно, доколкото се правеше опит да се приспособи организацията към реалните условия. Но постановката така си остана на книга и не можеше да бъде иначе. За Живков Оф започна да представлява удобно пристанище за бракувани кораби: там биваха изпращани на отговорна работа дейци, от които той искаше да се отърве.

10. КОЗМЕТИЧНИ ПРОМЕНИ В СТАЛИНИСТКИЯ МОДЕЛ НА СОЦИАЛИЗМА

1

Едно от най-сериозните обвинения, отправяни към Вълко Червенков беше, че копира механично съветския модел. Априлският пленум постанови да се отнасяме в бъдеще творчески към съветския опит, да отчитаме нашите специфични национални, икономически, културни и други условия. За отхвърляне на самия модел обаче не можеше да става и дума. Напълно утопично е да се мисли, че тогава е можело да се стигне до сегашното ни разбиране за този модел, до сегашното ни критично отношение към много от прозренията на Маркс, Енгелс и Ленин.

В някои публикации сега мнозина твърдят, че са стигали до тази истина. Позволявам си да не вярвам на подобни твърдения. Мисля, че става дума за най-обикновени изхвърляния или пък просто за объркване на времената. До съзнанието за генетичния и конструктивен дефект на модела всеки от нас стигна години след това — кой по-рано, кой по-късно. Но по времето на Априлския пленум ние, комунистите, все още твърде силно вярвахме в научния характер на модела и желанието ни да създадем едно високохуманно, ненаправено дотогава общество, ни заслепяваше със своята примамливост. Така че тази масова „прозорливост“ за конструктивните недостатъци на системата, която се демонстрира през последните години, е меко казано, доста пресилена.

В редица публикации след 10 ноември 1989 г., Априлският пленум се представя едва ли не като фатално събитие, което установява едноличната власт на Тодор Живков. Това не е вярно. Грешката в подобно твърдение е, че не се подхожда конкретно-исторически при оценката на пленума. Установяването и укрепването на личната власт на Живков не са и не можеха да бъдат еднократен акт. Априлският пленум е само брънка от една верига — и то началото на веригата. Установяването на едноличната власт на Живков беше продължителен процес, в който се открояват конкретни етапи. Всеки от тези етапи носи своеобразието си. Наистина сталинисткият модел на социализма (всъщност на някакво друго общество, което погрешно назоваваме социализъм и в което ценностите и принципите на социалистическия идеал бяха потъпкани и деформирани), независимо от особеностите си у нас, предоставяше необходимите лостове и механизми, за да бъде заменена личната власт на един лидер с личната власт на друг лидер. Но нещата бяха много по-сложни. Замисълът на Априлския пленум и желанието на комунистите бе да се скъса с една дълбоко порочна политика и практика и да се възприеме нов курс, нова линия — в съгласие с основните комунистически принципи. От позицията на днешния ден е ясно, че обективно той не можеше да изпълни тази задача, независимо от това кой би застанал на партийното и държавното кормило. При зададените вътрешни и външни параметри на промяната, при съществуващите условия по времето и след пленума, той не беше в състояние да изведе нито партията, нито страната извън съществуващата и вече вкоренена у нас командно-административна система. За да се премахне опасността от рецидив беше потребно не само да се заклейми култа към личността и да се свали от власт нейния носител, а нещо много по-съществено: да се разруши административно-командната система, да се ликвидира тоталитарния режим, който неизбежно раждаше култ към личността.

Пак ще повторя: това е от позицията на днешния ден. А тогава всички ние, огромната част от комунистите и безпартийните, които искахме да се приключи веднъж завинаги с властта на една личност и да се демократизира обществото и затова приветствахме е големи надежди решенията на Априлския пленум, нямахме такова съзнание. Буквално единици бяха тези, които се досещаха, че култът е продукт на създадената система.^[39]

В случая по-важно е, че Живков става ръководител на БКП тъкмо благодарение на борбата срещу култа към досегашния лидер и изобщо срещу култа. Дойде в името на колективния метод на работа, в името на демократизацията на партията и обществото, на социалистическото строителство без извращения и насилия, в името на издигане на полята на масите в управлението.

Ето защо неправдоподобно и неподкрепено от фактите би било схващането, че Тодор Живков стана инициатор на Априлския пленум за да може, измествайки Червенков, да установи своя еднолична власт. Такова схващане опростява и огрубява нещата, не гледа на историята като на жив и противоречив процес, в който необходимостта и случайността взаимно се преплитат, не държи сметка за конкретните реалности. В историята са известни не малко диктатори, които преди да се превърнат в такива, са преминали през сложна и драматична еволюция, довела ги в края на краищата до отрицание на отрицанието. Великата френска революция дава цяла галерия от самоотвержени борци за правата на човека, еволюирали до диктатура и терор.

2

Действително е неправдоподобно, че Тодор Живков е имал по време на Априлския пленум вътрешна нагласа просто да измести Вълко Червенков, за да стане диктатор. И за разлика от него — не временен, а несменяем. Спомням си например, че и след Априлския пленум Живков със смях разказваше пред нас, сътрудниците в Кабинета, за своите неблагополучни ученически години, за слабите бележки, които е получавал. Казвам го не за да характеризирам равнището на образователната му подготовка. Тези откровения показват, че по онова време — за разлика от по-късни години — той не се стремеше да украсява биографията си. Напротив, изнасяше на показ неща, не съвсем приятни за разказване и най-малко прилягащи на човек, поставил си за задача да стане пожизнен властелин. Скоро обаче тези приказки секнаха. И твърде скоро Живков почна да гледа на себе си като на най-способния, най-талантливия (а може би и единствения талантлив) български политик. Трагичното в случая е, че не само той, но и ние, хората от неговото обкръжение, започнахме да гледаме на него по същия начин. Казват, че апетитът идва с яденето. Струва ми се, че тази истина с пълна сила се отнася до политиката. Застанал на кормилото на държавния кораб, властта ти се услажда, изкушава те да не я изпуснеш, подтиква те към драматична борба за отстраняването на съперниците. Особено в тоталитарни условия. С тези разсъждения ни най-малко не искам да оневиня Живков, а се опитвам да си обясня процеса на еволюцията от непримирим борец срещу култа към личността, за какъвто той се представяше по време на Априлския пленулц до ловък политик, прилагащ богат набор от похвати за установяването, съхраняването и укрепването на собствената си лична власт.

Разбира се, далеч съм от мисълта да отричам или омаловажавам ролята на Живков в извършването на промяната, свързана с Април 1956 г. Несъмнено ще трябва обаче да разчистим редица митове и легенди, някои от които сам е сътворил. Безспорен исторически факт е, че от гледна точка на продължителната политическа кариера на Живков периодът на Априлския пленум и непосредствено след него има решаващо значение. Това е началото на неговото утвърждаване като първи партиен и държавен ръководител. Период на набирането на опит, авторитет и самочувствие. И същевременно това е първият етап в процеса на овладяването на лостовете и механизмите, които щяха да му позволят постепенно да установи своята лична власт.

Деформациите и извращенията в теорията и практиката, допуснати по времето на Червенков не можеха да не предизвикат ответна реакция. И в този смисъл Априлският пленум от 1956 г. беше историческа необходимост. Процесът на ликвидиране на проявите и последиците от култа беше общ за социалистическите държави. Разбира се, със съответни своеобразия, присъщи на всяка от тях. Но оценката ни за Априлския пленум тогава беше твърде едностранчива. Не само защото виждахме само положителното в неговото дело. Оставям настрана и обстоятелството, че твърде много сме вярвали, както показа времето, на думите и заклинанията. Еуфорията, предизвикана от ХХ-ия конгрес на КПСС (1956) и от нашия пленум не ни позволи да останем нащрек, да запазим критичността си.

По-важното е друго. Ние не разбирахме, че нито ХХ-ия конгрес, нито разкритията на ХХП-ия конгрес на КПСС (1961), нито нашият Априлски пленум са извършили главното, основното: не са демонтирали тоталитарния модел на икономическо и обществено-политическо развитие, неговите устои, принципи и механизми. Пленумът изобщо не посегна на монопола нито на комунистическата партия, нито на единствено разрешената официална идеология — марксистко-ленинската. А монополът на БКП и монополът на марксистко-ленинската идеология — това бяха едни от най-ярките черти и устои на установената у нас тоталитарна система. Не можеше да се очаква тогава премахването или отслабването на този монопол. Някои от причините вече споменах. Такава задача не беше и не можеше при тогавашните условия да бъде поставена пред пленума. Тя изобщо не стоеше в полезрението на партията и нейните ръководители. Социализмът, социалистическият строй бяха напълно отъждествявани със съществуващия по това време модел, т.е. с тоталитаризма. А според доминиращите тогава едностранчиви и крайно неправилни разбирания всяко посягане върху монопола на БКП, всяко допускане на „чужди“ възгледи се възприемаше като посягане върху самия социализъм, върху изграждания социалистически строй. А това означаваше посягане и върху самата партия-ръководителка, както и върху нейното ръководство начело с Живков. Оттук и отрицателната реакция на партийното ръководство спрямо всички и всякакви искания и опити да се прилагат последователно и докрай в партията и извън нея основните принципи, провъзгласени от Априлския пленум.

3

На 6 и 7 септември 1956 г. се състоя първият пленум на ЦК, проведен след Априлския. Той обсъди работата и заключенията на комисията, с председател Димитър Ганев, натоварена със задачата да разгледа делото на Трайчо Костов и свързаните с него процеси. ЦК отхвърли като неоснователни и измислени обвиненията за затворническа, шпионска и вредителска дейност на осъдените и възстанови тяхното членство в партията. До неотдавна партийната историография оценяваше този пленум като естествено продължение на решенията на Априлския пленум, като тяхно доразвитие и по-нататъшно обогатяване. Така си мислехме и ние, мнозинството от неговите съвременници. Тази оценка обаче е далеч от истината. Със своите основни постановки — особено що се отнася до партията и вътрешнопартийния живот, до развитието на демократичния процес в страната — Септемврийският пленум бележи сериозно отстъпление от позициите на предишния пленум, а в редица отношения влиза и в противоречие с тях. Вярно е, че в доклада на Живков и в решенията на пленума култът към личността е отново заклеймен. Набелязани са нови мерки за премахване на отрицателните му последици, най-вече в две от основните власти — законодателната и съдебната. Ала те си останаха в голяма степен на книга. По-важното е, че на този форум критиката — този съществен елемент на демократизма в партията и в обществото като цяло — отново се канонизира. Размахва се тоягата спрямо онези, които пледираха за извънреден партиен конгрес, за свобода на мненията, за свобода на печата. Отправят се заплахи срещу творческите съюзи, срещу средствата за масова информация и т.н. Още не беше изсъхнало мастилото върху решенията на Априлския пленум, в които се осъждаше потискането на критиката, и вече се посяга безцеремонно върху свободата да се критикува. Разбира се, намерена е и съответната форма за това. Прокарва се коварно деление на критиката — на „здрава, творческа, градивна“, която бива приветствана и поощрявана, и на „неправилна, нездрава, чужда, антипартийна“, която се заклеймява.^[40]Възприетата формула: „свободата на критиката не е свобода на всякаква критика“ се оказва твърде опасна, разтеглива и субективис-тична. фактически критиката се канализира. Установяват се зони, в които тя е нежелан гост. Дамгосват я като проява на „неустойчиви, колебаещи се и нездрави хора“ в партията, на „чужди“ и дори на „вражески елементи“, проникнали в нея. Ограничават я в приемливи за партийното ръководство и лично за Живков рамки и насоки. Страхът, че дадено изказване може да бъде оценено като „неправилно, чуждо“, отново започва да броди из партийните организации, да запушва устата на тези, които биха искали да посочат по-смело недостатъци, слабости и грешки. А и останалите, съгласно новата постановка, не са застраховани от заклеймяване и наказание. Защо? Защото не са давали отпор, допуснали са — според оценката на пленума — „гнил либерализъм“.^[41] „Да дадеш отпор“ се превърна постепенно в императив в партийния живот и в живота на комуниста.^[42]

При такива постановки и атмосфера призивите за разширяване на вътрешнопартийната демокрация, за разгръщане на критиката и самокритиката, многократните подканяния — „критикувайте смело!“ не можеха да не увиснат във въздуха. Остроумни хора бяха измислили такава приказка: „критикувай смело и се готви за село!“ Призивите все повече придобиваха демагогски характер. Те започнаха да прикриват засилването на централизма в партията, орязването на самодейността на партийните организации и инициативата на комунистите — под предлог да не се разклаща партийната дисциплина и партийното единство.

Надеждите, че в партийните организации ще бъде ликвидирана обстановката на взаимна подозрителност и противопоставяне, насаждана по времето на Червенков, че комунистите ще могат свободно да изказват своето мнение и да правят предложения, да критикуват без оглед на лица и постове, със желанието да съдействат за премахването на недостатъци и грешки — тези надежди много скоро увяхнаха. Плашилото „враг с партиен билет“, жестоко бичувано на Априлския пленум, вече се заменяше с друго, не по-малко опасно, само дето не водеше до арести и затвор. Става дума за плашилото „нездрави и чужди елементи“, които се опитват да се скрият зад партийния устав и възстановените ленински принципи и норми на партиен живот, за да пропагандират чужди на марксизма-ленинизма възгледи и разбирания.

4

Политбюро и новият лидер отново започнаха да залагат не на самодейността и инициативата на комунистите, на тяхната съзнателна дисциплина и висок морал, а преди всичко на страха, на заплахите и наказанията. Широко разперените криле на „орлицата“^[43] се орязваха безпощадно. Продължаваше строителството на БКП като политическа армия със желязна дисциплина, в която вътрешнопартийната демокрация, критиката, колективността на ръководството ставаха все повече несъвместими с нейния характер. Партията продължаваше „да дирижира“ целия обществен живот, вкл. духовната сфера.

През април 1958 г. Лъчезар Аврамов, бивш първи секретар на ЦК на Комсомола, става секретар на Софийския градски комитет на БКП. Ето какво пише той за този период: „Независимо от Априлския вятър в духовната сфера продължавахме да работим по старому. ЦК контролираше строго дейността на кинодейците, художниците, писателите, издателите, редакторите и всичко, което не одобряваше биваше спирано или променяно“.^[44] В края на 1958 г. Аврамов става зав. отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК на БКП. „Една от основните задачи на отдела - отбелязва той — беше контролът и ръководството на средствата за масова информация. Един или два пъти месечно събирах главните редактори на всекидневниците, радиото и давах указания, правех разбор на някои допуснати от тях слабости. Всеки вестник, всяка програма на радиото се следеше от инструктори в отдела, които ме информираха, ако нещо е публикувано в разрез с партийната линия“.^[45] И по-нататък: „Във времето, за което разказвам, всичко се дирижираше „отгоре“. Даваха се указания каква уводна статия да се напише, а често тя се преразглеждаше в отдела, преди да се отпечати. И всекидневниците си приличаха като две капки вода… Същите ръководство и контрол се осъществяваха и над творческите съюзи, и радиото, и телевизията“.^[46]

„Контролът, заплахите и санкциите — пише Димитър Аврамов - естествено продължаваха да действат във всички звена и сектори на културния живот, но сега поради стечение на обстоятелствата — най-често прикрито и поради това още по-перфидно“.^[47]

През втората половина на това именно „драматично десетилетие“, както го характеризира Аврамов — се разигра и печалната история с в."Литературии новини". Той бе рожба на новата атмосфера и на надеждите, породени от Априлския пленум на ЦК. Първият брой излезе на 24 май 1961 г. (знаменателна дата!). В него работеха творци като Васил Акьов (главен редактор), Крум Вълков (зам.-главен редактор), Стефан Продев (отговорен секретар) и редакторите Симеон Владимиров, Иван Пауновски, Радой Ралин. За пръв път „Литературни новини“ отвори страниците си за писатели, които не бяха допускани в други издания. Типичен е случаят с такъв творец като Атанас Далчев: първото му стихотворение („Гара“), отпечатано след 9 септември 1944 г. се появи именно в това литературно издание. „Литературни новини“ дразнеше не само с творческата независимост. Той биеше на очи най-вече с отношението си към обществени въпроси, които се раждаха след и около ХХ-ия и ХХН-ия конгрес на КПСС. Неговите уводни за двата конгреса (и най-вече за тяхната антикултовска и антидогматична насоченост), статиите му против сталинистките позиции на акад. Тодор Павлов, защитата на различни модерни виждания за издателската дейност, откликът на различни статии и бележки в останалия литературен печат и особено тенденциозния подбор на авторския актив на вестника доведоха до пълния разрив между „Литературни новини“ и официалната политика.

Вестникът беше спрян с решение на Секретариата на ЦК на БКП. Последният брой се появи на 12 февруари 1964 г. „Литературни новини“ е единственият спрян литературен вестник в условията на тоталитаризма след Априлския пленум 1956 г. На среща с Живков по повод на това своеволие Продев спонтанно му заявил: „В историята остават само забранените вестници“.^[48]

Разбира се, нещата не бива да се опростяват. Обстановката и в партията, и в страната беше много сложна, взривоопасна. Подобна обстановка тогава доведе до кървавите събития в Полша и Унгария. Това обаче не може в никакъв случай да бъде оправдание за възприетия курс.Този курс водеше обективно до засилване на централизма в партията, до нейното по-нататъшно издигане над обществото и държавата, до сливане на партийни и държавни структури.

Завършвам темата за Априлския пленум и времето непосредствено след него. Искам още веднъж да подчертая, че пленумът, обявен за исторически, не премахна, нито пък разклати тогавашното държавно устройство и управление у нас. Само в отделни периоди и сфери се проявяваше по-голяма търпимост, използваха се — поне в началния период — по-цивилизовани, по-либерални властнически отношения.Априлският пленум възприе линия не да се замени една форма на власт с друга, а само да се усъвършенства прилаганият модел. Колкото до култа към личността, историята потвърди, че неговото подкопаване беше временно, преходно явление. Главната причина: тоталитаризмът не беше преодолян, не беше премахната почвата, върху която избуяха (уви, само няколко години след пленума) едноличната власт на Тодор Живков и свързаните с нея деформации и извращения.

Историческият процес е сложен, зигзагообразен. Тогава ние виждахме само една отсечка от него. И разглеждахме и оценявахме само нея. Тя предизвикваше еуфорията и упованията. А ако можехме тогава да имаме поглед върху процеса като цяло, това би разкрило съвсем друга картина. Но бяхме ли ние — и политици, и учени — дорасли да имаме поглед с такива мащаби, да можем да се отърсим от догмите и илюзиите си, в които с чисто сърце се кълняхме?!

От онези незначителни висоти, до които се бяхме изкачили тогава, „Хималаите“ на последвалите промени в бившия СССР и бурните процеси на демонтирането на тоталитаризма в България изглеждат просто главозамайващи. Не съм фаталист. Но и не може да се отрече, че историята има своя логика, която си проправя път независимо от трудности и грешки, от временни отстъпления или авангардистки забележки.

5

Налага се още един път да направя съществена уговорка. Моят анализ на разглеждания период от развитието на партията и страната звучи така, като че ли истинската стойност и значение на събитията от тези години са ми били пределно ясни още тогава. Нищо подобно. И аз, както и голямото мнозинство от комунистите, възприемахме речите и докладите на Тодор Живков, решенията на висшите партийни органи, насочени против култовщината и нейните последици, като израз на искрена воля нещата в партията и страната коренно да се променят. На повечето от нас се струваше съвсем естествено и правилно — в името на партийното единство и на стабилността на страната — да се даде отпор на тези, които настояваха за извънреден партиен конгрес и за нов състав на ЦК и Политбюро; на тези, които не бяха съгласни да се проявява снизходителност към Живков и останалите членове на Политбюро за „приноса“ им в установяването на култа към личността; на тези, които негодуваха и искаха да се потърси отговорност за допуснатите закононарушения, за извращенията при кооперирането на селското стопанство.

Ние стопроцентово вярвахме в силата на решенията за съблюдаването на колективността в работата, за строгото спазване на законността, за независимостта на съда и прокуратурата. Нужно беше да преживеем отрезвяващото разочарование от последвалите години, постепенно да осъзнаем тоталитарния характер на нашата държава и истината за утвърждаващата се лична власт на Тодор Живков, за да получат тези речи, доклади и решения своето ново, действително звучене.

11. ВРЕМЕНЕН СЪЮЗ СРЕЩУ ОБЩИЯ СЪПЕРНИК

1

Конгресите на Комунистическата партия винаги са били важно събитие в нейния живот. Многократно нарасна тяхната роля в условията, когато БКП стана управляваща. Първият след 9 септември 1944 г. партиен конгрес — Петият — се състоя в края на 1948 г. по времето на Георги Димитров. Вместо в края на 1952 г. (или в самото начало на 1953) Шестият конгрес се проведе едва през 1954 г. — по времето на Вълко Червенков. Съгласно партийния устав следващият, Седми конгрес, трябваше да заседава през 1958 г. Тодор Живков и Политбюро положиха големи усилия, за да се спази уставния срок. Това трябваше да потвърди, че в стила на партийното ръководство е настъпила промяна, че принципът на колективността се спазва.

Пътят до конгреса — макар промяната през 1956 г. да не предизвика големи сътресения — не се оказа нито лек, нито гладък. Той струваше на Живков много усилия, много енергия и умели ходове. Партийното и държавното ръководство полагаха най-вече грижи за стабилизиране и развитие на народното стопанство. В противовес на курса на Червенков за задържане темповете на развитие на промишлеността, започна бързо да се осъществява провъзгласената линия за индустриализация на страната. Създадени бяха нови органи за ръководство на народното стопанство. Нарасна забележимо производството на въглища и електроенергия. Даден бе сериозен тласък на черната и цветната металургия, на машиностроенето, на химическата, на леката и хранителната промишленост. Живков откри тържествено в Димитровград първия у нас завод за изкуствени торове. Линията на индустриализация на страната съответстваше на общия европейски цивилизационен процес. Но тя плащаше данък и на сталинистки догми: индустриализацията беше подчинена на принципа за приоритета на тежката промишленост пред леката и хранително-вкусовата промишленост, на машиностроенето пред останалите клонове на промишлеността, на промишлеността пред селското стопанство.

Кооперирането в село се ускори след Априлския пленум — главно в резултат от осъществените редица назрели икономически мерки. Насилията бяха заменени до голяма степен с индивидуален натиск. Още в доклада си пред Петата национална конференция на ТКЗС (2 декември 1957) Живков провъзгласи „победата на кооперативния строй в българското село“. В преобладаващото си мнозинство селските домакинства вече участваха в ТКЗС, 86.5% от земята беше кооперирана. В БКП това се оценяваше като голям успех по пътя на социалистическото строителство. Това означаваше и лична сполука за Живков като ръководител на партията, която съумя „втора в Европа“ да осъществи „лениновия кооперативен план“. На комунистите, а и на широката общественост бяха известни неговото съпричастие и личните му усилия за успешното приключване на това дело, което се считаше за най-сложното и най-трудното в преходния период от капитализъм към социализъм.^[49]

Нямам намерение да се впускам в обстоен икономически и политически анализ на същността на кооперирането на селското стопанство у нас. По-важно е да изтъкна, че тогава ние, комунистите, действително оценявахме това дело като крупно постижение и като единствена разумна алтернатива за превръщане на изостаналото българско селско стопанство, с крайно раздробена обработваема земя, в модерен, проспе-риращ и конкурентоспособен отрасъл. И едновременно — като единствен път за премахване на разслоението сред селското население и приобщаването му към изграждането на социалистическото общество. Обективните икономически условия в следвоенна Европа настоятелно изискваха окрупняване на селското стопанство, за да се внедряват постиженията на селскостопанската наука и техника. България не можеше да остане встрани от това глобално развитие. Ето защо в кооперирането чрез ТКЗС ние виждахме възможността да приобщим страната към този глобален процес, като избегнем същевременно високата социална цена, която селяните плащаха в капиталистическите държави. Съществените положителни промени, особено до началото на 70-те години, които настъпиха в бита и живота на селското население, във външния облик на нашите села, бяха резултат от общото икономическо развитие на страната и най-вече от кооперирането на селското стопанство. Масираното навлизане в него на техниката, напояването, внедряването на постиженията на аграрната и биологическата наука го превръщаха в модерен отрасъл на българската икономика.

Бедата обаче е в това, че още в генезиса на образуването на ТКЗС — гази наша самобитна форма на коопериране, която даваше възможност да се съчетават личните и обществените интереси — бяха заложени два порочни елемента: догмата и силовите методи. Кооперирането сеизвърши не чрез икономически, а само или почти само с извъниконо-мически средства. Не отричам, разбира се, ролята на пропагандата и убеждаването. Ала те можеха само да улеснят процеса, не и да го решат. Не икономическият интерес, а до голяма степен натискът и принудата — особено по отношение на средните селяни, т.е. на тези, които си бяха осигурили по-сносно съществуване главно благодарение на трудолюбието, опита и предвидливостта им като добри стопани — бяха основният двигател на масовото коопериране, най-вече в първоначалния етап. Робуването на догмата доведе и до кооперирането след средата на 50-те години на планинските и полупланинските райони. Както вече отбелязах, това нанесе големи щети на народното стопанство, на природната среда, на населението от тези райони. Робуването на догмата и някои политически съображения щяха да доведат до намаляването, а след това и до премахването на рентата в ТКЗС, до прекомерното окрупняване на кооперативите. А в недалечно бъдеще — до премахването на ТКЗС и подменянето им с АПК, т.е. до фактическото одържавяване на селското стопанство. В условията на сталинисткия модел на развитие на обществото „победата на кооперативния строй в българското село“, която по думите на Живков „е най-забележителният успех на нашия социалистически строй“, откриваше пътя за установяването на монопола на държавната собственост в един от основните отрасли на народното стопанство. А при наличието на централизираното планиране — и за ликвидиране на пазарните отношения в нашето село. Пълното коопериране на селското стопанство породи сложни социални проблеми — масова миграция от селото към града, остра жилищна криза в промишлените центрове, постепенно отчуждаване на милиони труженици от земята и селскостопанския труд.

Позициите на Живков в партията и в партийното ръководство продължаваха да укрепват. Даден бе решителен отпор на критиките срещу ЦК. Към „непокорните“ и „непримиримите“ се действаше с твърда ръка. Постигнато бе сплотяването на комунистите — съзнателно или като резултат от заплахата от наказания — около партийното ръководство. Направеното за сравнително кратко време в икономическо, политическо, идеологическо и организационно отношение се оценяваше положително. Официалното посещение на Живков начело на наша партийна делегация в СССР (февруари 1957), начинът, по който той бе приет в Москва, също оказаха съответното влияние, включително и върху неговото собствено самочувствие и нагласа.

2

Впечатляващо е единодушието, което членовете на Политбюро бяха проявили на Априлския пленум, а и преди това — на срещата с Президиума на ЦК на КПСС, по отношение съдбата на Вълко Червенков. Не по-малко впечатляващо е единодушието, с което те дадоха отпор и се справиха с опитите да се иска нов, извънреден партиен конгрес, да се потърси отговорност не само от Червенков, но и от тези, които работейки с него, насаждаха култа към неговата личност. Пред лицето на общата заплаха това единодушие беше обяснимо. Скоро обаче след като се поуспокоиха духовете, борбата за власт се изостри. Първа жертва стана Георги Чанков. Последваха го Йонко Панов и Добри Терпешев.

Живков смяташе Георги Чанков за един от най-сериозните си съперници и не без основание. Чанков беше революционер с богата биография. Преминал през огъня на съпротивата, член на Политбюро още по време на нелегалната борба и един от видните й ръководители, той се ползваше е голям авторитет сред комунистите и партийните кадри. Чанков беше доста амбициозен и честолюбив, рязък, а понякога и груб в отношенията си. Имаше и още един голям „недостатък“: като секретар на нелегалния Софийски окръжен комитет на партията той е бил ръководител на Живков, който по негово предложение е бил привлечен за член на този комитет през 1943 г. и изпратен в отряда „Чавдар“ като пълномощник. Пак Чанков го предложил на Червенков да бъде издигнат за първи секретар на ЦК на предстоящия Шести конгрес на партията през 1954 г. Прав е този, който е казал, че най-трудно е да бъдеш благодарен! А най-малко благодарността е от арсенала на политическата лексика…

Опознах по-добре Георги Чанков след постъпването ми в ЦК. За него знаех доста от разказите на моя партиен отговорник преди Девети Берто Кало. Той го познаваше отблизо от годините на нелегалната борба. Чанков ми импонираше като човек с много житейски опит, взискателен и стегнат, една от популярните фигури във висшето партийно ръководство. Той ръководеше Оргбюро, в което се съсредоточаваха организационните проблеми на партията. Правеше впечатление, че понякога разсъждава и действува прекалено праволинейно. Липсваше му гъвкавост, необходима при новите условия. В края на 50-те години неговите разбирания и начин на мислене като че ли не съответстваха на широтата на времето и сложността на ситуацията. Той просто носеше много от чертите на ръководителя от един по-стар и отминал период. Разбира се, тук в никакъв случай не отнасям моралните ценности, които той продължаваше да притежава и бяха още по-необходими в новите условия. Наред с всичко друго Чанков е един от дейците, активно съдействали за установяване на култа към личността на Червенков и неговия авторитарен режим.

Навярно Живков — щях да кажа подозираше, а всъщност беше убеден, че след като Югов е заел мястото на Червенков като министър-председател, Георги Чанков гледа на себе си като на човек, на когото се полага да стане ръководител на партията. Развитието на нещата, държанието на Чанков, някои негови прояви засилиха и до голяма степен оправдаха опасенията на Живков. И ответните мерки — сурови и безкомпромисни — не закъсняха.

Имах възможност да прочета протоколите от заседанието на Политбюро, на което стана разправата с Георги Чанков. Вече не си спомням много от подробностите. Но това, което се набиваше в очите, и досега ми е съвсем свежо. Докладът за непартийните действия на Чанков, за това, че е станал опора на тези, които атакуват Политбюро заради култа към Червенков, изнася Живков. Най-активно го подкрепя Югов. Явно двамата бяха направили съюз срещу Чанков. Тогава самият Югов ме убеждаваше — вероятно му бях дал повод — че Чанков бил много ограничен, сектант, без широта на погледа, че и преди Девети се е проявявал като такъв. Така че той няма място в Политбюро и няма защо да се съжалява за него.

От протоколите на заседанието още едно нещо ми направи силно впечатление: начинът, по който се водеха разискванията и се сипеха обвиненията. Не за да се изяснят нещата, а за да бъде объркан този, когото обвиняваш. Репликите, които се разменяха между Чанков от една страна, и Живков и Югов, от друга, представляваха изкусна политическа игра с думите. Видях една особена технология за водене на спора — да обвиниш човека, да го накараш да дава обяснения, без да го оставиш да се изкаже докрай, да се хващаш след това за думата, да му преиначиш мисълта и с тази преиначена от теб мисъл да го удариш, да го поставиш натясно. И всичко това по правилата на кръстосания разпит, с редуващи се атаки ту от Живков, ту от Югов. Именно по този начин — не толкова със силата на фактите и аргументите — двамата принуждаваха Чанков да премине в пълна самоотбрана и го довеждаха до безпомощност.

Това „умение“ ми направи силно впечатление. То бе шокиращо, особено на фона на дълбоката травма, която преживяхме във връзка със случилото се с Трайчо Костов. И противоречеше на всичките представи за другарски отношения и почтеност, за грижовност и стремеж да проявяваш разбиране, да помагаш за преодоляване на допуснати грешки.

Разправата с Георги Чанков получи своята окончателна развръзка на пленума на ЦК от 11 и 12 юли 1957 г. Доклад „За непартийното поведение и действия на др. Георги Чанков“ изнася не главния подбудител, а съюзникът му — Антон Югов. Чанков е обвинен, че в навечерието на Априлския пленум — поради кариеристични подбуди — започнал усилено да обработва редица членове на ЦК, за да се „добере“ до най-отговорния пост в партията.^[50] Превърнал се е в „обединителен център на нездравите елементи в партията“, станал е техен „байрактар“. „В негово лице — заявява Югов — те търсят и намират своя опора, от него те черпят кураж, за да заявят и сега, повече от година след Априлския пленум, че решенията на Априлския пленум са временни, че сегашният състав на Политбюро и Правителството е също така временен“.^[51] Югов съобщава, че за тази своя антипартийна, фракционна дейност Чанков вече бил най-строго предупреден и порицан.^[52] В своето изказване на пленума Георги Чанков обаче възразява: „Още веднъж заявявам, че въпроси за моето поведение не са стояли в Политбюро. Известно е как се разглеждат въпросите в Политбюро и в ЦК. Когато се спори по отделни въпроси, стават различни щракания на мнения. Такива спорове е имало. С много мои становища в тази връзка редица другари не са се съгласявали, но мой въпрос, за моето поведение никога не е поставян в Политбюро, вижте и решенията на Политбюро.^[53]

Основната причина за това поведение на Георги Чанков се обяснява с неговото несъгласие с решенията на Априлския пленум, с неговата неудовлетворена амбициозност и болни аспирации да стане първи човек в партията и страната.^[54] Югов прави решителна защита на Живков.^[55]

Едно от сериозните обвинения срещу Георги Чанков е — обърнете внимание! — че на заседания на Политбюро е заемал по много въпроси становища, различни от тези на другите членове на Политбюро!^[56] Каква еволюция във възгледите за малко повече от една година! Да се заеме в Политбюро становище, което се различава от това на останалите членове на този колективен орган, вече се оказва тежък грях -нарушение на колективността! Не смятам да оспорвам обвиненията, отправени срещу Чанков. Не мога обаче да премълча колко порочно и същевременно опасно е това последно „обвинение“. То не само противоречи на действителната колективност, но води логично до необходимостта от унификация в мисленето, до механичното и дори изкуствено единомислие и единодушие — и то не къде да е, а в Политбюро!^[57]

Към един от най-изявените ръководители на БКП се подхожда безкомпромисно: изваждане от състава на Политбюро и на ЦК и снемане от поста първи зам. -председател на МС. Премахнат е от пътя опасен съперник, за да се укрепи положението на първия секретар, а евентуално — и на ръководителя на правителството, който може би таи в себе си надежда да заеме лидерското място в партията и страната. На „подсъдимия“ почти не се дава възможност да се изкаже спокойно. Постоянно го прекъсват с въпроси и подмятания Антон Югов, Тодор Живков, Георги Костов, Митко Григоров и други. По време на разискванията се нанасят и „удари под кръста“.^[58]

А Мирчо Спасов, тогава член на ЦРК на БКП, в едно от най-резките изказвания на пленума изисква (по собствена инициатива или изпълнявайки нечия поръчка) „да ударим с всичка сила, като с един юмрук“, да се реже „из корен“, да се разчисти дома „от тая смрад“, от тая „кариеристична банда“, в кратък срок от време „да се изреже гангрената чак до червено месо“. Изключването на Георги Чанков от Политбюро и ЦК целеше той да бъде превърнат в политически труп. Целта беше постигната. Но в условията на тоталитарната система и на задаващата се еднолична власт на Тодор Живков това като че ли не беше достатъчно. Нужно беше от съзнанието на съвременниците и бъдещите поколения да се зачертае и неговата революционна дейност, и името му дори. Те станаха табу. Беше въведена забрана да се споменава за тях в мемоарната и историческа литература. Снимките на Чанков в музеи, свързани с революционното движение, бяха унищожени или заличени. Впоследствие този жесток порядък стриктно се спазваше по нареждане на Живков и по отношение на други наказани политически дейци. Безцеремонно отново се прекрояваше историята.

Варварски беше постъпено и към загиналата съпруга на Чанков - Йорданка Чанкова, един от кумирите на българската революционна младеж. Отнето й беше фамилното име, за да бъде прекръстена Йорданка Николова, както се е казвала преди да стане съпруга на Чанков! „След 1957 г. — си спомня Георги Чанков — след моето изваждане от Политбюро, се намериха „кръстници“, които без да питат когото и да било от близките й, от роднините й дори, промениха фамилното й име на паметниците, и на улиците, и на площадите, наречени на нея. Дали това е от политическа злоба и дребнавост, или бе ехо от сталинизма, вече не е толкова важно. То само още веднъж показва какъв интригант и хитрец се беше възкачил на „престола“. Добре че партията намери в себе си здрави сили да го свали от там“.^[59]

На същия този пленум от състава на ЦК са изключени за „антипар-тийна дейност“ Йонко Панов и Добри Терпешев, въпреки че за техните прегрешения и действия изобщо не се споменава нито в дневния ред, нито в доклада на Антон Югов. А веднага след пленума първият е освободен като зам. -министър и началник на Политуправлението на Министерството на отбраната, а вторият като завеждащ отдел на ЦК.

И така, пленумът на ЦК от 11 и 12 юли 1957 г. е важен жалон по пътя на разчистването на сметките с някои партийни дейци, които се бяха изявили като противници на новия лидер или като негови съперници.^[60] В ЦК, колективния орган на партията — същият, който беше гласувал решенията от април 1956 г. — отново „възкръсваше“ обстановката на нетърпимост, на взаимна подозрителност и верноподаничество.

3

На път към Седмия конгрес Тодор Живков продължи да укрепва позициите си в кадрово отношение. По негова инициатива на Септемврийския пленум редица кандидат-членове на ЦК, в които имаше доверие и впоследствие щяха да заемат ключови места в партията и държавата — като Митко Григоров, Мишо Николов, Пенчо Кубадински, Тано Цолов и други, станаха членове на ЦК. А секретарите на ЦК Димитър Ганев и Боян Българанов, с които Живков беше работил непосредствено след Девети, влязоха в Политбюро. Станко Тодоров е избран и за секретар на ЦК. Благоприятни за Живков кадрови промени се извършиха и в по-нисшите партийни ешелони в хода на предконгресните отчетно-изборни конференции. Апаратът на ЦК се разрастваше и то предимно с кадри, на които можеше да разчита. Самата конфигурация на този апарат все повече се „нагаждаше“ към структурата на държавните органи. Обстоятелството, че начело на правителството стоеше фигура като Антон Югов, слагаше известни бариери пред практическото и безусловното превръщане на Комунистическата партия в партия-държава. И въпреки всичко този процес се развиваше и укрепваше. Той щеше да „помете“ тези, които му се противопоставяха. При това самият министър-председател, по силата на партийната дисциплина, беше длъжен да се съобразява, най-меко казано, с колективните решения на Политбюро. А те все по-често излизаха извън рамките на партийната дейност и обхващаха в своя обсег важни държавни и стопански задачи. Думата на Югов обаче тежеше в Политбюро при вземането на решения. А Живков трябваше да се съобразява с мнението, становищата и предложенията на министър-председателя, който се стремеше да изразява собствени позиции.

Не само партийният апарат, но и Кабинетът на Живков придобиваше все по-голяма „тежест“. Интензивната работа на неговите сътрудници, от които Живков умееше да изисква и да се възползва в максимална степен, му оказваше осезаема помощ. Кабинетът стана негова надеждна лична опора.

12. УТВЪРЖДАВАНЕТО НА НОВИЯ ЛИДЕР

1

На 2–7 юни 1958 г. се състоя Седмият конгрес на БКП, подготвен и проведен под непосредственото ръководство на Тодор Живков. В контекста на станалите през последните две години драматични събития, този конгрес придобиваше по-особено значение. Той беше призван да потвърди решенията на Априлския пленум, включително и смяната на лидера. Живков щеше да получи признание за своя принос в станалите промени и в опазването на единството на партията.

Седмици преди конгреса Живков, заедно с Митко Григоров и Милко Балев се затвориха в резиденцията на Витоша, под „Алеко“, и дойдоха с готовия доклад. На кого бяха поръчани предварително помощни материали, никой от нас в Кабинета не узна. Конгресът предостави на Живков трибуна, от която той се обърна към цялата партия и към народа с равносметка за извършеното. А то не беше малко — и в промишлеността, и в селското стопанство, и в повишаването на жизненото равнище, и в решаването на редица социални проблеми. Живков обяви, че капиталистическото стопанство — и в града, и в селото — е вече окончателно ликвидирано. Социалистическият сектор е завоювал всички позиции в промишлеността, транспорта, строителството, търговията и кредита, селското стопанство. А неговите думи, че социализмът е напълно господстваща и единствена командна сила в цялото народно стопанство, че следователно е премахната завинаги експлоатацията на човек от човека, предизвика бурен ентусиазъм в конгресната зала. Ние бяхме напълно убедени, че с премахването на частната собственост върху средствата за производство вече сме осъществили в България едно от въжделенията на трудовите хора по света. Можехме ли тогава да допуснем, че това е само началото на един порочен процес-установяването на държавен монопол върху средствата за производство? И че този процес, съчетан с установения политически монопол на БКП, ще създаде реални условия за деформиране на социализма, за потъпкване на негови основни ценности, особено на свободата, социалната справедливост и хуманизма.

Седмият конгрес потвърди решенията от април 1956 г. и доразви курса, възприет тогава. Живков получи подкрепата на конгреса за предприетите мерки срещу „дребнобуржоазнага мътилка“, а също срещу проявилите „кариеристични стремежи и болни амбиции“ членове на ЦК, изключени от неговите редове като „разколници и кариеристи“.^[61] Утвърдени бяха и основните насоки и темпове на по-нататъшното развитие на страната през следващата петилетка. Всичко беше съобразено с възприетата от Априлския пленум линия на бърза индустриализация на страната, укрепване и развитие на кооперираното селско стопанство, подобряване на условията на живот на трудещите се.

2

В конгресния доклад Тодор Живков не говореше от позициите на политик-прагматик, който поставя чертата под постигнатото във вътрешната и външната политика и формулира основните задачи до следващия конгрес. Не, той беше вече си поставил много по-амбициозна цел: да изпъкне и като теоретик на партията. Имам предвид не толкова традиционния за такъв доклад анализ на измененията в социално-класовата структура на обществото, настъпили в резултат от дълбоките промени в икономиката. В специален раздел Живков разглеждаше фундаментални проблеми, свързани с характера на нашата революция и главните закономерности на социалистическото развитие на България. Дотогава въпросът дали революцията у нас преминава през два етапа — народнодемократичен и социалистически — беше дискусионен. По него спореха историци, философи. И изведнъж от конгресната трибуна Живков декретира, че разбиранията за два етапа в развитието на нашата революция са неправилни, че социалистическата революция в България е започнала още на 9 септември 1944 г. „Централният комитет на БКП винаги е смятал, че народнодемократическата по форма революция в нашата страна още от самото свое начало по своите закономерности е повторение в главното на Великата октомврийска социалистическа революция, че тя е продължение на делото на Октомврийската революция в нашите условия, че тя е част и проява на великия световен преход от капитализма към социализма, започнал с революцията на руските работници и селяни през Октоври 1917 г., че от самото си начало тя носи социалистически характер (к.м. Н.Я.)“

Така вместо да се даде възможност такъв важен теоретичен въпрос на историческото развитие на България да се изясни по пътя на научния спор и с аргументите на научното изследване, с конгресно решение се затваряше устата на учените. Въпросът се превръщаше в недискусио-нен. А и на самия конгрес никой не посмя да оспори казаното или да предпази от такъв груб, ненаучен подход. Това беше истински рецидив от времето на култа и опасен прецедент в следаприлския период. Монополът на марксистко-ленинската идеология започваше да се допълва от едноличния монопол на този, който стоеше начело на партията — ръководителка и единствен, следователно, придобиваше правото да казва нова дума в марксистко-ленинската теория. А работата на обществоведите трябваше да се сведе до това — да конкретизират, да доаргументират и особено да популяризират новите „научни постановки“.

Историята потвърждава, че постепенното (или внезапно) установяване на едноличната власт никога не се „затваря“ в тесните рамки на политиката и политическите структури. Като ракова тъкан тя прониква и в икономиката, и в културата, и в идеологията, и в теорията, във всички области и клетки на обществото. В случая с постепенното установяване на едноличната власт на Живков този процес се повтаряше — естествено, със своеобразия.

По това време Живков все още правеше първи крачки към неограничената власт. Той набираше сили в политиката и по-специално в партията. Не се беше справил с всички опасни съперници, не си беше осигурил пълната подкрепа на Политбюро. В икономическата област (с изключение на селското стопанство) познанията и практическия му опит бяха крайно недостатъчни, а и стопанските кадри бяха подчинени пряко на министър-председателя Югов. В областта на културата той поглеждаше още плахо. При това не беше спечелил подкрепата на интелигенцията. Априлският пленум вдъхна у значителна част от художествената и научната интелигенция вярата, че ще бъдат създадени условия да се твори свободно. Но безцеремонното вмесване в работата на техните творчески съюзи, ударите, които бяха нанесени на представители на научно-техническата и особено на художествената интелигенция, скоро попариха тази вяра. Много усилия щяха да бъдат нужни за спечелването — макар и временно — на част от „априлското поколение“ творци, за налагане на социалистическия реализъм и за проправяне пътя на конюнктурното поведение в средите на художествената интелигенция. Живков вече протягаше решително ръка към теорията и идеологията. Нищо че подготовката му беше слаба. В замяна на това щеше да привлича в разработването на проблеми в тази област най-изявени учени и специалисти, лични сътрудници и добре подготвени кадри от апарата на ЦК. През всичките години на своето лидерство щеше да проявява особен афинитет към проблемите на теорията и идеологията. Не само защото се стремеше да бъде признат за теоретик и идеолог (годините потвърдиха тази негова амбиция). Но и защото разбираше голямата сила на теорията и идеологията в едно тоталитарно общество — както за личния авторитет на първия ръководител, така и за осъществяването на едноличната власт.

3

Конгресът донесе и още един много голям плюс на Живков. В него участваха делегации от десетки комунистически и работнически партии от различни райони на света. Голяма част от делегациите се водеха от първите партийни ръководители. Мнозина от тях познаваха лично или помнеха Георги Димитров. Пред тях заставаше негов приемник, който обявяваше, че много от основните икономически и политически задачи, поставени от Димитров на Петия конгрес, са изпълнени.

Делегацията на КПСС се водеше от Н.С. Хрушчов. Сам по себе си това беше многозначителен факт. Височайшето присъствие подчертаваше вниманието, което съветското ръководство отделя на БКП, съществуващото единомислие между партийното и държавното ръководство на Съветския съюз и България. Хрушчов имаше огромен авторитет и голяма власт. Беше се справил с изтъкнатите дейци от сталинската гвардия — Молотов, Маленков и Каганович. Както и се очакваше, той беше през целия си престой у нас център на внимание не само от българска страна, но и от страна на чуждестранните гости. Живков сподели тогава с нас, помощниците, с типичната си хитра усмивка, че Хрушчов му е дал да прочете приветствието, което щял да произнесе на конгреса. Живков го харесал, но казал на Хрушчов, че в словото липсва само едно: няма нито дума за първия секретар на БКП.

На следващия ден Хрушчов прочете приветствието до конгреса. В него се подчертаваше, че взаимните отношения между КПСС и БКП винаги са били и си остават най-добри, наистина братски. „Такива бяха те в ония времена, когато начело на ръководството на Българската комунистическа партия стоеше великият син на българския народ Георги Димитров, такива си остават и след неговата смърт, защото Българската комунистическа партия и Народна република България се ръководят от верни последователи на Димитров, верни марксисти-ленинци начело с Политбюро на Българската комунистическа партия.“ И по-нататък, след като отбеляза съществуващото между двете страни единомислие, Хрушчов продължи: „Това разбиране на нашите общи задачи се гради върху неотклонното осъществяване на принципите на марксизма-ленинизма, от които ние се ръководим и които последователно осъществява Централният комитет на Българската комунистическа партия, начело със своето Политбюро, с първия секретар на ЦК другаря Живков“.^[62] Е, не беше точно това, което искаше Живков. Защото Хрушчов благославя — и то на два пъти — и цялото Политбюро. И все пак името му се появява в приветствието на КПСС. Ще минат не чак толкова много години и в партийните ни документи, а и в съветските, формулата „начело с Политбюро“ ще бъде заменена с друга — „начело с другаря Тодор Живков“.

Хрушчов беше опитен политик. Той правилно отчиташе какво силно въздействие ще окажат изразените в приветствието оценки. И същевременно се съобразяваше с реалното положение у нас, с необходимостта от политически баланс. И не пропусна да спомене и името на Антон Югов. Спирайки се на нашите междудържавни отношения, той изтъкна: „Изключително благоприятно се развиват нашите отношения с Народна република България по държавна линия. Между нашите страни, както и между нашите партии, никога не е имало не само каквито и да било различия, но даже нито следа от различия. Правителството на Народна република България начело с другаря Югов, ръководейки се от жизнените интереси на своя народ, на своята държава, от интересите на мира в целия свят, провежда тази линия последователно по всички въпроси на вътрешното развитие на страната и в областта на международните отношения“.^[63] Отбелязвам този щрих само за да се разбере по-добре действителното положение в нашия политически живот през този период. Един от най-изтъкнатите дейци на БКП — Югов, с когото Живков трябваше постоянно да се съобразява, да взема предвид становищата му в Политбюро и пр., с други думи — с когото трябваше да дели властта, получаваше пред партийния конгрес признанието на Хрушчов, на ЦК на КПСС. Да, положението на Живков беше действително сложно — на фона на стремежа към единовластие, което предполага да нямаш съперници, да нямаш опоненти.

Речта на Хрушчов повиши неимоверно градуса на ентусиазма. Всички ние — и делегати, и гости (аз бях гост на Седмия, а също и на Осмия конгрес; от Кабинета само Милко Балев беше делегат) — я посрещнахме с нескрит възторг. Изпратихме я станали на крака, с бурни ръкопляскания изразихме своята радост и пълна подкрепа, отдавахме заслужена почит на този, който намери куража на ХХ-ия конгрес на КПСС да разкрие престъпленията на Сталин (уви, само малка част, както се оказа!), да разобличи и заклейми култа към неговата личност.

След като произнесе речта и се прибра на своето място, на фона на овациите двамата с Живков се прегърнаха. „Трогнат“ от високите оценки и хубавите думи, казани за БКП, за България, за партийното ръководство, Живков „спонтанно“ извиква: "Да живее нашият приятел и другар, великият ленинец Никита Сергеевич Хрушчов".

Познавам твърде добре Живков и затова поставих в кавички думите „трогнат“ и „спонтанно“. Той вече владееше доста добре своите емоции. Обигран, Живков вече знаеше кога и как да дава ответен израз на общото настроение. А колкото до „спонтанния“ възглас в чест на Хрушчов и то с характеристиката „великият ленинец“, това бе добре обмислена постъпка. Като добър психолог Живков бе преценил, че от такава характеристика, в период когато постановката „Сталин — великият ленинец“ беше подхвърлена на съмнение и отрицание, Хрушчов ще бъде най-много поласкан. Тази оценка, бурно аплодирана от целия конгрес, ставаше достояние на множество комунистически партии, чиито представители присъстваха в залата. Препечатана в съветските вестници, тя трябваше да придобие гражданственост в целия Съюз.

4

Оценявам Седмия конгрес на БКП като събитие с изключително значение в политическата кариера на Тодор Живков и установяването на неговата еднолична власт. Той още на Априлския пленум беше застанал на върха на системата. Това обаче не беше достатъчно, за да бъде пълновластен господар, фактически след този пленум у нас бяха установени и действаха два центъра на власт — единият в партията, начело с Живков, другият в държавата и държавния стопански организъм, начело с Антон Югов. В тоталитарни условия борбата за власт не свършва когато си достигнал върха. Конгресите на Комунистическата партия се превръщат в естествен път за възобновяването на управленския екип, за отстраняването на неудобните и съставянето на екип от доверени хора, който да укрепва твоите позиции и твоя авторитет. От тази функция на конгресите бяха се възползвали и Сталин, и Хрушчов (по-късно и Брежнев). Живков също беше овладял добре този исторически урок, което се прояви особено драстично на Осмия и Деветия конгреси на БКП.

Седмият конгрес допринесе съществено за изявяването и утвърждаването на Живковото лидерство не само у нас, но и пред външния свят.Макар че Живков не успя още на този конгрес да състави хомогенен екип от свои поддръжници, неговата кадрова опора във висшите партийни органи се разшири значително. А това му даваше големи шансове в една бъдеща решителна схватка за ликвидирането на втория център на власт. А че той се готвеше за нея, говори дори и такъв „дребен“ факт. У нас беше установена определена подредба на членовете на Политбюро, а и на ЦК: по азбучен ред, съобразно личните имена. На Седмия конгрес стана промяна: предложеният и избран състав на новия ЦК е подреден съобразно друг критерий — фамилното име. По същия критерий вече се подреждат и членовете на Политбюро. На пръв поглед нищо особено. Защо ли се спирам на този факт? Тогава той може би не е бил даже забелязан от повечето участници в конгреса. Навярно и аз щях да го отмина, ако не бях чувал от самия Живков да напомня на завеждащия отдел „Деловодство“ да се спазва „новото подреждане“. А в какво се състои работата?

До конгреса подреждането на членовете на Политбюро започваше с Югов. Името „Антон“ го извеждаше на първа позиция. Вълко Червенков, дори след развенчаването му — заемаше второто място. А името на новия лидер? Винаги на опашката. Като се има предвид, че имената на членовете на Политбюро се появяваха в печата много често, да не кажа почти ежедневно във връзка с някое официално мероприятие, „някой“ е изживявал доста болезнено това положение. И този „някой“ беше прибягнал до много проста и хитра операция. При новото подреждане в ЦК Антон Югов вече се намираше на предпоследно място (пред Демир Янев). А Тодор Живков, който преди това заемаше 56-то място от всичко 60 членове на ЦК, сега „се преместваше“ доста по-напред — на 36-то от вече 89 членове. В Политбюро името на Югов е на опашката, а Живков — между първите.^[64]

13. ПЕРИПЕТИИ НА „ИКОНОМИЧЕСКИЯ СКОК“

1

Признанието, което Тодор Живков получи в дните на конгреса, изпитът, който беше издържал успешно, му даваха основание да се чувства по-сигурен в своите сили и възможности. Да е убеден, че е станал първи ръководител не поради благоприятно стечение на обстоятелствата, а напълно заслужено — като човек знаещ и можещ повече от останалите политически дейци, превъзхождащ ги със своя опит и политическа подготовка, със своята далновидност и решителност. Видимо се изменяше и отношението на хората — включително от неговото обкръжение — към личността на първия секретар. Окрилен, Живков щеше да действа по-енергично и по-уверено. Но не само това. Той започваше да вярва в своята непогрешимост. А оттук до субективизма има само една крачка.

Както вече отбелязах, конгресът утвърди директиви за петгодишен план на страната, разработени в духа на решенията и вижданията на Априлския пленум. Това, искам да припомня, стана през юни 1958 г. Есента на същата година заминах за Москва, където заведох тежко болния си син на лечение. Малко преди това (2 октомври) беше проведен пленум на ЦК, на който беше издигнат лозунга за съкращаване на сроковете за изпълнение на петилетката. Когато се върнах на работа ме чакаше изненада. Михаил Бобанов, с когото работехме в една стая, ми съобщи разтревожен, че идеята за предсрочното изпълнение на петилетката е претърпяла сериозна еволюция: вече става дума за извършване на „скок“ в нашата икономика. Освен това Живков се бил заел енергично да разпространи из цялата страна опита с т.нар. „ломски ямки“. Разясни ми, че това е опит, който може в най-добрия случай да има някакво местно значение. По негово мнение щели да се нанесат големи щети на селското стопанство, ако бъде разпространен в страната. Отново се възкресяваха Червенковските методи на декретиране и безогледно налагане на решения в селското стопанство, независимо от волята на местните ръководители и на селските стопани. Имах доверие в Бобанов, вярвах му като на умен човек и професионалист и затова започнах и аз да недоумявам. Времето показа, че той е бил прав. „Ломските ямки“ останаха само неприятен спомен.

Що се отнася до „скока“, историята е следната. За Китай беше заминала парламентарна делегация, водена от Вълко Червенков. След завръщането й Червенков публикува няколко статии, в които разказваше обстойно, с възхищение и суперлативи за опита на Китай в социалистическото строителство. Описваше индивидуалните пещи за леене на чугун — прословутите тогава пещи на Китай, или нещо като „ломски ямки“ в България. Много се захласваше и по китайските комуни, но най-горещите му адмирации бе спечелил „големият скок“. Колко беше скок и колко беше голям показа времето.

Та под влиянието на китайския „голям скок“ и с помощта на Гриша филипов (който — предполагам — също се беше „вдъхновил“ от опита на Китай), у Живков се зароди подобно намерение. Така че когато се завърнах от Москва, заварих „ломски ямки“ и идеята за „скока“. В ЦК имаше голяма треска. Отделите подготвяха припряно справки. Комитетът по планиране разработваше усилено нови разчети и материали за „скока“ — за машини, финансови средства, организация. Председател на плановия комитет беше Руси Христозов, върху чиято съвест във връзка с процеса срещу Трайчо Костов тежат доста неща като бивш министър на вътрешните работи. Час по час Христозов или негов заместник пристигаха запъхтени при Живков: носят някаква нова справка или разработка или идват да получат поръчка. Скоро Христозов беше освободен от поста председател на Плановия комитет — не знам дали защото не беше съгласен с идеята за скока, или защото не успя да изфабрикува разчетите, нужни за това начинание. За набелязаното удвояване на селскостопанското производство, например, трябваше да се предложи форсирано строителство на нови азотноторови заводи, иригационни работи, внос на трактори, комбайни и други машини. По всичко това вече се действаше усилено, идеята вече се въплъщаваше… Просто истинска кавалкада от разработки и разработващи…

В разгара на тази треска Живков дойде в стаята ни с Бобанов и каза, че въпросът със скока трябва да се обоснове теоретически. Обърна се към мен: „Нико, нали си философ. Ти ще разработиш този въпрос във философски аспект. Ще обосновеш защо е необходимо скокообразно развитие на обществото“. Доста притеснен, отвърнах, че не чувствам в себе си сили за подобна разработка. Той явно се ядоса, но повече не настоя. А такава теоретична разработка накрая наистина се появи - вероятно Митко Григоров, а може би някой друг, формулира 4–5 характеристики на скоковете в обществото, с които се „доказваше“, че обществото се развива не само по еволюционен, но и по революционен път, не само плавно, но и скокообразно. Посочваха се обективните и субективните условия, назрели у нас, които изискват сега подобно скокообразно развитие.

2

В какво най-общо се изразяваше „скокът“? Селското стопанство да даде през 1959 г. продукция приблизително два пъти по-голяма от тази през 1958 г., а през 1960 — три пъти по-голяма; промишлеността, транспорта, строителството, търговията, да произведат до 1961 г. национален доход с 15 милиарда повече от предвиденото по петилетката за този период.^[65] Доста „скромна“ задача. И сега не мога напълно да си обясня как Тодор Живков и партийното ръководство са могли да повярват, че такава цел може наистина да бъде постигната. Колкото и да бяха нараснали възможностите на нашето кооперирано вече селско стопанство в сравнение с предишното разпокъсано и малодоходно, поставената задача беше непосилна. За една година да се удвои селскостопанската продукция, а през следващата да се утрои! При това следва да се има предвид, че есенната сеитба на много места беше приключила, т.е. вече бяха заложени част от резултатите за 1959 г. А да си представиш, че същото това селско стопанство ще може да утрои продукцията си в сравнение с 1958 г., че за този кратък срок то ще може да бъде снабдено е необходимите машини, препарати и пр., ще се сдобие с толкова много селскостопански животни чрез собствено възпроизводство и дори чрез внос, за да бъде в състояние да произведе нужната животновъдна продукция — това означаваше да имаш твърде развита фантазия. Бедата не беше само в това, че страната трябваше за кратки срокове да изразходва огромни финансови средства. Разчиташе се, може би на това, че те бързо ще се възвърнат. В икономиката на страната се залагаше бомба с немного голям закъснител — и в това се състоеше главната опасност — защото върху основата на предвиденото нереално увеличение на селскостопанската продукция бяха разработени показатели за значително по-високо производство в останалите отрасли, свързани с използването на тази продукция. И какви щяха да бъдат последствията? На свой ред и тези показатели щяха да се окажат нереални поради липсата на предвидените количества селскостопански произведения. Истинска верижна реакция и неизбежно объркване.

Във връзка с осигуряването на „скока“ в селското стопанство Живков отдаваше огромно значение на прилагането на най-прогресивните начини за отглеждане на селскостопанските култури. Сама по себе си тази постановка е безспорно правилна. По-интересното обаче е в друго: Какви „най-прогресивни начини“ имаше конкретно предвид Живков? Първо, „торовите саксийки“ при отглеждането на ранните домати. Опитът много скоро показа, че това е утопия, а не „прогресивен начин“, приложим на толкова големи площи. Второ, — и тук Живковият принос е безспорен - прилагането на „торовите саксийки“ при отглеждането на… памука. За да няма колебания и недоразумения, Живков направо нарежда: „Още през идущата година половината от площите на памука, не по-малко от 300 хил. декара, следва да се засадят по този начин предимно на поливни площи. Тук няма какво да се доказва. Всичко е доказано и предоказано“.^[66] Култът към Вълко Червенков вече го няма, но командно-административната система е непоклатима, тя продължава да бъде неотменим компонент на тоталитаризма! Трето, това са прочутите „ломски ямки“, които Живков препоръчва за отглеждане на царевицата. И след като най-подробно разяснява технологията на този способ, заключава: „Няма ли да бъде правилно този способ още тази година да бъде внедрен в редица околии, а догодина — във всички райони на страната, където през есента има свободна работна ръка?^[67] Едва ли е нужно да се коментира стилът на ръководство или характерът и реалността на препоръчаните способи. Животът ги отрече — стилът много по-късно, а тези „прогресивни способи“ — доста скоро. Познавам ръководители на ТКЗС в райони, в които се отглеждаше памук, които заплатиха не само с наказания, но и със значителни материални загуби тези субективистични постановки.

Идеята и разработките по „скока“ бяха обсъдени и одобрени на разширен пленум на ЦК (11 ноември 1958). В доклада Живков съобщава, че ще доложи по поръчение на Политбюро някои съображения и предложения във връзка е разгърналото се всенародно движение за съкращаване на сроковете за изпълнение на стопанските задачи, поставени от Седмия конгрес.^[68] Обърнете внимание: още не е минал месец откакто на предишния пленум е бил издигнат лозунга за предсрочното изпълнение на петилетката и Живков вече съобщаваше за „всенародно движение“ за неговото осъществяване! Изобщо да се декретира „отгоре“ — от Политбюро или ЦК разгръщането на „всенародно движение“, или пък да се говори от името на народа (партийното ръководство си беше присвоило това право) стана впоследствие редовна практика.

А главното в „съображенията и предложенията“ на Живков се заключаваше в това, че на лозунга на Октомврийския пленум за съкращаване на сроковете вече се налага да бъде дадена съвършено нова интерпретация! „Назрелите условия изискват вече да водим борба не за какво да е преизпълнение на стопанските задачи, а да работим така, че да осигурим цели скокове в развитието на нашата икономика… Погрешно е разбирането, че нашето движение към комунизма ще се извършва само постепенно, по пътя на еволюцията, а не чрез големи скокове… Ние като марксисти сме длъжни не да се боим и да задържаме скокообраз-ното движение на обществото напред, а да подготвяме материалните и субективните условия за скоковете и да осигуряваме вярно и последователно ръководство на тяхното извършване… Сега ние, Партията и държавата, сме се изправили пред необходимостта да прекъснем хода на постепенното, бавно с оглед на възможностите, развитие и да извършим голям скок (к.м. Н.Я.). Скок, в който всяка година по своите резултати ще се равнява на няколко години спокойно, постепенно развитие“.^[69]

Предпазвайки се от обвинения в субективизъм, Живков изрично подчертава, че лозунгът за нови темпове при изпълнение на стопанските задачи не е произволно издигнат, не е плод на субективизъм, не е някакво хрумване. Този лозунг е реален, налага се от обективното развитие.^[70]„Разбира се, не става дума за всякакви скокове, защото има и скокове-авантюри, скокове в неизвестността, които не са подготвени от предшестващото развитие на обществото, на неговата икономика и култура и е тях нищо друго не може да се постигне, освен да се нанасят тежки поражения и бедствия на народното стопанство и положението на трудещите се. Ние се борим за осъществяването на такива скокове, за които са назрели обективните и субективните условия, които са станали необходимост на нашето движение напред“.^[71]

Любопитно е, че като изброява факторите, които са превърнали скока в необходимост, Живков се позовава и на новата обстановка в нашата страна след Априлския пленум на ЦК на БКП и на… ликвидирането на елементите на субективизъм и догматизъм в ръководството.^[72] А тъкмо този пленум, неговите постановки и решения бяха ярък израз на субективизъм, когато желаното се представяше за обективно необходимо! И Живков заключава: „Ето как ние виждаме въпроса за нашето развитие в близките години — развитие чрез скокове, което да ни доближи максимално да прага на комунистическото строителство“.^[73] За разлика от „големия скок“ на Китай, за България се чертае следователно перспективата за извършване на перманентни скокове, които все повече ще ни доближават до момента на започването на строителството на комунизма. Не се предвижда нито съчетаването на еволюционното с революционното развитие, нито извършването на реформи, нито пък „скокообразно развитие“ само там, където и когато е възможно. Не, през следващите години — само скокове.

В заключителното си слово Живков заявява: „Ние не бихме били творческо ръководство и не бихме били на своето място, ако не видим това, което се заражда сега в нашата страна, което се е зародило, да го възглавим правилно и максимално да го използваме, за да направим този скок и да отидем 10 години напред. Аз говоря в исторически аспект. Този скок, който ние сега ще направим, се равнява на скок от 10 години напред“.^[74]

3

„Скокът“ стана вече официална линия. Но ескалацията продължи. Новите виждания трескаво се доразвиват. Те трябва да получат и по-конкретно въплъщение: нови показатели, които да бъдат одобрени от Народното събрание. От същото Народно събрание, което само преди месеци е утвърдило новия петгодишен план. Конгресните директиви за развитието на страната през следващите пет години отиват в коша. Там се озовава и приетият петилетен план. Под ръководството на Живков започна разработването на проект за тезиси пред Народното събрание. В последния етап от подготовката той отведе няколко души да работим в двореца „Кричим“: Гриша Филипов, Милко Балев, колегата ми Христо Петков и мен. Дойде и Мара Малеева, съпругата на Живков.

Настанихме се, разпределихме си частите от тезисите и всеки започна да работи. Живков ми възложи да напиша няколко встъпителни страници.

Тук, в „Кричим“, няколко пъти разпитвах Гриша Филипов как си представя този скок. Как изобщо ще стане тази работа? Той обаче все се дърпаше, отговаряше ми с общи думи и мъгляви формулировки. Христо Петков беше наясно, че става дума за авантюризъм. Споделяше само с мен — явно беше разбрал, че тази топка, която се е търкулнала, не може вече да бъде спряна. От него бях разбрал, че работата със „скока“ се свежда всъщност само до удвояване на продукцията като стойност. Сега се стремях да чуя от самия Филипов, който беше най-добре информиран по този въпрос, — какво точно означава удвояване на продукцията? Удвояване на продукцията в натура или в стойностно изражение? Това беше главното, което ме интересуваше. В отговор на моите настойчиви въпроси Филипов най-после и с голяма неохота потвърди, че става дума за удвояване на селскостопанската продукция в стойностно изражение. Но в такъв случай нещата съвсем се изменяха, макар авантюризмът да беше пак налице. Разбира се, материалната база, която щяхме да създадем във връзка със „скока“, щеше да бъде много полезна и през следващите години. Дали трябваше обаче да се прибегне до подобно напрежение и да се подготвят нещата на барабан? Защото идеята за „скока“ водеше до изключително напрежение в икономиката. Трябваше да се намерят кредити, да се отклоняват средства от социални мероприятия, да се окастрят парите за наука и култура. А откъде да се доставят трактори, комбайни, съоръжения за новите заводи и пр., когато във всички социалистически страни тези неща се планират с години предварително? Защо беше необходимо Живков да се захване с такава идея, бременна с толкова неизвестни? При това само година след конгреса да сложиш под миндсра директивите за развитието на страната през следващия петгодишен период, разработени спокойно и задълбочено и приети от конгреса — и да ги замениш с нови разработки, направени набързо, в които хрумванията и субективните желания взимаха връх — не беше ли това авантюризъм?

Два-три часа след разговора ми с Гриша Филипов, в стаята, в която сме се събрали хората от работната група, влиза Живков. „Е, как е момчета?“. Филипов му отговаря: „Много добре върви, другарю Живков“. А аз със цялата си нетактичност изтърсвам: „Най-после и аз разбрах как ще направим скока — не като удвоим продукцията, а като удвоим стойността й. Хвърляме парите и правим скока.“ Живков не кава нито дума, само си смени боята. След пет минути ме извика да му прочета какво съм написал по моите две-три уводни странички. Просто бесен. Почнах да чета и още от първото изречение той ме засича: „Какви са тия глупости, дето си написал!“ Продължавам да чета и отново: „Какви са тия глупости!“ Във всички негови доклади се използваше първо лице множествено число: ние си поставяме задачата…, ние смятаме… Това „ние“ беше възприето открай време и трябваше да изразява колективното мнение на Политбюро. Та точно за това „ние“ се хвана тогава: „Какво е това „ние“, „ние“, „ние“!…“ Мара Малеева в съседната стая изслуша целия скандал. Той крещи, ругае… Грозно, унизително. Накрая ми казва: „Аз съм те довел тук не да умуваш, а да пишеш това, което ти диктувам!“ А аз, глупакът, бях убеден, че в случая Живков е бил подведен, че от него са скрили истината. О, свещена наивност!

4

На 16–17 януари 1959 г. се проведе нов пленум на ЦК по тези проблеми. На участниците е раздаден проект на тезиси на Тодор Живков пред Народното събрание „За ускоряване на развитието на народното стопанство, за подобряване на материалното и културно положение на народа и за преустройството на държавното и стопанско ръководство“. Доклад за обосноваване на тезисите прави Живков. Както се вижда и от заглавието, този път „скокът“ се обвързва пряко със задачата за повишаване на материалното и културното положение на народа. На тази задача е посветен цял раздел на тезисите.

Как пленумът посрещна новите постановки? Ще се позова на изказванията само на двама души от бързо растящите тогава политически дейци — Живко Живков и Митко Григоров. Ж. Живков дава висока оценка на докладите на Тодор Живков, изнесени на последните пленуми на ЦК. Те били „пропити от реализъм“, а всенародният подем бил доказателство за реалността на лозунга за осъществяването на революционен скок в нашето обществено развитие. Темповете, заложени в тезисите, изискват голяма и здрава организация, но са „напълно реални и осъществими“. Ж. Живков дори говори за „величието“ на начертаната в тезисите програма, която „осветлява пътя на България към комунизма“. И като заключителен акорд звучат думите му: „В тезисите по доклада на другаря Тодор Живков се чувствува духът, увереността и революционния размах на Георги Димитров“.^[75] Безусловна подкрепа оказва и Митко Григоров. „Досега, заявява той, бяхме свикнали да планираме и осъществяваме в икономиката напредък, който само с няколко процента превишава равнището на производството в предшестващите години. Сега се поставя задача в следващите няколко години да увеличим продукцията в промишлеността и селското стопанство не с отделни проценти, а два-три и повече пъти. Предвидените в тезисите на другаря Тодор Живков темпове, невиждани досега в нашето социалистическо строителство, наистина ще осигурят „голям скок“ в развитието на икономиката на страната“.^[76]

И една много интересна мисъл на Тодор Живков в представения документ — интересна не толкова със значението, което се отдава на науката за реализирането на скока — и аз не бих искал да подценя тази страна на въпроса, но преди всичко с формиралото се вече отношение, с начина на мислене и действие спрямо научните институции: „Сега стои с голяма острота въпросът да се засили държавното ръководство на Българската академия на науките (к.м. Н.Я.), да се повиши още повече отговорността на академията за възложените й от държавата задачи“.^[77]

Изобщо на пленума никой не постави под съмнение реалността на свръхвисоките показатели на икономическия „скок“. Представената „величествена“ програма е одобрена единодушно и с голямо въодушевление. Тя действително е „величествена“ — по замисъл, но не и като програма за действие. За да се разбере правилно всичко това — и замисления „скок“, и подкрепата, която му се оказва — трябва да се вникне в тогавашното време. Това е времето на големите „откровения“ след забележителния XX конгрес на КПСС. Светът на социализма се отърсваше от кошмара на сталинизма. Хрушчов беше намерил смелостта да вдигне малко завесата, която прикриваше кървавия сталински режим. Култът към личността е заклеймен като „случайно явление“, той не е естествен продукт на социализма, както тръбят враговете. Социализмът и демокрацията са неделими. Е, интервенцията в Унгария малко попарва надеждите, но и това е „случайно явление“, предизвикано от контрареволюционните сили, които се опитват да посегнат на социалистическите завоевания. Това е също времето, когато геният на Корольов сътвори първия изкуствен спътник на земята, фантастичното за тогавашните представи постижение буквално разтърси капиталистическия свят, доказвайки превъзходството на съветската наука и техника. Това е и времето на новите надежди, когато Съветският съюз и другите социалистически страни преживяват подем и в икономиката, и в науката, и в културата, и в международните отношения — във всички области на обществения живот. Постановката, че творец на историята са народните маси — те всичко могат, стига да им се поставят ясни и разбираеми цели, да им се осигурява правилно политическо ръководство — е взета на всеоръжие. Тя вдъхва увереност и разкрива нови перспективи. А какво по-ясно и разбираемо от това, че увеличавайки производството с мащаби, осигуряващи скокообразно развитие, ще бъдат създадени предпоставки за значително подобряване на материалните и културните условия на живот на хората?

Без да изчерпвам цялата характеристика на тогавашния дух на времето мога да твърдя, че съществуваше благодатна почва за неудържим полет на въображението, за сътворяване на „скокове“, за разработване на такава утопична програма, като новата програма на КПСС, която чертаеше пътища за задминаването на САЩ някъде към началото на 80-те години и за тържественото навлизане в комунизма.

5

Може ли от всичко това да се направи изводът, че Тодор Живков беше само един добросъвестен изразител на „духа на времето“, на очертаващите се обществени тенденции? Не бих избързал с такъв извод. Заедно с типичното в цялата тази „операция“, проличава индивидуалността на Живков, неговият личен почерк. Подходът, приложен при подготовката на „скока“, еволюцията на тази идея, набелязаните темпове и мащаби, начинът на тяхното поднасяне, за да получат единодушна подкрепа, извършената с голям замах организаторска дейност за изпълнението на набелязаните задачи — всичко това е свързано с неговата индивидуална характеристика, с политическите и организаторските му способности, с неговото богато въображение и енергия. То е свързано и с неговата слабост към т.нар. налудничави идеи (както той ги наричаше), а безспорно и със склонността му към субективизъм. Искам във връзка с това да припомня и за друга ранна проява на тази склонност у Живков. През същата 1958 г., малко след като в общи линии е приключило кооперирането на селското стопанство, под неговото ръководство е изпълнена и друга важна задача в тази област — окрупняването на ТКЗС. Тази стъпка се диктуваше от обективни фактори: необходимостта да се уедри земеделското и животновъдното производство, за да се прилагат по-успешно селскостопанската техника и другите постижения на науката. Ала начинът, по който се осъществи тази задача, беше обременен с много елементи на субективизъм. Вместо за три години, както беше решено — срок, необходим за нейното постепенно и внимателно изпълнение, този процес приключи само за два-три месеца. Тоест с „кавалерийска атака“, при която бяха допуснати досадни недоглеждания и увлечения, както и пълно пренебрежение към мнението и волята на кооператорите. В ТКЗС вече се насаждаха методи на ръководство, които бяха в пълен разрез с изискванията на върешно-кооперативната демокрация. Плати се и сериозен данък на гигантома-нията. Окрупняването — особено в Пловдивско и Добруджанския край — доведе до създаване на прекалено големи кооперативи, които се оказаха неуправляеми. Впоследствие се наложи някои от тях да бъдат разкрупнени. За това е настоявал и Н.С. Хрушчов, който разкритикувал Тодор Живков за допуснатото увлечение. Научихме го от самия Живков. С подчертана неприязън, той ни разказа как на тази среща Антон Югов обещал: „Бъдете спокоен, другарю Хрушчов, ние ще помогнем на другаря Живков да се изправят увлеченията“. След няколко нелицепри-ятни думи по адрес на Югов, Живков се изсмя и поясни, че все пак той не е изпълнил изцяло препоръката на Хрушчов. Само тук-таме били направени някои корекции.^[78]

Така че при решаването на въпроса със „скока“, подходът на Живков, неговата „желязна хватка“ не са никак без значение. Всяко съмнение, всяко колебание в тази ситуация можеха тогава да се тълкуват или като несъгласие, или пък като липса на необходимите политически и организационни качества у този, който е дръзнал да се съмнява. Има и такъв важен психологически и политически момент: ако изразиш дори съмнение в реалността на „скока“, нали можеш да бъдеш обвинен, че си всъщност против набелязаното повишаване на материалното и културното равнище на живота на народа, което зависи пряко от изпълнението на новите икономически показатели?

Освен това, ако идеята за „скока“ и всички тези разчети, съдържащи се в раздадените предварително тезиси, са приети на „ура“, едва ли на всички е било ясно, за какво точно става дума. Дори и тези, които са съзирали в предложените темпове и мащаби голяма доза въображение, вероятно са смятали, че дори да не се изпълнят изцяло, те все пак ще доведат до по-добри резултати от предвидените на Седмия конгрес. А в това имаше голяма доза истина. Крайните резултати го потвърдиха. Колкото до Живков, той си вярваше, живееше с тази идея, на нея беше подчинил своите действия. За него беше твърде характерно, не само в този случай, да се вживява в поредната постановка, в новата идея, която лансираше. А и когато не си вярваше напълно или имаше някакви съмнения, той не се издаваше. На събрание или съвещание той говореше с пълна убеденост в правотата на дадената постановка, на даденото решение. Като че ли убеждавайки останалите, той убеждаваше и сам себе си.

В своето заключително слово пред пленума на ЦК след приемането на проекта за тезиси, Живков съобщава: „Тези дни буржоазното икономическо списание в Англия „Икономист“, което минава за едно тежко буржоазно списание, даде своята „авторитетна“ оценка на всенародното движение, което сега се разгръща в страната, и за скока, който ние осъществяваме в нашата икономика. Според списание „Икономист“ всенародното движение за извършване на скок в развитието на нашата икономика е „скок в тъмнината, истинска утопия, безплодни херкулесови усилия“. Според Живков, тази оценка е „израз на растяща тревога в капиталистическия свят от това, което сега става в лагера на социализма, от грандиозните темпове, с които социалистическите страни, и преди всичко великият Съветски съюз развиват своята икономика, наука и техника, от предимствата на социалистическата обществена и икономическа система. Същевременно списанието е дало израз на искреното желание на империалистите нашият скок да бъде скок в неизвестността, да се провали“.^[79]

14. ЖАЛОНИ ПО ПЪТЯ КЪМ ЕДИНОВЛАСТИЕТО

1

Разказах по-подробно за злополучния „скок“, защото тази история е много показателна за вижданията, за манталитета, за психологията и начина на действие на новия лидер на БКП още в онзи ранен период, когато започваше да се утвърждава като ръководител. Този манталитет и психологическа нагласа, тези виждания и действия вече слагаха отпечатък върху обстановката и пътя на бъдещето развитие на тотали-тарната държава, върху стила на управлението, органически съчетаващ лична воля и силови методи, демагогия и обработване на общественото мнение, възнаграждение за оказвана подкрепа и безцеремонно отстраняване на отказващите да удрят крак в един и същи такт.

Историята със „скока“ е показателна за процеса на постепенното превръщане на „колективността“, така горещо възпята на Априлския пленум, във формална, в мнима колективност, с която се прикриваше личната воля на Тодор Живков. Тя е показателна и за промените, настъпващи в отношенията между партийните и държавните органи; за безцеремонното вмешателство на партийното ръководство в държавата и държавните дела; за опекунството, за да не употребя по-силна дума, на структурите и дейците на БКП над държавните органи и кадрите, работещи в системата на държавното управление. Всичко това, заедно с практиката на съвместни заседания и съвместни решения на ЦК или на Секретариата на ЦК и Министерския съвет засилваше процеса на срастване на партията и държавата и по-нататъшното утвърждаване в новите условия на партията-ръководителка като партия-държава.

Този процес не можеше да не поражда противоречия и конфликти, да не рефлектира и върху взаимоотношенията между първия секретар на ЦК и министър-председателя. Чувствителността и честолюбието на Антон Югов все по-често биваха поставяни на изпитание. След изваждането на Георги Чанков от Политбюро съперничеството между Живков и Югов — временно приглушено — се изостри. Това личеше както от държанието на Живков, който от време на време изказваше пред нас недоволството си както от Райко Дамянов, негов ръководител преди Девети, така и от поведението на Югов. Като председател на МС Югов провеждаше правителствена политика съобразена с решенията на Политбюро. Но той невинаги искаше или се съобразяваше с мнението на Живков. Проявяваше по-голяма независимост от тази, която Живков смяташе, че се полага на правителството и неговия председател. Позициите на Живков се разширяваха и заздравяваха не само във вътрешен, а и в международен план. Станаха редица посещения в чужбина и посрещания у нас. Той все повече се обиграваше, трупаше опит, шлифоваше обноските си, изостряше своя и без това пъргав ум. С такт и ловкост преодоляваше официалните прегради и създаваше приятелски отношения с много чуждестранни политически дейци и партийни и държавни ръководители. Все по това време стана близък приятел с Енвер Ходжа. Изглади до известна степен отношенията с Тито. Създаде добри лични връзки с Георге Георгиу-Деж, Антонин Новотни, Янош Кадар, с ръководители на западни комунистически партии. Предприе стъпки за подобряване на отношенията с Гърция, Турция, Западна Германия.

2

Особено голяма роля в тази насока изигра участието на Тодор Живков в международните съвещания на комунистическото движение по повод дейността на ККП. На тези съвещания той се изяви като енергичен, решителен и войнстващ партиен ръководител, непримирим към всякакви отклонения от колективно разработената стратегическа линия на световната арена, като безрезервен защитник на КПСС, на неговия XX конгрес, на Хрушчов. Това бяха позиции, които щяха да бъдат високо оценени и богато възнаградени.

През 1957 г. в Москва се състоя Съвещание на представители на комунистическите партии от социалистическите страни. От Кабинета Живков беше придружен от Милко Балев. На тази среща Живков проявил голяма активност и съобразителност, изявил най-добрите си качества като политик. След това на няколко пъти със задоволство се връщаше на тази среща и си спомняше как Мао Цзе-дун му казал: ако се създаде общо правителство на страните от световната социалистическа система, той — Мао — щял да предложи Живков за председател на това правителство.

През лятото на 1960 г., по време на Ш-ия конгрес на Румънската работническа партия в Букурещ се състояха две съвещания на представители на комунистическите партии, участващи в конгреса: едното само на представители от социалистическите страни, а другото с представители на всички партии, представени на конгреса. Това — както изтъква Живков в своята информация пред ЦК на БКП (13 юли 1960) — се налагало главно от две съображения: първо, възникнали са нови моменти в международното положение; второ, след Московското съвещание през 1957 г. са се появили сериозни разногласия между комунистическите партии, от една страна, и ЦК на ККП, от друга.^[80]Китайската комунистическа партия — се казва в информационната записка на ЦК на КПСС до участниците в съвещанието, — отправя критика към КПСС по основни въпроси на съвременното международно развитие и по въпроси на теорията и тактиката на ленинизма: за характера на съвременната епоха; въпросите на войната и мира; за мирното съвместно съществуване; за различните форми на преминаване към социализма. Китайските представители провеждат в международните демократични организации линия, различна от общо съгласуваната линия.^[81]

В края на 1960 г. в резултат на изострящите се отношения между СССР и Китай и съветските обвинения, че ККП провежда своя линия в световното комунистическо движение, в Москва беше организирано съвещание на представителите на комунистическите партии. След разпускането на Коминтерна през 1943 г., а по-късно и на Коминформбюро, това беше първа по рода си среща на ръководители и на ръководни дейци на омунистически партии от всички краища на света. Участваха делегации от 81 партии. В доклада на Живков пред пленума на ЦК на БКП (10 декември 1960), за работата на това съвещание се казва: „Това съвещание беше свикано поради разногласията на ръководството на Китайската комунистическа партия с международното комунистическо движение по основните въпроси на нашата съвременност, на стратегията и тактиката на комунистическите партии и на социалистическия лагер. Работата на съвещанието излезе извън тези рамки. То направи всестранен анализ и равносметка на съвременното положение в света, на борбите на комунистическите партии и масите за мир, демокрация и социализъм“.^[82]

В нашата делегация, водена от Живков, влизаха Антон Югов, Димитър Ганев, Вълко Червенков, Митко Григоров, Рубен Леви (така си го наричах, макар че Червенков преди години го беше прекръстил на „Аврамов“). Настаниха ни в просторна, представителна къща на Ленинските възвишения.

Сутрин след закуска потегляхме за Кремъл, където се провеждаха заседанията. Връщахме се за обяд и след кратка почивка отново ни закарваха в Кремъл. Надвечер, малко преди вечерята, се поразтъпквах-ме в малкия двор на къщата. Някои от членовете на делегацията посещаваха „Большой“ или някое театрално представление. В продължение на близо месец Живков на два пъти събра делегацията, за да се уточнят позициите и поведението й. Вечер Живков и Григоров обикновено обменяха мисли за хода на работата, обмисляха линията, която да се провежда. Живков диктуваше някой проект за документ — заявление или становище, предназначено за останалите участници в съвещанието.

3

Московското съвещание протичаше много бурно и напрегнато. Вечерта, буквално преди откриването му, ръководството на КПСС разпространи сред делегациите обстоен документ от стотина страници. С многобройни факти ККП беше обвинена в разколническа дейност и в опит да прокарва своя, различна от общоприетата, стратегическа линия в международното комунистическо движение. Този неочакван ход на КПСС, който поставяше китайската делегация пред свършен факт и предварително нагнетяваше атмосферата, не беше според мен от най-етичните като поведение. Историята тепърва ще даде по-обективна оценка на тези събития в международното комунистическо движение.

Още тогава, по време на съвещанието, беше ясно, че се води борба между две линии в стратегията и тактиката на международната арена. Китайските другари — заяви Живков пред пленума на ЦК на БКП от 10 декември 1960 г., на който той информира за работата на Московското съвещание — „по същество продължаваха да стоят на позициите за неизбежността на войната, за нереалността на програмата за всеобщо и пълно разоръжаване, за това, че борбата за осъществяване на лозунга „свят без оръжие и войни“ създава илюзии сред народите, продължаваха да сеят недоверие към политиката на мирно съвместно съществуване, отричаха фактически възможността за мирен преход от капитализъм към социализъм. Всичко това те прикриваха с псевдомарксическа аргументация, с ултрареволюционни фрази“.^[83] Разногласията засягаха и въпроса за центъра на международното комунистическо движение и на социалистическия лагер. „Зад опитите да се дискредитират КПСС и СССР, да се омаловажи и дори да се отрече тяхната решаваща роля — каза Живков — ясно прозират претенциите на китайските ръководители именно те да възглавят международното комунистическо движение, Китай и Китайската комунистическа партия да станат център на социалистическия лагер и световното комунистическо движение“.^[84] „Китайските другари — заключи Т. Живков — напоследък много говорят, че Мао Цзе-дун е „китаизирал“ марксизма-ленинизма“, след смъртта на Сталин. Той е петият класик на марксизма-ленинизма“.^[85]

Това, което ставаше тогава в Кремълските зали (и извън тях, разбира се), беше борба за влияние и въздействие върху комунистическите партии от различните страни и особено върху партиите, взели властта на европейския и азиатския континент. Това беше борба за хегемония.

Макар че и тогава, и по-късно въпросът за равноправието на компартиите се спрягаше като аксиома, в действителност двете най-големи партии — КПСС и ККП — бяха започнали да си съперничат. Традиционно, както и поради това, че след победата във Втората световна война Съветската страна беше завоювала огромен авторитет, КПСС разполагаше с неоспоримо доскоро влияние в световното комунистическо движение. В него тя беше фактически ръководната политическа сила. Това в още по-голяма степен се отнасяше до нашите страни, изграждащи социализма. От друга страна, ККП, разраснала се върху огромна територия, фактически оспорваше това положение. Поради геополитически причини Китай беше започнал да въздейства все по-силно върху азиатските страни, избрали социалистическия път на развитие. И както впоследствие животът потвърди, в ККП бяха започнали вече да доминират сектантско-догматични и националистически позиции. В Китай се разгръщаше авантюристичният „голям скок“, а щеше да последва разюзданата „културна революция“.

4

На първото заседание в Москва изслушахме кратък доклад на Михаил Суслов за работата на редакционната комисия, която подготвяше проект за обща декларация. Програмна реч произнесе Н.С. Хрушчов. В нея той анализираше редица най-важни въпроси на съвременността. Неговата реч — изтъкна Живков на пленума на ЦК на БКП — „беше оценена от съвещанието като голям принос в творческото развитие на марксизма-ленинизма. Тя дава изчерпателен ленински анализ на съвременната обстановка и на положението на силите в света, на главните въпроси на стратегията и тактиката, на цялата политика на международното комунистическо и работническо движение и социалистическия лагер“.^[86] Хрушчов заяви, че нашата епоха е епоха на тържеството на марксизма-ленинизма, а новото съотношение на силите превръща социализма в определящ фактор на световното обществено развитие. „Образуването на световната социалистическа система, почти пълното разпадане на колониалната система, невижданият подем на борбата на работническата класа за своите жизнени права и интереси — всичко това подкопава устоите на капитализма, засилва неговата обща криза“.^[87] Хрушчов обоснова постановката, че „страните на световната социалистическа система все повече се сближават, укрепва се тяхното сътрудничество във всички сфери на дейност. Това е закономерен процес“.^[88]

На 11 ноември 1960 г. думата беше предоставена на Живков. Той заяви: „Великата историческа заслуга на ХХ-ия конгрес на КПСС и на Хрушчов се състои преди всичко в това, че те обогатиха марксизма-ленинизма и въоръжиха международното комунистическо движение с нова оценка на епохата, е нови изводи за неговата стратегия и тактика“.^[89] След като изрази пълно одобрение на оценките и изводите, направени в проекта за декларация на съвещанието, Живков оцени речта на Хрушчов като „принципиална, конструктивна, дълбоко аргументирана, като голям принос на ЦК на КПСС за укрепването на нашето единство и сплотеност“.^[90] Отбелязвайки личния принос на Хрушчов, Живков изтъкна: „Със своята неуморна борба против империализма, за мир и мирно съвместно съществуване, за разоръжаване и предотвратяване на войната, за освобождаване на колониалните народи, Хрушчов с право си спечели уважението и любовта на трудещите се от целия свят“.^[91]

В изказването си Живков се спря и на един от най-щекотливите тогава въпроси: за центъра на международното комунистическо движение. „Не може световното комунистическо движение да се развива правилно, да бъде единна революционна армия, ако не се сплотява около един център… Този център, както това и друг път сме подчертавали, ние виждаме в лицето на Комунистическата партия на Съветския съюз“.^[92] „В нашето движение не може да има две или три линии, които да съществуват паралелно, макар и временно, макар и само за 24 часа. В нашето движение може да има само една линия — общата, колективно изработената от братските партии линия“.^[93]

Изказванията на Дън Сяо-пин от името на китайската делегация и на Енвер Ходжа от името на албанската делегация внесоха дълбок дисонанс в работата на съвещанието. Смут и недоволство наелектризи-раха обстановката. В двете изказвания се отправяха остри нападки срещу КПСС, срещу нейния XX конгрес и основни положения в политиката й — особено за мирното съвместно съществуване, за разоръжаването, за мирния и немирния път на революционната борба. Това застави Живков да подготви и от името на делегацията на БКП да внесе на 19 ноември 1960 г. в секретариата на съвещанието Заявление, с молба то да бъде раздадено на всички делегации. В него се даваше отпор на нападките на Дън Сяо-пин и Енвер Ходжа. Техните изказвания „създадоха изключително сериозна опасност за единството на социалистическия лагер и международното комунистическо движение, поради което, според нас, те не могат и не бива от никой да се отминат без принципно, критическо отношение“.^[94] След като се отхвърляха обвиненията срещу СССР като измислени и клеветнически, се заявяваше, че с тези речи „се прави опит да се подкопава единството и сплотеността на комунистическите и работническите партии на социалистическите страни около КПСС и СССР“.^[95]

Българската делегация обръщаше внимание на три момента от изказването на Дън Сяо-пин, предизвикващи тревога: Първо, целият огън е насочен срещу СССР и КПСС. Китайските ръководители „се опитват да принизяват ролята на КПСС и СССР в борбата против империализма“.^[96] Те искат „да се дискредитира ЦК на КПСС и лично Н С. Хрушчов пред братските партии, да се подкопае международният авторитет на КПСС като най-преден отряд на световното комунистическо движение, да се докаже, че КПСС и СССР уж не са вече годни да изпълняват ролята на авангард“.^[97] Второ, „Централният комитет на нашата партия се обявява решително против опитите да се представи работата така, като че ли се касае за разногласия и спорове само с ЦК на КПСС и дори нещо повече, само с Н.С. Хрушчов, а не с международното комунистическо движение“.^[98] Трето, „налице е фактически ревизия на основни въпроси на нашата обща линия, стратегия и тактика. Съчинена е вече и формула, с която да се легализира тази ревизия. Това е така наречената „китаизация на марксизма-енинизма“. В тази реч е събрана цялата кал, хвърлена от враговете на комунизма, от предателите на социализма срещу великата партия на Ленин и Съветската страна. Това, което направиха представителите на Албанската партия на труда е черна неблагодарност и цинизъм“.^[99]

На 24 ноември 1960 г. Дън Сяо-пин се изказа отново. Той повтори нападките срещу КПСС и срещу основни положения на нейната стратегия и тактика. По време на обедната почивка Живков и Григоров диктуваха ново изказване на ръководителя на нашата делегация, предизвикано от позициите, току-що изложени от Дън Сяо-пин. Живков взе думата следобед. Той обвини китайските ръководители във фракционни дейност. След като припомни, че делегацията на БКП вече е разпространила писмено Заявление преди няколко дни, той каза: „Днес, след изказването на другаря Дън Сяо-пин, ние сме заставени да направим кратко Заявление… Очевидно между нас, международното комунистическо движение и китайските другари, съществуват разногласия по много коренни въпроси. Но по мнение на нашата делегация, има две основни положения, две условия, които са абсолютно необходими, за да се обезпечи единството в нашите редове.

На първо място, това е необходимостта да се преустанови неправилното, антиинтернационалното отношение на китайските и албанските другари към КПСС… Ние настояваме китайските другари най-после да прекратят недружелюбната дейност срещу КПСС и другаря Хрушчов. На второ място, не може да има единство и сплотеност, ако китайските другари не прекратят фракционната си дейност в международното комунистическо движение и в международните демократични организации“.^[100]

В почти всички изказвания, с малко изключения, позициите на КПСС и обвиненията, които тя отправяше срещу ККП, бяха подкрепени. Оспорени и отхвърлени бяха основните положения в изказването на Дън Сяо-пин. Албанската делегация, водена от Енвер Ходжа и до голяма степен делегацията на Корейската трудова партия застанаха на позициите на ККГТ, която обвиняваше КПСС в хегемонизъм и оспорваше линията на мирното съвместно съществуване. Колеблива позиция зае Хо Ши Мин — и това беше съвсем разбираемо, като се имат предвид геополитическото положение на Виетнам и традиционните връзки между Виетнамската и Китайската компартии. Японската и Индонезийската партия балансираха, а партиите в Бирма и Тайланд гравитираха около китайските становища.

Още първата сутрин преди откриването на съвещанието, докато се събличахме във фоайето, покрай нас мина сърдито Енвер Ходжа. Той не пожела да поздрави своя български приятел. Мина покрай нас — все едно, че никого не познава. Тодор Живков остана неприятно изненадан от това студено и арогантно държание на албанския ръководител. То противоречеше на техните топли и сърдечни приятелски отношения, така шумно афиширани досега. Всъщност то противоречеше на елементарната учтивост. Съвсем скоро, щом започнаха изказванията — по азбучен ред на страните — стана ясна причината за това негово поведение. А то си остана неизменно до края на съвещанието. Така беше сложена точка на приятелството между Тодор Живков и Енвер Ходжа — до самата му смърт.^[101]

Различията между КПСС и ККП бяха много дълбоки и то по принципни въпроси. Съвещанието не можа и не можеше да ги изглади. Ала то — въпреки всичко — завърши с подписването на общ документ, под който стоеше и подписът на Лю Шао-ци. Направен бе временен компромис. Китайската делегация отстъпи от отстояваните толкова яростно позиции. А по настояване на делегацията на КПСС в документа отпадна положението, че КПСС е център на международното комунистическо движение. Очевидно една от главните цели на организаторите на съвещанието — освен подписването на общата декларация — беше изолирането на ККП и затягане на единството на комунистическите редици. И в общи линии тази цел беше постигната. Що се отнася до приетата Декларация, иска ми се да отбележа само един пункт: в нея беше формулирана постановката за „развитото социалистическо общество“ като етап в еволюцията на социализма. Постановка, която БКП възприе и след десетина години — в новата Програма на партията (1971) — тя беше поставена в центъра на теоретическите и практическите програмни разработки.

5

По време на изключително отговорното и важно международно събитие Тодор Живков според мен беше на висота. Той показа равнище и завиден политически рефлекс. Ориентираше се бързо в сложната обстановка, беше и единственият говорител от българска страна. Зае твърда позиция по отношение на китайското становище. Улавяше и най-тънките нюанси в изказванията и аргументирано защитаваше линията на КПСС, подкрепяна от преобладаващото мнозинство. Той провеждаше срещи и водеше разговори с участници в различни делегации. По негова инициатива нашата делегация разпространи в писмен вид свои становища по нововъзникнали на съвещанието въпроси. Изобщо Живков беше в стихията си. Той щеше впоследствие да участва в множество международни срещи и съвещания — особено по линията на СИВ и на Варшавския договор. Но Московското съвещание от 1960 г., на което той се изяви като опитен политик, щеше да остане като своеобразна кулминация в неговите международни политически срещи. Решителната подкрепа, която Живков оказа на КПСС и СССР, лично на Н. С. Хрушчов, на техните позиции и на провежданата от тях политика, щяха да му осигурят още по-голямо доверие от страна на съветското ръководство. А това представляваше голям капитал. Впрочем Т. Живков още тогава се възползва от създалата се ситуация. Дни преди да завърши съвещанието той ми поръча да звъня в София на Райко Дамянов. Предадох му по телефона поръчението да тръгне веднага за Москва заедно с хората, които бяха набелязани да го придружават. Тогава именно бяха представени нашите икономически искания пред съветското ръководство. Почти всички бяха удовлетворени. В доклада за работата на Московското съвещание пред пленума на ЦК Живков съобщи, че нашата текуща петилетка — в резултат на тези разговори — е вече изцяло осигурена с необходимите средства и материали.

От личните му помощници този път аз придружавах Живков, но най-активно ми помагаше Митко Григоров. Вечер до късно съчинявах обстойна информация на Живков за пленума на ЦК на БКП във връзка с провеждащото се съвещание. В последния вариант на информацията се включи Григоров. С негово участие съществено беше задълбочен анализът на протичащите процеси, на причините за появилите се разногласия и изводите за нашата партия от постигнатите резултати. Тогава в Москва отново се убедих колко необходима и значителна беше помощта, която Григоров оказваше на Живков в неговата ръководна дейност. А за мен съвещанието беше голяма и поучителна политическа школа, която ми позволи да вникна по-дълбоко в „голямата политика“, в характера и пружините, движещи взаимоотношенията между нашите партии, по-добре да опозная Живков и неговия стил на работа.

По повод на възникнал на съвещанието проблем, бях подготвил, под диктовката на Живков, писмено становище на българската делегация. След консултации със съветски, а може би и с други представители, се наложи проектът да бъде спешно преработен. Преработихме го и го предадохме за разпространение сред останалите делегации. А първоначалният вариант иззех от членовете на нашата делегация. Антон Югов обаче запази своето копие. Митко Григоров — очевидно по настояване на Живков — ми възложи да направя всичко възможно и да прибера този екземпляр. Обясни ми, че Югов събирал компрометиращи материали срещу Живков, затова се налагало да правя, да струвам, но да се сдобия с невърнатото копие. Влязох при Югов, казах му за въпросния документ и той — без никакви възражения — веднага ми го предаде. Споменавам за този случай заради признанието на Григоров за съществуващи противоречия и недружелюбни отношения между Живков и Югов, факт, който се криеше старателно дори от нас, сътрудниците в Кабинета.

6

Само година преди следващия, Осми конгрес на партията, на политическата сцена станаха две събития, които имат непосредствено отношение към по-нататъшното утвърждаване на Тодор Живков като лидер и същевременно към постепенното установяване на едноличната му власт. През септември 1961 г. Живков навърши 50 години. Вече от пет годни той е ръководител на БКП. Кръглата годишнина е добър повод да се изтъкнат още по-категорично личните му заслуги за Априлския пленум и ликвидирането на култа към личността на Вълко Червенков, за развитието на икономиката в селото и града. Официалното честване стана в една от залите на партийния дом. Поканени са членовете на ЦК и гости. Сред тях сме и ние, сътрудниците в Кабинета. Живков е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“. Приветствието на ЦК, написано от Югов и редактирано от Митко Григоров, е утвърдено от Секретариата. Възложено е на Югов да го прочете. В него се подчертаваше: „Централният комитет на Партията начело с др. Тодор Живков (к.м. Н.Я.) последователно и неотклонно осъществява великия завет на Георги Димитров — непрестанно да укрепваме живот-ворната и скъпа за всяко българско сърце дружба със Съветския съюз“.^[102] Обърнете внимание: вече се лансира от Политбюро (само пет години след Априлския пленум) формулата „Централният комитет на Партията начело с другаря Т. Живков“. След три-четири години тя ще се появи и в официални решения на ЦК.

И при юбилея отново пролича „почеркът“ на Живков. Само месец преди това на голяма група дългогодишни партийни дейци, наградени по случай кръгли годишнини, ЦК устрои специална вечеря. На нея Живков произнесе реч, отдавайки признание на техните заслуги. Така щеше да бъде възприето като естествено и собственото му честване.

7

От 3 до 15 ноември 1961 г. в Москва се проведе XXII-ия конгрес на КПСС. На конгреса взе участие и наша делегация, водена от Тодор Живков. Н.С. Хрушчов изнесе нови, потресаващи факти за престъпления, свързани с култа към Сталин. Той намери кураж да вдигне този път малко повече завесата, прикриваща злодеянията на този, когото ние до неотдавна величаехме. След завръщането си от Москва Живков изнесе на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП доклад за поуките от поредния конгрес на КПСС. Пленумът се превърна в повод ЦК отново да се занимае (след пет години) с Вълко Червенков, да реши неговото изваждане от Политбюро, а впоследствие — и изключването му от партията.

Защо се е променило отношението към Червенков? Може би е доказал, че е непоправим? Или е действал срещу единството на партията и партийното ръководство? Или може би е конспирирал срещу този, който през април 1956 г. е убеждавал ЦК, че Червенков е честен и способен човек; че именно в Политбюро трябва да му се даде възможност да поправи своите грешки? Години след това съм чувал от самия Живков, че Червенков през цялото време след Априлския пленум се е държал лоялно — и като член на Политбюро, и след изключването му от БКП, че „не е създавал трудности на партията“. Тогава?

Въпрос на политическа целесъобразност. Живков обвини Червенков пред Осмия конгрес на БКП, че след Априлския пленум се е занимавал с дейност, насочена против партийната линия и партийното единство, че през цялото време е държал камък в пазвата си. Впрочем такъв подход — да трупа обвинения, за да изглежда по-убедителен, без да привежда нужните доказателства, по-късно се оказа любим, но не и единствен прийом на Живков, когато искаше да се справи с някого.

Безспорно, ескалацията в осъждането на култа към личността на Сталин, съдържаща се в доклада на Хрушчов, даваше основание за преоценка и на дейността на Червенков преди развенчаването на култа към неговата личност. Освен това мнозина от нас се питахме: по каква логика хора като Георги Чанков, Добри Терпешев, Йонко Панов бяха наказани толкова сурово, а Червенков, на чиято съвест тежаха толкова разбити човешки съдби, продължаваше да участва във висшия орган на партията, в ръководенето на партийните и държавни дела? По-осведомените знаехме, че това участие е почти формално — и какво от това? За всички тези неща нямаше и намек в доклада на Живков.

Всъщност други съображения решиха съдбата на Червенков. Ако трябва да се изразя грубо — Червенков, неговият авторитет, култура, личност създаваха сериозни трудности за утвърждаването на Живков като безспорен лидер на партията и страната. (Далеч съм от мисълта да омаловажа грубите грешки и деформации по времето на Червенков и неговата лична вина за това). А че Живков се стремеше към това, ставаше все по-ясно. Изостряха се отношенията му и с Югов, който не се отказваше от опитите да дели мегдан с него.

Ноемврийският пленум на ЦК (1961), за който разказвам, протече по доста странен начин. През първия ден след доклада на Живков изказванията бяха посветени на значението на XXI 1-ия конгрес на КПСС, на постигнатото след Априлския пленум у нас, на задачите, поставени в доклада в областта на икономиката, в развитието на партията.

Изказване направи и Вълко Червенков. Предизвикан от доклада на Живков той каза, че правилно Априлският пленум е ударил върху култа, че ХХИ-ия конгрес е голяма помощ и лично за него, за да може напълно и докрай да осъзнае вредните последици от култа към неговата личност. Но тези „вредни последици“, за които намекна Живков, се отнасяха всъщност не толкова към периода преди април 1956 г., колкото до някои прояви след това. Доста беше нашумяла например скандалната история с откриването на Деветия конгрес на Комсомола (декември 1958) При появата на членовете на Политбюро в президиума на конгреса делегатите на Комсомола най-продължително и най-бурно ръкопляскаха не на първия секретар на ЦК, не на министър-председателя, а на… Червенков. Стана много конфузно. Ние, присъстващите, се почувствахме крайно неудобно. Ала за тази проява ръководството на ДКМС се разплати — то беше сменено. Подобно публично отношение към Червенков беше проявено на конгреса на профсъюзите и на други места. Това не можеше да му бъде простено.

Спомням си два фрапиращи случая.

На 6 септември 1959 г. беше открит Баташкия водносилов път. На откриването присъстват Вълко Червенков, Георги Трайков, Иван Михайлов, Енчо Стайков, Пенчо Кубадински, Станко Тодоров, членове на ЦК и на Министерския съвет, строители и др. Възторжена реч произнася Тодор Живков. След тържеството, на обяда се произнасят тостове. Един от първите става Георги Трайков — ръководител на БЗНС. Обръща се към Живков с думите: „Другарю Червенков…“ Поправят го, но гафът е вече сторен.

Зала „Универсиада“ е препълнена. Чества се студентският празник. В президиума са седнали партийните и държавни ръководители. Живков произнася ентусиазирана едночасова реч. Студентите ръкопляскат бурно. Към трибуната се отправя студентка с огромен букет. Застава пред Живков и започва да го приветства: „Скъпи другарю Червенков…“ Залата се тресе от смях.

В изказването си на пленума — според мен много по-самокритично от това пред Априлския пленум — Червенков се опита да се отграничи от тези, които продължаваха да му оказват „неоправдано подчертано внимание“: „Не е доведено докрай установяването на едно наистина правилно, нормално отношение към моето име и моята личност. И за това свидетелстват редица факти, когато съм бивал обект на неоправдано подчертано внимание, на широки аплодисменти и на конгреса на Партията (става дума за Седмия конгрес — Н.Я.) и на комсомолския конгрес, и тия дни на профсъюзния конгрес, и в редица други случаи, с което се създава лъжлива представа за действителната моя роля в сегашното ръководство и в партията, и въобще, когато още се държат на публични места мои портрети, когато ми се приписват качества, каквито аз наистина нямам“.^[103] Изказването се оказва сигнал за атака. На втория ден обект на разискване са вече не проблемите, поставени в доклада на Живков, а Червенков и неговото изказване на пленума, което се оценява като недостатъчно самокритично. Изнасят се нови факти за това, че на Червенков се е ръкопляскало подчертано повече, отколкото на останалите ръководители. На тържествата по случай 70-годишнината на Бузлуджанския конгрес, например, на официалния обед в хижата е присъствала група другари от ЦК — Димитър Ганев, Вълко Червенков, Фердинанд Козовски, Йордан Милев и други. Сърдечно посрещнат, слово произнесъл Ганев. Говорил кратко и Червенков. И тогава е забелязана голяма разлика в ръкоплясканията в полза на Червенков! „Някои дори станаха, — разказва Стоян Стоименов — раздвижиха се, когато почна да говори др. Червенков. Някак си с особено настроение, предварително подготвени душевно така да се каже, посрещнаха др. Червенков, изразяваха се много съчувствено“.^[104]

Каква е причината за такова отношение на кадрите към Червенков? Обяснението, което дават ораторите на пленума е елементарно: не са разобличени докрай култа към Червенков и вредните последици от него; хората не познават действителните му качества; самият Червенков не си е направил необходимата самокритика. И още една немаловажна причина: хората, особено младото поколение, много малко знаят за живота и делата на останалите ръководители. „Нима не е интересно и нужно нашата партия да знае нещо повече за партийните и държавни ръководители? — пита Стоименов… Нима не е нужно за партията и народа да знае нещо повече за първия секретар на ЦК на БКП другаря Тодор Живков, да има книга за него?“

8

Развръзката е известна. В общественото съзнание Вълко Червенков продължаваше да се ползва с авторитет. Импонираше със своята култура и образованост, ако щете — и със своята осанка. Ще приведа нещо симптоматично във връзка е това.

Вече споменах, че по време на „сутрешното кафе“ всеки от нас докладваше своите въпроси, а Живков ни възлагаше задачи, диктуваше писма, части от речи и доклади. Следобед обаче той канеше на кафе определен помощник, или пък някой другар, извикан от него по работа. Понякога си пиеше кафето със сервитьорките от бюфета. В случаите, когато канеше мен, аз се чувствах по-свободно, атмосферата беше по-непринудена, предразполагаше към по-неофициално държание. Но колкото и да беше по-предразполагаща, през близо четирите десетилетия, през които бях помощник на Живков, аз никога не съм си позволявал да прекрача границата, която ме отделяше от неговото партийно и обществено положение. Винаги съм спазвал строго необходимата дистанция. Един следобед секретарката ми звъни и ме кани да вляза при Живков. Пием си кафето, а той ме подпитва — „какво ново има.“ Подхвърлям, че се е появил нов виц. Проявява нескрит интерес — беше голям любител на вицовете. Аз съвършено нетактично разказвам: Задават на един човек въпроса — „Има ли култ към личността в България? Не, няма. Защо няма? Ами защото няма личност“. Става му неприятно, но се овладява и започва да се смее гръмогласно.

15. ОКОНЧАТЕЛНО УСТАНОВЯВАНЕ НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ

1

В навечерието на Осмия конгрес на БКП (ноември 1962) Тодор Живков вече се беше укрепил достатъчно — не само в партията. Началник на Главното политическо управление на армията беше станал неговият приятел от нелегално време Мишо Мишев. По-късно той стана министър на труда, а впоследствие секретар на ЦК на БКП. През 1961 г. бившият боен другар на Живков, командирът на партизанската бригада „Чавдар“, Добри Джуров възглави Министерството на народната отбрана. През 1962 г. от члена на Политбюро Георги Цанков беше иззето Министерството на вътрешните работи под предлог, че се извършват структурни промени в министерството. По предложение на Живков Държавна сигурност излезе от структурата на МВР и беше обособена като самостоятелна институция начело с Ангел Солаков. На ключови места в Държавна сигурност бяха доверените му хора Мирчо Спасов и Григор Шопов. А Георги Цанков стана зам. министър-председател, за да дочака Осмия конгрес на БКП, когато щеше да бъде изваден от състава на ЦК и снет от отговорна държавна работа заедно с бившите ръководни дейци в МВР от времето на „аферата“ с Трайчо Костов — Руси Христозов, Георги Кумбилиев, Иван Райков и Апостол Колчев — „за груби нарушения на социалистическата законност“.

Изостряха се отношенията на Живков с Югов. Беше се натрупал достатъчно „взривен материал“, включително и във връзка с прояви на субективизъм от страна на Живков и грубо негово вмесване в работата на правителството. Изглежда Антон Югов, Райко Дамянов и други дейци също бяха решили да търсят развръзка. Те имаха подкрепа и от ръководители в различни партийни организации най-вече в Пловдив, Габрово, Плевен. Особено силни позиции имаше Югов в Пловдив и пловдивската организация, където по това време първи секретар на Окръжния партиен комитет бе негов доверен човек — Тодор Звездов. Райко Дамянов, партиен функционер още преди Девети, се ползваше в партията с авторитета на един от нейните известни дейци. Широкопле-щест, със скулесто лице и едър нос, с хитри (или весели) очички, много приветлив. Помня го почти винаги усмихнат. За пръв път го видях отблизо в работната му стая, в една от сградите на ЦК на ул. „Париж“. Бях секретар на Районния комитет на РМС в IV район (1946 или 1947). Звъни ми се от ЦК на БКП да се явя незабавно при Райко Дамянов.

Смутен и развълнуван, пристигнах и му се представих. Покани ме любезно да седна и ми съобщи, че му предстои среща с румънски другар, на която трябва да превеждам от български и от румънски. След малко пристигна един висок и приветлив човек — Георге Апостол, ръководител на румънските профсъюзи. По-късно той беше жестоко репресиран. Срещата беше много сърдечна. Разговорът се отнасяше до предстоящото учредяване на Световната федерация на профсъюзите, подготовката на румънските и българските синдикати за това събитие и съгласуването на техните действия. През май 1959 г. придружавах нашата делегация при посещението й в Чехословакия. Райко Дамянов беше в нейния състав. Когато пристигнахме в Братислава, той се оказа център на внимание. Словашките ръководители, доста смутени ни разказаха, че след внезапната смърт на Георги Дамянов по време на Деветия конгрес на Комсомола (1958) в партийния вестник в Братислава бил поместен некролог. Сега разбрали, че в него е била допусната досадна грешка. Вместо името на Георги Дамянов в некролога е било изписано името на… Райко Дамянов! Последваха доста закачки по този повод.

На съвещание на ЦК по въпроси на икономическото развитие, първият секретар на Плевенския окръжен комитет Николай Тонев отправи остра критика към Живков по въпроси на „икономическия скок“ и негови неправилни методи на работа. Той бе принуден да обяснява, че Червенков е този, който донесъл от Китай виждания за „скока“ и ги е докладвал в Политбюро. Дори посочи като свидетел тогавашния завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК, който на същото заседание на Политбюро си водил бележки по докладваното от Червенков. На друго съвещание, което се състоя в сградата на Министерския съвет, ген. Иван Бъчваров, тогава завеждащ отдел на ЦК, отговарящ за армията и МВР, също разкритикува Живков за методите му на работа и за „икономическия скок“. Това беше организирана и съгласувана атака. И какво стана по-нататък? Тонев беше изтеглен на работа в ЦК като зам. завеждащ отдел „Агитация на ЦК“, за „да не мъти главите“ на Плевенската партийна организация. По-късно ген. Бъчваров стана посланик в Берлин — по-далеч от военните кадри и от кадрите на МВР. Той загина при самолетна катастрофа. След години в свое интервю Георги Цанков сподели: „Ако бяха научили за намеренията ни с ген. Бъчваров, то сега и с мен нямаше да провеждате този разговор“.^[105] Все пак ми се струва, че „нещо бяха научили“, щом тогава Цанков биде „повишен“ като заместник председател на Министерския съвет (но му беше иззето МВР), а след това Иван Бъчваров замина посланик в ГДР.

2

Тодор Живков нанесе удара внезапно. Буквално преди откриването на Осмия конгрес на партията (1962) — се състоя заседание на Политбюро, на което Антон Югов и Райко Дамянов бяха обвинени във фракци-онерство. Били образували фракционна група, която имала достатъчно много грехове, за да бъдат те извадени от Политбюро още преди конгреса. Заседанието се състоя в заседателната зала на Политбюро на втория етаж на партийния дом. Тази зала има две врати — едната е откъм коридора и оттам влизаха участниците в заседанието. Другата, откъдето влизаше Живков, води към малка стая, която пък се свързва със стаята на неговите секретарки, а тя на свой ред води към кабинета на Живков. Тогава дочухме, че в тази малка преходна стая до залата на Политбюро през цялото време на заседанието е седял Мирчо Спасов с пищови, готов да се намеси, ако се наложи. Ние пък, помощниците, се бяхме събрали в стаята на Милко Балев, която е точно срещу кабинета на Живков. Знаехме, че върви необичайно заседание — за какво точно, не ни беше известно (поне на мен). Но че става нещо много важно, това просто се усещаше във въздуха. Така дочакахме края на това драматично заседание и вечерта научихме новината.

На следващия ден, деня преди конгреса — пленумът на ЦК извади Югов и Дамянов от състава на ЦК, както и Георги Цанков и още няколко души, членове на ЦК, за нарушаване на законността по времето на култа към личността на Вълко Червенков. Антон Югов и Райко Дамянов бяха обвинени, че са образували „фракционна група“. Така че на сутринта, когато се откри конгресът, двамата изобщо не бяха в залата.^[106] В новия ЦК не бяха включени и техни приближени. А в окръжните комитети и партийните организации, особено в Пловдив, Габрово и Плевен, хирургическият нож също поработи доста. В Пловдивската организация на БКП окръжното, градското и множество низови партийни ръководства бяха просто разгромени. Към всеки активист, за който се знаеше или предполагаше, че има връзки, или симпатизира на Югов (а и на Тодор Звездов, първи секретар на Окръжния партиен комитет в Пловдив), се действаше безкомпромисно. Стана нужда партийните ръководства да бъдат попълвани с комсомолски кадри от Пловдив и Пловдивско. Никой, нито на конгреса, нито след това, не можа да разбере какъв е всъщност съставът на „фракционната група“ извън Антон Югов и Райко Дамянов и в какво конкретно се състои нейната фракционна дейност.

Така слезе от политическата сцена опитният революционер и антифашист, ръководителят на Комунистическата партия в един от най-тежките периоди от историята й, непосредственият ръководител на събитията в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. Антон Югов. Запомних го като „денди“ в хубавия смисъл на думата — винаги изискан, елегантен, стегнат мъж.

3

На Осмия конгрес на БКП Тодор Живков се яви с чувството на безспорен лидер, съумял да изведе партията и страната от сериозните икономически и политически изпитания. Докладът, който той изнесе, обхвана не само периода от Седмия до Осмия конгрес, а още от Априлския пленум, т.е. времето, през което беше начело на партията. Равносметката за развитието на народното стопанство и в областта на жизненото равнище беше впечатляваща. Ала нито дума за „икономическия скок“. Говореше се само за „ускорено развитие на икономиката“. Думите в доклада — казани между другото — че през отчетния период са били допуснати известни увлечения, звучаха някак срамежливо и извинително в контекста на постигнатите успехи.

На конгреса бяха предложени за обсъждане Директиви за развитието на страната през следващите двадесет години (1961–1980). Това не беше партийна програма, която в теоретичен план да разкрива основните насоки и цели в бъдещето развитие на партията и страната. Не, предложените директиви бяха опит за перспективно планиране за определен период, период достатъчно дълъг, за да могат да се проследят предстоящите процеси в икономиката и другите сфери на общественото развитие. Доколкото подобни директиви се разработваха и в останалите страни — членки на СИВ, те трябваше да улеснят общите процеси на специализация и коопериране, да доведат до задълбочаване на международното социалистическо разделение на труда. В нашия четвърти петгодишен план (1961–1965) се предвиждаше предимствено развитие на структуроопределящите отрасли на икономиката (машиностроене, металургия, химическа промишленост, селско стопанство). Конгресът набеляза и мерки за ликвидиране на изоставането в Благоевградски, Кърджалийски и Смолянски окръг. Това имаше съществено значение не само от икономическа, но и от политическа, демографска и изобщо от общонационални гледна точка.

Предложеният документ се превърна в център на конгресната дискусия. Въпросът с „антипартийната група“ и нейната „фракционни дейност“, който през тези дни вълнуваше десетки хиляди партийни членове — и не само тях, придоби периферно значение.

Интересна е съдбата на утвърдените от конгреса двадесетгодишни директиви. Разбира се, те послужиха като ориентир при разработването на поредната петилетка, а и на следващата. И толкоз. Само след десет години ще бъдат тихомълком погребани, ще бъдат изпратени в забвение, като че ли не са съществували, не са били обсъждани и утвърдени като конгресен документ. Живков не намери изобщо за необходимо да отчете как се изпълняват тези директиви, нито пък е споменавал вече за тях.

На същия този конгрес се проведе и едно закрито заседание. Закрито — защото не присъстваха чуждестранните делегации, нито пък се появи съобщение в печата. На това вечерно заседание Живков разказа за „заговора“ срещу Червенков, започнат от Владимир Поптомов, а след внезапната му смърт — възглавен от Живков; за разговора му с Енчо Стайков, скрити зад някаква скала; за разговорите, които е водил с други членове на Политбюро и секретари на ЦК, със цел да ги привлече в него. Живков говори, а ние, в зала „Георги Кирков“ на партийния дом, слушаме със затаен дъх, попиваме всяка негова дума. Залата е притихнала. Живков се впуска в доста подробен разказ. А ние си представяме какъв огромен риск е поел тогава, в онази опасна обстановка, когато и той — Живков — както научаваме тази вечер, е бил взет на разработка като английски шпионин, със знанието на Червенков. След доста време научих, че още година преди това, на Ноемврийския пленум на ЦК (1961), на който Вълко Червенков беше изваден от Политбюро и от състава на ЦК — Живков вече беше споделил тези неща с членовете на ЦК.

Сега на конгреса — моментът за тези откровения беше добре избран — ореолът от неговия подвиг засенчваше такива фигури като Антон Югов и Райко Дамянов.

4

И още нещо. На този Осми конгрес за първи път беше пусната в оборот формулата „линията на Априлския пленум“. В заключителното си слово Тодор Живков определи конгреса като „тържество на линията на Априлския пленум на Централния комитет на партията, нейно по-нататъшно развитие“. А борбата срещу „фракционната дейност“ на Червенков и Югов, която (забележете!) според Живков се води цели шест години (т.е. още от Априлския пленум), е представена като борба за утвърждаване и развитие докрай на линията на Априлския пленум на ЦК на БКП.

И в разговорите, които сме водили с него, и в партийните документи Живков защитава позицията, че партията продължава да осъществява генералната линия, утвърдена от Петия конгрес на БКП за изграждане на социалистическо общество в България. На преден план обаче все повече и по-често се извеждаше и спрягаше „линията на Априлския пленум“, или „Априлската линия“. А тя се свързваше непосредствено с личността на този, който възглави борбата срещу култа към личността на Червенков, а след това — срещу „разколниците“, „кариеристите“ и „фракционерите“, дръзнали да се противопоставят на тази линия.

По-късно Живков ще се превърне в „творец на Априлската линия“, в неин „архитект“. Постепенно, успоредно с укрепването на личната власт на Живков, „Априлската линия" ще се персонифицира, ще бъде отъждествявана с нейния „творец“, който ще е и носителят на нейната правда, на нейните ценности, формулата „Априлската линия“, която трябваше да олицетворява антикултовската природа на управлението и политиката след април 1956 г., строгото спазване на колективността и на законността, се пуска в оборот точно по времето, когато колективната власт се узурпира, когато култът към личността и неговите уродливи прояви постепенно се възраждат, когато в затворите и в лагерите край Белене и Ловеч в най-мрачниге култовски традиции продължават да бъдат задържани и противници на режима. И когато години по-късно в Кабинета, в присъствието на Живков ще коментираме наглостта на Николае Чаушеску, който позволяваше (а вероятно и насърчаваше) да се пише и говори за „ерата на Чаушеску“, Живков ще се усмихне многозначително и ще подчертае, че в това отношение у нас се постъпва много по-умно и по-тактично: името му не се споменава, у нас пишем и говорим за „Априлската линия“ (която обаче е неделимо свързана с неговото име).

След закриването на Осмия конгрес на БКП, на площад „9 септември“ се състоя голям митинг, на който софийските трудещи се бяха информирани за основните решения на конгреса и за духа, в който той протече. От името на съветската делегация реч произнесе нейният ръководител, членът на Президиума и секретар на ЦК на КПСС М. А. Суслов. Същият Суслов, който представяше ЦК на КПСС на Петия конгрес на нашата партия — по времето на Георги Димитров. На митинга той заяви: „Конгресът продемонстрира, че политиката на Българската комунистическа партия се ползва е всеобща признателност и с подкрепата на целия народ, несъкрушимо сплотен около Комунистическата партия, около нейния Централен комитет, начело с верния ученик на Георги Димитров другаря Тодор Живков“. Така на публично място за пръв път — и то от ръководен деец на КПСС — ще бъде употребена формулата, „Централният комитет начело с другаря Тодор Живков“.^[107]

След няколко дни — на пленума на ЦК на БКП (26 ноември 1962), който обсъди предложенията на Живков за реорганизация на структурата и работата на МС, както и за състава на правителството, Живков ще оцени Осмия конгрес като „исторически“.^[108] На конгреса и сред народа — изтъкна той — е било проявено огромно единство и сплотеност, особено във връзка „с разгромяването докрай на фракционната група, създала се и действала в известен период в нашата партия“.^[109] Това очистване на ръководните партийни органи Живков сравнява с разцеплението през 1903 г.(?!), а така също с разгромяването на левосектан-тския курс (?!). „Сега — заяви той — се затваря и тази страница. С наказването на виновниците за нарушаване на законността и грубите извращения, които станаха през този период, ние удовлетворяваме партийната съвест, затворихме тази черна страница. Разгромяването на аптипартийния център, на фракционния център вече създаде огромни възможности за нашата партия“.^[110]

5

Тодор Живков се справяше решително със своите съперници или с дейци, настроени към него не особено дружелюбно. Той умееше да изчаква, да проявява търпение. Нанасяше удара в най-подходящия момент. Беше много бдителен и чувствителен към партийните дейци, които имаха определени заслуги за Априлския пленум — смяташе, че не може напълно да разчита на тях. Такъв беше случаят с члена на Политбюро Борис Тасков. Към него той приложи хирургическия нож без колебание - още през 1959 г. Тасков беше дългогодишен член на партията. Бивш емигрант в Съветския съюз, един от популярните ръководители на антифашистката борба във Врачанския край, с голям авторитет и влияние в тази част на страната. След 9 септември 1944 г., той бе няколко години първи секретар на Областния комитет на БКП във Враца. Малко дързък и остър по характер, Тасков оказа като секретар на ЦК безусловна подкрепа при организирането и провеждането на Априлския пленум, имаше важен дял в укрепването на Тодор Живков като първи ръководител. Ала до Живков достигнала информация, че Тасков е водил „двойно счетоводство“ по въпроса за политиката на партията след Априлския пленум. По въпроси, свързани с властта, Живков беше безкомпромисен. Особено като научил че Тасков подкопал Живковия авторитет пред съветски дейци. На 20 април 1959 г. се свика пленум на ЦК, като първата точка от дневния ред е: „Информация за случая с другаря Борис Тасков“ — с докладчик Живков. Пленумът е определен от по-отдавна, но по друг въпрос: обсъждане на разпратен вече до членовете на ЦК проект за основните положения за преустройството на образователната система. И сега — ненадейно се появява нова точка в дневния ред — за Борис Тасков. След завръщането си от тазгодишния Лайпцигски панаир, информира Живков, Тасков (който е и министър на външната търговия) споделил с някои членове на Политбюро и на ЦК, че на срещи, които е имал с министъра на търговията на Съветския съюз и член на ЦК на КПСС Патоличев, бил изказал съмнения по отношение на линията, която ЦК на нашата партия провежда. Както информира Живков, пред едни Тасков е твърдял, че Патоличев бил заявил „кой вас ви тика в тази вихрушка“, а пред други — „кой вас ви натопи така“.^[111] Тасков спекулирал с характера на нашите търговски връзки с капиталистически страни, с т.н. „разрив“ в нашия търговски баланс с тях. Според Живков Тасков двуличничи по въпроса за търговските връзки с капиталистическите страни. В Политбюро и в лични разговори той подкрепял тезата, че трябва да се разширяват тези връзки. Той сам направил в този смисъл редица предложения, които били одобрени от Политбюро и Министерския съвет. Пред някои хора обаче, Тасков спекулирал с този въпрос, използвал го нечестно.^[112]

Краят на тази история — независимо от приятелските отношения между Тасков и Живков и от заслугите му към него и Априлския пленум — беше предопределен. Обвинен, разобличен и изваден от Политбюро, Тасков беше оставен в ЦК като негов кандидат-член. Кое е обаче най-любопитното в тази история? Разказа ни го Живков след пленума, и то много доволен. До последните дни преди пленума на ЦК Тасков нищо не е подозирал. Едва когато поискали от него обяснения в Политбюро, той разбрал какво се готви. Нещо повече. Като съседи по вили последната неделя, непосредствено преди това, двамата с Живков, в много добро настроение няколко часа играли табла. В същото време се е готвел докладът, с който Тасков ще бъде свален.

Не така безцеремонно по-късно Живков се справи и с други дейци, които имаха заслуги за Априлския пленум. Те или затрудняваха неговия път, или пък не му бяха вече потребни. Енчо Стайков, например, който в навечерието на Априлския пленум като главен редактор на „Работническо дело“ пусна през главата на Червенков, с риск за себе си, статии против култа (за тях вече споменах) и които подготвиха почвата за предстоящо сваляне на Червенков. Постепенно той бе изпратен в по-глуха линия и през 60-те години след поредния конгрес просто не бе избран в състава на Политбюро. Също така постепенно в по-глуха линия бе прехвърлен и Димитър Ганев. От кадрите от това поколение предпазливо и с уважение Живков се отнасяше единствено към Георги Дамянов, макар че и на него му отне опасния ресор — въоръжените сили. Дамянов стана председател на Президиума на Народното събрание. Остана член на Политбюро до самата си смърт — почина от инфаркт по време на Деветия конгрес на Комсомола.

6

Същевременно Тодор Живков внимателно подменяше екипа си.^[113] След свалянето на Югов, като втори човек — непосредствено след Живков, беше утвърден Митко Григоров. Станко Тодоров беше една от младите надеждни фигури в този екип. Изтеглен от Софийския окръжен партиен комитет, където от февруари 1950 г. работеше като втори секретар (заместник на Живков), Тодоров беше изпратен през октомври същата година за първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Бургас. След година и половина (февруари 1952) той дойде на работа в ЦК като завеждащ селскостопанския отдел. През септември стана министър на земеделието. На Шестия конгрес (1954) Тодоров бе избран за член на ЦК. Година след Априлския пленум той вече стана секретар на ЦК (юли 1957). Не помня през десетилетията, които отминаха, той да се е постарал да пошуми около своята персона. С хората, с които работеше, беше винаги вежлив и внимателен, вслушваше се в техните мнения. Той притежаваше значителен организационен опит. Разширяваше постоянно своя кръгозор едновременно с изкачването си по йерархическата стълбица. Бивш шивашки работник, скромен, любознателен и много дисциплиниран Станко Тодоров е сред дългогодишните съратници на Живков.

Начо Папазов също влезе в новия екип — като секретар на ЦК. За член на Политбюро и секретар на ЦК беше издигнат Борис Велчев. Така се оформяше ядрото от хора, на които Живков преди това беше пряк ръководител.

На Осмия конгрес в Политбюро беше избран и Живко Живков. Той беше известен младежки ръководител и е сред онези дейци, които имаха голям дял в установяването на единството на младежкото движение в България. Умен, разсъдлив, тактичен, набрал немалък политически и организационен опит, Ж. Живков се утвърди като един от надеждните и перспективни кадри. Решавайки да го предложи в Политбюро, а след това като свой първи заместник в Правителството, Т. Живков трябваше да преодолее един страшен предразсъдък от времето на култа към личността. Арестуван от фашистката полиция, Ж. Живков беше подписал декларация, че се отказва от революционна дейност. За него, както и за повечето сторили същото, това е било само формален акт, за да отърве кожата. Но след Януарския пленум от 1950 г., когато започна „ловът на вещици“, повечето от подписалите подобни декларации бяха освободени от отговорна работа и над тях тегнеше партийното недоверие. Помня как пред нас, помощниците, Т. Живков разсъждаваше на глас по повод на случая с Ж. Живков. Той не се поколеба да премахне това табу.

На същия пленум на новоизбрания ЦК (14 ноември 1962) Димитър Ганев, който ръководи заседанието, изтъква че Югов е изваден от състава на ЦК на БКП и от Политбюро и следователно не може повече да бъде министър-председател. Думата взема Митко Григоров. По негово предложение кандидатурата на Живков за председател на МС е одобрена единодушно.^[114]

7

На 19 ноември 1962 г. Тодор Живков е избран от Народното събрание за ръководител на правителството, на мястото на Антон Югов. Започва трескава работа за неговото съставяне. Живков имаше вече виждане за структурата и състава на новия МС. По понятни причини обаче не беше съгласувал всички персонални въпроси. При уточняване на министерствата и министерските постове се наложи, например, да намеря бързо Георги Павлов, на когото Живков предлагаше да възглави Министерството на химията и металургията. Търся го. Научавам, че се намира в зала „Георги Кирков“ на Партийния дом, където се провеждаше някакво съвещание. Представяте ли си какво означаваше да намериш веднага даден човек в препълнения салон? За първи заместник-председател на МС е привлечен Живко Живков.^[115]

При формирането на новия МС отново пролича „почеркът“ на Живков — както по отношение на структурата, така и на състава му. За първи заместник-председател беше утвърден ръководителят на БЗНС Георги Трайков. От същата партия в правителството бяха включени Стоян Тончев, министър без портфейл и Петър Танчев като министър на правосъдието. (След няколко години Георги Трайков стана председател на Президиума на Народното събрание и остана такъв до самата си смърт. Петър Танчев ще го наследи начело на БЗНС и ще бъде дълги години първи заместник-председател на МС, а след създаването на Държавния съвет ще стане негов първи заместник-председател и ще ръководи съвета по международната политика. Живков привлича последователно и други ръководни дейци на БЗНС в държавното управление, съобразно неведнъж декларираните от него позиции по отношение на мястото и ролята на Земеделския съюз в изграждането на социализма).

Сред членовете на правителството фигурират Митко Григоров (министър без портфейл), който още след Седмия конгрес (1958) беше станал втория човек в партията; Станко Тодоров (зам. председател на правителството), който зае второто място в партията от 1966 г.; Борис Велчев (председател на Комитета за партиен и държавен контрол), който зае второто място в партията от 1971 г., след като Тодоров стана председател на МС. Освен това Живков предложи създаването на други министерски постове без портфейл, на които бяха привлечени акад. Любомир Кръстанов — председател на БАН, акад. Титко Черноколев -председател на Академията за селскостопански науки и чл.-кор. на БАН Евгени Матеев. Това беше истинска новост в тогавашните условия и същевременно дълбок поклон пред науката и българските учени. Известен учен-метеоролог, Кръстанов направи много за развитието на институтите на Академията, за издигането на нейното значение в икономическото, научно-техническото и общественото развитие на страната. Колкото до Черноколев, когото Живков не допусна да се завърне в политиката, той се изяви като голям организатор в областта на селскостопанската наука. По негово време Академията се утвърди като важен научен център, със съществен дял в развитието на растениевъдството и животновъдството, в организацията на селскостопанското производство. Евгени Матеев се ползваше с уважение и известност като млад и много талантлив учен, с неоспорими постижения в областта на икономиката, бивш ръководител на Държавния планов комитет. Като човек от „кухнята“ знаех, че редица години Живков е ползвал материали на Матеев по важни проблеми на нашата икономика, както и по въпроси на интеграцията ни в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. Ценни бяха неговите разработки и аргументацията му за необходимостта нашите селскостопански произведения, които изнасяме в страните от СИВ, да се заплащат по стимулиращи цени. След няколко години, поради разногласия с Живков при разработването на новия икономически механизъм, Матеев ще изпадне в немилост.

Включването на тези фигури в новия правителствен екип идваше да подскаже, че новият министър-председател отдава първостепенно значение на науката, че правителството ще се опира солидно на науката и научните институции в своята дейност. Това беше външната, показната страна на този факт. Същевременно той беше обективно обусловен от потребностите на провежданата икономическа и научно-техническа политика на страната. Курсът към бърза индустриализация, която се осъществяваше в нашата страна, изискваше повишено внимание към въпросите на научно-техническия прогрес. Като страна, значително изостанала в своето икономическо развитие, България имаше тогава уникалния шанс да започне изграждането на своята материално-техническа база — и в града, и в селото — върху най-модерни и ефективни технологии, създавани от започналата своето разгръщане научно-техническа революция. Искам още тук да подчертая, че Живков имаше особено развит нюх в това отношение. Образователното и културното му равнище предполагат, че той трудно би могъл да се ориентира в същността и значимостта на това ново предизвикателство към човешката цивилизация — съвременната научно-техническа революция. Но Живков е един от първите партийни и държавни ръководители в тогавашния социалистически свят, който схвана нейното значение и започна да поставя тези въпроси на обсъждане на съвещания и на пленуми на ЦК.

Ето и друг важен индикатор за отношението на новия министър-председател към проблемите на научно-техническия прогрес и към неговите изисквания. При извършването на национализацията на промишлеността, мините и банките през 1947 г., начело на национализираните предприятия бяха назначени предимно хора, доказали своята вярност към партията и социализма. Не професионалният, а политическият критерий тогава беше определящ. Партията не разполагаше с достатъчно специалисти, които да отговарят на двата критерия. От друга страна, национализираните частни предприятия в огромното си мнозинство не бяха крупни, със сложно производство, нито пък разполагаха с модерна техника. Положението обаче се беше променило. Засилваше се обективната необходимост предприятията да се окрупнят и модернизират, да се строят нови предприятия, отговарящи и на постиженията на научно-техническия прогрес, и на нарасналите ни възможности и потребности. Това изискваше начело на предприятията да застават специалисти и добри професионалисти. Нашата страна вече разполагаше с такива кадри. Част от тях бяха бивши рабфаковци, успели да завършат висше образование. Друга част бяха инженери и други специалисти, подготвени редовно във висши учебни заведения. Трети - бяха израснали в самите предприятия.

Така още в началото на мандата на новия кабинет у нас започна постепенно подменяне на голяма част от старите ръководители с нови, по-млади, а и по-добри професионалисти. Ако трябва да се изразя по-грубо, мястото на политическите (партийните) ръководни кадри се заемаше от технократи. Това беше интересен социален процес, предизвикан от обективни нужди, но и улеснен от новия председател на МС.^[116]

8

И така, към 1962 г. в ръцете на Тодор Живков бяха съсредоточени всички необходими властнически постове — ръководство на партията, на държавата, на въоръжените сили, на репресивните органи. Разбира се, сам по себе си този факт не означава, че е установена лична диктатура. Тази опасност обаче се превръща в реалност в условията на тоталитарния режим, т.е. когато гражданското общество е ликвидирано, когато няма разделение на властите и е установен диктат на една партия.

От друга страна, в ръководните органи на БКП — в ЦК и особено в Политбюро и Секретариата на ЦК — бяха направени такива кадрови промени, които укрепиха съществено позициите на Живков в партията и страната. Разбира се, израз на необосновано пристрастие би било, ако не отчетем, че издигането на нови хора във висшите ръководни органи се диктуваше и от необходимостта да се обновява и особено да се освежава ръководното ядро. В партийното и държавното ръководство бяха нужни дейци, необременени с утвърждаването на култа към Вълко Червенков, млади и динамични. Прави обаче впечатление, че това бяха главно хора от обкръжението на Живков. Формираше се онова ядро, с помощта на което Живков установи, а впоследствие щеше да укрепи своята еднолична власт.

Когато се анализира процесът на укрепването на позициите на Тодор Живков чрез кадрови промени, два момента са особено интересни. Първият: по същество това беше проява на неумолимата логика на политическата борба. Отбелязвам го не за да оправдая разправите на Живков с кадрите, които стояха по някакъв начин на пътя на едноличната му власт. Тази констатация не мога да отмина, тя просто се набива в очите на всеки, който проследява хода на установяването на личната диктатура на който и да е политик по света. Дълги години живеехме с илюзията, че явлението, а и понятието „борба за власт“, е типично за капиталистическите общества, че то няма място в условията на социализма. Смятахме, че ръководните дейци на БКП заемат поверените им отговорни постове някак си естествено и съвсем справедливо, съобраз-но заслугите им в борбата против фашизма и изявените от тях качества при изграждането на новото общество; че принципът за подбора и издигането на кадрите според двата критерия — политическия и деловия, принципът, който постоянно се набиваше в главата на комунистите, се прилага стриктно и в най-горните етажи на партийната йерархия. Дълго време ние не можехме да си представим, че във висшия ешелон над този принцип стои друг, обусловен от личния интерес. Мнозинството от нас, комунистите, искрено вярвахме, че и първият секретар на партията, и останалите ръководни дейци подчиняват изцяло личния си интерес на висшите интереси на партията, на делото, на което се бяхме посветили. Можехме ли тогава да допуснем, че не партийните и държавническите, а главно себичните интереси на Васил Коларов и Вълко Червенков, жаждата за власт и ненавистта бяха основният, ако щете — истинският мотив за ликвидирането на Трайчо Костов? Че разправата е Георги Чанков, Йонко Панов, Добри Терпешев, а по-късно с Антон Югов, Райко Дамянов и др. се диктуваше главно и преди всичко от властническите интереси на Живков, от неговия стремеж да вземе превес в борбата за власт?

Вторият момент — това е историческият контекст, в който Живков започна кадровите промени. Оставям настрана формиралият се веднага след Сталиновата смърт триумвират, сред който фигурата на Н.С. Хрушчов постепенно се наложи като ръководна. Ще ми се да напомня за друго важно събитие в СССР. През юли 1957 г., т.е. малко повече от година след ХХ-ия конгрес, от КПСС бяха изключени за антипартийна дейност такива видни членове на Президиума на ЦК на КПСС, съратници на Сталин, като Молотов, Каганович, Маленков. Подобна съдба сполетя по-късно Булганин и други. Тези събития улесняваха, а и насърчаваха Живков да не се колебае при премахването на втория център на власт, изобщо при решаването на кадровите въпроси, от които зависеше както укрепването на собственото лидерство, така и практическото реализиране на поетия вътрешен и външнополитически курс.

Коригирайки деформации в обществения живот на страната, настъпили в резултат на култа към личността на Червенков, Живков не направи опит да измени същността на сталинисткия модел на социално-икономическо и политическо устройство на обществото. Козметичните промени, установената временно известна либерализация, която на мнозина се струваше, че е демократизация, неприбягването до крайните форми на разправа, типична за сталинисткия тоталитаризъм и други, не посегнаха на неговата същност. Тоталитарната система отговаряше на властническите цели, които Живков си беше поставил. Тя му предоставяше необходимите механизми и лостове, за да установи и увековечи своето лидерство, за да се справи успешно със всеки, който би дръзнал да го оспори. Живков умело се възползваше от тази система. От друга страна, самата тоталитарна система у нас се нуждаеше от такъв именно тип ръководител. Ръководител — способен да установи и поддържа своята еднолична власт. И същевременно — опитен, гъвкав и хитър, който — поддържайки хомеостазиса на системата — ще съумява да я приспособява към новите условия и потребности, ще осигурява нейното развитие.

До Осмия партиен конгрес Политбюро все още действаше като колективен ръководен орган. В него се изказваха мнения и становища, различаващи се и дори понякога противоречащи на тези на първия секретар. И с тези мнения и становища Живков трябваше да се съобразява. Той обаче вземаше мерки постепенно и тук да се „възцари“ единомислието. От колективен орган за управление и решаване на основните политически, икономически, социални и културни въпроси на страната, след Осмия конгрес Политбюро постепенно се превърна в опора на Живков за окончателното установяване и укрепване на личната му власт. Политбюро започна да става параван на едноличните му по същество решения. Подобна метаморфоза преживяваше и ЦК на партията. Същевременно Живков си осигуряваше безкритичната подкрепа на първите секретари на окръжните комитети на партията, а и на самите окръжни комитети (особено след отстраняването на кадрите, близки до Антон Югов и Райко Дамянов), на стопанските ръководни дейци и на другите номенклатурни кадри, на офорлшщия се след Априлския пленум политически елит, както и на многобройния апарат на ЦК и на партийните комитети в страната. Сигурна негова опора ставаха и репресивните органи.

9

Не мога да се съглася с мнението, че Тодор Живков утвърди своята лична власт едва към 1971 г., когато стана председател на новосъздадения Държавен съвет на Народни република България. Не, подобно виждане е в разрез с реалните факти, с действителното положение. Живков съсредоточи в своите ръце всички лостове на властта още през 1962 г. Разбира се, узурпирането на властта и установяването на едноличната власт не беше еднократен акт. Така както култът към Сталин или култът към Вълко Червенков не дойдоха внезапно. Едноличната власт на Живков се установи не в резултат от държавен преврат. Тя се настани у нас постепенно. Това беше процес, започнал далеч преди Осмия конгрес. Укрепването и поддържането на личната му власт щяха да изискват непрекъснатите усилия на Живков, чак до развръзката на 10 ноември 1989 г.

Когато казвам, че Живков узурпира властта, имам предвид следните обстоятелства: През 1954 г. Живков беше избран за първи секретар на ЦК на партията. Заемайки този пост, той обаче не стана ръководител на БКП. Лидер на партията си остана Вълко Червенков, който отговаряше непосредствено за Политбюро, т.е. за висшия ръководен колективен орган на партията между пленумите на ЦК. Като първи секретар Живков отговаряше само за работата на Секретариата, т.е. за работата на оперативния орган на ЦК, натоварен да приведе в изпълнение решенията на Политбюро и да движи текущата работа на ЦК. Той отговаряше непосредствено и за работата на апарата на Централния комитет. Следователно Вълко Червенков — като министър-председател и отговорен за Политбюро — продължаваше да бъде ръководител на партията и държавата. Самият Живков признаваше това, подчертавайки, че до Априлския пленум той само формално е бил първи секретар на ЦК.

По време на разискванията на Априлския пленум бе поставен въпросът за избирането на нов ръководител на партията на мястото на Вълко Червенков. Този въпрос остана нерешен. Някак си тихомълком — след като Червенков беше „детрониран“ и остана само член на Политбюро и заместник-председател на МС — Живков започна да изпълнява и неговите функции в Политбюро и в партията, без за това да имаше изрично решение на пленума на ЦК. Той се възползва от създалото се тогава положение, за да възглави БКП. Едва на Седмия партиен конгрес (1958) той стана легитимният партиен лидер.

След като оглави партията, Живков постепенно започна да отстранява своите съперници. Той установи личната си власт чрез кадрови промени, чрез изземване функциите на Политбюро като колективен орган и налагане на своята воля в работата му, чрез съсредоточаване на основните властнически лостове и механизми в ръцете си.

През тези години самият Живков претърпя интересни промени. Той все повече започна да се вживява в новата роля, която събитията му бяха отредили. Ставаше по-самоуверен, по-властен, по-амбициозен. Този процес щеше да продължи да се задълбочава. Веселин Андреев, неговият боен съратник преценява, че „Тодор Живков като пое пълната власт след Априлския пленум, постепенно стана друг човек“.^[117] И по-нататък: „И щеше все повече да става друг човек: властен, самовластен, тираничен. Той започна да смачква хората, които го критикуваха… запролетя-ването беше смразено, относителното демократизиране на партията - потъпкано, открит бе пътят за ново развитие на култа към личността — по „мек“, по-лицемерен, по-перфиден“.^[118]

По времето на Осмия конгрес Тодор Живков беше станал ръководител, чието лидерство нито можеше да бъде оспорено, нито пък имаше кой да го оспори.

16. ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА БЪРЗО И СТАБИЛНО ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ

1

Десетилетието 1962–1971 г., през което Тодор Живков беше начело на българското правителство е може би най-успешното в социално-икономическото развитие на страната след Втората световна война. През този период промишлеността, селското стопанство, енергетиката, строителството, транспортът, търговията постигнаха стабилен и чувствителен напредък. Построени бяха крупни заводи. Поставиха се солидни основи на химическата промишленост. Изградиха се множество предприятия на леката и хранително-вкусовата промишленост. Значително укрепнаха ТКЗС. Нараснаха добивите в селското стопанство. Увеличаваше се значително промишлената и селскостопанската продукция за износ. Подобри се материалното положение на градското и селското население. Засили се жилищното строителство. Отпуснати бяха пенсии за възрастните селяни-кооператори. Видимо се променяха обликът и уредбата на градовете и селата. България правеше сериозни крачки по пътя на своята модернизация. Живков започна да се ползва с нарастващо доверие, както от страна на комунистите, така и на различни социални слоеве. Премахването в кратки срокове на безработицата в градовете, подобряването на положението в селското стопанство, някои положителни стъпки към художествено-творческата интелигенция и пр. всичко това укрепваше позициите на Комунистическата партия, а също и неговите собствени позиции.

Ето някои синтетични данни, които дават представа за количест-ве ните и качествените изменения в стопанството през периода 19611990 г. В случая ни интересува периодът 1961–1970 г. (Виж табл. 1).

Както се вижда, националният доход нараства от 6.7 средногодишно през петилетието 1961–1965 г. на 8.75 средногодишно през 1966–1970 г. Основните производствени фондове — от 10.15 на 11.05 средногодишно. Производителността на труда — на база национален доход — от 7.35 средногодишно през 1961–1965 г., се увеличава на 8.00 средногодишно за периода 1966–1970 г. Разходът на материали и на енергия на единица продукция намалява до известна степен, макар да продължава да отстъпва значително от световните стандарти. А това означава, че ефективността на икономическия растеж продължава да е незадоволителна, цената на този растеж си остава висока.

Тези успехи се дължаха на новопостроените предприятия, на новите поколения инженерно-технически кадри, на добиващата по-солидна професионална подготовка и трудови навици работническа класа, на кооперираното селско стопанство. Те бяха също резултат от засилващото се икономическо и научно-техническо сътрудничество със страните от СИВ и особено със Съветския съюз. Към СССР бяха главно насочени нашите усилия за развитие на външноикономическите връзки.

2

През този период обективните изисквания на икономическото ни развитие поставяха проблемите на научно-техническия прогрес в центъра на вниманието на партийната и правителствената политика. Самото включване на председателите на БАН и на Селскостопанската академия, а също на проф. Евгени Матеев в състава на правителството, което Живков възглавяваше, идваше да подчертае голямото внимание, което ще бъде отделено на постиженията на науката и техниката. На дневен ред вече се поставяше не просто въпросът за бързата индустриализация, а за изграждането на материално-техническа база на социализма в България. С това се обясняват и грижите, които се полагаха за развитието на академичната и ведомствената наука, за ускоряването на научно-техническия прогрес.^[119]

През същото това десетилетие в света започна да се разгръща и придобиваше все по-голям размах научно-техническата революция (НТР) — в науките и технологиите, която преобрази производството, комуникациите и управлението и сложи дълбок отпечатък върху всички сфери на социалния организъм. Това е революцията, която — по мое дълбоко убеждение — създаде условия да се ускори разпадането на социализма в СССР и източноевропейските страни; революция, към която нашата система не можа да се адаптира, не се оказа подготвена да посрещне нейните предизвикателства. Помня как към края на 60-те години теоретиците в социалистическите страни, колкото и да изглежда невероятно, признаваха единствено еволюционната фаза на научно-техническия прогрес, отричаха възможността за революционна фаза. Прилагаше се абсолютно същият подход, както и преди това — по отношение на кибернетиката и генетиката, което предопредели до голяма степен изоставането на нашите страни в тези области.

Още пред Националното съвещание на рационализаторите и изобретателите (30 септември 1961) Живков говори за съвременната НТР. За съжаление тази идея, развивана и по-късно, не намери нито конкретна разработка, нито практическа реализация — докъм края на 60-те и началото на 70-те години. Разбира се, това не беше само наш въпрос. Без Съветския съюз проблемите на НТР не можеха да се решат — нито теоретически, нито практически — и от останалите страни в т.нар. социалистическа общност.

Когато начело на Комитета за наука и технически прогрес застана проф. Иван Попов, Живков го привлече и в Политбюро като негов член. Енергичен и вещ по проблемите, за които отговаряше, Попов има определени заслуги за практическото осъществяване на редица от тези проблеми — още по времето, когато България правеше първите стъпки в научно-техническото си развитие. Като член на Политбюро той беше и единственият, който си позволяваше да опонира на Живков, като отстояваше собственото си мнение.

Постепенно въпросът за НТР престана да бъде „чисто“ теоретичен въпрос или пък проблем на далечното бъдеще за нашата страна: той се превърна в ключов въпрос на непосредствената политика и на практическите действия. На пазара се появиха първите „Елки“. Създаден беше Институт за техническа кибернетика, със задачата да разработва тези проблеми не само теоретично, но и на техническо равнище. Започна и сътрудничеството с японската фирма „фанук“, която достави първите електронно-изчислителни машини в България.

3

Посещението на Тодор Живков на Световното изложение ЕКСПО-70 в Осака, Япония (пролетта на 1970) бележи своеобразна кулминация в неговата нагласа към въпросите на НТР и осъзнаването на нейното съдбовно значение за социалистическите страни. В света вече се беше заговорило за „японското чудо“. България беше установила известно сътрудничество с японски фирми. Под силното впечатление на видяното в Осака и изобщо в Япония — и особено развитието на електрониката и електронизацията на различните сфери на обществената дейност, на роботите, на новите средства за комуникация, Живков подготви две докладни записки — едната до Л.И. Брежнев, другата до Политбюро на ЦК на БКП. В тях той биеше тревога заради сериозното изоставане на социалистическите страни в развитието на технологиите и организацията на производството, изказваше редица съображения за преодоляването на това положение.^[120] Още тогава България взе курс за набавяне на технологии и от Запада, за засилване на сътрудничеството ни със западни страни — особено с Япония и тогавашната ФР Германия, както и за развитието на електрониката и роботиката у нас. По инициатива на Живков ЕКСПО-70 беше посетено от няколко български делегации, включващи десетки най-отговорни партийни, държавни, стопански и други дейци. Тогава Осака и изобщо Япония се бяха превърнали в своеобразна Мека за всички нас.

И за да не се връщам повече към този въпрос, ще обобщя: Тодор Живков има безспорни заслуги за широкото отваряне на нашата страна към постиженията на НТР, за развитието на електрониката и роботиката у нас. България завоюва място в СИВ по производство на електронно-изчислителна техника, на магнитни дискове, на стругове с програмно-цифрово управление.

Има обаче едно голямо „НО“… Силното развитие на електрониката не се оказа напълно рентабилно. Дали беше разумно и оправдано да се закупуват от Запада с конвертируема валута чипове и други елементи за компютри, които нито ние, нито други социалистически страни произвеждахме, а да продаваме готовата продукция на страни-членки на СИВ в неконвертируема валута? Разбира се, усилията и успехите на нашите учени и специалисти в развитието на електрониката и други производства, свързани с научно-техническата революция не бива в никакъв случай да се подценяват Около Живков се бяха навъдили и доста хитреци. Един от тях, Марков, доста години паразитираше върху партийната и държавна снага във връзка с тези проблеми. Сравнително млад инженер, Стоян Марков се изкачи по йерархическата стълбица до кандидат-член на Политбюро и председател на Държавния комитет по наука и технически прогрес, без да е проявявал някакви по-изявени качества като организатор и ръководител в областта на техническия прогрес. Той има обаче голяма „заслуга“. Под негово ръководство беше конструирана свръхмощна електронноизчислителна машина — „първата в страните-членки на СИВ“. Помня с каква тайнственост тя беше експонирана на Пловдивския панаир. Да я разгледат бяха допуснати само подбрани дейци. А в действителност се оказа, че този „свръхмощен компютър“ е бил почти само сглобен с готови части от западни страни.

Не мога да не изтъкна каква непоследователност и противоречивост проявяваше самият Живков по въпросите, свързани с научно-техническия прогрес. У него по чудноват начин съжителстваха ентусиазмът на политика и държавника, амбицирал се да върви в крак с времето и с новите изисквания, каквито предявяваше НТР, наред с ретроградност-та и колебанията на недостатъчно образования, който и до края не можа да разбере значението на фундаменталните научни изследвания - вкл. и за практиката — и ключовата роля на Българската академия на науките и нейните институти в тази революция. Неговите усилия БАН да се насочва към потребностите на практиката са разбираеми и напълно оправдани. Неоправдано бе грубото вмешателство в организацията и управлението й. Не само по отношение на ръководните кадри в Академията и нейните институти, но и по такива конкретни въпроси — да има или да няма отделения на БАН (с негова благословия, за да не кажа инициатива, научните отделения на БАН бяха премахнати), дали и как да се извърши интеграцията на БАН и Софийския университет. По негова лична инициатива бяха създадени т.нар. Единни центрове за наука и подготовка на кадри, на които и аз бях привърженик, и които до края останаха да съществуват главно на книга. Изобщо Живков допускаше леко пренебрежително отношение към БАН и дори — под влиянието и на някои съветници (извън Кабинета) — на даден етап беше взел курс да я отпрати някъде в периферията. Ала съпротивата на академичното ръководство и давлението от страна на Съветската академия на науките и съветското ръководство му попречиха. През 1969 г. ЦК взе решение за създаване на центрове за научна и развойна дейност (ЦНИРД) към промишлени предприятия и стопански обединения. Създаването на звена за развойна дейност към поделенията на промишлеността беше необходимо. Въпросът е, че начинът на изграждане на ЦНИРД и деформирането на техните функции на практика водеха не до засилване на научния фронт и по-тясното му свързане с нуждите на производството, а до изземването на редица функции от научно-изследователските институти на БАН и до ненужно дублиране. Същевременно от Софийския университет и други висши учебни заведения отпадна в голяма степен научно-изследователската дейност. Това бе една от сериозните деформации, допусната в областта на науката. Университетът и другите висши учебни заведения разполагаха с много добри преподаватели, годни не само да преподават, но и да изследват и решават научни проблеми. Но те бяха постепенно лишени от възможността да съчетават преподавателската с научно-изследователската работа. Обричахме тези хора да предъвкват заученото, да бъдат само педагози, не и изследователи. За това положение и аз, като сътрудник на БАН и съветник на Живков, имам съответната вина. Едва години по-късно — през 1979 г. в тезисите за развитието на образователното дело, утвърдени от пленум на ЦК на БКП, това неправилно и несправедливо положение беше отстранено. Поставена беше задачата за органично съчетаване на изследователската работа във висшите учебни заведения с преподаването и за превръщане на ВУЗ — в гясна връзка с Българската академия на науките и другите научни звена — в комплексни учебно-научни центрове. Насоката бе правилна, ала трудно се оправя нещо, дълго време деформирано. Особено в сегашните тежки условия на прехода, когато и икономиката и науката са в криза.

Всички ние, политици и учени от бившите социалистически страни, години наред продължавахме като папагали да повтаряме, че нашите страни са начело на научно-техническата революция в света, че социализмът (имахме предвид нашия, реалния социализъм) е най-пригодният за тази революция обществен строй. А в действителност тоталитарната уредба и икономическите реалности убиваха заинтересоваността на стопанските ръководители от техническо превъоръжаване на промишлеността и на другите отрасли с най-новите постижения на НТР. Липсата на конвертируема валута не даваше възможност да се внася най-модерното, най-ефективното оборудване от западни страни, които бяха действително носители на научно-техническия прогрес. Ако в нашите страни амортизационните отчисления продължаваха да се формират на базата на използването на техниката през десетгодишен период, в САЩ, където електрониката и другото оборудване се обновяваха с бързи темпове, периодът на тези отчисления в редица прогресивни отрасли в края на 80-те години беше сведен до две-три години. НТР беше влязла в остро противоречие със съществуващия в СССР, у нас и в другите социалистически страни тоталитарен режим от сталинистки тип, когато цялата собственост беше одържавена и с нея се разпореждаше номенклатурният елит. Липсваха конкуренция и пазарни отношения. НТР изискваше премахването на административно-бюрократичната система на функциониране на стопанството, въвеждането на пазарни отношения и на конкуренция, децентрализация на управлението и самоинициатива на стопанските дейци — изобщо нов начин на управление. При това управление, базиращо се на широко внедряване на компютрите. И въпреки всичко през десетилетията преди 10 ноември 1989 г. нашето народно стопанство постигна сериозни успехи.

Сега е модно да се отрича всичко положително, постигнато през онова време. Целта е да се засилят черните краски. Но успехите през онези години са факт. Въпреки разрухата, настъпила след 10 ноември 1989 г., благодарение на сътвореното преди това — българската икономика е все още жива. Тя има големи шансове да се измъкне от „дъното“ и да тръгне — макар бавно и мъчително — по пътя на своя напредък. Лесно се руши — дяволски трудно се съгражда!

17. ОПИТИ ЗА РЕФОРМИ В ИКОНОМИКАТА

1

След смъртта на Сталин всички социалистически страни бяха изправени пред належащата нужда от реформи в икономиката. В Югославия те бяха започнати по-рано. В Унгария и Имре Наги, и Лаело Райк, започнали движението за реформи, завършиха трагично. Още в края на 1953 г. полските икономисти подложиха на жестока критика хиперцентрализацията и явленията, свързани с нея. Те първи в европейските социалистически страни разработиха нова концепция за социалистическата икономика. Под натиска на събитията в Познан (октомври 1956) в полските предприятия се създадоха работнически съвети, независими от казионните профсъюзи. Този опит Тодор Живков ще пренесе по-късно и у нас във връзка с нашата реформа в управлението на народното стопанство. Ала след две-три години работническите съвети в нашите предприятия изчезват и — както много пъти в подобни случаи — без изобщо да бъде дадена оценка за тяхната работа или да бъдат изложени мотивите за преустановяване на тяхната дейност. Навлизането на съветските танкове в Будапеща (4 ноември 1956) и международното съвещание на комунистическите партии през 1957 г., което осъди дясната опасност и Титовия ревизи-онизъм, сложиха спирачка на реформаторските стремежи в социалистическите страни.

Едва през 1962–1963 години, под напора на обективната необходимост от реформи, ледът се пропука. Статията на съветският икономист Либерман „План, печалби и премии“, публикувана във вестник „Правда“ (9 септември 1962), постави началото на оживена дискусия по въпроса за икономическата реформа и пътищата за нейното осъществяване. В дискусията участваха видни съветски теоретици и плановици. Тя завърши с т.нар. „реформа Косигин“ от 1965 г., която се реализира постепенно до 1969 г. Насърчен от тази дискусия, Живков се зае с практическото осъществяване на икономическа реформа в България. Съставена бе специална група от икономисти (Гриша Филипов, Давид Давидов, Емил Христов, Георги Петров и др.), която да разработи виждания по този въпрос. На 9 октомври 1963 г. Живков подготви проект за докладна записка до членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и членовете на правителството за нова система на планиране и ръководство на народното стопанство. В нея той изтъкна, че на Майския пленум на ЦК (1963), вече бяха решени важни въпроси за по-нататъшното усъвършенстване и засилване ефективността на народното стопанство и преди всичко — преустройството на партийните, държавните и стопанските ръководства върху основата на производствено-отраслевия принцип. Но с това само се усъвършенства организационна-та структура на партийните, държавните и стопанските органи. В докладната записка Живков предлага да се обсъдят и решат няколко по-важни въпроса. Първият въпрос — за усъвършенстването на системата за планиране. Сега планът се фетишизира; допуска се прекомерно централизиране в планирането: централно се планира цялото народно стопанство до последната негова клетка — и то по всички показатели.^[121] Предлага се в бъдеще централно да се утвърждават само показателите по обема на производство в цени, а за някои основни производства — и в натура; показатели за капиталните вложения; за някои основни суровини и машини и вноските в бюджета.^[122] Вторият въпрос — за укрепването на стопанската сметка и засилването на материалната заинтересованост.^[123] Работната заплата в съвсем незначителна степен се определя от крайния резултат. Премирането на ръководните кадри е поставено в зависимост изключително от изпълнението и преизпълнението на плановите показатели, което стимулира съставянето на занижени планове. И следва една много важна констатация за нещо, което продължава да се повтаря и през 70-те, и през 80-те години: „Въпреки че всички признават съществуването на стоковото производство при социализма, ние на практика сме подценили значението и ролята на стоково-паричните отношения, а нашето планиране в повечето случаи влиза в противоречие с изискванията на закона за стойността“.^[124]

Къде е изходът? Изходът се търси в печалбата: „Законът за стойността въздейства върху производството и стимулира нарастването на производителността на обществения труд чрез печалбата“.^[125] „Печалбатапостигната при осъществяване на основното изискване на стопанската сметка — рентабилността, е онзи критерий, който в най-обобщен вид показва как се използват средствата за производство и работната сила във всяко отделно предприятие… Печалбата трябва да бъде такъв икономически показател, който да отразява в обобщена форма всички страни на стопанската дейност на предприятието — обемът на произведената и реализирана продукция, намаляването на себестойността на продукцията, повишаването на производителността на труда, икономия на производствените ресурси, подобряване организацията на производството и пр.“^[126] Във връзка с това Живков предупреждава, че „у някои може да се появи стремеж да получават колкото е възможно по-голяма печалба… Ако се допусне стихийно действие на печалбата, това би могло да породи у някои предприятия… стремежи да повишат своята рентабилност не за сметка на подобряване на работата си, а чрез тясно търговски, комерчески прийоми, чрез гонитба само на изгодна „конюнктура“, чрез подбиране на такъв асортимент на изделията, който носи висока печалба, макар че е по-малко нужен и ефективен за обществото“.^[127] Така и стана!

2

От 25 до 29 ноември 1963 г. (с известни прекъсвания) се обсъжда проектът за докладна записка на Тодор Живков. В препълнената зала за събрания на Министерския съвет са заели места членове и сътрудници на ЦК на БКП, на МС, видни икономисти, плановици и други ръководни специалисти в народното стопанство. В разгърналата се дискусия Евгени Матеев изрази съгласие с критиката на сегашната система на планиране и стимулиране, но възрази по принцип срещу направеното предложение за печалбата.^[128] Матеев стана прицелна точка на повечето от изказващите се. Опонираха му в обстойни изказвания Емил Христов, Давид Давидов, Георги Петров, Кръстьо Добрев и др.

И в случая с тази реформа отново се появи Живковата самонадеяност. Той не се вслуша в думите и препоръките на своите опоненти,^[129] а също на редица съветски икономисти, изказващи се в съветския печат против печалбата като единствен показател. Тези икономисти твърдяха, че в условия, при които производителят, а не потребителят има решаващата дума, липсва гаранция, че с използването само на този показател непременно ще се осигуряват както стоките, необходими на обществото, така и научно-техническия прогрес. Запалил се веднъж по въпроса за печалбата, Живков отиде до крайност, отхвърляйки почти всичко, което противоречеше на неговото виждане. Като се абсолюти-зираше показателят „печалба“ — при липса на каквато и да е конкуренция и при централизирано образуване на цените — се откриваше пътя за субективистично решаване от страна на стопанските ръководители както на въпроса за пропорциите, така и за номенклатурата и количеството на произведената продукция. Стопанските ръководители, стремящи се да постигнат по-голяма печалба, не бяха заинтересовани от производството на продукция, макар и необходима на населението, ако тя им донасяше по-малка печалба. По такъв начин пазарът започна да обеднява. Стоки, крайно необходими за широко потребление, изчезваха за сметка на по-скъпите, осигуряващи по-голяма печалба. В лексикона на икономистите (и не само в техния) трайно се настани понятието „дефицитни стоки“, които трудно или почти никак не можеха да се намерят на пазара.

3

Ще минат години и веднъж „на кафето“ в разговор с Емил Христов Тодор Живков ще му припомни този първи по-крупен опит за реформа. Впрочем тук искам да отбележа, че и на тази реформа никога не е давана официална оценка. И ето, тази сутрин, след близо две десетилетия, ние, помощниците, за пръв път ще узнаем, че в резултат на провеждането на посочената реформа България е била принудена… да заложи своя златен резерв, за да се измъкне от настъпилото тежко икономическо положение.^[130]

Живков направи и след това нееднократни опити за реформи в икономиката, в планирането, в ръководството на народното стопанство, за въвеждането на поредния „нов начин на планиране“. Той се беше пристрастил да подменя действащия икономически механизъм с нов, дори без да изчаква резултатите от предишния. На Юлския пленум на ЦК на БКП от 1968 г. подложи на обстоен анализ съществуващата у нас система на управление във всички сфери на обществения живот. В доклада му бяха набелязани разгърнати мерки и за „нов подход“ в планирането. Тези разработки дадоха, разбира се, известни положителни резултати в подобряването на управлението, включително и на народното стопанство. Ала и те не предвиждаха такива реформи, които

— без да засегнат логиката и хомеостазиса на съществуващата система

— да преобразуват организацията и начина на планиране, канцеларското ценообразуване, да преодолеят свръхцентрализма и бюрократизма, грубото администриране.

4

Опитите на Живков за реформи в управлението на народното стопанство — независимо от техния характер и дълбочина — удряха на камък. Подобна съдба постигна всички по-значителни реформаторски стъпки и в останалите социалистически страни. Защо? Защото успехът на тези реформи изискваше премахване на всички пречки по техния път и преди всичко — свръхцентрализираното планиране, властта на отрасловите министерства, задължителните количествени показатели и пр. Всичко това обаче означаваше и премахването на господстващата административно-командна система, установена в социалистическите страни, посягането на интересите на политическия и стопанския елит, който всъщност се разпореждаше със собствеността. С други думи - това означаваше ликвидирането на тоталитаризма и на едноличната власт. Без тези дълбоки промени в системата реформите имаха неизбежно характера на козметични мерки.

Много по-късно (през втората половина на 80-те години) беше приет Указ 56. С него се създаваха предпоставки за образуване на пазарно стопанство и развитие на парично-стокови отношения. Обаче и той можа да заработи по-пълноценно със съответни изменения — едва след премахването на командно-административната система и на личната власт.

18. СТАБИЛИЗИРАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

1

Десетилетието 1962–1971 г. е период на укрепване на лидерските позиции на Тодор Живков. Като съвместяваше двете длъжности - първи секретар на ЦК на БКП и председател на МС, той разполагаше с голяма власт, която можеше да бъде ограничавана само от Политбюро. Теоретически. На практика Политбюро му предоставяше възможности все по-свободно да упражнява тази власт. Нито един от участниците в най-висшия ешелон не беше негов съперник. Напротив. Те виждаха в лицето на Живков безспорния ръководител на партията и държавата. На повечето от тях той беше проправил пътя към висшия партиен орган. На него те се чувстваха задължени да помагат всячески за тържеството на „Априлската линия“. Съвместяването на двете длъжности от една и съща личност в конкретните условия улесняваше развитието и укрепването на едноличната власт на Живков и по-нататъшното срастване на БКП с държавата. В това отношение разглежданото десетилетие е времето, през което апаратът на ЦК дублираше все по-пълно държавните органи — и със своята структура, и със своята дейност. Основните, понякога и по-маловажни въпроси на държавната политика обикновено се обсъждаха и решаваха в Политбюро и Секретариата на ЦК, а понякога и на пленуми на ЦК. Зачестяваше практиката да се провеждат съвместни заседания на Секретариата на ЦК и МС за обсъждане на въпроси и вземане на решения, които след това МС и други държавни органи трябваше да изпълняват.

По отношение на властта у Живков настъпи видимо успокоение. Това му даваше възможност да съсредоточи вниманието си върху кардинални проблеми на икономиката и на външната политика на България. Същевременно той се възползваше от всеки подходящ случай — каквито бяха например заговорът начело с Иван Тодоров-Горуня или отстраняването на Митко Григоров и Начо Папазов, за да укрепи още повече своята еднолична власт и да си осигури безусловната подкрепа на Политбюро и Секретариата на ЦК.

Още в първите години на същия този период (през 1963) Живков поде инициативата за осъществяването на курс за постепенно сближаване на НРБ със СССР, за което ще разкажа по-нататък. Смут настъпи у Живков през 1964 г. Тогава ЦК на КПСС свали Н.С. Хрушчов като първи секретар на ЦК на КПСС и избра на негово място Л.И. Брежнев. Помня деня, в който пристигна у нас вестта за свалянето на Хрушчов. По неведоми пътища в апарата на ЦК тази вест тръгна отначало като мълва. Никой не споделяше открито за това събитие. В първите часове срещах по коридорите колеги с изписано по лицата учудване и недоумение. Все пак в нашите очи Хрушчов беше човекът, който намери смелостта да разобличи култа към Сталин и неговите престъпления.

След това по шетнята около работния кабинет на Живков се убедих в истинността на това, което в началото беше плъзнало като мълва. Приятелските отношения между Хрушчов и Живков бяха известни. Хрушчов винаги му е оказвал подкрепа, включително и при справяне със своите съперници. Какви ще бъдат взаимоотношенията с новия съветски ръководител? Ще успее ли да създаде и с него близки, приятелски отношения? Досега техните взаимоотношения са били строго официални. През 1962 г. съветска делегация начело с Хрушчов гостува у нас в отговор на официалното посещение на Живков в Москва през 1957 г. Център на вниманието беше естествено Хрушчов, макар в съветската делегация да участваше и Брежнев, тогава председател на Президиума на Върховния съвет на СССР. Към него обаче, се отнасяха като към останалите членове на делегацията. Кой да знае за предстоящата промяна?! Помня Хрушчов и неговата съпруга на приема при това посещение в България. Той беше в добро настроение. Нисък, набит, но и понапълнял, с лъскава глава, с малки, живи очи. Говореше оживено, шегуваше се, малко раздалечените му зъби се виждаха зад месестите устни и широката усмивка. Явно и той нищо не е подозирал за предстоящата промяна.

Веднага след вестта за свалянето на Хрушчов, по инициатива на Живков беше подготвено писмо на ЦК. В него му се отдаваше дължимото за неговите заслуги към развитието на нашата страна. Това беше правилна и необходима стъпка след толкова много венцехваления по негов адрес. Тази стъпка — и като политически жест, и като акт, адресиран към нашия народ — очевидно имаше и друг адресат — новия съветски ръководител. Този документ е бил обсъждан на пленум на ЦК на БКП от 16 октомври 1964 г., на който е била направена информация за събитията, настъпили в Съветския съюз. От участниците били изказани в пленума редица предложения и възражения по представения документ. Доколкото знам, в края на краищата той не беше изпратен в Москва.^[131]

2

Няма да мине много време и Живков ще съумее да спечели Л. И. Брежнев за каузата на България (разбира се и за собствената си кауза). От първото си приятелско посещение в Съветския съюз, след като Брежнев беше станал първи ръководител (25–27 октомври 1965), Живков се завърна много доволен. Беше намерил общ език с новия съветски ръководител и беше получил гаранциите, които очакваше. От аерогарата в София той дойде направо на площад „9 септември“ (сега „Ал. Батемберг“), където говори възторжено на многолюден ентусиазиран митинг. Лозунгът, който Живков издигна при едно от посещенията си в Москва — „Дружба от векове — за векове“, ще стане впоследствие много популярен. На стената на Държавния съвет, откъм фонтана, ще се появи огромен плакат с лика на Живков и Брежнев и лозунга, за който споменах преди малко. Той ще краси площада години наред.

Живков положи големи грижи, за да спечели благоразположението и приятелството на новия съветски лидер. И те се увенчаха с успех. Това приятелство му беше необходимо не толкова за да запази своя пост — той се чувстваше на него доста стабилно — колкото да разшири и задълбочи икономическото сътрудничество със Съветската страна, да извоюва редица облекчения при покупката на съветски нефт и други суровини на изгодни цени, а също на дотации при износа на селскостопанска продукция. За да постигне тази цел, Живков ще ухажва своя партньор, ще се възползва от неговата силно изразена емоционалност и от слабостта му към славословието и престижните награди. Така Брежнев ще стане първия човек в света (комай и единствения), удостоен три пъти със званието „Герой на Народна република България“. Неговият бюст ще се появи приживе в градинката срещу Софийския университет, за да изчезне при една от поредните реконструкции на бул. „Руски“ (сега „Цар Освободител“).

Когато болестта на Брежнев беше вече доста напреднала, Живков го убеди да дойде в България на лечение. Спомням си как в един студен софийски ден мръзнехме на Централната гара, за да го посрещнем. След съвсем кратък престой влакът потегли за Банкя, където на Брежнев беше обещано, че здравословното му състояние щяло да се подобри значително. След около два дни Политбюро даде за него и съпругата му вечеря в резиденция „Бояна“. Брежнев изглеждаше грохнал. Очевидно склерозата беше доста напреднала. Отношението на Живков към него по време на вечерята беше леко насмешливо. Обстановката беше гягостна. Докато на всички нас сервираха богата вечеря, предвидена в обявеното меню, Живков си поръча и в неговата чиния цъфнаха… две ябълки. Прекалено демонстративно се предоставяше възможност — и на нас, и на гостите — да се убедим, колко стриктно се придържаше той, Живков, към препоръчания му режим на хранене. След около половин час съветските гости напуснаха и на утрото си заминаха от България.

Сцената, която описах, се разигра малко след като Живков беше приел Константин Катушев, тогава секретар на ЦК на КПСС. При тази среща той изказал пред госта мнение, че във връзка със състоянието на Брежнев, когато той не може вече да изпълнява пълноценно своите функции, би било правилно да бъде избран за председател на партията, а на поста генерален секретар да бъде поставен по-млад човек, който да поеме всекидневната работа. В скоби ще кажа, че по това време цялото Политбюро на ЦК на КПСС беше доста застаряло. Живков помолил Катушев да предаде това мнение на Черненко, без обаче да уведомят Брежнев. Това ни разказа Живков. С огорчение той добави, че Черненко уведомил Брежнев за това негово мнение.

3

Колкото до съседните на България страни, още от началото като министър-председател Живков ще провежда линия на успокояване на обстановката на Балканите и установяване на добросъседски отношения. По-късно, заедно с Николае Чаушеску, с когото ще си оспорват авторството, Живков ще ратува за превръщането на Балканите в зона на мира, свободна от ядрено оръжие. Разбира се, България и занапред щеше да провежда външна политика (както в отношенията със своите съседи, така и с останалия свят) в рамките и в духа на съгласуваната със СССР и в организацията на Варшавския договор международна политика. Като се придържаше към тези рамки и към този дух, същевременно Живков щеше да лавира, да успокоява, щеше да се опитва да притъпява подозренията, да спечелва съветската подкрепа за един или друг свой външнополитически ход.

В срещите си с Тито в Белград, а след това и в София — независимо от така наречените „открити въпроси“ — той ще положи немалко усилия за подобряването на взаимоотношенията и за развитието на взаимноиз-годно икономическо сътрудничество. Придържайки се към линията -да не се отговаря на нападките на западната ни съседка — Живков ще отделя нарочни грижи за социално-икономическото и културното развитие на Пиринския край като неделима част от България. На 15 юни 1978 г. Живков, вече председател на Държавния съвет, придружен от Александър Лилов, народен представител от този край, и Кръстьо Тричков, бивш първи секретар на ОК на БКП в Благоевград, пристигат в града, носещ името на Димитър Благоев. Това не е първо посещение на Живков в този град, нито негова първа среща с жителите му. Ала този път поводът беше по-особен. Срещата беше предназначена не толкова за вътрешна консумация, колкото за нашите западни съседи и за световното обществено мнение. В последно време недружелюбната политика на югославското ръководство се беше засилила. Взела беше дори и по-враждебен характер. Освен това Живков разполагаше със сведения за предстоящо посещение на Тито в Москва, по време на което той щял да се опита да настрои Брежнев и съветското ръководство срещу нас. Затова Живков реши освен дипломатическите канали да използва и този митинг — от сърцето на Пиринския край да апелира публично към добросъседски отношения и сътрудничество с Югославия. Денят беше хубав, слънчев. Атмосферата — приповдигната.

След среща с бюрото на ОК на БКП се придвижихме към стадиона, където беше свикан митингът. Знамена, лозунги, възгласи. Недалечната красива планинска верига, потънала в зеленина, придаваше особен колорит. Словото на Живков се слушаше с голямо внимание и с одобрение. Сърцевината на това слово беше миролюбивата политика на България на Балканите — вкл. и към Югославия — в духа на Устава на ООН и на Заключителния акт на конференцията в Хелзинки. Живков отново заяви, че България няма териториални претенции към Югославия, както спекулират някои среди в западната ни съседка и иска да развива мащабни отношения с нея. Същевременно искам със същата яснота и недвусмисленост, с която изразявам нашата готовност да развиваме добросъседски, в истинския смисъл на думата братски социалистически отношения между Народна република България и Социалистическа република Югославия — да подчертая нашето категорично „не“ на опитите да се злоупотребява с нашата политика и конструктивност, да се заблуждава световното мнение или да се вмесва който и да било в нашите вътрешни работи“. Той прибягна и до нестандартен ход. Публично заяви: „Ние сме готови да подпишем декларация, с която Народна република България и Социалистическа република Югославия да потвърдят тържествено принципа за ненару-шимост на границите и взаимния отказ от териториални претенции. Готови сме да сторим това незабавно, без всякакви условия и без всякакво отлагане. Стига югославската страна да е съгласна — лично аз съм готов още утре да отида в Белград, за да сложим с другаря Тито нашите подписи под такъв документ!“ (к.м. Н.Я.).^[132]

4

Добросъседските отношения с Гърция, за които Тодор Живков има безспорни заслуги, ще бъдат подплатени от дългогодишно приятелство с видния гръцки политик Константинос Караманлис. То не почиваше само върху пресметливостта. Наблюдавал съм Живков във взаимоотношенията с гръцкия си колега — отнасяше се към него с подчертано уважение, стараеше се да го убеди, че в отношенията с Гърция се отнася искрено и откровено. Караманлис — висок, едър, строен и красив мъж, интелигентен и опитен политик, оцени стремежа на Живков да скрепи добросъседските отношения с лично приятелство и му отвърна с взаимност. Приятелски отношения Живков установи и с Андреас Папандреу.

Спомням си посещението на Живков в съседна Гърция през април 1976 г. Това беше изключително успешно посещение. Българската делегация бе посрещната от гражданството в Атина с голям интерес и с приятелски прояви. Домакините — президентът Цацос и министър-председателят Караманлис — изразиха своето желание и решимост да работят за по-нататъшното развитие на гръцко-българското приятелство. Нарушавайки протокола, една вечер Караманлис заведе Живков и придружаващите го лица в една таверна. Там прекарахме много прият-но. В продължение на няколко часа се наслаждавахме на хубавите и мелодични гръцки песни, изпълнявани с голямо майсторство. Създаде се непосредствена, приятелска атмосфера. Водените официални разговори през следващите дни протичаха в още по-благоприятни условия.

Посещението завърши с пресконференция с гръцки и чуждестранни журналисти. Интересът беше много голям. Тодор Живков започна е кратка равносметка на посещението, изрази удовлетворението си от постигнатото. Това, което доминираше — подчерта Живков — е взаимното желание да развиваме добросъседски и приятелски отношения във всички области, което е в интерес на двата народа. Той изрично отбеляза заслугите на Караманлис за развитието на тези отношения в положителна насока. Заваляха въпроси. Живков отговаряше много спокойно, откровено и изчерпателно. Макар вътрешно напрегнат, от лицето му не слизаше приятелската усмивка. Изведнъж бонтонът бе нарушен. Кореспондентът в Гърция на в. „Нова Македония“ (издаван в съседна Македония) запита как стои въпросът за македонското национално малцинство в България и съществува ли днес „македонски“ въпрос. Очевидно целта бе да бъде предизвикан Живков да вземе отношение, което би засегнало не само Белград, но и Атина. Седнал бях на първия ред. Наблюдавах внимателно Живков. Докато му се превеждаше той слушаше видимо спокоен. Нашият преводач обаче започна да нервничи. Разбирайки колко е деликатно положението, той ядосано отправи реплика към журналиста, задаващ въпроса, опита се да го спре. Живков с изразителен жест успокои преводача. Усмивката му стана още по-видима. Когато взе думата, той подчерта, че едва ли е правилно въпроси, които засягат България и Югославия, да се обсъждат на територията на трета страна. Що се отнася до т.нар. македонски въпрос — в България такъв въпрос не съществува като вътрешен въпрос. А какви са хората, които живеят в България, каква е тяхната националност — това е въпрос на България, това е свещено право на всеки един човек сам да го определи. Този въпрос не може да се решава нито в Белград, нито в Атина, нито във Вашингтон, нито в Москва. Не бива той да бъде повод за намеса в работата на една или друга страна. Ръкоплясканията на присъстващите журналисти бяха най-точната оценка на позицията, изразена тогава от Тодор Живков.

5

По-деликатни и по-сложни бяха нещата с Турция. Преди „възродителния процес“ Тодор Живков умееше да лавира, да поставя на преден план общите ни интереси и необходимостта от добросъседски отношения. Негов успех беше спогодбата от 1968 г. за събиране на разделените семейства. През 1978 г. с изселването на повече от 100 хиляди души се изчерпи действието на тази спогодба. Съвместно с турския президент Еврен беше потвърдена общата позиция, че процесът на изселване от България е приключил. Периодичните изселвания на българските турци, подстрекавани от Анкара, внасяха смущения в икономиката и в отношенията между българското и турското население у нас. Впоследствие „възродителният процес“ отрови взаимоотношенията ни с Турция. Доста време ще е необходимо, а и доказателство за добра воля на България и на Турция, която никога не е прекратявала активната дейност на своите специални служби на наша територия, за да се нормализират напълно двустранните ни връзки.

6

Известни са по-специалните отношения между Тодор Живков и Николае Чаушеску. По-специални, защото в продължение на четвърт столетие между двамата се провеждаха ежегодни (а понякога и два пъти в годината) срещи на българска или румънска територия. Тези взаимоотношения започнаха още от Деветия конгрес на Румънската комунистическа партия (юли 1965) — първият партиен конгрес, проведен от Николае Чаушеску след като беше станал генерален секретар на партията. Придружавах нашата делегация, водена от Живков. Конгресът заседаваше в голямата зала на ансамбъла, построен непосредствено до бившия кралски дворец. Това беше времето на силно влошените отношения между КПСС и ККП. Румънската комунистическа партия лавираше и балансираше своето поведение между двата колоса. Но в цялата атмосфера на конгреса се чувстваше благосклонното отношение на делегатите към представителите на ККП. Делегациите на двете партии (КПСС и ККП) бяха разположени на първия ред — симетрично от двете страни на залата. При влизане и излизане от нея те се движеха по двете успоредни пътеки, без да става нужда да се срещат.

Конгресът реши партията да се преименува на Румънска комунистическа партия. Той призна партийния стаж на членовете на РКП не от тяхното встъпване в партията, а от деня, в който са участвали в една или друга проява на класовите борби преди войната. Този Девети конгрес на РКП, на който Николае Чаушеску укрепи позициите си на първи партиен ръководител, сложи началото на диктаторската му власт до неговата и на съпругата му Елена екзекуция. Пак оттогава срещите на Живков и Чаушеску се провеждаха регулярно, независимо от степента на влошаването на отношенията на Румъния с останалите страни-членки на Варшавския договор. Няма друг партиен и държавен ръководител, с когото Живков да се е срещал толкова често. Той смяташе, че е най-подходящата фигура, която може да въздейства на Чаушеску. При двуличната политика, която провеждаше, и опасността да изпадне в изолация, Чаушеску държеше много на срещите си с Живков. На тях румънската преса даваше голяма, прекалена публичност. „Скънтея“, органът на партията, и другите вестници пълнеха по няколко страници с материали от взаимните посещения и с по четири-пет снимки на двамата ръководители. Обикновено тези срещи се съчетаваха с лов. И двамата бяха запалени ловци, носители на златни медали, и негласно си съперничеха.

Нисък, слаб (говореше се, че имал диабет), заекващ, винаги добре подготвен предварително (което невинаги можеше да се каже и за Живков), Николае Чаушеску афишираше приятелски чувства към своя събеседник и към нашата страна. Когато се нервираше по време на срещите, той загубваше контрол върху дишането си и започваше силно да заеква — просто ми ставаше неудобно. Никога не съм го виждал толкова изнервен и така силно да заеква, както на една от срещите с нашата делегация в резиденцията в Снагов. Тогава Людмила Живкова, министър на културата, прямо и много остро осъди неуважителното отношение на румънската страна към нашите паметници на културата, намиращи се в Румъния. Нейна заслуга е, че превърна този въпрос на нашите взаимоотношения в първостепенен. За тази среща разказва подробно Петър Младенов.^[133]

Николае Чаушеску идваше в България винаги придружен от Елена Чаушеску. По негово категорично настояване във всички официални съобщения за посещението се възпроизвеждаше формулата: „Другарят Николае Чаушеску, заедно с другарката Елена Чаушеску“. Тази негова позиция не беше случайна. Тя узаконяваше положението на тяхната равнопоставеност. С това щяхме да бъдем винаги длъжни да се съобразяваме. В началото тази формула доста ни шокираше. Впоследствие свикнахме с нея. Тя обаче допадаше на Живков, защото улесняваше положението на Людмила Живкова като първа дама у нас, която трябваше да придружава Елена Чаушеску. От друга страна, това се оказа удобен начин за преднамерено обработване на общественото мнение в България във връзка с по-далечните планове на Живков, свързани с въпроса за наследника.

Живков се стремеше да развива двустранното — особено икономическото — сътрудничество с Румъния. А също да се възползва от добрите румъно-югославски отношения. Но обгазяването на Русе от румънска територия — този тежък за русенци проблем — продължи, независимо от афиширането на близки приятелски отношения между двамата ръководители и даваните от румънска страна обещания за промяна на положението. Продължи и пренебрежителното — да не кажа по-силна дума - отношение към паметниците на българската култура, свързани с борбите ни за независимост, намиращи се на румънска територия. Въпреки нашите енергични протести, въпреки личната намеса на Живков, а и на министър-председателя на България Георги Атанасов, отровните химикали продължаваха да прииждат от Гюргево на наша територия, а българското училище в Букурещ — наша светиня от времето на Ботев и Левски, беше безвъзвратно унищожено.

Доста години румънската делегация, водена от Чаушеску, настоятелно предлагаше да изградим съвместно язовир с електроцентрала (и съвместен път върху язовирната стена) на Дунав, в района на Никопол — Турну Мъгуреле. Нашата страна в преговорите не беше убедена в целесъобразността на такъв проект. Но Живков тактично не се противопоставяше и се съгласи да започнат предварителни проучвания. Останах с впечатлението, че между нашите специалисти имаше разделение и колебания. Аргументите на част от тях против този проект, който беше и доста скъп, бяха много сериозни. Румънската страна беше настойчива. След завършването на канала „Дунав — Черно-море“, който румънците построиха, се освобождаваха техни човешки ресурси и много техника, които искаха да оползотворят на новия обект. Освен това проектът беше за тях много по-изгоден, отколкото за нас. Техният дунавски бряг е много по-висок от нашия, което означава, че след изграждането на язовира много километри българска брегова земя щяха да бъдат залети. А доколкото проектът щеше да засегне и югославските интереси, Чаушеску предлагаше своите услуги за уреждането на този въпрос. Макар и бавно, разговорите и подготовката за осъществяването на проекта продължаваха.

Чест прави на Българската академия на науките и на нейния председател тогава — акад. Ангел Балевски, че проявиха самоинициати-ва и намериха кураж да се намесят по този въпрос. Ръководството на БАН изготви и изпрати съответен доклад в ЦК. В подготовката на доклада бяха привлечени най-добрите наши учени и специалисти. Те доказваха колко неизгоден за нас е предлаганият проект — особено от екологическа, а също и от икономическа гледна точка. Проектът така и не можа да бъде осъществен. Редица години председател на българо-румънския комитет за сътрудничество от наша страна беше Андрей Луканов. От румънска страна — ветеранът на Румънската комунистическа партия Леонте Ръуту, член на Политбюро на партията, човек улегнал, дружелюбен, с богата политическа биография, добре познаващ проблемите на нашето сътрудничество. Гневът на Чаушеску не отмина и него — Ръуту изчезна изведнъж от двустранните ни срещи.

По време на българо-румънските разговори по икономическите въпроси от наша страна обикновено докладваше Луканов — правеше ми впечатление колко добре и детайлно познаваше въпросите, колко аргументирано и компетентно защитаваше нашите позиции, колко беше тактичен и убедителен. Това импонираше на румънските събеседници. Той се стараеше словото му да звучи предимно информативно, за да се даде възможност на двамата ръководители да кажат решаващата си дума.

При едно завръщане от Букурещ Живков ни извика в своята кабина. Впрочем той винаги имаше обичая да събере в самолета участниците в даденото посещение, за да се направи разбор на резултатите. Така постъпваше обикновено и с журналистите, които придружаваха него или българската делегация. Този път след общия разбор при Живков останахме Петър Младенов и аз. Разговорът между двамата се завъртя около Луканов. Тогава научих от Младенов, че Луканов е завършил Московския държавен институт по международни отношения с отличен успех. Бил много ученолюбив, уплътнявал максимално своето учебно време. Успял да научи и усъвършенства няколко западни езика. При икономически преговори с чужденци можел с лекота да се прехвърли от един към друг език, което правело хубаво впечатление на западните бизнесмени.^[134]

7

При едно от посещенията на Николае Чаушеску „заедно с Елена Чаушеску“ разговорите се състояха в Правец. Там специално за Живков беше построена резиденция в битов стил. Благодарение на щедрите грижи на Живков, неговото родно село Правец за няколко години се бе превърнало в хубав благоустроен град. Автоматичната доилка, която Хрушчов подари на Живков, той предостави на кравефермата в Правец. Към селото бе прикрепена специална строителна част. За кратко време бяха изградени ново читалище (което впоследствие бе съборено и заменено с друго, по-просторно и по-модерно), ново училище, административни сграда на селсъвета и управата на ТКЗС, язовир, хотел, ресторант, нов център, много жилища, физкултурен салон, мотел, бензиностанция, добре и специално снабдени магазини и пр. Правец се превърна в център на българската електроника.

В годините, когато едноличната власт на Живков бе неоспорима, в Правец беше възстановена родната му къща. Тя се превърна в забележителност, която се посещаваше масово и организирано от българи и чуждестранни гости. В едно от помещенията на читалището беше уредена експозиция на историята на Правец. В нея най-много място беше отделено на революционния път на Живков. Заедно с румънските гости посетихме експозицията. Девойката-гид с най-големи подробности разказваше за бойните подвизи и политическия възход на техния именит съселянин в присъствието на Живков…

Година-две по-късно наша делегация начело с Живков, която придружавах, посети Корничещи, родното село на Чаушеску. Тогава разбрах защо нито Живков, нито Чаушеску не изпитваха (или поне не издаваха) някакво неудобство при разглеждането на правешката експозиция…

Посрещането на двамата ръководители в Корничещи беше изключително тържествено. Насъбралото се множество ги поздравяваше особено сърдечно. Вниманието и възгласите, разбира се, бяха насочени главно към техния съселянин. Организаторите се бяха постарали да придадат по-голяма зрелищност на посрещането: десетките метри, които двамата ръководители трябваше да изминат пеша в централната част на селото, бяха постлани с най-скъпи и пищни персийски килими. Истинска килимарска изложба, не обаче за любуване, а за ползване — да не би да се напрашат обувките на гостите, а и гледката очевидно да е по-приятна. Да се начудиш — престараване или лош вкус…

Истината обаче налага да се каже, че това, което Чаушеску беше направил за развитието на родното си село, бледнееше пред постигнатото в Правец. Освен това предполагам, че той изобщо не успя да увековечи собствената си персона с паметник в Корничещи, както стана с „бюста“ на Живков в центъра на Правец. „Бюст“, който след началото на перестройката изчезна във връзка с реконструкцията на градския площад. По този повод народното творчество сътвори гатанката: „Кой е този, който надживя собствения си паметник?“ Предполагам, че все пак Живков не беше се отказал от надеждата някой ден да бъде публично изложен негов бюст. Защото веднъж ни изпрати, няколко негови помощници, да посетим ателието на известен скулптор, за да изкажем мнението си за новия бюст, който той беше изваял.

Пред нас Живков изразяваше своето превъзходство над Чаушеску и говореше за него с известна насмешка. Но тайно му завиждаше.

Завиждаше му, че е съумял да установи президентска власт. Постара се да му подражава — най-вече при подготовката на наследник на своята еднолична власт…

8

Тодор Живков умееше при срещи с държавници от други страни да създава обстановка на непосредственост, бързо да разтопява ледовете и да намира общ език със своя събеседник. Казвал ми е по този повод, че когато сяда да води разговор, предварително си представя какво събеседникът му очаква да узнае. По такъв начин още в началото хваща „бика за рогата“. Вярно е, слабата образованост му изиграваше понякога лоша шега и ние, слушателите, изпадахме в неловко положение - особено когато започваше да споделя за детството си в Правец, за работата си като младеж в Държавната печатница, или за дядо Жив-ковски от Правец, който на сто и кусур години, когато срещал хубава булка, се вайкал: „Защо не съм десет-двайсет години по-млад…“ Когато решаваше да се шегува, невинаги спазваше добрия тон. Стигаше дори до дебелащина. Иначе по време на преговорите умееше ясно да откроява проблемите, смислено, а понякога дори находчиво да отговаря на повдигнати въпроси. А когато се разглеждаше по-конкретен, например, икономически въпрос, за който се изискваха по-детайлни познания, той предоставяше думата на съответния член на делегацията. Със съгласуването на комюникета, обширни декларации или двустранни споразумения се занимаваха, разбира се, членове на делегацията и хора от Кабинета или от Министерството на външните работи. Само понякога се налагаше отделен въпрос, по който не можеше да се преодолеят различията, да се съгласува с Живков, за да се защитава позицията, която той определяше.

Най-силни и най-хубави са ми впечатленията от първото посещение на Тодор Живков в Куба (1970) и срещата му с фидел Кастро. Тогава Живков — първият ръководител на социалистическа страна, посещаващ официално Куба — беше в стихията си и съумя да се сближи и сприятели с легендарния фидел.

9

Не си поставям задачата да разглеждам изчерпателно външнополитическата дейност на Тодор Живков. Ограничавам се с отделни моменти — главно през десетилетието, когато беше министър-председател, за които имам и непосредствени впечатления.

И като председател на Министерския съвет, и след това като председател на Държавния съвет Живков провеждаше активна външнополитическа дейност. Многобройни са неговите посещения в Западна Европа, в северните страни, в арабския свят, в страни на Азиатския и Африканския континент. Два пъти той говори от трибуната на ООН. Срещал се е с ген. Де Гол, с германския канцлер Хелмут Шмидт, с императора Реза Пахлави, с Бруно Крайски, с абисинския император Хайле Селасие и много други държавни ръководители. Посрещаше делегации или държавни глави от десетки страни. Винаги проявяваше високо самочувствие и самоувереност. Тези срещи и тяхното отразяване в печата издигаха престижа на България, съдействаха за развитието и обогатяването на взаимните икономически, културни и външнополитически контакти. Но те в немалка степен бяха използвани умело за издигане на собствения Живков авторитет, за демонстриране пред външния свят на своето положение на дългогодишен и безспорен ръководител на България.

Съществен дял в дейността за подобряване и стабилизиране на международното положение на България през периода до 1971 г. има Иван Башев като министър на външните работи. Висок, строен, обаятелен, скромен, той притежаваше широка култура. Башев — член на БОНСС в Юридическия факултет, интерниран в „Еникьой“, първият главен редактор на в. „Народна младеж“ — беше набрал богат политически и международен опит като наш представител в Световната федерация на демократичната младеж в Париж, член на Изпълнителния комитет и секретар на тази организация. След завръщането си в страната, той стана зам. министър на културата. През годините, в които беше министър на външните работи в правителството на Живков, той спечели за каузата на България симпатиите и подкрепата на държавници от много страни. Обаче Живков го недолюбваше. Прекалено културен и опитен в международните дела, принципен, със собствени позиции, които умееше да защитава и отстоява, Башев не се нравеше и не можеше да се нрави на човека, който все повече изискваше преди всичко послушание. Спортист, страстен скиор, в един зимен ден Башев стана жертва на нелепа и трагична смърт на Витоша, недалеч от хижа „Алеко“. Спомням си, че тая нощ дежурен по Политбюро беше Милко Балев. Сутринта от него научихме трагичната вест.

При търсенето на приемник на Башев се спрягаха имената на Начо Папазов, на Александър Янков (тогава посланик в Лондон) и др. Изборът падна върху Петър Младенов, който седя на този пост в продължение на 18 години. Син на загинал партизанин, Младенов беше завършил Института за международни отношения в Москва. Той работи като секретар на ЦК на Комсомола, след това беше секретар на Окръжния комитет на партията във Видин. Като министър на външните работи, а малко по-късно и член на Политбюро Младенов прояви качества на опитен политик и дипломат. Датата 10 ноември 1989 г. е свързана и с неговото име. След нея той беше за кратко време генерален секретар на партията, а след това — президент на републиката.

19. СТРАТЕГИЧЕСКИ „МАНЬОВЪР“ - СБЛИЖАВАНЕ И В ПЕРСПЕКТИВА СЛИВАНЕ СЪС СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

1

Гръбнакът и главната ос на външната ни политика продължаваха да бъдат отношенията със Съветския съюз. Известни са особените грижи, които Тодор Живков полагаше за развитие на тези отношения. Това се диктуваше — освен от исторически — и от идеологически, политически, географски и икономически причини.

В своята дейност — както във вътрешен, така и в международен план — Живков трябваше да се съобразява с позициите и мнението на съветското ръководство. От друга страна, той залагаше на близките отношения с КПСС и съветското правителство за решаване проблемите на развитието на социализма в България и запазване на нейната сигурност. Немаловажно беше и съображението да укрепва и собствената си власт.

В двустранните ни икономически отношения Живков се ръководеше от разбирането, че България, бедна на суровини, може да си ги набави от необятния Съветски съюз. Дори по време на световната петролна криза, която засегна дълбоко енергетиката и изобщо икономиката на много напреднали страни, България продължаваше да получава договорения от по-преди съветски нефт и то на цени, които далеч отстъпваха от новите цени на световния пазар. Това даде възможност на България да задоволява своите нужди от нефтено гориво и да продължава да развива химическата промишленост, която донасяше на страната голяма част от необходимата й валута. Нещо повече, България можеше да си позволи да реекспортира част от получения нефт срещу валута. В същото време Живков гледаше на Съветския съюз и като на огромен потенциален пазар, в който селскостопанската продукция, а впоследствие и произведенията на промишлеността можеха да намират добър прием. Този пазар внасяше сигурност в развитието на нашата икономика, даваше възможност да се повишават темповете на икономическия растеж. Особено като се има предвид, че съветският пазар не беше много претенциозен, що се отнася до качеството на нашата продукция.

Една от любимите теми на нашата пропаганда тогава бе за братската безвъзмездна помощ, която Съветският съюз ни оказва. Не съм запознат с точните разчети на нашите икономически взаимоотношения. В замяна съм чувал неведнъж от самия Живков, че въпросът с безвъзмездната помощ е един мит, че за всичко, което получаваме, ние си плащаме. Понякога той казваше това в нервно състояние, раздразнен очевидно от някои възникнали трудности в двустранните ни икономически отношения. Според някои източници, само през годините 1979–1985 България е получила от Съветския съюз безвъзмездна помощ на обща сума 2.9 милиарда рубли (по тогавашни цени), предназначени главно за стимулиране развитието на нашето селско стопанство.^[135]

2

Скоро след Априлския пленум 1956 г. в съветското посолство в София се състоя официален обяд на ръководните съветски дипломати у нас с Политбюро. В своя тост Тодор Живков отдели централно място на въпроса за дружбата и сътрудничеството между България и Съветския съюз, на водената от БКП, българското правителство и от него лично политика на развитие и обогатяване на тази дружба и всестранното ни сътрудничество. Някои на Запад ни критикуват за тази политика, наричат ни сателити, каза Живков. И с присъщата си прямота подчерта, че ако той се опита да говори пред нашия народ против Съветския съюз, веднага, за 24 часа, ще престане да бъде първи секретар. „Мен народът и комунистите веднага ще ме свалят от този пост. Защото любовта към Съветския съюз, към КПСС е така дълбоко вкоренена у нашия народ, че който и да е политик, който се осмели да се обяви против тази дружба, ще се наложи веднага да слезе от политическата сцена“.

Този тост има своя предистория. Българо-съветските дружества, възникнали още преди 9 септември 1944 г., след тази дата бяха покрили цялата страна. Начело на тяхното ръководство тогава беше Цола Драгойчева. Тя се ползваше в Съветския съюз с голямо обаяние, благодарение на своята дългогодишна революционна и антифашистка дейност. Българо-съветските дружества и тяхното ръководство проявяваха завидна активност, развиваха многообразна дейност. Най-видни представители на съветската интелигенция гостуваха у нас по линия на българо-съветските дружества. Имаше очевидно „опасност“ сред културните и особено политическите среди в СССР да се създаде впечатлението, че именно българо-съветските дружества и тяхното ръководство са истинският „мотор“ на развитието и укрепването на дружбата между българския и съветските народи. Възможно е Тодор Живков да е разполагал вече с подобна информация. Затова и патосът в неговия тост на официалния обяд в съветското посолство се състоеше в това — да подчертае категорично, че в България основният щаб, основният двигател на развитието и обогатяването на дружбата между нашите народи и между двете страни е ЦК на партията, неговото Политбюро.

Скоро след това — в началото на 1957 г. — по доклад на Живков пред пленум на ЦК на БКП, българо-съветските дружества бяха разпуснати. Реши се да се развие всенародно движение за българо-съветска дружба, начело с Общонароден комитет.

3

В първите дни на август 1963 г. Тодор Живков замина на почивка в Евксиноград. Едновременно с него всички от Кабинета излязоха в отпуск. Този път дежурен останах аз. Преди да замине, Живков ми съобщи, че тези дни ще има заседание на членовете на Политбюро, които са в София. Ще се обсъжда важен документ (не ми каза какъв). Поръча ми да присъствам, да си водя бележки и да му се обадя по телефона, за да му съобщя как е преминало заседанието.

Документът беше вече изпратен на членовете на Политбюро от отдел „Деловодство“ на ЦК, както си му беше редът. Така че с неговото съдържание аз се запознах на самото заседание. Това беше проект за писмо на Живков до Н. С. Хрушчов, в което се развиваше идеята за всестранно сближаване на Народна република България със Съветския съюз и в перспектива „сливане“ на двете страни. Както узнах по-късно, този проект за писмо беше резултат от изказаната от Живков на пленума на ЦК на БКП от 31 юли 1963 г. идея „да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и правителството на СССР, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика — в перспектива с нейното сближаване и по-нататъшното политическо сливане“^[136].

Заседанието се състоя в кабинета на Боян Българанов — в ъгловата стая до заседателната на Политбюро, на втория етаж на Партийния дом. Ръководеше Българанов, присъстваха Енчо Стайков, Иван Михайлов и Живко Живков. Изказаха се всички. Стайков и Ж. Живков говориха най-обстойно, направиха редица аргументирани възражения на постановките в писмото. Българанов също се отнесе критично към тези постановки, като изказа и свои съображения. В по-краткото си изказване Иван Михайлов се присъедини към общото мнение и отправените критични бележки. Членовете на Политбюро говориха по принцип за характера на нашата дружба с СССР, за нейните особености — като дружба с дълбоки исторически корени. Тя, естествено, се развива в нови условия и ще се задълбочава. И по силата на обективните фактори -постепенно ще прерасне в сближение между социалистическите страни. Разбира се, на БКП, на България се полага да бъдат начело в развитието и задълбочаването на дружбата със СССР, а също и в процеса на сближение на социалистическите страни със Съветския съюз. Но срещу постановката за сливането със Съветския съюз бяха изказани сериозни възражения и предупреждения. Обявяването сега на такъв курс бе оценено като преждевременно и политически неправилно. За него не са назрели нито икономическите, нито политическите, нито народопсихо-логическите условия. Нашият народ не е подготвен за подобно развитие на българо-съветските отношения и няма да бъдем правилно разбрани. Такъв курс би означавал забягване напред — както от гледна точка на икономиката, така и на политическите отношения. Освен това постановката за сближаване и особено за сливане със Съветския съюз би поставила самия Съветски съюз в неудобно положение, както пред другите страни от социалистическата общност, така и в международно отношение. Това би потвърдило съмнението, че възникването на социалистическите страни след Втората световна война, в условията на настъплението на съветската армия, е станало едва ли не с цел да бъдат те анексирани по-късно от Съветския съюз. Освен това беше изказано и предупреждение, че такава постановка няма да се посрещне добре и от останалите социалистически страни. В тези страни такъв курс не е актуален, не е реален и по такъв начин ние някак си се откъсваме от тях. Искаме едва ли не да ги изпреварим, макар в икономическо отношение да не сме по-напред от тях.

Фактически се възразяваше категорично против предложения курс за сливане със Съветския съюз. Що се отнася до сближаването, предлагаше се този въпрос да се разучи, внимателно да се разработи и допълнително да се съгласува със съветските другари. Всъщност четиримата членове на Политбюро не одобриха материала, предложен от Живков. Приеха го единствено за сведение. През цялото време си водех добросъвестно бележки, както ми беше поръчано.

Това, което стана на заседанието, беше по същество сериозен политически сблъсък. Най-рано пострада Енчо Стайков. Неговата активна политическа кариера свърши скоро след това. Той беше човек, когото много уважавах. Висок, едър, с тромава походка, с благ поглед, много непосредствен в отношенията си, Стайков беше един от изявените дейци на партията. Знаех и за неговите заслуги като главен редактор на в. „Работническо дело“, във връзка с борбата за преодоляване на култа към личността на Вълко Червенков. През 1953 г. бях член на комисията, която проведе под негово председателство във Висшата партийна школа държавен изпит по история на БКП. Правеше впечатление колко внимателно и предразполагащо изпитваше курсистите, колко много му се искаше да им помогне да се представят по-добре. Енчо Стайков беше един от силно разочарованите ръководители от развитието на нещата в партията през годините след Априлския пленум.

След заседанието се обадих на Живков по телефона. Обясних му, че е било доста продължително, че са били изказани много възражения и нови съображения, поради което не ми е възможно да го информирам по телефона. Останах с впечатлението, че той е изненадан. Предложих да му напиша подробно писмо, в което да изложа становищата и аргументите на отделните другари. Ако в архивите на Живков бъде намерено това писмо, ще могат да се осветлят по-пълно изказванията на отделните участници. Защото междувременно Енчо Стайков, Боян Българанов и Иван Михайлов починаха. Останахме Живко Живков и аз — като единствени свидетели.

4

Не ми е известно как е протекло заседанието на останалите членове на Политбюро в Евксиноград по същия въпрос, факт е, че тогава писмото до Хрушчов не беше изпратено. В замяна на това започна подготовката на пленум на ЦК по същия въпрос. Пленумът се състоя на 4 декември 1963 г. По първа точка от дневния ред — „Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на HP България със Съветския съюз“ — докладва Живков.^[137] Съобщава, че този въпрос се внася за обсъждане от Политбюро. Бил е поставян на един от пленумите на ЦК, а после — обсъждан и в Политбюро. Предлага на сегашния пленум „всестранно да бъдат разгледани всички по-важни аспекти на този въпрос и да бъдат набелязани главните предложения, които Централният комитет на БКП би следвало да направи пред ЦК на КПСС“.^[138] Сближението и сливането на България със СССР — подчертава Живков — „за България и българския народ това е акт от историческо значение, който ще постави началото на нова глава в българската история, ще открие нов етап в развитието на страната по пътя на социализма и комунизма“^[139]. Основната насоченост на доклада е да се обоснове, че „от подобряване и разширяване на помощта и взаимното сътрудничество сега трябва да се премине към най-тясно свързване на нашата икономика с икономиката на Съветския съюз, към най-тясно сближение и в бъдеще към сливане на НРБ със СССР“.^[140] Живков изрично подчертава, че „пълното сливане на България със СССР не стои като наша непосредствена задача“. Това е „нашата крайна цел“.^[141] При това, по-нататъшното сближение на България със Съветския съюз, най-тясното свързване на нашата икономика с икономиката на Съветската страна трябва да става на взаимно изгодна основа. „Това сближение и свързване ще бъде от грамадна полза за нашата страна, но то ще бъде полезно и за Съветския съюз, и за цялата наша социалистическа общност“.^[142]

На преден план при обосноваване на новия курс са изведени икономическите съображения. И това е напълно понятно. В Директивите за развитието на страната до 1980 г., приети на Осмия партиен конгрес, беше поставена задачата до този срок промишленото производство да се увеличи 6.5–7 пъти в сравнение с 1960 г., селското стопанство — 2.5 пъти, химическата промишленост — 2.5 пъти, машиностроенето 16–17 пъти, националният доход 4.5–5 пъти. Наистина гранди-озна перспектива! Невиждано пришпорване на социално-икономическото развитие на страната. И този път субективизмът и волунтаризмът, така характерни за „икономическия скок“, за който сега никой не искаше като че ли да си спомни, бяха взели връх. Така или иначе, това бяха нереални или дори абсурдни темпове, но одобрени от състоялия се неотдавна партиен конгрес! Потребно беше във връзка с това да се засилва сътрудничеството в рамките на СИВ. През 1962 г. (юни) в СИВ беше вече приета Дългосрочна програма за разширяване и укрепване на икономическата и научно-техническото сътрудничество на страните-членки. На дневен ред стоеше и въпросът за международна специализация и кооперация между тези страни.

Според Живков кооперирането и специализирането в рамките на СИВ създава условия и предпоставки за превръщането на България във високоразвита индустриална и преди всичко машиностроителна страна.^[143] Освен това „трудно е за нас да извършваме специализация и коопериране с много страни, фактите показват, че за страна като България би било най-добре да се кооперира най-тясно със Съветския съюз, който винаги е изхождал от интернационалистически позиции и е проявявал пълно разбиране към нашите нужди, който е могъщ партньор и може да ни оказва значително по-голяма помощ, отколкото която и да е друга страна. А без такава помощ трудно може да се преодолее нашето изоставане.“^[144] В бъдеще линията трябва да бъде - заедно с по-нататъшното участие на България в СИВ да се засилят нейните двустранни връзки и сътрудничество със СССР. „Най-тясното сближение и свързване на Народна република България със Съветския съюз е естествения път на развитие на нашата страна. Този път е обусловен не само от цялото наше историческо минало, той е определен от обективния характер на общественото развитие. Ние и до сега сме вървели и вървим по този път. Сега обаче е необходимо това сътрудничество да се издигне на много по-високо стъпало, икономиката на нашата страна най-тясно и непосредствено да се свърже с икономиката на Съветския съюз.“^[145] Живков напомня, че от 9 септември 1944 г. досега развитието на България винаги се е намирало под благотворното влияние на СССР. Помощта на СССР е всестранна: машини, суровини, кредити, проекти, кадри, научно-техническо съдействие, пазар за реализиране на продукцията. От 9 септември 1944 до края на 1963 г. кредитите от СССР възлизат на 1 милиард и 200 милиона лева. Построени са и се строят общо 120 предприятия.^[146]

Що се отнася до „сливането“, Живков подчертава, че това не е непосредствена практическа задача; че за да се извърши, трябва да се създадат необходимите икономически, политически и идеологически предпоставки, да се развива и укрепва повече братската дружба между българския и съветските народи. Когато условията за сливане бъдат всестранно подготвени, тогава животът ще подскаже и формите на обединението - федерация, конфедерация или нещо друго, това няма да се предрешава“.^[147]

Във връзка с това „Политбюро смята, че ударението в нашата непосредствена практическа работа през близките години трябва да се постави върху по-нататъшното все по-пълно икономическо и културно свързване на българския народ със съветския народ, върху мероприятията за всестранно развитие и укрепване на братската дружба и сътрудничество между тях. Това ще създаде постепенно предпоставките, за да се осъществи след това и пълното обединение“.^[148]

Как този процес ще се отразява на българската нация? Според Живков „по-нататъшното най-тясно сближение на България със Съветския съюз ще създава благоприятни условия за още по-голямо развитие и разцвет на българската социалистическа нация. Тези условия се изразяват преди всичко в това, че ще се укрепи икономическата основа на нацията, ще се открият необятни простори за развитието на нейната култура, за издигане на още по-голяма висота материалното и духовно-то равнище на трудовите хора в нашата страна, за непосредственото духовно общуване на българския народ с народите на Съветския съюз“.^[149] И за да се разсеят всякакви опасения в тази насока, Живков подчертава: „при нашето все по-голямо сближение със съветския народ върху българската нация няма да се извърши никакво посегателство, тя ще запази и ще развие по-нататък всички свои прогресивни традиции и достижения, в това число родната българска реч, националния характер на нашата култура, литература и изкуство. Заедно с това българската култура, наука, литература и изкуство още по-тясно ще се свържат със съветската и световната наука и култура“.^[150]

В доклада Живков разглежда и въпроса за държавния суверенитет. Още на пленума на ЦК на БКП от 31 юли 1963 г. той му беше дал доста „оригинална“ трактовка: „Румънските другари, както и китайските другари говорят да се уважава суверенитета. Суверенитетът народа го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът — щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата“.^[151] Сега той отново се връща към този въпрос. Очевидно Живков съзнаваше, че нито свеждането на суверенитета до яденето, нито заместването му с абстрактния въпрос за „щастието и благоденствието“, нито пък редуцирането му просто до „формата“ не звучат убедително. „Под суверенитет — изтъкна Живков — обикновено се разбира пълната независимост на държавата при решаването на въпросите на нейната международна политика и вътрешен живот. Но в различните обществе но-икономически формации и периоди на развитие неговото съдържание е различно“.^[152] При победата на социализма „принципът на суверенитета получи своето пълно приложение и развитие“.^[153] Националната затвореност обаче е отстъпление от принципите на националния суверенитет. „Пълното сближение със Съветския съюз — твърди Живков - е основа за по-нататъшното укрепване и развитие на държавния суверенитет на Народна република България“.^[154] А когато след години Народ-на република България стане едно цяло със Съветския съюз, "тя не ще загуби нищо от своя суверенитет и независимост, ще бъде във всяко отношение суверенен и равноправен член на общото семейство на съветските социалистически републики".^[155]

Еднотипните производствени отношения в двете страни; единната марксистко-ленинска идеология; историческата близост между българския и съветския (руския) народи; близостта на езика, на народния бит и култура, на народните традиции, обичаи и т.н.; единството на верската принадлежност — такива са според докладчика главните условия и предпоставки за най-тясно сближение и свързване, а след това за пълно обединение и сливане на НРБ и СССР.^[156] Спирайки се на някои задачи във връзка с набелязания курс, Живков изтъква: „Политбюро смята, че в настоящия момент най-важните практически мероприятия за по-нататъшно най-тясно свързване на Народна република България със Съветския съюз трябва да бъдат: създаване на съвместен държавен планов орган, осъществяване на широко коопериране и специализация на производството между двете страни, приближаване на нашата ценова система към ценовата система на Съветския съюз, укрепване на нашия валутен курс“.^[157]

Пръв се изказва Тодор Павлов. Сега — смята той — ще се вземе в истинския смисъл на думата историческо решение. Не е нужно да се провежда референдум по този въпрос, но трябва да се проведе кампания, за да няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно. Освен това трябва да се издаде докладът на Живков.^[158] На пленума се изказват още няколко души, които подкрепят постановките и съображенията, изложени в доклада.^[159]

В своето заключително слово Живков съобщава, че по поръчение на Политбюро са били със Станко Тодоров през октомври 1963 г. при Хрушчов, за да се съветват за сливането. „В тази връзка — разказва Живков — му изпратихме предварително тезиси, които представляват основата на писмото и някои моменти от доклада, с молба да се запознае предварително с тях. Трябва откровено да ви кажа, че аз много се притеснявах и вълнувах. Не зная защо у мен беше залегнало убеждението, че др. Хрушчов и съветските другари няма да приемат такава постановка и затова се бях приготвил да говоря дълго и да го убеждавам в правилността на тази постановка и перспектива. След като изложих накратко въпроса, др. Хрушчов започна с това: „Аз съм съгласен с вашето предложение. Запознах се предварително с тезисите и съм съгласен. Правилно е това“ и т.н. и въпросът се изчерпа“.^[160] По-нататък Живков отбелязва: „Верно е, че не сме обсъждали нашироко този въпрос. Ставаше въпрос принципно да съгласуваме, но др. Хрушчов категорично подчерта, че нашето предложение е правилно, че отговаря на исторически сложилите се отношения между нашите партии и народи, че отговаря на сега сложилите се и развиващи се отношения между нашите две страни и народи. То отговаря на перспективата на развитие“.^[161] След като бъде изпратено писмото до ЦК на КПСС предстои да се проведат разговори как практически ще се подработят мероприятията, тактиката и стратегията за осъществяване на тази идея. Живков предупреждава: Политбюро сметна, че след този пленум не трябва да се говори нищо и никъде по този въпрос. Иначе ще плъзнат слухове. Пък и този въпрос не е само български, а и на СССР. „Ние не знаем Съветският съюз какво конкретно има предвид в практическото му провеждане. Ние сме обсъждали с Политбюро, обаче не знаем какво мисли Съветският съюз“. Живков настоява: „Аз много моля да се разбере това. Това решение на ЦК ще остане решение само за ЦК, докато се договорим със съветските другари. Иначе ще си създадем трудности“.^[162]

Живков преценява, че не цялата партия и целият народ ще приемат с ентусиазъм това решение. „Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в някои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в някои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това“.^[163] Главното сега, „на което трябва да съсредоточим цялото внимание и енергия, е да заложим икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за сливането. Това е главното сега“.^[164] Колкото до самото сливане — изтъкна Живков — то „не може да стане тази година, когато има трудности и в Съветския съюз, и у нас. Очевидно това сливане ще стане при условия на подем и по-нататъшно подобрение на материалното и културното положение на нашия народ“.^[165] Същевременно той подчерта: „не си представям, че трябва да чакаме 10–20 години, обаче за две-три години не може да стане! Това не значи, че няма да направим решителна крачка. Може би след две години ще отворим границите. Това са въпроси, които могат да се решат. Обаче обявяването на сливането може да стане след съответна икономическа, политическа и идеологическа подготовка. Нищо не ни заставя да форсираме сливането. Ще бъде голяма грешка. Също вярвам, че съветските другари не могат да имат друго становище, тъй като въпросът не е малък. Ние не бива да правим изкуствено сливане, а трябва да се подготвим всестранно“.^[166]

Решението за провеждане на курс за сближаване и в бъдеще за сливане със Съветския съюз е прието единодушно. В него се казва: „Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на др. Тодор Живков да се издигне на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз за пълно обединение на двете наши братски страни“.^[167] Единодушно е одобрено и съответно писмо до Хрушчов.^[168]

5

Официалните съветски институции не възприеха обаче тази провъзгласена от БКП линия на „сближаване“, да не говорим пък за „сливане“. В съветския печат не е използвана подобна терминология по отношение на България. Изобщо никога не се пишеше за това. Тодор Живков положи много усилия да убеди Хрушчов и други съветски ръководители да излязат насреща на това наше партийно решение.^[169] То си остана еднопосочна улица. Ала нашият печат и нашата печатна пропаганда усилено продължаваха да „възпяват“ сближаването със Съветския съюз.

Как беше възприет у нас така провъзгласеният курс? Понеже ударението в публикуваните материали по този въпрос се слагаше не върху „сливането в перспектива“, а върху „сближаването със СССР“, това в очите на партийните членове не изглеждаше смущаващо. Вероятно по същия начин този курс се възприемаше и в други кръгове, питаещи уважение и обич към страната-освободителка, която първа беше започнала да строи новото общество и беше извършила исторически подвиг с разгрома на нацизма.

Колкото до Тодор Живков смятам, че това беше негов пореден ход. Неведнъж пред нас, в Кабинета, той се шегуваше: „Е, какво момчета? Ще станем 16-та република на Съветския съюз?!“ И започваше гръмог-ласно да се смее. Той се надяваше този ход да му донесе сериозна практическа полза в няколко насоки. Първо, издигането на такава идея трябваше да му осигури доверието на съветските ръководители. Второ, по онова време не само сред комунистите, но и сред широки среди от нашия народ привързаността към Съветския съюз беше голяма ценност, от която Живков искаше да се възползва. Но тази идея имаше и друг прицел. Живков разчиташе, че с провъзгласяването на такъв курс България ще се ползва с по-специално, привилегировано спрямо другите социалистически страни положение, особено в икономическата област. Надяваше се, че така ще бъдем предпочитани в много начинания. Че съветската страна ще ни осигури по-изгодни икономически условия, повече кредити и подкрепа в развитието на нашето народно стопанство. Освен това той много разчиташе, както вече казах, на огромния съветски пазар за износа на нашите стоки.

Живков и лично трупаше политически актив в очите на съветските ръководители — всички слухове, клевети и пр. са злонамерени брътвежи. А атаки имаше. През този период нашата икономика се беше отворила доста към Запада. Това предизвикваше лоши погледи и много приказки и у нас, и в Съветския съюз. Трябваше тези мнения и настроения да се неутрализират.

Същевременно Живков си развързваше ръцете тук, в България, да проведе някои мероприятия, които укрепваха неговата еднолична власт. Да не се забравя, че курсът за „сближаване“ и „сливане“ се провъзгласяваше само година след като той беше отстранил от пътя си такива дейци като Антон Югов и Райко Дамянов.

6

Тодор Живков направи всичко възможно да създаде близки приятелски отношения с Л.И. Брежнев. И ги създаде. Благодарение на Брежнев България се радваше на една по-щедра икономическа подкрепа от страна на Съветския съюз. Той винаги излизаше насреща в трудна ситуация — когато например съответните съветски институции ни отказваха било заеми, било по-големи количества нефт или други суровини, Живков се обръщаше направо към Брежнев, който отзивчиво се разпореждаше нашият въпрос да бъде решен, нашето искане да бъде удовлетворено. Това е ставало доста пъти.

Именно по времето на Брежнев — десет години след пленума на ЦК на БКП, на който беше поставен въпросът за сближаването със СССР (декември 1963) — отново се съживи тази идея. На нея беше посветен пленумът на ЦК на БКП от 17 до 19 юли 1973 г. Сравнявайки двата пленума, следва да бъде обърнато внимание на няколко момента.

Първо, през изминалите между тях години интеграционните процеси в СИВ бяха доста много еволюирали. Започнало с координиране на стопанските планове между социалистическите страни, участващи в Съвета за икономическа взаимопомощ, сътрудничеството между тях прерасна през 60-те години в международно социалистическо разделение на труда, за да се стигне през 1971 г. до приемането на Комплексна дългосрочна програма за социалистическа интеграция. През първата половина на 1973 г. се извърши координация на икономическите планове и инвестициите на страните-членки, а през лятото на същата година бе приет единен план за многостранна интеграция и координиране на петилетните планове за 1976–1980 г. (особено що се отнася до енергетиката и добива на суровини).^[170] Следователно идеята за сближаване между България и Съветския съюз намираше вече по-разорана почва, и което е особено важно, се вместваше в общата тенденция за задълбочаване на интеграцията между страните-членки на СИВ.

Второ, в доклада на Живков пред пленума от юли 1973 г., който е посветен на международната дейност на партията и държавата, българо-съветските отношения се разглеждат в по-широк контекст — като част от външните отношения на България, макар и най-важната им част.^[171]

Трето, както в доклада и изказванията, така и в приетия на пленума документ „Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със Съюза на съветските социалистически републики в периода на изграждане на развито социалистическо общество в Народна република България“ няма нито дума по въпроса за „сливане на България и Съветския съюз“ Говори се за „сближение“, за „всестранно сътрудничество“, не обаче и за „сливане“ — макар и в перспектива.

Четвърто, сега идеята за сближаване на нашите страни беше приветствана от съветското ръководство и доби характер на съвместно съгласуван курс. В отговор на решението на пленума на ЦК на БКП от юли 1973 г. („Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР…“) ЦК на КПСС изпраща писмо до първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков (17 септември 1973). В него се изтъква, че „принципните положения на този документ и набелязаните насоки за тяхното осъществяване убедително потвърждават общността на позициите на КПСС и БКП, на Съветския съюз и Народна република България по актуалните проблеми на нашето двустранно сътрудничество и по-нататъшното развитие на световната социалистическа система“.^[172] На среща между Живков и Брежнев последният каза за перспективата на бъдещото сближаване между България и СССР — „този акт е исторически, за него ще говорят поколенията след нас“.^[173] Докладът на Живков на пленума не беше публикуван. Решението беше отпечатано в брошура, макар и за служебно ползване.

И този път се прояви характерният за стила на Живков прийом (макар сега да имаше и по-сериозни основания за това) — да не се прави равносметка на изпълнението на предишното решение на ЦК (1963 г.), преди да се утвърди ново решение по същия проблем.

Само два месеца след споменатия пленум на ЦК на БКП Брежнев пристигна в България (септември 1973), посрещнат изключително топло. Това посещение бележи началото на по-особеното му отношение към България. „Гвоздеят“ на посещението е срещата между него и Живков във Воден и разговорите, които те водиха там (20 септември 1973). При пребиваването в тази ловна резиденция Живков се постарал да създаде много топла, приятелска атмосфера. За това ми разказа колегата Димитър Методиев, който е бил там. Брежнев беше много емоционална натура. След вечерята той се поотпуснал. Методиев рецитирал свои стихове. На свой ред Брежнев, развълнуван, също рецитирал стихове на съветски поети. Той се бил силно разчувствал, трогнат от приема у нас, от награждаването му със званието „Герой на Народна република България“, от решението на ЦК да провежда курс на сближаване със СССР. На тази среща във Воден Живков поставя четири основни въпроса: 1) за развитието на нашата енергетика и за евентуалното строителство на втора атомна електроцентрала; 2) потребността да получим поне 18 млн. тона съветски нефт; 3) въпроса за цените на селскостопанските ни произведения за износ. При сегашните цени — изтъква Живков — ежегодно изнасяме 1 млрд. лева национален доход; 4) за отношенията ни с Югославия и в частност за македонския въпрос. "Още по време на борбата срещу фашизма — изтъква Живков — югославското ръководство разработваше стратегия за поглъщане на България. Георги Димитров се поддаде на техните тези. Той беше кристално чист човек, предан на СССР, интернационалист, но по този въпрос не можа да се ориентира."^[174] Във връзка с това Живков обръща внимание, че съветски учени и институции поддържат тезите на югославското ръководство по македонския въпрос в ущърб на България. Брежнев обещава да докладва в Москва и да възложи на съветските органи да проучат поставените въпроси.

Утвърденият курс на сближаване със СССР донесе немалко икономически и политически изгоди за България.

7

Тези ходове на Тодор Живков трябва да се разглеждат в общия контекст на отношението му към Съветския съюз. Това отношение не може да бъде оценявано еднозначно. От една страна, поведението на Живков и провежданата политика даваха основание на запад България да бъде третирана като „най-верният сателит на Съветския съюз“. Живков действително се съобразяваше както със съвместно взетите решения по линия на СИВ и на Политическия консултативен съвет на организацията на Варшавския договор, така и с обсъжданите на двуст-ранна основа проблеми със съветското ръководство. Обикновено той се вслушваше в изказваните съображения от Брежнев и други съветски ръководители по отношение на нашата страна, вземаше предвид техните препоръки. Във външната политика също спазвахме взаимните договорености. В публичните си прояви Живков не пропускаше и най-малкия повод, за да манифестира привързаност и любов към СССР и КПСС, към поредния съветски лидер, да им се кълне във вечна верност.^[175]

Живков беше въвел практиката протоколите от заседанията на Политбюро (когато се водеха протоколи), или обсъжданите материали и решенията да се изпращат чрез съветския посланик в ЦК на КПСС. С това не само се улесняваше съветското ръководство, но и се показваше, че той, Живков, и българското ръководство нямат тайни от ЦК на КПСС. Живков беше много чувствителен, а понякога и много остро реагираше на опитите на някои служители в посолството на СССР да събират информация за работата на ЦК директно от някои негови сътрудници, през главата на ЦК. Обикновено такива сътрудници биваха тихомълком премествани на друга работа извън ЦК, понякога дори и на по-отговорен пост, от който обаче нямаха вече достъп до документи на ЦК.

Заслужава да разкажа за един по-драстичен случай. По времето на Пузанов, съветски посланик у нас, първи съветник с ранг на пълномощен министър беше Позолотин. Той публикува по-късно брошура по въпросите на селското стопанство в България. Изглежда, че същият се бъркаше в работата на нашата партия и нашето правителство, защото Живков нервничеше само при споменаване на името му. Позолотин беше установил и преки връзки с кадри, недоволни от Живков. Една привечер Живков ме повика в кабинета си и ми издиктува лично писмо до Брежнев. В писмото разказваше за недопустимото вмешателство на този дипломат в работата на БКП и на българското правителство, без обаче да привежда конкретни факти. Но категорично изказваше недоволството си: това поведение е в разрез с нашите дружески отношения, в разрез с доверието, което съществува между двете партии и лично между двамата им ръководители. В писмото той молеше този дипломат да бъде изтеглен от България.

След като ми издиктува писмото и аз го редактирах, накара ме да го препиша чисто на ръка — очевидно да не минава през очите на машинописка. Написах го и му го дадох. Той го преписа също на ръка и ми върна ръкописа. Прибрах се в стаята и изгорих черновите в пепелника. Това доверие към мен можеше да бъде просто и една проверка, факт е, че два-три дни по-късно този дипломат изчезна от България. Писмото беше изиграло ролята си. Няма съмнение, че Брежнев беше оценил положително този жест — една тайна между тях двамата, която Живков се е постарал, пишейки на ръка, да запази от каквито и да са чужди очи. Просто приятелски и доверително Живков му съобщаваше за едно неудобно положение. Вижда се, че това не е документ и ако иска Брежнев може да го унищожи. То е писмо от приятел до приятеля.

От друга страна обаче към Тодор Живков по времето на Горбачов се отправяха обвинения в неискреност — скришом от съветското ръководство развивал отношения със Запада, искал да превърне България в „мини-Япония“ и пр.^[176]

8

През 1990–1991 г., във връзка със сърдечната ми операция, се наложи да пребивавам няколко месеца на Запад. Беше ми тягостно, че и там средствата за масова информация много рядко, прекалено рядко се сещаха да осведомяват за събитията, които протичаха доста бурно в нашата страна. Главното им внимание бе насочено към Унгария, Полша и Чехословакия. Направи ми обаче впечатление, че и в тези малко на брой публикации Тодор Живков — „българският цар“ (в. „Льо Монд“) беше представен като човек, който „толкова дълбоко почиташе Москва, че беше предложил на Хрушчов да направи от България 16-та съветска република“. В това кратко изречение се съдържат две неистини. Дали Живков толкова почиташе Москва? Ако се съди по неговите речи и по много от изявите му — това е точно така. Което обаче не му пречеше зад тези речи и изяви да търси контакти и да развива отношения, които не бяха по вкуса на Москва. Ще дам два примера. Отношенията с федерална република Германия и особено с Щраус, лидерът на християн-социалната партия в Бавария. Спомням си през септември 1984 г. — по случай 40-годишнината на Девети септември — в България пристигна съветска делегация, водена от Михаил Горбачов. Той беше тогава член на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС, втори човек след Черненко, който бе заел мястото на починалия Андропов. Горбачов произнесе приветствена реч на нашето тържествено събрание. Дни след празника предстоеше Тодор Живков да замине на официално посещение при канцлера Кол начело на българска делегация. В София Горбачов оказал обаче силен натиск и настоял визитата да бъде отменена като ненавременна. Тя не била в унисон с тогавашната позиция на съветското правителство. И тя беше действително отложена под някакъв предлог. Или да вземем постановката за Балканите като зона, свободна от ядрено оръжие. Тя не противоречеше на линията, провъзгласена от съветското ръководство, за Европа без ядрено оръжие. На Живков (а и на Чаушеску) допадаше тази постановка за Балканите. Тя улесняваше външнополитическата им дейност в този район. Докато бе жив Громико този курс не получи категорично съветско одобрение и поддръжка. Разбира се, Живков полагаше непрестанни усилия да афишира и поддържа братски отношения със Съветския съюз.

Втората неистина в публикацията се отнася до желанието на Тодор Живков да превърне България в 16-та съветска република. Заслужава във връзка с това да разкажа за една моя среща с Жорж Марше, тогава генерален секретар на Френската комунистическа партия. През 1981 г. Франсоа Митеран, първи секретар на френската социалистическа партия, спечели изборите за президент. Социалистите получиха болшинство във френския парламент, френската компартия беше поставена в доста трудно положение. Не беше минало много време от годините, когато Компартията и Социалистическата партия бяха разработили обща програма. Впоследствие обаче тази програма пропадна. Социалистите обвиняваха комунистите, че те били виновни за това, а комунистите отправяха обвинения срещу социалистите. Появи се разрив между двете партии. В общите избори острието на предизборната кампания на френската компартия бе насочено против социалистите. Ала на втория тур на изборите за президент комунистите подкрепиха Митеран като фигура, която ще доведе на власт левите сили. Така и стана. Победата му беше посрещната с еуфория както от социалистите, така и от комунистите. При съставяне на правителството новият министър-председател — социалиста Мороа (кмет на Лил), поканил и комунистите за участие в него. И именно в този критичен момент, когато компартията трябваше да реши дали да приеме поканата, Живков по предложение на Лилов, ми възложи да предам на Жорж Марше негово устно послание, което той ми продиктува. Прецени се, че моето пътуване до Париж няма да буди съмнения. Предлогът бе, че отивам на гости при дъщеря си, която живееше там със семейството си. И понеже работата беше много бърза и нямаше време да се чака френска виза, а настояването за по-скорошно издаване на визата щеше да предизвика прекален за случая интерес на френските власти, снабдиха ме с билет за Лисабон. Между Португалия и България тогава имаше безвизов режим. Още на следващия ден в Лисабон получих виза за Франция. Излетях веднага за Париж. Оказа се, че вече беше започнал пленум на ЦК на френската компартия, за да реши въпроса — да се включат ли комунистите в правителството или не. Срещата ми беше вече уговорена. По време на една от почивките пристигнах заедно с Милан Миланов, нашият представител в ЮНЕСКО, в сградата на ЦК, където се срещнах с Марше. Предадох му поздравите на ЦК и на Живков за победата на левите сили в изборите. Що се отнася до участие в правителството, Живков беше склонен да се приеме предложението. Същевременно той изказваше мнение, че ако френските другари решат да влязат в правителството, то те, провеждайки правителствената политика, не бива да загубят лицето си на комунисти (имаше опасност министрите-комунисти по силата на дисциплината, да провеждат стриктно политиката на правителството, доминирано от социалистите, а това можеше да влезе в разрез с идеите и принципите на компартията).

И вторият въпрос, който най-вече интересуваше Марше в момента: дали съветски войски и изобщо войски на Варшавския договор ще влязат в Полша. По това време се развиваха полските събития. „Солидарност“ начело с Лех Валенса застрашаваше социалистическата власт. Съобщих на Марше категорично (това е съгласувано с другите страни), че няма да има никакво навлизане на съветски или други съюзнически войски в Полша. За тази информация Марше беше изключително благодарен, тъй като можеше да отиде на пленума с добри вести и спокойно сърце. Когато през 1968 г. наши войски навлязоха в Чехословакия, ЦК на френската компартия взе рязко отрицателно отношение към тези действия. Страхуваха се, че сега ще стане същото и в Полша. Приемайки да влязат в правителството, такова действие на страните от Варшавския договор би ги поставило в много трудно положение. Това, което му съобщих, внесе у него видимо успокоение.

Предадох му също поканата на Живков да дойде на почивка в България — няколко години подред Жорж Марше почиваше през лятото в Евксиноград, където водеше продължителни разговори с Живков. Той благодари и даже каза, че неговият внук постоянно го питал: кога ще отидем пак при нашия приятел Тодор Живков? Така че Марше познаваше Живков доста добре. По време на нашата беседа той ме разпитваше за здравето на Живков и за процесите в нашата страна: „Живков — каза Марше — е голям хитрец. Той гръмко говори за дружба със Съветския съюз, за сближаване и пр., а едновременно с това си върши работата така, както смята за добре“. Това го каза малко насмешливо — искаше да подскаже, че е разбрал тактиката на Живков. И както ми се стори, каза го с добро чувство.

Разбира се, аз предадох всичко на Живков — включително и тази реплика на Марше. Той много се смя.

9

Тодор Живков не вярваше в надеждността и ефективността на Съвета за икономическа взаимопомощ — смяташе го за тромава, дълбоко бюрократизирана организация, обременена с органически недъзи, които й пречеха да съдейства за стимулиране на производството в страните, членуващи в нея, за развитие на взаимоизгодни икономически отношения. А още по-малко за постигане на ефикасна производствена специализация, съобразно общите интереси и едновременно — съответстваща на интересите и традициите на всяка една от страните. Животът потвърди. Особено онеправдани се оказаха страните, произвеждащи и изнасящи селскостопанска продукция, каквато бе и България. Цените на тази продукция не стимулираха развитието на селскостопанското производство. Какъв парадокс! Редица наши страни и особено Съветският съюз страдаха от хроничен дефицит от подобна продукция и въпреки това ценовата политика в СИВ поставяше в неизгодно положение тъкмо тези, които имаха благоприятни климатически условия, за да могат да увеличат износът на зеленчуци и други произведения на селското стопанство. Живков много негодуваше, че някои искат да ни превърнат както навремето в аграрен придатък. В първите години след като възглави БКП, той и партийното ръководство водеха линия на едновременно развитие и на промишлеността, и на селското стопанство. Неслучайно през този именно период нашето село се замогна, ехлупените къщурки, кирпичените жилища и сламените покриви, в които десетилетия живееха отрудените селяни, изчезнаха. Замениха ги хубави двуетажни къщи. Нашите села се обновиха. Тази линия на паралелни грижи към промишлеността и селското стопанство се оценяваше, включително и в западния печат, като разумна и перспективна, съдействаща както за общото развитие на българската икономика, така и за повишаването на жизнения стандарт. По-късно тази линия бе изоставена и се пое курс за форсирано развитие на тежката промишленост и особено на металургията. Селото все по-трудно се снабдяваше с необходимата за едно модерно земеделие селскостопанска техника. Тази техника и други промишлени изделия, нужни на селото, бяха обременени с непосилни цени като средство за преразпределение на националния доход в полза на развитието на промишлеността. Към това трябва да се добавят и фаталните грешки, плод преди всичко на субективизма и волунтаризма на Живков, които бяха допуснати с изграждането на АПК, тяхната организация и управление, с нескончаемите реорганизации на хранителната промишленост, с ценовата политика и пр.

По времето, когато предстоеше изграждането на завода за тежко машиностроене в Радомир, водих откровен разговор с Живков по тези въпроси. Вълнувах се: защо е нужно да закопаем няколко милиарда за този обект, когато е известно, че само за тяхното възвръщане ще са необходими няколко десетилетия? Не е ли по-разумно тези милиарди да се хвърлят за модернизирането на селското стопанство и на хранителната промишленост, като се имат предвид нашите климатични условия? При това възвръщаемостта, поради характера на селскостопанското производство, ще бъде къде-къде по-бърза. А и не само износът ни ще се увеличава с по-големи темпове, по-наситен със селскостопанска продукция ще бъде и вътрешният пазар. Живков ме изслуша търпеливо докрай. След това започна да ми разяснява че това, което предлагам, е крайно неизгодно. В СИВ цените на селскостопанските произведения са толкова ниски, че колкото по-големи количества изнасяме, толкова повече губим. Така че ние сме заинтересовани не да увеличаваме, а да намаляваме нашия дял от произведения на селското стопанство в общия износ. Другите социалистически страни изнасят главно промишлена продукция. Цените на тази продукция са високи. Ние какво трябва да правим при това положение? Необходимо е да развиваме по-бързо промишлеността, за да завоюваме при специализацията определени позиции в СИВ. Иначе ще продължаваме да се разплащаме към другите социалистически страни, от които внасяме произведения на промишлеността, с евтина селскостопанска продукция. Такова беше неговото заключение.

Всичко това обяснява до известна степен стремежа на Живков да станем по-бързо развита промишлена държава, макар и в ущърб на селското стопанство. По-късно, провеждайки същата линия, той се ориентира не изобщо към увеличаване дела на промишлената продукция, а към развитие на наукоемки производства като роботика, магнитни запаметяващи устройства, електроника и микроелектроника. В същото време продължаваше западането на селското стопанство, бързото обезлюдяване на селата — неизбежно при форсирано развитие на промишлеността, отчуждаването на хората от земята.

20. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ НА СЕДМИНАТА И ЗАГОВОР НА ИВАН ТОДОРОВ — ГОРУНЯ

1

Още от самото начало лидерството на Тодор Живков и провежданата политика се съпътстват от прояви на неодобрение и отрицание, от съпротива — в по-явна или по-прикрита форма, стигаща до опозиционните движения в края на 80-те години. В ранния период — скоро след промяната от 1956 г., две подобни прояви заслужават по-голямо внимание. Между двете има дълбоки различия — както по отношение на идейните и политическите позиции, така и по методите им на действие. Независимо от това и двете имат своето определено място, роля и значение.

2

Първата значима проява стана известна на нашата общественост едва през 1994 г., благодарение на редица публикации във в. „Дума“. На 1 юни 1960 г. — четири години след Априлския пленум и цели осем години преди „Пражката пролет“ — седем партийни членове и антифашисти^[177] изпращат писмо, адресирано до членовете на ЦК на БКП.^[178] В него се изразява тревога от развитието на социализма у нас главно в две насоки — икономиката и политическото устройство на обществото. Те предлагат свои виждания за излизане „от задънената улица“. В писмото авторите с удивителна прозорливост разкриват деформирането на отношенията на собственост (вместо собствеността върху средствата за производство да принадлежи на трудещите се, тя принадлежи на държавата и с нея се разпорежда по същество висшата бюрокрация; на село кооперативните стопанства бързо се превръщат в своеобразни държавни органи с всички недостатъци на държавните индустриални предприятия; висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство, т.е. техен реален собственик); действа тотал-но централизирано ръководство и планиране. Според „седморката“ установеният у нас модел е „модел на бюрократичен държавен социализъм… Изправено пред невъзможността да се използват специфични социалистически фактори за напредък, партийното ръководство започна да залага на авантюризма, на уж възможното скокообразно излизане от задънената улица… Двегодишният опит вече потвърди фалита и на скока,^[179] и на ускореното коопериране в балканските райони“.

С не по-малка прозорливост седмината алармират членовете на ЦК, че „деформации настъпват и в политическата област“. Тодор Живков продължава атаката срещу прокламираната през април 1996 г. демокрация в партията и обществото, преследва и отстранява всички свои съперници. „Отдавна напълно са блокирани тенденциите, родени от ХХ-ия конгрес на КПСС… В партията и страната се издига призракът на реставрацията, на неконтролирания диктат на шепа хора на личната власт, призракът на беззаконието и укриваните престъпления… Натрупаха се доста доказателства, че социализмът се изражда в своя карикатура“. Те подчертават необходимостта от развитие на демократичните процеси в партията и обществото. Всяка дума, всяко изречение в това писмо — както казва Стефан Продев — написано от „смели хора, предани на социалистическата идея, (които) удариха камбаната на тревогата и прозрението“ отговаряше на реалните факти. То се опитваше да прогледне и в бъдното, да начертае пътя на обновлението („докато все още не е погубено всичко“). В тогавашните условия се изискваше наистина мъжество, за да отправиш тези предупреждения. Но се изискваше и много повече: яснота и смелост на погледа, никакви предубеждения и самозалъгване, дълбока прозорливост и морална чистота.

На 3 март 1961 г. се провежда Пленум на ЦК на БКП, посветен на „антипартийната дейност на група партийни членове“.^[180] Върху авторите на писмото (и техни приятели) се стоварват най-страшни обвинения - това са „недоволни, образували фракционна група“, замесена в „дейност, насочена против линията, против политиката на партията и против партийното ръководство“; идейна и политическа основа на групата е „титовият ревизионизъм“; една от задачите на участниците е „да изложат, да дискредитират партийното ръководство“.^[181] Тодор Живков, обобщавайки, определя групата като антипартийна, фракционна, ревизионистическа, разколническа, хулиганска (?!).^[182] Прави впечатление, че и в доклада, и в разискванията по тази точка от дневния ред не става нито веднъж въпрос за писмото на седмината — то изобщо не е направено достояние на тези, до които е било адресирано. И второ, съвършено изкуствено тази група се свързва с имената на Йонко Панов и Добри Терпешев. Защо? Намерен е повод възмездието да се стовари и върху тях.

Разправата със „седморката“ е жестока. Нищо от това, че Куфардж-иев, Варон, Дашин и останалите автори на писмото са постъпили напълно в духа и буквата на партийния устав, а са писали и самата истина (тогава аз изцяло вярвах в официалната версия)! Целите им са били демократични, подходът им е залагал на диалог и на добра воля, разчитал е на демократичен изход от създалата се ситуация. Тогава обаче те бяха (в духа на тоталитарното време) „безпощадно разобличени“ и изключени от партията. Седмината и техните семейства бяха лишени от жителство, от жилища, от работа и бяха изселени в антисоциални резервати на криминални рецидивисти. Двамата — Йонко Панов (ръководител на партията през нейния левосектантски период, „стар фракционер“, който в случая „не излиза начело, тика другите да излязат, но те чувстват неговата подкрепа“)^[183] и Добри Терпешев (този ветеран, известен на няколко поколения антифашисти със своята твърдост, преданост и непреклонност, за когото Живков — без да му мигне окото — на пленума заявява, че „е влязъл в нашата партия по погрешка“)^[184] също бяха изключени от партията и изселени — болни и в напреднала възраст.

Постигането на целта, която Живков си беше поставил, не признаваше нито сантименталности, нито другарство, нито морал. Целта оправдаваше средствата.

Интересна е реакцията на Живков при публикуването (с 34-годишна давност!) на писмото на седмината във в. „Дума“. Той отправи по този повод гневна тирада до вестника — „Политиката може да е цинизъм, но не идиотизъм“. В нея няма и помен от самокритика. „Колкото до въпросния „документ“ и прикачените към него два пояснителни текста — пише Живков — там няма нищо показателно освен стремеж към власт на определени хора (?! к.м. Н.Я.). „Това — както справедливо отбелязва Стефан Продев в същия брой на вестника^[185] — в наши дни звучи повече от цинично… Тъжно е, че виновникът не намери сили в себе си за едно най-скромно покаяние. Вместо това той минава в атака, сякаш нищо не се е случило и сякаш не разбира, че трагедията на честните мъже е дело на собствената му неограничена власт“.

Проявата на седмината по време предшества тази на групата на Иван Тодоров-Горуня, а по идейни позиции я превъзхожда.

3.

Важно събитие в процеса на укрепването на едноличната власт на Тодор Живков е заговорът, организиран от Горуня. Резултатите от него се оказаха обратно пропорционални на тези, очаквани от заговорници-те. Живков се възползва умело от заговора, за да разчисти терена — и то не къде да е, а в самата армия — от проявилите се и потенциални негови противници, и да заздрави още повече своите позиции. Това е най-силната организирана съпротива срещу него и личната власт, в цялата му политическа кариера.^[186] Тя му предостави удобен повод да се избави от редица отговорни дейци, критично настроени към него, и да направи кадрови промени, които да улеснят засилването на връзките между партийните органи и органите на Министерството на вътрешните работи и Комитета за държавна сигурност.

За групата на Горуня и организирания от нея заговор срещу Живков са публикувани много материали.^[187] Аз ще се огранича да предам накратко само това, което ни е разказвал Живков. Първо ще отбележа, че в Кабинета той не е споменавал нито веднъж за този заговор преди смъртта на Горуня. Едва след това узнахме от него някои подробности и оценки. Според Живков „антипартийната група начело с Горуня“ се е борила срещу ценностите на Априлската линия, като е предвиждала и използването на насилствени методи. Тя е била дълго време под наблюдението на Държавна сигурност. Живков не само е бил държан постоянно в течение, но и активно се е намесвал. Новост тогава в подслушвателната работа е било използването на миниатюрни микрофони, колкото глава на карфица. Такъв именно микрофон е бил монтиран на фуражката на ген. Цвятко Анев. При избора на обекта, ни каза Живков, се е изхождало от съображението, че един военен никога не се разделя със своята фуражка. Благодарение на миниатюрното микрофонче всички разговори на групата са били подслушвани.

Дни преди разгромяването на групата, Горуня поискал среща с Живков. Искал да разузнае дали се знае вече нещо за заговорническата му дейност. Категорично посъветвали Живков да не го приема. Изказано било опасение — да не би по време на срещата Горуня да посегне на неговия живот. Въпреки това Живков го приел, седнал зад бюрото си. Живков водил спокоен разговор по въпроси, които Горуня повдигнал пред него. По това време Горуня беше член на ЦК и началник на Главно управление „Водно стопанство“ към МС, с ранг заместник-министър. Живков го изслушал внимателно и с нищо не дал да се разбере, че знае нещо за заговорническата дейност. Той ни разказа, че след тази среща Горуня споделил със своите другари: „Живков нищо не подозира“. Това успокоило групата и те предприели по-нататъшни действия за организирането на преврата, с който да бъде пометено партийното ръководство.

Известен е по-нататъшният развой на нещата. Горуня се самоуби на 8 април 1965 г. Арестувани са Цоло Кръстев, ген. Цвятко Анев, ген. Любен Динов и другите участници в заговора. Според допълнителни сведения над 100 души военни били замесени пряко в заговора или са били близки със заговорниците.

4

Познавах лично Иван Тодоров-Горуня от времето, когато преподавах в партийната школа. Едър, снажен, с продълговато лице, високо чело и орлов нос, с буйна къдрава коса, разперена като чадър. Неговата усмивка и пламтящите му очи вдъхваха доверие, но и подсказваха, че имаш насреща си човек волеви, с импулсивна и стихийна натура. Моят син, който се беше запознал с Горуня в санаториума във Владая, беше запленен от него. От сина си научих, че Горуня е бил каменоделски работник с основно образование, закалил се в борбата против фашизма, обогатил знанията си в затвора, а след Девети — във Висшата партийна школа. Безкрайно предан на делото, Горуня е участвал в революционната дейност от най-ранна младост. Първият нелегален във Врачански окръг, той станал по време на въоръжената борба политкомисар на отряда „Гаврил Генов“. Обаятелен и изключително контактен, достъпен и сърдечен, Иван Тодоров се ползвал с голям авторитет в своя край. Не случайно той е прототип на героя от романа „Път“ на Ст. Ц. Даскалов.

Горуня беше честен и смел човек и това безспорно е допринесло както за неговата заговорническа дейност, така и за доверието, което са му гласували хората, замесени в нея. По-особен е въпросът за техните идейни позиции и методите на борба.

Дълго време не се знаеше кой и как е пострадал при този заговор. Живков се възползва от него, за да си разчисти сметките с много дейци, в които не беше много сигурен и да постави на важни места свои верни хора. Направени бяха много кадрови промени, особено сред военните. Живков ни говореше за значението на авиацията и особено на танковете при подобна ситуация. Смяташе, че това е оръжието, което трябва да се държи под специално и непосредствено наблюдение, за да може да бъде осуетен всякакъв контрареволюционен опит. Танковата бригада край София беше поставена под непосредственото ръководство на негов верен човек от бившата бригада „Чавдар“. Съответни промени са направени и в самата структура на Държавна сигурност.

Живков беше много доволен от развоя на нещата. Веднъж дори възкликна: „Добре стана, сега ще можем да се отървем и от Дико Диков“, министър на вътрешните работи. Очевидно Диков беше престанал да му вдъхва доверие. Именно той по време на въоръжената борба, като командир на 12-та въстаническа зона, е бил непосредствен ръководител на командира на отряда „Гаврил Генов“ — Цоло Кръстев (една от ръководните фигури в заговора) и на комисаря на същия отряд — Горуня.

Предлогът за отстраняването на Диков се оказа много прост - съответна реорганизация в МВР. Същият предлог, който Живков беше вече използвал преди три години (в началото на 1962 г., когато подготвяше удара срещу Антон Югов и Райко Дамянов), за да отстрани тогавашния министър на вътрешните работи Георги Цанков и да постави начело на МВР… Дико Диков. А първи заместник-министър, отговарящ за Държавна сигурност, стана тогава Ангел Солаков (април 1962). Междувременно Диков беше станал „персона нон грата“ за Живков. И ето сега — нова реорганизация. Пак е първи април, но - 1966 г. Държавна сигурност се отделя като самостоятелна структура - Комитет за държавна сигурност. За негов председател е утвърден Солаков. Министър на преструктурираното МВР става Ангел Цанев. А Диков? Той е изпратен за посланик в Куба…

5

След разгрома на групата на Горуня бяха положени доста усилия, за да не получи този случай широк отзвук — нито в партията, нито сред обществото. И тези усилия не бяха безуспешни. Идейните сталинистки и маоистки позиции на заговорниците компрометираха в голяма степен техните действия.

Заговорът, неговото разкриване и проследяване, неговото обезвреждане — особено като се има предвид, че в него бяха замесени дейци с големи и безспорни заслуги в борбата против фашизма, заемащи отговорни постове — всичко това беше сериозно изпитание и за органите на МВР, и за самия Живков. Същевременно то даде тласък на процеса за все по-голямо срастване на партийните и репресивните органи. Нито един сътрудник на ЦК, не можеше да бъде назначаван преди да е получена от МВР съответна кадрова справка за него. Подслушването на ръководните кадри започна да става редовна практика — опитът с групата на Горуня показа, че такива действия имат голям ефект. И понеже засегнах този въпрос, ще продължа. Случаят с този заговор има съществено значение при анализа на едноличната власт на Живков. Както и по времето на Вълко Червенков^[188] Държавна сигурност, МВР, МНО — всички тези институции не се подчиняваха на ЦК и правителството. С техните проблеми се занимаваха не Политбюро, не правителството, а директно Живков. „Аз бях министър на вътрешните работи - пише Ангел Солаков — при авторитарен режим на властта. Бях пряко подчинен само на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Бях член на Министерския съвет, но пред него не се отчитах. Не се отчитах и пред председателя на Министерския съвет. Аз не помня да съм изнасял информация или доклад пред Министерския съвет по някакъв въпрос от работата на министерството. Кадровите въпроси (на МВР) се решаваха само в Централния комитет на БКП. Аз докладвах само на първия секретар на ЦК на БКП, независимо от това дали той е председател на Министерския съвет или не“.^[189]

Как Живков реагира публично на заговора на Горуня? Този случай беше докладван от Боян Българанов на пленум на ЦК на БКП (14 април 1965). Той информира пленума за участниците в заговора, за техните действия и идейни позиции, за перипетиите с тяхното проследяване и обезвреждане. На пленума се изказа и Живков. Какъв беше главният извод, който той направи? Противно на всички очаквания, Живков изтъкна като основна задача на ЦК на партията, на всички държавни и общински органи да продължи и занапред процесът на демократизация на обществото, независимо от подобни прояви. Аз очаквах, че той ще постави ударението върху необходимостта да бъдем бдителни, с твърда ръка да пресичаме такива прояви — все в този дух. Очевидно хората в залата също са очаквали такива изводи. А той излезе с точно обратна постановка: да се задълбочава демократизмът, независимо от всичко! Тогава още повече се убедих, колко хитър и гъвкав политик е Живков.

Не след дълго ЦК на партията пусна в оборот нова формула, която отразяваше нов етап в укрепването на Живковата еднолична власт. След Априлския пленум беше общоприето ударението да се слага върху колективността и колектива в ръководството на партията. В партийните документи се беше трайно закрепен един шаблон: „Партията начело с Централния комитет“. Постепенно се извърши своеобразна метаморфоза: „Централният комитет начело с другаря Тодор Живков“! Това не беше просто семантична промяна. Тя изразяваше и закрепваше новосъздалото се положение, при което една личност вече се беше поставила над партията и нейното колективно ръководство - Централния комитет. Тази нова официална формула доби бързо гражданственост и се използваше години наред. А нейната еволюция доведе впоследствие до положение, при което от формулата изчезна споменаването на ЦК и тя доби следния вид: „Под ръководството на другаря Тодор Живков“.

Ако Живков все още стоеше на позициите, утвърдени от Априлския пленум само преди десетина години, той не би позволил нещата отново да бъдат доведени до възраждане на култа към една личност, нито би се съгласил да бъде публично поставян над ЦК (да не говорим за Политбюро). Имам всички основания да предполагам, доколкото го познавам, че всички тези метаморфози не са ставали без негово участие… Спомням си как непосредствено след Априлския пленум той простодушно споделяше в Кабинета, че не си правел илюзии за своята роля и място в партията, че не притежавал качества на вожд. Неговата цел била само партията и страната да бъдат изведени от тежкото положение, до което ги е довел Червенков… Колко далеч останаха тези така „скромно“ споделени с нас негови откровения! А доколко тези откровения са били искрени — времето го показа…

С формулата „Централният колштет начело с другаря Тодор Живков“ се отиваше доста напред в персонифицирането на партийното ръководство. Тя откриваше пътя към по-нататъшна еволюция по този път. Ще минат още няколко години и в партийните документи, доклади и други материали ще се подчертава, че Живков е „достоен приемник и продължител на делото на Димитър Благоев и Георги Димитров“. А това ще се окаже само подстъп, за да бъде поставен впоследствие редом с основателя на партията и героя от Лайпциг. И някак съвсем естествено приживе в Дома-паметник на Бузлуджа Живков ще бъде увековечен заедно с Благоев и Димитров. Такива са някои от жалоните, които маркират пътя на Живков от борец срещу култа до абсолютен властелин.

На същия пленум, па който е била възприета формулата „Централният комитет начело с другаря Тодор Живков“, единствен Марин Грашнов, тогава министър на строителството, станал и възразил. Такава постановка му намирисвала на култ. Грашнов беше известен деец от Троянския край, партизанин, бивш секретар на Троянския околийски комитет на партията. На пленума обаче никой не го подкрепил. Дали му отпор, а скоро след това Грашнов излезе от орбитата и трябваше да се пенсионира…

21. ПРЕМАХВАНЕ НА ОПАСЕН ПОТЕНЦИАЛЕН СЪПЕРНИК

1

На 14–19 ноември 1966 г. се състоя Деветият конгрес на БКП. Проведен десет години след Априлския пленум, конгресът е личен успех на Тодор Живков що се отнася до развитието на икономиката и на страната изобщо. Същевременно конгресът е доказателство за безусловната му победа в борбата със своите съперници и противници. Едноличната власт беше разгромила групата на Горуня. Живков съумя да извлече максимално дивиденти от този заговор. Репресивните органи — ДС и МВР, доказаха своята дееспособност и необходимостта да им се оказва още по-голяма подкрепа. „С разкриването на първите прояви на вътрешнопартийна опозиционна дейност и най-вече след заговора на Горуня, Секретариатът на ЦК на БКП със свое решение възлага на Държавна сигурност да организира борбата срещу тези прояви. В изпълнение на това решение, в рамките на Второ главно управление на ДС е създаден Отдел 13, на който е възложено да води контраразузнавателна дейност срещу китайските и албанските специални служби на територията на България, както и срещу всички организирани и индивидуални прояви, инспирирани от тях „насочени срещу генералната Априлска линия на партията и нейното ръководство, начело с Тодор Живков“.^[190] Само след година-две в ДС ще се появи нова структура: Шесто управление. Създадено със задача „да се бори срещу подривните действия на чуждите разузнавания сред интелигенцията“,^[191] то скоро се превърна в политическа полиция. Полиция „за контрол върху мислите и действията на комунистите“.^[192] Тогавашният председател на Комитета за държавна сигурност продължава: „Деформирането на VI управление и превръщането му в политическа полиция беше заложено в неговия „ембрион“. С разрастването на управлението (отделите му станаха около 9), то набираше сили за разработване на всички инакомислещи хора, независимо от партийното им положение“.^[193] Под погледа на тази „политическа полиция“ попаднаха преди всичко представителите на интелигенцията, независимо от партийната им оцветеност. Сред тях се оказаха и най-непримиримите срещу зараждащия се култ към Живков, срещу потъпкването на демократичните принципи и деформирането на социализма.

2

На Деветия конгрес на БКП (1966) Тодор Живков се яви като победител. Успехите в икономиката и другите области бяха внушителни. На преден план бяха изведени проблемите на интензификацията и модернизацията на народното стопанство и повишаването на производителността на труда. Конгресът се проведе в зала „Универсиада“ и протече в атмосфера на признателност към ръководителя на партията и на Министерския съвет. Живков не пропусна случая да използва конгреса като трибуна за повишаване на собствения си авторитет в партийното и общественото съзнание. Едва ли някой си е позволил тогава да гледа на него като на преходна фигура. Вече беше ясно, че той ще продължи да стои начело на партията и държавата, без да има кой да оспорва сериозно това негово пожизнено право. Ако все пак се появи някой опасен съперник, Живков бди, за да го обезвреди докато е време.

Впрочем и на Деветия конгрес Живков ще вземе мерки да заздрави още повече своите вождистки позиции. Само че този път подходът е по-различен от този на Осмия конгрес. Тогава „фракционната група“ беше обезвредена в самото навечерие на конгреса. Сега ще се заседава спокойно, спокойно ще се обсъждат и предстоящите задачи. Няма да има никакви изненади преди самия конгрес. Няма да става нужда и от предварително съгласуване с Москва. Този път изненадите ще дойдат в самия край на конгреса. На закритото заседание пред всички нас, делегатите, са оповестени имената на кандидатите за новия ЦК. След дискусията преминаваме към избори. Преди закриването на конгреса новият ЦК провежда своето първо заседание. На него се избират новото Политбюро и секретарите на ЦК. По традиция резултатите се обявяват на последното заседание на конгреса. Слушаме и проумяваме с изненада: в новото Политбюро не фигурира Митко Григоров. А сред секретарите на ЦК липсва името на Начо Папазов. Живков не беше споменавал пред нас нищо по този въпрос. И останалите делегати не са подозирали нищо.

Операцията срещу двамата доверени съратници на Живков е била проведена по познатия сценарий: и на двамата нищо не е било казано предварително! С нищо не им е било подсказано, че няма да останат на местата си. При това и Папазов, и Григоров работеха не от вчера с Живков. Папазов се беше държал лоялно към него в Софийския градски комитет на партията и беше допринесъл за утвърждаването му като ръководител на Столичната партийна организация. Григоров имаше големи заслуги пред Живков. Той направи много — и като завеждащ отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК, и като член на Политбюро и секретар на ЦК, и като втора фигура в партията — за издигането на авторитета и укрепването на положението на Т. Живков в партията и страната. Той беше умен, добре подготвен теоретически, със сравнително добър организационен опит. Преди да бъде издигнат в Политбюро Живков го изпрати нарочно във Варна, да възглави ОК на партията и да набере по-голям политически опит. Така се откриваше пътя за скорошното му издигане във висшия ешелон. Това беше характерен за Живков прийом, когато замисляше издигането на млад човек. По същия начин той постъпи със Станко Тодоров, който работи известно време като първи секретар на ОК в Бургас; с Живко Живков — в Хасково; с Петър Дюлгеров — в Благоевград; Иван Абаджиев, преди да бъде издигнат за секретар на ЦК, целенасочено бе изпратен в Сливен, а след това във Враца за първи секретар на ОК и пр.

Да се върнем към Начо Папазов и Митко Григоров. И двамата се ползваха с доверието на Живков. Митко Григоров му оказа голяма помощ при написването на доклада за Седмия конгрес на БКП, а по-късно в борбата против Антон Югов и неговото освобождаване от Политбюро. Всъщност дълги години Живков се облягаше главно на Григоров. Колкото повече отговорностите на управлението се стоварваха върху него, толкова повече той прибягваше до опита и знанията на своя най-доверен тогава човек. На сватбата на Людмила Живкова не друг, а именно Григоров беше удостоен с честта да бъде кум. По това време неведнъж съм чувал Живков да казва: „Щастие е за нашата партия, че има такъв деец като Митко Григоров“.

С Митко Григоров се познавахме добре още от четвърти район в София. Той завеждаше отдела за агитация и пропаганда в Районния комитет на партията и беше вторият човек в комитета. Като първи секретар на РМС в същия район, аз бях член на бюрото на Районния комитет на партията. Висок, слаб, много взискателен, още тогава Григоров се открояваше със своята интелигентност и подготовка. Неговите изказвания в бюрото обикновено ставаха основа за формулиране на решения. Винаги се отнасяше с разбиране и отзивчивост, когато се обръщах към него за помощ. Знаех: щом Григоров си записва в тефтерчето въпроса, който поставям пред него, мога да бъда сигурен, че ще бъде уреден.

На международното съвещание на представителите на комунистическите и работническите партии (Москва, края на 1960) в продължение на цял месец наблюдавах отблизо М. Григоров и неговите отношения с Живков. Той беше негова дясна ръка. Всъщност съветските хора именно тогава имаха възможност да го опознаят по-добре, да видят неговото политическо и интелектуално равнище, действителното му място в партията — сега и в перспектива.

3

Противоречията между Тодор Живков и Митко Григоров започнаха да се зараждат и напластяват в периода между Осмия (1962) и Деветия (1966) конгрес. Самочувствието на Григоров нарастваше заедно с укрепването на неговите позиции като втори човек в партията. Явно той съзнаваше своето превъзходство над Живков, що се отнася до обща култура и теоретическа подготовка. Той все повече се утвърждаваше като най-компетентния ръководител в областта на идеологията и културата. Активно го подпомагаше Васил Иванов, бъдещият професор по философия. Григоров поддържаше връзки с най-видни писатели, художници, учени и други културни дейци, следеше много внимателно дейността на техните творчески съюзи. Почти само към него те се обръщаха за указание, мнение, съгласуване и пр. Той главно определяше кадровата политика в тези среди. Григоров не беше много сговорчив, с твърда ръка провеждаше културната политика на партията. С критериите на днешното време мога да кажа, че през десетилетието, последвало Априлския пленум, Григоров допринесе значително за засилване на командно-административните методи на ръководство в областта на изкуството и културата, за осъществяване на идеологическия монопол на БКП. Отделът за култура на ЦК, който той наблюдаваше, беше проводник на сектантство и догматизъм, вмесваше се най-грубо в работата на творческите съюзи, в театъра и киното. Дребнавата опека над творческата дейност, колкото и да звучи невероятно, влезе във всичките си права много скоро след Априлския пленум. Най-строго се следеше за придържането към метода на социалистическия реализъм. Бсяко отстъпление — мнимо или действително — от социалистическия реализъм в литературни произведения, киното, театъра, живописта се посрещаше на нож и навличаше наказания и други неприятни последици на „виновните“. Най-силно пострадали бяха комунистите, които не искаха да се примиряват с това положение.

Действително Априлският пленум целеше да се сложи край на сталинистките порядки в областта на културата. Но не бива да се забравят няколко обстоятелства.

Първо, тъкмо в средите на художествено-творческата интелигенция бяха най-големите резерви към начина, по който Априлският пленум реши кадровите проблеми. Критиката срещу култа към личността и неговите отрицателни последици за развитието на нашето изкуство и култура се поддържаше напълно. Резервите и възраженията бяха срещу липсата на необходимите персонални промени във висшия ешелон на БКП. В партийните организации на писателите, художниците и пр., на събранията на творческите съюзи обвинения се отправяха не само към Вълко Червенков, но и към Тодор Живков и останалите членове на Политбюро за пораженията на културния фронт и за създалото се тежко положение в страната. Настояваше се за извънреден конгрес на партията, който да избере ново ръководство, ново Политбюро от дейци, неангажирани с култа към Червенков.

Спомням си колко бурно и трудно бяха преминали събранията на партийната организация на писателите във връзка с решенията на Априлския пленум, на които е присъствал Димитър Ганев по поръчение на Политбюро. Разчиташе се на неговия авторитет като един от заслужилите дейци на партията (бивш генерален секретар на Румънската комунистическа партия, арестуван от румънската „Сигуранца“ и лежал няколко години в прочутия затвор Дофтана, което беше добре известно и на нашите културни дейци). Спокоен, разсъдлив и с богат политически опит, Ганев бе сравнително по-малко ангажиран с утвърждаването на култа към Червенков. Оказа се обаче, че и той трудно можеше да убеди писателите в правилността и целесъобразността на кадровите решения на Априлския пленум, защото точно сред тях най-силно бяха отеквали безцеремонното вмешателство на Червенков и на Политбюро, силовите методи на ЦК.

Всичко това предизвикваше подозрителност и недоверие от страна на ЦК към художествено-творческата интелигенция и нейните организации. Живков съзнаваше, че е необходимо тя да бъде спечелена, вземаше мерки за убеждаването и успокояването на духовете. Смяташе обаче, че е нужна преди всичко твърда ръка. Неслучайно например,главен секретар на Съюза на българските писатели докъм 1962 г. беше Георги Караславов. Известен е неговият принос като писател. Той обаче стоеше на сектантски позиции и бе доста груб във взаимоотношенията с пишещите събратя. Веселин Андреев напомня, че по негово време бяха наказани мнозина най-видни писатели и критици, по брой повече, отколкото при Вълко Червенков.^[194] „Много хора са ударени по един или друг начин — и то тъкмо заради стремежа им да се ликвидират по-бързо последиците от „култа“.^[195] Както се сещате, тази линия се провеждаше не само по инициатива на Караславов… Това се отразяваше много негативно на творческата атмосфера в Съюза и на единството на партийната организация. Създадена бе добра почва за виреене на клеветата, на доносите и подмазвачеството. Мнозина най-талантливи писатели, поети, литературни критици — предимно членове на партията — бяха наказани по един или друг повод, но по правило — заради някакво идейно отстъпление от социалистическия реализъм. Това състояние в СБП влизаше в крещящо противоречие с настъпилото в Съветския съюз „затопляне“ след ХХ-ия конгрес на КПСС.

При тази ситуация ЦК бе принуден през 1962 г. да свика съвещание с най-изявените български писатели, на което присъствах. То се ръководеше от Митко Григоров. Почти всички се изказаха против порочните методи на ръководство на главния секретар на Съюза. (По-високо не смееха да стрелят…) Срещу Караславов бяха отправени обвинения и за отношението му към Пеньо Пенев. Някои смятаха че то е допринесло за фаталния край на поета. Подробности във връзка с изказванията не си спомням (на съвещанието бе воден протокол). Запазих общия спомен за откровеността и загрижеността на тези, които взеха думата; за това, че бяха казани много истини и препоръки, които Тодор Живков, партийното ръководство не взеха трайно под внимание.

Второ, скоро след „затоплянето“ в СССР отново започна период на „замръзване“ или, ако щете на „замразяване“. Поради редица причини, които не е нужно да припомням тук, Н. С. Хрушчов беше взел курс на конфронтация със съветските художници и писатели, изобщо със съветската интелигенция, което беше пагубна стъпка от негова страна. За съжаление настъпилата промяна даде веднага отражение у нас.

4

Да се върна към противоречията между Тодор Живков и Митко Григоров. На каква база възникнаха те? Самият факт, че позициите на Григоров като негов заместник се утвърждаваха, беше достатъчно основание да се засилват подозрителността и мнителността на Живков. Впоследствие това доведе до пускането в действие на гилотината.^[196]

Такова предположение е съвсем реално. Потвърждава го по-сетнешното отношение на Живков към своите заместници, от които той се освобождаваше периодично. Прекалена беше чувствителността му към всеки потенциален съперник. Веднъж, когато бях при него на доклад стана дума, че скоро съм присъствал на събрание, на което е говорил Григоров. Прояви подчертан интерес към въпросите, които е засегнал. По едно време ме прекъсна с репликата: „Сигурно е говорил с тон на първи секретар“. Това не беше въпрос, а изразено становище, което явно той си беше вече формирал.

Тогава Григоров едва ли е имал амбицията да го измести. Че той имаше свои виждания по редица проблеми, вкл. кадрови, които е отстоявал пред Живков и в Политбюро, в това няма съмнение. Знам, че в Секретариата на ЦК, който Григоров ръководеше, той се държеше доста властно, рядко се съобразяваше с изказаните различни мнения, като налагаше своите виждания. Вярно е също, че проявяваше високо самочувствие и се държеше много самоуверено като втори човек в партията. Той продължаваше обаче да бъде лоялен към Живков. Беше вече прозрял неговия стремеж да създава ореол около своята фигура и да установи еднолична власт.

Григоров отговаряше непосредствено за печата и другите средства за масово осведомяване. Когато казвам, че „отговаряше за печата“ приемете го в буквалния смисъл. Печатът беше държан „изкъсо“ и нищо съществено не можеше да се случи в този сектор без неговото знание. Той най-добре можеше да долови всякаква промяна в тона на публикуваните в печата или на излъчените по радиото материали, засягащи Живков. Беше много неприятно изненадан, когато през главата му започнаха да се появяват все по-често снимки на Живков и славословия по негов адрес. Григоров и Начо Папазов поискали среща с него, за да водят разговор по този въпрос. На нея двамата споделили тревогата си от това, че някои хора искали да го злепоставят. Тревогата си те подкрепили с конкретни факти от всекидневния печат. В началото Живков много се зачудил, след това се ядосал и се заканил да вземе най-строги мерки, за да се пресече „това безобразие“. На мен тези реакции са ми добре познати. Подобни материали не можеха да се появяват и такава промяна в техния тон и съдържание не можеше да стане без нечие височайше нареждане, идващо очевидно от Кабинета — не без благословията на Живков.

Тази среща, както и разговорите, водени между Григоров и Папазов (които вероятно са били подслушвани), предопределиха съдбата на двамата приятели (те бяха наистина много близки). Григоров ръководеше Секретариата на ЦК, в който Папазов участваше. Взаимно си помагаха, споделяха своите мнения и впечатления, уточняваха своите позиции. Ето още един повод за засилване на подозренията на Живков. Той не търпеше близост между хора от висшия ешелон, обикновено се стараеше да ги противопоставя. Такъв беше неговият подход. Така че не се учудвайте, че не само Григоров, но и двамата бяха отстранени от политическия живот на Деветия конгрес на партията.

Има и по-сериозен сблъсък между Живков и Григоров. Георги Боков, главен редактор на „Работническо дело“, председател на Съюза на българските журналисти и член на Секретариата на ЦК, заедно с Харалампи Трайков — главен редактор на в. „Земеделско знаме“, посещават Египет по служебна работа. Нашият посланик в Кайро Попов решил да се възползва от това посещение. Със съгласието им той дал в тяхна чест коктейл, на който поканил най-видни египетски журналисти и интелектуалци. Можем да си представим конфузното положение, в което изпаднал посланикът, когато двамата гости не се явили на коктейла. Попов уведомил незабавно ЦК. Секретариатът, ръководен от Григоров, наказал Боков за този гаф. Когато Живков научил за това, повикал Григоров и ядосан го обвинил, че си превишавал правата, тъй като Секретариатът не можел да наказва свой член. Обвинил го, че иска да скара Живков и ЦК със журналистите. Наредил му наказанието на Боков да бъде отменено незабавно.

По времето, което предшества Деветия конгрес, дочувах, че при Ангел Цанев, завеждащ отдел „Административен“ на ЦК (отделът, който наблюдаваше армията, вътрешните работи, съда и прокуратурата), вечер след работа се събирали Милко Балев, Венелин Коцев^[197] и някои други. Събирали се да пият уиски, злословели по адрес на Митко Григоров и Начо Папазов, бистрели кадрови въпроси.

Не си ли противореча? Нали току-що казах, че Живков не търпеше подобна близост между ръководни кадри? Да, но тук нещата бяха по-различни. Не мога да си представя, че Милко Балев си е пиел уискито с Ангел Цанев и Венелин Коцев без знанието на своя шеф. И че Живков не е бил информиран за техните разговори. Та нали именно Коцев стана секретар на ЦК по въпросите на идеологията и културата на мястото на Григоров на същия този Девети конгрес, на който Григоров бе отстранен? Ангел Цанев стана министър на вътрешните работи и кандидат-член на Политбюро. Балев си остана началник на Кабинета, но с нараснало доверие и увеличен политически капитал. Между другото, той доказа, че интересите на Живков стоят много по-високо от приятелството му с Григоров, който беше кум на Балев.

5

Към края на 1964 г. Митко Григоров заболя и замина за Москва на лечение. Дали тогава не се е мътило нещо със съветските хора? Той беше станал много близък със сътрудниците от сектора за България в ЦК на КПСС, които се отнасяха към него с голямо уважение. Дори и да не е имало нищо, самото това негово по-продължително пребиваване в Москва е безпокояло Живков. Не бяха се минали и месец-два от свалянето на Хрушчов. Как тази промяна щеше да се отрази върху положението на Живков? Не беше още ясно. Отношенията между Живков и новото съветско ръководство още бяха в процес на формиране. Дружбата между него и Брежнев беше още в бъдещето.

По време на отсъствието на Митко Григоров предстоеше отчетно-изборното събрание на партийната организация при СБП. Във връзка с това Живков продиктува на Милко Балев и на мен писмо до партийната организация, в което споделяше свои виждания и съображения върху литературата и изкуството и работата на писателския съюз. Някои от тях бяха в разрез с тези, провеждани от Григоров, особено що се отнася до свободата на творчеството, до демократизма в писателския съюз, до статута на неговия творчески фонд. Още тогава, работейки върху този материал, разбрах целта на Живков: да покаже, че именно той, а не Григоров е този, който има последната дума в ръководството на културния фронт; че виждания и действия по отношение на писателския съюз, а и на другите творчески съюзи, които напомняха времето на култа към личността, не са негови лични виждания и действия. Напротив.

Впрочем стремежът на Живков да изпъква като „творец на линията на Априлския пленум“ не само в икономиката и политиката, но и в областта на културата — и по-специално на литературата и изкуството — неведнъж се беше проявявал. Особено след като беше издигнал призива „Повече между народа, по-близо до живота“. Спомням си срещата на Политбюро с дейци на културата през април 1963 г. Реч произнесе Живков (тя не беше написана в Кабинета). Тази реч беше своеобразен отзвук (а и солидна подкрепа) на язвителното слово, което Хрушчов беше произнесъл неотдавна пред представители на съветската художествена интелигенция. В своята обстойна реч Живков по жданов-ски раздаваше с голям замах безапелационни оценки за едни или други прояви в областта на изобразителното изкуство, литературата, естетиката, художествената критика; вземаше отношение по творчеството на редица поети, писатели и литературни критици; рецитираше с вдъхновение извадки от публикувани стихотворения, стремейки се да разсмее публиката. Изобщо на тази среща Живков с голяма смелост произнесе присъди и раздаде съвети — кое как да бъде, как да се пише идейно издържано, как да се повишава професионалното майсторство.

И ето сега, в писмото до партийната организация на СБП — със съвършено друг тон и нагласа — Живков апелираше към дейците на литературата и изкуството да се укрепва сред тях творческата обстановка, да се осигурява атмосфера на свободна размяна на мнения и широки дискусии. Осъждаше се липсата на търпимост; отхвърляше се практиката да се дават политически квалификации на едни или други културни дейци, да им се лепват какви ли не етикети; препоръчваше се да се проявява колегиалност, другарска грижа и разбиране. Що се отнася до партийното ръководство, в което бил залогът за правилното развитие на литературата и изкуството, Живков се обявяваше против грубото вмешателство, администрирането и дребнавото опекунство!

Няколко месеца преди Деветия конгрес на БКП (януари 1966) завеждащият отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК Васил Иванов, когото Живков подозираше, че твърде много допринася за утвърждаването на Григоров, беше изпратен на друга работа. На негово място беше привлечен Давид Елазар, бивш партизанин от бригада „Чавдар“, в когото Живков имаше доверие. Получил смъртна присъда в годините на антифашистката борба, Елазар беше известен деец в Софийската организация на Работническия младежки съюз. Той имаше добра идеологическа подготовка и солиден организационен опит. Беше завършил през 1949 г. партийната школа с отличие, след което мина на отговорна работа в отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК. Повече от десетилетие той беше заместник-началник на Главното политуправле-ние на армията. Избран за кандидат-член на ЦК на БКП през 1962 г., след две години той стана член на ЦК. Елазар не се задържа обаче дълго начело на отдела. Под предлог, че се правят структурни промени (двата отдела „Агитация и пропаганда“ и „Култура“ временно бяха слети в едно), в края на 1968 г. той беше изпратен в Института по история на БКП като негов директор.

6

Докладът на Тодор Живков пред Деветия партиен конгрес (1966) беше написан в резиденцията на Витоша. По предварителна схема отделите на ЦК ни бяха предали свои първични материали. По някои проблеми Живков диктуваше свои постановки и съображения. Работехме главно двамата с Милко Балев. Живков идваше обикновено вечер, особено в заключителния етап, за да се информира за хода на работата, да прочете готовите материали, да даде своите бележки и да диктува пасажи там, където смяташе, че това се налага.

Веднъж пристигна още по светло заедно с Митко Григоров. Не си спомням дали останаха да нощуват или си тръгнаха след вечеря, а и това не е толкова важно. Разказвам този случай заради една подробност. По време на разговора Григоров се обърна към Живков с молба след конгреса да бъде изпратен в държавното управление. Чувствал нужда да промени ресора, да набере и държавен опит, за да не се развива едностранчиво. Живков не му възрази. Останах с впечатлението, че след конгреса Григоров ще премине на отговорна работа в държавните органи. Беше ясно, че става дума или да замести Живков като министър-председател, или да му стане първи заместник на мястото на Живко Живков. А този разговор, обърнете внимание, става дни преди конгреса. На какво повече да се зачудиш — на наивитета на Григоров или на коварството на Живков! Допускам, че Григоров е чувствал ревността на Живков и по този начин е искал да му даде възможност да издигне друг човек за ръководител на Секретариата на ЦК, т.е. за втори човек в партията. От друга страна обаче съм твърдо убеден, че Начо Папазов не е подозирал нищо. Доказателство? Ще приведа само едно: няколко дни преди конгреса говорехме с него (разговорът стана в коридора на ЦК), че трябва още сега да проведе съвещание с група учени по един назрял въпрос. Самият той изказа такова мнение. В хода на разговора Папазов прецени че сега, преди конгреса, е много напрегнато, много е зает и обеща да проведе съвещанието веднага след конгреса. Спонтанно му възразих: „Откъде знаеш, че след конгреса пак ще бъдеш секретар?“ Погледна ме учуден и изведнъж прихна да се смее: „Вярно, бе!“ Така се разделихме. Моята реплика действително беше спонтанна. Нищо не знаех по този въпрос. Нямах предвид, че ще бъде освободен. Просто допусках, че след конгреса може би ще отговаря в ЦК за други сектори (пропуснах да кажа, че като секретар на ЦК той отговаряше и за БАН).

Много по-късно Начо Папазов потвърди пред мен, че той и Митко Григоров не са знаели нищо за предстоящата промяна. Двамата бяха избрани в състава на ЦК. Само часове преди избора на новото Политбюро и Секретариат на ЦК, той и Григоров били повикани при Живков в присъствието на Борис Велчев (може да е присъствал и някой друг). Тогава Живков им отправил обвинения, уличаващи ги в нелоялност и им съобщил, че няма да бъдат в новия състав на Политбюро и Секретариата. А на пленума, пред самите членове на ЦК, не било дадено никакво обяснение за това, че двамата не фигурират в листата за ръководни партийни органи, предложена от Живков. Пред нас, помощниците, той обясни, че двамата били загубили доверието на ЦК… Къде отиде „щастието“, че нашата партия разполага с такива дейци като Митко Григоров?! Скоро той замина за Прага в редакцията на международното списание „Проблеми на мира и социализма“, а после стана посланик в Лондон. Папазов отиде посланик в Токио. Така е по живковски. Ако беше по сталински, двамата щяха да изчезнат не само от политическата сцена, но и от този грешен живот…

Едва след няколко години, през лятото на 1971 г. Живков — след като ги беше обезвредил и „обезопасил“ — отново им подаде ръка. Помирението стана в един ресторант на Албена, пред богата трапеза, поръчана от Живков. Папазов и Григоров бяха поканени със съпругите си. Присъствахме и ние, помощниците, които почивахме по това време във Варна. Живков дойде от Евксиноград. На трапезата се казаха хубави слова за общото дело. Живков разкри пред двамата нови перспективи. След изборите, проведени съгласно новата Конституция, Митко Григоров беше избран за член на Държавния съвет. Започна да координира дейността на съветите към Държавния съвет. А Начо Папазов стана председател на Държавния комитет за наука и технически прогрес в правителството, възглавявано от Станко Тодоров.

22. КАДРОВИ ХОДОВЕ

1

След Деветия конгрес на БКП вместо Митко Григоров по въпросите на идеологията започна да отговаря Венелин Коцев. Той стана секретар на ЦК. След Девети септември 1944 г., Коцев отговаряше в ЦК на РМС за работата сред учащите се. По-късно ръководеше няколко години българската кинематография. Привлечен на работа в ЦК на партията, Коцев се прояви като енергичен и инициативен ръководител. По ерудиция и организационна подготовка далеч отстъпваше на Григоров, но беше дал достатъчно доказателства за лична преданост към Живков.

На Деветия конгрес в състава на ЦК не беше избран Николай Ирибаджаков. Бивш партизанин и дългогодишен сътрудник на ЦК, човек с будна мисъл и солидна философска подготовка, Ирибаджаков (професор, доктор — по-късно и академик) дълго време беше зам. отговорен редактор на теоретичното списание на ЦК „Ново време“, а от края на 50-те години — негов отговорен редактор. Той се беше изявил като продуктивен учен, разработващ важни, централни проблеми на марксистко-ленинската теория в непосредствена връзка с потребностите на практиката. Отзоваваше се винаги, когато от Кабинета на Живков се обръщахме към него за някоя справка или разработка. И ето, на Деветия конгрес отговорният редактор на „Ново време“ отпадна от състава на ЦК. Не бяха дадени никакви обяснения. Просто не фигурираше в предложената листа.

Пред нас, помощниците, Тодор Живков на два пъти се изказа по адрес на Ирибаджаков още преди конгреса. Най-близък приятел на Ирибаджаков беше проф. Кирил Василев (впоследствие академик). Те най-редовно се срещаха и вечер се разхождаха в Борисовата градина (тогава — Парка на свободата). Разбира се, бистреха и въпроси на политиката. Известно беше, че Василев е настроен силно опозиционно, особено по отношение на провежданата политика към българите-мохамедани. Веднъж на „сутрешното кафе“ Живков каза ядосано: „Какъв е тоя Ирибаджаков?! Негова работа ли е да реди кадрите в партията?!“ Очевидно бяха засекли разговори между Ирибаджаков и Василев, когато те са давали оценки за различни партийни дейци. Поне така си го обясних.

Второто избухване на Живков по адрес на Ирибаджаков беше във връзка с издадената от него книга „философия и биология“. Това беше едно солидно изследване, в което авторът подлагаше на много аргументирана критика т. нар. лисенковщина. Възгледите на съветския акад. Лисенко, които дълги години се подкрепяха от съветското ръководство като последователно марксистки и единствено правилни в биологията, нанесоха тежки поражения в тази наука — а и на биологическата практика. Тези поражения бяха напоени с доста кръв, изтекла от невинно ликвидирани световноизвестни учени като биолога Вавилов и десетки други, изтребени като „антимарксисти“ и привърженици на Мендел и Морган. „Лисенковщината“ нанесе дълбоки, трудно зарастващи рани. Тя стана синоним на нетърпимостта и мракобесието в науката. Анализът на този феномен фигурираше десетилетия наред в научни дискусии на световните конгреси по социология и по история на науката.

„Лисенковщината“ нанесе поражения и в България. Нейна жертва станаха видният български учен Дончо Костов и други наши биолози. Трудът на Ирибаджаков надхвърли феномена „лисенковщина“. Той заклеймяваше изобщо догматизма и фанатизма в науката. По това време в СССР все по-малко и все по-рядко се говореше за култа към Сталин и неговите поражения. Беше взет курс на премълчаването им, а дори и на известна реабилитация. Избухването на Живков беше свързано с този именно въпрос: „Защо Ирибаджаков се бърка в работите на Съветския съюз? Защо не оставя съветските учени да се занимават с тях?!“ Разбира се, „лисенковщината“ не беше само съветско явление, то не засягаше само Съветския съюз. Тя символизираше грубото вмесване на политиката и политическите дейци в науката, опитите да се установява научната истина с декрети.

2

На Деветия конгрес на БКП — за изненада на мнозина — в състава на новото Политбюро беше избран акад. Тодор Павлов — една от най-популярните фигури в БКП. Дългогодишен участник в революционните борби от най-ранна младост, той беше един от малцината живи участници във Витошката конференция на БКП (1924) след поражението на Септемврийското въстание от 1923 г. Нито преследванията, нито затвора, нито концлагера можаха да сломят Павлов. От младини той се беше проявил като един от видните теоретици на партията. Червената професура в Москва и неговият капитален труд „Теория на отражението“ го бяха утвърдили като най-видния философ-марксист у нас. В мрачните предвоенни и военни години Павлов водеше тежки теоретични битки с привържениците на расизма и на фашизма в България. Публикува и няколко брошури, които даваха отговор на актуални парливи въпроси. За нас — младежите — те станаха настолни книги, които ни помагаха да се ориентираме в сложните събития. След Девети той стана регент. Като директор на Института по философия при БАН, главен редактор на сп. „философска мисъл“, председател на БАН, Тодор Павлов положи много усилия за утвърждаването на марксизма-ленинизма като единствена и монополна философия и идеология у нас, а също за развитието на БАН като най-мощна научна организация, в която доминираше марксизмът-ленинизмът — и като методология, и като идеология.

На Петия конгрес на БКП, на който беше избран за кандидат-член на ЦК, той стана обект на критика в заключителното слово на Георги Димитров, който даде отпор на неговите опасения, че диктатурата на пролетариата можела да роди беззакония. Същевременно Тодор Павлов беше сред онези партийни дейци, които най-много допринесоха за утвърждаването и разпространението у нас на култа към Сталин, а след това и на Червенков.

На Седмия конгрес на партията (1958) Тодор Живков му протегна ръка, като предложи неговото избиране за член на ЦК. Позицията на Тодор Павлов към новия партиен лидер и провежданата от него политика беше твърде интересна и противоречива. В началото с известни резерви, с възторг впоследствие — така Павлов се отнесе към Живков. След това настъпи и времето на дитирамбите. Същевременно той не пропускаше случай да проявява свои резерви или несъгласие с една или друга постановка на новия партиен ръководител. Интересна беше неговата реакция на формулата „Всичко за човека, всичко в името на човека“ (появила се в началото при Хрушчов, а впоследствие заимствана и у нас). В нея се наблягаше на социалния, народностния и хуманистичен характер на нашата политика. В своя публикация Павлов изрази несъгласие с такава постановка. В нея се губел класовият й смисъл и характер. Нашата политика била насочена не изобщо към човека, а към трудовия човек, към този, който твори и създава благата.

Във връзка с необходимостта от овладяването на техниката и новите технологии Живков беше издигнал в редица речи и доклади лозунга: „Да превърнем нашата нация в нация техническа!“ В този призив той влагаше определен смисъл, отговарящ на новите обществени потребности. В конфронтационен дух Тодор Павлов „доказваше“, че този призив не бил точен; нашата нация трябвало да се превърне преди всичко в нация социалистическа, това било главното. И — заедно с това — да стане техническа. С други думи във формулата „нация техническа“ се губел класовият смисъл: всяка нация, включително и несоциалисти-ческа, можела да стане „техническа“, но с това тя нямало да притежава главната си качествена характеристика — да бъде „социалистическа“.

Несъгласие Тодор Павлов изявяваше и по отношение на провежданата линия сред художествената интелигенция. От догматични и сек-тантски позиции той биеше тревога за „отстъпления от социалистическия реализъм“, надигаше глас против творчеството на Йордан Радичков и други. Благодарение на своите връзки в Съветския съюз и в съветската Академия на науките той създаваше трудности на Живков и по тази линия. Изобщо Павлов и хората около него се проявяваха като крайни догматици и сектанти. Тези прояви не бяха тайна за мнозина, затова казах в началото, че неговото избиране в Политбюро беше изненадващо.

В деня след приключването на конгреса, доста изморен, аз спах до по-късно. По едно време жена ми ме буди — дошли са Стоян Михайлов и Никола Стефанов да поговорят с мен. Заварих ги много смутени. Тогава млади учени, но вече изявени и с перспектива, те не можеха да си обяснят как така Тодор Павлов — сектант и догматик — е привлечен от Живков в Политбюро? Не означава ли това отстъпление от провъзгласената на Априлския пленум антидогматична линия? Как това ще се отрази върху нашия идеологически фронт? И т.н. — все в този дух. Опитах се, доколкото можех, да ги успокоя.

Аз самият недоумявах от този ход на Живков. Към Тодор Павлов питаех уважение — и за неговото революционно минало, и за неговите публикации преди 9 септември 1944 г. В Лом, където бях изселен от декември 1943 г. до юни 1944 г., аз усърдно бях залегнал да изучавам неговия труд „Теория на отражението“. Когато след години защитих кандидатска дисертация в Института по философия, Тодор Павлов, който беше тогава директор на института и председател на научния съвет, се изказа много ласкаво за представения от мен труд. Но проявените от него крайно догматични позиции и опитите му да установи едва ли не личен монопол в областта на философията у нас, не можех да приема. Това беше причината за няколкото ми сблъсъка с него. Един от тях е свързан с атаката му срещу Стоян Михайлов по повод на неговата статия във в. „Народна младеж“ — „Защо пък да не бъдем модерни?“ (февруари 1964). Тази статия ми допадна с трезвия анализ на явлението „мода“ и „модерен“, с призива „да бъдем модерни“, с критериите, които авторът посочваше като решаващи, за да се определи дали даден младеж е за или против социализма (не дългите коси, не тесните панталони, а участието в труда, в изграждането на новото общество и пр). Тя обаче беше посрещната много отрицателно от ЦК на Комсомола, раздразни догматиците и сектантите. Във в. „Отечествен фронт“ се появи статия на Тодор Павлов, в която критикуваше Стоян Михайлов и неговата статия за модата, обвиняваше го, че отварял вратите на буржоазното влияние. Това ме накара да имам откровен разговор с „бачо Тодор“ — както си го наричах, — да защитя позициите на Михайлов, когото познавах и ценях (работехме вече в един и същ институт).

В разгара на студената война проф. д-р (впоследствие академик) Азаря Поликаров беше взел инициативата и уредил един изключително важен въпрос: да започне издаването в Западна Германия на една философска поредица с марксистка насоченост — „Марксизъм и съвременност“. Поредицата щеше да излиза под ръководството на международен редакционен комитет, в който участваха видни философи от източни и западни страни. Оказа се, че Тодор Павлов бил против. Поликаров се обърна към мен за подкрепа. Аз го ценях като утвърден и твърде перспективен учен. Бях прочел неговата книга за Айнщайн още преди Девети. Представях си тогава, че е написана от възрастен и мастит учен. През 1945 г. — след като се завърнах в София от фронта -един ден научавам, че в кино „Култура“ ще има сказка с лектор Поликаров. Проявих голям интерес — не толкова към темата, колкото към лектора, когото знаех само по име. Салонът на киното беше претъпкан. Каква беше моята изненада, когато пред публиката се изправи да говори… един младок. По-късно разбрах, че дори съм по-голям от него. Впоследствие Поликаров учил в Съветския съюз. Там защитил кандидатска и докторска дисертация. Няколко години беше преподавал философия като гост-професор в Източен Берлин. Беше добил вече широка известност. След като се убедих, че това, което той бе уредил е твърде интересно и полезно начинание — особено в тогавашните международни условия — запознах Живков с неговата молба. Той й даде зелена улица. Това вбеси Тодор Павлов, който не можа да ми прости намесата. Все пак в поредицата бяха публикувани три работи, а две не можаха да видят бял свят поради съпротива в западни страни.

Няколко дни след конгреса чух от Живков обяснението за избирането на Павлов в Политбюро: „Отсега нататък Тодор Павлов няма да може да публикува каквото си поиска. Като член на Политбюро той ще е длъжен да съгласува предварително с Политбюро (разбирай с Живков) това, което е написал! Тъй като публикуваното от него ще ангажира вече цялото партийно ръководство“. Освен че се затваряше устата на Павлов, издигането му за член на Политбюро очевидно щеше да даде благоприятно отражение и сред някои влиятелни среди в СССР.

През 1967 г. предстоеше тържествено отбелязване на 70-годишнина-та на сп. „Ново време“ (основано от Димитър Благоев през 1897). Възложено беше на Тодор Павлов да напише и изнесе от името на Политбюро доклад по този случай. В проекта, предложен от него, се съдържаха неверни оценки и нападки срещу съдържанието и позициите, отстоявани от списанието. А това бяха всъщност позиции на партийното ръководство след Априлския пленум. Живков ми възложи да докладвам в Секретариата на ЦК мнението и съображенията ми за представения доклад. След обсъждането докладът беше бракуван. Но при създалата се вече ситуация смяната на отговорния редактор на „Ново време“ щеше да изглежда като потвърждение на оценките, направени в проек-тодоклада на Павлов. На следващия, Десети партиен конгрес, Ирибаджаков щеше отново да бъде избран за член на ЦК.

3

След като Тодор Живков стана лидер на партията, многократно нарасна ролята на неговия Кабинет, на личните му помощници. Работехме на пълни обороти. Всеки един от нас даваше своя принос при подготовката на доклади, речи, докладни записки. Основните негови материали не само като първи секретар на ЦК, но вече и като министър-председател, които той смяташе, че трябва да минат предварително през Политбюро, се подготвяха в Кабинета. Разбира се, той възлагаше на министрите и на други отговорни държавни дейци да му подготвят някои първични материали и необходими справки. Що се отнася до материалите, засягащи възлови проблеми на нашата икономика, той разчиташе главно на Гриша Филипов, Давид Давидов, Емил Христов и другите сътрудници в Комисията по новата система на ръководство на народното стопанство. Окончателното оформяне на документите, които трябваше да внесе в Политбюро, той възлагаше обаче на нас — в Кабинета.

Постепенно — заедно с утвърждаването на едноличната власт на Живков — атмосферата в Кабинета се променяше. Дълги години — и в присъствието на Живков — в него имаше атмосфера на откровеност, на свободна размяна на мисли, идеи и мнения. Всеки от нас можеше да говори свободно, без притеснение да си казва всичко, което го вълнува във връзка с политиката на ЦК, с живота на партията, с работата на държавните органи. На „сутрешното кафе“ всеки от нас се чувстваше задължен да обърне внимание върху важни въпроси, които не се решават, или пък много бавно се решават, да направи едно или друго предложение било по дребен, било по принципен проблем. Този дух, който Живков не само търпеше, но и поощряваше — започваше да се оттегля по кьошетата. Началникът на Кабинета беше взел курс да ласкае Живков, подчертано да изтъква голямото му изкуство на ръководител, да се възхищава от всяка негова реч. Хвалебствия, „кадене на тамян“, възторг от поредната реч или изказване, информация за еди-кои си, които не са могли да не изразят своето възхищение от поредното Живково изказване и пр. — всичко това беше започнало да надделява в сутрешните разговори. Или трябваше в някаква степен да пригласяш, или — ако изобщо мълчиш — да станеш „бяла гарга“. Критичните разговори постепенно преминаваха на заден план. Понякога, когато Живков държеше да чуе мнението ни по някой въпрос, а ние мълчахме, той биваше принуден в упор, поименно да ни попита.

През лятото на 1967 г. в Кабинета постъпи поетът Димитър Методиев. Бях на почивка. Гледам един ден по телевизията пряко предаване на тържествата на Бузлуджа — годишнината от основаването на партията. Живков чете доклада и тогава именно зърнах Методиев. Когато се завърнах в София, разбрах, че вече е помощник. Приех го радушно. Доволен бях, че в Кабинета ще има още един културен човек, с когото можеш да размениш някоя и друга мисъл. С идването на Методиев ние се опитахме и почти успяхме, но както се оказа - временно — да възстановим предишната атмосфера. Понякога разговорите на кафето бяха толкова откровени и остри, че Живков ни предупреждаваше: „Момчета, това да си остане тук. Внимавайте да не приказвате такива работи навънка, ще ви изключат от партията!“

Може би изглежда парадоксално, че от всичките ми колеги в Кабинета се сближихме тъкмо с Димитър Методиев. Казвам парадоксално, защото той се славеше като закоравял догматик. Колкото до мен, напротив, мнозина — най-вече във философските среди, особено Тодор Павлов, Панайот Гиндев, Тодор Стойчев — ме бяха нарочили за ревизионист. След време Методиев сам ми призна, че е чувал да се говори за мен като за ревизионист. По онова време това не беше никак безобидно обвинение. А всъщност аз изглеждах ревизионист само в очите на догматици и сектанти, на тези, които се придържаха сляпо към буквата на марксизма, без да се съобразяват с неговия дух, с новите реалности. Аз се стараех да гледам на нещата с по-голяма широта, да не робувам на догмите, да се отнасям с по-голяма търпимост и толерантност към различните мнения. Ала какво разочарование преживях още в първите месеци след 10 ноември 1989 г.! Какъв заклет догматик се видях в собствените си очи, когато започнахме да гледаме по-трезво на реалностите и по-ясно да осъзнаваме, че нашата „социалистическа практика“ се оказа твърде далече от социалистическия идеал!

С Методиев се разбирахме по много въпроси на нашата политика, особено що се отнася до погрешни (според нас) решения в икономиката, до прояви на демагогия и разминаване между думи и дела, на култов-щина, до оценката на редица ходове на Живков — политически, кадрови и други. И в същото време между нас имаше дълбоки различия по принципни въпроси. Различия, които ние защитавахме — понякога яростно — и в лични разговори, и в хода на служебната ни работа. До идването на Никола Стефанов в Кабинета може би най-много и най-остри сблъсъци са ставали именно между мен и Методиев. Не по дребни, житейски въпроси, а по кардинални проблеми на нашата стратегия, на марксистко-ленинската теория. Включително и по оценката на „перестройката“ на Горбачов, когато той я провъзгласи.

В първите дни на март 1969 г. Живков възложи на Методиев и на мен да подготвим реч, която той трябваше да произнесе на предстоящата отчетно-изборна конференция на Софийската организация на Комсомола. В първата част да се анализира социално-класовата структура на нашето общество и мястото на отделните отряди на младежта в обществено-икономическото, политическото и културното развитие на страната. Във втората — състоянието на художествената критика и допускани от нея отстъпления от класово - партийните позиции. Такъв беше замисълът. По първата част работих аз, а с втората се зае Методиев. Така се стекоха обстоятелствата, че написаното от мен по първата част от речта обсъдихме съвместно, но аз не успях да се запозная предварително с разработката на колегата ми.

Времето, избрано за това слово не беше никак случайно. В Съветския съюз — в началото по-предпазливо, след това все по-решително -беше взет курс от новия генерален секретар на ЦК на КПСС Л.И. Брежнев, подкрепян от Михаил Суслов и други членове на Политбюро, към известна реабилитация на сталинизма. По-специално — бяха взети мерки за последователното прилагане на метода и принципите на социалистическия реализъм в областта на литературата и изкуството. Курсът на Москва вече даваше своите плодове и в София. Бяха проведени редица срещи и разговори в посочения дух. Беше дошъл редът на литературните критици, някои от които бяха набедени, че не само не съдействат за стриктното придържане към метода на социалистическия реализъм, а с редица свои възгледи и писания внасят объркване сред художествените творци. Позициите, които известният френски философ и интелектуалец Роже Гароди, тогава член на Политбюро на френската комунистическа партия, защитаваше в своята работа „Реализъм без брегове“, имаха съответен отзвук и в България — особено в средите на критиците. Гароди ратуваше за разчупване на тесните рамки на социалистическия реализъм, за едно много по-широко виждане, в което да намерят място най-изявените творци, обогатили през вековете съкровищницата на световната литература и изкуство. На мен също ми допаднаха неговите възгледи и аз споделих това с моите колеги. „Не мога да си представя българската литература без Петко Ю. Тодоров или Атанас Далчев, например. А и не допускам, че при евентуална победа на социализма във франция от френската литература ще бъдат изхвърлени аристократ и католик като Шатобриан или поет като Ламартин — първия министър-председател след кървавото смазване на Парижката комуна!“

Живков беше решил отново да се заеме с художествено-творческата интелигенция. И то не само чрез разяснения и убеждаване, а и чрез размахване на калъчката. Този път на прицел беше взета литературната критика. Младежката конференция се състоя на 14 март в зала „Георги Кирков“ на партийния дом. Стоя си аз следобед в работната стая в ЦК и слушам речта на Живков, предавана по радиоуредбата. Прочетеното за социално-класовата структура ми е добре познато. С голям интерес слушам казаното за ролята и състоянието на художествената критика, за това, че в някои нейни среди не се прилагат последователно и докрай класово-партийните критерии. Личи си, че по материала е работил човек, който познава добре проблемите и състоянието на нещата. Анализът е обстоен, многообразен и многопластов. Езикът — богат. Но нещо ме смущава сериозно: в словото се сипят безапелационни обвинения и безапелационни присъди; липсва гъвкавост; не се проявява необходимото разбиране. Натежава не стремежът към приобщаване и сплотяване на тази част от художествено-творческата интелигенция (какво пък, ще минем и без тези, които са се пуснали от хорото…), а иронията, жигосването, нетърпимостта, неприкритото високомерие.

На „сутрешното кафе“ Живков искаше да чуе мнението ни. Методиев побърза да изкаже голямо задоволство. От времето на Лениновата статия за партийната литература и партийната организация не била произнасяна такава силна реч по въпросите на литературата. А аз добавих съвсем нетактично: „Да, оттогава не е произнасяна такава заядлива реч…“ Настъпи кратка тишина. Изненадан и много ядосан, Методиев избухна (между двамата ни е седнал Милко Балев, насреща е Живков). Обвинява ме — „Вие, ревизионистите, окарикатурявате Ленин, изтръгвате неговата войнственост, представяте го като добродушен политик, а всъщност той е…“. Водопад от нападки в същия дух. Мълчах. Накрая му отговорих съвсем кратко: „Известно ми е, че Ленин е бил войнстващ политик и отдавна съм разбрал, че политиката не е гладене по главицата… Ако това не съм проумял, язък, че работя в Кабинета от близо две десетилетия.“

Истината е, че никой никога преди това не се беше нахвърлял така срещу мене и то в присъствието на Живков. А той ни слушаше внимателно, без да се намесва. Накрая поръча да седнем двамата и да огледаме отново речта, да махнем всичко, което би могло за създаде впечатление за заядливост и високомерие. Щом излязохме навън, Методиев ми каза пред колегите: „Нико, не се сърди. Това беше сблъсък между двама талантливи хора.“ Съвсем не му се сърдя. Каза си пред Живков това, което мисли — не зад гърба ми, а направо в очите.

23. СМАЗВАНЕ НА „ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ“

1

На 21 август 1968 г. части от съюзническите армии на СССР, Полша, Германската демократична република, България и Унгария нарушиха суверенитета на Чехословашката социалистическа република. Те нахлуха в пределите на страната и смазаха безцеремонно „Пражката пролет“. Народното движение, което искаше да създаде нов модел на социализма в Чехословакия, беше разгромено.

1968 година е знаменателна. Знаменателна с изявената в различни страни решимост от широки слоеве на населението — и преди всичко на младежи и студенти — за промени, за дълбоки промени в общественото устройство. Тази решимост се прояви и отсам желязната завеса — в Чехословакия, и от другата й страна — особено във Франция, Великобритания и САЩ. Редица американски университетски кампуси бяха обхванати от сериозни студентски вълнения. Разбира се, причините за тях бяха различни. На запад те бяха израз на кризата, свързана с предизвикателствата на научно-техническата и технологичната революция, от една страна, и остарелите социални порядки, от друга. Свързани бяха и с разпадането на световната колониална система. Много бавно бившите колониални метрополии се приспособяваха към новите реалности. Тотална криза изживяваше американското общество и поради военната авантюра във Виетнам. Вълнения избухнаха и в английските университети. Но най-ярко те се проявиха във франция. По традиция франция е най-чувствителна и реагира най-бурно в подобни ситуации. Десетки хиляди младежи и студенти, подкрепени от видни интелектуалци, манифестираха и протестираха срещу съществуващия обществен ред, отхвърляха ценностите на капиталистическата обществена система и изразяваха своята воля за промяна. Тези вълнения обаче не получиха подкрепата на левите партии.

През лятото на същата 1968 г. бях в Париж. Участвах в работата на Световния конгрес по история на науката, френското общество още живееше под въздействието на неотдавна заглъхналите събития. Разходих се и по улиците на Латинския квартал. Тези тесни и криволичещи улици бяха съвсем скоро залети с асфалт. Защо? За да не може при бъдещи стълкновения да се използват паветата, с които през месец май студентите бяха построили барикади!

Отсам „желязната завеса“ след Югославия, Унгария и Полша дойде ред на Чехословакия да се опита да преодолее сталинисткия и да се ориентира към нов модел на социализма. В създалата се международна ситуация в тази страна се чувстваше най-остро противоречието между спомена за демократичните ценности, добре познати на народите на Чехословакия преди Втората световна война, и реалните тоталитарни порядки, наложени им от установения модел на развитие. А също противоречието между високото равнище на модерното индустриално производство, достигнато преди войната, и незадоволителните темпове на растежа на промишленото производство в новите условия.

Зреещото в Чехословакия обществено недоволство достигна своята кулминация през 1968 г. Начело на волята за промяна застана Комунистическата партия. Това придаде размах и изгледи за успех на реформаторското движение. През януари същата година в страната бяха извършени политически промени, които доведоха Александър Дубчек на поста първи секретар на ЦК на ЧКП, Лудвиг Свобода стана президент на републиката, а Олдржих Черник — министър-председател. Заедно с Кригел, член на Политбюро и заместник на Дубчек, Ота Шик -идеолога на икономическите реформи, Йозеф Смрковски, председател на Народното събрание, те бяха моторът на икономическите, политическите и културните промени в страната. Под съмнение бяха поставени непокътнатите устои на сталинисткия модел на социализма.

Към демократизиране и либерализиране на икономиката, на цялостния обществен живот се бяха устремили мощни сили от различни слоеве, подкрепяни от Дубчек, от Политбюро, от различни партийни среди. И както става винаги при подобни масови движения, заедно с чистия народен устрем се прояви и мръсната пяна. Имаше и антисъвстски, и антисоциалистически прояви. Беше ли обаче това достатъчно основание да бъдат оценени събитията в Чехословакия като антисоциалистически, застрашаващи сигурността на социалистическата общност? За прегазване на една съюзна страна и за груба намеса с военна сила в нейните вътрешни работи? Обстоятелството, че живеехме в обстановката на студена война, едва ли можеше да бъде оправдание за такива враждебни действия. "Пражката пролет" се появи и разцъфтя не в резултат от действията на чуждите разузнавания (те, разбира се, не са стояли със скръстени ръце), а като вътрешна необходимост, като обективен процес, обусловен от развитието на чехословашкото общество в тогавашните условия.

2

На 23 април 1968 г. в Прага пристигна на приятелско посещение българска партийно-правителствена делегация, водена от Тодор Живков. Придружавах делегацията. Предстоеше подписването на нов договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ между Народна република България и Чехословашката социалистическа република. Срокът на предишния договор, подписан преди 20 години от Георги Димитров и Клемент Готвалд изтичаше в самия ден на нашето пристигане. Всъщност посещението имаше и друга, много важна цел: Живков искаше да добие непосредствени впечатления за Дубчек и дейците, които го подкрепяха, за характера на събитията, развиващи се в тази страна. Следва обаче да се има предвид, че Живков пристигна в Прага убеден, че Дубчек е ревизионист и че в Чехословакия се извършва контрареволюция и реставрация на капитализма.

Още на 23 март 1968 г. — месец преди посещението на нашата делегация в Прага — в Дрезден се беше състояла среща на представители на страните — членки на организацията на Варшавския договор и на ръководството на Чехословакия. На нея беше разгледано положението в Чехословакия и бяха отправени критики и предупреждения към ЧКП за допуснати ревизионистични отклонения и за опасността от надигане на контрареволюционните сили против социализма. На 29 март 1968 г. се състоя пленум на ЦК на БКП по повод на тази среща. В информацията се изтъкваше: „В своите изказвания представителите на другите партии и правителства изразиха голямата си загриженост и тревога от положението, в което се намира Чехословашката комунистическа партия, от някои тенденции, заплашващи делото на социализма в братска Чехословакия, че чехословашките другари не виждат нещата в истинската им същност и досега подценяват голямата опасност, която е надвиснала над страната.^[198] В нея изрично се подчертаваше, че тази загриженост беше изразена „не с намерение да се намесват във вътрешните работи на ЧКП и ЧССР, а защото опасността, която грози Чехословакия, не е само вътрешен въпрос на Чехословашката комунистическа партия, а засяга всички социалистически страни“ (к.м. Н.Я.).^[200] И още една многозначителна постановка: „Договорът за взаимна помощ с Чехословакия задължава представените на срещата страни да помогнат за отстраняване на появилата се над нея опасност“, (к.м. Н.Я.).^[201] формираше се вече принципът на ограничения суверенитет, формулиран от Брежнев. „Това беше принципът на външното дипломатическо, политическо и военно вмешателство във вътрешния живот на приятелските страни. В основата на подобно вмешателство стоеше СССР“.^[202]

И още нещо особено важно, което характеризира позициите и поведението на Живков по отношение на събитията в Чехословакия още по това време. На същия пленум на ЦК на БКП той информира членовете на ЦК: „По време на заседанията на Политическия комитет на Варшавския договор (през януари 1968), ние решихме да споделим със съветските другари нашата тревога за събитията в Чехословакия. Аз имах специална среща с другаря Брежнев и другаря Косигин, на която изложих нашата тревога и необходимостта да се направи всичко възможно, в това число да отидем на риск, но да не позволим в Чехословакия да се развихри контрареволюция и да я загубим (к.м. Н.Я.). Какво значи Чехословакия? Чехословакия е в центъра на социалистическия лагер, държава с голямо относително политическо и икономическо тегло в социалистическата система. Ние заявихме категорично пред другаря Брежнев и другаря Косигин, че трябва да бъдем готови да действаме с нашите армии (к.м. Н.Я.). Ние трябва да действаме с риск за нашето дело“.^[203]

Така че когато нашата делегация пристигна в Прага, Живков вече имаше определено, предварително изработено становище. Становище, което улесняваше и съдействаше за вземането на решение за интервенция в Чехословакия.

3

Български посланик в Прага беше Стайко Неделчев — деец от Бургаския край, активен участник в антифашистката борба. Познавахме се от партийната школа, където учихме през 1948–1949 г. Неделчев — висок, едър, спокоен, улегнал, беше човек с богат житейски и политически опит. Присъствах на няколко разговора на Живков с него. Говореше се главно за Дубчек и за събитията в Чехословакия. По това време — пролетта на 1968 г. — тези събития бяха придобили широк размах, физиономията на „Пражката пролет“ се открояваше достатъчно ясно. Неделчев изказваше решително несъгласие с мнението на Живков, че Дубчек бил ревизионист, че бил носител на ангисоциалис-тически и антисъветски настроения. Познавал го много добре още от годините, когато са учили заедно в Москва в партийната школа и били станали близки приятели. Продължавали и сега да поддържат лични контакти. Колко усилия положи Неделчев да убеждава Живков, че Дубчек бил честен човек, убеден комунист и приятел на Съветския съюз. Напразни усилия…

В дните на пребиваването ни в Прага Живков искаше да опознае по-добре Кригел. Намери повод да разговаря с него няколко пъти. Той го считаше за главна фигура в процесите, развиващи се в Чехословакия. Лекар, бивш интербригадист, член на Политбюро на ЧКП. Правеше впечатление на човек решителен, със силна воля, който знае какво иска и как да го постигне. Запознахме се също с Иржи Хайек, министър на външните работи, една от важните фигури в извършващите се процеси.

Тържеството по случай годишнината от подписването на договора за дружба и сътрудничество между двете страни протече скромно, в сравнително малък, невзрачен салон и беше слабо посетено. Това раздразни членовете на нашата делегация. Явно домакините се бяха постарали събитието да премине по-периферно. А словата, които бяха произнесени в традиционен дух, всъщност прикриваха истинските мисли и помисли… По време на тържеството от българското посолство ни бе съобщено, че в центъра на Прага се е провела студентска демонстрация с антисоциалистически лозунги и плакати. Оказа се, че новината за тази манифестация е била вече известна на Кригел, а пък Дубчек я научил там, едновременно с нас. Това още повече затвърди мнението на Живков, че вероятно не първия секретар на ЦК дърпа конците, а зад гърба му всъщност действат Кригел и други дейци.

На 26 април в тройната зала на „Храдчани“ Тодор Живков, Александър Дубчек и Олдржих Черник подписаха новия 20-годишен Договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ между ЧССР и НРБ. Нито този акт, нито награждаването на Живков с високия чехословашки орден „Белият лъв“ лично от президента на републиката Лудвиг Свобода, не премахнаха и не разклатиха у Живков недоверието към ставащото в Чехословакия.

4

Какво беше общото впечатление на Тодор Живков от посещението в Прага? Дубчек може и да е честен човек, но той е със слаб характер, станал е пленник на противници на социализма и на Съветския съюз. Не Дубчек, не Политбюро вдъхновяват и ръководят събитията, а ядро, начело с Кригел, което използва името и авторитета на ЦК за своите антисоциалистически цели. Впрочем това убеждение съвпадаше с преобладаващото тогава мнение в ръководните съветски среди. И по това време, и след смазването на „Пражката пролет“ се смяташе, че събитията в Чехословакия са дело и на ционисти. Изглежда, на доста хора им е неприятно, а може би и неудобно да си спомнят това. И на какво основание се стигна до такава оценка, която замеси и ционистите? Много просто: няколко души от еврейски произход бяха сред активните участници в организирането на „Пражката пролет“! На първо място Кригел, чиято роля в това първо пробуждане, което изпревари с близо двадесет години перестройката на Горбачов, беше очевидна. Голдщю-кер, писател, член на Политбюро и ръководител на писателския съюз. Вероятно има и други. В съветския вестник „Правда“ по това време Иржи Хайек, министър на външните работи, също беше разобличен като евреин и ционист. В случая беше станала „малка“ грешка: чехословашката преса уточни, че министърът на външните работи не бил евреин. Евреин бил друг Иржи Хайек, не визирания в съветската статия…

За „неблаговидната роля“ на евреите в това дело нямаше място за съмнение сред ръководните комунистически среди в страните от Варшавския договор (впрочем за Румъния не знам, тъй като Чаушеску отказа категорично да участва в окупацията на Чехословакия. Колкото до Унгария, тя не одобряваше тази акция и е участвала в нея с голямо нежелание). Да се говори за участието на „евреи“ беше обаче неудобно, и някак си старомодно. Друго е, когато се подмени думата „евреин“ с „ционист“. Не се даваше повод за обвинения в антисемитизъм… Така стана и в този случай. Прибягна се не до расов признак при разобличаването на вдъхновителите и организаторите на „контрареволюционно-то движение“ в Чехословакия, а до политически и идеологически признак…^[204]

Известно е, как се развиха нещата по-нататък. „Закъснялото ехо на ХХ-ия конгрес на КПСС“, както някои нарекоха събитията в Чехословакия, или пък „предвестникът на перестройката“, според други, беше ликвидиран. Остава фактът, че Живков е бил един от най-твърдите и най-решителните носители на идеята за смазването с военна сила на тези събития. Той стана по такъв начин един от идеолозите на това, което на Запад нарекоха „доктрината Брежнев“. Неговата позиция несъмнено допринесе за вземане на решение за нахлуването на въоръжените сили на петте държави-членки на Варшавския договор в Чехословакия. Нещо повече. Както Петър Младенов — тогава министър на външните работи — свидетелства, пръв Живков определил положението в Чехословакия като контрареволюционно и предложил военна интервенция в тази страна.

Живко Живков, тогава член на Политбюро и първи заместник-министър председател, по повод на тези събития пише: „Никаква информация не е давана в Политбюро за военна подготовка. Абсолютно нищо не знаехме за участие на българска военна част, най-малко пък за нейното транспортиране“.^[205]

И по-късно, по време на „възродителния“ процес ще се окаже, че Политбюро не е вземало решение по този изключително важен въпрос, че за него не е докладвано в колективния ръководен орган на партията… Какво става тогава с уверенията на Тодор Живков (в „Срещу някои лъжи“), че той нищо не е решавал еднолично, че по всички важни въпроси имало решение на Политбюро?!

5

Налагат се три извода:

Първо, нахлуването в Чехословакия и смазването на „Пражката пролет“ беше израз на дълбока криза — икономическа, политическа и нравствена, обхванала социалистическата система. Такива ценности като дружба, братство и други, с които възпявахме качествено новите отношения между социалистическите страни, се оказаха обезценени и хвърлени в калта.

Второ, и в този случай Живков показа себе си като върл противник на действително демократични реформи, на реформи, които не се свеждаха до козметични мерки, а засягаха самата същност на тоталитарния модел на социализма. Ролята на Живков не беше сведена до това да приглася на съветското ръководство за необходимостта от интервенция. Той самият имаше съществен дял във формирането на тази позиция и нейното осъществяване. България под неговото ръководство се превърна в агресор. Когато казах преди малко — „и в този случай“, имах предвид ролята на Живков след съветската интервенция в Унгария през 1956 г. Тогава, след „контрареволюцията“ и нейното потушаване, Живков беше първият ръководител от социалистическа страна, който посети Будапеща. И по онова време, и по-късно той разказваше, че буквално сред развалините, причинени от контрареволюцията, както сам се изразяваше — е съветвал новия унгарски ръководител Янош Кадар да бъде непримирим, да не допуска никакви колебания, да действа с твърда ръка.

Какво беше моето удивление, когато от в. „Дума“ (2 декември 1990) научих, че в интервю по повод на тогавашните събития в Чехословакия Живков заявил, че нахлуването на въоръжените сили на пет държави от Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. не могло с нищо да бъде оправдано! Все пак се опитал да оправдае участието на България в тази акция под предлог, че това било наложително, за да не предприемел СССР икономически санкции срещу нашата страна! Та нали тъкмо той, Живков, е ратувал най-горещо за такава акция!

И третият, най-важният извод, смазването на „Пражката пролет“ погреба историческия шанс за дълбоко и своевременно реформиране на реалния социализъм, за отхвърляне на сталинисткия модел и изправяне на деформациите, които той пораждаше, за изграждането на „социализъм с човешко лице“, както се изразяваха чехословашките реформатори. Социализъм, вградил в себе си общочовешките ценности, действително демократичен, осигуряващ свобода и социална справедливост^[206]

6

Събитията през 1968 г. в западния свят и тези в Чехословакия се следяха с голямо внимание у нас. Що се отнася до „Пражката пролет“, съответните органи — партийни и държавни — бяха взели мерки да не се разбере истината за нейния характер, за същността на вълненията, обхванали чехословашкото общество. Тези събития се представяха в преиначен вид, втълпяваше се, че става дума не за демократизация и премахване на деформациите на социализма, а за реставриране на капитализма. И аз, и огромното мнозинство от комунистите вярвахме в истинността на тази версия. Въпреки информационното затъмнение обаче редица студенти и интелектуалци изразиха несъгласие с интервенцията в Чехословакия.

След приключването с чехословашките събития в Москва се състоя съвещание на страните-членки на Варшавския договор (разбира се, без Чаушеску). То е било посветено на анализа на тези събития и на някои належащи мерки, свързани с тях.

7

И така, през 1962 г., след отстраняването на Антон Югов и Райко Дамянов от ръководните им постове и ликвидирането на опозиционните прояви в Политбюро и в Министерския съвет, едноличната власт на Тодор Живков беше напълно установена. В условията на тоталитарния режим съвместяването на двата поста — ръководител на БКП и председател на Министерския съвет, улесняваше по-нататъшното укрепване на тази власт.Важни държавни структури — армията и Министерството на вътрешните работи — се подчиняваха директно на Живков. Те бяха извън контрола на Министерския съвет или на Политбюро. В системата на Държавна сигурност се появиха нови структури, които пряко обслужваха личната власт. Всяка съпротива и неподчинение, всеки опит — легален, съобразен с партийния устав и с провъзгласените принципи на партийния живот, или конспиративен, разчитащ на насилствени действия — да се промени режима и неговия политически курс биваше жестоко смазван.

Укрепването и все по-здравото вкореняване на личната власт ставаше в контекста на четири основни процеса: първо, успешно развитие на икономиката и модернизация на страната — главно благодарение на специфични за нас условия, а също и решаването на редица важни социални проблеми в града и селото; второ, засилване на сътрудничеството със СССР, разчитане на неговата подкрепа — особено в областта на народното стопанство и в гарантирането на сигурността на страната; трето, участие на България в многостранното сътрудничество по линията на СИВ и в дейността на организацията на Варшавския договор. В кризисни моменти, като чехословашките събития, България се изяви като страна, участваща със свой дял във формирането на провеждания курс и в неговото осъществяване; четвърто, активна дейност на международната арена, стабилизиране на отношенията на България с нейните съседи.

Но идеята за социалистическия интернационализъм, която доминираше в разнообразната международна дейност на Живков, нанесе безусловно голям ущърб. И то главно в две насоки. Първо, в името на идеята за социалистическия интернационализъм се жертваха национални интереси на България. Тук имам предвид отказът от национален идеал; абсолютното премълчаване на реални исторически факти — като наличието на българско население в Западните покрайнини и липсата на каквито и да било действия в тази насока; недостатъчно ефикасен отпор на линията за създаване на македонска нация в рамките на Югославия върху антибългарска основа; пълното премълчаване на наличието на българско население на територията на Съветския съюз и др. И като венец — предложението за „сливането в перспектива“ на България със СССР. Второ, в името на социалистическия интернационализъм се потискаха и приглушаваха патриотичните прояви у българина, пренебрегваше се патриотичното възпитание на младото поколение, накърняваха се чувствата за национална гордост и национално достойнство. На тази основа вирееха и кълновете на националния нихилизъм.

Предполагам, че Тодор Живков съзнаваше това. И не само го съзнаваше. Отвреме-навреме той даваше израз на своето недоволство и несъгласие — макар и доста приглушено. Може би най-важната негова публична проява в тази насока бяха Тезисите за работата с младежта и Комсомола (1967). В тях той специално се спираше доста подробно и много откровено на някои основни проблеми на патриотичното възпитание на младежта. Живков изискваше да се извърши прелом по този въпрос: да се сложи край на нихилистичното отношение към нашата история; да се внедрява обич към родната земя, към българския бит и фолклор, към националното знаме, към конската опашка и зеленото хайдушко знаме. Такива бяха някои от Живковите призиви. Тогава те звучаха необичайно, но много актуално. Доста скоро обаче потънаха в забрава. Дали за това не съдействаха събитията, които се развиха само след няколко месеца в Чехословакия и в които така ярко се изяви чувството за национално достойнство на народите на тази страна, таксувано като националистическо и антисъветско чувство?

По инициатива на Живков или с негово одобрение, българското кино създаде мащабни творби за хан Аспарух и за цар Борис I. Той благослови преиздаването на двата тома на Симеон Радев „Строители на съвременна България“. Пред нас, помощниците, Живков не криеше своето възхищение от Стефан Стамболов заради куража му да провежда независима политика, а и заради неговите авторитарни методи на управление.

Няколко пъти Живков беше възлагал да му намерим текстове, в които Ленин говори за необходимостта от чувство на национална гордост и национално достойнство. Явно те му бяха необходими - такава беше тогава практиката — като щит срещу нечии обвинения в национализъм. И същевременно помня как той се обяви — в публично изказване — срещу понятието „български дух“, като за нещо несъществуващо, като за „измишльотина“.

Десетилетието 1962–1971 г. има твърде важно значение в историята на личната власт в България. Установена напълно през 1962 г., през този именно период тя се укрепи и придоби своя специфична физиономия. Същевременно през този период се създаваха необходимите — обективни и субективни — предпоставки личната власт да достигне своя апогей в началото на 70-те години.

24. АПОГЕЙ НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ

1

Апогеят на личната власт отнасям към началото на 70-те години. Това е времето на Десетия конгрес на БКП (април 1971) и приемането на новата Програма на партията; времето, когато е гласувана новата Конституция на страната и Тодор Живков е избран за държавен глава — председател на Държавния съвет на Народна република България (юли 1971). Новата партийна програма и новата Конституция са двата основни документа, които щяха да определят облика на българското общество и да осигурят функционирането и по-нататъшното развитие на Комунистическата партия и на държавата през провъзгласения нов етап на обществено-икономическото и политическото ни развитие — етапа на изграждане на зрелия (развития) социализъм в България.

2

Работата по новата програма на БКП започна около две години преди Десетия конгрес. В разработването й бяха привлечени в няколко работни групи най-изявени наши философи и обществоведи, други учени и специалисти. Програмата беше замислена като стратегически документ, в който да бъде обобщен опитът от развитието на БКП, да бъдат начертани основните задачи, пътищата и методите за тяхното изпълнение и за осигуряване на ръководната роля на Комунистическата партия в изграждането на развито социалистическо общество в България.

Няколко месеца преди партийния конгрес работен екип, ръководен от Живков, се уедини в резиденцията на Витоша.^[207]

В работния екип, съставен от Живков, участваха: Милко Балев, Димитър Методиев, Емил Христов, Стоян Михайлов^[208] и аз. Ние вече разполагахме с последния вариант на проекта за програма на партията, подготвен от работните групи. Всяка сутрин се събирахме с Живков в дневната на резиденцията. Обсъждахме съответния раздел от проекта или пък някои възлови проблеми, които се налагаше да изясним и уточним колективно. Стенографка записваше изказванията, за да разполагаме с изложените по време на обсъждането мнения и предложения. Всеки от нас се изказваше свободно, без никакви задръжки, водени от желанието да бъдем максимално полезни.

3

През последните два месеца преди конгреса в резиденцията на Витоша останахме само Живков и тримата сътрудници от кабинета -Балев, Методиев и аз. Ние разполагахме и с бележките от предварителното обсъждане на проекта за програма в Политбюро. Екземпляр от варианта, който подготвихме, Живков изпрати за консултация в ЦК на КПСС.

Започна окончателното оформяне на документа. Особено значение отдавахме на характеристиката на развитото (зряло) социалистическо общество и на етапа на неговото изграждане. Тези въпроси предизвикваха и най-много спорове. Първият — кога започва у нас етапа на изграждане на развито социалистическо общество, в който, както се твърдеше в проекта, се намира България? Дали непосредствено след преходния период? На Седмия конгрес (1958) беше обявено, че частната собственост върху средствата за производство е премахната и социалистическите производствени отношения са победили и в града, и в селото. Или пък етапа на изграждане на развито (зряло) социалистическо общество беше започнал години по-късно, когато в страната беше създадена и известна индустриална база? Ако е по-късно — примерно през втората половина на 60-те години — какво тогава представляваше времето от победата на социалистическите производствени отношения до началото на етапа на изграждане на развито социалистическо общество? От позицията на сегашните реалности този „проблем“ изглежда не само псевдопроблем, той просто поразява със своята безмисленост! Ако се спирам на него, то е единствено за да приведа още един пример на доктринерско мислене, характерно за онова време. Социалните и историческите проблеми ние се стремяхме да измервам точно, като на аптекарски везни, за да ги сортираме и категоризираме по предварително определен калъп.

В документа въпросът за времевото начало на изграждането на зрялото социалистическо общество не получи точен отговор. Преценихме, че той е от компетенцията на учените. Нека да продължават да спорят по него. Що се отнася до характеристиката, ние се опирахме главно на някои положения от трудовете на Ленин. През 1970 г. беше публикувана книгата на акад. Николай Ирибаджаков (най-активно участвал в подготовката на предоставения ни вариант на програмата) „Ленинизъм, философия, идеологическа борба“, за която той беше удостоен с Димитровска награда. В книгата се съдържаха ценни разработки по проблема, който ни интересуваше и ние използвахме редица от тях.

Вторият въпрос, по който усилено дискутирахме, беше ключов и непосредствено свързан с първия: дали България действително е навлязла вече в етапа на изграждане на зряло социалистическо общество? Създадени ли са наистина материални и духовни условия за решаване на задачите на този нов етап? При това ни беше известно, че равнището на обществената производителност на труда в нашата страна (изобщо в страните на социалистическата общност) отстъпваше сериозно от това в напредналите капиталистически държави. Тогава? Нали знаехме постановката на Ленин, че при социализма производителността на труда е по-висока от тази при капитализма? И щом това изискване не беше осъществено — не забягвахме ли напред?

При дискусиите (и преди в работните групи, и сега сред нас) надделя съображението, че — първо — не е правомерно обществената производителност на труда у нас да се сравнява с равнището на обществената производителност на труда, достигната само в най-развитите капиталистически държави. Като цяло обществената производителност на труда в капиталистическия свят беше равна или дори отстъпваше от тази, достигната от соцалистическата общност. И второ — а това беше решаващият аргумент — социализмът вече е достигнал и значително е надминал капитализма в такива важни обществени сфери като социал-ната политика; социалната справедливост; премахването на наемния труд, на експлоатацията на човек от човека; демокрацията, която у нас — така си представяхме нещата — е достигнала по-висока степен, отколкото в капиталистическия свят и пр.

Всъщност, (а може би това беше и главното съображение, за да бъде обявено, че България се намира в етапа на изграждане на зрелия социализъм) ние се ръководехме от постановката, залегнала в Заявлението, прието на международното съвещание на представителите на комунистическите партии (Москва, 1960), за което вече разказах: Световната социалистическа система навлезе в нов етап на своето развитие. Съветският съюз осъществява успешно разгърнато строителство на комунистическото общество. Другите страни от социалистическия лагер полагат успешно основите на социализма, а някои от тях навлязоха вече в периода на изграждане на развито социалистическо общество.“^[209]България несъмнено попадаше в групата на страните, които изграждаха развито социалистическо общество. За съжаление делението не беше резултат от конкретна изследователска работа и ог обстоен анализ. То просто се декретираше. Констатацията, че Съветският съюз осъществява разгърнато строителство на комунистическото общество — както животът показа — беше толкова вярна, колкото и тази, че някои социалистически страни (тук попадаше и България) са навлезли вече в периода на изграждане на развито социалистическо общество. И в този случай политическата целесъобразност и субективизмът взеха връх. Нетърпението по-скоро да настигнем и задминем САЩ и другите развити капиталистически държави ни подтикваше да си затваряме очите пред реалностите.

4

Не си поставям задачата да правя критичен разбор на новата програма на БКП. Тя е продукт на своето време. Програмата съдържа множество неправилни и утопични за конкретните условия у нас положения. В нея се загърбва един кардинален проблем — наличието на тоталитарна държава и лична власт и на свързаните е тях деформации.

Тогава ние не съзнавахме, че обществото, което изграждаме, по същество не е социалистическо. Не разбирахме, първо, че не е достатъч-но да се ликвидира частната собственост върху средствата за производство, за да се премахне експлоатацията на човек от човека. Второ, че собствеността, която провъзгласихме за общонародна, е станала фактически държавна и с нея се разпорежда не народът, а държавата и политическият и стопански елит на страната. И трето, че социалната справедливост, за която мечтаехме и за която дадоха живота си хиляди патриоти, е още мит, лозунг, въпрос на далечно бъдеще.

Програмата на БКП, която Десетият конгрес обсъди и утвърди, е силно идеологизирана. Но по отношение на развитието на народното стопанство и на социалната политика в нея има добре обмислени и аргументирани положения, които се вместват в общото русло на човешката цивилизация. Предвиждаше се по-нататъшното развитие на производителните сили в града и селото, увеличаване на наукоем-кото и рентабилно промишлено производство, модернизация на промишлеността, селското стопанство и управлението с оглед на новите възможности, предоставени от научно-техническата революция, подем в духовния живот. А също — решаването на важни социални проблеми на различни слоеве и на обществото като цяло.

Програмата внасяше много по-голяма яснота по въпроса за непосредствената историческа задача на БКП — изграждането на развито социалистическо общество. Комунизмът се разглеждаше като крайна цел на БКП.

5

Седмици преди конгреса Тодор Живков ни съобщи, че от Москва пристига акад. Федосеев, който ще донесе бележките на ЦК на КПСС по проектопрограмата. Поръча ни да се срещнем с него на Витоша. Да му съобщим, че Живков е болен, настинал е и не може да участва. Така и стана. Започнаха нашите (Балев, Методиев и аз) срещи и разговори с акад. Федосеев.^[210] Бързо се установи подходяща дружеска атмосфера. Акад. Федосеев беше много внимателен, когато съобщаваше бележките на ЦК на КПСС. При това те засягаха само отделни положения, които — според него — се нуждаеха от допълнително уточнение. Не можахме да постигнем съгласие по един съществен въпрос. Изказано беше пожеланието да отпадне разделът с обстойната характеристика на развитото социалистическо общество. Препоръката беше да остане само общата постановка, че в България се изгражда развито социалистическо общество, без да се навлиза в подробности. По-убедителни аргументи не бяха изложени, нито пък бяха критикувани положения, съдържащи се в този раздел на проекта. Ето защо ние отстояхме необходимостта от самостоятелен раздел, в който да се направи опит за характеризиране на зрелия социализъм. Според нас това щеше да даде по-конкретна представа към какво се стреми БКП в обозримо бъдеще. След заминаването на акад. Федосеев докладвахме на Живков за разговорите, а също за становището ни по раздела за развитото социалистическо общество. Той одобри нашата позиция.

По време на работата ни по документа Живков настояваше той да стане жив, четивен, да бъде написан на хубав и разбираем език, включително и при разглеждане на по-трудни теоретически въпроси. И тук опитната ръка на поета Димитър Методиев майсторски се намесваше.

Пленум на ЦК обсъди и одобри проекта за програма. Единствен Груди Атанасов изказа критични бележки и съмнения върху правилността на една постановка: развитото социалистическо общество се изгражда върху собствена основа. Помня, че на това заседание особено възторжено в подкрепа на проекта и с възхвала към теоретическата прозорливост на Живков се изказаха Иван Абаджиев и Венелин Коцев. На конгреса Коцев, който беше секретар на ЦК, стана и кандидат-член на Политбюро. Абаджиев, който беше кандидат-член на Политбюро, стана и секретар на ЦК. Атанасов отпадна от състава на ЦК…

6

Десетият конгрес на БКП беше своеобразен триумф на Тодор Живков. Утвърден вече в общественото съзнание като неоспорим ръководител на партията и страната, той се ползваше с голям личен авторитет. Това пролича през цялото времетраене на конгреса. В зала „Универсиада“ делегатите го посрещаха и изпращаха със ставане на крака и с бурни ръкопляскания. През почивките делегациите от отделните окръзи се надпреварваха да го канят да се снима с тях. Живков сияеше, беше изключително доволен. Доволен от проявеното единодушие, от високата оценка, която бяха получили партийното ръководство и той лично. Но и от чувството, че се е проявил и наложил като виден теоретик. Докладът му на Юлския пленум на ЦК преди близо три години (1968), посветен на усъвършенстването на системата на управление, се оценяваше в партията много положително, вкл. и от гледна точка на теорията. Това беше тогава своеобразен връх в научното разработване на възлови проблеми на общественото ни развитие. Сега новата програма на БКП, а също и конгресният му доклад, в който се обосноваваха теоретично важни положения на програмата, затвърдяваше у делегатите (а и у останалите партийни членове) мнението за големите теоретически възможности на Живков и за неговия неоспорим принос в развитието на марксистко-ленинското учение.

И още нещо. Смяташе се — аз лично бях убеден в това — че е разработването на програмата на БКП се внася яснота, научно и в ленински дух, по въпроса за етапа, в който се намира страната, а и за основните задачи на партията и пътищата за тяхното осъществяване. Вярвахме, че се слага край на лутаниците по отношение на по-нататъшното социално-икономическо развитие на България. Ние вече бяхме преживяли перипетиите на „икономическия скок“ и бяхме платили скъп данък на постановката за перманентните революционни скокове, които щели да ни доведат до подстъпите на комунизма. Бяхме платили данък и на други утопични заблуди: някъде към втората половина на 60-те години вече сме щели да пристъпим към изграждането на материално-техническата база на комунистическото общество в България! Така поне смятаха Живков и Политбюро. Когато на 4 и 5 юли 1962 г. Живков информира пленума на ЦК на БКП за посещението на съветската делегация начело с Н.С. Хрушчов в България, в своята информация той беше казал дословно: „Изхождайки от издигнатото теоретическо положение от ЦК на КПСС, че всички социалистически страни ще навлязат заедно в комунистическото общество, в рамките на една епоха, ние сметнахме в Политбюро, че това ще бъде за България около пет-десет години след напредналите социалистически страни. Ние изложихме пред другаря Хрушчов този въпрос, казахме му — около десет години. Той отговори: „Може и по-малко“. Това съвпада с нашата оценка. Ние смятаме, че пет години ще бъдат достатъчни. Очевидно на Деветия конгрес на партията (1966) ще обосновем, че сме завършили изграждането на материално-техническата база на социализма в нашата страна и пристъпваме към изграждане на материално-техническата база на комунистическото общество. Ако не бъде през 1966 ще бъде през 1967 или 1968 г., но ще бъде.“ (к.м. Н.Я.).^[211] А на Осмия конгрес (1962) приетият Двадесетгодишен план ни извеждаше направо в комунизма!

7

Новата програма на партията, утвърдена от конгреса е пълно единодушие, начертаваше развитието на Комунистическата партия и на държавата е десетилетия напред. Политическата „тежест“ на Живков нарасна значително. По мое убеждение дотогава авторитетът му се дължеше преди всичко на мястото, което заемаше в партийната и държавната стълбица. На Десетия конгрес обаче се извърши своебразна инверсия — на преден план изпъкнаха личностните способности на Живков. Неговият авторитет се превръщаше в самоценност, която на свой ред издигаше авторитета на организацията, начело на която той стоеше.

В случая не беше никак без значение, че в годините след Девети септември 1944 г. БКП не разполагаше със своя програма — нито за периода на прехода, нито за следващите години. На Петия конгрес на партията (1948) Трайчо Костов беше докладвал само най-общи положения и виждания за нова партийна програма. Беше избрана и комисия за нейната подготовка. Последвалите драматични събития осуетиха изпълнението на конгресните решения. И ето, едва сега, благодарение на Живков, партията вече разполагаше с обстойна, теоретически издържана програма, отговаряща на изискванията на днешния и на утрешния ден. Славата на Живков като виден теоретик на марксизма-ленинизма се прехвърляше и на международната арена.

В навечерието на следващия — XI конгрес на БКП (1976) — под ръководството на Живков подготвяхме в резиденцията на Витоша конгресния доклад. В него се поставяха и нови проблеми. Социалистическият начин на живот като ново явление, присъщо на етапа на изграждане на зрелия социализъм, зае централно място. Предвиждаше се и последен теоретически раздел, посветен на някои проблеми, свързани с текущия етап и с подготовката за постепенен преход към комунизма. Наложи се Живков и Балев да напуснат тъкмо когато трябваше да пристъпим към този заключителен раздел — заминаха на поредния конгрес на КПСС. До нашия конгрес, който по традиция се провеждаше месец-два след конгреса на КПСС, имаше достатъчно време за написването на последния раздел и за окончателната редакция на целия доклад. Останахме на Витоша с Димитър Методиев. Една вечер, дни преди завръщането на делегацията, от Москва звъни Живков. Пита ме дали е готов теоретическият раздел. Обяснявам, че сега пристъпваме към него, имаме обаче на разположение достатъчно време. Тогава узнавам, че след три-четири дни той се завръща в София. Обещал на фидел Кастро да му изпрати незабавно въпросния раздел!

8

След Десетия конгрес на БКП беше изработена новата Конституция на Народна република България. Тя трябваше да замени предишната, „Димитровската“. Макар че не я нарекохме „Живковска“, тя беше тясно свързана с името на Живков, с неговите разработки на Десетия конгрес и преди това. Впрочем новата Конституция има предистория. Още на 7 септември 1964 г. Четвъртото Народно събрание беше избрало комисия с председател Живков за изработването на нова конституция. Тя обаче не подготви никакъв проект. Междувременно бяха станали и доста кадрови промени във висшия ешелон. Повторно, след четири години, на 15 март 1968 г., Петото Народно събрание отново избра комисия, която под ръководството на Живков да изработи проект за нова Конституция на HP България. В доклада на Живков на Юлския пленум на ЦК (24–26 юли 1968), посветен на системата на управление на обществото, вече се съдържаха редица положения, които щяха да влязат в съответен вид в новия основен закон. На 7 май 1971 г. Живков изнесе пред Народното събрание доклад „За новата Конституция на Народна република България“. Конституцията беше одобрена с референдум. На 8 юли 1971 г. Живков беше избран за председател на новосъздадения Държавен съвет. Овакантеното място председател на Министерския съвет зае Станко Тодоров.

9

Искам да отбележа три момента в новата Конституция, които - според мен — имаха особено значение за укрепването на тоталитарния характер на държавата и на личната власт на Тодор Живков.

Първо. За първи път в Конституцията (чл.1) беше включена постановката, че БКП е ръководната сила в обществото и държавата. По такъв начин чрез основния закон на страната се признаваше и закрепваше юридически особеното — монополно — място на БКП в политическата система на страната. Същевременно се узаконяваше срастването на партията и държавата.

Второ. В новата Конституция се предвиждаше създаването на нов държавен орган — Държавен съвет. Това беше обосновано още на Юлския пленум през 1968 г. Помня какви усилия полагаше тогава Живков, заедно с видни юристи, за изясняването на характера на този качествено нов държавен орган, за формулирането на положения, които да предоставят — на председателя на Държавния съвет правомощия като тези на един президент. В хода на консултациите още тогава беше намерена формулата — за Народното събрание като върховен орган на държавната власт и за Държавния съвет като постоянно действащ висш орган на Народното събрание. Живков дори предлагаше председателят на Народното събрание да бъде и член на Държавния съвет. Т.е. в случая председателят на Народното събрание щеше да бъде подчинен на председателя на орган — макар и висш — но излъчен от същото това Народно събрание! Това предложение благоразумно беше оттеглено.

Държавният съвет имаше не само правото на законодателна инициатива, но и правото да законодателства чрез укази между сесиите на Народното събрание. А тези сесии бяха сведени до две годишно - пролетна и есенна, които траеха по два-три дни. Първата точка от дневния ред обикновено беше посветена на утвърждаването на указите, подписани от Живков. В края на 80-те години настъпи период — въпреки тъй наречената Юлска концепция (1987) и предвиденото в нея демократизиране на обществото — когато държавата започна да бъде управлявана с укази, особено в областта на икономиката. Тогава се роди и прословутия Указ 56, който дълго време — със съответни изменения - продължи да регулира важни икономически отношения.

Трето. Разделението на властите — законодателна, изпълнителна и съдебна — е изключително важна предпоставка за демократичното функциониране и развитие на държавата и обществото. В противовес на това, в новата Конституция беше заложен принципът за съединяването на законодателната и изпълнителната власт. Още в доклада на Живков пред Юлския пленум на ЦК през 1968 г., категорично се изтъкваше, че „в социалистическото общество няма място нито за фактическо, нито за формално разделение на властта; не бива чрез структурата на държавния апарат да се противопоставя законодателната на изпълнителната държавна дейност“.^[212] А в неговия доклад за новата Конституция е записано: „Народното събрание съединява законодателната и изпълнителната дейност на държавата и осъществява върховен контрол“.^[213] И по-нататък: „Като висш орган на Народното събрание, Държавният съвет осигурява съединяването на законодателната с изпълнителната дейност“.^[214]

По същество новата Конституция — независимо от провъзгласените в нея положения за социалистическата демокрация, за правата и свободите на гражданите, за това, че цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа и други в този дух — е конституция на една тоталитарна държава. Тя узаконяваше политическия монопол на БКП, не признаваше разделението на властта и същевременно — както потвърди и по-сетнешното развитие — закрепваше едноличната власт на нейния ръководител.

10

Една от първите грижи на Тодор Живков след приемането на Конституцията беше изясняването и уточняването на структурата на Държавния съвет и на функциите на неговите органи. Живков ни събра — хората от Кабинета — и ни постави задачата: в двудневен срок всеки от нас да направи предложения за структурата на Държавния съвет. След два дни, на „сутрешното кафе“ Живков ни даде думата. Направихме най-различни предложения. След като ни изслуша, той ни изгледа някак си по-особено и — с малко тържествен тон — изложи на свой ред собствените си виждания. Предложи в Държавния съвет да бъдат формирани пет съвета, като негови помощни органи.^[215] В сравнение с това, което всеки от нас предлагаше, Живковото виждане беше по-стройно и по-логично, отличаваше се с издържана глобалност и обхващаше главните области на обществения живот. Разбрах и по-особения тон, с който той направи своето предложение, че в основата на това, което Живков предлагаше, стоеше — в малко по-изменен вид — г.нар. „социологическа структура на обществото“. Този въпрос — за обществото като социологическа система със своя специфична структура -продължаваше усилено да се дискутира от българските социолози през тези години. Кой ли му беше предложил тази идея? Новото в предложението на Живков беше създаването към висшия орган на държавната власт и на специална структура по въпроса за опазване на природната среда. Екологичните проблеми все по-остро се поставяха в западните страни. България не можеше да остане встрани от този процес.

Според замисъла на Живков тези съвети трябваше да се превърнат в „мозъчен тръст“, който да разработва стратегическите проблеми на нашето развитие във всички главни области на обществения живот. Този замисъл не можа да бъде осъществен главно по три причини: Първо, защото влизаше в противоречие със закрепената вече и в Конституцията постановка за БКП като ръководна сила в нашата държава. Сега още повече се налагаше не държавните органи, а именно ЦК на партията и неговите отдели да бъдат центъра за разработване на стратегическите проблеми на държавното и обществено развитие. Второ, защото апаратът на Държавния съвет — с малки изключения -не разполагаше с необходимия за такава задача интелектуален потенциал. И трето — може би това се оказа и основната причина — най-интересните материали, разработвани в тези съвети, се изземваха от Живков или в Кабинета, за да бъдат използвани при подготовката на негов пореден доклад, реч или докладна записка. В съветите на Държавния съвет все пак бяха подготвени редица документи, които получиха по-голяма публичност — за борбата против алкохолизма, за издигане ролята на жените в нашия обществено-политически живот, за духовно-то стимулиране, за ритуалите и други. Най-много и най-интересни материали Живков получаваше от Съвета по управлението. Неговият председател Емил Христов беше съставил добър екип от щатни и нещатни специалисти.^[216] Освен това Живков използваше и разработки на неотдавна създадения Институт по социално управление при ЦК на БКП с директор Давид Давидов, а след това — Иван Николов.

11

С приемането на програмата на БКП и на Конституцията на НРБ се откриваше нова страница в историята на тоталитарната държава и на личната власт на Тодор Живков. Създадени бяха условия -обективни и субективни — които щяха да му позволят да продължава да стои на върха на управленската пирамида — без вътрешни заплахи — още близо две десетилетия. Като държавен глава той обединяваше в едно представителни, законодателни и изпълнителски функции. Разполагаше и с контролни функции, по времето когато Комитетът за държавен контрол беше към Държавния съвет.^[217]

В Политбюро цареше пълно единомислие. Изчезна каквато и да е следа от критика. То единодушно одобряваше или оформяше както добре обмислените предложения на Живков, така и многобройните му импровизации. В Политбюро участваха освен дейци от по-старата генерация и по-млади кадри, които той издигна през тези години и на които се облягаше в динамичната си дейност. Имам предвид такива дейци като Александър Лилов, Петър Младенов, Тодор Божинов, Гриша Филипов. Имам предвид и Огнян Дойнов.^[218]

Извърши се съответна рокада и по отношение на центровете на държавната власт. През периода 1962–1971 г. центърът на държавната власт се намираше в Министерския съвет. Това беше времето, когато Живков — ръководителят на БКП — възглавяваше и изпълнителната власт. От 1971 г., когато застана начело на Държавния съвет, центърът на държавната власт вече се премести в този висш държавен орган. Заедно с това значително беше принизено мястото на МС в нашата политическа система. Това намери израз още в първия документ, с който правителството, възглавявано от Станко Тодоров, встъпи в длъжност. По традиция председателят на новоизбрания МС прочиташе пред Народното събрание програмна декларация, в която се очертаваха главните насоки и задачи на правителствената дейност през годините на предстоящия мандат.^[219] Сега този ред беше нарушен. По диктовка на Живков в Кабинета подготвихме писмо до Парламента. Само в няколко реда в него се оповестяваха основните намерения на Държавния съвет и на правителството. Писмото подписаха двамата със Станко Тодоров. Това беше вече съвместен документ на двата държавни органа, който Народното събрание изслуша за сведение. Всъщност тази промяна не беше формална. Тя целеше да се омаловажи ролята на правителството. И същевременно отразяваше фактическото премахване на принципа на разделението на властите. Подчертаваше се — и това според мен беше главното съображение за промяната — зависимостта на правителството от Държавния съвет, като не му се даваше възможност да показва своето — макар и относително самостоятелно — лице.

А и самите функции на МС бяха силно орязани. Правителството не се занимаваше с въпросите на МНО и не вземаше решения, свързани с това ведомство. Същото се отнася и до въпросите на МВР, до въпросите на външнага политика, до валутните въпроси (с тях се занимаваше нарочна комисия под председателството на Живков). А и основни въпроси на икономиката и на икономическия механизъм се решаваха извън МС и се оформяха с негови решения. Структурни въпроси на организацията и управлението в правителството и министерствата, новите реорганизации се решаваха в ЦК или се декретираха от Политбюро и Секретариата. Докато министър на културата беше Людмила Живкова, въпросите в нейния обсег на действие също бяха извън погледа на МС. Проекто-постановления на МС се подготвяха в Секретариата на ЦК и се оформяха в правителството. Честа беше практиката да се публикуват съвместни постановления на правителството и Секретариата на ЦК. Председателят на МС нерядко биваше силно ограничаван и при решаване на кадрови въпроси на правителството и на министерствата. Такива въпроси обикновено се решаваха от Живков или от Политбюро — дори против волята на самия министър-председател. Драстичен беше например случая с назначаването на Тодор Божинов — въпреки възраженията на Станко Тодоров — за първи заместник-председател на МС. Божинов зае този пост след внезапното тежко заболяване надългогодишния партиен и държавен деец Тано Цолов. Живков беше решил да подготви Божинов за бъдещ министър-председател след изтичането на мандата на Тодоров.^[220]

При функционирането на МС беше установена една порочна практика, типична за свръхцентрализирана държава и авторитарна власт. Министър-председателят (Станко Тодоров до 1981 г., след него Гриша Филипов до 1986 г., а след това Георги Атанасов), а също и министрите бяха длъжни да съгласуват въпросите със съответните отдели на ЦК (респективно със съответния секретар на ЦК, наблюдаващ отдела). По-важните — дори с Живков — било пряко, било посредством съответния секретар на ЦК. Неведнъж съм бил свидетел как зав. отдел на ЦК или просто сътрудник на отдела дава по телефона указания на министър или на негов заместник по най-обикновени текущи или оперативни въпроси. Отделите на ЦК невинаги разполагаха с толкова компетентни хора, каквито имаше в екипите на министерствата, но властта им беше по-голяма и тяхната дума имаше силата на закон. Такава практика на постоянно съгласуване водеше не само до загуба на време. Тя сковаваше инициативата на тези, които бяха овластени от Народното събрание да решават въпросите и да се разпореждат в рамките на своите правомощия.

Подобна практика беше установена и в ЦК на партията. Вторият човек след Живков, водещ Секретариата на ЦК, винаги съгласуваше предварително с него въпросите от дневния ред. Основните проблеми и задачи, които движеха членовете на Политбюро и секретарите на ЦК, винаги се съгласуваха с Първия. Много често тези хора ставаха просто проводници на неговите указания.

Свръхцентрализмът — независимо от поредната реорганизация в ЦК и в държавния апарат — беше жилав и по същество си оставаше непокътнат. Това не се промени и по времето, когато на преден план излезе въпросът за самоуправлението. Системата беше така устроена, че нито един съществен въпрос (а често и несъществени въпроси) не се решаваше без благословията на Живков. И не само системата — беше така устроена: субективната нагласа на Живков изискваше това.

12

Към времето на апогея на своята лична власт Тодор Живков разполагаше със солидна политическа и социална опора. В ЦК на БКП, избран на Десетия конгрес, по състав разширен и до известна степен обновен, участваха ветерани и дейци, които — освен заслугите си в антифашистката борба — бяха оказвали подкрепа на Живков по времето на Априлския пленум и след това; партийни, държавни и стопански ръководители, които свързваха досегашното свое издигане и утвърждаване със Живков, с неговата подръжка; видни представители на художествената и научна интелигенция, някои от които заемаха ръководни места в съответните творчески съюзи; една група по-млади дейци, които след конгреса щяха да бъдат издигнати от Живков в държавната и партийната йерархия.

Народното събрание, избрано съобразно изискванията на новата Конституция, осигуряваше безотказното единодушно гласуване на всички закони и други решения, които му се предлагаха. В новосъздадения Държавен съвет бяха избрани всички членове на Политбюро, ръководни дейци на БЗНС, ръководители на някои обществени организации, представители на художествената и научна интелигенция, дейци, заемащи отговорни места в самата структура на Държавния съвет. По своя състав Държавният съвет имаше във висша степен представителен характер. Запознатите с делата му знаят, че основната работа се вършеше главно от два-три съвета и от неговия апарат.

Окръжните комитети на партията, техните първи секретари, партийният апарат на всички равнища бяха сигурна опора на ЦК, т.е. на Живков. Той умееше да поддържа непосредствени връзки е повечето първи секретари, да си осигурява пряко тяхната подкрепа. През този именно период се утвърди тенденцията първите окръжни партийни ръководители да подражават на първия партиен и държавен ръководител — и в авторитарния стил, и в методите на работа, и при подбора на кадрите, и в бита. След време това принуди Живков да бичува ,малките култчета“, в каквито се бяха превърнали много от партийните дейци. Изпитаният ленински принцип за подбора на кадрите според двата признака — политически и делови качества — беше допълнен с трети — лична преданост. Той стана доминиращ.

Тодор Живков се ползваше и с подкрепата на интелигенцията, особено на художествено-творческата. Откритото, в ждановски стил пряко и грубо вмешателство в творческите съюзи и в работата на отделните творци беше заменено с много по-изтънчени похвати: повишаване ролята и отговорността на съответните партийни организации и на ръководителите на творческите съюзи; поощряване на автоцен-зурата на писатели, поети, художници, кинодейци и пр.; държавни награди, звания и юбилейни чествания; ежегодни срещи с писателите и журналистите — по-късно и с учените — с Живкови изказвания, адресирани фактически до гщлата интелигенция; нарочни грижи за развитието на културата, за простор на изява в множество театри, опери, оркестри, изложбени зали, списания, издателства, в киното, радиото, телевизията и т.н. Живков не пропускаше да кани на лов изтъкнати наши писатели и други творци. През 70-те години, по времето когато Людмила Живкова беше председател на Комитета за култура, в културния живот настъпи още по-благоприятна, по-либерална атмосфера. Провежданата от нея линия, а също и прилагането на т.нар. обществено-държавно начало (лансирано от Живков) в ръководството на културата съдействаха за приобщаването на художествено-творческата интелигенция към политиката на БКП и лично към Живков.

Веднага искам да добавя, за да не се добие неправилна представа: Живков не се беше отказал от намеса в културния живот, когато преценяваше, че това е необходимо. Просто той беше възприел друга тактика. Неговата намеса беше вече по-прикрита, задкулисна. Такъв е например случаят с филма „Една жена на 33“, в който се разкриваха доста деформирани явления в нашето общество. По подобен начин постъпи Живков и по отношение на Института по български език при БАН през 1979 г.^[221] За особената обстановка в този институт и предприетите в него гонения бях информиран от моя приятел, покойният вече д-р Димитър Тилков, млад и надарен езиковед, удостоен посмъртно с Димитровска награда за своите научни постижения. На два пъти пред Живков повдигнах въпроса за този институт и споделих наученото от д-р Тилков. И двата пъти той ме увери, че не е в течение на нещата. „Нека компетентните органи да се занимаят с въпроса“. Оказа се, че Живков е бил отлично информиран. Нещо повече. Всички предприети действия в института по преследване на някои сътрудници (под предлог, че са национални нихилисти), както и по утвърждаване на новото ръководство са ставали с негово знание и съгласие. Намерих потвърждение на това мое предположение, едва когато прочетох цитираната книга на Стоян Михайлов. Живков е действал задкулисно на културно-то поприще и в други случаи.

Вече говорих за порасналия авторитет на Живков в партията и извън нея. Положителните промени, които бяха настъпили в материалните и духовните условия на живот на градското и селското население — макар те и да отстъпваха на жизненото равнище в напредналите капиталистически държави, и перспективите, които нашата пропаганда разкриваше за недалечното ни бъдеще — всичко това вдъхваше у хората вяра и надежди. Не само към БКП и партийната политика, а и лично към Живков. В годините на апогея на личната власт Живков имаше подкрепата на най-широки слоеве от населението.

И така, приемането на програмата на БКП, утвърждаването на новата Конституция на НРБ и избирането на Тодор Живков за председател на Държавния съвет бележат началото на нов етап в развитието на тоталитаризма и на едноличната власт в България.

25. НАВЛИЗАНЕ В ИКОНОМИЧЕСКА, ПОЛИТИЧЕСКА И НРАВСТВЕНА КРИЗА

1

Без да претендирам за прецизна периодизация смятам, че следващият етап в развитието на едноличната власт в България обхваща периода от 1971 докъм 1985 г. — започва с апогея на личната власт на Тодор Живков и завършва с осъзнаването на необходимостта от радикални реформи в обществения организъм. Необходимостта от подобни реформи отдавна беше назряла във всички страни на реалния социализъм. Процесите, които протичаха в България през този период, се развиваха в неделима връзка с тъй нар. „застой“ в Съветския съюз по времето на Л.И. Брежнев — до началото на новата политика, провеждана (след смъртта на неговите приемници Андропов и Черненко) от новия генерален секретар на ЦК на КПСС М.С. Горбачов (април 1985). Командно-административната система и авторитарните режими в страните на реалния социализъм неизбежно водеха до задълбочаване на отрицателните явления и социалните деформации, до засилване на икономическата, политическата и моралната деградация на обществото. В СССР се изявяваше с нарастваща сила подмолното или откритото дисидентство. В Чехословакия движението „Харта-77“ сплотяваше широки кръгове на интелигенцията. Масовата съпротива и борбата на „Солидарност“ в Полша, доведоха до сгромолясването на Герек. А през 1981 г. ген. Ярузелски, новият ръководител на Полша, беше принуден да установи военно положение. Авторитарният режим на Николае Чаушеску — който в последните години на периода беше въвел драстични мерки на икономии, включително и в социалната сфера, за да се изплати огромният външен дълг на страната — смазваше всяка съпротива.

Изострянето на социалното напрежение в нашите страни, войната на СССР в Афганистан подхранваха атаките на САЩ и НАТО срещу страните на социалистическата общност. Към края на разглеждания период президентът на САЩ Рейгън заклейми публично СССР като, империя на злото“ и засили натиска (шантажа) чрез подготовката на „звездни войни“. Надеждите за премахване на конфронтацията в международните отношения и за разведряване, породени от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Хелзинки и подписаният Заключителен акт (1975), бяха попарени. Надпреварата във въоръжаването продължи с пълна сила и на качествено ново равнище. „Третата кошница“ от Заключителния акт в Хелзинки — за свободно движение на хора и идеи — беше взета на всеоръжие от западните държави.

2

В България периодът, които ра зглеждам, е период на по-нататъшно разгръщане на личната власт в една сравнително спокойна обстановка от гледна точка на съпротивата срещу нея. Живков продължи да се справя все така решително — главно със своите заместници, в които беше загубил доверие. Първо е Борис Велчев (през 1977), неговият дългогодишен съратник, който отговаряше за Секретариата на ЦК от Десетия партиен конгрес. След това отстрани Станко Тодоров, който вече два мандата (1971–1981) възглавяваше правителството (Живков изчакваше е голямо нетърпение да изтече втория мандат и го направи председател на Народното събрание). В условията на икономическа стагнация правителството възглави Гриша Филипов.^[222] След две години Живков се справи и с Александър Лилов (в 1983), който беше поел Секретариата на ЦК след свалянето на Велчев.

Живков продължаваше да се ползва от подкрепата на съветските ръководители — на Брежнев, след това на Андропов и Черненко. Беше натрупал голям политически опит, имаше широки връзки в европейски, африкански и азиатски държави. Спечелил си беше името на виден деец на международното комунистическо движение. В Балканския регион - както и преди — той се стремеше да укрепва приятелските отношения със съседните държави, да развива икономическото сътрудничество и с Югославия, независимо от „спорните въпроси“. Във взаимоотношенията с Турция, доста сложни и противоречиви, той беше особено внимателен и ловък (за да ги взриви през 1984 г. във връзка е „възродителния процес“).

Живков придобиваше постепенно и самочувствието на „доайен“. Имаше най-дълъг стаж като комунистически лидер сред ръководителите на всички европейски и азиатски социалистически страни и не пропускаше да отбелязва този факт — особено по времето на Горбачов. Вземайки пример от Чаушеску, през този именно период той пое курса да превърне своето лидерство в наследствено.

3

През годините на шестата петилетка (1971–1975) народното стопанство продължаваше да се развива успешно. Поставени бяха основите на атомната енергетика. Химическата и нефтохимическата промишленост, а също машиностроенето се развиваха с високи темпове. Набираше скорост електрониката. Селскостопанското производство нарастваше средногодишно с 3.1%. Подобрения бяха постигнати и в продукцията на хранително-вкусовата промишленост. Увеличи се значително количеството на износните стоки. Но растежът, както и преди, продължаваше да се извършва предимно върху екстензивна основа.

В същото време редица производствени мощности бездействаха или се използваха непълно — особено в такива решаващи отрасли като химическата промишленост и машиностроенето. Реалните доходи на населението се увеличиха с 32.4%, а обществените фондове за потребление — с 47.8%. Въведена беше петдневна работна седмица. Подобрения настъпиха и в жизненото равнище, макар че имаше още много да се желае. Засили се жилищното строителство. То обаче не беше в състояние да се справи с острата жилищна криза в градовете. Подем бележеше духовната сфера. Образованието беше притегателна сила за младото поколение. Израсна цяла генерация от висококвалифицирани специалисти.

Следващата петилетка (1976–1980) Живков обяви за петилетка на висока ефективност и високо качество. Ударението се поставяше върху модернизацията и реконструкцията на производствените мощности.

Особено внимание се обръщаше на внедряването на научно-техническите постижения в производството. За кой ли път? През 1975 г. под ръководството на Александър Лилов (вече член на Политбюро и секретар на ЦК) работна група разработи важен документ за перспективите на науката и техническия прогрес.^[223] В заключителния етап група български учени начело с Лилов заминахме за Москва. В Държавния комитет за наука и техника при Министерския съвет на СССР се състоя консултация с най-изтъкнати съветски учени и специалисти.

Документът беше обсъден на пленум на ЦК на БКП. Партията вече разполагаше с детайлно разработено виждане за главните направления на нашата научно-техническа политика. За съжаление, твърде малко от предвиденото беше осъществено. Както и в други подобни случаи, и този път нито веднъж не беше направена равносметка — как се изпълняват набелязаните насоки и задачи, какви корекции и какви допълнителни мерки са необходими.

Изобщо, като разработка проблемът за развитието на науката и техниката стоеше през тези години в центъра на вниманието на Живков и на ЦК на партията и беше обсъждан многократно. С ново, цялостно виждане по въпросите на научно-техническата политика Живков се яви пред пленум на ЦК на БКП през февруари 1985 г. Само след година - през януари 1986 г., пленум на ЦК отново обсъди доклад на Живков по тази проблематика. И на двата пленума беше решено отделите на ЦК и съответните държавни институции да подготвят конкретни разработки за организацията и управлението на науката и на техническия прогрес в съответствие с новите виждания, развити от Живков. Те така си и останаха — изобщо не бяха обсъдени. Живков прояви в случая удивителна пасивност и безпомощност. Още тогава у мен се породи съмнението, че той самият не беше узрял за тези нови виждания - просто му бяха „пробутани“ от някой пъргав сътрудник. Очевидно същият, който от години го „бомбардираше“ със справки и разработки за „мултипликационен подход“, за „програмно-целеви подход“, за „моделирането“, с които Живков занимаваше цялата партия, управленския и стопанския актив на страната. Очевидно беше започнал да робува все повече на наукообразни термини, да търси чудотворни средства - непременно импониращи с полунаучния или псевдонаучния си характер — за решаване на актуални проблеми.

Същевременно израз на национално късогледство би било да се отрича това, което беше постигнато през годините в развитието на роботиката и електрониката, в химията, биологията и други наукоемки производства. Постигнатото обаче беше крайно недостатъчно и неефективно — главно по две причини. Първо, защото България със своите ограничени човешки и материални ресурси и при съществуващите международни реалности можеше да участва в научно-техническата революция и пълноценно да използва нейните постижения само в най-тясно сътрудничество със СССР. Но Съветският съюз преживяваше „времето на застоя“, включително и в научно-техническия прогрес — с изключение на военната промишленост. Второ, защото командно-административната система в нашата страна — със свръхцентрализира-ното планиране, субективистичното ценообразуване, липсата на каквато и да е конкуренция — не поощряваше внедряването на научно-техническите постижения. Нито стопанските ръководители, нито трудовите колективи бяха материално заинтересовани от преоборудването на производството с нова техника и технология. Тях ги устройваше както старата технология, така и невисокото качество на произвежданите изделия. Затова задачата за внедряването — да не говорим за ускореното внедряване — на резултатите от научните изследвания се повтаряше до втръсване в докладите и изказванията на Живков и в партийните документи — без особени практически резултати.

4

От средата на 70-те години негативните явления вече даваха видимо отражение върху темповете на икономическия растеж: те започнаха да спадат. Това щеше да продължи и през следващите години, за да се утвърди като трайна тенденция. Крайно тревожен спадът стана след 1981 г., когато и западният свят попадна в клещите на икономическата рецесия. Това не можеше да не се отрази и на нашата икономика.^[224]Възможностите на екстензивните фактори у нас се бяха изчерпали. Увеличиха се и цените на горивата и суровините, които получавахме от СССР. Това ни създаваше сериозни трудности.

Нашата пропаганда обаче продължаваше да твърди, че България се развива с едни от най-високите темпове в света. Всъщност динамичното развитие на икономиката, характерно за годините след Априлския пленум, започна да секва още към началото на 70-те години, за да се стигне до кризисно състояние в първите години на 80-те. Към средата на десетилетието спадът вече не можеше да се крие. Едва през 1987 г. (29 април), в своето слово пред четвъртата сесия на Народното събрание Живков призна: „През последните години дори темповете на растеж намаляват. Не са като в началото“.^[225]В своето слово тогава той обосноваваше необходимостта Народното събрание да гласува декларация за предоставяне на социалистическата собственост за стопанисване и управление от трудовите колективи. Признанието на Живков, направено между другото, мина почти незабелязано. С много по-голяма острота, конкретност и обоснованост въпросът за намаляване темповете на растежа беше поставен от Стоян Михайлов в неговото изказване в Политбюро при обсъждането на т.нар. Юлска концепция (юли 1987). В това изказване се съдържаше и голяма тревога. Прочетох още тогава стенограмата от заседанието на Политбюро. Словото на Михайлов звучеше в остър дисонанс с всички изказали се преди и след него членове на Политбюро и секретари на ЦК. Ако те се надпреварваха да изричат най-ласкави думи по адрес на обсъждания документ и неговия автор, Михайлов беше изключително критичен. Включително и по въпроса за икономическия растеж в нашата страна през последните десетина години.

Въпреки намаляването на темповете жизненото равнище на населението не спадаше. Главно благодарение на съветския нефт, който продължавахме да получаваме по изгодни цени. Това ни даваше възможност — освен задоволяване на собствените нужди ог нефт, да продължаваме да развиваме химическата промишленост. Част от нейната продукция изнасяхме, а това ни осигуряваше западна валута. Валута получавахме и от реекспорта на известни количества нефт. Важна част от валутните постъпления идваше от износа на военна продукция. В България беше изграден солиден военно-промишлен комплекс.

5

Положението в народното стопанство се утежняваше и от редица други обстоятелства.

Първо, нашата промишлена продукция продължаваше да поглъща много материали, фондове и енергия. Тя беше нерентабилна и неконку-рентноспособна. Ако в годините след Априлския пленум в промишлеността бяха постигнати несъмнени успехи от гледна точка на количествените показатели, не така стоеше въпросът с качествените. Изключение правеха само отделни производства, най-вече във военно-промишления комплекс и в предприятия, които успяха „да пробият“ на западния пазар. Изостряше се съществуващото противоречие между създадената солидна материална база и неефективното й използване.

Второ, командно-административната система — въпреки многократните опити за реформиране — не стимулираше иновациите и модернизацията, както по отношение на технологиите, така и на продукцията. А това се отразяваше отрицателно както върху качественото състояние на материално-производствената база, така и върху качествените показатели на произведената продукция.

Трето, уедряването на организационните структури беше характерна тенденция в нашата промишленост. Уедряването има обаче своите оптимални параметри, които често не бяха съблюдавани. Гигантомани-ята и тук си казваше думата. През 1980 г. у нас преобладаваха заводите с персонал от 1000 до 3000 души. В тях работеха 36.4% от работниците в промишлените предприятия и се произвеждаха 31.4% от цялата промишлена продукция.^[226] И това по време, когато в напредналите в индустриално отношение държави големите предприятия се опираха на продукцията на множество средни и малки предприятия. Такива предприятия са по-мобилни, те се адаптират много по-лесно към новите потребности и изисквания на пазара. Те са и по-отворени за новите постижения на научно-техническия прогрес. Осъзнал тази реалност, веднъж Живков говори обстойно пред нас, хората от Кабинета, за мястото и ролята на малките и средните предприятия в съвременното индустриално производство. Той обоснова и необходимостта да се съобразяваме с това положение. След 1976 г. беше отпусната и известна сума във валута за изграждане на подобни предприятия. Липсваше обаче механизъм за тяхното действие и управление. А и в условията на строго централизираната планова икономика, едва ли можеше да се реализира подобна идея. В скоро време повечето от тези малки и средни предприятия се превърнаха просто в цехове на по-големите.

Тенденцията на прекомерно уедряване беше характерна и за селскостопанското ни производство. Особено след 1970 г., когато започна формирането на аграрно-промишлените комплекси (АПК) — хилядите кооперативни стопанства бяха преобразувани в 345 АПК. И тук си каза думата гигантоманията. Например, в целия Силистренски окръг беше създадено едно-единствено АПК. То погълна всички съществуващи дотогава в окръга трудово-кооперативни и държавни земеделски стопанства. На пленума на ЦК през 1969 г. Живков обоснова необходимостта от концентрация на производството. Тази линия беше доведена до абсурд. Тя обхвана дори сферата на услугите. В името на концентрацията една по една изчезваха бакалиите, занаятчийските работилници, фурните, гостилниците, търговските магазини. Цели квартали в градовете бяха обслужвани от един-единствен — макар и голям — магазин за хранителни стоки, битов комбинат. Това създаваше изключително големи затруднения на населението. Концентрацията на промишленото производство се съпровождаше от ускорена урбанизация. Тя пораждаше сериозни икономически, социални и демографски проблеми.

Четвърто, ударението в промишленото развитие продължаваше да се поставя върху тежката промишленост (така наречената група „А“). През периода, който разглеждам, започна изграждането на завода за тежко машиностроене край Радомир. Изразявани бяха големи резерви по отношение на целесъобразността от такъв завод. Живков пак се наложи. И когато проф. Иван Илиев, тогава председател на Плановия комитет, изказа несъгласие, беше принуден незабавно да напусне своя пост. Доста спорове имаше и по изграждането на трета металургична база (Дебелт, до Бургас). Идеята беше да се достигне собствено производство на прокат към 5–6 милиона тона годишно. Колкото и да изглеждаше примамлива, тази идея в конкретните условия беше бом-бастична, за да не кажа нереална. При това третата металургична база, която погълна големи финансови ресурси, започна да се строи точно в годините, когато се извършваше реконструкция и модернизация - особено в машиностроителните предприятия в страната. От друга страна, ускореното развитие на тежката промишленост се извършваше в ущърб на леката и хранително-вкусовата промишленост, на селското ни стопанство и на отраслите от тъй нар. трети сектор.

Пето, бюрократизирането на Съвета за икономическа взаимопомощ не стимулираше задълбочаването на специализацията и интеграцията, издигането на технологичното равнище на производствената база и подобряването на качествените показатели на производството. По такъв начин страните, членуващи в СИВ, бяха лишени от потенциалната възможност да неутрализират наложеното от САЩ ембарго върху внасянето на прогресивни технологии от западни страни (тъй нареченото КОКОМ). Всяка от нашите страни поотделно беше принудена да търси начин да заобиколи това ембарго — особено чрез засилване на икономическото разузнаване. Върху общото ни технологично изоставане се отрази и установената в Съветския съюз практика — новите технологии, постигнати във военно-промишления комплекс (а те в много случаи превъзхождаха тези в САЩ), така строго да се засекретяват, че или не се внедряваха в гражданското производство, или пък това ставаше прекалено бавно.

Шесто, през всичките години на усилено промишлено, енергийно, жилищно и друго строителство инвестиционната ни политика страдаше от големи недъзи, породени от командно-административната система на управление, от гигантоманията и субективизма на партийното и държавно ръководство. Беше се вкоренила поройната практика партийните и държавните дейци в центъра и в окръзите да се борят с всички сили техният обект „да влезе“ в плана, с надеждата, че все някой ден ще бъде построен. Въпреки призивите за поврат, недъзите още повече се задълбочаваха. Отделяха се огромни капиталовложения, фронтът на строителството стана прекалено широк. Обемът на незавършеното строителство беше непосилен за бюджета и възможностите на страната. Започваше се строителство на обекти без готови проекти. А периодът на тяхното завършване и усвояване ставаше прекалено дълъг и много скъп.

В края на 1984 г. в страната се разрази енергийна криза. Тя имаше крайно неблагоприятни последици. Разстрои се промишленото производство. Голяма част от работниците бяха принудени да работят нощно време. Много предприятия преминаха на шестдневен, а някои и на седемдневен режим на работа. Щурмовщината, която почти винаги е съпътствала нашето промишлено развитие, се прояви с нова сила.

Всичко това доведе до засилване на социалното напрежение, до силно разклащане на доверието в партията и нейната политика.

6

Важно явление през този период е значителното нарастване на държавната собственост. Първо, чрез изграждането на нови държавни предприятия и чрез реконструкция и модернизация на съществуващите производствени мощности. Второ, чрез одържавяване на трудовопроизводителни кооперации — особено в градовете, както и на други кооперативни предприятия — например „всестранките“ в село.Трето, а това е главното — чрез преобразуването на ТКЗС в АПК. Това беше процес на фактическо одържавяване на кооперативната собственост, обусловен от една страшна догма, формулирана и налагана още от сталиново време: кооперативната собственост е по-нисша форма на социалистическа собственост; тя трябва постепенно да се издигне до равнището на общонародната (т.е. държавната), за да се слеят в бъдеще в единна социалистическа (или комунистическа) собственост. Тогава и аз бях убеден, че такъв ще е пътят на развитие на кооперативната собственост. Особено като имах предвид, че аграрно-промишлените комплекси, както вярвах, щяха да осигурят интеграцията на промишленото и селскостопанското производство и да създадат условия за внедряване постиженията на научно-техническата революция в земеделието и животновъдството.

Робуването на догмата не ни позволи да видим и другата страна на медала: чрез преобразуването на ТКЗС в АПК се ликвидираше не само кооперативната собственост, но и вътрешнокооперативната демокрация — една от най-ценните особености на ТКЗС; селяните-коопсратори се превръщаха в работници, откъсваха се от земята и се отчуждаваха от нея.

Посегателството върху кооперативната собственост се оказа един от най-тежките удари, които тоз'алитаризмът нанесе на народното стопанство и на обществото като цяло. Процесът на одържавяване на собствеността бе доведен до своя логичен край. В България вече шестваше безпрепятствено монополът на държавната собственост — един от основните стълбове на тоталитарния режим.

7

Трудностите и отрицателните тенденции в икономиката се съпровождаха с прояви, които ерозираха основни ценности в нашето общество. И преди всичко такава ценност като трудолюбието. Трудолюбието на нашия народ е пословично. То е един от основните фактори народът ни да оцелее — въпреки петвековното робство. И не само да оцелее, а и да сътворява материални и духовни богатства, достойни за световната цивилизация. Стигна се обаче до срамно за времето си положение: социолози бяха принудени да превърнат труда и по-конкретно „трудолюбието“ и „готовността към труд“ в обект на социологически изследвания! Толкова много тези ценности бяха ерозирали, че се появи обществена необходимост да се търсят причините за това и пътища за противодействие! Одържавяването на собствеността се съчетаваше със силни деформации в заплащането на труда. Това се отразяваше много отрицателно върху мотивацията за труд сред всички социални слоеве. Множаха се кражбите — особено в АПК. Разхищенията и безстопанствеността станаха наши постоянни спътници. Пропагандата ни, насочена към възпитаване в трудолюбие и опазване на социалистическата собственост, се оказа безсилна пред лицето на реалните факти и условия.

Живков беше особено разтревожен от трудната обстановка, създала се в страната. Отрицателните явления, които съпътстваха нашето развитие, той беше определил като „малката правда“ в нашия живот. Ала „малката правда“ вземаше вече тревожни размери. Тя заплашваше да засенчи и дори да измести „голямата правда“. Ерозирането на ценностната система беше особено характерно сред младежта. Съмнението и разочарованието пускаха все по-дълбоки корени. Младото поколение се оказа най-чувствително към проявите на политическата демагогия, към разминаването между думи и дела, между идеш и реалност. На два пъти в една и съща година (през април и септември 1985) Живков внесе в Политбюро докладни записки, в които биеше тревога и призоваваше цялата партия на откровен разговор и на борба срещу отрицателните явления. През този период — особено през втората половина на 70-те и началото на 80-те години — Живков съзнаваше, че социалистическите страни все повече изостават в своето икономическо и технологично развитие от напредналите капита^шстически държави, че реалният социализъм е обременен с органически недъзи.

Той търсеше изход в няколко насоки. Едната вече посочих — все по-тясното обвързване на нашата икономика със съветската. Същевременно се опитваше да получи изгоди — особено нови технологии, чрез разширяване на сътрудничеството със западни страни. Второ, преструктурирането на нашата икономика чрез развитие на нови перспективни производства, свързани с научно-техническата революция. Трето, постоянни опити за изработване на „нов“ икономически механизъм. Механизъм, който да притежава вълшебната сила да преодолява деформациите, присъщи на установения модел на развитие на нашата страна. „Нови подходи“ се разработваха в областта на планирането. Въпреки това бюрократичният централизъм и субективистичното определяне на темповете на растежа не се преодоляваха. Четвърто, непрекъснати реорганизации в управлението и в структурите буквално във всички сфери на обществения живот.^[227]

И всичко това — както вече изтъкнах — съпроводено с нарастваща лавина от наукообразни термини, към които той имаше слабост и обичаше да лансира. Или от кухи с псевдореволюционно съдържание призиви — например за необходимостта от „революционно мислене и революционно действие“. Спомням си как Стоян Михайлов, тогава секретар на ЦК по въпросите на идеологията, примамен от възможността „да се бръкне по-дълбоко“ в нашата действителност, организира в Бояна конференция, посветена на тази тема. Изтъкнати наши учени, публицисти, партийни работници изказаха свои мисли и предложения. Доминираше желанието и надеждата да се преодолеят инерцията, апатията и рутината, да се мисли и действа смело, по новому в различните области на обществения живот.

Изказа се и Стефан Продев, тогава главен редактор на вестник „Народна култура“, с присъщата си прямота, богатство на мисълта и езика. В следващия брой на вестника бе публикувана част от изказването му. На „сутрешното кафе“ при Живков един от колегите информира за тази публикация с обвинение към Продев: никъде в изказването си той не споменавал Партията. Обвинение от страшно по-страшно! Колко тъжно и същевременно колко комично ми прозвуча то! И ми напомни за друг случай. Веднъж Живков даде на Балев една папка и поръча двамата да му докладваме нашите съображения. Папката съдържаше филмов сценарий от нашия писател Ст. Ц. Даскалов. Прочетохме го внимателно, умувахме двамата и оформихме единствената ни по-съществена критична бележка: в сценария липсва една основна фигура… партийният секретар! Много години бяха минали оттогава. Много бяхме преживяли и много неща бяхме преосмислили. А се оказа, че догматичното мислене е не само жилаво, но и прекалено жизнено! Ето ти… революционно мислене!

Призивът на Живков „за революционно мислене и революционно действие“ беше подет от нашата пропаганда. Печатът, радиото и телевизията пошумяха малко около него и… всичко си продължи в същия дух, както си бешедотогава.

8

Усилията на Тодор Живков не се свеждаха само до недообмислени импровизации и наукообразни термини. Не може да се отрече, че той направи и редица опити да посегне на някои „непоклатими устои“ на сталинисткия модел у нас. Разбира се без да посегне на неговата най-дълбока същност. Ще се огранича с два примера, които се превърнаха в „хитове“ на нашата управленска практика в края на 70-те и началото на 80-те години.

Първо, имам предвид неговата постановка за „обществено-държавното начало“ в управлението на културата. Възприета от конгрес на културата, тя даде известни положителни резултати по времето на председателството на Людмила Живкова. „Обществено-държавното начало“ целеше да омекоти грубостта на партийното вмешателство в културните дела, да направи съпричастни творческите съюзи в осъществяването на партийната политика в областта на културата.

Второ, постановката лансирана от Живков на Дванадесетия конгрес на БКП (1981), за държавата като собственик на средствата за производство и за трудовия колектив като техен стопанин. На трудовия колектив като стопанин се предоставяше правото да стопанисва тази собственост на основата на държавния и насрещния (на предприятието) план и — във връзка с това — да решава основни въпроси от трудовия живот, от трудовите отношения в съответното предприятие и пр.

Тази постановка целеше да премахне отчуждението на трудовите колективи от средствата за производство, които те ползваха, да им се всели чувството, че от тях главно и преди всичко зависи какви ще са резултатите от труда им, вкл. и размерът на тяхното възнаграждение. Това ново виждане имаше силен отзвук — особено в Съветския съюз и в Китай. В Кабинета се получиха информации, че съветски професори го оценяват като нова дума в марксизма-ленинизма през последните десетилетия. А от Китай се съобщаваше, че към Живковата постановка се проявявало голям интерес във връзка със започналите в тази страна реформи. Това виждане не остана обаче само формална теоретическа постановка. То залегна в един важен, основополагащ документ — новия Кодекс на труда. Решение за изработването и приемането на нов Кодекс на труда беше взето още на Юлския пленум на ЦК през 1968 г. Но годините минаваха без да има приемлив вариант. Към първите месеци на 1982 г. Живков ми възложи да формирам екип, който да реши този проблем. В Панчарево в продължение на седмици се водиха творчески дискусии и разгорещени спорове, изясняваха се въпросите. Там именно се оформи мнението, че трябва най-напред да се подготви обща концепция за новия Кодекс, която да се утвърди от пленума на ЦК. Въз основа на тази утвърдена концепция да се разработи от специалисти самия Кодекс, който да се внесе в Народното събрание.^[228]

Най-много спорове се водеха по един основен, принципен за бъдещия Кодекс въпрос. Може ли трудовият колектив (т.е. стопанинът на държавната собственост) да бъде правен субект? Проф. Витали Таджер беше категоричен, че правен субект, според общоприетите утвърдени юридически норми, може да бъде личността (в широкия смисъл на думата) и в никакъв случай трудовият колектив. Така обаче пропадаше Живковата постановка за трудовия колектив като стопанин на социалистическата собственост. А тя по замисъл трябваше да бъде един от основните устои на бъдещия Кодекс. Тезата на проф. Таджер не беше възприета — не защото той не беше прав, а защото политическата целесъобразност го изискваше.

В разгара на работата ни върху Концепцията Живков замина да си лекува очите в Москва. Там се разболя тежко. При завръщането си в София — към края на 1982 г. — се настани в ловния дом край язовир „Студена“, понеже в Банкя имало мъгли. От Панчарево почти всеки ден отивах при него. Уточнявахме окончателния вариант на Концепцията, за да бъде обсъдена от пленум на ЦК. Живков ми диктуваше основните положения от своето заключително слово на предстоящия пленум.^[229] Тогава имах възможността отново да се убедя с каква упоритост и желязна воля той се бореше за пълното си оздравяване. При това беше минала само година от преживения шок — смъртта на Людмила Живкова. Всеки ден в определения час, придружен от лекаря (от Москва беше пристигнал висококвалифициран специалист, член на Медицинската академия на СССР), от ген. Илия Кашев (началник на УБО) и от медицинската сестра Ани Младенова, Живков с все по-бърз ход правеше своята всекидневна разходка покрай язовира. В ловния дом срещах отговорни дейци — явно ги привикваше, за да поеме отново в ръцете си управлението на партията и страната.

9

В края на периода, който се опитвам да реконструирам, две събития имаха твърде неблагоприятно отражение върху положението в България — от гледна точка както на вътрешната стабилност, така и на международния престиж.

През май 1981 г. в Рим бе извършен атентат срещу папа Йоан-Павел втори. Изстрелите на турския терорист Али Агджа отекнаха по цялото земно кълбо. С активното участие на ЦРУ и на други западни централи беше организирана разюздана кампания против нашата страна. Лъжливите показания на атентатора сочеха българина Сергей Антонов като негов съучастник (той беше арестуван през ноември 1982), а българските тайни служби — като инициатори на злодеянието. Роди се митът за „българската следа“, или „българската връзка“. Американските тайни служби проявиха особено старание в това отношение. А радио Париж се отличи като главен рупор на антибългарските атаки. От него преди всичко западните средства за масово осведомяване черпеха „богата“ и „неопровержима“ информация против България. Вярно е, че след няколко години всички клевети и обвинения срещу нас се спукаха като балон. Ала злото беше вече сторено.

България беше взета преднамерено на прицел тъкмо по времето, когато във връзка с чествуването на 13-вековния юбилей на българската държава нейният международен авторитет беше на голяма висота. Задачата беше тя да бъде дискредитирана и дестабилизирана. Доказват го и други факти. Например нечистата кампания срещу нас през тези години заради някои наши оръжейни сделки в различни части на света. С прозрачната цел да ни бъдат отнети тези пазари. Не ни отминаха и клеветите, че не водим борба срещу наркотрафика.

В тази особено неблагоприятна за България международна обстановка Тодор Живков предприе стъпка с тежки последици: запали искрата на т.нар. възродителен процес. Искаше с кавалерийска атака да реши един изключително труден за нацията проблем. За около два месеца, в края на 1984 г. и началото на 1985 г. турското население у нас беше преименувано с български имена. Този акт имаше много отрицателни за нас последствия — вътрешни и международни, които Живков не беше предвидил. В районите с компактно турско население, където българи и турци от векове живееха като добри съседи и приятели, пламна недоверието, а някъде и враждата. Имаше и прояви на насилие. Турски екстремисти организираха терористични акции с човешки жертви. За да се стигне през 1988–1989 г. до масово изселване („масовата екскурзия“) на българските турци (подпомагана — за да не кажа подклаждана до голяма степен от българските власти). На срещата с Михаил Горбачов през 1989 г. (струва ми се, че това е последната им двустранна среща) Живков изрично подчертал, че нас ни устройва, ако 300 хиляди души от това население напуснат България (както беше записано в информацията на Живков до ЦК за водения разговор). Така за кратко време се отиде от едната крайност в другата: от преименуването (като опит да се приобщят българските турци, като се разколебае тяхното турско самосъзнание) — към акция за масово изселване в Турция.

В началото на 1984 г. Живков ми даде един документ с поръчка да му дам своите бележки — съвсем откровено. Това беше докладна записка с предложения за работата с турското население у нас. И досега не знам кой я беше разработил и откъде идваше тя. Ударението в нея се поставяше върху един централен въпрос: да се разяснява на турците у нас, че те не са турци по произход, а тюркоезично население или пък ислямизирани и асимилирани българи. Към това твърдение се привеждаха редица документи и исторически факти. В материала липсваха предложения по въпроси, които според мен имаха в случая важно значение — особено по линия на развитие на икономиката в районите с компактно турско население, подобряване на неговия бит и повишаване на културното му и материално положение. Не се засягаше и един кардинален проблем: създаването на всички необходими предпоставки — икономически, културни, кадрови, правни, възпитателни — за да не се чувства това население подценявано и пренебрегвано, с накърнени права, т.е. население „второ качество“.

И в документа, и в моите бележки нямаше нито дума за преименуването. Като подход към турския проблем у нас то беше отхвърлено от отдела „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП още през декември 1977 г.^[230] През май 1984 г. Политбюро изслуша доклад за работата с българските турци. Доколкото знам, в него бяха използвани положения от документа, за който споменах, а също и някои от моите бележки. В решението на Политбюро нямаше нито дума за преименуването. И изведнъж, в края на същата 1984 г., започва съвършено друга политика — смяната на имената. По този въпрос в Кабинета не е разговаряно. Само в началото Живков сподели някои мисли — и край. Така нареченият възродителен процес мина покрай нас.

Живков на няколко пъти ни е казвал, че е решил лично той да поеме историческата отговорност за преименуването. „Ако оставя този въпрос за следващия генерален секретар, ще трябва да минат години, докато той се утвърди, за да предприеме подобна стъпка“. В първите седмици след началото на преименуването Живков гласно изразяваше задоволство, че нямало отрицателна реакция от страна на турското правителство. След известно време обаче сподели, че пристига личен пратеник на Еврен (президента на Турция), за да получи разяснения по въпроса. Един от аргументите, който трябваше да бъде изложен пред пратеника: това е наш, вътрешен въпрос. А и в самата Турция въпросът за имената се решава по идентичен начин: според турската конституция всеки поданик на Турция трябва да има турско име.

Как се развиха нещата по-нататък, е известно. В противовес на първоначалното мълчание, турското правителство — очевидно подтиквано от друга сила и съгласувано с нея — вдигна голям шум. То интернационализира въпроса: не се пропускаше международен форум, на който да не бъде направен опит за злепоставяне на България. Нанесен бе силен удар върху нейния международен авторитет.

След отстраняването на Тодор Живков от власт, парламентът отмени всички мерки и разпореждания, свързани с насилственото преименуване на турското население.

26. МАРА МАЛЕЕВА И ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА

1

Съпруга и дъщеря. Две скъпи за Тодор Живков същества. Техният живот и тяхната кончина се отразиха силно върху неговата дейност и върху личната му съдба.

На 7 септември 1971 г. Живков навърши 60 години. Предния ден той беше удостоен със званието „Герой на Народна република България“. С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР беше награден с ордена „Ленин“. След няколко дни в Москва лично Брежнев ще му окачи високия орден. Живков — безспорният ръководител на Комунистическата партия и на българската държава — посрещна юбилея в разцвета на силите си. Пълен с енергия, с нови идеи, готов за нови инициативи.

Щастливата за Живков 1971 г. беше помрачена от смъртта на Мара Малеева. Лекарка, умна, блага и отзивчива. Тя беше позната в партийните среди със собствената си политическа биография, със своето участие в антифашистката борба и като човек, отдал се на най-хуманната професия. Тя беше опора на Живков в най-трудни за него години. А в годините на неговия политически възход поддържаше самочувствието му. Същевременно беше негов своеобразен коректив — беше настроена критично към негови действия и не му икономисваше неприятни думи и оценки. Веднъж пътувахме в колата и тя, без да се съобразява много-много с моето присъствие и с това на шофьора, здравата го надяла. Беше така директна и безцеремонна и в отношенията си към нас, помощниците на Живков. Имаше свое мнение за материалите, които се разработваха в Кабинета, и много често това мнение беше разумно и принципно. Ако откриеше в материала някакви големи — според нея — недостатъци, тя и на нас не прощаваше. Случеше ли се да срещне помощника, който беше работил по този материал, направо му казваше мнението си — без дипломация, но и без злоба. Заради голямата й критичност ние — шеговито и с респект — я наричахме помежду си „нашата съвест“.

Малеева се носеше много скромно — и в облеклото, и в държанието. По силата на протокола тя придружаваше Живков при пътуванията му в чужбина. Получаваше много писма с оплаквания и молби от граждани. Свидетел съм колко грижливо и човешки се отнасяше към тези хора.

2

В края на 1970 и началото на 1971 г., когато на Витоша работехме върху последната редакция на проекта за Програма на БКП, Мара Малеева идваше много често при нас. Тогава я опознах още по-добре. Именно по това време стана ясно, че е болна от рак. Нея, лекарката, убеждавали, че има някакво невинно туморче. Ала тя не се заблуждаваше. Няколко пъти ни е казавала: „Аз съм лекар и много добре знам какво ми е истинското положение“. Проявяваше удивителен дух! С нищо не даваше да се разбере, че е болна, че знае колко близък е фаталният край. Стараеше се да поддържа ведра обстановка, да не пречи на интензивната ни работа.

Вечер за почивка играехме белот — тя беше страстна любителка на тази игра. Няколко години преди това, когато още не знаеше играта, ни наблюдаваше край масата и ни викаше „комарджии“. По-късно и тя се пристрасти към белота. В тези последни месеци от живота й, вечер тя редовно участваше в карето. Много се вълнуваше, палеше се, преживяваше. Да спечели на белот — това беше за нея огромно удоволствие. Знаейки истината за нейното състояние, ние съзнателно редяхме картите така, че да печели по-често. Тя не забелязваше и много се радваше.

3

Спомням си честването на 60-годишнините на двамата — на Тодор Живков и Мара Малеева. Тържествената вечер по случай неговата кръгла годишнина стана в салоните на ресторант „София“. Там бяха членовете на ЦК, ръководни дейци на БЗНС, Отечествения фронт, Комсомола, първите секретари на Окръжните комитети на партията, ботевградските му учители по комунизъм, както Живков ги наричаше и други. Ние, помощниците, бяхме седнали в галерията на ресторанта. Атмосферата беше тържествена и едновременно — напрегната, поради здравословното състояние на Мара Малеева, което беше публична тайна.

60-годишнината на Мара Малеева беше отбелязана в резиденцията на Витоша. На нея бяха поканени — освен родствениците — нейни приятели и приятелки, с които беше работила обществена работа. Поканени бяхме и ние, помощниците. Наредени в хола в полукръг, чакахме нейното пристигане. Настроението беше минорно. Болестта беше напреднала. Мара Малеева влезе, поздрави усмихната и започна да се ръкува с всеки един от нас. Нейният благ поглед не беше помрачен. Усмивката не слизаше от устата й.

След това влязохме в салона, където бяха наредени масите. „Тамадата“ — Милко Балев — полагаше мъчителни усилия да поддържа тонуса. А поканените — да се държим естествено, както на тържествена вечеря. Ние обаче знаехме, че тази вечер не само чествахме д-р Мара Малеева, а и се прощавахме с нея. Тя почина на 23 октомври 1971 г.

Докато Мара Малеева беше жива, Живков не си позволи да издигне на отговорна работа почти никой от фамилията. Единствено нейният голям брат — Найден Малеев, когото аз познавах и уважавах, беше дипломат в Киев, а след това в Москва. Това той не дължеше на Живков. Мара Малеева беше човекът, който възпираше Живков да издига родата си на отговорни места. Не че повечето от тях нямаха качества за това. Тя съзнаваше, че Живков трябва да бъде предпазлив, да не дава повод да бъде обвинен в семейственост.

След нейната смърт вече нямаше кой да го възпира. Тогава започна и стремглавата политическа кариера на дъщерята — Людмила, а по-късно и на сина — Владимир. С кончината на Мара Малеева изчезна критичното начало в най-близкото обкръжение на Живков.

4

Десет години по-късно (1981) стана непоправимото: Людмила Живкова почина внезапно. Това беше жесток удар за бащата, но не по-малко жесток за държавника, който вероятно гледаше на нея като на човека, призван да продължи неговото дело. Живков никога не е споделял пред нас подобни намерения, нито пък ни е намеквал за това. Той понесе много тежко смъртта на Людмила. Пазя снимка от нейното погребение — тъкмо в мига, когато Живков полага цветя на съвсем пресния й гроб. Върху лицето му е изписана дълбока покруса — покрусата на баща, безкрайно обичащ дъщеря си, ала съзнаващ необратимостта на внезапно стоварилото се нещастие.

Людмила Живкова умря към края на юли. Дошла си в къщи само за няколко часа. Тръгнала от Боровец, където беше на почивка с баща си. Този ден била много весела. Върнала се в София да вземе нещо от жилището си. По-късно я намерили мъртва в банята.^[231] Не беше навършила четиридесет години.

Сутринта необичайно рано ми звънна Балев и с разстроен глас ме викна да отида веднага в ЦК. Разбрах, че се е случило нещо особено. Помислих си за смъртен случай. По това време в Политбюро имаше доста възрастни хора. Живков обичаше да повтаря, че сега в Политбюро участват бащи, деца и внуци. Но че става дума за смъртта на Людмила Живкова — това и при най-развинтено въображение не можех да си представя.

По повод на нейната кончина в чуждестранния печат се появиха доста материали. Людмила Живкова беше известна в много страни. Беше се срещала с видни държавници и политически дейци. Беше направила много за отварянето на България към света, а и за популяризирането в чужбина на нейната история, на нейните материални и духовни ценности.

През първите дни Живков беше съкрушен. Западните дипломати, акредитирани у нас, съобщавали на своите правителства, че той едва ли ще може да се съвземе. Отписваха го от политическия живот.

През август (две-три седмици след смъртта на Людмила) стана откриването на Дом-паметника на връх Бузлуджа, построен по случай 90-годишнината от основаването на партията. Церемонията се предаваше по телевизията. Стотици хиляди хора можаха да се убедят каква свръхчовешка воля притежаваше Живков. Той откри Дома със силни, прочувствени слова. Външно спокоен. Лицето му обаче потъмняло, гласът дрезгав, погледът помрачен. Не беше в състояние да прикрие трагизма на преживяното.

5

Помня Людмила като ученичка — едно скромно, прибрано и затворено в себе си момиче. После студентка по история в Софийския университет. От библиотеката на ЦК баща й изписваше за нея много литература. След като завърши, а може би едновременно с това, тя се записа в Съветския съюз да следва задочно естетика. Проявяваше се интересът й към изкуството. Специализира известно време в Англия. След това защити кандидатска дисертация в Института по балканистика.

Още преди смъртта на Мара Малеева тя няколко пъти придружи баща си неофициално в чужбина. Проявяваше голям интерес към музеите и към художествените изложби. Впоследствие при посещение на Николае Чаушеску у нас тя официално придружаваше Елена Чаушеску.

Нейната политическа кариера започна в Комитета за връзки с чужбина, когато председател беше Георги Димитров — Гошкин. Веднъж на „сутрешно кафе“ от Живков научихме, че дъщеря му, заедно с един млад кибернетик, е разработила компютърна система за управление на тази специфична дейност на Комитета. Баща й я насочил за консултация към Константин Теллалов, по това време секретар на ЦК по въпросите на външната политика. От Теллалов научих, че на срещата му с Людмила тя го запознала с разработената система. И още нещо — твърде интересно. Тя споделила, че като дъщеря на Живков чувствала това си положение като тежко бреме. Искала да излезе от сянката на баща си и да покаже себе си. Впрочем по това време в партийните среди започнаха разговори за неблаговидното положение на децата на отговорните другари и за необходимостта да им се дава възможност да се изявяват самостоятелно.

Скоро Людмила Живкова стана заместник-председател на Комитета за култура с председател Павел Матев. А след някой и друг месец — с решение на Политбюро, в отсъствието на Живков, който правеше посещение в Италия — Павел Матев беше преместен в ЦК като завеждащ отдел „Култура“, а на неговото място застана Людмила Живкова. През 1979 г. тя стана и член на Политбюро. И всичко това скорострелно: без да е набрала необходимата за такъв висок пост опитност.

Есента на същата година в апарата на ЦК беше извършена поредната реорганизация. Създадоха се шест комисии, начело с членове на Политбюро и с по един наблюдаващ секретар. Аз станах член на Комисията за наука, култура и образование с председател Людмила Живкова. Наблюдаващ секретар беше Стоян Михайлов. Проведоха се няколко заседания, на които бяха обсъдени по-крупни и възлови въпроси, които засягаха партийни и държавни институции във въпросната сфера. След смъртта на Людмила Живкова комисиите на ЦК престанаха да се събират, умряха от естествена смърт. Няма съмнение, че замисълът за формиране на тези комисии беше свързан с избирането на Людмила Живкова за член на Политбюро. Чрез комисията, която тя ръководеше, нейният обсег на дейност излизаше далеч извън рамките на Комитета за култура — получаваше възможност да наблюдава и да оказва въздействие върху идеологическата и културна работа в ЦК, върху партийните структури и партийната дейност в областта на науката, образованието, изкуството и културата.

6

Издигането на Людмила Живкова в Политбюро нанесе голям ущърб на личния авторитет на Живков. В партийните среди се оценяваше като неправилна, противоречаща на партийните принципи проява. А отношението към самата Людмила Живкова беше по-особено. В мнозинството си партийните членове — макар и да се примиряваха с нейното издигане — не я одобряваха. Не само поради това, че беше дъщеря на Живков, а и заради нейните идейни позиции. Не беше тайна, че у нея марксизмът беше силно примесен с будистки и окултни възгледи. Знаеше се, че живее по йогистки, че е вегетарианка, че пие много вода, почти не яде — поддържа се главно с ядки, владее изкуството на медитацията. Изобщо Людмила беше искрен поклонник на индийската култура и това беше известно в Индия.

През 1975 г. придружавах Живков при посещението му в тази страна. Той водеше наша делегация, в която пътуваше неофициално и Людмила. Тогава се уверих колко много я тачеха индийските ръководители. На връщане в самолета бяхме в едно купе с Петър Младенов, Людмила Живкова и Милко Балев. Тя много разпалено и обстойно разви мисълта, че ние — европейците — не сме в състояние да вникнем в индийската психика, в индийската душевност. А индийското общество е особено, сплотява го именно тази душевност. Акцентуваше върху общите ценности на индийския народ, превръщаше ги в главното и решаващото за живота на това общество. В разговора вметнах, че независимо от тези общи ценности и обща душевност — и в Индия има бедни и богати. Нещо повече — удивително бедни и фантастично богати хора, което в никакъв случай не може да се пренебрегва и което неизбежно поражда класова борба. Вероятно Людмила си е помислила — колко съм тесногръд и безнадеждно изостанал, че и в този случай робувам на общата щампа.

Колко много я тачеха индийските ръководители имах случай да се убедя и по-късно, когато посрещахме у нас представители на Индия. Тачеха я и като дъщеря на Живков, и като човек, който познава добре и цени високо индийската култура и душевност.

При едно посещение в София на акад. Гурий Марчук, известен математик, председател на Сибирското отделение на Академията на науките на СССР, бях поканен на вечерята в негова чест. Настроението беше много приятно, разговорите — оживени. Явно акад. Марчук се беше срещал неведнъж и с Живков, и с Людмила. Тогава той разказа, че е разработил математически алгоритъм, чрез който може да даде диагноза за състоянието на организма на даден човек и какви елементи му липсват. Живков веднага го попита: „Ти би ли могъл да разбереш какви съставки ми липсват, какво трябва да си набавя чрез храната или чрез лекарства?“ Акад. Марчук му отговори утвърдително. „За тази цел, добави той, Вие трябва да ми дадете определени данни. По математически път аз ще мога да изчисля какви именно съставки са Ви необходими.“ Какво продължение е имал този разговор не знам. Всъщност по-силно впечатление ми направи друга част от разговора. Людмила разви своите възгледи за всестранно развитата личност — тази тема беше нейна голяма слабост, беше пристрастена към нея. В Комитета за култура се осъществяваше специална програма за всестранно развитите личности — в началото беше посветена на Леонардо да Винчи, след това на В. И. Ленин. Акад. Марчук се отнесе малко иронично към тези възгледи. Явно искаше да я коригира. Според общоприетото схващане за всестранно развитата личност — излизаше, че една личност ще може да работи в дадена професионална област и същевременно да твори като естет. У всеки човек са заложени възможности да бъде не само консуматор на естетически ценности, но и да ги създава. „Людмила Тодоровна — така се обръщаше акад. Марчук към нея — ето аз например минавам за добър математик. Разбирам и от литература. Но съм абсолютен невежа в музиката — не я разбирам, не мога да композирам, не мога да пея. Значи излиза, че аз никога няма да бъда включен в кръга на всестранно развитите личности“.

Около този въпрос акад. Марчук завъртя разговора тази вечер и упорито, с аргументи се опитваше да й внуши, че разбирането й за всестранно развитата личност е непълно и едностранчиво, опростено. Всестранно развитата личност — според него — трябвало да се разбира не в смисъл, че това е някакво универсално създание, което всичко може, което е творец във всички области на човешкото знание и изкуство.

7

След смъртта на Людмила Живкова слушах диаметрално противоположни мнения и оценки за нея и за това, което беше извършила в областта на културата. От безгранична апологетика до пълно отричане на каквито и да са нейни положителни качества и съзидателни дела!

Далеч съм от мисълта да превъзнасям Людмила, да раздувам нейните способности. Или пък да свеждам всичко до това — каквото и положително да е направила, тя го е направила само благодарение на големите възможности, с които е разполагала като дъщеря на Живков. Не ще и дума, че като дъщеря тя имаше широк гръб, на който можеше да се опре. Това обстоятелство изключително много я улесняваше при решаването на трудни — най-вече финансови и организационни — проблеми в тази сложна сфера. Но в случая имам предвид преди всичко идейната насоченост и общата атмосфера на културния живот по времето, когато Людмила лично отговаряше за това. Тъкмо през тези години и благодарение главно на нея беше нанесен силен удар върху всемогъществото на метода на социалистическия реализъм и на свързаните с него догми. Създадена беше обстановка на търпимост. Пощряваха се различните почерци на творците — особено в изобразителното изкуство. Неслучайно по нейно време художникът Светослав Рьорих посети България, беше уредена негова великолепна изложба. Колко ядове създаваше Живкова на баща си, който трябваше да понася упреци и да дава обяснения пред Брежнев и други съветски ръководители!

Много от нейните инициативи бяха в разрез с разбиранията на самия Живков. В редица отношения те бяха предизвикателство към постулатите на ортодоксалния марксизъм. Изработената програма за всенародно естетическо възпитание представя Людмила Живкова като нестандартен деец в културната област. По нейна инициатива беше създадено движението „Знаме на мира“. На нея принадлежи идеята за срещите в София на деца от всички краища на света под девиза: „Единство, творчество, красота“. Тя беше инициаторът за оформянето в София на оригиналния паметник „Камбаните“. Сложи началото на бъдещия музей на западното изобразително изкуство в София. Изтъквам всичко това, за да подчертая: тези инициативи — по времето, когато класовият подход се превъзнасяше и се оценяваше като единствено верен — нямаха класов, а общочовешки характер. Изпреварвайки с години Горбачов, дъщерята на Живков изтикваше на преден план и даваше дължимото на общочовешките ценности.

Людмила Живкова беше станала притегателна сила за шмекери и нечистоплътни хора. И както бива често в подобни ситуации — намериха се мерзавци (имам предвид главно Живко Попов, зам.-министър на външните работи, галеника на Мирчо Спасов), които се опитаха чрез финансови злоупотреби да използват и да омърсят хубавото и чисто дело, с което се беше нагърбила. Тя съумя да привлече, да установи взаимно доверие и тясна връзка с един талантлив елит от художествени творци, с каквито всяка нация би могла да се гордее. По мое убеждение дейността на Людмила Живкова, либералната атмосфера, която тя създаде в средите на художествено-творческата интелигенция и в отношението към нея, имаха твърде важно значение за притъпяването на недоволството на тази част от интелигенцията от личната власт на Живков. Това е и една от причините — наред с други, които заслужават да бъдат изследвани — за да не се прояви у нас дисидентско движение.

В своята относително кратка по време, но особено интензивна дейност Людмила Живкова имаше разбирането и безусловната подкрепа на члена на Политбюро и секретар на ЦК Александър Лилов — тогава втори човек в партийната йерархия.

Людмила Живкова почина тъкмо по времето, когато нейното име заблестя във връзка с честването на 1300-годишнината на българската държава. Тя беше душата на това честване. Нейната внезапна смърт постави на дневен ред един остър, обременен с потенциални конфликти въпрос — този за наследството.

27. ПО ПОВОД НА КРИМСКИТЕ СРЕЩИ

1

В страните, участващи в Съвета за икономическа взаимопомощ и в организацията на Варшавския договор, партийните и държавните ръководства отдаваха голямо значение на съгласуването на външнополитическите, икономическите и военните проблеми. Освен по обичайните партийни и държавни канали, съгласуването на позициите се извършваше на периодични заседания на СИВ и на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор. На тези заседания обикновено участваха ръководителят на партията и държавата и министър-председателят на всяка една от страните. Освен тях — в зависимост от характера на заседанието — председателят на Плановия комитет или пък министърът на отбраната и други държавни дейци. Тогава се обменяха мнения и се изработваха общи позиции. Тези заседания — особено на организацията на Варшавския договор — имаха и пропаганден характер. В общи комюникета се оповестяваха — било отношението към НАТО, към една или друга негова проява, било някоя нова външнополитическа или военна инициатива на организацията на Варшавския договор и при голяма гласност се подписваха съответни документи.

Необходимостта от съгласуване на позициите на страните от СИВ и Варшавския договор се диктуваше от вътрешните обективни тенденции и потребности на тяхното развитие. Тя все повече се налагаше поради студената война и засилващите се интеграционни процеси в Западна Европа. Сега доста се спекулира с обстоятелството, че във Варшавския договор и в СИВ Съветският съюз свиреше първа цигулка, че в решенията на двете организации доминираха съветските становища. Факт е, че в СИВ СССР беше най-могъщата държава, с огромни суровинни, човешки и други ресурси. А съветска военна мощ беше гаранция за националната цялост и независимостта на страните от Варшавския договор. При създалите се геополитически реалности европейските социалистически страни можеха да оцелеят и да се развиват само в най-тясно сътрудничество със СССР.

2

В началото на 70-те години беше въведен нов механизъм за обмен на мнения и съгласуване на проблемите. Започнаха тъй наречените кримски срещи. Всяка година през лятото партийните ръководители от страните-членки на СИВ се събираха в Крим по време на почивката на Брежнев. На тези многостранни срещи всеки участник изказваше гледната си точка по обсъжданите въпроси, разгръщаше се свободна дискусия. Те нямаха строго официален характер и не завършваха с някакъв общ документ. Поради своеобразния си характер срещите предоставяха възможност да се обсъждат най-щекотливите въпроси, да се чуят различни гледища и мнения — без да се стигне непременно до общо съгласувана позиция.

Живков беше редовно придружаван от Милко Балев. И двамата изказваха задоволство от поредната среща, без да разказват в Кабинета каквото и да било във връзка с обсъжданите въпроси. Впоследствие обаче, когато Брежнев поостаря и заболя, многостранните срещи в Крим бяха заменени с двустранни — между него и всеки ръководител поотделно. От Живков и Балев разбирахме, че двустранните разговори в Крим вече до голяма степен протичали формално. И двамата не бяха доволни от тях. Брежнев не бил вече пълноценен събеседник. Помощниците му изготвяли поредната справка, която той прочитал просто механически, без да е вникнал в същността на поставените въпроси. Срещите започвали да приличат на разговор между глухи.

3

През януари 1972 г. заминах за шест месеца в Париж на специализация, за да усъвършенствам френския език и да се запозная с философския, научния и идеологическия живот във Франция. Следващата година във Варна щеше да се проведе поредния Световен конгрес по философия. За първи път той щеше да се състои в социалистическа страна. По този повод по решение на ЦК на БКП няколко души бяхме командировани в западни страни. По време на Десетия конгрес на БКП (1971) бях получил мозъчен спазъм с хемипареза. Лекувах се няколко месеца в санаториума в Банкя. Така че командировката ми във Франция — далеч от служебното напрежение — щеше да ми даде възможност и да се укрепя здравословно.

Точно преди да замина (есента на 1971) в семейството ми се случи събитие, което изкара от равновесие и мен, и съпругата ми. Нашият национален отбор по футбол заминаваше за Париж за поредната европейска квалификационна среща. Обажда ми се Атанас Чолаков, отговорен секретар на Българската социологическа асоциация (тогава бях зам.-председател на БСА). Съобщава ми, че щял да придружи отбора. Ако искам да изпратя нещо за дъщеря ми, той е готов да го достави (дъщеря ми следваше в Париж последна година приложно изкуство). Не ми беше удобно да го ангажирам — при неговото ограничено време — да търси дъщеря ми из Париж за подобно нещо. Седнах, написах й писмо, сложих го в плик и го помолих, когато пристигне във Франция, да му залепи марка и да го пусне в някоя пощенска кутия.

Отборът ни се представи достойно. А аз, неотдавна завърнал се от лечение в Банкя, отново бях грабнат от водовъртежа на служебните ми задължения. След две-три седмици ми звъни отново Чолаков. Учудва се, че не съм го потърсил след завръщането му от Париж. Научавам, че не е пуснал писмото до дъщеря ми в пощенска кутия, а й го е предал лично. Иска да ми разкаже за срещата им. Каня го веднага в ЦК и научавам от него новости, за които не бях и сънувал. Чолаков отишъл на посочения на плика адрес. (Едва ли Чолаков беше отделил толкова много от оскъдното си време, за да ми направи услуга, за която не бях го молил, единствено от приятелски чувства към мен… Знаех, че той доставяше редовно информация за живота на БСА и на нашата социологическа общност на определено ведомство. Дали писмото, което му бях предал, не беше просто предлог, за да може да достави съответна информация за дъщеря ми на същото ведомство?…). Чолаков ми съобщи, че заварил при дъщеря ми един млад французин, когото тя представила като свой бъдещ съпруг! Новината буквално връхлетя върху мен и се стовари на главата ми със своята невероятна тежест. Само преди около три месеца отново бях напомнил на дъщеря ми това, което й бях набивал в главата през изминалите три години: да не се обвързва с французин защото: (1) това е несъвместимо с моето служебно положение; (2) тя трябва да живее в България, за да може да се грижи за единствения си брат — инвалид, тъй като ние с майка й не сме вечни; (3) не бива да се повтаря преживяната вече от нас трагедия — цял живот да сме разделени с най-близките си хора. И как реагира тя? Както и по рано, тя ми отвърна, че французите не й импонирали…

Какво трябваше да предприема след новината, която ми поднесе Чолаков? Изпратих до дъщеря ми — от името на майка й — телеграма със съобщение да си дойде веднага, защото баща й е тежко болен. Освен това — смутен и разтревожен — влязох при Живков, за да го уведомя за случилото се. Помолих го да ми окаже съдействие, за да не може дъщеря ми след завръщането си по повод на моята телеграма, да замине отново за Франция. След като ме поразпита, той просто ме наруга: „Какво значение има, че дъщеря ти ще се жени за французин? Защо искаш да ги разделиш? Това не е наша позиция! Нека дойдат да живеят в България. Ще им съдействаме да се устроят“. Като знаех порядките от онова време, помолих — ако дъщеря ми наистина се омъжи за този човек — да ме освободи и да напусна работата в ЦК. Живков беше на друго мнение. След години се оказа, че аз съм бил прав и е трябвало да напусна… Но в Кабинета, както изобщо в апарата на ЦК, нито се влизаше, нито се излизаше по собствено желание.^[232]

4

Командировката ми в Париж беше много плодотворна. Франция още вреше и кипеше. Бяха изминали по-малко от четири години след събитията през май 1968 г., когато младежки и студентски вълнения бяха разтърсили страната. Във френското общество се развиваха изключително интересни процеси. В разгара си беше т.нар. сексуална революция. Френската комунистическа партия и социалистите на Митеран бяха разработили обща програма. Тя усилено се обсъждаше в двете партии. Присъствах на едно много оживено разискване върху проблемите на общата програма на събрание на комунистическата организация, в която членуваха дъщеря ми и Андре. Изказани бяха доста резерви и колебания. Надделя обаче съображението, че с такава обща програма левицата ще може по-сигурно да спечели предстоящите избори.

Интересът към марксистката и левичарската литература беше изключително голям. Бяха се появили крупни произведения — някаква еклектика от марксизъм и фройдизъм, марксизъм и християнски вярвания. Вълна от нова литература — философска и социологическа, съдържаща една симбиоза — или по-точно смесица — от марксистки и немарксистки възгледи. Публикувани бяха няколко изследвания на Римския клуб върху актуални глобални проблеми — за нулевия растеж, по екологичните въпроси. Нашумяла беше книгата на Тофлър "Le choc du futur". В нея се анализираха новите явления в капиталистическия свят и основни тенденции на бъдещето развитие. Слушах цикъл лекции на големия френски социолог Реймон Арон за „етапите на социологическото познание“. Посещавах семинара на видния социолог Шомбар дьо Лов. Запознах се и разговарях с френския философ Люсиен Сев, член на ЦК на ФКП. По време на пребиваването ми в Париж беше публикувана една много ценна разработка на международен колектив — „Нова научна политика“. Новото в нея се състоеше в това, че се признаваше и обосноваваше необходимостта държавата да има и да провежда единна политика в областта на науката, като тази политика се подчиняваше на една нова цел — подобряването и повишаването на качеството на живота. Въпросът за „качеството на живота“, включващ и екологичните проблеми, беше станал шлагер в западните страни. Смяташе се, че въпросът за жизненото равнище е решен. Вниманието сега трябваше да се съсредоточи върху неговите качествени аспекти.

Зареждах се не само с нови знания и идеи. Тук, в Париж, си изясних в общи линии съдържанието и структурата на бъдещата ми докторска дисертация. Макар че бях станал професор по социология когато още не се изискваше да бъдеш непременно „доктор“, бях решил все пак да напиша и защитя докторат по философия. Тук написах и първите му глави.

При моя престой в Париж — не бях приет нито веднъж от нашия посланик проф. Владимир Топенчаров (бъдещия академик). С него се познавахме добре от предишни мои идвания във Франция. Приемал ме е с уважение. Разговаряли сме и по такива важни за националното ни самочувствие теми — като българските следи във френската култура, за катарите (наследници на богомилите) и пр. Този път нито той, нито заместникът му, с когото също се познавахме добре, не намериха за нужно да ме приемат, да отделят час от драгоценното им време. Бях доста изненадан. Сближих се обаче с един от съветниците — Стоян Шарланджиев. Човек с културни интереси, той имаше многобройни връзки из различни научни институти и учреждения, които ми бяха от полза. Та той ми разтълкува необяснимото за мен дотогава поведение на посланика. Какво се оказа? В посолството се говорело, че съм изпратен в Париж, защото Живков ме отстранява от Кабинета. Отстранява ме, заради случката с дъщеря ми. „Изпратил Ви нарочно тук за шест месеца, за да се откъснете от работата на Кабинета. Затова хората бягат от Вас, другарю Яхиел“. Туй то, другарю Яхиел! Помислих, че такава версия е може би достоверна. Възможно е в посолството, по техните си канали, да е получена подобна вест. Повярвах, че е така. Иначе как да си обясня поведението на посланика?

Мислех си, че след завръщането ми в България вече ще се занимавам само с наука в Института по социология. Настройвах се на тази вълна. Това ме стимулираше да пиша и да чета още по-интензивно.

5

Малко преди края на месец юли 1972 г. специализацията ми изтече. Завърнах се в София — в очакване да ми се съобщи къде ще работя. Още в края на първия или на втория ми работен ден Тодор Живков ме отведе в резиденцията на Витоша. Разположи се и поиска да му разкажа видяното и преживяното. Мислех си: сега ще ми каже, че отивам на друга работа и ще се опита да ми обясни защо. Впуснах се да му говоря за това, което ми се струваше най-актуално: проблемите на науката и нейното управление, нови моменти в научната политика, механизмите за стимулиране и внедряване на иновациите. По едно време той ме прекъсна: „Слушай, тия работи ще ми ги разказваш друг път. Кажи ми за идеологическия живот“. Разказах му доста подробно какво съм чул и видял в тази област, за книгите, които съм прочел и мислите, на които са ме навели те… Като свърших, той ми поръча: „Оставаш тук, в резиденцията за три-четири дена. Всичко това, което ми разказа за новите веяния в идеологията и политиката, да ми го напишеш“. Написах към 25–30 страници с най-свежи идеи, впечатления и анализи. Когато му ги предадох попитах: „Къде отивам сега — в Института по социология или на друга партийна работа?“ А той ме гледа учуден и ме пита: „Как така? Каква работа? Продължаваме да си работим“. С това разговорът приключи.

Оказа се, че Милко Балев усилено е подготвял доклада на Живков за многостранната среща в Крим. Страниците, които написах, бяха включени в него. После участвах и в цялостната окончателна обработка на този доклад. Така Живков замина за Крим, въоръжен и с последната дума на идеологическия живот, на стратегията и тактиката в областта на идеологията на Запада.

Този подход беше характерен за стила на Живков: стремеж да казва нещо ново, актуално, да лансира нова идея, ново предложение, да използва различни канали за това.

6

В края на 70-те години Тодор Живков ми поръча да го придружа за срещата му с Л. И. Брежнев в Крим. Както се оказа, това щеше да е предпоследната кримска среща. Знаеше се, че Брежнев е много болен. Просто — грохнал. Трудно говореше, почти нищо не му се разбираше. В западните вестници неговото влошено здравословно състояние беше постоянна тема. В нашите — пълно мълчание, нито дума по този въпрос. Слухове — колкото щете.

Трима души придружавахме Живков: Георги Янков, зам.-завеждащ Външния отдел на ЦК, който трябваше да превежда; началникът на УБО ген. Илия Кашев и аз. Пристигнахме в Москва. От там излетяхме за Симферопол. С коли ни откараха до курорта, където почиваше Брежнев. Бях в напрежение заради предстоящата среща. Не е никак лесно, когато не знаеш стенография да можеш да уловиш и да записваш основните мисли на двамата събеседници. В това отношение Балев беше просто виртуоз.

На сутринта четиримата закусваме във вилата, в която бяхме настанени. Преди тръгване Живков ми обясни, че до обяд съм свободен. Препоръча ми да се поразходя край брега на морето.

Така и направих. Убивах си времето, изчаквайки да се върнат. Излишно е да казвам какво беше душевното ми състояние. Чувствах се и неловко, и унизен — не ми беше гласувано доверие и не бях допуснат на срещата. Знаех, че досега Балев е участвал във всички срещи. Защо към мен се проявяваше съвсем друго отношение? (И за да не се смята, че проявявам излишна мнителност, ще добавя: следващата година на поредната кримска среща (която се оказа и последна) с Живков замина друг помощник — Симеон Правчанов. Той е присъствал на нея. При това за разлика от моя колега, който беше постъпил в Кабинета сравнително отскоро, аз бях сътрудник на Живков от десетилетия. И което е още по- важно, бях и член на ЦК на партията.)

Веднага след като Живков се завърна от срещата с Брежнев, обядвахме и си заминахме обратно за България. Кацнахме във Варна. Живков отиваше на почивка в Евксиноград. Още по пътя ме предупреди, че трябва да напиша информация за Политбюро за срещата му с Брежнев. Налагаше се да пиша за нещо, на което не съм присъствал. Така и стана. Написах информацията на основата на това, което ми разказа Георги Янков и на бележките, които Живков си беше водил.

В Евксиноград стана нужда няколко пъти да се отбивам при Живков, за да доуточним някои моменти. Той живееше в т.нар. бунгало. Разположено на самия бряг на морето, от високата алея на парка до него се слизаше с асансьор. „Бунгалото“ бе скромна, но с вкус направена и подредена вила, с навес и с басейн до самия плаж. От навеса, където работехме, се откриваше чудесна морска гледка и се чуваше приятния плясък на вълните. Малко встрани се виждаше охранителен катер.

После присъствах на заседанието на Политбюро в Евксиноград. Прочетох информацията, която бях написал по чужд разказ. След заседанието идва при мен Цола Драгойчева и ме пита: „Е, как изглежда другарят Брежнев?“ Откъде да знам как изглежда, като не съм го виждал! Казах й това, което бях чул там от съветските другари: „Брежнев бил много добре, много енергичен, всеки ден се къпел в морето и т.н.“ Много се зарадва.

Всъщност Брежнев вече никакъв го нямаше. От преводача нищо не можах да науча — той мълчеше неизменно. Какво е положението научих от самия Живков. В това, което е чел Брежнев, е имало критика към нас. Според Живков — несправедлива. И той беше много ядосан: „Очевидно — казваше той — това са критични бележки, които му ги пишат неговите помощници, а те нищо не разбират от положението при нас“. А друг път се изпусна: „Е, какви са тия срещи сега? Всеки си прочита текста, който му е написан. И това е. Два монолога. За какво е това?“

Скоро след това Брежнев почина. Нито Андропов, който го замести, нито следващият го Черненко, не възобновиха в някаква форма тези неофициални срещи (двустранни или многостранни).

7

Положението, в което изпаднах в Крим във връзка със срещата на Тодор Живков с Л.И. Брежнев, беше израз на подчертано недоверие към мен. А и самият Живков изглежда се съобразяваше с това положение, тъй като много рядко ми поръчваше да го придружавам в Москва. Особено след събитията в Чехословакия през 1968 г.

През лятото на 1978 г. в Упсала (Швеция) трябваше да се състои поредният Световен конгрес по социология. Пак тогава в Западна Германия щеше да заседава и Световният конгрес по философия. Българската социологическа асоциация и философското дружество в България бяха набелязали редица прояви в рамките на двата конгреса, за които се нуждаехме от подкрепата на съветските философи и социолози. Във връзка с това се реши проф. Стефан Ангелов и аз (като председател на организационния комитет за участието на българските социолози в конгреса) да заминем през 1976 г. за разговори в Москва.

В деня преди заминаването Живков ме предупреди: „Внимавай с кого ще се срещаш в Москва. Получих сигнал от другаря Чернейко (по това време отговарящ за България в отдела на ЦК на КПСС), че в Москва си се срещал с хора, с които не е било желателно да се срещаш“. Останах като гръмнат. Изненадах се и от съобщението за някакви мои срещи, които не били желателни, и — още повече — че моите срещи в Москва са ставали достояние на съответните сътрудници на ЦК на КПСС и те дори са сметнали за необходимо с това да бъде занимаван Живков. И досега не знам кого са имали предвид. Отрекох категорично и заявих, че при това положение аз се отказвам да замина за Москва. Нито отивам на разходка, нито пък за лична работа. Живков обаче настоя да замина и отново ми каза да внимавам.

В Москва бяхме посрещнати от сътрудник на отдела. Съобщи ни програмата за предстоящите срещи. На въпроса дали имаме други предложения — отговорих доста рязко, че нямам, не желая нищо допълнително. В Москва — съгласно програмата — водихме разговори в отдела за наука на ЦК на КПСС. Имахме среща и с акад. Федосеев, с когото съгласувахме окончателно въпросите.

В последния ден от пребиваването ми в Москва се случи нещо неприятно. Сътрудникът на ЦК, който ни придружаваше, ми съобщи, че в ресторанта на хотела, в който бяхме отседнали, днес ще обядват проф. Неля Мотрошилова и нейният съпруг проф. Замошкин. Те са поканени от проф. Васил Момов (тогава секретар на Софийския градски комитет на БКП). Помоли ме да не седна на една маса с тях. (Проф. Стефан Ангелов беше съобщил предварително, че ще обядва другаде със съветски приятели.) Почувствах се в неловко положение. Двамата съпрузи бяха известни учени и мои добри приятели. При едно негово пребиваване в София проф. Замошкин беше получил внезапно криза на апандисит. След операцията го посетих в болницата. По-късно пак се бяхме срещали. Той беше социолог, специалист по въпроси на обществения живот в САЩ. А с проф. Мотрошилова бяхме участвали в една и съша научна секция на Световния конгрес по философия във Варна през 1973 год.^[233]

Бях много притеснен. В ресторанта се промъкнах като крадец — да не би да ме видят. Всичко мина благополучно. Не можех обаче да си обясня защо не трябваше да се срещна с тях? Отговор получих на другия ден — на път за летището. Сътрудник на ЦК ми обясни, че и Мотрошилова, и Замошкин били приятели на невъзвращенеца и дисидент проф. Александър Зиновиев (известен учен-логик). Не било желателно да им се даде възможност да се похвалят, че са обядвали с помощника на Живков… Ами ако не бяха ме предупредили?! Аз с удоволствие щях да седна и да обядвам с тях. И отново пак ли щеше да бъде изпратен поредният „сигнал“ до Живков, че се срещам с хора, с които не е било желателно да се срещна?

Връщам се на срещата на Живков и Брежнев в Крим. И досега не мога да си обясня — с какво аз, с какви мои постъпки или позиции бях дал повод да не бъда допуснат до нея? Още от годините на Втората световна война — а и преди това — съм се отнасял с дълбоко уважение към страната, изграждаща обществото, за което мечтаех и което — в това бях убеден тогава — въплъщаваше моя идеал. Помня с какъв възторг и умиление пеехме — в най-тежките дни и години на антифашистката борба — чудесните песни от съветските филми, които бяхме гледали в софийското кино „Глория“. В Москва, в Ленинград, в Новосибирск имах добри и дългогодишни приятели, най-вече учени — философи, социолози, науковеди. С тях поддържах близки приятелски връзки. Отколешни приятели бяхме с проф. Иван Тимофеевич Фролов (по-късно — академик). По време на перестройката той беше помощник на Горбачов, след това секретар на ЦК на КПСС и главен редактор на в. „Правда“. Стана и председател на дружеството за съветско-българска дружба. На един от нашите приеми в Бояна, в дните през които Фролов гостуваше в София, аз го запознах с Живков. И досега не мога да се освободя от подозрението, че именно моето приятелство с Фролов е една от главните причини да бъда уволнен и пенсиониран. По това време Живков твърдо и безкомпромисно се освобождаваше от всеки, когото подозираше, че има някаква близост с хора от съветското посолство в София. Как можеше той да търпи приятелството ми с помощника на Горбачов, пред когото имаше опасност — дори по невнимание — да се изпусна с някоя и друга дума? Особено по времето, когато се изостри критичното му отношение към перестройката.

28. ЮБИЛЕЙНАТА 1981 ГОДИНА

1

1981 година заема по-особено място в живота на Живков и в летописа на личната му власт в България. Годината беше наситена с важни събития — различни по характер, а и по значимост. Всички те в една или друга степен, от една или друга гледна точка, имаха значение за протичането на политическия и обществения живот у нас. Имам предвид главно 13-вековният юбилей на българската държава, 25-годишнината на Априлския пленум на ЦК на БКП и 70-годишнината на Живков.

2

Най-значителното събитие през тази година беше безспорно 1300-годишнината от основаването на българската държава. Казвам „най-значителното“, защото 1981 г. се оказа важен жалон по многовековния път от миналото към бъдещето на България. Този юбилей и неговото честване имаха общонационален характер. Не само държавните институции, но и всички обществени организации, най-изявени представители на художествено-творческата и научната интелигенция бяха съпричастни към ознаменуването на това забележително събитие в нашата национална история. За организиране на честването бе избран широкопредставителен, общонароден комитет, начело с Живков. В десетки страни бяха образувани юбилейни комитети с участието на видни държавници и интелектуалци.

Като председател на Комитета за култура, Людмила Живкова прояви голяма енергичност за отбелязване на юбилея. Тя се срещна с редица видни държавници от Европа и извън нея. В чужбина, с нейното дейно участие бяха организирани множество изложби с експонати от българските музеи. В София отвори вратите си Националният исторически музей. Усилено се строеше бъдещият Народен дворец на културата, в който трябваше да заседава Дванадесетият конгрес на БКП.

През месец май се състоя международна среща-диалог, организирана от БЗНС — неслучайно в юбилейната 1981 година. Тя събра в София многобройни представители на аграрни и демократични партии и движения от различни континенти. На срещата — както и при други подобни прояви — реч произнесе Живков. Той не чете, говори спокойно, свободно по важни актуални проблеми, свързани с разведряването и мира, както и по редица глобални проблеми на съвременността.

Почти по същото време в София се проведе първият международен конгрес по българистика, това „най-крупно по мащабите си научно събитие в годината, когато чествуваме 13-вековния юбилей на българската държава“ (Живков). Конгресът беше резултат от целенасочените усилия, които се полагаха през последните години, за да бъде насърчено изучаването от учени и студенти и извън пределите на България — на нейния език, история, култура.

Своеобразен връх в честването на юбилея, помрачен от внезапната смърт на Людмила Живкова, бяха откриването в Столицата на Паметника на Незнайния воин и тържественото събрание, посветено на юбилея. Живков, изживяващ особено тежко личната си трагедия, намери нужните сили, за да продължи своята партийна и държавническа дейност. В един септемврийски ден членовете на ЦК на партията и други отговорни партийни и държавни дейци се събрахме на площад „9 септември“ (сега „Ал. Батенберг“). Тръгнахме по ул. „Московска“ до църквата „Св. София“. Пред нас войници носеха тържествено малък ковчег с пръст и кости на незнайни бойци. Тогава видях за пръв път лъва на скулптора Андрей Николов, въплъщаващ силата, непоклатимостта и величието на нашата държава, прочетох огнените думи на Иван Вазов, издълбани в гранита на паметника. Тези думи не могат да оставят никого равнодушен. По-рано на това място беше поставен паметникът на отец Паисий. Сега той беше преместен в същата градинка, по-близо до храма „Александър Невски“, без да загуби нищо от силата на своето въздействие.

Под звуците на траурна музика ковчегът беше положен в ниша на паметника. Лумна вечният огън. Живков откри паметника с прочувствени слова.

Месец след това в градинката пред НДК беше открит паметникът „1300 години България“. Замислен като по-оригинално, нешаблонно творение, още тогава този паметник предизвика много спорове. В модерната, просторна зала на Двореца Живков прочете своето „Слово за България“. От позициите на днешния ден, доста от казаното в него е спорно или неточно. Но в „Словото“ се съдържат оценки и положения, които не са загубили ни грам достоверност и точност. И днес те звучат вълнуващо, гордо, с национално достойнство.

Разказах повече за този юбилей, защото многобройните прояви, свързани с него, дадоха възможност да се изяви самобитността на нашия народ, да се популяризират в света неговата история и постиженията му — най-вече в културната област. Живков беше особено бдителен да не се дава повод за обвинения в национализъм. Не може обаче да се отрече фактът, че — благодарение на печата, радиото и телевизията, които широко отразяваха проявите, свързани с 13-вековния юбилей — в страната, сред различни слоеве от народа се засили чувството на национална гордост, създаде се атмосфера, при която ударението се слагаше не толкова върху класови и партийни, колкото върху общонационални ценности. Честването на 13-вековния юбилей е една от светлите страници в историята на съвременна България.

3

От 31 март до 4 април 1981 г. БКП проведе своя пореден Дванадесети конгрес. Той съвпадаше с 25-годишнината на Априлския пленум. Но това означаваше и четвърт век, откакто Живков беше станал лидер на партията.

На Дванадесетия конгрес Живков обяви, че България от 1980 г. е „равна по своята икономическа мощ на две Българии от 1970 г.“^[234] „Под ръководството на партията, с всеотдайния труд на милионите труженици — се казваше в неговия доклад — ние ознаменувахме изминалото първо десетилетие след приемането на Програмата на БКП с изграждането — образно казано — на още една нова, втора България и навлизаме във второто десетилетие с две Българин.“^[235] От делегатите на конгреса, а и от народа остана обаче скрита тревожната тенденция на спадане на икономическия растеж — особено в някои важни отрасли и производства, която се проявяваше през последните години. Юбилейният тон на конгресния доклад и на изказванията, липсата на какъвто и да е анализ на истинското положение и трудностите в народното стопанство не позволиха да се разкрият негативните явления и причините за тях. Апологетиката и дитирамбите по адрес на Живков бяха се настанили трайно в живота на партията и в нашето общество.

Както и на предишния конгрес, Живков възложи на един от помощниците си да преглежда предварително изказванията на делегатите, „за да не се злоупотребява с името господне“ (както той се изразяваше). Подобни мерки обаче не се вземаха по отношение на партийната пропаганда, нито пък по отношение на средствата за масово осведомяване. Напротив. Те не се уморяваха — особено през тази юбилейна година — да повтарят и преповтарят името на Живков, да изтъкват неговите заслуги като „архитект на Априлската линия“. Тон в това отношение даваше в. „Работническо дело“. Не оставаха назад и останалите вестници, радиото и телевизията. Изобщо тези години са характерни с усиленото насаждане на такова отношение към лидера на партията и държавата, което удивително много напомняше култа към личността на Сталин и Червенков, заклеймени от ХХ-ия конгрес на КПСС и от нашия Априлски пленум.

Конгресът гласува специална резолюция, посветена на 25-годишнината на Априлския пленум, съдържаща синтетична оценка на същността и значението на т. нар. Априлска линия. „Априлската линия“ като термин беше влязла отдавна в нашия политически и пропаганден лексикон. В своето слово при закриването на Осмия конгрес на БКП (1962) Живков беше пуснал тази формула в оборот: „Нашият конгрес — заяви той тогава — е тържество на линията на Априлския пленум на Централния комитет на партията, нейно по-нататъшно развитие“. И по-нататък: „Осмият конгрес на нашата партия е блестяща проява на несъкрушимото идейно-политическо и организационно единство на партийните редове, отгоре додолу, върху линията на Априлския пленум на Централния комитет на БКП, проява на непоколебимата сплотеност на партията около своя изпитан Централен комитет.“ Нещо повече. Борбата против фракционната дейност на Вълко Червенков и Антон Югов била „борба за утвърждаването и развитието докрай на линията на Априлския пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия“.

Априлската линия всъщност изразяваше общата насока на нашето развитие, определена от решенията и действията на Политбюро, Централния комитет и партийните конгреси от 1956 година насам. В действителност в нея съжителстваха позитивните решения и действия, които бяха в основата на социално-икономическия и културен прогрес на страната и се „вписваха“ в общия процес на световната цивилизация — с негативните политически решения и действия, присъщи на една тоталитарна държава, които се характеризираха със субективизъм и авторитарност, а понякога и с произвол.

В същата резолюция Априлската линия беше вече характеризирана като генерална линия на Българската комунистическа партия. Това не беше просто някакво уточнение или конкретизация. Касаеше се за нещо много по-съществено. Петият конгрес на БКП (1948), по доклад на Георги Димитров, беше утвърдил генералната линия на партията за завършване на преходния период от капитализма към социализма и за изграждане основите на социалистическото общество. Седмият партиен конгрес (1958 г., по доклад на Живков) обяви завършването на преходния период, пълната и окончателна победа на социализма в града и селото. Тогава именно стана актуален въпросът за формулиране на генералната линия на партията през следващия етап. Този въпрос не получи тогава отговор.

В партийните документи, в речите и докладите на Живков започна все по-малко и все по-рядко да се говори за генералната линия, утвърдена от Петия конгрес. За характеризиране на новите решения и действия на партията Живков и Политбюро се позоваваха главно и преди всичко на Априлския пленум от 1956 г. По такъв начин той се превърна в онзи общ знаменател, под който се подвеждаха последвалите основни политически решения и практически действия на партията. Ала докладът на Живков пред този пленум и взетите на него решения се оказаха твърде бедни и доста анемични, за да може с тях да се легитимират всички онези многобройни и разнообразни политически решения и действия, набелязани и предприети от ръководните органи на партията в различните области на обществения живот.

И още нещо. С установяването на личната власт и утвърждаването на новия култ много от тези решения и действия не съответстваха вече нито на буквата, нито на духа на антикултовския Априлски пленум. Появи се и доби гражданственост новата формула: „Линията на Априлския пленум“ или „Априлската линия“. Чрез тази формула се преодоляваха тесните рамки на доклада и решенията на Априлския пленум; внушаваше се представата за провеждането от Политбюро и ЦК на цялостна, последователна и хомогенна политика, свързана в своя генезис с Априлския пленум (респ. с Живков). За отбелязване е, че дори и в Програмата на БКП (1971) няма дума за нова генерална линия на партията. „Годините, изминали след Априлския пленум — е записано в нея — са години на кипяща дейност, на творчество в теорията и практиката на социалистическото строителство. Те неопровержимо доказват правилността и плодотворността на априлската линия на партията“ (к.м. Н.Я.).^[236]

Очевидно, като не се бързаше с обявяването на Априлската линия за генерална линия на БКП, се избягваше опасността да се добие представата, че партията под ръководството на Живков провежда вече друга генерална линия, различна от тази, провъзгласена от Георги Димитров. Към времето на Дванадесетия конгрес положението беше значително променено. Живков не беше просто ученикът на Димитров, а „достоен продължител на великото дело на Димитър Благоев и Георги Димитров“^[237] в новите условия, в тъй нар. „априлски етап в дейността и развитието на партията и на социалистическото общество у нас“.^[238]

Резолюцията за 25-годишнината на Априлския пленум реши въпроса за генералната линия на БКП: „Априлската линия — това е ленинската генерална линия на БКП през периода на завършването на прехода от капитализма към социализма, в условията на победилия социализъм, в борбата за изграждането на развито социалистическо общество и постепенно преминаване към строителство на комунизма в HP България“.^[239] Априлската линия, следователно, се провъзгласяваше за „генерална линия на БКП“ и второ — тя, тази генерална линия, се обявяваше за ленинска“, т.е. за линия, която въплъщава в себе си идейните, политическите и нравствените ценности и норми, свързани с името и творчеството на Ленин. Същевременно в резолюцията новата генерална линия беше характеризирана и като „ленинска генерална Априлска линия“.^[240] Т.е. в нея се запазваше и белегът „априлски“. Впрочем през тези години с прилагателното „априлски“ се боравеше доста произволно и конюнктурно. Имаше „априлски дух“, „априлско поколение“, „априлски сърца“ със стихове на доста поети.

Априлският пленум от 1956 г. беше замислен и проведен в името на отричането и борбата срещу култа към личността. По ирония на съдбата конгресната резолюция, посветена на 25-годишнината на това събитие, по същество узаконяваше един опасен рецидив — установения отново култ, макар и към друга личност. На свой ред тя стана основа за по-нататъшното утвърждаване на този култ. Цялата резолюция беше наситена с неудържими хвалебствия по адрес на Живков, на неговите „изключителни лични заслуги и личния принос“ за създаването, разработването и реализирането на Априлската линия. Линия, която и „в политическо, и в теоретическо, и в практическо отношение е неделимо свързана с личността и делото на другаря Тодор Живков“.^[241]

Поставена бе богата питателна храна за нашата апологетична пропаганда, за печата, радиото и телевизията, за своеобразното „промиване на мозъците“ на стотици хиляди комунисти, на подрастващото поколение.

4

Една сутрин „на кафето“ Живков ни съобщи, че известният съветски драматург Михаил Шатров щял да напише пиеса, посветена на Априлския пленум на ЦК на БКП, във връзка с 25-годишнината на това събитие. По това време Шатров беше много нашумял като автор на политически и исторически театрални произведения. Пред всички колеги бях уведомен, че аз ще бъда главен негов консултант.

През тези години Живков вече беше възпяван в някои стихотворения. Беше станал и филмов герой. Очевидно от такъв драматург като Шатров се очакваше някаква крупна пиеса, в която да бъдат обезсмъртени Живков и Априлския пленум. След месец-два срещата ми с Шатров се състоя в партийния хотел „Рила“. Запознахме се. Той вече знаеше каква роля ми беше отредена. По време на разговора ми разказа в общи линии по какъв начин е намислил да протече действието. Шатров смяташе, че главният герой — Живков — въобще няма да се появи на сцената. За него, за неговата роля в организирането и провеждането на Априлския пленум, както и за самия пленум, за възникналите конфликти и тяхното разрешаване, зрителите щели да научат от разговори, които участниците в пиесата водят помежду си. Шатров ми разясняваше, че това е много интересен прийом, който щял да разкрие още по-добре и по-убедително ролята и заслугите на Живков в това събитие.

При втората ни среща след известно време, Шатров ми се видя доста притеснен. Започна да ми разправя, че в Москва всъщност той бил получил поръчение да напише пиеса за Георги Димитров, и в този именно контекст към края на пиесата щяло да се говори за Живков и Априлския пленум. Той доста подробно ми описа как си представял срещата на В. И. Ленин с младия Димитров в своя кабинет в Кремъл. Там, на бюрото на Ленин, е запазен руско-българският речник, подарен му от Димитров с посвещение (аз помня този речник; видял съм го преди години, когато посетих Лениновия кабинет).

От разказа на Шатров разбрах, че всъщност той вече беше намислил да пише пиеса не за Априлския пленум, а на друга тема. Обясних, че аз не съм специалист по историята на партията и не мога да му бъда полезен. Посъветвах го да се обърне към Института по история на БКП.

Впрочем, беше направен и втори опит да бъде осъществен пропадналият с Шатров замисъл. Запознаха ме с Недялко Йорданов — като бъдещ автор на пиеса, посветена на Живков и Априлския пленум. И от това не излезе нищо. Обяснено ми беше доста мъгляво, че вижданията на Йорданов за пиесата доста се разминавали с това, което се искаше от него.

Разказвам тези епизоди, за да се изясни напиращото в Живков желание да бъде увековечен в произведения на изкуството. Той отдавна се беше превърнал в спомените на свои приятели и бойни съратници в най-значимия и най-изявения ръководител на нашата антифашистка борба. Беше станал дори главната фигура в организирането и провеждането на Деветосептемврийското въстание и завземането на Военното министерство, начело с несъществуващо оперативно бюро. Намериха се и поети, които да го възпяват или да му посвещават свои произведения. Известният съветски филмов режисьор Озеров пресъздаде в серия епични филми кървавата борба на Съветската армия и на поробените от нацизма народи в Източна Европа за неговия разгром. Консултанти за България бяха ген. Атанас Семерджиев и поета Димитър Методиев. Колко много им се сърдеше Живков, че антифашистката борба в България (разбирай — и неговото лично участие в нея) била представена много бледо. Авторите на филма бяха пресъздали една среща на Главния щаб на въстанието, в лабораторията на д-р Герасимов дни преди Девети септември 1944 г. във връзка с предстоящото завземане на властта. В разрез с историческите факти като главна фигура беше представен Живков. По-късно се появи и филм, в който Янко (партизанското му име) имаше съществено участие. Музеите на революционното движение в София и в другите градове бяха вече така подредени, че Живков изпъкваше като най-изтъкната личност в борбата за освобождението на страната от фашизма.

Венец на тези усилия беше появата — във връзка с неговата седемдесетгодишнина — на специален филм, а също на луксозен албум „Син на своя народ, син на своето време“, в който развитието и успехите на страната — в икономиката, в духовната култура, в международните отношения и пр. — се свързваха или подчиняваха на ръководната дейност на Живков. Издаден беше и специален биографичен очерк, в който събитията от живота и дейността на Живков бяха представени в апологетичен дух. Култът към Червенков, така жестоко и непримиримо осъждан преди 25 години, съвсем бледнееше пред стореното за възвеличаване на Живков като партиен и държавен ръководител, като крупен теоретик, като виден деец на международното комунистическо движение, като единствен и неповторим политик.

В тази разгърнала се апологегична дейност ние съвсем не бяхме оригинални. Просто следвахме примера на Брежнев. Достатъчно е да напомня за историята с битката при „Малая земля“, която независимо от нейния героизъм и трагизъм, се беше превърнала едва ли не в най-важен, в съдбоносен епизод от Великата отечествена война на Съветския съюз само поради това, че в нея беше участвал Брежнев. Тогава се беше появил и вицът, че легендарният маршал Жуков бил започнал грандиозната битка за Берлин едва след като бил съгласувал плана за нейното провеждане с… ген. Брежнев. Болно, твърде болно ми е, когато напомням за тези неща. Но такава беше действителността. Защо не посмях тогава да роптая, да изразявам несъгласие? Та нали и аз пригласях на общия хор, превъзнасящ личността и заслугите на Живков?

5

На 7 септември 1981 г. Тодор Живков навърши седемдесет години. Една солидна възраст, особено за политик, стоящ четвърт столетие на държавното кормило. Подходящ повод публично да се отдаде дължимото на Живков. На 16 юни той беше преизбран и за председател на Държавния съвет. Малко след това трагична сянка падна върху предстоящия юбилей. Смъртта на Людмила Живкова помрачи това, което можеше да се превърне в едно от най-бляскавите събития в личната му съдба.

70-тата годишнина на Живков беше отбелязана с вечеря в Бояна. Участваха членовете на Държавния съвет, на ЦК и на Министерския съвет, първите секретари на Окръжните партийни комитети, дейци на БЗНС и др. Атмосферата беше тягостна. Скръбта на бащата беше изложена на публичен показ. Официалното приветствено слово прочете Александър Лилов (след това беше публикувано в печата). Лилов — без да се съобрази с тягостната атмосфера и дори с бащината скръб — говори обстойно и продължително за ролята на личността в историята, за мястото и заслугите на Живков в съвременната българска история. Хвалебствията и суперлативите не бяха спестени. Както по отношение на анализа и оценките, така и по времетраене, словото не беше добре премерено, звучеше като пълна апологетика на Живков. А той беше в тежко състояние въпреки усилията си да се владее. Очевидно, ако беше частно лице, той изобщо нямаше да отпразнува юбилея си.

В Бояна бях седнал срещу него и го наблюдавах. Той явно се измъчваше. Виждах с какви гримаси на отегчение и накрая с нетърпение и недоволство той изслуша километричното приветствие. После гледах и репортажа по телевизията. Операторите не бяха съумели (а не бяха и в състояние) да скрият нежеланието на Живков да слуша.

Това негово поведение можеше да се тълкува като реакция и протест срещу дългото слово и нетактичността на оратора. Но в тези гримаси аз съзирах също лично отношение към Александър Лилов. И не се излъгах. Познавах твърде добре Живков.

6

Юбилейната 1981 г. приключваше доста печално. В страната се беше създала твърде сложна ситуация — главно в политическо отношение. Иначе тя си беше и без това обременена с много проблеми особено в областта на икономиката. Живков продължаваше да бъде — и сред политическия елит, и сред широки слоеве от населението — неоспоримият и всепризнат партиен и държавен ръководител.

В очите на хората, най-вече на обикновените труженици от градове и села — той вече придобиваше образа на „Тато“. Особено след като беше преживял личната, възможно най-човешка трагедия. Пред лицето на всекидневните трудности от материален и битов характер, на бюрократичните неуредици и на проявите на произволи, беззаконие, хората свързваха своите надежди към по-добро с „Тато“. На него те се надяваха да сложи ред, да озапти бюрократите, да се справи с неуредиците в икономиката, в снабдяването, в жилищната криза. Дълги години хората си мислеха, че на Живков не му се казва истината за истинското положение в страната, че го лъжат и го подвеждат. И не случайно през тези години писмата и жалбите на гражданите до него лично се умножиха многократно.

Сред интелигенцията — която трудно се примиряваше с проявите на недостатъчна образованост и недотам висока култура, с хитруванията — също се беше вкоренило убеждението — което съвсем не беше безпочвено — че трябва да се обръщат за помощ към Живков, за да уреждат по-трудните битови (особено жилищни) и професионални проблеми.

Колкото до номенклатурните кадри от по-висш ранг, те свързваха своето благополучие и успешна кариера най-вече с благоволението и благословията на Живков, с чинопочитанието си към него.

Сред политическия елит — особено по върховете — на повърхността всичко изглеждаше спокойно. В Политбюро — колективният ръководен орган на партията — заседаваха хора от различни поколения. Наред с дългогодишните, с богат революционен и житейски опит дейци, в решаването на въпросите на партията и страната участваха и дейци от средното поколение, а и по-млади от тях. Заместник на Живков беше такъв растящ и умен човек като Александър Лилов. Колкото до евентуалния приемник на Живков — и този въпрос беше ясен. Отскоро страната имаше нов министър-председател Гриша Филипов. А досегашният Станко Тодоров (за него Милко Балев отдавна напомняше на Живков, че има опасност да стане с най-дълъг стаж на този пост след Освобождението на България) вече беше изпратен за председател на Народното събрание.

Всичко това силно притъпяваше политическите боричкания. Създадено беше относително равновесие. И изведнъж внезапната смърт на Людмила Живкова разбърка нещата: един от най-важните участници в политическата конфигурация на страната излезе от строя. Образува се политически и кадрови вакуум. Изостриха се апетитите за неговото запълване. Не ме изненадаха подхвърлянията на Балев, които засягаха въпроса за наследството. Изненада ме начинът, по който Живков се зае да го решава.

7

Историята не може и не бива да се прекроява. Историческите процеси имат своя — често пъти твърде сложна и трудна за разкриване и разбиране — логика. Историческото време нито може да бъде спряно, нито пък да бъде върнато назад. Тук боравенето е термина „ако“ е направо неуместно. „Ако Тодор Живков се беше оттеглил тогава от властта…“

И все пак като правя преглед и равносметка на тези години, не мога да устоя на изкушението да не кажа: времето непосредствено след кончината на Людмила беше най-подходящото за политика и държавника Тодор Живков да се оттегли от властта. Освен признанието за положителното, което беше направено — в икономиката, в духовната сфера, в социалната политика, в международните отношения — той имшие тогава и съчувствието на огромна част от народа.

Разбира се, времето нямаше да заличи спомена за всичко онова отрицателно, което се беше натрупало досега и което противоречеше на идеала, в името на който той управляваше. Рано или късно то щеше да бъде публично оценявано и осъждано. Но оттеглянето на Живков щеше да изпревари най-критичния период от развитието на реалния социализъм у нас: от началото на 80-те години отрицателните процеси се засилиха; изостри се кризата в икономиката, в политиката, в духовната сфера; растеше недоволството сред най-широки слоеве от народа.

Освен това неговото оттегляне щеше да предостави и на друг политик възможността да проявява своя почерк, да ръководи в новите условия, които щяха да бъдат създавани от предстоящата перестройка в Съветския съюз. От друга страна, Живков щеше да си спести много от униженията, на които беше подложен след 10 ноември 1989 г.

За политиците, както и за спортистите и хората на изкуството (оперни певци, балетисти…), важи правилото: да съумееш да се оттеглиш навреме!

29. „ОСТАВКАТА“ НА АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ

1

С Лилов се запознах след Десетия конгрес на БКП, когато той беше поел отдел „Култура“ на ЦК на партията. Знаех, че е бил един от изявените дейци на ЦК на Комсомола. След като първият секретар на ЦК на младежката организация Иван Абаджиев беше изтеглен на партийна работа, Лилов трябваше да напусне Комсомола и замина за Москва, където стана аспирант в Академията за обществени науки.

Още от първите ми контакти с него останах с хубави впечатления. Импонираха ми интелектът, културата и солидната теоретическа подготовка, възпитанието, широтата на възгледите. Лилов познаваше добре нашата културна действителност, проблемите на културния и идеологическия живот у нас. Поддържаше лични връзки с изявени представители на художествено-творческата интелигенция. Негови приятели бяха творци като Дечко Узунов, Светлин Русев и други. Благодарение на Лилов се запознах с нашия талантлив и самобитен художник Димитър Казаков — Нерон. Той ме заведе веднъж в Божурище, където живееше и твореше Нерон. Там видях множество негови прекрасни картини, част от които той изобщо не излагаше, а пазеше за себе си. Лилов беше ерудиран, отворен към новото и притежаващ подчертан финес във взаимоотношенията. Явно имах работа не с апаратчик, не с партиен работник с капаци. Допаднаха ми антидогматичните му позиции, неговата толерантност към творците и разнообразните културни явления, новите веяния и новите виждания в областта на идеологията. Начинът на мислене на Лилов, неговият стил и позиции се разминаваха съществено с тези, с които се бях сблъсквал от години в тази сфера на дейност.

Лилов се издигна бързо в партийната йерархия. На Десетия конгрес на БКП (1971) той бе избран за кандидат-член на ЦК (едновременно с група млади, перспективни дейци). След година стана член на ЦК и секретар по въпросите на културата и идеологията на мястото на Венелин Коцев (той беше снет и изпратен в Министерския съвет като заместник-председател). А след две години (юли 1974) стана член на Политбюро. Той се оказа и най-младият в него, заседаващ редом с ветерани като Тодор Павлов, Цола Драгойчева, Иван Михайлов. Подмладяването на Политбюро продължи с привличането на Людмила Живкова, Огнян Дойнов, Тодор Божинов. След свалянето на Борис Велчев по Живковски маниер, т.е. със струпване на най-разнообразни, от тежки — по тежки „обвинения“ срещу дългогодишния съратник, на Лилов бе отредена втора позиция в партията — като водещ Секретариата на ЦК и заместник на Живков. Това разшири значително възможностите му да въздейства върху партийната политика и партийната дейност — особено в средите на художествено-творческата интелигенция. Вече разказах за неговата подкрепа на усилията на Людмила Живкова в развитието на културния и духовен живот у нас, за отварянето ни към света.

Бързият възход на Лилов се дължеше безспорно на неговите изявени качества. Смятам обаче, че за Живков решаващото в случая беше подготвяното от него издигане на Людмила Живкова във висшия партиен ешелон. Тя проявяваше афинитет към културната сфера. И за да спечели подкрепата на художествено-творческата интелигенция, тя можеше да разчита на човек като Лилов. Друг е въпросът, че културната политика, която тя започна да провежда, атмосферата, която се създаваше в средите на художествените творци, бяха далеч от Живковите очаквания и от неговите разбирания, но той беше принуден дълго време да се примирява и само внимателно да се намесва, за да тушира някои крайности.

Времето, през което Александър Лилов отговаряше в ЦК за културата и идеологическата работа, Людмила Живкова беше министър на културата (а сетне като член на Политбюро беше и председател на Комисията на ЦК за науката, културата и образованието), а Стоян Михайлов като секретар на ЦК движеше и оперативната работа в тези области — това е по-особено време в духовната сфера у нас. Както по условията — материални, идейни, морални и социално-психологически — благоприятни за разгръщане на творческа дейност, така и по своята плодотворност. Културата бележеше несъмнен подем. Значителни бяха постиженията в литературата, театъра и киното, в живописта и скулптурата, в музиката и художествената самодейност. Сътворени бяха духовни ценности, които ще останат в нашата национална и в европейската културна съкровищница. Художествените творци имаха и чувстваха доверието, материалната и моралната подкрепа на най-отговорни фактори.

Тези, които ще изследват духовния живот у нас през тези години, ще се сблъскат, разбира се, с прояви и рецидиви на догматично мислене и творчество, както и с догматична нетърпимост сред някои представители на художественотворческата интелигенция, а също сред влиятелни политически кръгове и дейци. Те ще се сблъскат и с трудно прикривано недоволство от позициите, които бяха започнали да доминират в различни сфери на културата. Но като цяло, като официална линия ако щете, културният живот се отличаваше с относителна свобода на творчеството, със своята атмосфера на толерантност и взаимно доверие.

2

Тодор Живков имаше високо мнение за Александър Лилов и много го ценеше. Нотки на задоволство и дори на известна гордост долавях в неговия глас, когато „на кафе“ споделяше колко гладко и логично се изказвал Лилов в Политбюро. „Така гладко и логично, като че ли не говори, а чете!“ А друг път повтаряше: „Сипвал му е Господ, с пълни шепи му е сипвал!“ Правеше ми впечатление как се стараеше да му помага да навлезе в нови за него области на дейност (имам предвид главно техническия прогрес, образованието), да се наложи като партиен ръководител от най-висок ранг. До голяма степен това ми напомняше за грижите, които Живков беше полагал навремето към Митко Григоров. Не бях забравил колко печално за Григоров завърши тази история. Сега си мислех — колко наивно! — че нещата няма да се повторят. Живков беше вече безспорният ръководител на партията и държавата. Умъдрял, навлязъл във възраст, той трябваше да мисли не само за себе си, а и за след себе си.

Във връзка с 25-годишнината на Априлския пленум (1981) на членовете на Политбюро беше възложено да публикуват статии в теоретичния орган на ЦК „Ново време“. През тези дни и седмици Балев, Методиев и аз бяхме с Живков в резиденцията на Витоша. Разработвахме доклада за наближаващия Дванадесети конгрес на БКП. Една сутрин Живков ни раздаде по един екземпляр от статия, посветена на 25-годишнината на Априлския пленум. Поръча ни да му кажем бележките си на следващия ден. Това беше статията на Лилов за сп. „Ново време“ — най-смисленото, което бях чел дотогава за този пленум. Тя се открояваше със своя стегнат и задълбочен анализ, с оценките и изводите, с яснотата на мисълта. При обсъждането й дадохме единодушно висока оценка на материала. Изказахме и някои критични бележки и препоръки.

Лилов беше извикан на Витоша. Живков възложи на мен да му предам нашите колективни бележки. След час седнахме всички заедно с Лилов в хола на резиденцията. Предадох му общата ни оценка и направените препоръки. Стараех се да бъда максимално точен. Само веднъж се позовах неволно на конкретно мнение на Живков — той реагира много енергично.

Редица оценки и постановки, съдържащи се в тази статия,^[242] залегнаха впоследствие в резолюцията на Дванадесетия конгрес за 25-годишнината на Априлския пленум.

3

Опознах Лилов по-добре по време на работата върху документа за основните насоки в развитието на науката и техническия прогрес до 1990 г. (зимата 1974–1975), за което вече разказах, а и след това. През тези години се убедих в неговите интелектуални възможности. Жалко, че му липсваха необходимият практически опит и умението правилно да оценява хората. Положителни оценки за Лилов получавах и от негови помощници. Двама от тях — Минчо Семов и Любен Николов (бъдещи професори) с разрешение на Живков бях привлякъл още при разработването на неговото писмо до ЦК на Комсомола („Учение и труд, жизнерадост и дръзновение“, 1978). Впоследствие и двамата станаха сътрудници на Живков и бяха — заедно с Горан Горанов — основното ядро в подготовката на важни негови материали като „Партийната концепция за нов Кодекс на труда“, лекциите пред слушателите от АОНСУ, Тезисите за реформа на образователното дело и др.

Към Лилов се отнасях с голямо доверие. На няколко пъти съм се обръщал към него за подкрепа. За два случая заслужава да разкажа.

През април 1973 г. Стоян Михайлов беше утвърден за първи заместник завеждащ-отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК. Посрещнах това решение със задоволство. С Михайлов се познавахме много добре. Бяхме колеги в Института по социология. Нашето приятелство имаше вече близо двадесетгодишна давност. Ценях го не само за научните му постижения, а и за неговата честност и критичност. На постъпването му на работа в ЦК гледах като на едно ново за него начало — начало на плодотворна политическа кариера (в най-хубавия смисъл на тази дума). Бях неприятно изненадан, когато научих, че зам.-директорът на Института по философия (проф. Панайот Гиндев) е бил в ЦК на среща с Иван Абаджиев — кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК, който отговаряше за науката. Пред него той възразил срещу назначаването на Михайлов на такава отговорна длъжност в ЦК. Възраженията му били както заради възгледите на Михайлов, които според Гиндев (и не само според него), били ревизионистични, така и заради неговия произход: син на цанковист и кръчмар. Абаджиев му бил обещал (според Гиндев) да повдигне този въпрос. Порядките в ЦК ми бяха добре известни. Знаех, че ако не сега, то в някой подходящ момент в бъдеще тези обвинения може да бъдат използвани. Разтревожи ме това, което се говореше във Философския институт по адрес на Михайлов. Срещнах се по този въпрос с Лилов. Тогава той беше секретар на ЦК, наблюдаващ отдел „Пропаганда и агитация“. Разказах му за това, което бях дочул, и споделих моите опасения. Казах на Лилов, че познавам добре Михайлов, ценя го и гледам на неговото привличане в ЦК не като на временночни, конюнктурно решение. Според мен той е перспективен кадър, в неговата биография не бива да има нищо неизяснено или недоизяснено, с което някой ден да се спекулира.

Лилов слушаше внимателно и през цялото време мълчеше. Когато свърших, стана, отиде до желязната каса и оттам извади една доста обемиста папка. Разтвори я. „Ето, Нико, в тази папка са събрани нужните сведения за Стоян Михайлов. Всичко, за което говориш, е проучено и изяснено. Няма нищо, което да хвърля сянка върху него.“ Останах много доволен. Доволен не толкова от резултатите от проверката. Те ми бяха известни. А преди всичко от отношението на Лилов към Михайлов, от доверието, което той му гласуваше. Това негово отношение и доверие се потвърдиха през цялото последвало десетилетие на съвместната им работа — докато Лилов беше принуден да си подаде оставката от Политбюро.

Що се отнася до заключението на Лилов, че „няма нищо, което да хвърля сянка върху него“, то не застрахова Стоян Михайлов. Когато през 1988 г. Живков реши да го отстрани като секретар на ЦК, той не се поколеба да бръкне в кофата за смет. Оттам той извади и огласи пред членовете на ЦК тъкмо онези „обвинения“ срещу Михайлов, които бяха отдавна и напълно опровергани! Неведнъж Живков е постъпвал и с други дейци по подобен начин, за „да бъде по-убедителен“.

През 1978 г. в Упсала (Швеция) се състоя Деветият световен конгрес по социология. На тези конгреси българските социолози се представяха винаги активно, с голям брой участници. В българската делегация на Деветия конгрес беше включен и проф. Добрин Спасов — известен учен, дългогодишен преподавател по логика в Софийския университет. Макар и да не беше професионален социолог, познаваше много добре съвременната социална мисъл. Преценихме, че той може да бъде твърде полезен в Упсала — както със своята ерудиция, така и с отличното владеене на английски език. Какво по-естествено от това — учен от такава величина да представлява българската социологическа мисъл на световния форум по социология?

Това, което изглежда сега естествено и безпроблемно, тогава имаше съвсем друго звучене. В очите на голяма част от партийната научна интелигенция, на идеологическите кадри и особено на официалните фактори в ЦК Спасов минаваше тогава за заклет ревизионист. От години той беше заклеймен едва ли не като „чужд елемент, промъкнал се случайно в партията“ и държан далеч от всякакви официални изяви — затворен между стените на Университета (впрочем подобно недоверие се проявяваше и към други видни наши интелектуалци, особено университетски преподаватели като проф. Кирил Василев, проф. Елка Панова, проф. Исак Паси и др.). Добрин Спасов беше сред тези, за които се знаеше, че „не се ползват с доверието на ЦК“. „Да не се ползваш с доверието на ЦК“ (макар да си партиен член) или пък „да си загубил доверието на ЦК“, това за един интелектуалец беше едва ли не фатално. Такова обвинение (или пък дори само съмнение), щеше да му тежи като воденичен камък, който той беше длъжен да носи безмълвно по целия си трудов път. Какви бяха „прегрешенията“ на проф. Спасов? Той отхвърляше догматизма и догматичните увлечения, стремеше се да има собствено мнение, изразяваше критично отношение към едни или други постановки и прояви. Какви ли не отрицателни оценки не бях чувал за него, за неговите идеологически позиции. А в Упсала проф. Спасов оправда изцяло нашите очаквания. Още там някои чуждестранни участници споделиха с мен възхищението си от изказванията, познанията и аргументацията на този български учен.

След завръщането ни от Швеция посетих Лилов. Споделих впечатленията си от конгреса и от българското участие. Подробно му разказах за проф. Спасов, за неговите конгресни изяви и чуждестранните реакции на фона на това, което у нас се говореше срещу него. Скоро след този разговор — за моя приятна изненада — по инициатива на Лилов за главен редактор на списание „Философска мисъл“ беше утвърден проф. Спасов. Това беше същински пробив в една догматична крепост. Промяната веднага се отрази благотворно както на съдържанието, така и на духа на списанието.

4

Непосредствено след смъртта на Людмила отношението на Живков към Лилов се промени рязко. Две години бяха необходими, за да завърши тази промяна с отстраняването му от политическия живот. Отново по Живковски маниер: от възхищение и безрезервна подкрепа — до ненавист и пълно отрицание. Защо?

Живков не можеше да прости на Лилов близостта с Людмила, неговата роля в провежданата линия, която му беше създала толкова много неприятности пред съветското ръководство, а и у нас сред някои политически и интелектуални кръгове.

Главната причина обаче опираше до въпроса за властта. Докато Людмила беше жива, Живков се нуждаеше от знанията, от опита и помощта на Лилов за нейната дейност и политическа кариера. С кончината й се създаде коренно различна ситуация. Лилов — в очите на Живков — вече ставаше опасен при образувалия се политически вакуум. Със своите качества си беше спечелил авторитет сред комунистите, имаше опора в широки кръгове на интелигенцията. Той видимо превъзхождаше Живков с интелекта си, със своите знания, със своята култура. А и с възрастта си изглеждаше по-перспективен. Всичко това не можеше да не тревожи Живков. А и Брежнев, който неизменно го поддържаше, вече го нямаше. Дали новият съветски ръководител — Юрий Андропов, който явно не искаше да се примири с явленията на застоя, нямаше да залага на по-млад ръководител у нас?

Живков започна да вижда в лицето на Лилов потенциален съперник. За това му убеждение допринасяха и приказките на хора от неговото обкръжение — особено по въпроса за „наследството“. Прав се оказа моят колега Димитър Методиев, когато веднъж ме предупреди: „Дай да не хвалим много Лилов, че и на него ще му отиде главата.“

Докато участваше в партийното ръководство, Александър Лилов продължи и своите научни изследвания. Защити докторат в Москва, но предвидливо не шумеше по този въпрос. За тази защита научих случайно — и то доста по-късно от страниците на съветското списание „Bonpocы философии“. В информация на проф. Иван Фролов, един от рецензентите на Лилов, се правеше разбор на защитения труд и на станалата защита. В един от следващите дни предстоеше заседание на Политбюро, на което трябваше да присъствам. Срещнах Лилов пред заседателната зала. Радостен, започнах да го поздравявам. А той си сложи пръст на устните и ми шътна да мълча: „Трай си“. Не е нужен коментар. Реакцията му беше доста показателна.

В плен на своята подозрителност, Живков беше стигнал дотам да си внуши, че срещу него се плете заговор. Заговор на Станко Тодоров и Александър Лилов. Сговорът между двамата бил постигнат месеци преди това на „Карамуш“ в Родопите, където те били по едно и също време на почивка. Тодоров, като по-опитен, успял да „оплете“ Лилов и да го тикне напред. Първият бил всъщност Мефистофелът, а вторият — Фауст. Кой беше подсказал на Живков този образ — за Фауст и Мефистофел — нямам представа.

5

След смъртта на Людмила Живкова в Комитета за култура беше настъпил смут. Объркването се засили след ареста на зам.-министъра на външните работи Живко Попов, осъден за крупни присвоявания при покупката в чужбина на произведения на изкуството. Рухнаха редица механизми, създадени от Людмила във връзка с прилагането на обществено-държавното начало в управлението на културата, като например Съветът на председателите на творческите съюзи.

Не закъсняха и прояви, които говореха за започнал процес на постепенна промяна на атмосферата в културната област. Имаше опити за поставяне под съмнение и дори за ревизия на културната политика, провеждана през последното десетилетие. Оказа се, че догматизмът и догматиците, нетърпимостта към чуждото мнение, бруталната нетолерантност срещу прояви и почерци, които не се вместваха в каноните и догмите на социалистическия реализъм, само временно се бяха посвили и поскрили. Сега, не без подкрепата на самия Живков, те отново се съживяваха, набираха кураж и търсеха реванш. Това същевременно означаваше да бъде пометен този, който стоеше на пътя на реванша и се опитваше да брани позиции, много по-адекватни на творческия марксизъм и на общочовешките ценности…

Вече половин година мястото на председател на Комитета за култура беше вакантно. Едва към края на януари 1982 г. пленумът на Комитета избра за свой председател Георги Йорданов. Човек със солидна култура, Йорданов беше набрал значителен политически и организационен опит като първи секретар на ОК на БКП в Сливен. По-късно беше изтеглен в София като първи секретар на Столичната партийна организация и член на Секретариата на ЦК. Той положи немалко усилия (заедно с кмета Петър Междуречки) за развитието и модернизацията на София. След няколко години Йорданов стана кандидат-член на Политбюро. Познаваше добре културните процеси у нас, поддържаше лични връзки с изявени художествени творци. Тогава неговата кандидатура ми изглеждаше най-подходяща.

Пред пленума на Комитета за култура Йорданов беше представен и предложен ог Лилов. По този повод Лилов произнесе обстойна реч, публикувана във в. „Литературен фронт“. Това бе програмна реч за бъдещето развитие на нашата култура. В нея се отдаваше дължимото на дейността на Людмила Живкова и се изказваха редица мисли за състоянието и проблемите на културата и културната политика у нас. Нескрита тревога долових в словото на Лилов. Тревога и същевременно решимост да не се отстъпва от завоюваните позиции на културното поприще. „Каква ще бъде при отсъствието на Людмила Живкова нашата по-нататъшна културна политика, ще има ли промени или завой в нея?“^[243] — така в упор поставяше Лилов този въпрос. Ясен и недвусмислен бе неговият отговор: „Не, в културната политика на НРБ не се налагат и няма да има съществени промени, ние ще продължим да провеждаме неотклонно нашата досегашна, проверена от живота и потвърдена от живота априлска културна политика“.^[244]

Лилов обръщаше сериозно внимание върху редица прояви на „светогледна или естетическа аморфност“, недостатъчна „идеологическа боеспособност“, известна „идеологическа немарливост, небрежност“, „подценяване на идеологическите аспекти на културните прояви или художествените творби“. Той апелираше „да не намалим нашето внимание и грижа за идейното равнище, за идейния потенциал и за идеологическата роля на културната дейност“.^[245] Същевременно биеше тревога пред опасността от връщане назад към времето на сектантството и нетърпимостта: „Не по-малка е и другата опасност — опасността от съживяване на догматизма и схематизма, от сектантската ограниченост и примитивизма, които се изразяват в обявяването на всичко, което не се вмества в представите или в схемите на своите носители, за „чуждо“ или в най-добрия случай за „съмнително“, в опитите да се съживяват стари обвинения и да се предизвикват нови поляризации, да се злепоставят едни от най-значителните фигури в нашето изкуство и културно развитие. Тази опасност не трябва да се подценява!^[246] Лилов изразяваше увереност, че опитите да бъдем тласнати по посока на догматизма — „от където и да идват те“ — са обречени на провал.^[247]

Словото на Александър Лилов много ми допадна. Не помнех да съм чел друг път такава филипика срещу догматизма. И в този случай той показа последователност във възгледите си, в своите позиции. Това слово не се хареса на Живков. Нищо че в него се отдаваше дължимото на стореното от Людмила Живкова. Очевидно за Живков в случая друго имаше по-голямо значение. Лилов, чрез защитаваните от него позиции, можеше да спечели още по-силно одобрението и подкрепата на художествено-творческата интелигенция, а и на голяма част от идеологическите кадри.

Пред нас в Кабинета, Живков изрази голямо недоволство от тази реч. И ударът не закъсня.

6

Първата публична атака срещу Лилов бе предприета от Живков през април 1982 г. По традиция предстоеше да се проведе национално идеологическо съвещание, на което Лилов трябваше да изнесе доклад зa изводите и задачите на идеологическата работа, произтичащи от решенията на Дванадесетия конгрес. Подобен доклад Лилов беше подготвил за първи път след Десетия конгрес на БКП („Да издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от Десетия конгрес и новата програма на партията за изграждане на развито социалистическо общество“. „Партиздат“, С, 1974) Това беше времето, когато Живков беше взел курс да утвърди Лилов във висшия ешелон. Тогава докладът беше изнесен на пленум на ЦК, който трая два дни.

И този път бяха разработени твърде важни за идеологическата работа на партията въпроси: оценката на 25-годишнината на делото на Априлския пленум и същността на генералната Априлска линия; насоките и проблемите на икономическата ни политика, свързани с интензификацията на производството и прилагането на икономическия подход във всички сфери на обществения живот; новата постановка за собственика и стопанина на социалистическата собственост. Това бяха проблеми, които изискваха по-пълно теоретическо осветляване и конкретизиране с оглед спецификата на идеологическата дейност. Националното идеологическо съвещание, свикано по решение на Секретариата на ЦК, беше насрочено за 15 април 1982 г. Докладът, след съответно одобрение, беше отпечатан и разпратен на участниците в него.

В навечерието на откриването на съвещанието Живков ни повика двамата с Балев в резиденцията в Банкя, където живееше. Вечерта, след като привършихме работата, заради която ни беше повикал (всъщност тя — по мое мнение — се оказа само претекст, за да отидем в Банкя), той издиктува на Балев кратка бележка до Лилов. В нея се даваше отрицателна оценка на доклада за идеологическото съвещание. Отклонявал се от духа и решенията на Дванадесетия конгрес. Това беше главното. Имаше и други забележки, които да подкрепят общия извод. Предлагаше се съвещанието да бъде отложено. Живков поръча на Балев да позвъни на Лилов и да му каже, че е болен: обадил му се по телефона от Банкя и му издиктувал тези бележки. На сутринта Балев изпълни указанието. Съвещанието беше отменено буквално минути преди откриването.

Тази постъпка на Живков беше крайно некоректна и тенденциозна. Всъщност това беше проява на всесилието на един ръководител, потъпкал и колективност, и всякакви норми на приличие. Поне от кумова срама да се беше консултирал с Политбюро или със Секретариата на ЦК, който беше свикал съвещанието. А и да отложиш нещо, след като участниците от цялата страна бяха вече в София и разполагаха с доклада на Лилов, да го отложиш без убедителни обяснения — всичко това беше така добре обмислено, че ефектът, който Живков целеше да постигне, беше налице. Той посегна публично — съзнателно и преднамерено — на авторитета на Лилов. Стана ясно, че вече му е взета мярката и неговото освобождаване от партийното ръководство е въпрос само на време. Развръзката настъпи през септември 1983 г.

7

През май 1982 г. (месец след отлагане на съвещанието) се състоя поредният конгрес на Комсомола. Балев, Методиев и аз, под ръководството на Живков, подготвяхме в резиденцията на Витоша речта му за конгреса. В нея се поставяха редица актуални въпроси: за единството на поколенията и за приемствеността между тях; за необходимостта от издигане на общокултурната и професионалната подготовка на младото поколение; за големите и неизбежни трудности по нашия път; за значението на марксистко-ленинската идеология. В речта се изразяваше силно безпокойство от отрицателните прояви сред младото поколение, които в последно време бяха зачестили. Живков призоваваше Комсомола, радиото, телевизията, киното, театъра, литературата да водят борба срещу тях, да съдействат за формиране на марксистко-ленинско индивидуално и обществено съзнание.

В процеса на работата Живков ни съобщи много доволен: „А, намислих как трябва да се напише един момент от словото!“ И ни го диктува. В този текст, спирайки се на някои проблеми на идеологическия и културния фронт (такава беше тогава терминологията), Живков застъпваше гледището, че у нас няма нито догматичен, нито ревизионистичен фронт, че нашата интелигенция е единна. Ето как звучи този текст: „Сега наред със старата гвардия в литературата и изкуството работи генерацията, която нарече себе си априлска“. „Кое е общото и главното у тези поколения творци? Общото, характерното, главното са единството и сплотеността на всички поколения творци около БКП и нейната априлска генерална линия и политика.

Такова е положението в областта на културата у нас. Периодът, когато в тази област трябваше да се води борба на два фронта — против сектантството и догматизма, от една страна, и против ревизионизма, от друга — отдавна отмина. Нямам предвид отделни прояви. Отделни прояви има, но догматичен и ревизионистичен фронт няма, нашата култура не е заплашена нито от „ляво“, нито от „дясно“. Затова и подобна задача не беше поставена както от Единадесетия, така и от Дванадесетия конгрес на партията“.^[248]

Макар и анонимна, това беше явна критика на неотдавнашното слово на Лилов пред Комитета за култура. В него — както вече посочих — наистина се говореше както за необходимостта от идейна чистота, така и за опасността от догматизма. Но Лилов изобщо не беше споменавал за „фронтове“ в полето на културата. „Нашата културна политика — беше заявил той — е принципна и научно обоснована политика — тя отхвърля субективизма и волунтаризма, тя отхвърля и преодолява както натиска от дясно, така и натиска от ляво (к.м.Н. Я.)“^[249] Живков не се подвоуми да преиначи неговите мисли и думи (известен Живков похват, когато му беше необходим…). Колкото до позоваването на Единадесетия и Дванадесетия конгреси, това беше тежко (пак „анонимно“) обвинение срещу Лилов, който си бил позволил еднолично да дава оценки и постановки, в разрез с конгресните решения…

Разбира се, хората много добре се ориентираха — за какво и за кого става дума. Те правилно разбраха кого визира Живков и в следващите констатации: „За съжаление, след конгреса (XII конгрес на БКП) не се вземат всички необходими мерки за превъзмогване на съществуващите слабости и отново се появиха произведения, които говорят за притъпена идейно-естетическа взискателност както от страна на творците, така и от страна на редакции, художествени съвети, журита, критика и пр.“^[250]

9

Кампанията срещу Александър Лилов — добре режисирана — се разрастваше. Целта беше да се подкопаят публично неговите позиции, да бъде той дискредитиран особено в средите на художествено-творческата интелигенция. И когато настъпи фаталният час — разправата да се възприеме като неизбежна и необходима оздравителна мярка. Във в. „Работническо дело“ се появи статия, подписана от военен — полк. Методиев. Втора статия от този автор не съм срещал… Написана в догматичен дух, в нея се изказваше възмущение от някои по-либерални прояви в изкуството и културата. Това беше силна атака срещу Лилов.

Статията стана тема за разговор на „сутрешното кафе“. Когато влязохме при Живков, той беше седнал пред дългата маса, покрита със зелено сукно. Пред него стоеше разтворен брой на в. „Работническо дело“ и той вече беше прочел статията (от вестника, а може би още в ръкопис…). По време на разговора Живков заяви: „Аз се подписвам с двете ръце под тази статия!“ Никой не посмя да опонира… Изказаната от Живков пълна подкрепа на написаното в нея беше за нас указание — каква позиция трябва да подкрепяме.

В Кабинета зачестиха разговорите за ревизионизма и за „идейните отстъпления“ в изкуството и културата. Светлин Русев, по-рано така щедро хвален от Живков за големия му талант, сега стана обект на честа критика. Толерирал и дори поощрявал прояви, чужди на социалистическия реализъм, раздул Съюза на българските художници и установил в него монопол, поставил художниците в привилегировано положение. Проявяваше се изострена чувствителност към творчеството на писатели и художници. При една атака срещу изложба на Владо Гоев на ул. „Шипка“ 6, реших да я посетя и да си създам собствено мнение за нея. Впечатленията ми бяха противоположни на тези, изказани на „сутрешното кафе“. Разпалено взех пред Живков защитата на изложбата. И какво от това? Ударите срещу редица творци, често инсценирани от самия Живков, продължаваха. И аз се свих, постепенно замълчах. Страхът пред надигащата се ретроградна вълна вземаше връх…

Киното и театърът също станаха прицел на подобни разговори и коментари. Във в. „Работническо дело“ се появи мракобесническа статия на Владимир Каракашев срещу филма „Една жена на 33“. Филм изключително актуален, остро социален и честен. Точно тези дни отсъствах от ЦК. Когато една сутрин дойдох на работа, научавам, че е готов ръкопис на критична статия за този филм. Тя е одобрена от Живков и е изпратена за отпечатване. На следващия ден статията запълваше половин вестникарска страница. Нанасяше се удар на един голям творец като Христо Христов.^[251] Това бе и предупреждение към всички представители на художествената интелигенция.

Примката около Лилов си затягаше… Не му помогнаха и дитирамбите, изказани така щедро по адрес на Живков в приветственото слово по случай неговата седемдесетгодишнина.

10

Пролетта на 1983 г. лежах в тогавашната правителствена болница. И ето, една сутрин в болничната стая влиза… Милко Балев. Останах доста изненадан. През всичките 32 години, откакто работехме заедно, аз бях лежал нееднократно в болницата — и операции съм правил, и инфаркт съм преживявал. Балев никога не се е отбивал да ме посети, макар че — от години — той всяка заран правеше физкултура и играеше тенис в същата болница.

Какво ли се беше случило?! След първоначалното ми удивление разбрах, че идва по работа. Показа ми един ръкопис (на пишуща машина) и ми обясни, че това е статия за Маркс, която Александър Лилов е предал за публикуване в сп. „Ново време“ — „Маркс и марксизмът пред лицето на съвременността“. През 1983 г. се навършваха 165 години от рождението и 100 години от смъртта на Карл Маркс. Имаше решение по този повод членовете на Политбюро да публикуват статии в теоретичния орган на БКП. Междувременно във връзка с честването на Маркс в съветския печат се беше появила и статия на приемника на Брежнев — Юрий Андропов. В нея редица проблеми на социалистическото строителство и на международните отношения звучаха по новому. Статията развълнува комунистическия свят със своята критичност и с новаторския си дух. Андропов се беше заел да сложи известен ред в Съветската страна, започна борба с корупцията, предприе мерки за затягане на дисциплината. Той си беше спечелил симпатиите на съветските хора. Чувстваше се нов стил на работа и управление.

Балев ми предаде поръчението на Живков да изляза от болницата. Предстояла ни работа: да се подготви критика на статията на Лилов. И започна да ме убеждава, че в нея се съдържали много неправилни постановки, че се ревизирали важни моменти от линията на партията. Това, че Балев разполагаше с екземпляр от тази статия, не ме учуди — участваше в редколегията на списанието и беше естествено да го получи за предстоящото обсъждане. Учуди ме анализът, който той й направи. Чии критични бележки беше използвал? Защото този анализ не беше по неговата мярка…

Чувствах, че Живков и Балев ще ме въвлекат в едно нечисто дело. Аз обаче не намерих начин да се измъкна. Излязох от болницата и по диктовка на Живков започнахме да правим разбор на Лиловата статия. В нея Лилов се позоваваше на Андропов, на негови констатации и постановки. Тази статия даде повод на Живков да отправи до отговорния редактор на сп. „Ново време“ и неговите заместници нарочно писмо. В него се отправяха сериозни обвинения към автора на статията. „Прави силно впечатление — пишеше Живков — преди всичко амбицията на автора в глобален мащаб да разгледа историческата съдба на марксизма, неговото състояние в международното комунистическо движение, в световната социалистическа общност и във връзка с това да дава оценки, да прави свои изводи и да поставя задачи, засягащи комунистическите партии в света“.

Камбанарията, от която е написана статията, нейният замисъл и характер неизбежно навеждат на мисълта, че ако съществуваше Коминтерн, такава статия се полагаше да бъде написана от неговия генерален секретар. При сегашните условия подобна статия би могла да се напише тогава, когато за това има договореност между братските партии от социалистическите страни и се възложи лично на Лилов като секретар на ЦК на БКП да излезе с такъв материал.

В случая това е главното, това е основното, което прави най-силно впечатление, когато се чете тази статия“. И по-нататък: авторът на статията „си позволява еднолично да дава акъл на комунистическите партии какво трябва и какво не трябва да правят, как е правилно и как не е правилно да постъпват“. Естествено, тези доводи на Живков бяха напълно формални и несъстоятелни, за да може да се отклони отпечатването на статията. През тези години комунистическите партии, страните от реалния социализъм, най-много се нуждаеха от анализи, оценки и преоценки, от нови идеи, виждания и подходи. При това сигнал за такава дискусия беше дал не кой да е, а генералният секретар на ЦК на КПСС. Така че в случая не можеше и дума да става за „вмешателство“, за „даване на акъл“ на компартиите.

„В статията — пишеше още Живков — авторът отново развива своите позиции по въпроса за догматизма и ревизионизма. Позиции и възгледи, които не можа да пробута в Политбюро, сега се опитва през главата на Политбюро да ги пробута със статията си на страниците на сп. „Ново време“. Гневът на Живков най-много беше предизвикан както от позоваването на Андропов, така и от многозначителния извод на Лилов, че „ни е нужен много по-дълбок, ленински реализъм при анализа на социалистическата действителност“. Макар и да не се визираха изрично БКП и България, очевидно тази констатация важеше и за нас.

Живков подозираше, че със статията си Лилов „заиграва“ с Андропов и се опитва да обоснове нова линия, нова платформа на БКП. Тази статията се оказа добре дошла за този, който искаше да го отстрани, а и за този, който лично беше заинтересован от това във връзка с „наследството“.

Разборът на статията се оказа обаче само началото на цялостно изложение против Лилов, който трябваше да бъде представен пред Политбюро като особен и опасен „феномен“ (израз, тогава използван от Живков). Написването на доклада продължи във Варна, за където заминахме на почивка. През ден — през два се явявахме с Балев пред Живков в „бунгалото“ в Евксиноград, за да уточняваме текстовете и получим нови указания.

Лилов беше обвинен, че му липсвал организационен опит, че нямал икономическа подготовка, а също нагласа и желание да се натопи в икономическите и социалните проблеми на партията, в нейната практическа дейност; допускал неправилни възгледи по отношение на борбата против догматизма и ревизионизма; невинаги прилагал класовия подход и пр. Всичко това — без доказателства. И все пак — при такива обвинения законно възниква въпросът: Как е могъл Живков преди това да се възхищава от него и да го издигне за втори човек в партийното ръководство?! Явно Живков едва ли се е стремял в своето изложение да бъде много убедителен, а още по-малко — точен. За него беше по-важно да е налице „обвинителен акт“, съдържащ достатъчно много и — ако е възможно — по-тежки обвинения. Първо, за да оправдае пред Политбюро разправата с Лилов; второ, за да предостави на присъстващите на заседанието членове на Политбюро база за разисквания по случая — всъщност база за изразяване на подкрепа и за допълнителни „обвинения“ срещу Лилов; трето, за да има съответен документ пред ЦК на КПСС; четвърто, за да остави в партийния архив материал, с който да легитимира своята постъпка пред историята и бъдещите поколения.

Що се отнася до ЦК на КПСС Живков беше много улеснен. Предстоеше Юрий Андропов да дойде на посещение в София. Затова може би в началото Живков бързаше с доклада срещу Лилов. Искаше да изпревари това посещение. От летището до тогавашния бул. „Ленин“ денонощно се строеше скоростен път във връзка е идването на Андропов. Впоследствие Живков изведнъж намали темпото на работа върху доклада. Той явно вече не бързаше. Разбрах, че Андропов бил тежко болен и посещението му у нас било отложено. То изобщо не се състоя. (Андропов почина през февруари 1984 г.) Заседанието на Политбюро по „случая Лилов“ се състоя към края на август 1983 г.

По време на работата върху доклада отново се убедих, колко пристрастен беше Живков към Лилов, как търсеше „под вола теле“, за да скалъпи по-тежки обвинения. Спомням си за разговорите ни по повод книгата на Лилов „Към природата на художественото творчество“.^[252]Очевидно някой му беше дал невярна и тенденциозна справка за нея (в това, че Живков не беше я прочел — дори и прелистил — в това нямаше съмнение. Не беше в негов стил…). Веднъж той започна да ме поразпитва за тази книга, за нейните качества. Никак не му стана приятно, когато изразих убеждението си, че това е един сериозен и задълбочен научен труд, в който са разработени на високо теоретично равнище и с вещина твърде важни и сложни проблеми в областта на художественото творчество.

Тогава Живков заяви — доста категорично, — че в книгата си Лилов е трябвало да бъде много по-внимателен в оценките си за отделни писатели; трябвало да се съобразява с това, че е член на Политбюро и следователно неговите оценки ангажират този висш партиен орган. Освен това недопустимо било неговите оценки за някои писатели да бъдат в разрез е оценките на Политбюро за тях. По-конкретно Живков визираше Блага Димитрова, към творчеството на която Политбюро имало критично отношение. Възразих: Лилов в предговора си към книгата изрично подчертава, че той е написал своя труд като учен и неговите оценки за един или друг автор са негови лични оценки. И второ, аз не си спомням Лилов да се спира специално на творчеството на Димитрова и да дава някаква оценка. Живков не остана доволен от разговора. А и аз побързах да се уверя, че съм казал истината. В стаята си разтворих книгата на Лилов. Уверих се, че бях прав.^[253] Прав бях и по отношение на Димитрова. Действително в книгата нямаше пасаж, посветен на нея (макар че се питах: и какво от това — ако Лилов беше отделил специален пасаж за творчеството й, със свои лични оценки?). Името й се споменаваше заедно с имената на цяла плеяда творци на тогавашното „средно поколение“.

На заседанието на Политбюро в Евксиноград (23 август 1983) са присъствали само част от неговите членове (и без кандидат-членовете). „Мефистофелът“ отсъствал и цялото заседание протекло без самия „обвиняем“, чиято съдба предстоеше да се реши. Напълно в „духа на Априлския пленум“ и „ленинските норми на партиен живот“!

На 28 септември 1983 г. се състоя пленум на ЦК. На него Лилов беше освободен — по негова молба — от Политбюро и Секретариата на ЦК.

Без въпроси и без изказвания. Както и по-рано в Евксиноград — неговата политическа съдба беше решена в негово отсъствие…^[254]

А каква е историята с тази Лилова молба? Живков беше изпратил при Лилов един от членовете на Политбюро с предложение да напише молба за своето освобождаване като член на Политбюро и секретар на ЦК. Този хитър подход позволяваше на Живков да избегне в ЦК каквито и да било въпроси или изказвания. Молбата беше написана с достойнство, с чувството за честно изпълнен партиен дълг. По този повод Живков беше доста ядосан. Явно Лилов не се беше съобразил с това, което му беше предадено. Не мога обаче да си обясня защо Лилов отиде на такъв компромис, вместо да изисква елементарното спазване на партийния устав? Защо не направи никакъв опит да се защити?

11

Не е ли всичко това една печална страница от съвременната история на БКП? Не разкрива ли тя достатъчно картинно, колко много се бяха деформирали животът в партията и най-вече нейните колективни органи — Централният комитет и Политбюро? Случаят с Лилов доказа по най-очебиен начин, че и двата ръководни органа се бяха превърнали в послушни оръдия на личната воля на Живков.

Йезуитщината, проявена към перспективни партийни ръководители, ме потресе. Безсънните нощи и душевни терзания бяха само част от цената, която заплатих във връзка с тази история. От това време нещо се прекърши в мен. Започнах да гледам на събитията — а и на самия Живков — с други очи, да ги преценявам много по-трезво, много по-критично. Перестройката, извършването на радикални промени по посока на демократизацията на обществения живот, на модернизацията върху базата на технологичната революция станаха за мен главен ориентир при оценката на политиката и поведението на Живков в създалата се сложна ситуация. А и доверието на Живков към мен силно се разклати. Бяха му ясни и отношението ми към Лилов, и моето вътрешно несъгласие с предприетата срещу него кампания, с настъпилата развръзка. Неслучайно бях отстранен от окончателното написване и оформяне на доклада. Нямах възможността да прочета и протокола от заседанието на Политбюро в Евксиноград при обсъждането му. Научих само, че докладът е бил единодушно одобрен, единствен Петър Младенов си позволил да направи някакво възражение или уточнение.

Разправата с Лилов, начинът по който тя стана, не можеше да не стресне партийните кадри от всички ешелони. Изводът за всички беше ясен: щом Живков се разправя с ръководител от такъв ранг като Лилов, какво би станало с всеки друг, дръзнал да не върви послушно в крак или пък дръзнал да изкаже критично мнение за него, за негово действие или постановка? Засили се страхът, парализиращият страх — отгоре додолу. Отново на цялата партия — и особено на нейните кадри — се напомняше, че послушанието — уж в името на партийното единство и партийната дисциплина — е висша добродетел.

Разправата с Лилов стана във време, когато икономическото ни положение силно се влошаваше, а признаците на засилващата се криза трудно можеха да бъдат прикривани или премълчавани. Подобно беше положението и в другите страни на реалния социализъм. По-прозорливи политици като Андропов, бяха осъзнали необходимостта от сериозни промени в системата на социализма. Статията на Лилов за „Ново време“ — така и непубликувана — показваше, че той разбира и споделя тревогата на Андропов, необходимостта от по-трезв поглед върху нашата действителност, старае се да направи от неговите нови виждания и оценки редица изводи за партията и за нейната политика.

12

Този период на личната власт в България — от 1971 до 1985 г. — някои характеризират като „безметежен“. Всъщност това е един драматичен период. В личен за Тодор Живков план: в рамките на едно десетилетие той загуби съпруга — Мара Малеева (1971) и дъщеря — Людмила (1981). В обществен план: през този период се засилваха деформациите и отрицателните явления в нашето общество, задълбочаваше се пропастта между идеал и реалност. Страната постепенно навлезе в дълбока криза — икономическа, политическа, социална и нравствена. Този процес се развиваше на фона и в контекста на по-общо негативно явление — изчерпването на стимулите и резервите за саморазвитие на страните на реалния социализъм и особено на Съветския съюз. Радикалните реформи станаха крайно наложителни.

30. ОСОБЕНОСТИ НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАП НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ

1

Годините 1985–1989 — това е последният етап на личната власт в България. Кратък, ала наситен с напрегнати събития, с многобройни опити за нейното спасяване и със засилващи се съпротива и опозиционни прояви, насочени срещу личната власт и деформирания социализъм.

Най-трудно ми е да пиша за този етап. Защото вещае края на един епичен експеримент. За неговата подготовка хиляди български патриоти и антифашисти бяха пожертвали живота си. За това грандиозно дело, за възхода на България и с убеждението, че изграждат социалистическото общество поколения бяха вложили сили, ум и талант. Трудно ми е да пиша, защото са още твърде пресни спомените за преживяното през тези години. Емоциите продължават да вземат връх над разума и реалните факти. А и много от тези факти не са напълно и достоверно установени. Важни документи са все още недостъпни. Появиха се публикации с твърде произволни и противоречиви твърдения. Всичко това затруднява трезвия анализ и точната оценка.

Три са особеностите на процеса, който се разгърна през този етап и завърши с краха на реалния социализъм в България. Преди всичко той започна и се разви под непосредственото въздействие на „перестройката“, подета от М. С. Горбачов в Съветския съюз. Това е най-важната, решаващата особеност. За Тодор Живков и партийното ръководство ставаше все по-ясно, че икономиката на България преживява тежка криза, че технологичната революция изправи — и нашата страна, и цялата социалистическа общност — пред много сериозни изпитания. Изпитания, които изискваха радикални реформи във всички сфери на общественото развитие. Системата се оказа непригодна да участва пълноценно в технологичната революция, да усвоява нейните постижения. И Съветският съюз, и социалистическата общност като цяло все повече изоставаха икономически и технологично от САЩ и другите напреднали капиталистически държави. В България темповете на икономическия растеж продължаваха да намаляват. В резултат на енергийната криза се засили спадът на растежа на общия обем на промишленото производство. Селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост се задъхваха. Заредиха се и сушави години. През 1985 г. започнаха силно да намаляват добивите от пшеница, царевица, тютюн и другите селскостопански култури. Рязко спадна продукцията от животновъдството. Изостри се продоволственият проблем. Принудени бяхме да внасяме зърно, картофи, млечни продукти и други традиционни за нас селскостопански продукти, които по-рано изнасяхме. Намаляха общият износ и постъпленията от конвертируема валута.

Скъпо се разплащахме и за гигантоманията, и за прекалено дълго поддържаната заблуда, че провеждаме правилна икономическа и структурна политика. Достатъчно беше при Горбачов да се позатвори кранчето на съветския нефт, да понамалеят доставките на някои съветски суровини, да се повишат изискванията към качеството на стоките, които изнасяхме за СССР, и особено да се премине към еквивалентна размяна, за да се изпари окончателно тази заблуда. Започнаха да нарастват външните дългове на страната — особено в конвертируема валута. Изправени бяхме пред море от тежки и трудно разрешими икономически проблеми. Не беше по силите на правителството на Гриша Филипов да се справи с икономическата криза, която вече се задълбочаваше. Още по-малко — да противодейства на натиска на командно-административната система, на която всъщност то разчиташе. Затова и въведеният пореден „нов“ икономически механизъм не даваше и не можеше да даде очакваните резултати.

Недоволството от тежкото икономическо положение нарастваше и обхващаше най-различни слоеве. Постепенно то прерасна и започна да се изявява като недоволство от системата и от господстващата еднолична власт. „Перестройката“ намираше широк отзвук и радушен прием у нас — особено сред интелигенцията и младежта. Най-запалени нейни поддръжници бяха членове на БКП. Тя се оказа онзи мощен ускорител, който активизира социалната енергия на хората и ги тласна към по-решителни изяви. Социалного напрежение се засилваше и от действията, свързани с „възродителния процес“, със светкавичната промяна на имената на стотици хиляди български турци.

Страната навлизаше в задънена улица. Държавният кораб бавно, но сигурно потъваше. Досегашните методи на ръководство, целият богат арсенал от средства и прийоми, до които Живков умееше да прибягва — от желязната хватка до гъвкавите маньоври и демагогията, вече се оказваха непригодни.

Може би ако в СССР не беше изгряла звездата на Горбачов и не беше започнала перестройката, нямаше така да се ускори крахът на едноличната власт. Живков щеше да крета още дълго, защото беше здрав и жилав — той често повтаряше, че произхожда от род на дълголетници. Всъщност България щеше да крета. Живков смяташе на следващия конгрес на БКП — Четиринадесетия, да стане председател на партията и да играе в бъдеще ролята на един български Дън Сяо-пин.

Втората особеност на процеса е в това, че той се оказа част — неделима част — от общия процес на разпадане на системата на социализма, обхванал Съветския съюз и останалите страни от Югоизточна Европа. Някои от тези страни дори изпревариха България. Унгария, Полша, Чехословакия, Германската демократична република „погребаха“ преди нас реалния социализъм. Преди нас те поеха пътя на демократизацията и пазарната икономика и същевременно — на реставрацията на капитализма.

Перестройката в СССР така, както се осъществяваше от Горбачов, само удължи агонията. Краят на реалния социализъм в СССР дойде едновременно с дезинтеграция га на съветската държава и образуването на нейна територия на самостоятелни независими държави.

И третата особеност на процеса, който се разви в България през този етап е не само безкрайно интересна, но и самобитна: начело на този процес неизменно стоеше Тодор Живков. Ако в повечето социалистически страни от Югоизточна Европа реформите се съпровождаха от смяна на лидера, в България до 10 ноември 1989 г. т. е. началото на Голямата промяна^[255] реформите се инициираха и ръководеха от този, който беше лидер още от времето на Априлския пленум от 1956 г. От този, който имаше най-големия, решаващия дял в укрепването на командно-административната система в нашата страна. Тази особеност има своето значение не само като проста констатация. Тя до голяма степен дава отговор на въпроса: защо преустройството, което Живков се опитваше да осъществи у нас, беше всъщност словесно преустройство или псевдопреустройство.

Много преди да започне Горбачовата перестройка Живков съзнаваше, че са нужни промени: и в икономиката, и в политическата надстройка, и в социалните отношения. Това се вижда и от „Съображенията“, които той беше връчил през юли 1985 г. на Горбачов (за тях ще разкажа по-нататък). Потвърждава го и следният случай. Лятото на 1985 г., три- четири месеца след като Горбачов беше застанал начело на КПСС, Живков почиваше в Евксиноград. Извика ни с колегата Горан Горанов. Даде ни един ръкопис — да го редактираме, да му придадем характер на политически документ. Кой го беше написал — не знам. Подозирах, че е съставен в Съвета по управление към Държавния съвет.^[256]

Живков започна разговора с присъщия му шеговит тон: „Момчета, знаете ли какво искат сега хората? Какво иска народът? Иска промяна!“ И той натърти върху думата „промяна“.

Няколко седмици по-късно ми попадна един доклад на Научноизследователския институт за младежта. Беше подписан от доц. Кьосев (когото не познавах). Въз основа на емпирични социологически изследвания в доклада беше формулиран основният извод: младежта настоятелно иска и очаква промени в обществото и в общественото ни развитие — и кадрови, и структурни, и най-вече в стила и методите на управление. Очевидно Живков беше запознат с този доклад.

2

Промените, които се осъществяваха в България през този етап, не прекрачваха обаче отвъд системата, установена у нас. Това бяха реформи в самата система. Те не засягаха нейната същност, не предвиждаха смяна на системата. Това е най-характерното за всички предвидени и предприети от Живков и партийното ръководство реформи.

От друга страна, предприетите през тези години с маниакална активност реорганизации и опити за създаване на нови структури, за предаване на държавната собственост на трудовите колективи за стопанисване, за разгръщане на самоуправлението в трудовите и териториалните общности и т.н. — колкото и революционно да звучеше фразеологията, с която те се поднасяха, всички тези промени не предвиждаха нито премахване на личната власт, нито нейното ограничаване. Хората, особено интелигенцията, не желаеха да се задоволяват с подобна социална козметика. Това заставяше Живков да засилва репресивния апарат и все по-често да прибягва до него — в разрез с провъзгласената от него линия на преустройство, на гласност и демокрация. Той допускаше грешка след грешка в отношението си към появилите се към края на 80-те години неформални организации и движения, към всяка критична проява или несъгласие, към различни представители на интелигенцията, към младежта.

Тодор Живков имаше амбицията той, а не друг, да извърши необходимите промени, да осъществи преустройството и да остане в историята на страната с името на реформатор на реалния социализъм. През тези години, и особено след приемането на Юлската концепция (1987), той беше изпаднал в особено състояние, при което нетърпението го подтикваше към трескаво търсене на благополучен изход. Върху партийните кадри и стопанските дейци, върху партийните членове и безпартийните като лавина се стоварваха негови речи, доклади и докладни записки, документ след документ. В тях се предлагаха нови „безумни“ идеи, виждания и съображения, една реорганизация след друга, чертаеше се развитието на страната до 2000-та година. Всъщност новите времена и радикалните реформи изискваха не само нови идеи, но и нови хора, нови ръководители, необременени от миналото, по-млади и енергични, със съвременни виждания.

Колкото до самия Живков, той вече доста бледо напомняше за предишния енергичен и прагматичен политик, гъвкав, със силна логика и забележителна интуиция, умеещ да напипва пулса на отделните слоеве от народа. Казваха си думата и възрастовите изменения, и преживеният страхотен стрес от смъртта на Людмила. Обективните физиологически и психологически изменения засилваха неговата мнителност и подозрителност, превръщаха го в поозлобен и самотен старец. През тези години имах неведнъж възможност да го наблюдавам в обикновена, неофициална обстановка. Жив е в паметта ми неговият образ в резиденцията му в Банкя. Повикал ни е с Никола Стефанов (а понякога с Горан Горанов) да подготвим или обсъдим даден материал.^[257] Щом пристигнем, охраната го уведомява. Ние го чакаме да слезе от горния етаж, където са неговите покои. Той се задава, бавно и внимателно пристъпва от стъпало на стъпало. Има вид на старец, който недовижда, попрегърбен и много неуверен в движенията си. Какъв контраст с неговата изправена, стегната и енергично пристъпваща към трибуната фигура, която публиката беше свикнала да вижда на събрания и съвещания!

Сядаме в хола пред една четвъртита масичка. След като приключим с работата, за която ни е повикал, Живков обикновено ни задържаше на вечеря. В столовата се настанявахме пред една дълга маса. Той — от едната страна, ние (двама или трима души) — срещу него. През цялото време Живков се интересува (както винаги в подобни случаи) какво ново има, какво се говори. А аз неволно си представях колко самотно и скучно протичаха неговите вечери, а също закуската и обяда, когато трябваше да се храни сам в тази голяма столова с безкрайно дългата маса…

През тези години той продължаваше да бъде все така непроницаем. С нарастваща тревога наблюдавах как се засилваше неговата самоувереност и непреклонност, поведението му на едноличен господар на партията и държавата.

Сред интелигенцията и младежта недоволството прерастваше в неприкрита опозиция. Подхранваха я разочарованието, растящото недоверие към партията и лично към Живков. Извърши се един голям обрат: до преди няколко години най-широки слоеве от народа виждаха в лицето на Живков гаранцията, че нещата ще се оправят, че трудностите ще се преодолеят. За тази вяра в Живков спомагаха преди всичко мерките за повишаване на жизненото равнище, предприемани по негова инициатива. Както и многобройните му речи и доклади, в които настояваше за извършване на преустройство, чертаеше нови хоризонти, ратуваше за социална справедливост, сипеше огън и жупел срещу нередностите и безобразията, срещу корупцията, срещу погазването на законността и други прояви, които накърняваха интересите и достойнството на гражданите. Тези документи, постановки и заклинания, непоследвани от необходимите дела и положителни резултати, както и засилването на депресивните мерки постепенно подкопаваха Живковия авторитет. В управлението и едноличната власт на Живков хората започнаха да виждат главната спирачка по пътя към промените, първопричината за провала и задълбочаващата се криза.

3

На 11 март 1985 г. в Москва се проведе пленумът на ЦК на КПСС, който трябваше да избере нов генерален секретар на партията на мястото на починалия Черненко. Решението на пленума очаквахме с нетърпение, а и с известна тревога. Симпатиите клоняха към М. С. Горбачов, втория човек след Черненко. Млад и енергичен политик, с него се свързваха перспективите за преодоляване на застоя, за промяна и динамизиране на съветското политическо и държавно ръководство. Живков изчакваше избора сравнително спокоен. Той беше най-добре и достоверно осведомен за хода на нещата благодарение на информацията, която получаваше от нашия посланик в Москва Димитър Жулев. „Моите по-специални отношения с България — пише Горбачов в своите мемоари — до голяма степен се изградиха под въздействието на личните ми приятелски отношения с Жулев, първи секретар на Пазарджишкия окръжен комитет, а по-късно посланик на България в СССР“.^[258]

Вестта за избирането на Горбачов за генерален секретар на ЦК на КПСС вдъхна големи надежди. Той беше политик от друга генерация, най-младият член на Политбюро. Известни бяха изключително високите оценки на Маргарет Тачър и на западната преса при посещението му във Великобритания начело на съветска парламентарна делегация. Бях го виждал веднъж — през септември 1984 г., когато се честваше 40-годишнината на социалистическата революция в България.

Още на същия пленум Горбачов в кратката си реч формулира като стратегическа линия ускоряването на социално-икономическото развитие и усъвършенстването на всички страни на живота на обществото. Още тогава прозвуча необходимостта от решителен поврат към интензификация на народното стопанство и усъвършенстване на икономическия механизъм, от задълбочаване на социалистическата демокрация и социалистическото самоуправление, от разширяване на гласността в работата на партийните, държавните и обществените организации. Тези идеи бяха доразвити, обогатени и изложени в разгърнат вид на априлския пленум на ЦК на КПСС (1985). Те получиха по-нататъшно развитие на XXVII-ия конгрес на КПСС (февруари 1986). Така постепенно се формираше новият политически курс, който влезе в историята с името „перестройка“.^[259] Идеите, развити от Горбачов, и особено тези за новото политическо мислене, за гласността и задълбочаването на демокрацията, за необходимостта от преустройство получиха силен отзвук и широка поддръжка сред нашата общественост, а също и в останалите социалистически страни. Те дадоха тласък на реформаторските сили и действия. Перестройката се схващаше не просто като промяна, а като дълбоки качествени изменения във всички сфери на обществения живот, като решително освобождаване от оковите на тоталитаризма.

4

Избирането на М.С. Горбачов начело на КПСС постави Тодор Живков в нова, много по-сложна ситуация. Той трябваше да реши множество проблеми, които се отнасяха непосредствено до двустранните ни взаимоотношения — особено в областта на икономиката. България ще продължава ли да получава евтиния съветски нефт и останалите суровини — и в какви количества? Още преди избора на Горбачов съветското правителство — главно поради икономически трудности — беше започнало да намалява суровините, които внасяхме от СССР. Как ще бъде в бъдеще? Ще се получават ли поощрения за селскостопанските произведения, които изнасяхме в Съветския съюз, както беше при Брежнев? За една икономика, насочена предимно към СССР, това бяха въпроси от жизнено значение.

Не по-малко важен за Живков беше и въпросът за личните му взаимоотношения с новия съветски ръководител. Ще продължава ли — както преди — да получава политическа подкрепа? От това в най-голяма степен зависеше успехът на провежданата под неговото ръководство политика, зависеше и съдбата на собствената му власт. Какви ходове да предприеме, за да се установят по-близки отношения с Горбачов?

Смятам, че отношението му към Горбачов и перестройката премина през три фази. Първата — обхваща времето до към края на 1986 г. Втората — до към средата на 1987 г. И третата — от т.нар. Юлска концепция (1987) до освобождаването на Живков (10 ноември 1989).

31. ПЪЛНА ПОДКРЕПА НА СЪВЕТСКАТА ПЕРЕСТРОЙКА

1

Още в самото начало Тодор Живков прие положително новия съветски ръководител и оказа публична подкрепа на неговия политически курс. В нашите вестници, по радиото и телевизията ежедневно се даваше обстойна, най-подробна информация за новите процеси в Съветския съюз, за новите постановки и начинания на Горбачов. Изобщо Живков и българското ръководство даваха множество доказателства, че Горбачов и новият му курс срещат пълно разбиране и подкрепа в България.

През тази първа фаза Живков се ползваше с доверието и симпатиите на Горбачов. Неслучайно в България беше първото му официално посещение в социалистическа страна след избирането му за генерален секретар. През юни 1985 г., на връщане от официално посещение в Корейската народнодемократична република и Монголия, Живков каца в Москва. Там той подписва „Дългосрочна програма за научно-техническо сътрудничество между НРБ и СССР за периода до 2000 г.“ Живков е награден е най-високия съветски орден — „Ленин“. Лично Горбачов му закачва ордена на ревера. „Щастлив съм, че получавам ордена от Вас“, подчертава Живков.

По време на приема на XXVII-ия конгрес на КПСС (февруари 1986) именно на Живков беше предоставена думата да приветства от името на чуждестранните гости новоизбраното партийно ръководство.

2

По време на срещата им през юни 1985 г. Живков реши да прибегне до по-особен ход: да връчи лично на Горбачов материал, в който да изрази своята тревога за тежкото състояние на социалистическата общност. В него откровено да посочи нейни основни недъзи и да предложи стъпки за излизане от това положение.

Един ден Живков ни връчи готов проект — „Съображения по някои основни проблеми в развитието на реалния социализъм“. Поръча ни да внесем необходими уточнения и допълнения. (Много по-късно научих, че проектът е бил подготвен под ръководството на Емил Христов, секретар на ЦК и председател на Съвета по управлението при Държавния съвет). Документът правеше силно впечатление със своята критичност и откровеност. Никога преди това не бях чел и не бях слушал (и то от самия Живков) такъв анализ с толкова тревожни констатации за състоянието на реалния социализъм и на социалистическата общност.

В тези свои „Съображения“ Тодор Живков поставяше четири групи въпроси: (1) за икономиката и научно-техническия прогрес; (2) за обществените закони и тяхното спазване; (3) за политическата система и необходимостта от нейното преустройство и усъвършенстване; (4) за СИВ и интеграционните процеси между страните, членуващи в тази организация. „Истината е, пишеше Живков, че общо в икономиката, в производството и развитието на технологиите ние вървим след капиталистическата система и в тези области тя продължава да ни превъзхожда“.^[260] Вместо да се опираме напълно на обективните закономерности, да ги превърнем в наши съюзници, ние се борим срещу тях с цялата сила на нашия административен и партиен апарат. Защото обективните закони съществуват независимо от нашата воля и желание, както е казал Ленин, „те действуват без да искат разрешение от началството“. Темата за обективните обществени закони беше станала любима Живкова тема, обаче в „Съображенията“, които връчи на Горбачов през юни 1985 г., нямаше нито дума за един кардинален въпрос: причините за пренебрегване на обективните обществени закони. А те се криеха в самата същност на сталинисткия модел на социализма, в установената еднолична власт, на която бяха присъщи субективизмът и волунтаризмът (приемащи и крайни форми на произвол). Като се премълчаваше или пренебрегваше тази първопричина, Живковите тревоги се превръщаха в най-обикновени и тривиални констатации, без никаква действена сила. По същия начин звучи и изразената от Живков тревога за това, че „научно-техническият прогрес не е залегнал в основата на нашето планиране, ценообразуване, кредитиране и финансова политика, не е в основата на инвестиционния процес и на материалното стимулиране“.

„Проблем, който не може да не ни тревожи — отбелязва Живков, — е натрупаното през последното десетилетие социално напрежение. Това все повече поставя на изпитание осъществяването на ръководната роля на комунистическата партия. Това напрежение намира различен израз в социалното и политическото поведение на някои слоеве на работническата класа, на младежта и интелигенцията в социалистическите страни“. От тази вярна констатация Живков обаче прави — както последвалите събития показаха — недотам верния извод: „Особеното в тези явления е, че протестът е насочен не толкова против социализма, колкото против нарушаването на неговите принципи, не толкова срещу социалистическата власт, колкото срещу лошите, порочни методи на управление. Той не е насочен срещу комунистическите партии, а срещу грешките в тяхната политика“.

В своите „Съображения“ Живков засегна и въпроса за мястото на партията в управлението: „не сме решили въпроса за премахване на грубото вмешателство на партийните органи в работата на стопанските и държавни звена (к.м. Н.Я.). Това намалява отговорността на тези звена и неизбежно принизява ръководната роля на партията като политически авангард на общественото ни развитие“. Откровени и остри бяха констатациите на Живков за СИВ и развитието на интеграционните процеси между страните, членуващи в тази организация. „Със своите действия и със своя стил на работа сега СИВ фактически работи против социализма, вместо да бъде един от решаващите фактори на развитието и укрепването на социалистическата общност. В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала бъчва“.

В заключение Живков предлага да се разработи нова, научнообоснована стратегия на страните от социалистическата общност. „За разлика от предишните етапи, в които при повратни моменти се променяха само тактическите подходи, отделни структури, отделни ръководни органи и лица, сега обсъждането на основните тенденции и потребности на нашето развитие като социалистическо общество трябва да доведе до формирането на нова стратегическа платформа.

Без да изпадаме в песимизъм, можем да кажем: ако нашите партии закъснеят с изработването на такава глобална платформа (к.м. Н.Я.), изоставането ни до края на века ще бъде непреодолимо.“

Несъмнено в тези „Съображения“ се съдържат доста верни констатации. Дългогодишният политически опит и нюх позволиха на Живков да прецени доста трезво състоянието на общността, да й постави сравнително точна диагноза. Колкото до неговата песимистична прогноза, с която завършва посланието до Горбачов, времето я потвърди по много no-драстичен начин.

3

Спрях се по-обстойно на този документ, защото е много показателен и за състоянието на реалния социализъм, и за създалите се взаимоотношения в социалистическата общност. Не ми е известен подобен документ на някой от колегите на Живков по това време.

От друга страна, той показва степента, до която Живков беше достигнал в осъзнаването на тревожните явления не само в една или друга социалистическа страна, а във всички страни от социалистическата общност. Каква забележителна траектория в еволюцията на самия Живков — от 1968 г., когато той пръв постави въпроса за необходимостта от интервенция в Чехословакия, за да бъде смазано с военна сила движението на реформаторите; през 1983 г., когато остана глух към позициите и опитите — макар и плахи — на Андропов за промени в реалния социализъм; до средата на 1985 г., когато вече смело разкриваше редица крайно тревожни явления в социалистическата общност и убеждаваше Горбачов в необходимостта от общи усилия за тяхното преодоляване!

Какви бяха главните подбуди на Тодор Живков да подготви и връчи на Михаил Горбачов тези свои „Съображения“? Не може да се каже, че тревогата, изразена от Живков, е преди всичко поза, за да се хареса на Горбачов. Не, Живков беше действително разтревожен от положението в СИВ, в нашите социалистически страни, от растящото изоставане от капиталистическите държави. С този свой ход Живков първо искаше да покаже, че той, който вече десетилетия стои на кормилото на една държава, вижда и разбира в какво тежко положение се намира социалистическата общност и в какви особено трудни условия се налага на Горбачов да ръководи КПСС и Съветския съюз; и второ, по този начин той не само излизаше насреща на Горбачов като негов съмишленик, но и показваше готовност към практически действия за промяна.^[261]

Този ход на Живков не се оказа обаче много сполучлив, като се знае болезненото честолюбие на Горбачов, факт е, че тези „Съображения“ и проблемите, които бяха поставени в тях, изобщо не са ставали предмет на разговор между двамата.

4

В края на октомври 1985 г. Михаил Горбачов, придружен от Раиса Максимовна, кацна на летище София. Пристигна начело на съветска делегация за участие в Политическия консултативен комитет на държавите — участнички във Варшавския договор. Той беше приел и поканата на българското ръководство да остане след това два-три дни на официално посещение в България.^[262]

На 22 октомври 1985 г. сутринта в Бояна се откри съвещанието на Политическия консултативен комитет. Начело на делегациите бяха партийните ръководители на страните. Интересът към съветската делегация се подсилваше от това, че Горбачов беше за първи път неин ръководител. Българската делегация се водеше от Живков. От Кабинета участвувахме двамата с Горан Горанов. Ние бяхме работили по речта на Живков. В нея се нанасяха поправки до последния момент преди да бъде произнесена.

Съвещанието премина традиционно, с публично изразена подкрепа на инициативите на СССР в полза на мира и разоръжаването. Новото се прояви след приключването на официалното съвещание. По предложение на Горбачов се състоя — за пръв път от дълги години — закрита среща на генералните секретари. За нейното провеждане научихме малко преди да свърши заседанието на ПКК. В последния момент Живков ми поръча да присъствувам и да си водя подробни бележки.

Срещата се състоя в Бояна, в кръглата зала за заседания. Тя беше специално оборудвана за случая от съответните хора. Зад кръглата маса седнаха Ярузелски, Горбачов, Чаушеску, Живков, Хусак, Кадар и Хонекер. Трябваше да записвам основните мисли на изказващите се и да бъда максимално точен. („Ех, другарю Живков — мислех си тогава — защо те послушах преди 30 и кусур години, повярвах ти и се отказах от курса по стенография?!“).

Пръв взе думата Горбачов. Той обоснова необходимостта от нов курс на СССР — към ускоряване на социално-икономическото развитие на страната, а също за преустройството на взаимоотношенията на СССР и КПСС със страните и партиите от социалистическата общност по посока на установяването на напълно равноправни отношения. Засягайки положението в международното комунистическо движение, Горбачов подчерта, че „то преживява трудни времена. На компартиите още им предстои да осмислят съвременния процес и да разработят новия курс… не бива да се драматизират разногласията. Не трябва да се обиждаме, когато комунистите критикуват соцстраните. Най-често става така, че ние в края на краищата признаваме правилността на тази критика и се стремим да поправим това, което ни е било посочено. Не трябва да се очаква, че комунистите навсякъде само ще ни хвалят и ще бъдат във възторг от нас… Международното съвещание не е актуално. Трябва да се търсят други форми на общуване… Да се уважава самостоятелността на компартиите, които и да са те“.^[263] Тези постановки отричаха патернализма, господстващ дотогава в международното комунистическо движение, внушаваха промяна, говореха за ново мислене.

Този ден в Бояна, около кръглата маса се състоя откровен разговор, какъвто отдавна не е бил провеждан. Най-силно впечатление със своята критичност, откровеност и задълбоченост ми направиха изказванията на Кадар и Ярузелски. Те изразиха голямата си загриженост от икономическото, политическото и социалното положение в техните страни. Хонекер не изневери и този път на своя безпочвен оптимизъм. А Чаушеску не се отказа да чете нотации в своето пространно изказване, излизащо далеч извън пределите на приетия регламент. За разлика от останалите участници Живков не чете. Говори доста разпалено за проблеми, които се решават у нас и за някои явления в социалистическата общност. Използва редица моменти от документа, който беше връчил на Горбачов през лятото. Словото на Живков беше изпратено с ръкопляскания.

За съжаление аз не разполагам с информацията, в която — на повече от 40 страници — бях изложил основните моменти от изказванията на всички участници.^[264] Самият факт, че ръководителите на нашите страни се срещнаха да обменят откровено мисли по въпроси, които ги вълнуваха и засягаха съдбата на реалния социализъм, сам по себе си беше доста знаменателен.

5

През този ден и половина, който Горбачов посвети на България (24 и 25 октомври), станаха сърдечни срещи с него, бяха изразени взаимни братски чувства на двете партии и двата народа, изказани бяха пожелания за нови успехи.^[265] На всички тези изяви беше дадена голяма публичност. В Партийния дом се състоя среща на Горбачов с членовете и кандидат-членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Срещата заема важно място в този преломен етап, започнал през 1985 г., и в по-нататъшното развитие на взаимоотношенията между двете страни, двете партии и двамата ръководители. Ала изказванията на Горбачов и Живков не станаха достояние на обществото. Те останаха неизвестни дори за членовете на ЦК. (Част от протокола беше публикуван през 1996 г. в сп. „Ново време“.)

На срещата двамата ръководители говориха за основните проблеми, които се решаваха в СССР и в България. Отново бяха изказани силни думи за дружбата между двете страни и народи. Засегнати бяха и основни проблеми, които стоят за разрешаване пред двете партии и страни. Горбачов отново изложи своите виждания относно пътя на преустройството и демократизацията на съветското общество.

Ако се спирам на тази среща, то е главно за да маркирам три момента от изказването на Горбачов. Първият се отнася до един американски документ, за който разказа Горбачов на срещата: „Интересен документ. Те (американците — Н.Я.) са оценили и считат, че има големи трудности в социалистическия свят и трябва да използват този шанс. Замисълът е такъв: социализмът днес е неприемлив за капитализма и империализма, първо, като алтернативна социална сила, тъй като той предлага друго, което отрича капитализма, и второ — като съвкупност. Това е интересно. Оттук изводът: трябва да отслабим социализма, и сега е най-удобният момент, защото има трудности. И работата не е в това да бъде откъсната ог социалистическата общност или от Съветския съюз една или друга страна. Не, работата е в това, да създават постоянни източници на напрежение в социално-икономическото развитие в една или друга, а още по-добре — едновременно в няколко страни, за да може ресурсите и енергията на Съветския съюз и на другите социалистически страни да бъдат погълнати вътре в социалистическия свят и да бъдат развързани ръцете на империализма на цялата международна арена, да бъдат укрепени неговите позиции. Такъв е замисълът.“ Тези думи на Горбачов хвърлят повече светлина върху тактиката и стратегията на САЩ и техните съюзници към нашите страни през този период, върху ролята на този външен фактор за задълбочаване на трудностите и в края — за краха на социализма. По-добре и по-пълно те разкриват и замисъла на предприетата срещу България масирана кампания във връзка с атентата срещу папата, а също и на натиска, упражняван върху нашата страна с обвиненията за участие в наркотрафика и за незаконна търговия е оръжие.

Вторият момент се отнася до бъдещите ни взаимоотношения. „Аз вчера казах на първите секретари — съобщи Горбачов в своето изказване пред Политбюро, че проблемите на социалистическите страни са собствени проблеми на Съветския съюз. И ние се надяваме, че и проблемите на Съветския съюз за другаря Живков и за другите другари са също собствени проблеми. Колкото по-силен бъде Съветският съюз, толкова по-силни ще бъдете Вие, другарю Живков. Това е диалектическа, неразривна, органическа връзка! Все пак приоритет в решаването на тези въпроси има политическото ръководство, политическото решение, да не свеждаме нашите отношения — и двустранни, и вътре в СИВ — до елементарни похвати. Както се казва, приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари. (к.м. Н.Я.)“^[266]

Интересно е да се отбележи, че Горбачов излага тази нова философия след като в своето слово Живков беше развил тезата за сближаването на България със Съветския съюз. „Ние — каза Живков — както знаете, в България от 1956 г., когато се направи изправяне на нашия курс и на сериозни отклонения и деформации, провеждаме линия на сближение със Съветския съюз — сближаване политическо, сближаване икономическо, сближаване във всички сфери на нашето развитие. Този курс и сега се провежда. И аз вярвам, че новият генерален секретар на ЦК на КПСС ще се съгласи в следващия етап този курс още повече да се развива (к.м. Н.Я.). Искам да подчертая, че това е качествено нова постановка на една социалистическа страна към Съветския съюз — курс на сближение. Вярно е, че ние не си поставяме задачата да станем XVI-та република на Съветския съюз, защото това не е в интерес на Съветския съюз (само заради това ли?! — Н.Я.). И не е необходимо. Но то има огромно значение за нас.“^[267] Прави странно впечатление, че Горбачов говори на срещата доста общо за отношенията между Съветския съюз и другите социалистически страни. Още по-странно е, че нито дума не казва във връзка с постановката за сближаването на България със Съветския съюз, нито пък отговаря на доста пряко поставения от Живков въпрос. Мълчанието на Горбачов нито се дължи на недоглеждане, нито пък може да се смята за случайно. То е многозначително. Естествено е Живков да бъде вече нащрек…

Ето, в тази нова философия: „Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари“, която Съветският съюз започва да прилага в отношенията си със социалистическите страни, е ключът за обяснение на много от процесите, които се развиха през следващите години в социалистическата общност. А за страна като нашата с отворена икономика, насочена главно към Съветския съюз, тази философия беше с тежки последици — главно в икономически, но и в политически план. Съветският съюз отказваше да бъде повече доставчик на евтини суровини за соцстраните. Тази промяна е една от причините, които подтикнаха Живков да засили търсенето — и в Западна Европа, и в Япония, и в други капиталистически държави — на нови източници на суровини и пазари, на нови технологии. Тук трябва да се търси отговор и на въпроса: защо отношението на Живков към Горбачов и перестройката започна постепенно да се променя в отрицателна посока. Разбира се, въпросът за тази еволюция във възгледите и отношението на Живков е много по-сложен. Причините далеч не се изчерпват с променените условия в икономическото сътрудничество. Но и те имат своето определено място при обяснението на този процес.

И третият момент, който не може да бъде отминат с мълчание, се отнася до тъй нар. възродителен процес. Живков информира Горбачов за причините, довели до акцията за преименуването на турското население в България. Във връзка с оказаната съпротива при тази акция той изтъкна: „Ние си даваме сметка, че това няма да стане лесно. Но изненади няма да има, не се притеснявайте. Прояви на отделни личности има, пишат, създават отделни групи, организации. Сега ще има един процес и всички ще ги осъдим на смърт“ (к.м. Н.Я.).^[268] Излишно е да подчертавам колко безапелационно звучат тези думи в устата на един държавен глава, който признава, че не съдът ще прецени вината и размера на наказанието — колкото и голямо, колкото и тежко да е извършеното престъпление — а той, Живков, си е присвоил това право!

6

Най-силната, най-ярката подкрепа на Горбачов и на новия курс Живков изрази на XXVII-ия конгрес на КПСС. Това беше първият партиен конгрес, организиран и проведен от новия съветски ръководител. Конгресът утвърди и доразви основните положения на новия курс, в който централно място заемаха въпросите за ускореното социално-икономическо развитие на СССР, за повече социализъм и демокрация, за прекратяване на студената война и пълно ядрено разоръжаване, за изграждане на общ европейски дом. Това бяха цели и постановки, които внасяха съвършено нови акорди в политиката на Съветския съюз — и вътрешна и международна. Те трябваше да осигурят „второе дихание“, глътка въздух на реалния социализъм, да създадат благоприятни външни условия за ускоряване развитието на социалистическите страни.

За конгреса (6 февруари 1986) замина българска делегация начело с Живков. Придружавахме го аз и стенографка — явно той имаше намерение да работи през конгресните дни.

Конгресът се проведе в Големия Кремълски дворец. В препълнената зала настроението беше по-особено, атмосферата — някак си по-тържествена. Присъстваха многобройни чуждестранни делегации. Чувствуваше се, че новият вятър, който беше започнал да духа в КПСС и СССР, е проникнал и тук, в конгресната зала, че този конгрес ще бъде израз не само на приемственост. Той беше призван да внесе нещо съществено ново, граничещо с „прекъсване на непрекъснатостта“. Основания за такива очаквания имаше предостатъчно. Новият съветски ръководител се беше вече изявил откъм най-добрата си страна: енергичен, с нови идеи и богато политическо въображение (а впоследствие — колко жестоко и безпощадно е времето! — се оказа до голяма степен един дърдорко!), търсещ вътрешни ресурси и фактори за ускоряване развитието на социалистическата система. След срещата на Горбачов с Рейгън, която се оценяваше тогава като историческо събитие, на международната арена беше възникнал „духът на Женева“. А декларацията на Горбачов — месец преди партийния конгрес — за поетапно до пълно ликвидиране на ядреното оръжие в целия свят през близките 15 години, която имаше силен световен отклик, още повече беше повишила неговия авторитет.

Хилядите делегати и гости в залата слушахме с голямо внимание и изключителен интерес обстойния доклад на Горбачов. Той чете през целия ден. Новите постановки, анализите и оценките се посрещаха с разбиране и пълно одобрение от присъстващите. Мисълта, че сме в началото на дълбок поврат, вдъхновяваше и въодушевяваше. В пълен унисон с атмосферата и историческия момент Живков тук, от трибуната на конгреса, в своето приветствие отправи до делегатите, до комунистите, до всички съветски хора думи на братска подкрепа. А неговият пламенен призив: „Так держать, братушки!“ възпламени залата. Тези думи бяха израз на солидарност и поддръжка на Горбачов, на политиката, която той провеждаше. Два месеца след конгреса на КПСС Живков го оцени като „историческо събитие в развитието на социалистическия свят“.^[269]

В конгресните дни Живков — благодарение и на своето приветствие — стана център на особено и дружелюбно внимание. По време на почивките около него се струпваха делегати да го поздравяват.

7

В предпоследната вечер на конгреса Живков се срещна с Горбачов. След това не каза и дума за разговора между двамата, нито пък даде да се разбере какво беше действителното му настроение.

В Москва Живков на няколко пъти диктува на стенографката. Той нахвърляше канавата на встъпителното си слово за предстоящия Тринадесети конгрес на БКП. Наблюдавах го как в президиума, слушайки изказванията на делегатите на XXVII-ия конгрес на КПСС, от време на време си записваше нещо на листчета, които прибираше в джоба. Хрумваха му мисли и идеи, с които да обогатява словото. А аз, през по-голямата част от времето на конгреса, оставах да работя върху нахвърленото от него.

Още в Москва Живков беше решил да направи у нас две важни кадрови промени. Първо, да смени министър-председателя Гриша Филипов с Георги Атанасов. И второ, да постави Никола Стефанов на мястото на Милко Балев като началник на Кабинета. Живков обаче нищо не спомена за тези предстоящи кадрови промени — дори и пред Филипов, който го придружаваше в Москва като член на делегацията.

Щом пристигнахме в София, до мен достигнаха слухове, които ме засягаха най-непосредствено. Щял съм да отивам на работа в Института по социология като негов директор! Докато бяхме в Москва, там се развихрил кадрови кадрил. Един от засегнатите се оказа проф. Величко Добриянов, който по решение на Секретариата на ЦК беше освободен като директор на Института по социология. Очевидно някому беше изгодно да се разиграе такъв кадрил, за да има свободно директорско място — евентуално за мен. И този „някой“ вече се беше погрижил да ме настани на това място! Секретарят на ЦК Емил Христов ме срещна по един от коридорите на Партийния дом и ме поздрави — „ако трябва да се вярва на слуховете“ — за новата длъжност. Явих се при Живков и го уведомих за плъзналите слухове. Озадачи ме неговата реплика: „Защо да не отидеш?!“ (А бях с него в Москва десетина дни — и нито дума по този въпрос!) Защо е дал съгласие да ида на работа в института — стана ми ясно след няколко дни. Отказах решително: „Ако бях десетина години по-млад…“ Наближавах седемдесетте и бях с разбито сърце. Нямах нито сили, нито желание тепърва да се заемам със сложното положение в Института. И още нещо твърде важно: моето съгласие можеше само да потвърди злонамерените слухове, че аз съм инициаторът за освобождаването — и то по най-брутален начин — на досегашния директор. А дали цялата тази игра не целеше просто да се намери модус — как да бъда освободен от Кабинета? Затова добавих спокойно: „Другарю Живков, ако трябва да напусна Кабинета, предпочитам да се пенсионирам. Имам идеи и научни планове, ще ги осъществявам вкъщи“. В началото ми отвърна уклончиво: „Добре, ще видим. Сега отивай в Панчарево.“ (Бях сформирал екип за работа върху неговото „Встъпително слово“). Отвърнах му, че чакам окончателен отговор. „В такова душевно състояние не бих могъл да работя спокойно.“ Изтъкнах още един аргумент: „Ако желаех да стана директор, щях да подготвя почвата за това — щях да използвам служебното си положение, за да злепоставям проф. Добриянов, да подхвърлям пред Вас за неблагополучия в института. Както помните, аз с такива въпроси никога не съм Ви занимавал.“ Живков ми подаде изложение от проф. Добриянов до него, в което той протестираше (с пълно основание) срещу начина, по който беше освободен, и заявяваше, че той самият многократно е предлагал да освободи директорското място за Нико Яхиел. Следователно не е било нужно да се прибягва до подобни похвати…

Както разбрах по-късно, не само сред социолозите, но и сред други обществоведи се беше създало убеждението, че причината за кадровия кадрил в Института по социология съм аз, моята амбиция да заема директорското кресло! Подбудителите и извършителите на тази злополучна „операция“ съумяха обаче да се скрият зад чужд гръб…

Живков отсече: „Добре, няма да идеш директор. Отивай в Панчарево.“ Заедно е Димитър Методиев, Любен Николов, Горан Горанов и други започнахме усилена работа за обогатяване и довършване на словото. И този път работехме като сплотен колектив. Идеите на XXVII-ия конгрес на КПСС и новата оптимистична обстановка, която се беше създала с идването на Горбачов начело на КПСС, засилваше нашето желание да бъдем в крак с времето и с новите изисквания.

Бурята обаче не беше преминала… Една сутрин Балев звъни в Панчарево. Вика Методиев, Горанов и мен. Поръчва аз да вляза преди другите. „Туй-то — си казах, — този път явно няма да ми се размине… Дисциплиниран съм, ще трябва да се подчиня.“

Оказа се друго. Балев ми съобщи, че е натоварен с нови задължения и Живков се е ориентирал към Стефанов за овакантения пост — началник на Кабинета. При предстоящите избори за Народно събрание Живков щял да предложи да ми бъде издигната кандидатурата за народен представител (с други думи, като не успя да ме изпрати в института, за да разчисти пътя на новия началник на Кабинета, сега Живков ми предлагаше съответна „компенсация“). Искрено казано, аз никога не съм смятал, че имам нужните качества за такъв — не само отговорен, но и крайно деликатен пост — началник на Кабинета! Познавах добре „правилата на играта“, известни ми бяха — толкова години ги бях наблюдавал! — най-подходящите прийоми за бърза кариера. Но те не ми подхождаха. Колкото до приемника на Милко Балев, той беше набелязан отдавна. Това бе човекът, който от години „бомбардираше“ Живков със справки, подхранваше го с „нови идеи“ — примерно за мултипликационния подход. Неслучайно Живков го смяташе за „генератор на идеи“. Очевидно тъкмо такъв сътрудник му беше необходим — особено сега, в преломен период.^[270]

Още на Десетия конгрес на БКП (1971) Никола Стефанов беше избран в ЦК като кандидат-член. Впоследствие с благословията на Живков — за да добие практически опит, той стана зам.-председател на Комитета по печата, а след това — на Държавния комитет по наука и технически прогрес. По-късно мина на работа в ЦК като заместник-завеждащ, а после завеждащ-отдел „Наука и образование“. Един случай тогава ми направи силно впечатление. Когато Стефанов възглави отдела, той се наблюдаваше от Огнян Дойнов като член на Политбюро и секретар на ЦК. Живков възложил на Дойнов да му представи разработка по проблеми на научно-техническия прогрес и по-специално — за бариерите, които стоят пред иновационния процес, и какво е необходимо, за да се ускорят научните и технически постижения и тяхното прилагане в практиката. Дойнов — каквато беше практиката в ЦК — възложил на Стефанов отделът да започне подготовката за необходимите справки и други материали. Във връзка с това Стефанов организирал т.нар. „мозъчна атака“. Поканил наши видни учени и ръководители на научни и производствени звена на свободен, откровен разговор по тези проблеми. Стенограмата на разговора беше подвързана в два обемисти тома. Изключително интересна. В нея се съдържаха много горчиви истини, казани открито, без замазване, за реалните трудности по пътя на научно-техническия прогрес; правеха се ценни предложения, отнасящи се до науката, техниката, производството, управлението. Изобщо една богата основа за искания от Живков материал. Вместо да предаде стенограмата на Дойнов, за да получи по-нататъшни указания, Стефанов я занесъл лично на Живков. Той извикал Дойнов и ядосан му казал: „Момче, ето виж как се работи! По този начин се работи, а не в кабинета да се измислят нещата!“

Издигането на Никола Стефанов за началник на Кабинета не беше изненада за нас, сътрудниците в него. Живков от няколко години го подготвяше за този пост. Макар да беше зав.-отдел, Стефанов още тогава беше започнал да идва редовно заедно с нас на „сутрешното кафе“, присъстваше на други наши сбирки, всички се държахме с него като с член на нашия колектив. Живков го приобщаваше, школуваше го.

И когато Милко Балев ме уведоми за смяната на караула, аз — както го потвърдиха последвалите събития — допуснах капитална грешка! Не се оттеглих от Кабинета, не помолих да бъда освободен. Защо не го сторих?! Нали знаех, че двамата с Никола Стефанов няма да можем да мелим брашно? Много неща в неговото поведение, в начина му на мислене, в неговия характер не ми допадаха. Съвсем естествено беше да помоля да бъда освободен. Не го направих. Имах, разбира се, сериозни основания за това.^[271]

Никола Стефанов постъпи на работа в Кабинета в обстановка, когато ставаше все по-очевидно, че голяма част от народното доверие в партията, в нейната политика е пропиляно. Сега Живков разчиташе на възможностите му — както вече изтъкнах — „да генерира идеи“. Но колкото и големи да биха били способностите на Стефанов, колкото и „безумни“ да биха били предлаганите от него идеи, нищо вече не можеше да спаси тоталитарната система. За да се промени системата, се искаха не само идеи, а и дела, които да влязат в противоречие с тоталитарните порядки и едноличния режим. Нещо повече — които да ги отрекат! Явно такава цел Живков не си поставяше…

С идването на Стефанов начело на Кабинета се установи нов ред на работа. Дотогава всеки един от нас, помощниците, получаваше съответните указания, поръчения, бележки по даден материал лично от Живков. Направо на него докладвахме нашите въпроси. Сега всичко се концентрираше в ръцете на Стефанов. От него получавахме указанията, на него обикновено се докладваха и представяха нашите материали.

Въпросът не беше в това, че по този начин всички ние се превръщахме от помощници на Живков в помощници на Стефанов. Работата беше много по-сериозна: между нас и Живков се поставяше бариера! Първо, когато Стефанов ни възлагаше от името на Живков да разработим даден проблем в такъв и такъв дух, с такива и такива виждания, ние нямахме възможност да разберем кое точно е изискване на Живков и кое — на Стефанов. Второ — и това беше по-важно, — нямахме възможност при получаването на указанията да изкажем наши възражения или собствени виждания по диктуваните от Живков постановки, както беше по-рано. И трето, бариерата, която Живков издигна между нас и него в тези най-критични години, стесни изключително много обхвата на взаимните ни контакти, достъпа му до по-богата и разнообразна, а може би и по-достоверна информация, до различните оценки и виждания. Неизбежно се промени характерът и съдържанието на „сутрешното кафе“. Бяхме повиквани много по-рядко, тъй като на Живков му беше необходим предимно Стефанов, за да обсъжда с него проблемите и да възлага задачите. А и самият Живков не ни предразполагаше към по-свободни разговори: с видимо нетърпение, а понякога и с недоволство изслушваше неприятните информации или критичните бележки, които все по-рядко и по-предпазливо му поднасяхме. И всичко това — тъкмо в годините, в които най-вече беше необходимо да се говори и да се спори без задръжки, да се изказват най-различни, дори противоположни мнения и становища, да се търсят с колективни усилия най-верните отговори на възникващите въпроси.

8

И така, след десетилетия съвместна работа в Кабинета ние се разделяхме с Милко Балев. Имах на разположение достатъчно време да го опозная сравнително добре. Бях свидетел на неговото развитие, на възходящата му политическа кариера, на неговата драма. Не бих желал нито превратностите на времето да ми попречат да гледам на нещата с трезв поглед, нито пък да се превърна в съдник. Сега е най-лесно да се хулят хората, да се приглася на тези, които инсценираха процеса срещу Живков и Балев. Смехотворните обвинения срещу тях и в частност срещу Балев можеха да бъдат сътворени само от хора, изпълняващи политическа поръчка.

През годините винаги съм бил лоялен към него, бил съм коректен, никога не съм се опитвал да му подливам вода. Уважавах неговата съпруга — Мария Балева, добър и опитен архитект, скромна, която никога не парадираше с общественото положение на своя съпруг. Балев просто пред очите ми претърпя удивителна метаморфоза. Скромен, дори прекалено свит ремсов деец — такъв го помнят неговите приятели и колеги през първите години след 9 септември 1944 г. След като стана първи помощник на Живков, той започна постепенно да се променя — и тонът му се обогати с нови нотки, и държанието му придобиваше нови черти. Ставаше все по-самоуверен, по-напорист, понякога дори рязък и безцеремонен. На Седмия конгрес на БКП (1958) беше избран за кандидат-член на ЦК, а на следващия — за член на ЦК. През юли 1979 г. стана секретар на ЦК, а през 1982 г. — и член на Политбюро. Продължи да бъде и началник на Кабинета до 1986 г., когато Стефанов пое тази функция. Живков гласуваше най-голямо доверие на Балев, който беше добре информиран и за предстоящи ходове, вкл. по кадровите въпроси. Това се набиваше в очите. Защото Първият спазваше стриктно един принцип: да споделя свои мисли по даден въпрос, по един или друг ход, който беше решил да предприеме, само с този сътрудник (или сътрудници), когото е натоварил да работи по него. Много пъти по държанието на Балев с един или друг отговорен човек, аз можех да се ориентирам за истинското отношение на Живков към същия — дали предстои да бъде издигнат или пък скоро ще му се види сметката. Живков умееше да не издава истинските си чувства към ръководните политически и стопански кадри, към даден деец на науката, изкуството и пр. При срещи с някой от тях (вкл. с тези, към които беше проявявал своята неприязън и пред нас) той биваше много приветлив, шегуваше се, смееше се. Балев не можа да овладее това умение, но беше станал своебразно отражение на Живков, негова сянка и рупор, негова десница. А и на Живков му беше необходим човек предан, амбициозен, но не чак дотам, че да е готов да мине през неговия труп. Действително Балев беше безкрайно лично предан на Живков, когото силно и искрено уважаваше. Това предопредели и неговия по-нататъшен път.

Известно е какво огромно количество произведения ни е оставил Живков. За тяхното публикуване отговаряше Балев. Те се съставяха, оформяха и редактираха с неговото непосредствено участие. Балев влагаше голямо старание, дори страст в тази дейност. Разполагаше с изключително богат архив от материали и снимки на Живков. Издирваше протоколи с негови изказвания при отдавнашни посещения в окръзи, околийски комитети, като кмет на София и т. н. Разполагаше с фотоархива на УБО, а и той беше станал страстен фотограф. Много пъти съм се удивлявал на безупречния ред, в който Балев държеше стенограмите с непубликувани речи, с изказвания, доклади и докладни записки на Живков — за няколко минути намираше необходимия материал.

Пред нас „на кафето“ почти никога не е докладвал своите въпроси. Както се и полагаше на началник-кабинета, той или оставаше сам при Живков след нашето излизане, или пък влизаше сам при него. Явно нито въпросите, които му докладваше, нито указанията, които получаваше, бяха за пред чужди уши.

Когато ЦК се премести в Партийния дом, Балев се настани в доста неуютна стая, но с едно огромно предимство: намираше се точно срещу кабинета на Живков. Това му даваше възможност да се среща и да разговаря с много от тези, които чакаха да бъдат приети от Живков. А и тези, които излизаха от срещата си с Живков често бяха канени да се отбият при него. По такъв начин той получаваше информация за водените разговори. И на свой ред информираше Живков за реакцията и настроението на тези, които току-що са били при него.

Балев беше поел линия да превъзнася Живков — без задръжки и без мярка. Това негово поведение не правеше добра услуга нито на единия, нито на другия. Присъствал съм на срещи на Балев с чуждестранни политици. Имаше няколко традиционни теми. Но главното винаги се въртеше около Тодор Живков — неговите заслуги при организирането и провеждането на Априлския пленум (1956), неговата политическа прозорливост, уменията му като ръководител, теоретическата му задълбоченост… Разбира се, за това не трябва да бъде упрекван само Балев. Той просто изпълняваше по-усърдно (а може би и прекалено усърдно) това, което тоталитарната система и едноличната власт изискваха от всички нас — хората на ръководна работа.

Всъщност сред разнообразните дейности на Балев две бяха приоритетни. Първата, невидимата — активно да подпомага Живков във формирането на мнение и оценка за кадрите (вкл. за членовете на Политбюро и секретарите на ЦК). Това беше във висша степен отговорна и деликатна дейност — изискваше достоверна информация както за деловите качества, така и за предаността на кадрите към Априлската линия (т.е. към Живков). От тази оценка зависеше кой, кога и как да отпадне, да бъде изпратен в глуха линия, или да бъде издигнат на още по-отговорна работа.

Втората приоритетна функция — да разпространява и популяризира Живковите постановки и разработки, да формира образа му на велик политик и теоретик. Откровено казано, всички от неговото обкръжение и висшата номенклатура сме плащали в една или в друга степен данък на тази „пропагандна дейност“. Но при Балев тази задача беше основна грижа, там бяха насочени основните му сили. Превъзнасянето на Живков се бе превърнало в смисъл на неговото съществуване.

Метаморфозата, която Балев претърпя през тези години стигна дотам, че в интерес на кариерата той си развали отношенията с приятели, с някои от които бе близък още от нелегално време. И сега ми е ужасно болно, когато трябва да разровя една колкото срамна, толкова и тъжна история, свързана със самоубийството на Неделчо Ганчовски. Ганчовски е един светъл образ на човек и комунист, запазил докрай своята честност и чистота. Бе близък сътрудник на Георги Димитров до последните дни от живота му. След това работи на различни отговорни места, за да завърши живота си като ръководител на „Партиздат“. Автор е на два тома спомени за Димитров, на няколко хубави книги за свои бойни другари, а също с размисли и наблюдения. С Балев са били толкова близки, че докато бил ерген, той често идвал да се храни у Неделчо. (Тези подробности научих от Валентина, съпругата на Неделчо. От това ми стана още по-тъжно и — щях да кажа — и още по-непонятно, ако не знаех, че промяната в отношението на Балев към Ганчовски далеч не беше в онези условия единично явление…) Впоследствие приятелските чувства на Балев се изпариха. Знаех, че се познават, работили са по едно и също време в ЦК. Но че са били много близки — просто не можех да си го представя, като помня как беше започнал да говори по адрес на Ганчовски. Дори го обвиняваше, че злоупотребявал с положението си на ръководител на партийното издателство, за да „пробутва“ свои произведения. Така лесно ли се обръща гръб на близък приятел, на боен другар? Оказва се че да, тъй като това го изискваха тоталитарната система и режимът на едноличната власт, изискваше го нашият фанатизъм…

Не съм разговарял нито с Ганчовски, нито с Балев по този въпрос. Не ми е известно дали помежду им е имало някаква лична разправия. Познавам добре Ганчовски. От него лъхаше доброта, благост. Не допускам той да е давал повод поради лични причини за настъпилата промяна. При това никога не съм чувал от него някакво оплакване по адрес на Балев. Но защо се стигна до неприязън и ненавист? Смятам, че дълбоката причина е свързана с отношението към Георги Димитров. Както личи и от двата тома спомени за него, които Ганчовски издаде, той най-искрено благоговееше пред Димитров. А това влизаше в противоречие с линията, която Живков беше поел — да се принизяват и омаловажават неговото място и значение за партията, за страната. През какви ли не митарства е трябвало да премине Ганчовски, за да може да издаде (макар и орязана) книгата си за Димитров. Принудили го да съкрати или изобщо да махне някои работи, или пък да ги промени. Отишъл на компромис, само и само книгата да види бял свят. В последния момент, когато е била вече отпечатана, в печатницата дошли хора от МВР и прибрали неподвързаните екземпляри.

На един от пленумите на ЦК (3 и 4 октомври 1973) по повод посещението на Брежнев в България и водените с него разговори в резиденция „Воден“, Тодор Живков говорил за Георги Димитров в критична светлина. Понеже преценил, че Живков в своето слово хвърля камъни в чужда градина и се опитва да принизи неговата роля, Ганчовски взел думата и, говорейки за Димитров, дал по същество отпор на отправените критични бележки.^[272] Това разгневило Живков. В заключителното си слово той директно и обстойно разкритикувал позициите на Ганчовски, като не пропуснал да напомни за собствените си заслуги при изправяне на допуснатите от Димитров грешки по македонския въпрос. След пленума Балев беше разярен. Ганчовски искал да компрометира Живков и други подобни. И реакцията на пленума била много отрицателна спрямо Ганчовски. По това време Неделчо беше силно депресиран. И нещастието се случи. Отишъл сам на вилата и не се завърнал. Намерили го прострелян. Оставил прощално писмо, което следователят и прокурорът отворили и прочели пред Евгени и Живко, двамата сина на Неделчо. След това обаче писмото изчезнало. Синовете не могат да си спомнят точното му съдържание, имало е преди всичко указания какво да се прави с бащините ръкописи. Очевидно в него са се съдържали и неща, които са накарали някого да го задигне, да го скрие или унищожи. Валентина Ганчовска смята, че писмото е попаднало в ръцете на Балев. За нещастието, което беше сполетяло семейство Ганчовски, научих още сутринта от Балев при пристигането ми в ЦК. Той вече знаеше.

Валентина Ганчовска направи много опити да открие прощалното писмо на съпруга си. Напразно! Тя се беше обърнала и към мен с молба да говоря с Милко Балев, да му кажа, че има такова писмо, тъй като е било прочетено пред децата и че в акта за смъртта се цитирали три изречения от писмото. Предадох на Балев молбата на Валентина. Той ме отряза: „Няма никакво писмо!“ И досега то не е върнато на семейството.^[273]

Това е само щрих от печалната действителност на „хуманното общество“, което изграждахме в името на един светъл идеал.

Балев набра много ненавист и в партийните среди, и сред кръговете на интелигенцията. Отрицателното отношение към него се формираше още по времето, когато беше само началник на Кабинета. Когато беше издигнат за секретар на ЦК, а сетне и за член на Политбюро неговото държание стана по-агресивно. Той влезе в остри конфликти с журналисти, социолози, историци, с представители на художествено-творческата интелигенция. Държеше се безцеремонно и арогантно. А стремежът му да подражава на Живков, да бъде негов говорител, прекалените му усилия да го величае — всичко това се превърна в опасен бумеранг. Установил съм следната закономерност: щом даден политик започва да подчинява своята политическа дейност на собствените си лични интереси, той винаги стига до груби деформации, до политическа и нравствена деградация. Престават да имат стойност такива явления като приятелство, другарство, морал, толерантност. На преден план излизат сметкаджийството, комбинаториката, интригата.

В годините на перестройката Милко Балев остана сляп към обективно назряващите промени в изпадналите в криза тоталитарна система и еднолична власт. Той дори и в решителните дни и часове около 10 ноември 1989 г. продължи да стои на крайно консервативни позиции.

9

След завръщането си от Двадесет и седмия конгрес на КПСС Тодор Живков пристъпи и към смяната на Гриша Филипов като министър-председател. На 20 март 1986 г. се състоя пленум на ЦК на БКП. На него Филипов беше избран за секретар на ЦК на партията, а Георги Атанасов — бъдещият ръководител на Министерския съвет, за член на Политбюро, като беше освободен от поста секретар на ЦК. На същия пленум членът на Политбюро Йордан Йотов, главен редактор на в. „Работническо дело“, стана секретар на ЦК. Той щеше да отговаря за идеологическата и културната сфера.^[274] Създаде се доста куриозно положение: двама секретари на ЦК (Йордан Йотов и Стоян Михайлов), наблюдаващи едни и същи сфери и отговарящи за един и същи кръг проблеми. И същевременно Михайлов, който завеждаше и идеологическия отдел на ЦК, щеше да бъде подчинен непосредствено на Йотов, който беше и член на Политбюро. Когато в ЦК бяха възстановени комисиите към Политбюро, Йотов стана и ръководител на Комисията по духовните и идеологическите въпроси, в която участваше и Михайлов. Впрочем подобна, дори и по-куриозна ситуация беше създадена и по въпросите на международната политика. Петър Младенов като министър на външните работи, беше и член на висшия орган на партията — на Политбюро. Същевременно в ЦК на партията през тези години имаше още двама души и две структури, които отговаряха за външната политика: секретарят на ЦК Димитър Станишев и членът на Политбюро и секретар на ЦК Милко Балев. Първият завеждаше и отдела на ЦК „Външна политика и международни връзки“, а вторият беше председател на Комисията по външна политика към Политбюро. Балев беше същевременно зам.-председател на Комисията по външна политика при Държавния съвет (с председател Петър Танчев, ръководителя на БЗНС), а също председател на Комисията по външна политика към Народното събрание. Тази подредба, която показва колко сложни и преплетени бяха взаимоотношенията във висшия ешелон, дава и по-пълна представа за явлението „партия-държава“. Същевременно тя говори и за „умението“ на Живков да осигурява взаимен контрол в една или друга важна сфера на държавната политика.

Същия ден (20 март), в който се състоя пленумът на ЦК, след обяд беше открита Дванадесетата сесия на Народното събрание. Георги Атанасов стана новия председател на МС, пое изпълнителната власт в особено трудно за страната икономическо и политическо положение. Той принадлежеше към по-младото поколение членове на партийното ръководство. Историк по образование, преди да премине на партийна работа беше извървял пътя на деец на Комсомола: секретар на ВУЗ-овския комитет на Софийския университет „Климент Охридски“, първи секретар на Градския комитет на Комсомола в столицата, първи секретар на ЦК на Комсомола, Атанасов дълги години завеждаше отдел „Наука и образование“ в ЦК на партията. За да добие по-голям държавнически опит, по инициатива на Живков той беше изпратен в Плановия комитет за първи зам.-председател, а след това стана председател на Комитета за държавен и народен контрол. Атанасов се ползваше с доверие сред партийните кадри, умееше да работи с тях. Като сравнително млад деец, той беше издигнат за секретар на ЦК и завеждащ-отдел „Деловодство“ на ЦК, т. е. отдела, който обслужваше непосредствено Политбюро и Секретариата на ЦК и в който бяха съсредоточени решенията и документите на ЦК, вкл. най-поверителните. Когато на „сутрешното кафе“ Живков сподели намерението си да предложи Атанасов за министър-председател, той подчерта, че разчита на него да внесе партиен стил в работата на правителството.

Пред новото правителство се изправиха обаче много трудности, някои от тях непреодолими. Трудности, които идваха от структурата на нашата икономика и нейната ниска технологична база, от новите условия на икономическо сътрудничество със СССР и от безпомощността на СИВ. Усилията да се стабилизира икономиката биваха сериозно подкопавани и от порочния стил на работа, установил се в ЦК. Имам предвид, от една страна, постоянното, понякога безцеремонно вмешателство на Живков в делата, които бяха от компетентността на правителството. Особено неговата невъобразима активност по посока на извършването на безкрайни реорганизации — създаването на асоциации вместо министерства и стопански обединения; след това образуването на асоциации от нов тип; разтурянето на икономическите министерства и създаването на свръхминистерство на икономиката — една много тромава и бюрократична структура начело със Стоян Овчаров. От друга страна, по икономическите и кадрови въпроси в народното стопанство правителството биваше подлагано на натиск особено от страна на Гриша Филипов. Макар и освободен като министър-председател, той запази голяма власт в областта на икономиката и социалната политика. Освен член на Политбюро и секретар на ЦК, което му предоставяше силни позиции в решаването на партийните и държавните дела, той стана и председател на комисията към Политбюро по социално-икономическите проблеми. В нея се подработваха важни въпроси в тази област; формираше се мнение за работата на министър-председателя, на министрите. Там се предрешаваха и основни кадрови въпроси в областта на народното стопанство. Моята работна стая през последните две-три години се намираше на втория етаж на партийния дом, непосредствено до работния кабинет на Филипов. Срещу неговата врата имаше наредени столове за посетители. По цял ден се изреждаха да чакат министри, директори на обединения (асоциации), предприятия и други, които Филипов привикваше при себе си.

По-късно Живков се преориентира при обмислянето на ходове и решения към Стоян Марков, първи зам. министър-председател, а след това — към новоизгряващата звезда Петко Данчев, когото той към края на своето „царуване“ дори гласеше за нов ръководител на правителството. Постоянното вмешателство в работата на Георги Атанасов и на ръководеното от него правителство създаваше напрежение. Нарушаваха се както единоначалието, така и колективността в работата на правителството. Продължаваше при това порочната практика — работата на силовите министерства и въпросите на външната политика да бъдат извън обсега на МС. Често пъти се е налагало министър-председателят да бъде превърнат в безгласен изпълнител на взети другаде решения или пък в обикновен диспечер. Авторитетът му биваше открито подкопаван с неслучайни разговори за появило се недоверие към него, за неговата предстояща смяна. Неизбежно се стигна и до конфликти с Живков. А що се отнася до суперминистерството на икономиката смятам, че при съществуващата свръхцентрализация и монопола на държавната собственост не беше по силите не само на Овчаров, но и на който и да е, да се справя успешно с поставяните задачи. С Овчаров преди това бяхме работили известно време в Кабинета. Той беше секретар на комисията по научно-технически прогрес при Политбюро. След това стана зам.-председател на Държавния комитет по наука и технически прогрес. Изявяваше се като културен и мислещ, спокоен, улегнал човек. Беше много добре информиран по въпросите на биотехнологиите и на други перспективни области на технологичната революция. Като министър на суперминистерството и вече кандидат-член на Политбюро той започна да проявява прекалена самоувереност и необоснован оптимизъм. Хвърлянето му след 10 ноември 1989 г. в затвора беше политически мотивирана репресивна мярка.

През последните две-три години от личната власт на Живков нито на Политбюро, нито на който и да е от висшия ешелон — въпреки разработения през юли 1987 г. „нов модел на социализма“ и нескончаемите реорганизации — не беше ясно как да се излезе от задълбочаващата се икономическа криза.

Георги Атанасов се оказа последният министър-председател на България в епохата на Живковата лична власт. И въпреки активното му участие в промяната на 10 ноември 1989 г. той стана по-късно изкупителна жертва в съдебен процес, съшит с бели конци.^[275]

10

Тринадесетият конгрес на БКП започна в голямата зала на НДК в същия ден — 2 април, на който беше открит преди тридесет години Априлският пленум на ЦК на БКП. Съвпадението не беше случайно. И предишни партийни конгреси бяха насрочвани нарочно през месец април. Този път съвпадението, не само в месеца, но и в началния ден на двете събития — беше доста символично.

Конгресът се провеждаше съвсем скоро след XXVII-ия конгрес на КПСС. Очакваше се на него да бъдат обсъдени новите идеи и постановки, съобразени с нашите конкретни условия. „Както ви е известно — заяви Живков още в началото на своето встъпително слово — на Двадесет и седмия конгрес на КПСС присъстваше и наша партийна делегация. Ние се върнахме от Москва вдъхновени, с още по-голяма решителност да продължим линията на социалистическото изграждане в България, да извършим на дело историческия прелом, с който сме се заели и ние (к.м. Н.Я.), за да изведем България в челните редици на човешкия прогрес“. В центъра на работата на конгреса, заяви Живков, „ще бъдат проблемите на развитието на страната през следващите петнадесет години, последните години от нашия бурен и велик двадесети век“. Става дума за „исторически прелом“, за „преустройството, което започнахме“, за „коренни промени“ в икономиката, в политиката, културата и начина на живот, в управлението, във всички области на живота, за „обновителните процеси“ у нас. Тези перспективи той свързваше главно с научно-техническата революция. Живков беше започнал да залага все повече на самоуправлението — главно във връзка с новия Кодекс на труда. На самоуправлението, като „нова историческа крачка по пътя на превръщането на трудовия човек и колектив от обект в субект на социалното управление“. В случая се касае според Живков за постепенен преход от „власт в името на народа“ към „власт чрез самия народ“. По този начин „ние навлизаме в нов етап от развитието и разгръщането на социалистическата демокрация“.^[276]

Колкото и много да разчиташе Тодор Живков — и сега, и през следващите три години — на самоуправлението, то далеч не отговори и не можеше да отговори на неговите очаквания. Главно и преди всичко поради това, че провъзгласеното самоуправление (и на трудовия колектив, и на „самоуправляващите се стопански организации“, по-късно и на „самоуправляващите се териториални единици“) не можеше да се изявява като действително самоуправление в условията на здраво вкоренената крайна централизация и на господството на командно-административната система. Каквито и стъпки да се предприемаха за даване на по-голяма самостоятелност на предприятията и на трудовия колектив, те се удряха в гранитната бариера на централизираното управление, върху което единствено можеше да функционира тоталитарната система. Освен това новият Кодекс на труда, приет от Народното събрание на 20 март 1986 г. (от конгресната трибуна Живков призова „свято да тачим и пазим нашата нова трудова Конституция“)^[277], стана обект на сериозни атаки от страна на ретроградни сили, особено когато предстоеше трудовите колективи да изберат колективните органи на самоуправление.

Колкото до формулата „преход от власт в името на народа, към власт чрез самия народ“, тя много допадаше на Живков. Той започна да си я повтаря — особено след приемането на Юлската концепция (1987). Тя създаваше илюзията за настъпваща промяна в характера на властта, фактически през тези месеци и години не се беше изменила нито природата на тоталитарния режим, нито на едноличната власт. С така лансираната формула (заимствана от изказванията на някои съветски обществоведи) само се обогатяваше лъженаучният лексикон, към който Живков проявяваше голяма слабост.

11

Тринадесетият конгрес протече и приключи с проявено пълно единодушие. Впрочем в същия дух са протичали всички конгреси след Априлския пленум. Този път единодушието беше плод и на един съществен фактор: въздействието на XXVII-ия конгрес на КПСС, изразената солидарност с неговите решения и решимостта да се извърши и у нас исторически прелом. Нищо че в своето встъпително слово Живков нито веднъж не спомена името на съветския лидер. Ала неговото присъствие се чувстваше през всичките конгресни дни (делегацията на КПСС на конгреса се водеше от председателя на Министерския съвет на СССР Николай Рижков).

За да предотврати каквато и да е неприятна изненада на конгреса, Живков предприе и друг ход. На пленума на ЦК, който се състоя в навечерието на конгреса, взе думата Раденко Григоров. Аз вече отбелязах, че той беше един от активните участници в антифашистката борба, с две смъртни присъди, съратник на Живков още в Софийския градски комитет на БКП. Григоров вече се беше оттеглил от активна партийна работа. Като ветеран на партията, човек улегнал, спокоен и разсъдлив, той се ползваше с авторитет. На пленума Григоров се изказа много критично за допуснати от Живков грешки и недоглеждания в кадровата политика. Подобна критика той беше вече отправил на един от пленумите на ЦК, когато станаха известни злоупотребите на зам.-министъра на външните работи Живко Попов и отговорността на Мирчо Спасов във връзка с този случай. И този път никой не посмя обаче да го подкрепи. Какво последва? Когато Григоров, редовно избран от партийна конференция за делегат на конгреса, отишъл да си вземе делегатската карта, тя… му бе отказана. Живков, грубо потъпквайки демократичните принципи и Устава на БКП, еднолично беше отменил решение на партиен форум, за да всее страх у делегатите. Григоров не беше допуснат в конгресната зала.

Малко преди откриването на конгреса Живков предприе още един ход. По негово лично указание бе арестуван Георги Вутев. Бивш генерал в Държавна сигурност и близък приятел на Милко Балев, Вутев се ползваше с доверието на Живков. Беше му поверена кадровата работа в Министерството на външната търговия. През последните две-три години в касата на Живков се трупаха сигнали и документи срещу Вутев за някои негови действия в разрез със закона. Той обаче не бързаше да им даде ход, изчакваше удобен момент. И той се появи буквално преди началото на конгреса. Арестуването на Вутев падна като гръм от ясно небе. И той, както Григоров, не можа да се възползва от делегатската си карта.

Двата случая бързо станаха широко известни. Те предизвикаха тягостно впечатление в партията и в конгресната зала. Тринадесетият конгрес на БКП се оказа последният партиен конгрес, организиран и проведен под ръководството на Живков.

32. „ОБЩО, ОСОБЕНО И ЕДИНИЧНО“

1

След първоначалното екзалтирано „Так держать, братушки!“ отношението на Тодор Живков към перестройката постепенно се променяше. Към първите съмнения, примесени с повишена бдителност и недоверие, започнаха да се прибавят зле приглушени критични и дори отрицателни нотки. Истината е, че много от действията на Горбачов в икономическата област взеха сериозно да накърняват нашите икономически интереси. Бюрокрацията в СИВ с нищо не се променяше към по-добро. Освен това нямаше го очакваният от Живков и българското ръководство отпор на социалистическите страни и особено на СССР на разюзданата клеветническа кампания срещу България във връзка с атентата в Рим. Липсваше и очакваната подкрепа срещу заплахите на Турция по повод на „възродителния процес“. Всичко това не можеше да не породи силно недоволство у Живков. На всичко отгоре, вече се усещаха последиците, предизвикани от гласността и от стъпките за демократизиране на съветското общество. Политиката на Горбачов през този период намираше широка подкрепа в съветското общество, тя получи добър прием и в България. В съветските средства за масова информация и особено в сп. „Огонeк“ и в. „Московские новости“, които се превърнаха в мощни глашатаи на перестройката, се разкриваха потресаващи, неизвестни дотогава факти за сталинските репресии, а и за потъпкването на човешките права след Сталин. Публикуваните в СССР материали, които заклеймяваха сталинизма и тоталитарните порядки, имаха силен отзвук и в нашата страна. Те пробуждаха позаспалата съвест на българските интелектуалци; повдигаха много въпроси, които имаха отношение към характера на управлението и у нас; внасяха смут, особено в средите на комунистите. Това, което ставаше в Съветския съюз, криеше силна потенциална заплаха: то можеше да се превърне в заразителен пример.

Последваха и ответни мерки. В нашата преса — и най-вече в официоза в. „Работническо дело“, взеха да понамаляват по размер или изобщо да липсват официални съобщения за заседания на Политбюро на ЦК на КПСС. Речи и доклади на Горбачов, на Яковлев и други съветски ръководители — преди широко рекламирани — вече се препечатваха избирателно или с големи съкращения. По същия начин се постъпваше и с други подобни съветски материали. Посочвам този дирижиран вече избирателен подход при поместване на материали единствено като индикатор за настъпила промяна в отношението към Горбачов и неговата политика. Тази промяна у Живков я чувствувахме най-добре ние, в Кабинета — от негови реплики, изказвания или недоизказани неща. Особено се дразнеше той от стила, възприет от съветския ръководител — да се спира по улици, площади, в предприятия и заобиколен от много хора да води продължителни разговори с тях. Винаги придружен от Раиса Максимовна. И всичко — предавано с часове по телевизията. Към това той се отнасяше с ирония — като към позьорство, псевдодемократичност и популизъм.

Но този стил, провъзгласеният в СССР курс към гласност и демократизация принудиха Живков да предприеме някои стъпки. Стъпки, които да покажат публично, че той е против „култовските прояви“ (негов израз), свързани с личността му. Възложи и на нас, хората от Кабинета, да му посочим подобни конкретни прояви. По негово предложение Народният дворец на културата в София престана да носи името на Людмила Живкова. Същото стана с Младежкия театър, с Конгресния център във Варна. Той предложи да се преименува и булевардът в софийския квартал „Младост“, водещ към „Камбаните“. Това предложение не бе прието (булевардът престана да се нарича „Л. Живкова“ след 10 ноември 1989). Но негова инициатива на телевизията беше казано, че трябва да се редуцират случаите на негово появяване на малкия екран, а излъчването на новините да не започва непременно с него.

По настояване на Живков честването на неговата 75-годишнина (септември 1986) мина изключително скромно. Той дори искаше изобщо да няма честване. Разказа ни, че Политбюро решило да бъде награден с трета златна звезда на „Герой на НРБ“. Той се противопоставил решително. Предложил да бъде награден само с орден „Народна република България“. Стигнало се до нещо средно аритметично — за 75-годишнината си Живков получи орден „Георги Димитров“.

През лятото на същата година се проведоха избори за Народно събрание. По телевизията показаха единствено как гласува Живков. Никой друг, нито министър-председателя, нито секретаря на дружеската партия Петър Танчев… Голяма тупурдия се вдигна по този повод. Живков се ядоса и нареди да се поправи грешката. Разтичаха се в телевизията, разтършуваха да намерят някой кадър с друг партиен или държавен ръководител, който гласува, та да го излъчат поне в последните за деня новини, но не би… не се намери и парченце лента, заснела подобно нещо.

Сещам се за още един подобен скандален случай по това време. Среща се Живков с дипломатическия корпус в Ловеч. Заведе дипломатите в Троянския манастир, където ги посрещна патриарх Максим. И телевизията пак направила гаф — снимали Живков, но не и патриарха. И пак разправии…

2

Към края на 1986 г. в София пристигна проф. Левикин — зам.-директор на Института по социология в Москва. Гостуваше на нашия Социологически институт. Познавахме се добре и между нас се бяха създали приятелски отношения. При една от срещите ни го поразпитах за хода на перестройката, за неговите очаквания. Проф. Левикин не се оказа оптимист. А и не бързаше с твърди заключения. Говори ми с нескрита ирония за (както той го нарече) „синдрома на десетилетието“. В какво се състоеше този синдром? Според него у съветските хора имало голяма боязън — те не бързали да дават оценка на ръководителя преди да преминат поне първите десет години от началото на неговата дейност. Така е било със Сталин. Станал генерален секретар на партията през 1922 година — още при Ленин, като негов верен ученик и върл защитник на ленинизма. Какво се оказало след десет години? Пълна ревизия на Лениновото учение, лична диктатура и масови репресии. А след смъртта на Сталин (1953) Хрушчов дойде в името на ликвидирането на култа към личността на Сталин и демократизирането на съветското общество. И какъв беше резултатът към 1964 г., когато беше свален? Реформите, които беше подел, спряха насред пътя. Пълно скарване с интелигенцията, която в началото го подкрепяше с големи надежди. Установена беше авторитарна власт. А какво стана при Брежнев? Той взе властта, за да премахне увлеченията и субективизма на Хрушчов и да осигури бързо развитие на Съветския съюз. Равносметката след десет години се оказа много нерадостна: фактическа реабилитация на Сталин, размах на дисидентството и репресии, застой в народното стопанство. Какво ще стане с перестройката на Горбачов? „Нека отмине десетилетието — преди да дадем оценка“ — заключи проф. Левикин.

Когато на следващия ден възпроизведох пред Живков този наш разговор, той дълго време се смя гръмогласно. Дали смехът му се отнасяше само до Горбачов и перестройката? Не се ли беше досетил той за „синдрома на десетилетието“ във връзка с нашия Априлски пленум?…

3

Най-отчетливо промяната на Живков към Горбачов и съветската перестройка пролича във връзка с Януарския пленум на ЦК на КПСС (1987) с докладчик Горбачов. По собствената му оценка, изказана в заключителното слово, „според най-строгите критерии днешният пленум е голямо политическо събитие и в живота на КПСС, и в живота на съветското общество“, тъй като „пленумът съществено придвижва партията, страната и цялото общество по пътя на преустройството“.^[278]

В доклада правеха силно впечатление анализът на перестройката като обективна необходимост — за пръв път така обстоен и многостранен, острокритичните констатации за отрицателните явления и сериозните деформации в съветското общество. И най-вече — идеите за задълбочаване на социалистическата демокрация. Категоричните постановки, че „демократизмът не е просто лозунг, а същност на преустройството“^[279], че „единствено чрез демократизацията и благодарение на демократизацията е възможно самото преустройство“^[280], че „само така може да се открие простор пред най-могъщата съзидателна сила на социализма — свободния труд и свободната мисъл в свободна страна“^[281], че по-нататъшното демократизиране на съветското общество става „неотложна задача на партията“^[282] разкриваха неразделната взаимна връзка между демократизирането на обществения живот и преустройството, неотложната необходимост от преодоляване на всякакви авторитарни форми на управление в обществото, заело се да изгражда социалистически начин на производство и социалистически начин на живот.

4

Януарският пленум на ЦК на КПСС ме свари в Хисаря, където бях на лечение. След няколко дни се върнах в София. Още в първия ми работен ден — в началото на февруари — участвах в „сутрешното кафе“ при Живков. Щом седнахме, той поръча на Никола Стефанов да ни запознае с документа. Какъв документ? Стефанов подава една папка на Горан Горанов. Той започва да чете на глас (в подобни случаи Горанов изпълняваше тази функция). Материалът се оказа докладна записка на Живков до Политбюро на ЦК на БКП по повод на неотдавна проведения в Москва Януарски пленум на ЦК на КПСС. Слушам внимателно и напрегнато. Знам, че Живков ще поиска да му кажем бележките си.

Главно върху два момента се поставяше ударението. Докладът на Горбачов се оценяваше високо и се декларираше солидарност с КПСС в борбата за преустройство. Същевременно се критикуваха основни положения в него — къде по-явно, къде неявно: нищо не се казвало за ролята на работническата класа, без която не е възможно преустройството; в противовес на постановките на Горбачов за кадрите и необходимостта да бъдат подменяни, когато изостават от изискванията, се подчертаваше, че БКП се отнася с доверие към кадрите, стреми се не да ги подменя, а да изменя обективните условия, в които работят; нищо не се казвало за мястото и ролята на научно-техническата революция.

И второ, надълго и нашироко се умуваше върху философските категории — общо, особено и единично. С каква цел? Главно за да се „докаже“, че задачите по преустройството, поставени от Горбачов, не стоят пред нас, пред БКП. Повечето от тези задачи (тук се имаше предвид преди всичко въпросът за демократизирането на обществото) ние сме решили отдавна, още след Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г.! В случая на категориите „общо, особено и единично“ беше предоставена важна защитна функция — да предпази личната власт от нежелателното и вредно влияние на съветската перестройка — особено по отношение на гласността и демокрацията!

Докато слушах Горан Горанов, проумявах, че в докладната записка на Живков изобщо се премълчаваше значението на ОБЩОТО, т.е. преустройството като ОБЩА обективна необходимост, като ОБЩА закономерност, валидна както за СССР, така и за България и останалите социалистически страни. Основният патос в този документ, неговата основна насоченост беше по същество противопоставяне на БКП на КПСС.

Човешкият мозък има удивителната способност за минути и секунди да решава задачи, за които и на свръхмощния компютър ще е необходимо десеторно повече време. Сега се създаваше такава именно ситуация. След като материалът беше прочетен, Живков ме попита в упор: „Нико, какво е твоето мнение?“ По време на четенето напрегнато се стараех да систематизирам бележките си. Знаех, че моето мнение няма да му бъде приятно. Налагаше се да бъда ясен, аргументиран и тактичен. Накратко ще възпроизведа по памет казаното тогава. В началото зададох въпроса: „Нужно ли е нашата партия да излезе с подобен документ?“ И си отговорих категорично — „да“. И се обосновах защо. В доклада на Горбачов се поставят въпроси, които надхвърлят пределите на Съветския съюз. Те засягат всички социалистически страни. И не може една партия като нашата, която също е тръгнала по пътя на промяната, да не вземе отношение към кардиналните постановки, които се съдържат в този доклад. Най-трудното ми предстоеше тепърва: да посоча антигорбачовската насоченост на документа, тенденциозното акцентуване върху единичното, специфичното, което води до разграничаване от КПСС, както и да аргументирам тяхната несъстоятелност. Позволих си да попитам: „Не разбирам защо — след като в докладната записка се подсказва, че онези принципи и ценности, в името на които нашата партия проведе Априлския пленум през 1956 г., сега фигурират и като официална политика на КПСС — защо тогава подлагаме на критика доклада, в който те се прокламират и защитават? Това е нелогично.“

Моето изказване получи подкрепата на Люто Божев и Горан Горанов. Горанов наблегна именно на това, че няма основание и смисъл да се конфронтираме с КПСС. Другите колеги мълчаха (Димитър Методиев отсъстваше).

Живков не направи никакъв коментар. Нареди на Н. Стефанов да ми даде екземпляр от документа и ми възложи да го преработя според вижданията, които бях изложил. Веднага щом се преместихме в общата стая, в която се събирахме помощниците, Стефанов, побеснял, се нахвърли върху нас тримата, особено срещу мен, че сме били правели заговор срещу него. Заявих: „От 38 години, откакто съм помощник на Живков, съм смятал за свой дълг да казвам това, което мисля. И така ще постъпвам винаги, докато съм тук, независимо дали ти се харесва, или не“.

Колкото до „заговора“ — имало ли е такъв и срещу кого е бил насочен — говорят фактите. Пръв ни напусна Люто Божев — той живееше с огромни душевни катаклизми в последно време, напълно обезверен. Накрая заболя от рак и набързо го разви. Аз пък бях изгонен година по-късно. Скоро след това под някакъв „подходящ“ предлог беше изхвърлен и Горан Горанов.

5

Тодор Живков одобри всички поправки и съкращения, които му предложих, и документът беше публикуван в новата си редакция.^[283]Много по-късно научих, че вариантът на „Съображенията“, който беше прочетен в Кабинета, е бил вече обсъждан в заседание на Политбюро и одобрен от него! Бях доста озадачен от тази позиция на Политбюро. Единствен Стоян Михайлов изказал критични бележки — главно против текстовете, които създавали внушение за разграничаване от политическия курс на КПСС.^[284] В изказването си пред Юлския пленум на ЦК на БКП (1988) Михайлов отбеляза по повод на „Съображенията“: „За щастие пасажите, които създаваха впечатление за разграничаване от КПСС, в публикувания текст на Съображенията отпаднаха."^[285]

Тези пасажи обаче не бяха нито случайни, нито пък с тяхното отпадане нещата се промениха. Колкото повече перестройката в СССР се развиваше по възходяща линия и водеше до демократизиране на обществения живот, толкова повече Живков променяше своето отношение към нея и прибягваше до стъпки и решения за разграничаване от курса, провеждан от Горбачов. В тези свои действия, които бяха вече израз на определена линия, той имаше подкрепата на Политбюро.

32. НОВ МОДЕЛ НА СОЦИАЛИЗМА В БЪЛГАРИЯ

1

През февруари 1987 г. в Москва беше организиран международен форум за бъдещето на света и оцеляването на човечеството. На него бяха поканени учени, хора на изкуството и други интелектуалци от цял свят. Състоя се и кръгла маса на международното движение „Екофорум за мир“, на което бях един от учредителите. Кръглата маса се ръководеше от проф. Иван Фролов, тогава главен редактор на съветското списание „Коммунист“.

Това все още беше златният период на съветската перестройка, към която световната общественост проявяваше огромен интерес. В Москва дойдоха над 900 интелектуалци от всички краища на планетата. Там се запознах с видния американски учен Джон Кенет Гълбрайт, със съветския академик Примаков (бъдещият министър на външните работи на Руската федерация), срещнах се с бразилския професор Кандидо Мендес, председател на Международния съвет по социални науки към ЮНЕСКО. Център на особено внимание през всичките дни на форума беше акад. Андрей Сахаров, който неотдавна, по инициатива на Горбачов, беше се завърнал от Горки в Москва след няколкогодишно изгнание заради своята дисидентска дейност.

В дните на форума в българското посолство се състоя среща, на която Владимир Живков, от името на фондацията „Людмила Живкова“ поднесе на акад. Лихачов като дар за Съветския фонд на културата няколко редки книги. Тогава именно по време на срещата журналистът Атанас Атанасов, който отговаряше за кореспондентското бюро на „Работническо дело“ в Москва, ми разказа много загрижен, че сред съветските хора се е създало убеждението, че в Румъния, ГДР и България средствата за масова информация отразяват най-слабо съветската перестройка в сравнение с останалите социалистически страни. И се смята, че това не е случайно.

В края на форума имаше прием в Големия Кремълски дворец. Членовете на Политбюро и секретарите на ЦК на КПСС бяха сред чуждестранните участници. При нас, българите, дойде Вадим Медведев, тогава секретар на ЦК и един от най-близките съратници на Горбачов. Спирайки се при отделните другари, той стигна и до мен. Знаехме се отдавна, още от времето, когато беше ректор на Академията за обществени науки при ЦК на КПСС. Спря се, запита ме за впечатленията ми от форума. След това прояви интерес — какво правим в България, какви въпроси решаваме. Казах му, че започнахме да правим преустройство, ще преустроим всички области на обществения живот. Той ме изслуша доста иронично, със скептична усмивка и накрая каза многозначително: „А, значи се преустройвате…“

Когато се завърнах от Москва, влязох при Живков и му разказах за моите московски впечатления и разговори. Знаех, че от древни времена вестоносците на лоши новини не оцеляват. Освен това от месеци вече чувствах, че към мен се проявява недоверие… През януари 1987 г. по решение на Секретариата на ЦК трябваше да замина за Париж, за да информирам френските другари за решенията на ХІІІ-ия конгрес на БКП и политиката, която провеждаме. Подобни емисари бяха предвидени и за други западни компартии. Извика ме Бойко Димитров, зам.-завеждащ Международния отдел на ЦК и ми съобщи, че е съгласувано с французите да замина на 22 януари. Представи ми подробна програма за престоя ми в Париж. Убеждаваше ме да приема френското предложение — беседата ми да бъде публикувана като статия в сп. „Революсион“. Реших да съгласувам с Живков някои въпроси, които щях да засегна при срещите ми в Париж. Когато му съобщих за предстоящото ми заминаване, той остана доста изненадан. Каза, че ще ме повика. След два дни Бойко ме покани отново и ми съобщи, че… френските другари били много заети и молят посещението ми да се отложи. За мен нямаше съмнение, чия е била инициативата за този ход… А моят разговор с Живков изобщо не се състоя.^[286]

Независимо от всичко това реших, че след завръщането ми от Москва трябва да бъда откровен с Живков. Споделих моите впечатления от форума и се спрях специално на срещата ми с Медведев. Подчертах, че не ми хареса неговата реакция. Явно у съветското ръководство е създадено отрицателно мнение за нашата политическа линия и отношението ни към перестройката. След този разговор нашата преса, радиото и телевизията започнаха по-обстойно да отразяват процесите в СССР. Това имаше голямо значение за собственото ни обществено-политическо развитие и за формирането на общественото мнение у нас. Медведев беше поканен в България. Дойде в началото на август, малко след като беше утвърдена т.нар. Юлска концепция. С него се водиха продължителни разговори.^[287]

2

След публикуването на „Съображенията" на ЦК на БКП по повод на Януарския пленум на ЦК на КПСС кълновете на взаимното недоверие между Тодор Живков и Михаил Горбачов взеха да избуяват. За разлика от отношенията на Живков с всички предишни съветски ръководители — Хрушчов, Брежнев, Андропов, Черненко, от които той неизменно получаваше публична подкрепа, със сегашния нещата не потръгнаха още от началото. Ето какво пише А. С. Черняев, помощник на Горбачов по международните въпроси: „С Живков отношенията не потръгнаха. И, мисля, също поради това, че като „доайен“ в социалистическото съдружие и благодарение на известни черти в характера той все се опитваше да учи Горбачов — и в теорията, и в политиката. Но, както се казва, не случи (не на того напал)“.^[288]

Действително Живков — като се започне от „Тезисите“, които му беше връчил през юни 1985 г. — многократно щеше да накърнява честолюбието на Горбачов. У Живков имаше стремеж да го поучава, да показва, че той — Живков — е не само по-опитен политик, но и по-силен теоретик. Този стремеж подчертано нарасна особено когато се засили неговото критично отношение към реформаторските усилия на съветския ръководител. С това между другото си обяснявам и изключително много зачестилите по това време публични теоретически изяви на Живков. Из ЦК се шушнеше, че Горбачов заимствал много от постановките, които Живков вече е развил в речи и доклади. Но дали само с това — с честолюбието на Горбачов — следва да се обясни характерът на взаимоотношенията между двамата и развитието им? Аз вече посочих редица обективни фактори, които определяха позицията на Живков спрямо Горбачов и неговия курс. Имам предвид преди всичко новия характер на икономическите взаимоотношения между двете страни, които поставяха икономиката на България в нова, тежка и непредвидима ситуация. И второ, курсът на гласност и демокрация, който оказваше все по-голямо влияние у нас — особено сред интелигенцията и младежта. Живков добре разбираше, че въздействието на съветската перестройка продължава да се засилва.

Един от важните фактори за промяната на отношението на Живков към Горбачов беше недостатъчната яснота на политическата линия на съветския ръководител, неговият стил на управление. На Живков трябва да се признае прозорливостта, която той прояви по отношение на действията на Горбачов, на неговите лутаници, непоследователност, колебания и нерешителност, липсата на ясни стратегически виждания.^[289]Особено недоволен беше от това, че на Горбачов му липсвал общ поглед върху целите и развитието на перестройката, че решавал проблемите „на парче“, а не подчинено на цялостен модел. Много му допадна изказването на руския писател Бондарев, че перестройката прилича на самолет, който знае от кое летище тръгва, но не знае къде ще кацне. Това е вероятно една от основните причини, която подтикна Живков да разработи и предложи нов модел на социализма в България — т. нар. Юлска концепция. Тя бележи началото на третата фаза в отношението на Живков към Горбачов: той реши не само да го изпревари в осъществяването на преустройството, но и да разработи глобалните цели на това преустройство с оглед на нашата страна, а също пътищата за тяхното постигане. Това беше ловък и нестандартен „маньовър“ от страна на Живков. Чрез него той се опитваше, първо, да въоръжи партията, респ. цялата общественост с програмен документ, чертаещ стратегията на нашето социално-икономическо развитие до края на XX век и след това; второ, да укрепи своя авторитет като политически ръководител, който не повтаря до втръсване като заклинание думата „перестройка“, без да му е ясно накъде се отива, а е съумял „да я дешифрира“ и да разработи модела, към който се стремим — благодарение на това, че познава добре положението в страната и нейните проблеми и умее да прилага творчески марксизма-ленинизма към нашите конкретни условия. Трето, по този начин Живков смяташе да парира въздействието на съветската перестройка — най-вече по линия на гласността и демократизацията на обществото — в съгласие с неговото разбиране, че ние сме решили още след Априлския пленум задачите, които КПСС сега си поставя (спомнете си „Съображенията“ на ЦК на БКП по повод решенията на Януарския пленум на ЦК на КПСС и наблягането в тях не на „общото“, а на „единичното“).

Програмата, която БКП осъществяваше от 1971 г., беше поставена под миндера, без да се направи нито равносметка, нито поне преглед на нейното изпълнение, без да се обосноват мотивите, които налагат тя да бъде заменена с нов програмен документ.

3

На „сутрешното кафе“, някъде към края на месец юни 1987 г., Тодор Живков нареди на Никола Стефанов да раздаде на помощниците по един екземпляр от нов документ. По-късно стана известен като „Юлска концепция“, който пленумът на ЦК на БКП (28–29 юли 1987) обсъди и одобри.^[290] Известен е като „Юлската концепция“. Кои колеги са работили при нейното съставяне, не ми стана известно. Направи ми впечатление, че Живков нито я постави на обсъждане в Кабинета, нито пък поиска от нас бележки.

Замисълът на Юлската концепция беше да се очертаят контурите на новия модел на социалистическото общество в България, което ще бъде създадено в резултат на преустройството. Макар и да беше кабинетно творение, в нея се съдържаха силни критични констатации по отношение на нашата система, а също редица рационални предложения за нейното изменение. В концепцията се застъпваше гледището за многообразието и единството на формите на собственост, за тяхната равнопоставеност. На този възлов въпрос Живков щеше да се връща и да го доразвива и в следващи свои материали. В тях обаче не се предвиждаше развитието на частната собственост наред с другите форми на собственост. До моето излизане от Кабинета (март 1988) в разговорите, които помощниците водехме с Живков, той допускаше развитието на частната инициатива единствено в сферата на услугите, включително в търговията при реализацията на продукцията. Изказваше се рязко против частната собственост, против участието на частници в производствения процес. С това неизбежно се ограничаваше мястото и развитието на пазарната икономика и на конкуренцията.

В Юлската концепция беше поставен и въпросът за превръщане на нашето общество в самоуправляващо се — макар че всяко общество като социологическа система не може да бъде друго освен самоуправляващо се; за необходимостта от изграждането на самоуправляващи се структури, които след това ще се напълнят със съдържание. Най-голям интерес в Юлската концепция представляваше разделът, посветен на политическата надстройка и по-специално на мястото и ролята на Комунистическата партия. Особено остро се бичуваха редица недостатъци и деформации в нашата система. Посягаше се — поне на думи — на „светая светих“: на мястото на Комунистическата партия в системата на властта, макар и да не се предвиждаше многопартийна система. В документа изрично се подчертаваше, че „партията не е и не може да бъде етаж в йерархията на властта“, че тя „не е субект на властта“.^[291] Не ще и дума, с тази постановка Живков прояви голяма смелост. Не случайно тя предизвика сериозни възражения от страна на Горбачов.

В концепцията за първи път се поставяше въпросът за необходимостта от „социалистически плурализъм“ — без обаче да се разясни какво точно се има предвид. Това отвори доста работа на обществоведите.

В този обемист документ, които трябваше да даде обща представа как ще изглежда социалистическото общество след преустройството, нямаше обаче нито дума за личната власт и наложителната необходимост тя да бъде преодоляна, за демокрацията и перспективите на нейното развитие. Стоеше, разбира се, въпросът за превръщането на България в правова държава. Този въпрос многократно се поставяше от Живков особено през последния период. Включително и тогава, когато започнаха да се прилагат репресивни мерки срещу участници в неформални групи. През ноември (1987) предстоеше нов пленум на ЦК, който да доразвива Юлската концепция. В Панчарево двамата с Горан Горанов работехме върху доклада на Живков. Постарахме се да му придадем колкото се може по-конкретен характер, да стане по-прагматичен, без омръзналите на всички — и на самите нас — общи теоретически постановки. Предвидено беше да има една солидна част, посветена на превръщането на България в правова държава. И то не с общи приказки и голи пожелания, а с конкретни идеи и мерки. Във връзка с това поканихме на разговор главния прокурор Васил Мръчков. Оформиха се три постановки, на които много държахме. Едната се отнасяше до това, че всичко, което не е забранено — е разрешено. На практика това означаваше истинско разкрепостяване на хората и сериозен стимул за тяхната самоинициатива. Всяка правова държава приема това положение: щом няма закон, който да забранява дадено нещо, значи то е разрешено. Много се старахме да обосновем аргументирано това положение, но Живков му тегли кръста.

Второто положение, сполетяно от същата съдба, изискваше от правовите органи да се подхожда към гражданите е презумцията за невинност. Какво беше положението дотогава? Гражданинът можеше в хода на следствието и още до неговото осъждане да бъде третиран като престъпник и нарушител на закона. В общественото мнение се беше затвърдила представата, че човек, щом е задържан под следствие, значи е виновен. А презумпцията за невинност е едно от основополагащите положения във всяка правова държава: човек е невинен, докато съдът не докаже противното. Дори и когато е вече осъден, докато и последната съдебна инстанция не си е казала думата, към него следва да се подхожда с презумпцията за невинност.

Третата постановка мина през „ситото“: да престанем да ръководим с подзаконови нормативни актове, каквато практика беше взела широки размери. Често се получаваха просто абсурди: законът разрешава нещо, а съответният подзаконов акт — правилникът или пък разяснението за прилагането на този закон — просто го забранява или му дава съвършено друго тълкувание (ако това не е вече направено с някое правителствено постановление). А точно по това време Живков взе да прибягва все по-често до решаването на важни държавни дела с укази на Държавния съвет…

4

Колкото и да изглеждаха радикални промените, които Тодор Живков предлагаше, те далеч изоставаха от обективните потребности. И днешният, и особено утрешният ден изискваха изобщо да се разгради установената система; да се премине към действителна пазарна икономика, основана на пълноценното използване на всички форми на собственост — вкл. частната; да се установи политически и идеологически плурализъм; да се скъса с едноличния режим, като се установят демократични принципи в политическия и обществения живот върху основата на разделението на властите — законодателна, изпълнителна и съдебна; да се гарантират правата и свободите на гражданите. Всичко това означаваше Живков сам да отсече клона под себе си. Интересно противоречие: Живков неведнъж заявяваше, че иска да реформира икономиката, да преустрои обществото. Във връзка с това свое намерение той затрупваше партията и страната с доклади, докладни записки, „съображения“. В тях се стремеше ПРЪВ да издига нови идеи, нови „виждания“, да предлага рецепти за излизане от „омагьосаните кръгове“, за „развързване на възлите“. Стигна се и до Юлската концепция с „новия модел на социализма“. Четири месеца след това Живков вече ще заяви: „преустройството, което извършваме, означава коренни промени във всички области. Това е прелом, който изисква изменения в самата същност на социализма, а не само във формите, в следствията, в явленията, в които се проявява тази същност“ (всички подчертавания са мои — Н. Я.).^[292] И в същото време той искаше всичко онова, върху което се крепеше едноличната власт да остане почти непокътнато. С други думи — целта бе така да се реформира икономиката, така да се преустрои социалното управление и да се демократизира страната, така да се изведе комунистическата партия от положението й на „етаж“ в системата на властта, че едновременно… да се съхрани едноличната власт на Живков. „Дървено желязо“, както би се изразил нашият именит философ Димитър Михалчев. Това именно представляваше преустройството „а lа“ Живков. Докато се запазваше монополът на държавната собственост, монополът на комунистическата партия и монополът на марксистко-ленинската идеология, докато репресивният апарат оставаше непокътнат — за никакво преустройство, а още по-малко за някаква „смяна на системата“ не можеше да става и дума. За да се промени системата, се искаха дела, които да влязат в противоречие с едноличния режим, нещо повече, които да го отрекат!

34. НОВАТА КОНЦЕПЦИЯ В ДЕЙСТВИЕ

1

На Юлската концепция Тодор Живков възлагаше изключително големи надежди; вярваше, че това е чудотворно средство — дълго време търсено и най-после намерено — за радикалното преустройство на системата. Нейното единодушно утвърждаване от ЦК, високата оценка, която получи от изказалите се (това е „документ необикновен и в политически, и в икономически, и в идеологически, и в международен аспект“ с „революционно-преобразуваща сила“; „венец на Априлската политика на партията“; с него „е намерено огнивото, способно да изтръгне стаената в народните недра колосална творческа енергия“; проявена е (от неговия автор) „завидна смелост и честност“ и т.н. в подобен дух) даваха основания за оптимизъм.

След Юлския пленум Живков като че ли се преобрази. Приемането на концепцията му вдъхна нови сили и самоувереност, отключи неговата „революционна“ енергия. Засилиха се амбицията и нетърпението му да осъществи набелязаното преустройство. Той често повтаряше, че е в борба с времето.

Утвърждаването на Юлската концепция като програмен документ със стратегически характер даде тласък на ускореното развитие на три взаимосвързани и взаимнообуславящи се процеса:

1. Започна се трескаво разработване на нови документи, които конкретизираха или доразвиваха Юлската концепция. Извършваха се промени (структурни и персонални) в държавните и териториалните органи на управление, в отделни сфери на обществения живот, в някои атрибути на властта.

2. Недоволството и негативните оценки за политиката, партията и Живков нарастваха, обхващаха все по-широк кръг комунисти, различни слоеве на населението и особено интелигенцията. Засилваше се социалното напрежение. Появиха се неформални групи, опозиционни движения и организации като Комитета за екологична защита на град Русе, Дружеството за защита правата на човека, Клубът за гласност и преустройство. Заедно с това се засилваха репресивните мерки на властта срещу участниците в тези прояви, налагаха се силови методи за извършване на набелязаното преустройство. Живков все повече разчиташе на репресивния апарат.

3. Задълбочаваше се недоверието и взаимната подозрителност между Живков и Горбачов, между българското и съветското ръководство. Кризата на доверието щеше да се превърне в един от решаващите фактори на промяната на 10 ноември 1989 г. Вече споменах за разговорите, които Живков трябваше да води със секретаря на ЦК на КПСС Вадим Медведев. Той положи големи усилия, за да разсее опасенията на Горбачов по отношение на мястото и ролята на БКП в предлагания нов модел на социализма, за темповете и методите, с които се осъществяваше преустройството у нас. Наложи се да се срещне и с Горбачов по тези въпроси. Срещата между двамата се състоя на 16 октомври 1987 г. в Кремъл. Живков трябваше да отбие подозренията и упреците, че се бил оградил с хора, които тласкали страната към Запада, за да се превърнела България в мини-Япония или мини-Германия; че форсирал темповете на преустройството. За мен най-чудовищното — от сегашна гледна точка — в този разговор е изразената от Горбачов тревога, че в нашата Юлска концепция се предвиждало Комунистическата партия да не бъде повече главен субект на властта, че се изменяла принципната постановка за ръководната роля на партията. И това го казва тъкмо този, който — без да се допитва до когото и да било, с едно драсване на перото щеше да си позволи след 4–5 години да обяви КПСС за разпусната! Именно той отправяше към Живков въпроса — „Как е възможно без широко обсъждане в България да се извърши преустройство и в центъра, и по места, да се измени всичко отведнъж… Възможно ли е да се „прескача“ народа, да не се пита той, когато се решават такива неща? Възможно ли е всичко да става без гласност, без демократични механизми?“^[293] Тъкмо той сега поучаваше Живков, че партията била главната, решаващата сила в обществото, че преустройство без партия, демокрация без партия било невъзможно…

При срещите си с Горбачов главната цел на Живков щеше да бъде от една страна, да разсейва подозрения. От друга — да ги използва за да афишира, че се ползва с поддръжката на съветския ръководител. А всъщност по това време — както сам казва, „нямах доверието на Горбачов, следователно и на Съветския съюз“.^[294] След пет-шест години в писмо до редакцията на в. „Труд“ той ще пише: „За нашите действия следеше кадровата съветска агентура в Политбюро, в ЦК на партията, в органите на Министерството на вътрешните работи и т.н., за нашите действия ревниво следяха и над 800 души търговски и дипломатически корпус“.^[295]

Тези три взаимно свързани процеса се развиваха в контекста на непрекъснато влошаващото се икономическо положение на страната.

2

Тодор Живков винаги е бил любител на реорганизации, на сливане и разделяне на министерства, на отдели на ЦК и т.н. Не може да се отрече, че в много случаи той вярваше в необходимостта и полезността от такива промени. Често обаче бяха недобре обмислени, прибързани, а понякога — просто приумици и хрумвания. Живков прибягваше до тях, първо, за да се демонстрира голяма активност и инициативност, усет към новото и постоянно търсене на по-ефикасни структури. Много пъти поредната реорганизация се правеше без дори да се дочака ефекта от предишната. Второ, за да направи по-безболезнено набелязани кадрови промени в държавата, икономиката и партията. И трето, за да се създава у ръководителите в различните сфери несигурност и страх за по-нататъшната им съдба, с което той си гарантираше подкрепа на водената политика.

В условията на преустройството реорганизациите се превърнаха в стил на управление. Стил, съпроводен от голяма доза субективизъм. Още в края на януари 1986 г. по предложение на Живков към Министерския съвет бяха образувани три Съвета: Стопански съвет е председател Огнян Дойнов; Социален съвет с председател Георги Караманев; Съвет за наука, култура и образование (преименуван впоследствие в Съвет за духовно развитие) с председател Георги Йорданов. И тримата станаха същевременно зам.-председатели на Министерския съвет. На тези нови структури се предоставяха големи права: да осъществяват държавно ръководство на определени отрасли и сфери; да координират дейността на включените в състава им министерства, други ведомства и организации; да вземат решения, които имаха силата на актове на Министерския съвет. Редица важни министерства (на машиностроенето, на химическата промишленост и др.) бяха закрити и превърнати в обединения или асоциации. Народното събрание, естествено, освободи и съответните министри. А всъщност почти нищо не се промени в работата на тези структури — като изключим името им. А на техните ръководители се запазиха и заплатите, и всичко друго, което им се полагаше като министри…

Само след шест месеца Съветите, създадени при Министерския съвет, се оказаха ненужни и бяха закрити от Народното събрание…

През юни 1986 г. се състояха избори за парламент. В новообразуваното правителство начело с Георги Атанасов по негово предложение Андрей Луканов беше избран за първи заместник-председател на Министерския съвет. Недоверието и опасенията на Живков към него като че ли бяха минали на втори план. Но не би! Още през август 1987 г. (дни след утвърждаването на Юлската концепция) станаха нови структурни и персонални промени в МС. От името на парламентарната група на БКП докладва Гриша Филипов. „В своята съвкупност — заяви той — решенията на Юлския пленум са насочени към осъществяването на нова революция у нас“.^[296] И в името на тази революция, с решение на Народното събрание бяха закрити (освен Съветите, за което вече споменах) Държавната планова комисия, Министерството на финансите, Комитета по цените и др. Създаде се суперминистерството на икономиката и планирането начело със Стоян Овчаров. На същата сесия на Парламента бяха освободени първите заместник-председатели на МС Андрей Луканов (той стана министър на външно-икономическите връзки) и Стоян Марков. Освободени бяха и всички заместник-председатели на МС. Единствен заместник на министър-председателя стана Григор Стоичков. Тогава Живков уверяваше, че с тези промени „пристъпваме към изграждане на единен щаб на държавата (щом има революция, следва да има и щаб — Н.Я.), интегрирайки дейността на редица от досегашните органи“.^[297] На същата тази (шеста) сесия на Народното събрание (18 август 1987) беше избрана комисия за подготовка на проект за изменение на Конституцията с председател Живков. Обсъден беше и приет веднага на първо и второ четене законопроект за създаването на области като нови административно-териториални единици на мястото на окръзите.

Това беше същински маратон. На Народното събрание бяха предоставени броени часове, за да обсъди и реши такива крупни въпроси като структурата на правителството; личностите, на които трябваше да се гласува доверие за воденето на държавните дела; преобразуването на административно-териториалното деление на страната и други. Народното събрание отново се изяви като машина за гласуване. Това форсиране влизаше в разрез с духа и буквата на самата Юлска концепция, в името на която се правеха новите предложения. Светлин Русев единствен от народните представители си позволи да изрази недоволство и да постави въпроса за усъвършенстване на процедурата при подготовката, обсъждането и приемането на подобни решения — по кардинални въпроси на развитието.^[298] Чрез предлагания законопроект за създаването на областите всъщност Парламентът абдикираше от конкретното решаване на този въпрос, като предоставяше своите правомощия на Държавния съвет. А при гласуването (и на първо, и на второ четене на законопроекта) се случи нещо непредвидено. Непривично за парламент на тоталитарна държава: един депутат се осмели да гласува против! Осмели се Нешка Робева, именитата бивша състезателка по художествена гимнастика, треньорът на националния ни отбор в тази спортна дисциплина. Това беше дръзка проява, която Живков нямаше да й прости. Очернянето и клеветата щяха да я преследват…

3

Седмица след сесията на Народното събрание в пресата беше публикувано решението на Политбюро „За необходимостта от дълбоки промени в атрибутите на властта в съответствие с решенията на Юлския пленум (1987) на ЦК на БКП“.^[299] С него се целеше да бъдат премахнати някои деформации в нашия обществено-политически живот. Отменяше се досегашната практика да се поставят на публични места портретите на членовете на Политбюро на ЦК на БКП и на Политбюро на ЦК на КПСС, а също да се поставят в родните места бюстове на два пъти носителите на званието „герой“. Отменяха се манифестациите при отбелязване на официалните празници. Отменяха се званията „народен“ и „заслужил“. Предвиждаше се за кръгли годишнини да се награждават с ордени само преминалите вече в пенсия.^[300] В решението изрично се наблягаше на необходимостта „да се премахнат проявите на възвеличаване на ръководители от всякакъв ранг“ (прояви, които десетилетия бяха упорито насърчавани), а също „да се прекрати възвеличаването на ръководителите заради поста, който те заемат“. Тези изключително важни положения — израз на нов начин на мислене, като че ли не се отнасяха за личността на Живков…

Обърнете внимание на още един факт: в края на юли 1987 г. пленумът на ЦК на БКП беше утвърдил Юлската концепция, включително и новото виждане за мястото на Комунистическата партия, която не е и не може да бъде „етаж“ в йерархията на властта. И само десетина дни по-късно — не друг, а именно Политбюро на ЦК на БКП със свое решение извършваше промени в атрибутите на властта!

4

През есента на 1987 г. четирима преподаватели от Софийския университет бяха изключени от партията и изгонени от работа. Двама от тях познавах лично и уважавах. Изключени — за какво? За критични изказвания, направени на партийна конференция. Запитах се: дотам ли стигнахме? Да се налага наказание, и то най-тежкото, за изказване — не къде да е, а на партиен форум, т.е. там, където трябва да се говори свободно, без страх от възмездие? А къде останаха призивите за гласност, за нов начин на мислене? Това отново ми напомняше за зловещите години преди Априлския пленум.

Когато сутринта сътрудниците от кабинета се събрахме при Никола Стефанов, това беше темата, от която се вълнувахме всички. Не беше тайна, че разправата е станала поне със знанието на Живков.

Вече стана дума за отношението на Живков към интелигенцията. Някои автори са склонни да му приписват високомерно, дори наплевателско отношение към тази най-будна част от нашето общество. Смятам, че действителността е много по-сложна. В нито един етап от своето лидерство Живков не е подценявал ролята на писателите, поетите, художниците, артистите и другите художествени творци в обществено-политическите процеси в страната и особено в утвърждаването на неговата власт и персона. С това главно си обяснявам неговия флирт с тях, стремежът му да ги познава лично, да ги спечели и приближи, да дружи с техните най-ярки представители. За този флирт той ползваше и „ловната дружинка“, в която участваха такива личности като акад. Ангел Балевски, председател на БАН, акад. Пантелей Зарев, поетът Георги Джагаров. Стараеше се да приближи и някои по-изявени представители на научната и техническата интелигенция, макар че я мереше с по-друг аршин. Живков много държеше на ежегодните си срещи с писателите, студентите, журналистите. През последните години започна да се среща всяка година и с представители на научната и техническата интелигенция. Лично се намесваше при оформянето на предложения за ордени, за присъждане на званията „заслужил“ и „народен“, при уреждането на битови въпроси на обърналите се към него артисти, писатели и други художествени творци. Редовно посещаваше театрални представления и се срещаше с творческите колективи. Отблизо следеше и поощряваше развитието на българското кино.

Той обаче рязко променяше своето отношение и към най-талантливите творци, ако тяхното творчество ставаше критично, вместо да утвърждава и възхвалява Априлската линия и нейния „архитект“. Такъв беше случаят с Христо Ганев и съпругата му — режисьорката Бинка Желязкова, нищо че и двамата бяха изявени творци, получили безспорно признание за своите постижения. Нищо че с Ганев бяха и съпартизани. Опитите му да ги спечели, да ги приближи до себе си удряха на камък. Това бяха хора с достатъчно достойнство, за да не правят компромиси със съвестта и принципите си. Преди години в разговори в Кабинета той се изказваше за поета Валери Петров като за най-талантливия съвременен български поет. По-късно възприе съвършено друго отношение към него — бяха го информирали, че Петров бил написал поема с твърде критична насоченост към Живков, която щял да публикува след години при подходящи условия… А и някои публикувани вече сатирични поеми на поета бяха го пораздразнили доста. През 1970 година Валери Петров, заедно е Христо Ганев, Гочо Гочев и Марко Ганчев бяха изключени от Съюза на българските писатели заради отказа им да подкрепят протестна телеграма до Нобеловия комитет, във връзка с присъждането на най-престижната награда за литература на Александър Солженицин. И щяха да минат цели 14 години преди да бъдат реабилитирани. На Валери Петров му беше дадена най-после възможност да постъпи на работа в Студия за игрални филми. Инициатор за реабилитацията беше колегата ми — поетът Димитър Методиев. Присъствах на разговора му с Живков по този въпрос.

Към Тончо Жечев беше проявена истинска йезуитщина. Когато се появи неговият „Българският Великден или страстите български“ (1975) и последваха положителни отзиви по западни радиостанции, Живков го поканил на среща, поздравил го.^[301] Нашумелият автор беше удостоен с Димитровска награда. През втората половина на 80-те години Тончо Жечев беше директор на Литературния институт при БАН. Там започнаха да се плетат някакви интриги, споменаваше се името на Пантелей Зарев като бъдещ директор. Чувстваше се, че интригата набира сили! Тогава Люто Божев, сътрудник в Кабинета, приятел и голям почитател на Жечев, реши да се намеси. Уреди му среща с Живков. След това, изключително доволен, Божев сподели с мен колко радушно Живков приел Тончо, поръчал коняк (многозначителен признак за положителното отношение на домакина). Изслушал го внимателно, одобрил неговата позиция, отхвърлил категорично слуховете за предстояща кадрова промяна, успокоил го и така се разделили. Ала радостта на Люто Божев трая от ден до пладне. След няколко дни Тончо Жечев беше действително освободен от директорското място и слуховете се оказаха верни. Тончо заплати цялата тази история с инфаркт, който за малко не го отнесе…

Сега отново беше извадена секирата и се удряше с нея по непокорните. Предприетата репресивна мярка по отношение на преподавателите от Софийския университет не намери одобрение у колегите ми. Аз също бях много разстроен. Разбирах, че Живков постъпва крайно неправилно. Ядосвах се, че и този път нито Милко Балев, нито Никола Стефанов са го предпазили от такава погрешна стъпка. Прецених, че съм длъжен да споделя с колегите своята тревога. Чрез Стефанов тя непременно щеше да стане достояние на Живков. Изказах и аз недоумението си от станалото с четиримата преподаватели. Преустройството, с което сме се заели, не може да бъде доведено до успешен край без интелигенцията, без нейната подкрепа. Опасно е да се скараме с нея. Затова сме длъжни да предпазим Живков от подобни стъпки. Комунистическа партия, която загуби поддръжката на интелигенцията, е обречена. Позовах се на Италианската и Френската комунистическа партия. Първата се преустройва успешно, ползва се с доверието и поддръжката на интелигенцията и продължава да бъде първостепенна политическа сила. А какво става с Френската? По-рано в нея членуваха най-крупни творци сред елита на френската интелигенция. Сега положението е съвършено друго (само три-четири години преди това бях водил делегация на нашия ЦК в Париж, за да изучим опита на ФКП в работата й с интелигенцията и бях добре запознат с положението). Леко пренебрежителното отношение на партията към интелектуалците се съпровожда с все по-голяма загуба на влияние в обществото. Говорих доста емоционално. Бях много рязък. След няколко дни се убедих, че тревогата ми е станала достояние на Живков. На „сутрешно кафе“ той ни съобщи, че е решил да направи голяма среща с интелигенцията в Народния дворец на културата. Всички зали щели да бъдат озвучени. И накрая се обърна директно към мен: „Нико, какво ще кажеш?“ Спонтанно приветствах това негово намерение. Но такава среща не се състоя.

Едва през следващата година — на 28 февруари 1989 г., когато положението беше станало неспасяемо — Политбюро организира в Бояна среща с представители на интелигенцията. От една страна, тази среща беше доста позакъсняла. Живков — с продължаващата линия и неразумните си действия — беше успял да отблъсне значителна част от българската интелигенция, да изостри нейното критично и отрицателно отношение към партийната политика и партийното ръководство. От друга страна, срещата беше организирана не за да стане на нея свободен и откровен разговор за назрелите проблеми в общественото ни развитие и в духовната сфера. Не, тя преследваше други цели: да се натрапят на дейците на културата оформили се вече Живкови виждания и да се демонстрира публична подкрепа на партийната линия и лично на първия партиен и държавен ръководител, да им се въздейства, за да се организират предстоящите конгреси на творческите съюзи в очаквания от партийното ръководство дух. Бях решил да искам думата, за да поставя критично някои проблеми на работата с интелигенцията (близо година вече бях изваден от Кабинета). По време на съвещанието продължавах да правя допълнения в подготвеното изказване. До мен беше седнал доц. Никола Рачев. „Да нямаш намерение да се изказваш?“ Потвърдих. „Да не си луд?! Нали виждаш за какво са ни поканили? Да викаме „ура“. Оказа се прав.

5

На срещата си в Кремъл с Михаил Горбачов през октомври 1987 г. Тодор Живков го убеждавал, че Юлската концепция е успокоила обстановката в страната. Стана тъкмо обратното. Икономическото положение продължаваше да се влошава. Перестройката в СССР беше започнала да буксува, форсираното, със силови методи осъществяване на „преустройството“ у нас повишаваше градуса на недоволството. Напрежението нарастваше — и във връзка с „възродителния процес“, и с натиска отвън. Политическата и социалната атмосфера все повече се дестабилизираше.

Живков нервничеше, ставаше все по-напрегнат, по-подозрителен. Доста бързо започна да променя своето отношение към редица ръководни кадри. На едно от „сутрешните кафета“ той ни предупреди: „Момчета, внимавайте какво говорите тук“. Изненадах се. Досега бяхме предупреждавани да внимаваме какво приказваме навън. Спонтанен въпрос от страна на един от колегите: „Другарю Живков, и Вас ли подслушват!?“ Той се усмихна многозначително и повдигна рамене. По това време в апарата на ЦК се носеше мълвата, че нашите работни стаи се подслушват. И всеки внимаваше. А в началото на 1988 г. вече се шушнеше, че и по коридорите на Партийния дом били монтирани микрофони. Щом и Живков подозираше, че е възможно кабинетът му да се подслушва (явно, не от нашите органи…), това означаваше много: процесът на взаимното недоверие доста се беше задълбочил…

Една сутрин (9 март 1988), когато идвам на работа в ЦК, научавам от развълнуваните ми колеги, че предния ден в Дома на киното е бил прожектиран филм, посветен на тежкото положение в Русе. Обгазяването му от румънските химически заводи, разположени на отсрещния бряг на реката вълнуваше сериозно нашата общественост. Преди седмица във в. „Народна култура“ беше отпечатан призив на Съюза на художниците за спасяването на града — „Вик за помощ“. Заради него главният редактор Стефан Продев си имаше доста неприятности.

В бюлетина на БТА кореспондент на агенцията описваше най- подробно на цяла страница как е протекло събранието в Дома на киното. След прожекцията на филма е бил учреден Обществен комитет за екологична защита на Русе. Разбрахме, че за председател на комитета е избран сценаристът Георги Мишев, а в него влизали Петър Слабаков, Нешка Робева, известната журналистка Соня Бакиш, съпруга на члена на Политбюро и председател на Народното събрание Станко Тодоров и др.^[302] Разказвам тази подробност за бюлетина на БТА, защото през следващите дни ми направи странно впечатление, че нито Живков, нито други отговорни фактори в ЦК (които получаваха най-редовно и най-подробна информация за политическата обстановка в страната) не са знаели предварително за прожекцията и предстоящия избор на комитет…

Сутринта заварихме Живков ядосан и напрегнат. Каза, че току-що е научил новината. Един въпрос го занимаваше — и той дори го повтори: „Мисля си — как да действаме? Со кротце, со благо — или с тоягата!?“ Скоро разбрахме, че е надделяла тоягата. Буквално на другия ден започна разправата с учредителите на Комитета за екологична защита на град Русе. Чудомир Александров свика заседание на Секретариата на ЦК (10 март 1988). „Събираме се — съобщи той - за да се изясни въпросът, защо никъде — нито в ЦК, нито в други официални органи нямаше информация за това мероприятие. Другарят Живков поръча да се обсъди този въпрос в Секретариата и да се помисли какво би трябвало да се направи въз основа на информацията, която ще изслушаме.“^[303]

Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, на когото е било възложено да докладва, съобщава: „Работата започва в Единния център по философия и социология към Българската академия на науките. По инициатива на подпредседателя Стефан Гайтанджиев е обсъден въпроса за учредяване на комитет на научните работници по призива на ядрените физици, който беше публикуван по-рано. Те се присъединяват към този комитет за обществено подпомагане на екологическия проблем в град Русе.

Един от присъстващите е предложил да се създаде партия на зелените. Но това било отхвърлено от участниците.

Паралелно с това и по инициатива на Малина Петрова, председател на Клуба на младите филмови дейци, Асен Владимиров, сценарист и автор на още недовършения филм „Дишай!“, който филм се прави в град Русе, и на режисьора Жиров, се предприема организирането на прожекция на филма в Дома на киното на 8 март т.г.“^[304] След филма започнали изказвания. Взела думата Варимезова от Русе, майка на 6 деца. Изказали се артистът Петър Слабаков, проф. Николай Генчев и проф. Цветан Бончев. Същият направил предложение комитетът да се срещне с Живков. „Днес от 10 часа — информира Стоянов — се организира пак в Русе среща с художници, писатели, стопански ръководители по същите проблеми. Това е масова кампания.“^[305]

Гриша Филипов, народен представител от Русе, съобщава, че „днес се подготвя общо събрание в Русе по линия на Отечествения фронт, на което другарите в Русе ще изберат Обществен комитет на гражданите от града, който ще разгръща мероприятия и ще оказва помощ на стопанските организации, ще упражнява обществен контрол и ще съдейства за решаването на проблемите по екологията. Това беше препоръчано от Секретариата на ЦК“.^[306] Явно целта е да се изземе инициативата. Той прозорливо предупреди, че инициаторите на това събрание (в Дома на киното) имат не само чисто екологически и общочовешки цели, а имат и други цели — в тази форма на работа да провеждат определени антипартийни и артиправителствени действия. „Мисля, че правилно ще бъде да поискаме този комитет да бъде ликвидиран и разпуснат… Ние трябва да потърсим партийна и служебна отговорност от хората, които злоупотребяват със своето служебно положение и командироват тези хора. Ще бъде правилно да се проведе в ЦК среща-разговор, мъжки разговор, с тези, които са активни деятели и са избрани в това ръководство“.^[307] Линията е дадена, остава да се провежда.

Според Милко Балев „към инициаторите и участниците в този комитет (за екологична защита на Русе) трябва да подходим диференцирано, да разделим отговорностите. Не бива да отминем без сериозни мерки и съответни партийни наказания, без търсене на партийна отговорност на някои от инициаторите, ако са комунисти“.^[308] А Стоян Михайлов съобщава, че на 19 февруари 1988 г. в Дома на киното Желю Желев, Николай Генчев и Велислава Дърева са организирали събрание, на което са присъствали около 400–500 души, във връзка със спора с Николай Хайтов за българския народ и българската интелигенция. „Те организираха и на други места подобни неща, срещи със студенти, с трудови колективи и проявяват много активна дейност в това отношение“.^[309] Стоян Михайлов, над когото облаците все повече се сгъстяваха, обърна внимание, че „напоследък ние в изпълнение на решенията на Юлския, Ноемврийския пленуми и Националната партийна конференция за развитието на самоуправлението и демокрацията призоваваме към творческа активност, към спонтанност и нови начинания и това е естествено. Не може да има преустройство и самоуправление без това. Но тук се създава една атмосфера, при която може да се проявява инициатива и начинания, които могат да се отклонят от партийната линия и които могат да се използват от демагогски и кариеристични елементи за антипартийни действия… Ако тръгнем само с административни мерки, веднага ще ни контраатакуват, че на пленумите и на конференциите говорим едно, а на практика постъпваме обратно… Тук майсторството е да не ограничаваме самодейността и да не даваме възможност тази самодейност да се използва от демагогски и вражески елементи. Сега трябва да видим как ще действуваме с този комитет, защото ако предприемем само наказателни и административни мерки, ще се получи много сериозен резонанс“.^[310]

Йордан Йотов смята, че „случаят Русе“ е един повод за изява на група лица, които имат някои различия и несъгласия с официалната партийна и държавна политика. „Смятам, че нашата задача е да работим така, че да не създаваме такива поводи… Аз мисля, че ако ние вземем мерки за неговото (на Комитета за екологична защита на Русе) разформироване, ще възбудим още по-силно общественото мнение… С административни мерки няма да постигнем нищо и не е време да се ориентираме към тях.^[311]

В своето заключително слово Чудомир Александров констатира: „Ръководствата на творческите съюзи в този момент и комунистите в тези ръководства не действуват от позициите на Юлския пленум. Те не поемат отговорността, не дават правилна политическа оценка на фактите и заемат пасивна позиция. Разрешават да се използват съюзите, тяхната материална база за провеждане на мероприятия, за приемане на документи, които не е редно да се приемат. Не информират ЦК на партията“.^[312] Тези оценки на заместника на Живков говорят твърде много за характера на създалите се вече взаимоотношения между творческите съюзи и Централния комитет, за позициите на комунистите — редови членове на творческите съюзи или членове на техните ръководства, спрямо провежданото от Живков „преустройство“ и „демократизация“ на обществото. Александров предлага да се разтури комитетът (за спасение на град Русе), а с комунистите и всички честни хора, които са в него, да се проведе разговор с оглед те да се оттеглят.^[313] И като заключителен акорд той изрази подкрепа на предложението „на тези, които са създали филма и особено на тези, които са позволили, въпреки изричното указание да не се прожектира, да се потърси отговорност по закона, ако има комунисти — и партийна отговорност“.^[314]

Освен до разговори и сплашвания беше прибягнато и до репресивни мерки. Някои бяха наказани служебно.^[315] От Соня Бакиш се искаше да се оттегли от комитета и да го заклейми. Заради отказа й Секретариатът на ЦК прибягна до най-тежкото партийно наказание: изключване от партията. Изключени бяха също Стефан Гайтанджиев и Христо Смоленов.

Репресивният юмрук се стовари и върху Института по философия при БАН, защото негови сътрудници бяха участвали най-активно в акцията за защита на Русе. Институтът беше разформирован. След подбор на сътрудниците бе създаден отново малко по-късно като Институт по философски науки. Почти по същото време на Централната контролно-ревизионна комисия с председател Начо Папазов беше възложена от Живков проверка на поредицата статии на журналиста Георги Тамбуев „Корупция, облечена във власт“, публикувани във вестник „Труд“. И отново репресивният юмрук задейства. Тази проверка завърши — чрез грубата намеса и изричното указание на Живков — с изключването от партията на дръзкия журналист, осмелил се да разкрие и оповести истината.

6

До неотдавна неформалните групи нямаха право на съществуване. Рокерите бяха разгонени, същото се случи и с групите, сформирани според предпочитанията на младежи към един или друг стил в рок музиката. Впоследствие Живков реши да отстъпва, да възприеме по-гъвкава позиция, за да може да се канализира някак си тяхното образуване и дейността им. Официално се заговори за „самодейни групи“, за „самодейни сдружения“. „Неформални групи“ като че ли му звучеше еретично. „Не е правилно, заяви Живков на Националната партийна конференция (28 януари 1988) да се противопоставим на създаването на самодейни групи, самодейни сдружения, на други самодейни форми за изява на хората“.^[316] Но когато след месец се появи Комитетът за екологична защита на Русе като самодейно образувание и то бе разгонено, повечето членове на партийното ръководство — вкл. Живков — като че ли бяха забравили тези постановки… И това е обяснимо. Създаването на Комитета за спасяване на Русе беше пробив в досегашната политическа карта на страната. Трудностите и неприятностите, свързани с обгазяването на града; мълчанието от страна на официалната власт; надеждите, породени от Юлската концепция, които не се оправдаваха; засилващата се политическа дестабилизация в Полша, Чехословакия, Унгария, както и редица други международни събития — всичко това беше умело използвано за натиск върху Живков и едноличната власт, за настройване срещу партийното ръководство, което му оказваше безусловна подкрепа.

Тежкото, за да не кажа трагичното положение, в което се намираше населението в Русе, имаше съчувствието на нашата общественост. Изобщо проблемите на екологията добиваха голяма острота. Бързата индустриализация беше съпроводена със сериозно замърсяване на околната среда в многобройни райони на страната. Над София, Перник и много други градове денонощно се сипеха тонове замърсители. Трагедията в Чернобил (краят на април 1986) хвърли света в голяма тревога. На 2 май 1986 г. в различни райони на България се изсипа дъжд. Със закъснение се разбра, че облаците, които ни навестиха, идваха от мястото на трагедията. Изостри се още повече чувствителността на населението. Непонятно беше защо властите изобщо мълчат за последиците — вкл. и в нашата страна — от Чернобилската трагедия. На обществеността стана известно, че много държави бяха наложили ембарго върху наши земеделски и животински произведения, заради опасността те да бъдат радиоактивни. Стана известно, че министърът на отбраната Добри Джуров се беше разпоредил за особен режим на хранене във войската, съобразен с възможните отрицателни последици от Чернобил. Продуктите и храната, консумирани от хората във висшия ешелон, се подлагаха на специални лабораторни изследвания. А в нашата преса — за положението след Чернобил — нито дума. Хората негодуваха и се възмущаваха. Екологичните проблеми се оказаха през тези години онзи катализатор, които концентрираше недоволството на различни слоеве и го насочваше срещу властта.

7

Това, което се случи на 8 март в Дома на киното, застави Тодор Живков да ускори подготовката за извършване на „преустройството“ в духовната сфера. На две заседания на Политбюро (24 и 27 март 1988) е разглеждан въпросът „за създаване на обществен комитет за екологична защита на град Русе и за свързаните с това промени“.^[317] Обсъдени бяха оценки на Живков по този въпрос и негови „Съображения по някои проблеми и задачи във връзка с преустройството на духовната сфера“. Политбюро единодушно одобри Съображенията. В тях се заявяваше, че „и сега интелигенцията е ударна сила на нашето развитие“, че „не можем да си представим революционното преустройство на нашето общество без интелигенцията, да смятаме, че тя ще изпълнява „някаква второстепенна роля в този процес“.^[318] Това бяха общи, абстрактни и закъснели декларации, неподкрепени от необходими практически дела. В тях отново се наблягаше на твърдението (изказано още през февруари 1987 г. в документа на ЦК във връзка с решенията на Януарския пленум на ЦК на КПСС): „редица от проблемите, които сега се поставят на вниманието на обществеността в някои социалистически страни, у нас бяха решени след Априлския пленум от 1956 г.“^[319] Отново се внушаваше, че култът към личността и свързаните с него деформации у нас са отдавна преодолени, че принципите на демокрацията са отдавна здраво установени. Освен всичко друго — в този документ Живков подложи на силна критика „монополизма“, установен в Съюза на художниците (и по този начин удари прозрачно-анонимно върху Светлин Русев). За пръв път от дълги години насам в официален документ, публикуван и обсъждан след това на партийни събрания, е критикуван персонално, и то остро и безапелационно, член на партийното ръководство — секретарят на ЦК Стоян Михайлов.^[320] Изкупителната жертва е намерена.

Всички изказали се на заседанието на Политбюро — с изключение на Стоян Михайлов — дадоха висока оценка на документа, предложен от Живков, солидаризираха се с изказаните в него оценки и предложения.

Как беше оценено създаването на Клуба за екологична защита на Русе? И къде се търсеха причините за тази проява? Пръв на заседанието взе думата Станко Тодоров, член на Политбюро и председател на Народното събрание. Според него станалото във връзка с филма „Не дишай!“ показва, че „не се касае за изолиран случай, а както стана вече ясно, за поредица прояви в някои среди на обществените науки, творческата интелигенция и журналистите, които са в разрез с партийната политика и възбуждат, както е посочено в изложението на другаря Живков, негативна нагласа у някои представители на интелигенцията към някои ценности и идеали на социализма… Тези прояви говорят, че в хода на революционното преустройство, което се извършва под ръководството на партията, в определени среди на интелигенцията са налице колебания, негативизъм и песимизъм, израз на неверие, че Централният комитет ще доведе до успешен край започнатото преустройство.

Наред с проявите на колебание у някои дейци се прибавят и действия на отделни обидени и недоволни хора, а също се активизираха и някои вражески елементи“.^[321]…"Съгласен съм с извода, който правите, че главната причина — това е нашето бездействие и това е поуката, която трябва да си извлечем… Бездействието на съответните партийни, държавни и обществени органи, слабата идеологическа и организационна работа сред интелигенцията в хода на преустройството дадоха възможност да се проявят такива нездрави тенденции и отделни демагози политически да манипулират дейци на интелигенцията, да пристъпят дори… към институционално оформяне на своите намерения. Монополизмът, както е известно, във всички области е вреден, но особена вреда той може да нанесе и нанася в областта на духовния живот“.^[322]Освен това, „на редица места сега стоят начело на идеологическите институти хора, които, ако не са противници, поне не са съгласни с този курс, който ние в момента провеждаме“.^[323] Станко Тодоров смята, че „тук сме изправени пред лицето на един стремеж да се формират, даже организационно да се обединят всички недоволни по най-различни причини в нашето общество от едно или друго нещо и на това обединение да се придаде политически характер и политическа насоченост в неговата политическа изява“.^[324] Той одобри предложението на Живков — без бавене да се заемем с преустройството в духовната сфера и обясни как е станало включването на неговата съпруга в комитета за екологическа защита на Русе. „Очевидно на някого е било нужно да бъде прибавено и нейното име, като моя съпруга, в този комитет“.^[325]

И една много важна негова констатация, която хвърля допълнителна светлина върху нагласата и очакванията на Живков и партийното ръководство, когато се пристъпваше към осъществяването на Юлската концепция: „Ние се оказахме в известна степен, да не кажа голяма степен, изненадани от проведеното събрание и учредяването на този комитет. Мисля, че тук има нещо, което ние в нашата работа сме допуснали. Наистина още след приемането на Юлската концепция говорихме в Политбюро, в тази среда, и другарят Живков на няколко пъти предупреждаваше за трудностите, които ще срещнем в реализацията на тази концепция. Струва ми се, че когато говорихме и съзнавахме, че ще има трудности, най-малко предвидихме, че ще имаме трудности от политическо естество (к.м. Н.Я.)… Ние мислехме повече за икономически трудности, за трудности свързани с инертността на общественото съзнание, за това, че имаме работа с човешки материал, който носи в себе си стари навици, че трудно може да усвои всичко онова, което е заложено в новата концепция. Ние не предвидихме трудности от политически характер“ (к. м. Н.Я.).^[326]

„Ако искаме да дадем една правилна оценка на тези явления (на изявено несъгласие) — каза Йордан Йотов, член на Политбюро и секретар на ЦК, отговарящ за идеологическата и духовната сфера — аз говоря това с твърдо убеждение — че тези подходи и изяви имаха един-единствен смисъл и една-единствена цел: да се създаде обществено настроение срещу провежданата политика от нашата партия и да се насочи българската общественост срещу партийното и държавно ръководство“.^[327] Впрочем такова е и общото мнение, оформило се на това заседание на Политбюро. „В България успяхме да предотвратим създаването на дисидентско движение, отбеляза Йотов. Но дали това в някаква степен не внесе у всички нас известно самоуспокоение и дали това не беше причина сега да допускаме такъв пропуск“.^[328] Освен това „не си направихме всички необходими изводи от възможната реакция на българската интелигенция в резултат на нейното лишаване от някои привилегии, с които досега тя се ползваше. Имам предвид промяната, която направихме по отношение на званията… Налице е едно много силно занемаряване на партийната работа сред творческите съюзи“.^[329] „Всички ние, които работим в тази сфера, носим отговорност, имаме определена вина, която безусловно е адекватна на нашето място, което всеки от нас заема в йерархията на отговорностите“.^[330]

„Ние започнахме преустройството по наше дълбоко убеждение — заяви членът на Политбюро Пенчо Кубадински. Другарят Живков пръв повдигна този въпрос на фона на научно-техническия прогрес, на научно-техническата революция. И аз така съм разбирал винаги, че преустройството се ръководи от партията от горе до долу, защото ние нямаме такива неудачи, от които да направим извода, че досега сме действали неправилно в нашата страна, че нашата партийна политика е била неправилна“ (к.м. Н.Я.).^[331] „В изграждането на този център (Комитета за екологична защита на Русе) аз виждам опит да се направи „Солидарност“, аналогична на организацията в Полша, по един невинен начин да започнат да се гъделичкат настроенията и чувствата на русенци, на народа. А екологични проблеми има не само в Русе. И от това следва изводът: това правителство, това ръководство, този Централен комитет са некадърни да се справят, затова дайте ние, които вече се изявихме, постепенно да създадем втори център в България. Аз така го виждам. И дълбоко съм убеден в това, че така е замислено“.^[332]Причините? „Това стана благодарение на нашата слаба бдителност“.^[333] И още: „Мен ми се струва, че тази работа (нездрави настроения и прояви в идеологическата и културната сфера) започна още от другаря Александър Лилов. Събраха се една група талантливи хора, амбициозни — и ето ви резултатите. Ние не разчистихме някои неща, след като освободихме Лилов“.^[334]

Когато се търсят мотивите (за тази акция, свързана със създаването на комитета за Русе и формирането на политически настроения, които се конфронтират с политическата линия на партията), те трябва да се търсят на по-широка обществена основа, а не да се ограничават в „случая Русе“ — изтъкна Георги Атанасов. „Веднага искам да кажа, че когато говорим за мотивите, за причините, не бива да смятаме, че има някаква криза сред интелигенцията или криза на доверието на обществеността към политическата линия на партията. В България няма обективни условия за такава криза и няма криза, но има интелигенция, личности и колективни стремежи, които ако не вземаме своевременно мерки, могат да се изродят в неблагоприятни процеси“.^[335]

За члена на Политбюро и министър на отбраната Добри Джуров, боеви другар на Живков още от бригадата „Чавдар“, на която е бил командир, няма съмнение, че „ние имаме работа с организирана сила, определено организирана сила, която има за цел, има ясен замисъл за провеждането на тази именно цел, има тактика за реализацията на тази цел… Каква е целта на тази организирана сила? Целта е определен удар по партията и правителството“.^[336]

„Кои са тези сили? Как аз ги виждам? На първо място, това са хора с болни амбиции, неудовлетворени, хора, които по един или друг повод са засегнати от нашата партия, от нашата власт. На второ място, това са група хора, които са свързани непосредствено с Русе, но известна част имат, откровено казано, своето място и в първа група… И трета група — това са определени врагове на нашата власт. Тук не може да ме убеди никой, че такова нещо няма… Използвайки случая в Русе, и демократизацията, и гласността и т.н., са повели организирана борба срещу нашата партия… Тази организирана сила при всички случаи… има и своите деятели, да се изразя в кавички, и вън“.^[337]

Гриша Филипов заявява, че случаят с русенския комитет е завършек на определен етап. Етап на опипване на възможностите за създаване на база за разгръщане на голямо движение от онези антипартийни, антиправигелствени сили, които искат да провалят преустройството и да настроят народа срещу партията, срещу преустройството. Не смятам, че има криза сред интелигенцията или в нашето общество“^[338], заключава Филипов.

Според Андрей Луканов „не става дума само за идеологическия спектър, за културния и научния фронт. Не по-малко внимание трябва да обърнем на развихрянето на социалната демагогия в другите сектори на нашето общество, което е изключително опасно, а може даже по-опасно от идеологията, защото тази социална демагогия е адресирана към дребнобуржоазни инстинкти и рефлекси“.^[339]

„В редица изказвания — отбелязва Стоян Михайлов на свой ред — не се скриват оценките и внушенията, че главният виновник е отдел „Идеологическа политика“, съответно Стоян Михайлов“.^[340] И то при положение, че „единственото звено в партията, което оцени политически получените сигнали и заедно с другарите от МВР взе мерки за предотвратяване на прожекцията и на създаването на комитета, беше тъкмо отделът „Идеологическа политика“ в лицето на Васил Момов, Иван Попчев^[341] и Стоян Михайлов“. Давайки отпор на преднамерената насоченост на дискусията, Михайлов подчерта, че през цялото време в ЦК е работил „с пълно отдаване, предано. При обсъжданията на проблемите на партийното ръководство и на страната си казвах честно и смело думата. Противоречал съм на другари и институции, стоящи над мен в йерархията, но дисциплинирано съм участвал в изпълнението на онези решения, с които не съм бил съгласен след тяхното приемане. Разбира се, такава смелост не е приятна, тя не се прощава“.^[342] В заключение той заяви, че оценките за него „не са продиктувани от мотиви за обективност“.^[343]

Съдбата на Секретаря на ЦК по идеологията беше вече предрешена: „Да освободим другаря Стоян Михайлов един месец да отиде на почивка, а след един месец ще се занимаваме е неговия въпрос“ — отсича Живков в края на заседанието. „Да му пожелаем приятна почивка… Ние ще се опитаме, Стояне, и без теб да видим какво ще направим“.^[344] Няколко думи, в които са концентрирани и ирония, и високомерие, и цинизъм…

Какви мнения се очертаха в Политбюро по въпроса: как да се действа, какъв подход да се прилага спрямо тези, които се бяха заангажирали с учредяването на комитета за Русе?

„Правилно другарят Живков каза, че ние не бива да ги правиме герои, че трябва внимателно да действаме, но в същото време трябва да ги изолираме и да не им позволяваме да си развяват байрака“^[345] — смята Станко Тодоров. „Ако не вземем необходимите мерки, това движение в близко време би надхвърлило границите на българската интелигенция и може да се пренесе в някои други слоеве“.^[346] Йордан Йотов: „Мисля, че е необходимо… да действаме много енергично, много твърдо, много последователно и много по-решително, защото силите, които сега се надигат и се формират, се намират в състояние на очакване и наблюдение — как партийното и държавно ръководство ще реагира. Ако ние проявим каквато и да било мекушавост, това ще означава насърчаване на тези сили и ние ще бъдем изправени пред много по-големи трудности. Когато казвам, че трябва да действаме решително, твърдо и последователно, аз съм далеч от мисълта да действаме безогледно. Мисля, че е необходимо да се действа много внимателно, много тактично и преди всичко да осъществим един максимално диференциран подход към всички, които са ангажирани в това движение“.^[347] Според Пенчо Кубадински „ние сме длъжни да си направим дълбок анализ и да видим, че тук не се касае за едни невинни действия, за едни невинни прояви, а се касае за един дълбок стратегически замисъл. И ако ние не го пречупим на едно място и не внимаваме, той ще избие на второ, на трето място“.^[348] „Аз мисля, че трябва да се очистим и онзи, който е поставен на отговорно място, трябва да знае, че той не е той, а е член на партията, че ако не изпълнява линията на партията, не му е мястото там“.^[349] „Мерките да бъдат обосновани и справедливи, смята Георги Йорданов, за да не правим самоцелно от някои хора „мъченици“ и „герои“, опозиционери и врагове на социализма“.^[350] Петър Младенов: „Аз мисля, другари, че фактът, че тези хора са оформили група, която да се показва най-напред пред обществеността, е едно опасно явление — според мен, то трябва да се удари и да се разобличи безпощадно, като се покаже каква е неговата класово-партийна и всякаква принадлежност, да се разобличи като явление, появило се на основата на кариеризма и на демагогията, което е опасно за партията и за държавата“.^[351]

Огнян Дойнов: „Поддържам изводите и предложенията на другаря Живков в записката. Смятам, че това е една мъдра и умна постановка, която дава както трезва оценка на събитията, така и насоки за преодоляване на негативните страни… Явно е, че трябва да се разгромят подбудителите, като се разграничат от въвлечените хора, независимо дали са в управителния съвет или не.“^[352] „Вчера в разговор е големия ми син и снаха ми, те ми разказаха, че преди 10 дни са били в Театъра на народната армия на постановката „Диктатура на съвестта“ (на съветския драматург Михаил Шатров — Н.Я.). От сцената се е чел призивът на Съюза на художниците. Театърът е излязъл със собствен призив.

Тодор Живков: Другарю Джуров, още утре да ги уволниш. Ти ли ги назначаваш?

Добри Джуров: Назначава ги началникът на Главно политическо управление.

Тодор Живков: Да ометеш цялото ръководство, включително и някои провокатори“.^[353] И обобщава: „Отговорност носи всеки, който ръководи даден сектор. Не провежда ли, снемане! Трябва да се предупредят нашите кадри, че допускат ли такива неща, ще бъдат подменени с други“.^[354]

Андрей Луканов внася едно важно уточнение: „Аз не съм съгласен с някои другари, които говориха тук за необходимостта да се разгромят, да се ударят силно. Не са според мен термините, които сега трябва да се използват. Трябва да говорим за неутрализиране, ако трябва за политическа дискредитация, изобщо за политически форми…“^[355]

Милко Балев: „Въпросът и в научните институти трябва да се реши умно, тактически, твърдо и кадрово. И правилно е, аз много харесвам тази мисъл, да се осигури една смяна на поколенията, като априлската смяна.

Тодор Живков: „Без млади хора няма да стане. Преустройството не може да стане с тези хора. Аз поддържам тезата, че трябва широко обновление“.^[356] И още една мисъл на Милко Балев: „Моето лично убеждение е, че Сашо (Александър Лилов) не се е разоръжил и не е направил съответните изводи, които би следвало да направи за себе си“.^[357]

Иван Панев съобщава, че „в момента в Съюза на филмовите дейци гледат всички така наречени спрени по един или друг повод филми. И искат да ги пуснат под названието „Забранени филми“.

Тодор Живков: Не можете ли да се освободите от тези елементи? Толкова ли са силни, толкова ли са талантливи, та не можете да ги оберете и да ги махнете?“^[358]

Иван Панев: „В Софийския университет ние по същество гасим пожари. Там продължават да тлеят огнища, по отношение на които трябва да проведем определена политика и тактика“.^[359] Философският факултет с неговите преподаватели, вкл. и комунисти, „е един потенциален източник на напрежение в Софийския университет, в градската организация и в цялата партия… Сега в историческия факултет на събрание взеха решение да се настоява за справедливо решаване на партийното положение на четиримата изключени професори“.^[360]

Реплика на Тодор Живков: „Трябва да се прочистят организациите (партийни). Не ги ли прочистим, до никъде няма да стигнем. Увеличаване на заплатите, прочистване — и все!… Цялата сволоч трябва да се махне, за да не трови младото поколение, и да се издигнат млади, нови кадри“.^[361] „Ние не можем да си представим, че това преустройство може да стане без интелигенцията. И никога не сме мислили, че интелигенцията ще играе второстепенна или третостепенна роля“ (к.м. Н.Я.),^[362] заключи Живков.

8

Тази позиция за ролята на интелигенцията в преустройството, афиширана от Тодор Живков, беше безусловно правилна. Ала тя — на фона на предприеманите практически действия — звучеше не само декларативно, но и лицемерно. И този път той и партийното ръководство — това го потвърдиха последвалите събития — отново допуснаха жестоко разминаване между думи и дела. В продължение на десетилетия Комунистическата партия се ползваше с доверието на българската интелигенция — не само партийната. Тя беше една от нейните най-ценни социални и морални опори. Сега това доверие до голяма степен беше вече пропиляно — в резултат от влошаващото се икономическо положение и тоталната криза в нашето общество; от задълбочаващото се противоречие, достигащо до безизходица, между декларациите за демократизация, за зачитане на човешките права, за свобода на творчеството — и тоталитарната действителност, произволите на личната власт, засилващите се репресивни мерки. Недоверието вече беше взаимно. Не само широки кръгове от интелигенцията бяха разколебани, съмняваха се в правилността на водената политика или бяха дори възмутени от реалната действителност. От друга страна, недоверието се беше загнездило и пускаше корени в органите на сигурността, в партийното ръководство, в Живков. В края на 1987 и началото на 1988 г. бяха се засилили мерките за събиране на информация относно настроенията на писатели, художници, кинодейци и други кръгове на художественотворческата интелигенция. Моят колега Люто Божев, който подготвяше филм по собствен сценарий, поддържаше близки отношения с изявени кинодейци. Той често посещаваше техния клуб, където водеше оживени разговори във връзка с творческите проблеми, които го занимаваха. Един ден — в началото на 1988 г., Люто много развълнуван ми съобщи, че някои ръководители на Съюза на кинодейците решили да прекратят посещенията си в клуба. Причината: научили, че той бил вече добре оборудван с подслушвателна техника… А най-малко със следене, подслушване, със сплашвания и репресии можеше да се възвърне доверието в Живков и в партийната политика…

Политбюро — както се видя и от цитираната от мен стенограма — нямаше правилна, адекватна представа за протичащите в страната икономически и социални процеси, за техния обхват и дълбочина, за кризата, която се разгръщаше във всички сфери на обществения живот. Като че ли беше в неведение за това — колко много беше изтъняла нишката, която свързваше партийното ръководство с партийните членове, с интелигенцията, с населението от градове и села. Всички изказали се на заседанието на Политбюро съзнаваха, че формирането на комитет за спасяването на Русе има не само и не толкова екологически задачи; че това е опит да се институционализира и канализира общественото недоволство (Пенчо Кубадински: това е опит за формиране на „втори център“). Ала причините за успеха на тези прояви се търсеха в прекалено тесни параметри: в липсата на бдителност, в бездействието, в някои неблагополучия в самите творчески съюзи, в слабата работа на техните партийни организации, в един или друг ръководител на творчески съюз, в участието на кариеристи и демагози, а също и на „вражески елементи“. Не беше направен дори опит да се излезе извън духовната сфера, да се анализира нейното състояние в неделима връзка най-вече с тежкото положение в народното стопанство, с дълбоката криза, обхванала страната.

Всички членове на Политбюро се солидаризираха с Живков, изказаха пълно съгласие с неговите оценки и предложения. Не липсваха и хвалебствия по адрес на неговата прозорливост. На него — като на опитен политик, се разчиташе да изведе страната от трудното състояние. Политбюро не се оказа на висота. В такива критични за страната моменти то фактически абдикира от своята отговорна мисия. А самият Живков демонстрираше необоснована самоувереност, решителност и безкомпромисност, безапелационно диктаторско поведение. Това можеше само да изостри напрежението в страната. Засилващото се народно недоволство от Живков застави съответните органи да предприемат допълнителни охранителни мерки — и в неговата резиденция, и при неговото придвижване в София или в провинцията.

Стана и своеобразен обрат в оценката и отношението към една или друга проява на недоволство или критичност. С много по-голяма снизходителност започна да се гледа на критиките, отправени към политиката на партията изобщо или към конкретни действия на правителството. Дори и към критики срещу един или друг член на Политбюро. Ако обаче в обсега на критиката или недоволството попаднеше Тодор Живков, тогава се проявяваха най-голяма бдителност и непримиримост. През лятото на 1988 г. наш учен — в лекция, посветена на актуални проблеми на развитието ни — беше посочил и анализирал доста критично редица явления и прояви от нашата действителност. Къде по-явно, къде анонимно той беше засегнал и личността на първия ръководител. Реакцията не закъсня. Повикан беше в ЦК — не от кой да е, а лично от началника на Кабинета. Още тогава този учен сподели с мен, кое му направило най-силно впечатление от тази среща, станала очевидно по поръчение на Живков — „не е важно дали критикуваш един или друг аспект от политиката, един или друг член на Политбюро. Главното е да не бъде критикуван Тодор Живков…“

Репресивният юмрук беше набрал инерция. След два-три месеца той отново щеше да се стовари — този път върху членове на самото партийно ръководство.

35. ЮЛСКА СЕЧ

1

На 19 и 20 юли 1988 г. в Бояна се състоя пленум на ЦК. По втора точка от дневния ред — „Организационни въпроси“, заседанието беше закрито. Думата взе Тодор Живков и делово съобщи: „Политбюро внася следните предложения за обсъждане и решаване от ЦК:

Другарят Светлин Русев да бъде изваден от състава на ЦК, тъй като е загубил качествата да бъде член на ЦК на партията. Ние на няколко заседания на Политбюро сме обсъждали този случай. Той е един от организаторите на тъй наречения Обществен комитет за спасяване на Русе. Въпреки разговорите с него в Секретариата на ЦК, той продължи. Но не е само това. Въобще няма качества за член на ЦК на партията. Затова ние предлагаме той да бъде освободен като член на ЦК на партията.

Другарят Стоян Михайлов да бъде освободен като секретар на ЦК на партията поради преминаване на научна работа.

ЦК да удовлетвори молбата на другаря Станко Тодоров да бъде освободен като член на Политбюро на ЦК на партията.

ЦК да удовлетвори молбата на другаря Чудомир Александров да бъде освободен като член на Политбюро и секретар на ЦК на партията поради това, че не е дооценил някои факти, свързани с неговото семейно положение“.^[363]

Атмосферата в залата беше тягостна. Голяма част от участниците в заседанието бяха изненадани. За тях това беше „гръм от ясно небе“, както отбелязаха двама от изказалите се. Това, което се предлагаше, беше истинска кадрова сеч. Предложението се отнасяше за двама членове на Политбюро — единият заместник на Живков, а другият — негов дългогодишен съратник и председател на Народното събрание. Искаше се освобождаването на секретаря на ЦК по идеологическите въпроси, който от десет години заемаше тази отговорна политическа длъжност, а също на един от най-известните български художници, за когото преди няколко години Живков говореше с най-голям възторг.

„Аз не зная — продължи Живков — дали е необходимо да разискваме тук всичко това подробно. Хората са работили, сега минават на друга работа. Трябва да им се изкаже благодарност за това и да им пожелаем успех в бъдещата тяхна работа.

Ако ЦК или някой член на ЦК желае, можем и по-широко да се спрем на тези проблеми.“^[364] (Ще си позволя да се позовавам по-често на стенографския протокол, за да се добие по-точна и достоверна представа за това драматично заседание на ЦК.)

Изложените мотиви за кадровите промени, които се предлагаха, звучаха неубедително. Беше ясно, че предложението не е насочено към това — да се засили партийното ръководство, да стане то по-компетентно, по-динамично. Шокираше и отношението към Чудомир Александров. Преминал дълъг път в политическата си дейност, той беше довереният човек на Живков; той изпълняваше ролята на „екзекутор“ на проявили се иначе мислещи.

Живков се стремеше да представи предложените промени като естествени, да ги омаловажи. Няколко пъти апелира „да не се драматизират нещата“. Искаше да се избегне дискусия или навлизане в подробности. Това не му се отдаде. Пръв поиска думата Стоян Михайлов.^[365] В своето изказване той протестира срещу това, че вместо да бъде дадена цялостна оценка на неговата работа и на работата на ръководения от него отдел, „в случая се подхожда необективно и тенденциозно“^[366], публично е оклеветен в документа на ЦК за преустройството на духовната сфера. „Очевидно през последните две години се е случило нещо, та Стоян Михайлов отведнъж се е превърнал в „персона нон грата“.^[367] Това нещо са неговите критични изказвания в Политбюро при обсъждането на „Съображенията“ по повод на Януарския пленум на ЦК на КПСС (февруари 1987) и на Юлската концепция, неговото несъгласие да се подменя Програмата на БКП с нова разработка. Тези тогавашни свои критични бележки. Михайлов сега направи достояние на ЦК.

Думата взе Николай Ирибаджаков. „Имам един въпрос. Тъй като става дума за значителни промени в състава на Политбюро, а и самият другар Живков подхвърли, че ако е необходимо, може да се даде и по-подробна информация, аз бих отправил молба към Политбюро и към другаря Живков на пленума на ЦК да се дадат известни разяснения във връзка с тези промени, защото те са твърде значителни… И сега, когато пък става дума за тяхното освобождаване, да има яснота в ЦК защо собствено стават тези промени.

Освен това, ако и ние не сме наясно, и в цялата партия ще възникнат същите въпроси: защо собствено се освобождават тези другари? Не че става дума за недоверие към ЦК, а за яснота относно освобождаването на тези другари, какви са конкретните причини за тяхното освобождаване. Даже в случая — по това, че другарят Станко Тодоров е отправил молба да бъде освободен. Не е зле да се знае, за да се пресекат възможностите за всякакви спекулации, излишни измишльотини и разни други, които, както вече знаем, плъзват по цялото общество и често пъти човек не може да разбере кое как стои. А пък ние самите трябва да бъдем наясно, нали трябва да даваме отговор на тези въпроси.“^[368]

След изказването на Стоян Михайлов и внимателното, но и твърде прямо питане на Ирибаджаков, Тодор Живков беше принуден да даде допълнителни пояснения. Пръв попадна „на мушката“ Михайлов: „Другари, що се касае до Стоян Михайлов, аз имах среща с него тези дни и му зададох въпроса: „Как върви творческият отпуск, написа ли нещо?“ Той ми каза, че е написал, даже ми каза какво е написал. Аз му казах: „Много добре, но къде ще работиш нататък, ако Централният комитет приеме нашето предложение да бъдеш освободен?“ Какво още му казах? „Ние не можем да те устроим в научната сфера, защото ти нямаш авторитет на учен и те не те признават. Всички наши консултации, които направихме, потвърдиха това.“ И това е вярно. Просто няма авторитет… В тези среди ти нямаш абсолютно никакъв авторитет на учен.“…Той сега тук разказва за своето изказване преди една година, когато проведохме 5–6 заседания на Политбюро във връзка с Юлската концепция. Така ли беше?

Стоян Михайлов: Да.

Тодор Живков: Вярно, че той направи изказване, че отиваме към ревизия на Програмата, изказа резерви за партията, изказа резерви за политическата система. Той сега съчинява.

Всички заседания на Политбюро се стенографират, е изключение на някои отделни заседания, където се обсъждат въпроси, с които трябва само членовете на Политбюро да бъдат запознати. Един от другарите, аз не си спомням кой беше (обърнете внимание — не си спомня, а след малко ще му спомене името…), в своето изказване му даде отпор и никой не се е занимавал с неговите бележки, които той направи. В заключението, което аз направих, не се спрях на неговото изказване, тъй като сметнах за нецелесъобразно такова изказване. Че променяме някои положения в Програмата — променяме ги, в Конституцията — променяме. Аз го казах и днес. Променяме, другари, и то много. На конференцията казахме открито, пред целия народ, че отиваме към нова генерална линия на партията… Но от това, че ние в Политбюро не обърнахме внимание на неговото изказване, той не можа да си направи извода колко е олекнал в самото Политбюро.“^[369] Ние бяхме отложили разглеждането на въпроса за преустройството на духовната сфера за края на годината, обаче се натъкнахме на сериозни слабости там и преди всичко на слабости в партийните организации, особено в първичните партийни организации. Ние не сме публикували материалите от обсъждането в Политбюро, но това е факт — занемарена партийна работа. Можете ли да си представите, че партийната организация на Съюза на българските художници, където има член на ЦК, не се е занимавала нито с Юлския, нито с който и да е друг пленум или се е занимавала съвсем бегло.

Да вземем партийната организация на философите — такива вътрешни борби, че останахме изненадани.“^[370]

Значи занемарени първични партийни организации. И тогава открито му казахме, че той носи отговорност.

На него му беше предложено да стане директор на Социологическия институт.“^[371] Той отказа. След това аз го извиках и му казах: „Дай да видим къде ще работиш?“ Той каза: „Аз ще остана там, където съм си.“ Казвам: „Много добре.“

Аз не искам да се спирам на неговото изказване. Това са негови съчинения сега. Трябва да се вземе стенограмата. Той говори, че подкопаваме ролята на партията. Не цитирам точно, подобни неща каза.

Какво можехме да разискваме? Емил Христов му отговори (сега вече си спомни името… б.м. Н.Я.) и ликвидирахме въпроса. Той отдавна беше олекнал в Политбюро, неговият случай беше ясен.

Така стои въпросът с другаря Стоян Михайлов. Той не може да бъде на този пост. Просто няма качества. Нито авторитет има в тези среди, нито организаторски качества.“^[372] Секретар на ЦК не може да не държи партийните организации, да не се срещне с тях. Ако поставите въпроса колко пъти се е срещал с първична организация, вероятно няма такъв случай, или почти няма.^[373] Що за секретар е това? Какъв секретар на ЦК е?“^[374]

Живков премина към Светлин Русев. Обвиненията бяха главно две: Свстлин Русев е установил монополизъм в Съюза на художниците и участвува в организирането на протестите против обгазяването на Русе. „Как е възможно член на ЦК да не разбере елементарна работа, че не може да държи в ръцете си и да провежда монополизъм в една такава организация. Той много демагогски е говорил на събранието на първичната партийна организация. Но аз го питам: „Кой е дал право да не приемат завършили Художествената академия в Съюза? Как е възможно да се създава една каста?… Ние сме се занимавали с този въпрос (обгазяването на Русе) години наред. Светлин Русев е викан в Секретариата, разяснява му се, член е на ЦК и прочие, а той отива и организира, събира и т. н. Той е главният организатор. И казва: „Ама аз все пак не се съгласих да ме изберат за председател на този комитет (за защита на Русе). „Ами намерил си един нещастник (писателят Георги Мишев) и си го сложил за председател. Това е ясно“.^[375] За по-голяма убедителност Живков не се посвени да надникне и в личния му живот на С. Русев, за да поднесе на пленума една „бомба“. „Аз искам да засегна и един друг въпрос. Как може личното приятелство да се превръща в престъпление. Защо ти организираш и изнасяш рула с художествени произведения в багажа на момичетата по художествена гимнастика и доведе до развод и до нервно разстройство главната и прекрасна наша треньорка на екипа по художествена гимнастика? Тя вече не може да се владее, сега е нанесла в Япония жесток побой на Бианка Панова (днес ме информираха за това) — най-добрата наша състезателка, която най-сигурно може да ни представи на олимпийските игри. Що за твоя лична политика е това? Всякакво изнасяне на художествени ценности е забранено от закона. Нас ни информираха митническите власти, че се изнасят на рула художествени произведения.

Светлин Русев: Няма такова нещо.

Тодор Живков: Има, това е проверено.^[376] И се правят изложби в Япония, във Франция и не знам къде другаде… Член на Централния комитет си. Ти не видя ли, че партийната организация в Съюза на художниците не се занимава нито с Юлския пленум, с нищо не се занимава. Що за организация е това? Член на Централния комитет си.

Това е другари. Може Централният комитет да гласува да остане в ЦК!“^[377]

Нарочно цитирах тези дълги пасажи от стенограмата. Те ярко илюстрират любимия подход на Живков, когато реши „да се справи“ с някого, в когото е загубил доверие: основната причина да се предложи изваждането на Светлин Русев от състава на ЦК е ясна. Но тази причина бива замъглявана и оставена дори на заден план. Живков търси и привежда много други доводи, които да очернят човека, дори ако за това трябва да обвинява и друг, че бил нанесъл побой — стига това да утежни положението на Светлин Русев. Нали задачата е да бъде убеден пленумът, че той няма качества за член на ЦК?!

За Станко Тодоров. „Какъв е случаят? Неговата съпруга Соня Бакиш участва в тези сборища, т.нар. Русе — Гюргево. И когато я викат в Секретариата на ЦК, тя се държи най-нахално. От нея се искаше да каже само две думи. Не ги каза. Може ли такъв човек да стои в партията. Тя беше изключена от редовете на партията.^[378] На другия ден Станко Тодоров си подава оставката. Другарят Станко Тодоров знае, че на три заседания, освен другите заседания сме обсъждали въпроса Русе — Гюргево. Той участва в тези заседания. Заседанията са стенографирани. Защо той прави това? Аз му казвам: „Остани, ти си председател на Народното събрание“. Не! Защо?“^[379] Всъщност Живков знаеше прекрасно защо — Тодоров му беше обяснил. Не допускам да е бил изненадан от неговата оставка от Политбюро. Възможно е дори да е разчитал на нея. От изказването му се добиваше обаче впечатлението, че Тодоров е едва ли не обиден и с това се обяснява неговата постъпка.

Не по-малко тягостно беше и обяснението за освобождаването на Чудомир Александров. „Другарят Чудомир Александров — изтъкна Живков — е един кадърен, способен човек. Аз бих казал, че той правеше всичко възможно работите да вървят добре и като завеждащ Секретариата и т. н.

Не може една партия, едно ръководство и един генерален секретар да не мислят за бъдещето. И ние, и аз лично, се ориентирахме към него, той да бъде бъдещият генерален секретар. По това не е разговаряно с него, но ние търсехме човек, на който да се опрем. Аз се запознах с другаря Чудомир Александров като районен секретар и член на Бюрото на Градския комитет на партията. Аз не съм предполагал, че като е издиган за районен секретар и прочие, не е проверяван. Когато издигахме кандидатите за членове на ЦК, за всеки от нас имаше освен партийна справка и справка от органите (на МВР), за да видим какво представлява всеки човек, рода му и т.н… До мен дойде информация от активни борци, просто ненадейно за произхода на неговата другарка.“ Проверката показала, че нейното обкръжение било вражеско. „За нея няма нищо, тя не носи отговорност.^[380] Ние бихме се съгласили, че и другарят Чудомир Александров не носи отговорност. Той пред нас декларира, че не е знаел всичко това. Но ние не можем да убедим ЦК, че не е знаел, за да го запазим в Политбюро и като секретар на ЦК на партията. Ще ни се да вярваме, че той не е знаел всичко това, но ние не можем да докажем това пред Централния комитет на партията.“^[381] И аз не мога да докажа, че Живков не е знаел някои важни работи от биографията на Чудомир Александров, но твърде много се съмнявам… Познавам добре тогавашната технология при подбора и издигането на кадрите, дори и на тези, които не достигаха до висшия ешелон. Не мога да допусна, че както партийните, така и съответните органи на МВР не са разполагали с необходимите сведения, когато Чудомир Александров беше станал първи секретар на партията в един от софийските райони; после премина на работа в ЦК като зам.-завеждащ отдел „Организационен“; беше изпратен за първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Стара Загора; върна се в София като първи секретар на Столичната партийна организация; избиран в състава на ЦК; след ХІІІ-ия конгрес на БКП стана член на Политбюро и секретар на ЦК, водеше Секретариата на ЦК…

„Кой е предполагал всичко това, другари — възкликна Живков. То дойде ненадейно.“^[382] Видите ли, след сигнала на активни борци против фашизма проверката „открила“ тези факти. И как така близо две десетилетия, докато Чудомир Александров беше извървял дългия път до висшия ешелон, никой от тези активни борци не се беше сетил да предупреди ЦК!? През тези години упорито се говореше, че за всеки човек на отговорна работа Живков разполагал с по две досиета: в едното — само с положителни сведения, с оглед на евентуалното му издигане, а в другото — с отрицателни, които да се използват при неговото сваляне.

Чудомир Александров стана жертва на борбата за „наследството“. При това у Живков изглежда се бяха породили известни съмнения по отношение на своя заместник. По това време Александров беше посетил Москва, където присъствал на събрание на партийната организация при нашето посолство. Говореше се, че щял да има среща с Горбачов. Той и сега твърди, че такава среща не се е състояла. Дали Живков му е повярвал? Не много след това бил поканен в Полша — на лов… Александров ми разказа, че по този повод Живков доста се бил ядосал. Дали не е смятал, че във Варшава са станали някои срещи — на неутрален терен?

Ог по-нататъшния развой на нещата стана ясно, че Живков беше намислил да привлече министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов на мястото на Александров. Очевидно той му гласуваше и по-голямо доверие, и — което не беше никак маловажно при създалата се обстановка, си осигуряваше още по-тясна връзка с МВР и неговите репресивни органи…

След Живков се изказа Станко Тодоров, за да даде едно пояснение във връзка с молбата да бъде освободен като член на Политбюро. В изказването си той защити достойно своята съпруга. И заедно с това хвърли доста дръзко ръкавицата на Живков. „Въпросът — обясни той — е свързан с изключването на моята другарка от партията. Тя е изключена от Секретариата на ЦК за това, че е присъствала на тази прожекция на филма за замърсяването на Русе. Тя не е знаела, че след тази прожекция ще се проведе събрание и ще се избира комитет. Отишла е да гледа филма. Тя не е била предложена от организаторите на това събрание за член на комитета. Там са били предложени 25 души първоначално. След това организаторите на събранието са запитали желае ли някой друг да се включи. Включили са се някои отделни хора. Моята другарка не е заявила, че желае да се включи, обаче от залата някаква жена е предложила и тя да бъде включена в състава на комитета. Тя не е възразила срещу това предложение, замълчала си е… От всички членове на този комитет се изключват само трима души — председателят на комитета, секретарят на комитета и моята другарка. Очевидно нея я смятат за някакъв много опасен елемент. Аз заявих на другаря Живков, че при това положение не мога да остана в състава на Политбюро, тъй като ние не сме във времето, когато на Молотов и на Калинин жените са в лагер, а и Молотов и Калинин стоят в Политбюро.“^[383] И по-нататък: „Аз съм в Политбюро след другаря Живков с най-дълъг стаж — вече 27 години. Смятам, че действително е време да се оттегля от Политбюро, тъй като това, което съм могъл да дам, аз съм го дал. Аз съм вече на 67 години и смятам, че е правилно да се оттегля, да се даде път на по-млади да влязат в Политбюро… Аз съм предложил в моята молба до другаря Живков да бъда освободен и като председател на Народното събрание.“^[384]

Изказването на Станко Тодоров поставяше Живков в крайно неловко положение, фактът, че единствено Соня Бакиш от членовете на Русенския комитет беше изключена от партията — редом с неговия председател и секретар — се набиваше в очите със своята тенденциозност и преднамереност. А думите му, че е правилно да се оттегли, да се даде път на по-младите да влязат в Политбюро, беше директна покана към Живков да го последва.

И Живков не му остана длъжен. Той пак прибягна до инсинуации, за да се опита да очерни своя съратник. „Другари, що се касае до Соня Бакиш, случаят с нея е известен. Политбюро е Политбюро. В Политбюро се говори, разнасят се материали и т.н. Не можем да стигнем до положението днес да заседава Политбюро, а още вечерта да бъде известно с какво се е занимавало Политбюро. Проблемите не са така прости.

Следователно всеки един от нас носи отговорност за това, когато предостави материали, когато се четат тези материали и т. н. Може да отидем и към подробности (зле прикрита заплаха към Станко Тодоров… Н.Я.). Аз казах на другаря Стоянов (вероятно става дума за министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов — Н.Я.) да отиде при другаря Станко Тодоров и да му каже, че от него изтича информация Не зная дали другарят Стоянов е ходил, не съм го питал. Ние нямаме никакво съмнение към другаря Тодоров. Или Политбюро ще бъде Политбюро и няма да изтича информация, или няма да бъде Политбюро…

Със Соня Бакиш е разговаряно няколко часа в Секретариата. От нея се искаше само да каже, че тя не е съгласна да бъде в този комитет, че тя осъжда този комитет. Такова нещо тя не е казала и не желае да го каже. От нея се искаше само това.“^[385]

Живков се опита хитро да се измъкне и от предизвикателството, което Станко Тодоров му беше отправил: „…той (Тодоров) правилно обясни тук, че ние с него двамата имаме най-дълъг стаж в Политбюро. Следователно хорото трябва да се поведе от нас. Аз напълно одобрявам това, което ти, Станко, каза. Същото нещо съм казвал и аз съвършено открито. Така че, тук няма нищо скрито — покрито. Правилно е, че ние с теб трябва да поведем. Сега се случи, че ти поведе, утре аз ще поведа. Така че, въпросите не трябва да се драматизират. Голяма работа ще стане! Какво ще стане, нищо няма да стане. Имаме авторитетен ЦК, Политбюро, нашата страна има здраво ръководство.“^[386]

Николай Ирибаджаков поиска втори път думата. Единствен той намери и куража, и верния тон в създалата се обстановка, за да защити Стоян Михайлов като учен. „Аз не мога да преценявам неговата (на Михайлов) работа като секретар… Той може да има много големи грехове — нека този въпрос да се изяснява — но се казва, че не е никакъв учен или нещо такова, много лековато, и затова не заслужава да бъде на научния фронт.

Аз мисля, че по този въпрос трябва много по-внимателно да постъпим и да преценяваме… Аз познавам и първите, след това и зрелите му работи, посветени особено на проблема на отживелиците и т.н. Знам му и последните работи, знам и отзивите за тях сред нашата интелигенция… Другарят Живков каза, че му е предложено да стане директор на Социологическия институт. Тук се влиза в известно противоречие. Ако той не е сериозен учен, защо трябва да се предлага за директор на института? Политическата и организационната му дейност ще се преценяват от този, който я познава най-добре, но що се отнася до това е ли учен, или не е, аз мисля, че той е уважаван сред нашата научна общественост като научен работник… Ако не е учен, защо ще го предлагате за директор на научен институт? Това е твърде отговорна работа.“^[387]

На мен като колега на Стоян Михайлов в Института по социология, който сред присъстващите на пленума може би най-добре познаваше неговото научно творчество, се полагаше да поискам думата и да го защитя. Аз обаче не намерих сили да се опълча срещу клеветата. Това, че само преди три месеца Живков ме беше изгонил от Кабинета, че над мен тегнеше едно чудовищно обвинение, от което бях уплашен и зашеметен, едва ли може да ме оправдае.

Изказването на Ирибаджаков принуди Живков да бие отбой. „Ние сме критикували Стоян Михайлов в качеството му на секретар на ЦК на партията. За друго не сме го критикували. Сега стана дума за него като за учен. Когато започнахме да съгласуваме с вашите събратя, те се изказаха против. Ние искахме да видим къде да го използваме — дали в академията, или на друго място — не се съгласиха. Това е истината.“^[388]

Така Живков намери начин да се скрие зад чужд — макар и анонимен гръб. „А що се касае до качествата му като секретар, той няма качества. Като няма — няма… Не оправда надеждите, (т.е. оказа се човек със собствено мнение! — Н.Я.) Защо ще трябва да се драматизират тези въпроси?“^[389]

Живков се върна отново към Стоян Михайлов в края на заседанието. И пак — без каквито и да е морални задръжки — прибягна до инсинуации, за да бъде „по-убедителен“. „Аз не разбрах за спекулациите на другаря Михайлов в неговото изказване. Това може да направи само неморален човек, да обвинява когото и да е от нас в антисъветски позиции.^[390] Неморален, нечестен човек може да направи това. Вината е наша и лично моя, защото имаше сигнали за тебе кой си ти и т.н. Имаше сигнали за твоя чорбаджийски произход и т.н. Ние не се връщаме сега назад със стара дата, разбери това добре, но ти се прояви тук като син на чорбаджия (!), с манталитета на баща си и на дядо си (!). Ние не те съдим за това (само искаме да те очерним — б.м.), но със същия манталитет ти си позволи тук да клеветиш.“^[391] Михайлов никого не беше наклеветил. Той просто си беше казал честно мнението и то не къде да е, а в Политбюро — по-рано, и сега — на заседание на ЦК на партията. Наклеветеният се оказа той…^[392]

Твърде важни въпроси постави във своето изказване ветеранът на партията Стоян Караджов, до XIII конгрсс на БКП дълги години председател на ЦКРК на партията. „Миналата година през октомври навърших 60 години непрекъснат партиен стаж. Аз съм въртян, наказван и т.н. през цялото време. Обаче това, което става днес, е един трагичен момент за партията. Как така трима души от Политбюро да вадим?! Трима души. Как се докара работата до това положение, кой утре ще поеме партията? Другарят Живков отива вече към 80 години. Я ми кажете, ние на тази партия така ли с лека ръка ще гледаме? Кой ще я поеме?… Касае се за принципния въпрос — за партията, за ръководството на партията. Ето това е, другари, същността. И изводи трябва да си направим, и вие другарю Живков, за кадровата политика, която се провежда… Положението е много сериозно и много тревожно… Ами партията не е изпадала досега в такова положение — да няма кой да поеме работата, фактически остана само другарят Живков да държи цялата работа. А по-нататък?

Второ, много неприятно нещо е, аз съм участвал в заседания на Политбюро, когато другарят Живков е правел бележка: „Стига с моето име — казва — на всяка дума „другарят Живков“. Той просто се възмущава, но това не се взема под внимание. „Това е дело на цял колектив от 200 души — казва — какво ме спрягате на събрания?“ Ние не показваме уважение към него с това нещо, а просто му бием по авторитета. Това трябва да се разбере в Политбюро.

Трето, става тук един от другарите — аз няма да цитирам кой е — и казва: „Това, което каза другаря Живков, е голям принос в марксизма-ленинизма“. Стига с този принос към марксизма-ленинизма. Морал има в тази партия. Когато се приказва — да се знае за какво се приказва. Когато се дава оценка, тази оценка да бъде действително такава, каквато трябва да бъде.

Неприятен е случаят, да не кажа тревожен. Аз за първи път от 60 години преживявам такъв случай, както днес на този пленум…

Хайде да се видим тук, кой може да поеме работата сега, другари? Я ми кажете кой може да поеме работата след другаря Живков от това ръководство? Кой може да поеме тази работа? Аз си слагам ръката на сърцето и с чиста съвест казвам, че не мога да гласувам за никого за генерален секретар на партията. То не е шега работа.

Пенчо Кубадински: Ние си имаме генерален секретар.

Стоян Караджов: Ти недей приказва така, имате си генерален секретар. Вие това си имате, онова си имате и докарахме работата до това положение — да вадим от Политбюро сега трима души.“^[393]

Стоян Караджов изразяваше тревогата, която изпитваха мнозина членове на ЦК. Той се възмущаваше и от някои порядки в Политбюро. И каква беше реакцията на Живков? Той не можеше да отмине това изказване с мълчание. Вместо да вземе отношение към поставените в него твърде важни въпроси, той — по стара привичка, се нахвърли върху Стоян Караджов, опита се да го дискредитира, за да притъпи ефекта от неговите думи. „Още през онзи период, когато всичко беше заплашено със смърт, ако нещо се узнаеше (очевидно Т. Живков има предвид времето непосредствено след екзекуцията на Трайчо Костов — Н.Я.), се натовари комисия начело с мен да разгледа досиетата или по-точно обвиненията в предателство на почти всички членове на ЦК на партията, с изключение на едно малко обкръжение около Димитров и някои други. Всички бяха на разработка или обвинени. Аз бях председател на тази комисия. Ние работихме месеци наред и излязохме с решително заключение, че всичко това не е вярно… Но когато внесох аз доклада от името на комисията, Червенков ме извика — при него беше другарят Караджов — и каза: „Наивник с наивник, я виж какво говори другарят Караджов. „Югов е провокатор, Чанков е провокатор!“ Другарю Караджов, ти не помниш ли всичко това?“^[394]

Какво отношение имаше разказаното от Живков към въпросите, които вълнуваха пленума? В тази Живкова реакция се съдържаха и хитрост, и цинизъм, и демагогия. Това беше и начин за сплашване на тези, които биха се осмелили да изказват критични бележки. Злопаметният Живков не пропусна възможността в самия край на заседанието отново да уязви Караджов: „Всичко това (случаят Чудомир Александров) е станало по моя инициатива — разкриването и т.н. Цялата тази документация аз съм я събрал. Другарят Караджов говори тук, че имало слухове, но той беше председател на Централната контролно-ревизионна комисия, но никога не е дошъл да информира за този случай.

Cm. Караджов: По слухове не работим.

Т. Живков: По слухове не работиш, а тук ги използваш в заседанията на Централния комитет. (В своето изказване Стоян Караджов нито се беше позовавал на някакви слухове, нито пък беше ги използвал — Н.Я.). Трябваше да дойдеш. Как дойдоха други другари да съобщят и аз веднага се заех, без никакви резерви, въпреки че аз го обичам (става дума за Александров — Н.Я.), аз го ценях и му помагах. И всички знаят това… Аз работех с оглед да го утвърждавам като бъдещ генерален секретар на нашата партия. Така че тук няма никакво заиграване, съвършено честно отношение съм имал.^[395]

Предложението на Политбюро за кадрови промени във висшия ешелон на партията беше утвърдено. В критичен за страната момент беше нанесен поредният удар върху остатъците от демократизма в партията. „Силната ръка“ на Живков дърпаше здраво юздите. Комунистическата партия и социалното управление бяха навлезли в сериозна криза. „Юлската сеч“, развихрила се на пленума, беше израз на тази криза и отправен пункт за нейното по-нататъшно задълбочаване. За Живков партията вече представляваше само удобна опора, за да може да осъществява своите идеи, замисли и хрумвания, да поддържа личната си власт. В нарушение на партийния устав той щеше да предлага кооптирането на някои дейци в състава на ЦК, включително на Стоян Овчаров, който веднага щеше да бъде избран и за кандидат-член на Политбюро. По указание на Живков беше предприета поредната реорганизация в апарата на ЦК: разформироване на всички отдели на ЦК, които дублираха държавни структури. Наред с това, едно крайно неразумно негово действие: утвърждаването на собствения си син — Владимир Живков, за завеждащ отдел „Култура“ на ЦК на БКП.

Продължаваше Живковият курс: осъществяването на Юлската концепция със силови методи. От Юлския пленум на ЦК до края на едноличната власт оставаше една година, три месеца и двадесет дни…

36. КРАЙ НА ЛИЧНАТА ВЛАСТ. НАЧАЛО НА ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА.

1

10 ноември 1989 г. Дата, която ще остане в историята на съвременна България. В резиденция Бояна е свикан пленум на ЦК на БКП. Преди няколко дни в печата беше публикуван „Доклад на Политбюро за пленума на ЦК на БКП — 10 ноември 1989 г.“, озаглавен „За хода на преустройството на сегашния етап, за подготовката на Четиринадесетия партиен конгрес“. Докладчик — другарят Тодор Живков. Минута преди заседанието влизам в предверието на залата, където се провеждат пленумите. Срещам моя бивш колега Димитър Методиев. Той ми шепне: „Началството си е подало оставката“ („началството“ или „шефа“ — така обикновено наричахме Живков помежду си ние, помощниците). Отговарям спонтанно „Крайно време беше!“

„Крайно време“. Защо? Защото все повече се беше затвърдило убеждението, че именно той, Живков, стоеше на пътя на истинските промени. Той твърде много и прекалено дълги години беше обвързан с миналото, за да му повярват хората, че действително желае и е в състояние да извърши така очакваното от всички преустройство, да изведе България от дълбоката криза.

През последните две-три години икономическото положение на страната се беше влошило твърде много. На 9 септември 1987 г. Стоян Овчаров беше докладвал пред Народното събрание за хода на изпълнението на плана за развитието на страната през изтеклата година. „Общата оценка — твърдеше той — е, че независимо от трудностите през годината, нашата икономика се развива динамично и постъпателно.“^[396] А това беше далеч от истината. Както в промишлеността, така и в селското стопанство темповете на развитие продължаваха да падат — и то доста осезателно. Сушата пак не ни пощади.

Живков все по-ясно съзнаваше, че при създалото се положение дълбоките структурни промени в нашата икономика стават още по-належащи. Но вместо изменения в производството, в същностната му структура, той прибягваше главно до промени във формите на неговата организация и управление. Асоциациите, за които пледираше така горещо, бяха изоставени. Отказа се и от идеята за „самоуправляващи се структури“ в народното стопанство, след като беше положил толкова усилия да ни убеди, че това било панацеята за излизане от кризата, за демократизиране на обществото и разгръщане на народния ентусиазъм. Изоставени бяха и идеята, и документите (вкл. Декларацията на Народното събрание, април 1987) за предоставяне на държавната собственост за стопанисване и управление от трудовите колективи. Възприета бе фирмата като основна форма на организация в електрониката, машиностроенето, химията, биотехнологиите, леката промишленост, а също в духовната сфера. Издаден беше Указ 56, с който беше извършена известна либерализация в икономическите взаимоотношения.

На 13 юли 1989 г. — две години след приемането на Юлската концепция, Тодор Живков очерта главните проблеми на нашето по-нататъшно развитие: „Ходът на досегашната ни работа показва, че ние успешно градим първия етаж на новата социалистическа сграда; но за да приключим с това и да подготвим условията за създаването на следващия етаж и на покрива, сега е необходимо да се заемем с редица фундаментални проблеми.“^[397] А с оглед „да се решат специфичните въпроси на втория етаж и да се завърши сградата, се предвижда по-нататък да бъдат внесени необходимите промени в Конституцията на HP България и в Устава на БКП.“^[398]

Времето го изпревари. Да оставим настрана научно неиздържаните „образни“ изрази „първи етаж“, „втори етаж“ или „покрива“, на социалистическата сграда. По-важното е, че комисията за промени в Конституцията, избрана веднага след приемането на Юлската концепция, изобщо не успя да се събере до началото на Голямата промяна. Колкото до Устава на БКП, промените в него бяха направени на следващия, XIV-ти конгрес на БКП, на който Живков вече не присъстваше.

2

Силно въздействие върху обстановката у нас оказваха социално- политическите изменения в социалистическите страни на Югоизточна Европа — до пълния крах на реалния социализъм в тях. Още в края на 1987 г. Седмият пленум на Чехословашката комунистическа партия беше приел молбата на Густав Хусак да бъде освободен от поста генерален секретар на ЦК на ЧКП. На негово място беше избран Милош Якеш, член на Президиума и секретар на ЦК на ЧКП. Подобни персонални промени щяха да последват в останалите социалистически страни. Развоят на събитията в СССР и в социалистическата общност не предвещаваше нищо добро. На 9 ноември 1989 г. — ден преди нашия пленум — рухна Берлинската стена. Плод на студената война, тя олицетворяваше стабилното разделение на двата свята — капиталистическия и социалистическия. Договореностите между Михаил Горбачов и Джордж Буш в Малта набираха скорост… И най-недосетливите разбираха вече накъде върви светът.

Надеждите, породени у нас от непрестанно повтаряните изявления за преустройство, за изграждане на „нов модел на социализма“ напълно увяхнаха. Разминаването между думи и дела ставаше крещящо.

Втората по значимост опозиционна проява след създаването на Комитета за екологична защита на Русе беше учредяването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това стана на 3 ноември 1988 г. в 65-та аудитория на Софийския университет. Участваха видни интелектуалци, повечето членове на БКП (Христо Радевски, Валери Петров, Радой Ралин, Блага Димитрова, Невена Стефанова, акад. Алексей Шелудко, кинорежисьорът Дучо Мундров, Искра Панова, Давид Овадия, проф. Адолф Фабрикант, акад. Кирил Василев, Мария Бойкикева, Борис Димовски, Георги Мишев, Христо Смоленов и др.).^[399] „Използвахме дискусия, обявена от катедрата по научен комунизъм при Софийския университет. Не си спомням темата, но ние, които щяхме да учредим клуба, отидохме уж на дискусията… Дискусията на катедрата по научен комунизъм завърши. Тогава Иван Николов зае трибуната и каза: „А сега да свършим нашата си работа!“ Копринка Червенкова прочете учредителната декларация. Евгения Иванова изчете имената на учредителите… Във въздуха се почувства, че това е вече Институция, която стои вън от Системата. Жельо Желев беше инициирал нейното създаване.^[400] Учредители на клуба бяха около 80 души. Към 10 ноември 1988 г. в клуба са членували малко над триста души.^[401] Веднага след неговото учредяване той става обект на особен интерес от страна на специалните служби. „Не закъснява разпореждане до Държавна сигурност, респ. до 6-то управление, за предприемане на спешни мерки за изясняване кои са инициаторите, какви са целите, задачите и бъдещите намерения на създателите и активистите на Клуба“.^[402] Някои от членовете му са преследвани или задържани. Най-непримиримите по-късно биват изключени от БКП.

Учредено беше „Независимо дружество за защита правата на човека в България“. На един от учредителите — пловдивския поет Манолов, при обиск му бяха иззети ръкописите. Той обяви гладна стачка. За да бъде дискредитиран, някои от стиховете с по-особена тематика — без негово съгласие — бяха публикувани. Реакцията беше противоположна на очакваната. Десетки пловдивски поети и други интелектуалци изразиха подкрепа на Петър Манолов. По настояване на Георги Атанасов конфискуваните ръкописи бяха върнати на поета. Константин Тренчев учреди Независим синдикат „Подкрепа“. Искането за регистрация беше отхвърлено от съда.

Извърши се интересна и като че ли неизбежна промяна в проявите и насочеността на тези новообразувани структури. Ако в началото опозиционното движение се изявяваше като движение в защита на социализма, в подкрепа на преустройството, то все повече се отдалечаваше от тези цели. Острието на борбата вече се насочваше все по-открито срещу личната власт на Живков, за демокрация и политически плурализъм. Опозиционните прояви и репресивните мерки срещу тях добиваха широка гласност както в страната, така и в чужбина. За това активно съдействаха радиостанциите „Свободна Европа“, „Би-Би-Си“, „Дойче Веле“, а също чуждестранни печатни издания.

3

През януари 1989 г. в България на официално посещение пристигна френският президент Франсоа Митеран. Колко много се ядосваше Тодор Живков за това, че години наред Митеран не се отзоваваше на неговата покана. Пред нас той напомняше, че по времето, когато Митеран беше пропаднал на изборите за президент срещу Жискар Д'Естен и остана в опозиция, в България му бе оказан топъл, дружески прием. Но след това, вече осма година откато беше станал президент на Франция, Митеран отбягваше да посети страната ни. Така че дългоочакваното му посещение задължаваше Живков да излезе насреща на желанията на своя гост. А и самото посещение съвпадаше с подписването на Виенските документи, отнасящи се до правата на човека, хуманитарното сътрудничество и контактите между хората.

На Митеран беше устроена среща с наши учени в БАН, в която участвах. Разговорът — както и можеше да се очаква — се завъртя около българо-френското научно сътрудничество. Избегнати бяха каквито и да е разговори по политически въпроси. Придружен от председателя на Френската академия на науките, от директора на Националния център за научни изследвания и от свои съветници, Митеран изслуша внимателно краткото експозе на председателя на БАН акад. Благовест Сендов. Наблюдавах неговото сухо, малко пребледняло лице и много жив поглед. Той беше дошъл в България със славата на един от най-опитните и най-интелигентните политици на нашия век, с името на убеден демократ. В края на срещата Митеран говори главно за голямото значение на архитектурата и архитектурните паметници в културата на един народ и в световната култура. Спомена във връзка с това за построената по негово време (и доколкото знам, по негова инициатива) нова парижка опера на площада на Бастилията, а също за новата Голяма библиотека (която е на привършване и вероятно ще носи неговото име).

Състоя се и среща на Митеран със студенти в Софийския университет. За разлика от срещата си с нас, както научих впослсдствие, на тази среща студентите поставили острите политически и обществени проблеми, които вълнуваха младото поколение у нас: политическата обстановка в България, проявите на авторитарния режим у нас, необходимостта от демократизация на обществото. Срещата, която трудно можеше да бъде контролирана и канализирана, разбуни студентските духове.

Митеран покани на закуска във френското посолство дванадесет опозиционно настроени интелектуалци (19 януари 1989).^[403] Самият факт, че такава среща можа да се състои в София, независимо от това, че нейното организиране вероятно стана не без участието на наши органи, говори доста много за тежката ситуация, в която се намираше българския първи партиен и държавен ръководител. Заради плюсовете на това посещение на Митеран той трябваше да се примири с неговите минуси. Тази проява във френското посолство не можеше да няма съответен отзвук у нас и в чужбина.

4

Ескалацията на напрежението продължаваше. Особено в средите на интелигенцията.^[404] Около две седмици след срещата в Бояна (20–21 февруари 1989), на която Тодор Живков беше изнесъл доклада за ролята на интелигенцията в преустройството, започнаха конгресите на творческите съюзи. На тях Тодор Живков и партийното ръководство залагаха твърде много. Очакваше се те да сплотят интелигенцията върху платформата, предложена от Юлската концепция. Бяха взети специални мерки за организирането им чрез съответните отдели на ЦК и партийните организации в творческите съюзи. Членовете на Политбюро бяха разпределени за участие в конгресите и да отговарят за тяхното протичане в предварително набелязаната насока. Целта беше да се консолидира ядрото, което подкрепяше Живков и Политбюро, за да се дава отпор на тези, които биха се осмелили да се изказват критично. Резултатът обаче се оказа противоположен. Трудно можеше да се постигне консолидация при образувалата се дълбока бразда между партийно ръководство и интелигенция. Дваж по-трудно — с провежданата линия на конфронтация. От конгресните трибуни — особено на писателите, журналистите, художниците и кинодейците — прозвучаха острокритични изказвания, насочени срещу Априлската линия, срещу подтискането на творчеството и преследването на творци. Отприщи се бентът на недоволството. Издигнат бе високо и решително глас против авторитаризма и грубото вмешателство, срещу задълбочаващата се криза, за действителна промяна в обществото. Най-авторитетни културни дейци (Христо Радевски, Валери Петров, Стефан Продев, Анжел Вагенщайн, Никола Попов и десетки други) изразиха ясно и открито отрицателното си отношение към партийното ръководство и водената от него политика.^[405] Конгресите на творческите съюзи като своеобразен барометър вещаеха бури и катаклизми. Те показаха колко дълбок беше вече разривът между партийното ръководство и интелигенцията, колко боево и непримиримо се беше настроила тя.

5

Обстановката в страната се нажежаваше и от драстичните прояви, свързани с „възродителния процес“. През пролетта на 1989 г. в някои селища на Североизточна и Югоизточна България български турци организираха демонстрации с искане да им бъдат върнати предишните имена. Стигна се до сблъсъци, бяха дадени и жертви. На 29 май Тодор Живков направи по радиото и телевизията изявление, в което призова Турция да отвори границите за тези, които желаят да я посетят или да се изселят. Започна „голямата екскурзия“. До есента над 300 хиляди български турци от различни краища на страната, получили паспорти и възможност да придобият двойно гражданство, поеха към Турция, продавайки на безценица къщи, покъщнина и добитък. Това масово преселение разстрои на много места производството. Засили се напрежението в районите със смесено население. Влошиха се взаимоотношенията с южната ни съседка. В редица села — Таслаково, Климент и др. бяха обявени гладни стачки. Установиха се връзки с Неформалното дружество за защита правата на човека; отправени бяха открити писма до прокурори, до в. „Работническо дело“. „Изглежда все пак, че за „пускови моменти“ в генезиса на психозата за изселване следва да бъдат приети (с неизбежната в такива случаи доза условност) две ключови събития.

Първото се отнася до инициативата на някои управления на МВР за раздаването по месторабота и местонахождение декларации за задгранични паспорти далеч преди влизането в сила на паспортния режим… Второто ключово събитие е свързано с избухналите няколко дни по-късно масови демонстрации на български мюсюлмани в Каолиново, Разград, Подайва, Тодорово, Йонково, Китанчево, Правда, Вокил, Овен, Самуил, Търговище и др. На някои от тези места партийното ръководство встъпва в диалог с демонстрантите, вследствие на което митингите завършват без ексцесии. На други места за разгонване на демонстрантите се използват водни струи, гумени куршуми и палки, като в резултат на стълкновенията има немалко пострадали и от двете страни… В резултат на посочените две събития процесът на масово психическо заразяване достига кулминацията си и привежда в действие добре известния ефект на „търкалящата се снежна топка“. За кратък срок са подадени стотици хиляди молби за задгранични паспорти“.^[406]

През същото това горещо лято председателят на Народното събрание Станко Тодоров изпрати до Политбюро (17 юли 1989) писмо. В него той изразяваше тревога и остро протестираше срещу принизената роля на Народното събрание, стигаща до неговото обезличаване като върховен орган на властта.^[407] Това писмо беше своеобразен сигнал за задълбочаващата се криза на властта.

Противоречията непрекъснато се изостряха. Страната ставаше все по-трудно управляема.

6

Дните до 10 ноември 1989 г. са наситени с драматизъм. В края на октомври и началото на ноември световният „Екофорум“, по покана на българското правителство, проведе своето поредно заседание в София. Неформалните организации се възползваха от участието в него на западни представители и на чуждестранни журналисти, за да се изявят публично и да окажат натиск върху властта. Това беше времето, когато в пресата, радиото и телевизията се водеха горещи спорове „за“ или „против“ каптирането на водите на Рила, за да бъдат използвани за пиене и напояване. В градинката пред сладкарница „Кристал“ еколозите събираха подписи против набелязания проект. На това място на 25 октомври стана сблъсък между органите на реда и активисти на „Екогласност“. Публично и брутално бяха бити еколози в присъствието на чуждестранни журналисти.^[408] На 2 ноември 1989 г. се състоя събрание на Клуба за гласност и преустройство. А на следващия ден, с разрешение лично на Живков — „Екогласност“ проведе шествие в София, в което участваха 3–4 хиляди души. Живков беше принуден да хитрува и да лавира, с надеждата да овладее положението след като приключи работата на световния „Екофорум“.

Положението на Живков ставаше все по-трудно, все по-неудържимо. И въпреки това той не съзнаваше необходимостта да се оттегли. На 24 октомври 1989 г. след сблъсък с Живков Петър Младенов адресира до Политбюро, до членовете и кандидат-членовете на ЦК на БКП писмо, в което изразява остро несъгласие със стила на ръководство на Живков, с политиката му на „неискреност и дребни хитрувания“ — и си подава оставката.^[409] „Тодор Живков свика членовете на Политбюро и ги запозна с писмото на Младенов — разказва Георги Атанасов. Това стана на 26 октомври, петък следобед… Милко Балев веднага взе думата и подчерта, че това е безпрецедентен опит, насочен против единството на партията. Двамата с Джуров казахаме, че писмото повдига важни въпроси и трябва да се обсъди с участието на Петър Младенов. Тодор Живков съобщи, че Младенов отсъства поради заболяване“. И по- нататък: „На 3 ноември следобед, чрез Андрей Луканов, Младенов ме информира за опита да се потули случаят с писмото. Тогава взех лист хартия и написах следното (боях се да не ни подслушват), което Андрей трябваше да му съобщи: „Това е опит да се отложи ударът срещу Петър за по-благоприятни времена. Явно е, че искат да печелят време. По мое мнение Рубикон е минат. Съобщи на Младенов, че предлагам да отида при Живков (а може заедно и с Добри Джуров) и да искам неговата оставка.“ На заседанието на Политбюро на 4 ноември (Младенов е заминал на посещение в Китай) „Димитър Стоянов съобщи за разговоpa c Петър Младенов и предложи с това случаят с неговото писмо да се смята за приключен. Живков на свой ред каза: „Аз имах известни опасения, да не би това да е организирана акция. Но явно е, че Петър в момент на възбуда… е реагирал по този начин и аз мисля, че действително случаят трябва да се счита за приключен.“ Милко Балев подметна: „Засега…“…Веднага след заседанието разговаряхме с Джуров. Решихме на 8 ноември да се явим при Живков и да поискаме да се оттегли от ръководството на Пленума на ЦК, насрочен на 10 ноември. На 7 ноември по обяд се състоя традиционното поднасяне на венци пред паметника на Ленин. Добри Джуров дойде при мен и предложи вместо ние двамата при Живков да отидат Йотов и Станишев като негови бойни другари.“^[410]

На 8 ноември сутринта бойните съратници на Живков от партизанската бригада „Чавдар“ — Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, се срещат с него в кабинета му. Поставят въпроса да се откаже от поста генерален секретар. Живков се съгласява на следващия ден в 17 часа да се проведе извънредно заседание на Политбюро.^[411] „На 8 ноември към 11 часа — пише Георги Атанасов — Джуров дойде в кабинета ми и съобщи, че Живков е склонен да се оттегли, но на един от следващите пленуми на ЦК. Мнението ни остана неизменно — промяната да се извърши както говорихме — на 10 ноември и нито ден по-късно“.^[412]

На 9 ноември малко преди обяд Живков повикал в кабинета си участниците в „ловната дружинка“ Ангел Балевски, Пантелей Зарев и Георги Джагаров. „Беше посивял от напрежение — съобщава Джагаров. Няма да разказвам подробности от този съдбоносен разговор. Ще кажа това, че Живков категорично ни заяви: „Подавам си оставката и ако след обяд в пет часа Политбюро не я приеме, утре ще я предложа направо на пленума. Аз свърших каквото имаше да върша. Работил съм за народа, за страната си. Допускал съм грешки, нека другите ме съдят. Знам, че ще ме отричат, ще ме оплюват, ще ме хулят и калят. Но главното, което съм направил никой не може да отрече.“,^[413]

Същия ден към обяд Георги Атанасов се обадил на Живков по телефона и помолил за разговор. „Влязох в кабинета му в 12.40 часа. Веднага попитах: „Другарю Живков, какво ще правим утре на пленума?“ Без да чакам отговор продължих, че аз съм от инициаторите на разговора, който е имал с Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев и дълбоко съм убеден, че трябва да се оттегли от партийното ръководство, като му изложих съображенията, които налагат това да стане незабавно. Подчертах,…че от дълго време Тодор Живков работи срещу Тодор Живков. Завърших така: „Другарю Живков, пред мъката и смъртта всички сме равни, но не и пред мъжеството.“ Той слушаше внимателно, с вътрешно напрежение. Веднага отговори: „Георги, на заседанието следобед ще си подам оставката.“^[414]

Така че към обяд решението на Живков е ясно и категорично. Следобед — половин час преди заседанието на Политбюро — тримата (Джуров, Йотов и Станишев) са отново при Живков, за да продължат вчерашния разговор.^[415]

В 17 часа започва заседанието на Политбюро — последното, в което участва Живков. На него той си подава оставката като генерален секретар. „Причините — изтъква Живков на заседанието — са: първо, в това, че аз стоя вече 30 и няколко години начело на партията и държавата; второ — наближавам 80 години. Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение“^[416] (с. 3). И по-нататък: „…моля Политбюро да се занимае сега и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията…, категорично поставям въпроса да бъда освободен (с. 4). „Изненада, смущение, напрежение, очакване — това изразяваха в този момент лицата на присъстващите на заседанието — отбелязва Мария Далекова. Да си призная не очаквах, че оставката му ще бъде приета. Очаквах да чуя, че България без Живков не може да се развива, че партията без Живков ще загине и пр. Той наистина през ноември 1988 г. си беше дал оставката, но това според мнението на много хора, вкл. и членове на Политбюро, беше сондаж за реакцията на Политбюро. Убедена съм, че някакви извънредни обстоятелства са го накарали да подаде оставка, защото той — заключава Далекова, въобще нямаше намерение до конгреса да напуска постовете си.“ (с. 4)

Какви могат да бъдат тези „извънредни обстоятелства“? Дали само писмото на Младенов и двете срещи на Джуров, Йотов и Станишев с Живков — или има и нещо друго? След 10 ноември 1989 г. в нашия печат се появиха редица публикации, които имат отношение към този въпрос.

Едната е свързана със заседанието на Политическия консултативен комитет на страните от Варшавския договор, което се проведе на 7 и 8 юли в Букурещ, заседанието на което Горбачов предложил превръщането на Варшавския договор от военна в политическа организация. По време на заседанието Горбачов се бил срещнал с Джуров и Младенов. И нищо не е било споделяно с Живков за тази среща. Никой от споменатите досега нито е потвърдил, нито е опровергал това съобщение.

Освен това стана известно, че съветският посланик Виктор Шарапов е отсъствал от България до 2 ноември 1989 г. На следващия ден се състояла среща между него и Живков. И до днес не се знае за какво са разговаряли през 90-те минути на срещата. В деня на приема в съветското посолство по случай 7 ноември отново се състояла среща на Живков със съветския посланик. Очевидци предполагат, че разговорите са били тежки, защото Живков закъснял за приема с около час. А на 8 ноември следобед — по молба на Шарапов Живков го приел в резиденцията си в Банкя. И за този разговор все още не се знае нищо. Едно обаче е сигурно: Живков е разбрал, че е загубил напълно доверието на Горбачов.^[417]

На следващия ден следобед на заседанието на Политбюро Тодор Живков подава оставка и предлага Георги Атанасов за генерален секретар. Защо именно него? Нали досега изразяваше недоволство от министър-председателя и подготвяше неговата смяна? „Незабавно — отбелязва Далекова — думата взе Георги Атанасов.“ Той пръв подкрепя предложението на Живков за оставка. „Аз лично, другари, приемам предложението на другаря Живков като политически целесъобразно, обективно назряло, като предложение, което, ако бъде прието, може да създаде допълнителни условия за по-нататъшното разгръщане на процеса на преустройството в страната.“ Според него „утрешният пленум, на който ще се обяви свикването на конгреса, в политически план е най- подходящият момент да се извърши тази назряла (к.м. Н.Я.) промяна“ (с. 4–5). Така Атанасов дава тон, първо, за приемането на оставката, и второ, за нейното представяне на пленума без никакво отлагане — още на следващия ден. Атанасов моли неговата кандидатура да не се обсъжда и предлага за генерален секретар на партията Петър Младенов, като му прави и съответна характеристика.

Димитър Стоянов, който по това време беше вторият в ръководството и водеше Секретариата на ЦК, заявява: „Аз, другари, сега научавам за това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан… На този етап опитът, авторитетът на другаря Живков са ни необходими.

И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна. Аз смятам, че сега ние не сме подготвени да извършим една такава радикална промяна в нашето ръководство.“ Той изразява опасения, че могат да се нанесат сериозни вреди на страната и на партията, да се получат сътресения. „Аз не виждам нещо, което да налага сега да се правят промени“ (с. 5–6).

„Ние нямаме право да сгрешим — заявява Андрей Луканов — защото за такива грешки се плаща скъпо. Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на другаря Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двусмислие този въпрос трябва да намери решение. Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос… Ако ние твърдим, както току-що направи другарят Стоянов, че у нас всичко е наред, че ние се развиваме безкризисно, ще направим фатална грешка“ (с. 6).

Според Пенчо Кубадински „една такава законна и нормална промяна ще послужи като отдушник в нашата партия… Колкото на мен да ми е тежко, тъй като ние с другаря Живков работим толкова години, аз виждам, убеден съм, че трябва да стане промяна“ (с. 7). Предложението на Тодор Живков за оставка е подкрепено и от останалите участници в заседанието: Добри Джуров, Георги Йорданов, Димитър Станишев, Григор Стоичков, Емил Христов, Йордан Йотов, Петко Данчев, Васил Цанов, Петър Младенов.

Милко Балев заема по-различна позиция. Още в началото на заседанието, веднага след като Живков предлага своята оставка, следва негова реплика: „Отчитате ли, другарю Живков, временната сложна обстановка у нас?“ (с. 4) По време на заседанието Живков предлага да се даде почивка, за да могат да помислят. „Последва — пише Далекова — втора реплика на Балев: „Ние становища сме изразявали“, което означаваше: „Не сме съгласни с оставката.“ (с. 6) Следва коментар на авторката: „След изказването на Георги Йорданов, Тодор Живков предложи да се обединят около становището за приемането на оставката му и да се прекратят разискванията. Последва трета реплика на Балев — че може да има възражения против оставката. И изказванията продължиха.“ (с. 9). В своето изказване Балев подчертава: „И ако се отиде с такова предложение (за оставка), трябва да се помисли как пленумът на ЦК ще приеме някои от тези съображения и тези предложения. Но Вие, другарю Живков, отправихте апел да се обединим и да се излезе с едно предложение пред пленума.“

Тодор Живков: „Това е много важно. Цивилизовано трябва да стане.“

Милко Балев: „Много е важно, като имам предвид и миналото… Аз не мога да отрека, толкова години съм израснал под крилото на другаря Живков, толкова години бях началник и на неговия Кабинет…“

Тодор Живков го прекъсва с думите: „Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отнасям към този въпрос. Значи съм го мислил. В това трябва да бъдете убедени.“ (с. 11).

Във второто си изказване Димитър Стоянов заявява: „… действително, след като се изказаха всички другари, трябва да приемем това обмислено от него (от Живков) предложение“ (с. 12).

„Петър Младенов — подчертава Далекова — през цялото време беше леко приведен и свит на стола си. Изглеждаше неспокоен, следеше изказванията с внимание, а и с напрежение и като че ли беше готов всеки момент да стане и да започне да говори. Имаше защо: решаваше се съдбата на партията и страната, решаваше се и неговата лична съдба. (Всички в изказванията си са одобрили неговата кандидатура — Н.Я.). Той последен взе думата. Говореше оживено, възбудено. „Другарю Живков, другари, аз мисля, че сега ние присъстваме на едно историческо заседание на Политбюро. Другарят Тодор Живков — това е етап в историята на БКП, голям, славен период, който, както и да се опитват някои да го зачеркнат, да го очернят, не биха успели. Това е съвременна България. Съвременна България с всичките плюсове и някои недостатъци, каквито всяка държава може да има. Тодор Живков — това е олицетворение на партията, на всичко, което е направено (до) сега и което сигурно ще се прави дълго време“ и т.н. (с. 12–13).

Далекова отбелязва: „Не се спомена нищо (на заседанието на Политбюро) за писмото на Петър Младенов. Не се спомена и нищо за предварително водени разговори между Тодор Живков, от една страна, и Добри Джуров, Димитър Станишев и Йордан Йотов и за оказване на някакъв натиск върху Живков.

Оставката на Тодор Живков се посрещна различно. Едни от членовете и кандидат-членовете на Политбюро бяха изненадани, притеснени, а може би и изплашени, отчаяни, тъй като не очакваха, не бяха подготвени в този момент за този „удар“. Техният живот, тяхната съдба бяха кръвно свързани с Тодор Живков. Други посрещнаха молбата с явно облекчение и удовлетворение. Трети бяха объркани и не знаеха как да реагират в тази драматична ситуация… Тодор Живков видимо беше спокоен… И това заседание, както повечето заседания на Политбюро, мина спокойно, делово, принципно, почтено, както се изрази един от изказалите се… Нямаше пререкания, избухвания, спазваше се добрия тон. Не се отправи абсолютно никаква критика към Тодор Живков или към някой друг. Напротив, изрази се мнение от всички неговото освобождаване да стане цивилизовано“ (с. 14).

И така, на това съдбовно заседание на Политбюро Живков сам си подава оставката като генерален секретар на партията — без никакъв натиск и без никаква персонална критика от участващите в заседанието; нещо повече — именно той настоява тя да бъде приета единодушно. В хода на разискванията — макар и с неохота и неубеденост от страна на някои членове на Политбюро — оставката е приета както от тези, които имат право на глас (членовете на Политбюро Иван Панев и Гриша Филипов отсъстват: първият — поради болест, вторият е на посещение в чужбина), така и от присъстващите кандидат-членове на Политбюро и секретари на ЦК. Колективното мнение (и решение) на Политбюро, което трябва да бъде внесено на другия ден на заседанието на ЦК, се оформя в рамките и при съблюдаване Устава на БКП. Така че от тази гледна точка промяната в ръководството на партията се извършва законосъобразно (и цивилизовано), промяна — назряла и, бих казал, дори презряла. Едва ли са уместни и верни обвиненията за „преврат“ или за „дворцов преврат“. Абстрахирам се от това — защо, как, по какъв начин Живков беше достигнал до решението сам да подаде оставка.

7

Заседанието на ЦК на БКП (10 ноември 1989) започна в 10 часа. По първа точка от дневния ред Тодор Живков произнесе едночасово встъпително слово. Той говори не като човек, който след няколко часа предстои да напусне най-високите постове в партията и държавата. Говори енергично, с жар, стараейки се да бъде убедителен, да изглежда смел във вижданията си. Дали искаше на раздяла да остави хубави впечатления у слушателите или пък да ги разколебае при обсъждането на втората точка от дневния ред? Направи обаче впечатление, че и този път в пространното си слово той не намери сили да произнесе поне една самокритична дума.

По втора точка от дневния ред Георги Атанасов, който ръководеше заседанието, съобщи за оставката на Живков и за единодушното решение на Политбюро да предложи на ЦК да приеме молбата на Живков за освобождаването му като генерален секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро, както и да предложи на Народното събрание да го освободи като председател на Държавния съвет на HP България. От името на Политбюро той предложи за генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов като човек, който съчетава единството и приемствеността между поколенията, умее да работи с хората и е чужд на авторитарния стил.^[418] В повечето последвали изказвания и в решението на пленума беше изказана благодарност на Живков за дългогодишната му всеотдайна дейност в служба на партията и народа. Подкрепена беше и кандидатурата на Младенов. Единствен членът на ЦК и един от ветераните на партията Иван Масларов предложи за генерален секретар Александър Лилов. А членът на ЦК Николай Ирибаджаков изрази изненада, че сега се предлага смяна на генералния секретар. Изрази мнение този въпрос да се отложи — да се изготви и изслуша доклад за положението у нас и едва тогава да се пристъпи към персоналното решаване на въпроса. Явно такава постановка обективно устройваше Живков и тези, които го подкрепяха.

След почивката Георги Атанасов, който ръководеше заседанието, предложи да се прекратят разискванията.^[419] Предложенията на Политбюро бяха приети единодушно. Наблюдавах Тодор Живков. Той се беше променил до неузнаваемост. Нямаше и следа от онази динамичност и жар, които беше проявил по време на встъпителното си слово. Седеше отпуснат, разсеян, с леко разтворена уста. Имах впечатлението, че трудно следи разискванията и като че ли това, което ставаше в залата, не го засягаше непосредствено…

След седмица Народното събрание го освободи като председател на Държавния съвет и избра на това място Петър Младенов. Ден-два преди това — на 16 ноември 1989 г., се състоя нов пленум на ЦК. На него беше отменена благодарността към Тодор Живков. А с изказванията на генералите Славчо Трънски и Георги Милушев (началник на УБО) започна оплюването на Живков.^[420] По-късно се стигна и до неговото арестуване и съдене — без никакви законни основания, което по мое мнение е позорна страница в новия ни летопис.

Така слезе от политическата сцена човекът, който в продължение на 33 години отговаряше и се разпореждаше със съдбините на България.

8

10 ноември 1989 г. Ден последен — и ден първи. Дата, която бележи края на личната власт на Тодор Живков. И която постави началото на действителни демократични промени, на Голямата промяна в България. Колкото и както и да се оспорва значението на тази дата, безспорна истина е, че това е денят, който отвори нова страница в историята на нашата страна. „Нова страница“ — от гледна точка и на демократичните процеси, и на характера на властта, и на прехода към пазарна икономика, и на реставрацията на капитализма…

Спори се не само за значението на 10 ноември1989 г. Спори се и за това — кои са двигателите на процеса, който доведе на тази дата до развръзката? Оформиха се две крайности. Едната приписва само на опозиционните сили ролята на такъв двигател. Другата търси двигателя само и единствено в БКП, в нейното ръководство, в нейните членове. Отрича се ролята на опозиционните сили в този процес — първо, защото те били малобройни (друга е картината със „Солидарност“ в Полша или „Харта77“ в Чехословакия…), липсвало истинско дисидентско движение (виж Русия) и второ, опозиционните сили се били появили много късно, едва ли не след 10 ноември 1989 г.

И двете тези противоречат на обективните факти. Факт е, че решението за смяната на Тодор Живков и за началото на Голямата промяна принадлежи на партийното ръководство (Политбюро и ЦК на БКП), факт е, че сам Живков поднесе своята оставка. Той нито заплаши, нито прибягна до каквито и да било репресивни мерки, за да предотврати смяната. Друг е въпросът до каква степен той беше осъзнал необходимостта да се оттегли, с каква вътрешна убеденост предприе тази стъпка. Факт е, че самите комунисти — в огромното си мнозинство — искаха действителна промяна, бяха недоволни и от Живков, и от практическите действия, които се предприемаха. Факт е също така, че опозиционните структури и движения упражняваха върху политическата и държавната власт натиск, който непрекъснато се засилваше и печелеше все нови и нови поддръжници. Несъмнено опозиционните на режима организации и движения са един от обективните фактори, един от реалните исторически субекти, които допринесоха за смяната на Живков, за премахване на личната власт, за ускоряване на Голямата промяна. Да се отрича ролята на опозицията на режима, организирана в различни структури, е несъстоятелно. Вярно е, че в тях участваха и членове на БКП (много от тях разочаровани както от ръководството и провежданата политика, така и от самата партия и нейната идеология), а наред с тях — безпартийни и дори антикомунисти. От това нещата не се променят. Още на другия ден след 10 ноември 1989 г. мнозина партийни членове, участвали в тези структури, напуснаха БКП, станаха учредители и активни дейци в Съюза на демократичните сили, в Движението за права и свободи и др.

Когато пиша за историческия субект, извършил промяната, имам предвид преди всичко милионите хора от града и селото, тези, които със своя труд бяха обновили България, но които бяха недоволни от развитието на икономическото и политическото положение на страната, от влошаващите се жизнени условия, от създадената обстановка на страх и репресии, на неуважение към човешките права и свободата на личността. Промяната, настъпила у нас, се вмества в общата рамка на времето, в което протичаха аналогични обществени процеси в бившата СССР, в страните на Източна и Югоизточна Европа, и изобщо на международната арена. Тези процеси се развиваха изключително динамично, като променяха съществено картата на социално-икономическото и политическото положение в света. България не беше самотен остров, а част от цялостна система, която се разпадаше бързо и безвъзвратно. От тази гледна точка промяната на 10 ноември 1989 г. беше предопределена. По-иначе стои въпросът за избора на точната дата като нейно начало, както и за начина на протичането й — дали с кръвопролитие, дори и с гражданска война, или пък — като мирен преход. По-иначе стои и въпросът дали промяната трябваше да доведе до реставрация на капитализма като фатална неизбежност…

37. КОМУНИЗЪМ ИЛИ ТОТАЛИТАРЕН СОЦИАЛИЗЪМ?

1

Повече от тридесет години Тодор Живков беше на върха на пирамидата на властта в България. Дори и на Сталин не се отдаде да достигне тази времева граница. Къде е „тайната“ на това Живково властническо дълголетие?

Многобройни са факторите, но три смятам за решаващи:

Първо, подкрепата, която Живков неизменно получаваше от съветските ръководители — Хрушчов, Брежнев, Андропов, Черненко. Загубата на тази подкрепа по времето на Горбачов ускори и улесни слизането му от властническия пиедестал. Близките отношения между България и Съветския съюз, между БКП и КПСС имаха съществени предпоставки в историческото минало — по-далечно и по-близко. Те се развиха и укрепиха най-вече след 9 септември 1944 г., по времето на Георги Димитров и Вълко Червенков. Живков съумя да ги обогати както в интерес на развитието на страната, така и в свой личен интерес.

Съветската подкрепа за Живков вървеше главно по три линии: (1) одобрение на политиката, която той провеждаше и особено на неговия курс по отношение на съветската страна (не случайно на Запад България се определяше като „най-верният сателит“ на СССР); (2) политическа и най-вече щедра материална подкрепа (машини, петрол и други суровини, кредити, субсидии), като важна предпоставка за икономическото развитие на страната и повишаването на жизненото равнище на народа; (3) лична подкрепа — доста често и публично изразявана — на самия Живков като партиен и държавен ръководител, като виден деец на международното комунистическо движение, като приятел на Съветския съюз.

Второ, обществено-политическото и държавното устройство на България, създало необходимите обективни условия за установяването на личната власт на Живков и за неговата несменяемост в продължение на повече от три десетилетия.^[421]

Трето, личните качества на Живков като човек и политик. Те сложиха дълбок отпечатък върху начина на прилагане на съветския модел в България, върху функционирането и развитието на БКП, върху формирането и провеждането на вътрешната и външната политика на страната.

2

Към първия фактор който отбелязах, едва ли е нужно повече да се връщам. Колкото до втория — обществено-политическото и държавно устройство на България — по този въпрос е потребна по-голяма яснота. В изобилието от литература, която се появи във връзка с краха на реалния социализъм в Европа, бившите социалистически страни обикновено са наричани „комунистически“ или „посткомунистически“ — след станалите в тях промени.^[422] В действителност в тези страни нито е имало комунизъм, нито дори много от съществените белези, присъщи на неговата първа фаза. Социализмът беше дълбоко деформиран. Приляга му повече да бъде характеризиран като „сталинистки социализъм“, „държавен социализъм“, „тоталитарен социализъм“. Това се отнася и за България. Едни от най-характерните за социализма ценности бяха потъпкани. Деформирани бяха негови същностни черги — следователно и системата като цяло. Вместо демократизъм — тоталитаризъм, силова власт, която се стремеше да навлезе във всички клетки на обществото и в личния живот на индивида.^[423] Вместо народовластие — лична власт. Вместо хуманизъм — страх, преследване и насилие. Вместо социалистическа — тоталитарна държава с непоклатима командно-административна система.

Поел властта в името на колективността на ръководството и демокрацията, в борба срещу култа към личността, Живков постепенно се постави над държавата и над политическата сила, която го беше издигнала на върха на пирамидата. Той стана неподвластен на партийния, държавния и обществен контрол. Нито един, дори и маловажен въпрос на държавата, а също на Комунистическата партия не се решаваше и не можеше да бъде решен без неговата благословия. Думата на Живков се превърна постепенно в закон. На своята воля той подчини и законодателната, и изпълнителната, и съдебната власт.

Властта не беше само еднолична. Тя действуваше в условията на тоталитарната държава. Впрочем едноличният режим е възможен само ако в държавата е унищожена многопартийността, ако демокрацията и демократичните атрибути на властта са ликвидирани. При всеки тоталитарен режим властта се осъществява и олицетворява от една личност, т.е. тя е еднолична. Така е било и при Сталин, и при Хитлер, и при Мусолини, независимо от съществуващите различия между сталинисткия и фашисткия тоталитаризъм. Колкото до най-близкото обкръжение на Живков (в случая Политбюро като колективен ръководен орган), то изигра важна роля главно в процеса на установяването на личната власт, а също и при смяната на Живков като лидер на партията и държавата.

Тоталитарната държава възникна у нас още преди Живков да поеме властта. След Втората световна война по обща договореност на великите сили, разгромили нацистката армия, България остана в сферата на влияние на Съветския съюз. Това сложи дълбок отпечатък върху цялостното й по-сетнешно развитие. След Деветосептемврийското въстание (1944) в страната беше установена народната демокрация като нов тип политическа организация на обществото. Нейна социална основа бяха работническата класа, селяните, значителна част от дребната градска буржоазия, широки слоеве от интелигенцията. Тя се отличаваше с политически плурализъм, като основна политическа сила беше партията на българските комунисти. Към края на 1947 г. по указание на Сталин и чрез новосъздаденото Коминформбюро започва интензификация на революционния процес във всички народнодемократични страни. Процес, който доведе до ускоряване и задълбочаване на политическите и социално-икономическите преобразования и преминаването от народнодемократичен към съветския (сталинисткия) модел на социализма в тези страни. Тодор Живков, като член на ръководството на партията и ръководител на Столичната партийна организация, а след 1950 г. като секретар на ЦК и член на Политбюро, взе дейно участие в установяването на сталинисткия модел на социализма, в развитието и укрепването на тоталитарната държава в България.

Изграждането на социализма в източноевропейските страни започна почти по един и същи тертип. Независимо от различията в конкретните форми и структури на държавната власт, обща беше нейната същност — тоталитарна.^[424] Тази власт се опираше на „трите М“. (Терминът е на белгийския учен Жак Нагел — „От извратения социализъм към дивия капитализъм“).^[425] „Трите М“ — това са трите монопола: политическия, икономическия, идеологическия. Тоталитарната власт в България беше стъпила здраво първо, върху политическия монопол на БКП; второ, върху монопола на държавната собственост; трето, върху монопола на марксистко-ленинската идеология. Такива бяха непоклатимите устои на социализма и на властта в нашата страна.

3

За партийния монопол. Моделът с „трите М“ не беше въведен у нас изведнъж. Нито беше буквално копиран. Но въпреки всички свои модификации, дори и след премахването на култа към личността на Вълко Червенков, трите монопола продължиха да стоят в основите на нашата власт. Още през 1948 г. останалите политически партии, с изключение на БЗНС, бяха престанали да съществуват. Партията на българските комунисти се обяви за всепризната ръководна сила и авангард на народа. По същество — като се има предвид партийната структура, механизмите на взаимодействие с държавните органи, утвърдената система на т.нар. номенклатура — у нас започна да действа политическият монопол на Комунистическата партия. Този монопол, както вече изтъкнах, беше един от устоите на личната власт. Монополът на БКП се осъществяваше както на централно — чрез партийните конгреси и решенията на ЦК, Политбюро и Секретариата, така и на местно равнище — чрез окръжните, околийските, градските и общинските партийни комитети. И предприятията — чрез първичните партийни организации.

Важна роля в това отношение играеше системата на номенклатурата — едно твърде значително „изобретение“ на Сталин, с успех прилагано и в останалите социалистически страни. Според най-разпространените мнения „номенклатурата“- това е онзи слой от партийни кадри, които използваха властта, за да заграбят народното богатство и всячсски да се облагодетелстват. Че имаше хора, които злоупотребиха със своята власт за лично облагодетелегвуване, в това не се съмнявам. Не всички ръководни комунисти устояваха на съблазните на властта. Сред тях имаше и хора, рискували живота си в борбата за освобождаването на страната от фашизма. Ала това бяха малцина. За тези хора традициите в политическия живот на България се оказаха по-силни от морала и идеала, в името на който те се бориха преди 9 септември 1944 г. Вярно е, че тъй наречените номенклатурни кадри, благодарение на по- високото възнаграждение и особено поради своите позиции в партийната, държавна и стопанска йерархия, разполагаха с по-големи възможности да се устройват в битово отношение, да живеят по-заможно, да ползват специални условия за отдих и лечение, да получават вилни места, да си строят вили. Главното обаче в случая е това, че системата на номенклатурата беше един от решаващите механизми за подчиняване държавата и нейните органи, народното стопанство, политическия и духовния живот в страната на политиката и дейността на Българската комунистическа партия. Периодически в ЦК на партията се разработваше и утвърждаваше списък на онези длъжности в различните сфери на обществения живот, ръководителите на които не можеха да бъдат назначавани или уволнявани без разрешение на съответния орган на ЦК. Ръководните кадри, които заемаха най-отговорните длъжности в страната, бяха номенклатурни на Политбюро. Друга част от номенклатурните кадри се наблюдаваха от Секретариата на ЦК. Те се назначаваха и уволняваха само след негово решение. Трети бяха номенклатурни на различните отдели на ЦК — наблюдаваха се от тези отдели, назначаваха се или биваха уволнявани само след съгласуване със съответния завеждащ-отдел. Системата на номенклатурата действаше и на другите равнища — окръжни и градски. Тя обхващаше всички ръководни кадри — комунисти, сдружени земеделци и безпартийни във всички сектори и на различни йерархически равнища. Всички тези кадри работеха под наблюдението на съответния партиен орган, който ги беше утвърдил, и бяха длъжни да провеждат и да отговарят за провеждането на партийните решения.

Съществена роля играеше и друг механизъм: съвместяването на партийните и държавните (или обществените) длъжности в условията на тоталитаризъм. От 1962 до 1989 г. Живков беше едновременно лидер на БКП и ръководител — било на правителството (до 1971), било на висшия орган на държавната власт.

И самото Народно събрание, поради партийния монопол, беше превърнато в послушен механизъм за провеждане решенията на партията-ръководителка, т.е. за превръщането на волята на Живков в закон. На Априлския пленум на ЦК на БКП и особено непосредствено след „конграреволюционните“ събития в Унгария (1956) един от централните въпроси бе издигането на ролята на Народното събрание в политическия живот и в управлението на страната. Помня как внимателно в кабинета на Живков проучвахме опита на Унгария в това отношение. Въпреки всичко, нищо съществено не се промени и не можеше да бъде променено в условията на тоталитарната власт. И по-късно Живков много пъти е поставял този въпрос. И пак без видими резултати.

Подобно беше положението и в съдебната власт. Председателят на Върховния съд, главният прокурор и други заемащи ключови длъжности в цялата система на правосъдието бяха номенклатурни кадри на Политбюро, на Секретариата на ЦК, на Административния отдел на ЦК. А в по-нисшите ешелони на съдебната власт кадрите бяха номенклатурни на окръжните, градските и районните партийни комитети. Много от тях бяха обвързани с решения на партийни органи и чрез механизма на съвместяването. Председателят на Върховния съд, какъвто бе например дълги години Ангел Велев, а след него Иван Велинов, бяха и членове на ЦК на БКП. Главният прокурор Иван Вачков, а след него Костадин Лютов и по-късно Васил Мръчков — също бяха членове на ЦК. Председателите на окръжния или на градския съд бяха обикновено членове на съответния окръжен или градски партиен комитет. По такъв начин съдебната власт, която има решаващо значение в една демократична държава, беше подчинена на волята на ръководни партийни органи. В тези именно условия избуя „телефонното право“. То доведе до беззакония, до погазване на елементарни права на гражданите.

Не трябва да се пренебрегва и друг механизъм, чрез които се формираше феноменът „партия-държава“. Имам предвид дублирането на държавната структура чрез структурата на апарата на ЦК на БКП. Това даваше възможност на Политбюро и лично на Живков да осигуряват партийно ръководство и партиен контрол върху решенията и дейността на държавните органи и на държавата като цяло. Още от времето, когато постъпих в ЦК на партията, структурата на неговия апарат „покриваше“ не само основните насоки на вътрешно-партийния живот, а и редица важни части от държавния организъм. Постепенно този процес се задълбочи и дублирането на основните държавни структури доби завършен вид. Наименованията на отделите в ЦК не са толкова важни, при това те често се променяха. По-важното в случая е, че за всички главни области на обществения живот и за всички сектори в нашето народно стопанство имаше оформени отдели и съответни структури в тях. Действаше например отдел за промишлеността със съответни сектори: машиностроене, химическа промишленост, лека промишленост, енергетика. Селскостопанският отдел на ЦК наблюдаваше работата на Министерството на земеделието, на Министерството (или Комитета) на горите и горската промишленост и други държавни органи в тази област. И, разбира се, разполагаше със съответни сектори — за ТКЗС, за ДЗС, за селскостопанско машиностроене, за горско стопанство и др., които дублираха до голяма степен структурите на съответните министерства. Отделът „Наука и образование“ на ЦК отговаряше за проблемите на науката и образованието, но не вътре в партията, а в държавата. Той наблюдаваше и отговаряше за работата на Държавния комитет за наука, технически прогрес и висше образование, Министерството на народната просвета, Българската академия на науките, Медицинската академия и Министерството на народното здраве, Съюза на научните работници и неговите колективни членове, на други институции в тази област. По негово предложение Политбюро или Секретариатът на ЦК утвърждаваха ръководните кадри в тях. Отделът одобряваше предварително кандидатите за ректори на ВУЗ, за професори, кандидатите за членове на БАН, за званията „заслужил“ и „народен“. В ЦК се утвърждаваха преподавателите в идеологическите катедри — от асистент до професор. Отделът на ЦК „Външна политика и международни отношения“ отговаряше за връзките с КПСС и международното комунистическо движение. Същевременно имаше структури, наподобяващи тези на Министерството на външните работи.

В ежедневната си работа отделите на ЦК се занимаваха не само и не толкова с политическите аспекти на проблемите. Те често изземваха функциите на стопанските и административните органи. По такъв начин и в ЦК, и в другите партийни ръководства политическата работа се изместваше от стопанските и административните задачи. Допускаше се и грубо администриране.

Апаратът на ЦК набъбваше още по времето на Вълко Червенков. Този процес не спря. Увеличаваха се щатните партийни работници и в ЦК, и в останалите партийни структури в страната. В началото на 50-те години в апарата на ЦК имаше една-единствена първична партийна организация, която провеждаше своите събрания в едно малко салонче на ул. „Врабча“, на ъгъла с ул. „11 август“. По времето и след Априлския пленум апаратът на ЦК беше вече широко разклонен и специализиран. Формираше се мощна структура, която позволяваше да се държат „под око“ всички най-важни прояви не само на вътрешнопартийната работа, но и на стопанския, държавния, обществения и духовния живот. Обогатяваха се и източниците на информация, засилваха се нейните потоци към апарата на ЦК и членовете на Политбюро. Подобен процес на раздуване на щатния апарат протичаше и в БЗНС, и в множеството обществени организации, особено в Отечествения фронт и най-вече в Младежкия съюз. По такъв начин, може би неусетно, но много изразително се създаваше многобройна, солидна прослойка от кадри, свързали своето професионално реализиране и израстване със съответна политическа или обществена организация. Тази прослойка, относително обособена и носител на специфични интереси, започваше все повече да измества законно избраните ръководни органи. Докато мнозинството членове на ЦК например бяха ангажирани с осъществяването на възложените им задачи в държавни, стопански или други структури, щатният апарат на ЦК беше този, който осигуряваше събирането, обработването и поднасянето на информацията; който разработваше проблемите за предстоящо заседание на колективните ръководни органи — Секретариат, Политбюро, пленум на ЦК; който поддържаше непосредствена връзка с окръжните, околийските или общинските партийни комитети, тълкуваше и предаваше решенията и указанията на ЦК или на лидера на партията; който наблюдаваше работата на държавните органи, на министерствата и стопанските организации и понякога си позволяваше да командва министри, директори на крупни предприятия — нищо че те често бяха вероятно членове на ЦК. Щатният апарат на ЦК в много случаи имаше решаваща дума при предлагането на една или друга кандидатура за издигане на отговорна работа. В него работеха предимно хора компетентни, честни и дисциплинирани. Редом с тях имаше и посредствени, и с ретроградни възгледи и позиции. Инструкторите на ЦК — като истински апостоли — бродеха из страната надлъж и нашир, със седмици далеч от своите семейства. Като цяло апаратът на ЦК — и поради своите функции, и поради политическа и идеологическа нагласа представляваше солидна опора на Политбюро и най-вече на Живков.

Присъствал съм на заседания на Политбюро. Разбира се, по указание на Живков. И то обикновено когато се обсъждаше материал, внесен от него. Заседанията протичаха в апологетичен дух. Членовете на Политбюро се надпреварваха да дават най-високи оценки на разработките на Живков. За Гриша Филипов — а и не само за него — те бяха „нов принос в марксизма-ленинизма“, „нова дума в нашата теория“. Бележки и препоръки се правеха върху маловажни въпроси. Дневният ред на заседанията на Политбюро, а също на пленумите на ЦК се определяха винаги от Живков. А това, което предстоеше да бъде разгледано в Секретариата на ЦК в негово отсъствие, винаги се съгласуваше предварително.

А как протичаха конгресите? На тях трябваше да се очаква обективна и задълбочена равносметка, научен и самокритичен анализ, загрижена дискусия за бъдеща стратегия и тактика, опираща се на точни резултати и трезва оценка. И в какво се бяха превърнали те? Всеки конгрес се назоваваше „исторически“, заради отчетените внушителни резултати и откритите „необятни хоризонти“. Обикновено тъкмо докладът на Живков даваше тон за подобно тържествено протичане на конгреса. Само дето липсваха фанфари. Не, грешка. Имаше и фанфари. Нали ние, участниците в конгреса, слушахме с умиление тънките гласчета на пионерите, дошли да приветстват под тържествените звуци на детските фанфари?

Основните постановления на правителството бяха обикновено разгърнати решения на Политбюро или на Секретариата на ЦК, оформени като държавен нормативен акт. Останалите се съгласуваха предварително с Живков или поне с члена на Политбюро, наблюдаващ съответния сектор, за който се отнася решението. Такава беше практиката: всеки член на Политбюро и секретар на ЦК да „наблюдава“ определен сектор от дейността на държавата. При такъв ред всеки министър се намираше под контрола едновременно на председателя на МС, на негов заместник за дадения ресор, на съответния отдел на ЦК, а също на члена на Политбюро или секретар на ЦК, наблюдаващ неговия сектор. Работата беше доведена до абсурд. Всеки член на Политбюро или секретар на ЦК на свой ред обикновено предварително съгласуваше въпросите с Живков, който винаги имаше последната дума както по проблемите на държавата, така и по проблемите на партийния и обществения живот в страната. Въпросите на отбраната, на МВР и на Държавна сигурност бяха негов личен прерогатив. Той бе подпомаган от отдел „Административен“ на ЦК, но обикновено въпросите се съгласуваха и решаваха в непосредствен контакт със съответния министър.

Такива бяха някои от механизмите, които осигуряваха „ръководната роля на партията“, срастването на партията с държавата. Те доведоха до избуяването на бюрократизма, срещу който Живков произнасяше толкова люти заклинания, до удивителната липса на инициатива у ръководни и изпълнителски кадри.

През последните години на социализма у нас, когато започна „преустройството“ (в Живковски вариант), Живков изказа в Юлската концепция доста горчиви истини за монопола на БКП в обществото ни. „В редица области (тук бих го поправил: във всички области — Н.Я.) се стигна до положение, когато властта се превърна — пишеше той — практически в неограничена власт на партията с всички произтичащи от това последици. В йерархията на властта сега партийните органи са не само „етаж“, но и най-висш „етаж“ на управлението, те са фактически главният субект на властта.“^[426]

Приложената графика^[427] дава известна, макар и много схематична представа за партийния монопол и за „партията-държава“ от гледна точка на структурата на управлението.

Положението на БКП като монополна партия, като партия-държава и най-висш етаж на властта — е една от най-сериозните деформации, които характеризират изградения у нас социалистически строй. А това на свой ред водеше неизбежно до деформиране на самата Комунистическа партия. От една страна, тя все повече губеше своя характер на политическа организация със специфични политически, организационни и идеологически функции и задачи. От друга, тя ставаше притегателна сила не само за идейно-убедените й привърженици, за стотиците хиляди трудови хора на физическия и умствения труд, които виждаха в БКП носителя на техните въжделения и особено на идеята за социална справедливост, а и за хора с кариеристични нагласи. А това не можеше да не се отрази както на кадровия й състав, така и на вътрешнопартийния й живот.

4

Втората основна опора на сталинисткия тоталитаризъм е монополът на държавната собственост. В градовете частната собственост върху средствата за производство беше ликвидирана още през 1948 г. с национализацията на предприятията, мините и банките. Те се превърнаха в държавна собственост. С кооперирането на селското стопанство се оформи и солидна кооперативна собственост. Занаятчиите постепенно бяха обхванати в трудово-производителни кооперации. Потребителските кооперации разширяваха своя обсег на действие. Централният кооперативен съюз се превърна в мощна стопанска и управленска структура.

Тук платихме (и аз лично) скъп, твърде скъп данък на Сталиновата догма за постепенното сливане на двете форми на собственост — държавна и кооперативна — в единна държавна собственост. Съчетана със склонността на Живков към субективизъм и волунтаризъм, тази догма доведе след 1970 г. до ликвидирането на ТКЗС и образуването на АПК. С това се сложи край и на предимствата на ТКЗС — особено вътрешнокооперативната демокрация, а селяните се отчуждаваха от земята.

В много от речите и докладите на Живков могат да се намерят най-убедителни аргументи за значението и ползата от кооперативната собственост. И в същото време се водеше политика на нейното одържавяване — в типичния стил на разминаването между думи и дела. Още през 1959 г., когато продължаваше кооперирането на селското стопанство, в свой доклад пред ЦК на БКП Живков заявява: „Както виждате от тезисите, ликвидират се потребителните кооперации. Може някоя друга дума да се употреби, но все пак се ликвидират (Оживление.) Аз получих няколко писма от бивши кооперативни деятели и от сегашни кооперативни деятели… Между тези бивши кооперативни деятели единият е другарят Стоян Янев. Той започва изложението си примерно така: Циркулират — казва — вражески слухове, че предстои да се ликвидират потребителските кооперации в България (Оживление.) Той смята, че трябва да се даде решителен отпор на вражеските слухове и на другарите, попаднали под вражеско влияние (Оживление.)^[428] И по- нататък: „Потребителските кооперации у нас по-рано от другите типове кооперации слизат от нашата историческа сцена и отстъпват място на по-съвършената държавна търговска организация“.^[429] Всъщност кой и кога беше доказал, че държавната търговия е по-съвършена от кооперативната? Никой. Това беше само презумпция. Не се привеждаха никакви аргументи, никакви доказателства. Нашата страна имаше богати традиции в кооперативното движение. Потребителните кооперации, зародили се още в условията на капитализма, вършеха изключително полезна работа по изкупуването на селскостопанската продукция и снабдяването на населението — особено в селата — в тези трудни години. Ликвидираше се с един замах една от формите на кооперацията, която разполагаше с опитни кадри, с широка мрежа от магазини в селата и малките градове. Разрушаваше се една стабилна организация, преди още да бъде изградена другата, която трябваше тепърва да докаже, че е по-добра и по-ефективна. Логиката на държавния монопол върху собствеността се оказа по-силна от логиката на живота, от интересите на трудовите хора.

5

Третата главна опора на сталинисткия тоталитаризъм е монополът на марксистко-ленинската идеология. Тази идеология беше превърната в официална, държавна идеология на страните от социалистическата система в Европа и СССР. Единствената, която се признаваше и имаше право на съществуване. Тя беше установила монопол върху истината. Всяка друга идеологическа парадигма беше забранена, всяко отклонение от марксизма-ленинизма се преследваше. С лекота се декретираха оценки: „ревизионизъм“, „отстъпление от марксизма-ленинизма“. Същевременно учението, създадено от Маркс и Енгелс, се догматизираше и идеологизираше до крайност. То служеше не като ръководство за действие, а се използваше главно конюнктурно — за обосноваване и легитимиране на текущата политика. У нас това учение се усвояваше в широко разклонената система на партийната просвета и извън нея, в училищата и висшите учебни заведения, в Академията за обществени науки и социално управление към ЦК на БКП. Изучаваше се обаче не по първоизточниците — трудовете на Маркс и Енгелс, а главно по докладите, речите и трудовете на Тодор Живков. В началото на 80-те години той получи писмо от проф. Илчо Димитров, тогава зам. завеждащ-отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК. В него авторът на писмото тревожно обръщаше внимание върху обстоятелството, че при изучаването на марксизма-ленинизма трудовете на Маркс, Енгелс и Ленин са напълно пренебрегнати. Ползват се преди всичко текущите материали на партията и трудовете на нейния първи ръководител. Димитров предлагаше да се промени това положение. Промяна, разбира се, не настъпи и не можеше да настъпи. Само дето авторът беше преместен на друга работа…

Монополът на марксизма-ленинизма и неговото догматизиране (не само у нас, а във всички социалистически страни) имаше и друга съществена последица: херметическото затваряне в себе си на нашата теория. Тя остана глуха към новите обществени явления и особено към предизвикателствата на научната и технологичната революция, към измененията и постиженията в капиталистическия свят, към опита, натрупан от страните, поели пътя на изграждането на неантагонистично общество, към новите постижения на икономическата теория, на науката за управление, на останалите обществени науки и информационни теории. Марксизмът-ленинизмът беше превърнат в евангелие. Достатъчно беше да цитираш подходяща мисъл от това евангелие, за да „докажеш“ дадена теза — без аргументи, без доказателства!

6

Съществена роля в укрепването на тоталитаризма и на личната власт играеха печатните органи на партията, особено в. „Работническо дело“ и сп. „Ново време“. Те бяха мощни глашатаи на монополната политическа сила и на нейния ръководител, на стратегията и тактиката на БКП, на нейните действия. А и останалият печат се равняваше по тях. През последните години най-вече в. „Работническо дело“ изпълняваше неблаговидната задача да бъде рупор на едноличните решения и указания на Живков. „Вестник „Работническо дело“ — пише неговият последен преди промяната на 10 ноември 1989 г. главен редактор Радослав Радев — има своя принос и своята отговорност за създаване на обществена атмосфера, в която вирееше раболепие и ласкателство, уродливо подлизурство пред личността на Първия, а така също за разправа с неугодните и непокорните“.^[430] В. „Работническо дело“, а и цялата система на средствата за масова информация, е провеждал линия с две остриета: (1) утвърждавал е личния авторитет и позициите на Живков; (2) изпълнявал е ролята на репресиращ фактор.^[431] „От десетилетия бе се установила практиката след всяка реч, доклад, съображения, докладна записка и тем подобни документи на генералния секретар вестниците да поместват свои уводни статии и коментари. Това фактически не бяха коментари, а апологетични материали.^[432] Изкъсо бяха държани телевизията и радиото. Те се надпреварваха да отшлифоват образа на Живков като на политик изключително талантлив, всестранно надарен и динамичен. И същевременно — „човек от народа“. „Абсолютно безкритичната тоналност спрямо Тодор Живков на българските масмедии е онази питателна почва, върху която избуяха уродливите явления на неговия култ“.^[433] Колкото до второто острие на в. „Работническо дело“ — репресиращата функция, бяха посочени някои случаи. Могат да се добавят и много други.^[434]

7

Анализът на личната власт на Живков изисква да се върна отново към неговия личен кабинет. Това беше по-особена структура в ЦК на БКП, която има определен дял в утвърждаването на Живков. Кабинетът беше една от важните му опори през годините на неговата партийна и държавническа дейност. Той го обслужваше пряко, изпълняваше неговите лични указания и разпореждания. Подпомагаше го в анализирането, изясняването и разработването на проблеми от най-различно естество и във всички сфери на управлението. Активно участвахме в написването и редактирането на негови доклади и докладни записки, статии, проекторешения. Основната част от времето на сътрудниците в Кабинета беше посветена на този именно вид дейност. Дейност, която имаше голямо значение в тогавашните условия — когато думата на първия партиен ръководител се слушаше и изпълняваше безусловно; когато неговите постановки, формулировки и теоретически разработки бяха носители на „абсолютна истина“. Кабинетът участваше при обсъждането на важни, стратегически по своя характер проблеми, както и на текущи въпроси и задачи на вътрешната и международната политика — при формирането на становище и мнения на Живков по тях. В него се застъпваха, а често и се сблъскваха различни гледища и мнения, изказваха се нови — нерядко и нестандартни — идеи и допълнителни аргументи, дори и еретични мисли. Дълги години в Кабинета се говореше свободно, без страх и смущение, без опит за докарване. Всеки от нас имаше възможност да излага собственото си гледище по съвест. Всичко това Живков не само толерираше, но и поощряваше.

Важна функция на Кабинета бе да информира Живков по най-различни въпроси на вътрешната и световната политика, икономиката, науката, изкуството. Почти при всяка наша среща с него той получаваше от нас, помощниците, ценна устна информация.

Кабинетът участваше при формиране на мнение за работата и качествата на един или друг стопански, държавен и най-вече партиен ръководител. По указание на Живков се обръщахме към отделите на ЦК, към МС и неговите органи, дори към членовете на Политбюро, за да изисквамс справки и разработки. Търсили сме помощта на учени и специалисти — особено икономисти, историци, философи, журналисти, писатели. Началникът на Кабинета присъстваше на всички заседания на Секретариата, а често и на Политбюро.

Макар и да не се ползваше официално със самостоятелни права, фактически правата на Кабинета — неписани, бяха изключително големи. Защото той беше функция от Живков, отразяваше неговата власт. Постепенно „Кабинетът“ се превърна в магическа дума, която всяваше респект и страх. „От Кабинета се обадиха…“, „от Кабинета искат такава и такава справка…“, „от Кабинета наредиха…“ и т.н. На Кабинета започна да се гледа като на институция, която стои над отделите на ЦК и министерствата. През последните години беше достатъчно телефонно обаждане — не на началника на Кабинета, а на един от нас, помощниците, за да се възприеме то като нареждане или указание на Кабинета, т.е. на Живков. Това беше една от силните деформации в тогавашните управленски структури и взаимоотношения. Ние бяхме хора, които не бяха овластени с дадени права и не носехме отговорност за своите указания. Обаче беше достатъчно да вдигнем „петолъчката“ и да се представим, за да изискваме, да подсказваме, да нареждаме…

Броят на помощниците не беше голям, достигал е максимум до десетина души. Те бяха сравнително висококвалифицирани специалисти в различни области — с по-широк или по-тесен диапазон. Между нас, с някои изключения, нямаше строго разпределение на задачите. Всички работехме с високо чувство на отговорност, много дисциплинирано. Никой не си жалеше труда. Всеки съзнаваше какво голямо доверие му е гласувано и се стремеше да отвърне на доверието с по-добри и по-качествени материали.

Грешка би било всички помощници на Живков да бъдат мерени с един и същи аршин. Макар особеностите на работата, която вършехме да слагаше върху всички ни известен общ отпечатък, всеки от нас носеше своята индивидуалност, своето възпитание, различната си подготовка и манталитет, нравствени достойнства и недостатъци.

В Кабинета се работеше доста често „от тъмно до тъмно“. От помощника се изискваше „да потъне“ изцяло в разработваните проблеми, да се съобразява не с обективно необходимото време за дадената разработка, а със срока, определян от Живков в зависимост от конкретната потребност. Неведнъж се е случвало материалът да бъде предаден на Живков секунди преди заседанието, на което трябваше да го прочете. Ако машинописките не успяваха да се „вместят“ в безбожно кратките срокове — той му се внасяше на самото заседание на Политбюро. Нерядко се е налагало да работим без прекъсване по две денонощия — заданието трябваше на всяка цена да се изпълни, и то навреме. Ако кажа, че усилията, които този работен режим изискваше от нас бяха от страх или заради по-високо възнаграждение, няма да бъде вярно. Повтарям: ние се ръководехме от високото съзнание и изостреното чувство за отговорност, свързани с мястото, което заемахме, и доверието, което ни беше гласувано. Партийната дисциплина, задължителна за комуниста, за нас беше десетократно по-задължаваща. Може би ще прозвучи високопарно, но ние работехме с убеждението, че всяко забавяне на материала, „халтурата“ или „отбиването на номера“ са недопустими. А и Живков умееше да използва капацитета и възможностите на своите сътрудници до краен предел. Сроковете, които поставяше за изпълнението на едно или друго поръчение, бяха обикновено „с вчерашна дата“. Невинаги обективно се е налагало да работим с такова напрежение. Обикновено напрежението създаваше самият Живков със своя динамизъм, а и защото постоянно искаше с честите си публични прояви да поддържа създадения образ на деен политик. Много пъти съм си мислил, че само човек като него (който не се е потил над белия лист и затова морето му е до колене), може да поставя такива нереални срокове, особено когато ставаше дума да се твори, да се изпипва важен документ. Не жалеше труда и времето нито на личните си сътрудници, нито на работещите в различните управленски структури, когато трябваше да му се осигуряват необходимите разработки. Не жалеше и себе си. Винаги опънат като струна, напрегнат, макар и външно спокоен, премислящ нови идеи и постановки, нови ходове, поредния „маньовър“. Усилено мислеше и по време на ежедневните си дълги и бързи пеши разходки. Истински си почиваше по време на лов.

Когато трябваше да се разработи даден материал, Живков обикновено диктуваше. Понякога — а това доста зачести през последните години — само поставяше задачата най-общо: „Момчета (така ни наричаше, дори когато вече бяхме побелели), трябва да се разработи проблемът за самоуправлението на предприятието — какво представлява, какви са механизмите, какви взаимоотношения има и пр.“ В подобни случаи или се формираше работна група начело с един от помощниците, или се изискваха справки от специалисти, или пък сядахме ние да подготвим материала. Аз не си спомням случай Живков сам да е седнал и да е написал някоя реч или доклад. Стилът му беше друг — диктуваше основните положения или отделни идеи и ние продължавахме разработката. За много от положенията, които Живков диктуваше на помощниците, той се опираше на справки, доклади и информации, получавани по различни канали или поръчвани от него. Имаше доста набито око: когато му представяхме дадена разработка, той бързо умееше да долавя непълноти, недостатъчно аргументирани твърдения, политически неточни формулировки.

Често си съставяше предварително дадена теза, която трябваше да бъде непременно доказана. И тогава вече се поръчваха материали или се разработваха аргументи за нейното подплатяване. Невинаги бяхме съгласни с тези постановки и указания, опитвахме се да спорим с него, да го разубедим. В някои случаи се вслушваше, но в повечето си имаше своя теза и схема и от нас се изискваше да ги обосновем. Даже направо ни казваше: „Няма какво да спорите. Дайте ми материал — да се докаже това и това“.

Кабинетът положи немалко усилия, за да се създаде внушение за Живков като ръководител с невероятни възможности. От една страна — „изпод неговото перо“ излизаха разработени важни (понякога с голям теоретичен заряд) проблеми. От друга — самите ние съзнателно споделяхме с колеги и приятели впечатленията си от неговите изключителни качества като човек и политик. Напъните ни да формираме представа за Живков като за човек с богати знания, висока култура и творчески заложби очевидно не се увенчаваха с успех. Все повече се затвърждаваше мнението за него (особено в средите на интелигенцията) като за всезнайко, че дори за недостатъчно грамотен хитрец.

Най-страшното в Кабинета беше към тебе да се прояви подозрението, че си се разприказвал върху какво работиш, какъв материал се подготвя за Живков. Или пък да кажеш, че си го писал. Преди години беше създаден общонароден комитет за В.Търново начело с Живков. Той свърши много полезна работа, свързана с миналото на старопрестолния град. Събираха се пари за продължаване на разкопките на Царевец и Трапезица, обсъждаше се как да се възстановят различни обекти — патриаршията, крепостната стена. За патриаршията, например, няма запазени никакви скици или каквито и да е материали, които да дадат представа как точно е изглеждала тази постройка. Знае се само, че не е приличала на други подобни сгради от този период, била е уникална, което не позволява да се възстанови по аналогия. По въпросите на този комитет от Кабинета бях ангажиран аз. Изчетох купища статии и материали на наши и чуждестранни археолози, за да информирам Живков. В края на краищата надделя становището за целесъобразността от изграждането на постройка, която макар и да не пресъздава бившата патриаршия, все пак може да даде представа за тогавашните архитектурни форми и за нейната импозантност. А що се отнася до крепостните стени, те бяха до голяма степен възстановени, като — съгласно общоприетите научни норми — трябваше да бъде отбелязано докъде е запазен оригиналният строеж.

Веднъж на заседание на този комитет по някакъв повод Живков трябваше да произнесе слово. Нямах възможност да присъствам. На другия ден си позволих да попитам как е минало заседанието. „А, как мина ли — отговори ми той троснато — ами прочетох това, което ти си ми написал и свърши.“ Дали е прочел и какво е прочел, и досега не знам. Но в случая по-важното беше тонът, начинът, по който произнесе репликата си, натъртването на думите „ти си ми написал“, което очевидно трябваше да го разбера като „ти си се похвалил, че си ми написал“.

Ние, помощниците, не трябваше много „да шумим“. Живков имаше такава приказка: „Ей, тоя взе много да шуми“. Ако някой член на Политбюро, секретар на ЦК или друг отговорен сътрудник в апарата на ЦК започваше често да се изявява — я по телевизията, я в печата със статия или интервю — Живков веднага се наежваше: „Тоя взе много да шуми!“ Беше изключително чувствителен по този въпрос. Доста години началникът на Кабинета се противопоставяше сътрудниците да публикуват собствени статии под предлог, че ако имаме някакви идеи или хрумвания, е редно те да се запазят за служебни материали. Появи се най-после в СССР монографията „Кукуруз“ на един от помощниците на Н.С. Хрушчов (струва ми се проф. Шевченко), за да се вдигне „препоръчителната възбрана“.

В различни периоди в Кабинета работиха — освен тези, които вече споменах — Тннко Воденичаров,^[435] Атанас Белински — бивш зам.-председател на Държавния планов комитет; журналистите Веселин Йосифов и Симеон Правчанов; Любен Божев; Милан Миланов. В началото на 80-те години в Кабинета работи проф. Иван Илиев. Той познаваше добре проблемите на народното ни стопанство, но имаше един голям „недостатък“: казваше си мнението направо, без заобикалки, без да се съобразява с това дали ще се хареса, или не. Когато настъпи остра енергийна криза (която отговорни хора, вкл. от Политбюро, се опитваха да омаловажат или пък да скрият следите), Илиев намери кураж да каже на Живков, че го лъжат. И макар да разполагаше с много малко време, той смогна да напише откровен доклад за състоянието на енергетиката и причините за настъпилата енергийна криза. В него се слагаше пръст в раната; даваше се възможност да се набележат реални, осъществими мерки за преодоляване на кризата. В Политбюро никой не посмял да се опълчи срещу истината. И въпреки че Живков на другарската среща със сътрудниците по повод 50-годишнината на Илиев даде висока оценка на неговата работа и заяви, че не можел да си представи Кабинета без него, скоро го „изстреля“ на ново място. Подозирам, че беше „издигнат“ не защото бе особено нужен там (поредната реорганизация скоро го помете), а защото Живков вече подготвяше идването на нов началник на Кабинета и по такъв начин му „разчистваше терена“.

След като Никола Стефанов стана началник на Кабинета, в него постъпиха проф. Тодор Иванов Живков и Димитър Гюров, с които работих сравнително малко.

Тодор Живков привличаше временно в Кабинета кадри, които възнамеряваше да издигне на отговорна работа. Намираше им по такъв начин пристан, докато разиграе картите и уреди окончателно настаняването им на някой пост. Такъв беше случаят със Стоян Караджов, който след кратък престой в Кабинета стана председател на ЦКРК на партията. Това се случи и с Огнян Дойнов преди да бъде издигнат за член на Политбюро и секретар на ЦК. С Тодор Божинов бе приложена същата технология.

През годините Кабинетът изменяше своя състав. Едни постъпваха и след време биваха изпратени на друга работа. Други бяха „извадени“ по различни причини — Тинко Воденичаров, аз, Горан Горанов. Трети пък умираха — Симеон Правчанов, Люто Божев,^[436] ще добавя и ген. Илия Кашев, началника на УБО. Фактически той не беше в състава на Кабинета, ние обаче много го уважавахме и обичахме заради неговата човечност, доброта и отзивчивост и винаги го канехме на наши неформални сбирки, а често идваше — очевидно по нареждане на Живков — на."сутрешното кафе“. Неговата внезапна смърт и досега си остава забулена в тайна. Живков беше отправил по този случай писмо до състава на УБО, за да поуспокои духовете. Направи ми странно впечатление, че на погребението на Кашев не бяха допуснати всички желаещи да му отдадат последна почит. От Кабинета Живков разреши само на Методиев и на мен да бъдем в ритуалната зала.

Понякога — макар и много рядко — в Кабинета се появяваше по някоя интрига за този или онзи колега. Живков обикновено парираше подобни прояви. Ще разкажа един случай най-вече заради отношението на Живков към творческите дискусии сред интелигенцията. През лятото на 1980 г. ме заинтригува една статия на Искра Панова в сп. „Философска мисъл“. Авторката критикуваше остро Тончо Жечев за позициите му в защита на патриархалността, за носталгията му по миналото на нашето село, застъпени в публикувани откъси от негова книга за Одисей. Статията на Искра Панова беше поместена като дискусионна и редакцията приканваше и други автори да участват в дискусията. Зарадвах се, че най-после и у нас ще се разгори научна дискусия. Искаше ми се да й бъде дадена по-голяма гласност. Позвъних на проф. Кръстьо Горанов. Предложих му да напише статия по поставените в дискусията проблеми, за да я поместим в сп. „Социологически проблеми“, на което бях по това време главен редактор. Горанов ми отговори, че пише такава статия, но за сп. „Философска мисъл“ и му се вижда неуместно едно списание да се включи в дискусия, започната от друго списание. Съгласих се. Освен това покойният вече Любен Николов (бъдещият професор, ръководител на социологическата катедра в Софийския университет) охлади моя възторг по повод статията на Панова. Бил прочел целия ръкопис за Одисей и не виждал основания за такива крайни заключения като направените в дискусионната статия.

След известно време Живков ме покани следобед „на кафе“ и тогава именно му разказах за започналата на страниците на сп. „Философска мисъл“ дискусия. Много се учудих, че не знае нищо за нея и че съответните отдели на ЦК още не го бяха информирали. Все пак не се случваше често да има публична дискусия и то на страниците на философското ни списание.

По-късно научих, че началото на дискусията било посрещнато с голям интерес, в редакцията завалели статии „за“ и „против“. Но списанието не помести втора статия след тази на Панова — някой се беше погрижил да запуши устата на редакцията. Дискусията беше прекратена безцеремонно. В „Работническо дело“ се появи редакционна статия, която „де факто“ й сложи край. В нея се отправяше дозирана критика както срещу Тончо Жечев, така и срещу Искра Панова, преднамерено се търсеше баланс, за да не се изострят страстите. Във връзка с това Добрин Спасов, главният редактор на „Философска мисъл“, си подаде оставката. Явно едноличната власт не се нуждаеше от дискусии, защото те можеха — в една или в друга степен — да рикошират върху властническите порядки у нас. Защо да бъде пуснат духът от бутилката, дори когато носи философски одежди? Може ли да се предвиди какви ще бъдат политическите последици от това?^[437]

8

С казаното дотук далеч не се изчерпва характеристиката на тоталитарната държава и едноличната власт, на основните им механизми на функциониране. Целта беше главно да се покаже, че в годините след Втората световна война в България не беше изградено общество, в което да господстват идеите на свободата, хуманизма и социалната справедливост — въпреки саможертвата на хиляди патриоти в борбата против фашизма, въпреки надеждите и усилията на милиони трудови хора. Нашето „социалистическо общество“ беше общество с дълбоко деформиран социализъм, над който тегнеха сталинистките догми и престъпления; деформиран социализъм, които се изграждаше под петата на личната власт — първо на Червенков, а след това на Живков.

38. ЩРИХИ КЪМ ЕДИН ПОРТРЕТ

1

Една от „тайните „на властническото дълголетие на Тодор Живков се крие в самия него, в неговата личностна характеристика, в неговата способност да се „вгради“ в тоталитарната система и да използва възможностите й. В написаното от мен досега са посочени доста много и важни аспекти от неговата личност. Тук ще се опитам да дам една по-пълна и по-обобщена характеристика. Отново искам да подчертая, че част от щрихите, които ще нахвърля, са мои непосредствени впечатления, а други изкристализираха благодарение на дистанцията на времето.

Живков не беше харизматичен лидер. Много години бяха нужни, докато се наложи в общественото съзнание. Трудно би могло да се оспори неговата роля в развитието на българското народно стопанство и в повишаването на материалното и културното равнище на живота на хората от града и селото. Положителни резултати дадоха и неговите усилия за развитието на икономическите и политическите взаимоотношения на България с множество страни по света и особено в района на Балканите.

В едно интервю поетът Александър Геров изрече думите: „Живков беше хитър и ловък човек, имаше политически талант“.^[438] Към характеризирането на такава противоречива личност като Живков и оценяването на неговата дейност черно-белите краски са непригодни. Нужна е многоцветна палитра. Поради това и характеристиката му като „талантлив политик“ не бива да закрива, дори и да засенчва деформациите, субективните увлечения, грубите грешки и дори престъпления, моралната деградация, срива на ценностната система, които съпътстваха едноличната власт. Като политик Живков действаше в условията на тоталитаризъм и на лична власт. Това бяха специфични условия, когато от него се изискваше не да търси подкрепата на най-широки слоеве от народа, а да разчита главно на едно вярно и предано нему обкръжение, като се обляга същевременно на поддръжката на определени сили в чужбина. Когато от него се искаше преди всичко да притежава умението да реди и прережда нужните му пешки на шахматната дъска, да ги мести и подменя по своя воля — вместо да се стреми да спечели подкрепата и доверието на милионите в едни свободни и прозрачни избори. Избори — но не в условията на монополизъм, установен от една партия, а в обстановка на политически плурализъм и остра политическа борба, при свободно изразяване на най-различни позиции, мнения и становища.

За да установи своята власт, Живков съумя да подчини на волята си Комунистическата партия, възползвайки се от нейния авторитет, от вярата и надеждите на стотиците хиляди комунисти. Той използваше умело системата на номенклатурата, която му позволяваше да разчита и на подкрепата на най-отговорни дейци, заемащи ръководни места в различните сфери на обществения организъм. Съчетаваше изкусно принудата и положителното възнаграждение, за да разчита на послушание и подкрепа.

Живков превърна репресивните органи от страж на обществените и националните интереси — в опора и на интересите на личната си власт. Не само и не толкова силата на убеждението, колкото страхът от физическа и морална разправа се превърна постепенно в един от решаващите фактори за несъпротивлението, а и за подкрепата на тази власт. Страх — да не бъдеш изключен от партията или снет от отговорна работа, което те снабдяваше с „вълчи билет“ и те обричаше на изолация. Страх — да не бъдеш изселен в провинцията, да не бъдеш изпратен на лагер или да не станеш подсъдим. Живков направи много, за да се превърнат средствата за масова информация, мощният пропаганден апарат на партията в ефективно средство за манипулиране на общественото съзнание.

Живков пое лидерството след свалянето на Червенков в твърде трудни вътрешни и международни условия. България имаше сложно геополитическо положение като страна, разположена в центъра на Балканите, традиционния барутен погреб. Тя беше длъжна да държи сметка и за своите, и за противоречивите интереси на останалите балкански държави, и за тези на великите сили. Интереси, които се кръстосваха в този район в условията на „студената война“, на остро противопоставяне на двете световни системи. Намираща се в съветската сфера на влияние, България — като член на СИВ и Варшавския договор — в своите основни действия от вътрешен и международен характер трябваше да има благословията на Съветския съюз. И когато всичко това се налагаше да се съчетава и с интересите на личната власт — от политическия лидер се изискваше и талант, и гъвкавост, и хитрост, и далновидност, и оптимизъм. И здрави нерви. Изискваше се и интуиция. У добрите политици, както и у талантливите учени интуицията играе огромна роля. Това е шестото чувство, което Живков безусловно притежаваше. Интуицията му помагаше да се ориентира в обстановката, да „напипва“ вярното решение, да предугажда евентуални трудности и усложнения. Тя — заедно с умението да си осигурява добър екип — до голяма степен компенсираше много от отрицателните последици, произтичащи от ниската образованост. Живков беше и добър психолог. Това му даваше възможност бързо да преценява хората, да намира най-правилния подход към тях.

2

Тодор Живков беше изключително трудоспособен и делови. Работният му ден бе винаги предварително начертан, запълнен до секунда. Освен заседанията, ежедневните срещи с отделни наши партийни, държавни, стопански и културни дейци, публични изяви, официални срещи и разговори с чуждестранни политици и бизнесмени, диктуване на текстове за поредния доклад, прочитане на многобройна информация, той намираше време да приема лично граждани, записали се за среща с него. Беше много организиран и самодисциплиниран.

Вечер отнасяше със себе си купища служебни материали, а секретарката му изпращаше и допълнителни, получени по-късно. Живков не четеше научна, а почти не му оставаше време и за художествена литература. Обаче всяка вечер, до късни часове, той изчиташе служебните материали — доклади, докладни записки, справки, бюлетина на БТА, шифрованите и другите поверителни информационни сводки. Така си уреждаше програмата, че почти винаги в осем часа вечерта да бъде пред телевизора, за да гледа предаването „По света и у нас“.

На „сутрешното кафе“ той много експедитивно се разпореждаше с прочетените вечерта материали: една част даваше на секретарката за унищожаване, други предаваше на отделните помощници със съответни указания или с поставена резолюция, за трета — диктуваше веднага писма за проверка на случаи или със свое мнение и — ако се налагаше — с указания във връзка с изпратения му за мнение или сведение материал. Част от папките задържаше за себе си — било във връзка с предвидено заседание или среща, било за използване по-късно за изказване или доклад. Винаги съм се учудвал как купищата материали пред него се стопяваха буквално за минути.

Той имаше способността да се прехвърля от разглеждането на един въпрос към друг, нямащ нищо общо с предишния. В повечето дни при него имаше върволица от министри, отговорни стопански дейци, творци в отделни области на културата, чуждестранни бизнесмени или делегации. Идваше например министърът на външните работи да съгласува много важен външнополитически въпрос, който трябваше добре да се обмисли и да се заеме съответна позиция. Почти непосредствено след него влизаше директор на голям комбинат или обединение. Досещате се, че той идваше не по някой маловажен или второстепенен въпрос. Живков или се беше подготвил предварително (особено ако посещението ставаше по негова покана) или трябваше по време на самата среща да се запознае с поставения въпрос и да вземе съответно отношение. Той умееше веднага да превключва на новата вълна. Може предишната среща с министъра на външните работи да е траела повече от час, да е изисквала от него голямо съсредоточаване. Но щом свършваше, той вече я „отмяташе“, както сам се изразяваше. Беше готов веднага да се занимава с въпрос от съвършено друг характер. Това не само не изискваше никакви особени усилия от негова страна, но по собствените му думи беше за него отмора. Имал съм хиляди пъти възможност да се убедя в това. Дори когато по време на някоя от срещите се ядосваше или му се разваляше настроението, много бързо при следващата отново влизаше във форма, можеше дори да се пошегува и да се посмее.

От обедна почивка рядко се лишаваше. Ако не му стигаше времето да си иде до вилата в Бояна, а по-късно до резиденцията в Банкя, той обядваше на работното си място някоя сухоежбина, поднесена му от бюфета на Политбюро, и си почиваше в съседното до кабинета му помещение. С голяма педантичност си правеше ежедневно разходка пеша. Вървеше бързо, сам, а охраната и други хора, които го придружаваха, се движеха след него. Вървеше с характерните за него малко разперени ръце. Движеше се сам, защото по време на разходката обмисляше някой проблем, някой нов ход, „настройваше“ се (това е негов израз) за предстоящ разговор или публична изява.

Празничните дни използваше за лов (в ловния сезон). Ловуваше в различни райони на страната, което пък му даваше възможност да води разговори, да събира по-богата информация, да решава оперативно назрели въпроси, поставяни от партийни и държавни ръководители от съответния район. Понякога съчетаваше лова с провеждането на срещи с бюрото на окръжния комитет на партията или с партийния актив. Освен от членове на „ловната дружинка“ той бе придружаван от някои ръководни кадри от района, където гостуваше. Обичаше да води със себе си и по някой писател. А когато не отсъстваше от София в празничните дни, обикновено използваше времето (освен за обичайната си разходка) за най-различни делови срещи или за подготовка за поредното заседание на Политбюро, за обмисляне на основни положения на нов документ, доклад, реч.

Годишният отпуск не бе за него време за пълноценна почивка, с откъсване от ежедневните партийни и държавни дела. Напротив. През лятото (през месец август) Живков почиваше в Евксиноград. Останалите членове на Политбюро и секретарите на ЦК обикновено почиваха по същото време и — с малки изключения — на същото място. Сътрудниците от Кабинета, е изключение на един дежурен, почиваха едновременно с него, недалеч от Евксиноград — в курорта „Дружба“ или „Златни пясъци“. Това му даваше възможност през този период да провежда заседания на Политбюро, а също да работи с някой от своите помощници. Там ни е диктувал свои мисли и съображения за различни доклади и други документи. Правеше срещи с много чуждестранни гости, особено с дейци на комунистически партии, почиващи във Варна. Викаше при себе си на разговор партийни ръководители от близките окръзи, министри и други държавни и стопански дейци.

Традиционно при престоя си в Евксиноград той се срещаше с писателите в техния почивен дом. Тези срещи, в началото по-делови, постепенно придобиваха ненужна помпозност и показност. Много писатели се стремяха да почиват по време на вероятното посещение на Живков, а някои пристигаха от София специално за това.

През лятната ваканция Живков редовно се срещаше с партийния актив на Варна, информираше за основните проблеми, по които работи партийното и държавното ръководство. Посещаваше международния младежки курорт в Приморско, където се срещаше с комсомолски ръководители и активисти. Това посещение обикновено беше широко отразявано, особено в младежкия печат. Тук, в Приморско, често пъти Живков споделяше с младежите някои нови виждания и предстоящи политически стъпки, обмислени по време на пребиваването си в Евксиноград. Черноморската му обиколка завършваше в Бургас на среща с бюрото на ОК на БКП. Оттам, на път за София, правеше няколкодневен туристически преход по Родопите. Тук, в планината, са ставали много непринудени и дружелюбни срещи с туристи. Запазени са много снимки с такива случайно срещани планинари.

Обикновено почивката му в Евксиноград съвпадаше с организираните ежегодно от Леонид Брежнев т.нар. кримски срещи, в които Живков трябваше да участва.

Както се вижда, и в дните на годишния си отпуск Живков имаше наситена работна програма. Това се дължеше главно на неговата дейна натура. Разбира се, за повечето срещи имаше съобщения в печата и в другите средства за масово осведомяване, което пък утвърждаваше у хората представата за неговата прекомерна заетост. Освен това, такъв стил му даваше възможност и по време на почивката да държи под своя поглед положението в страната и сред висшия ешелон, да не предоставя, макар и временно, нещата в други ръце. Докато беше жива Мара Малеева, през зимния период Живков се отлъчваше за седмица-две, за да почива с нея в Хисаря. След това, въпреки че възрастта му още повече изискваше почивка, той не си позволяваше да отсъства през зимата от работа.

3

Тодор Живков не беше кабинетен политик. Умееше да общува с хората, да създава непринудена атмосфера при разговор с тях, отзоваваше се с удоволствие на поканите да посети даден град или село, да говори на събрание. Беше масовик. Придоби способността, когато приема посетител — българин или чужденец — да го посрещне дружелюбно, открито, естествено. Още с първите изречения съумяваше да премахне преградите, да предразположи към свободен разговор. Това свое умение той доведе до съвършенство.

Още е жива пред очите ми неговата непохватност през първите години след Априлския пленум, особено когато започна да посреща чуждестранни ръководители или да прави посещения в чужбина. Но много скоро се обигра — при срещи с известни западни политици или бизнесмени той обикновено се стремеше да вземе инициативата в свои ръце, да дава тон на разговора. Проявяваше хладнокръвие, когато събеседникът поставяше трудни или деликатни въпроси или пък се налагаше да вземе веднага отношение по неочакван за него въпрос.

Скоро след Априлския пленум (1956) придружавах Живков и Червенков при едно пътуване в страната. Минахме покрай една нива, на която работеха много жени. Те започнаха радушно да поздравяват и се затичаха към пътя. Колите спряха. Много по-опитен и обигран, Червенков ги поздрави високо със своя плътен глас, отиде до тях, ръкува се, взе мотиката от една жена и започна да копае под техните одобрителни възгласи. Живков остана да гледа отстрани. След малко потеглихме. А Живков му вика с насмешка: „Другарю, Червенков, демагогията не е лоша работа.“ Разказвам тази случка, защото след време Живков овладя твърде добре подобни прийоми. Чувстваше се свободно във всяка среда — и сред деца, и сред младежи, студенти, спортисти, и сред партийни активисти, и сред работници (на които често припомняше, че и той е бил работник), и сред кооператори (особено на Трифон Зарезан), и сред писатели и дипломати. Наблюдавал съм го как при срещи в работния му кабинет или на публични места той съумяваше предварително да се програмира, как талантливо изпълняваше като че ли предварително написан от него сценарий. Изпитваше известно притеснение само сред учените. С това си обяснявам и неговите доста редки срещи с тях.

С течение на времето Живков успя да отшлифова редица свои качества, да тушира или да превъзмогне недостатъци. На софийските кадри в първите години след Девети септември беше известна например неговата необуздана избухливост. Това е твърде неприятен недостатък за един политик. Присъствах на годишна отчетно-изборна конференция на партийната организация в Софийска област — на третата (1946) или четвъртата (1947) — когато Живков изнесе отчетния доклад като организационен секретар на Областния комитет. Имаше оживени разисквания. Отправяха се много критики към областното ръководство. Живков през цялото време нервничеше. Обаждаше се с кратки реплики. Остро изказване направи Атанас Михайлов, бивш партизанин, секретар на Околийския комитет в Годеч. Основната му теза бе, че водата от извора тече чиста, но после — когато тръгне надолу — се размътва. Живков реагира крайно нетактично на тези думи. Прекъсна грубо оратора и се нахвърли срещу него. Създаде се неприятна атмосфера. Неговата избухливост бе посрещната много отрицателно. Час по-късно той стана да иска извинение от Михайлов и от конференцията.

Постепенно Живков ставаше външно по-спокоен, съумяваше да овладява нервите си. Понякога пред нас той си позволяваше да изказва недоволство от току-що проведен разговор, своето недотам ласкаво мнение за събеседника си — член на Политбюро, министър или някой друг. Той явно чувстваше нужда „да изразходва“ сдържаната по време на разговора нервна енергия. Дори когато някой от нас, неговите лични сътрудници, допускаше гаф, Живков ни обръщаше внимание външно много спокоен.

Тази промяна беше постигнал със силата на волята и в резултат от упорито самонаблюдение. Той съзнателно моделираше своето поведение, а също своя образ на „първи партиен и държавен ръководител“ на безспорен и уверен в себе си лидер. Помня неговите първи портрети, които се окачваха официално на публични места. От тях те пронизва прям, но студен поглед на човек — решителен и твърд, знаещ какво иска и как да го постигне. В устните му се долавя лека, иронична усмивка. Настъпи и период, когато все по-често се появяваха снимки и плакати, в които Живков биваше представен като добродушен „човек от народа“ или в позата на прозорлив ръководител, с протегната напред ръка, сочещ на народа пътя, по който трябва да се върви. Той не обичаше да бъде сниман „анфас“, защото се виждаха двете му стърчащи уши. А когато плешивостта беше доста напреднала, телевизионните оператори получиха изрични указания да не го показват гърбом.

Тодор Живков имаше чувство за хумор. Обичаше шегите, обичаше да се шегува. Когато работехме върху доклад, посветен на сериозен и труден проблем, той настояваше в него да има „лирически отстъпления“, за да станел по-жив и интересен. С времето беше свикнал често, дори при най-дребен подходящ случай, да се смее гръмогласно. Често смехът звучеше дебелашки. Използваше го не само за да покаже добро настроение, а и за да се измъкне от неудобно положение или за да прикрие яда си.

Когато се намираше в приятелски кръг, а дори и на публични места, Живков обичаше да бъде център на внимание. Тази „привилегия“ запазваше за себе си. Поддържаше непрекъснато разговора, разказваше за някои интересни случки от текущия политически живот, информираше за някое ново решение, взето наскоро или което предстоеше да бъде обсъдено, за някои любопитни моменти от негова среща с чуждестранен политик. Стараеше се да създаде непринудена атмосфера, шегуваше се с някой от присъстващите. Имаше си любими вицове, на които той най-много и гръмогласно се смееше. Обичаше да вземе „за мезе“ някой от ловната дружинка. Рядко даваше думата на друг. Това бе израз преди всичко на порасналото му самочувствие и на „по-високия му пагон“, с което останалите се съобразяваха.^[439]

При официални разговори на наша делегация, възглавена от Живков, с чуждестранна делегация, от наша страна обикновено говореше само той. Правеше се изключение — само ако беше предварително предвидено да говори определен член на делегацията, или ако Живков внезапно даваше думата на друг по определени проблеми, които се разискваха. Иначе никой не си позволяваше да поиска думата. Ако някой от българската делегация имаше важно съображение, което трябваше да се има предвид в хода на преговорите, той намираше начин да го сподели с Живков. Такъв ред можеше да се оправдае, разбира се, с необходимостта да не се допуска разнобой в хода на преговорите.

4

Тодор Живков беше доста съобразителен и находчив. А това е твърде ценно за един политик. Ще дам само един пример. Няколко месеца след нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, Живков направи официално посещение в Австрия, по покана на канцлера Клаус. Вече споменах, че предприетите действия срещу Чехословакия, в които участваха и български войски, бяха предизвикали бурни протести в много райони на света. Хората в западните страни, комунистическите партии, политиците бяха враждебно настроени към нас. Делегацията за Австрия, която Живков водеше, беше първата от социалистическа държава, която посещаваше западна страна след безцеремонното нарушаване на чехословашкия суверенитет.

Живков беше придружен от Мара Малеева. Настаниха ги в представителния виенски хотел „Империал“. Австрийските домакини ги посрещнаха любезно. Разговорите протичаха в спокойна атмосфера, конструктивно. Никой не се докосна до болезнения чехословашки въпрос. Очевидно такава беше предварителната договореност. Разгледани бяха главно икономически проблеми, засягащи разширяването на нашето сътрудничество. Това бе едно успешно посещение — от гледна точка и на икономическите резултати, и на подкрепата, която българската позиция по македонския въпрос намери във Виена. Самата Австрия имаше подобни национални проблеми с Италия, които по това време се бяха доста изострили. На един от приемите Живков се запозна с Бруно Крайски, с когото се постара да създаде по-близки връзки. По този повод той ни обърна внимание, че Крайски е голям и опитен политик и че ще бъде следващият министър-председател на Австрия. Както и стана. В следващите избори победи Социалистическата партия начело с Бруно Крайски. При второто посещение на Живков в Австрия той му е бил домакин. Установените по-рано лични връзки между тях дадоха впоследствие положителни резултати. В края на посещението, за което разказвам, Живков сс съгласи да даде пресконференция. Всички бяхме в напрежение, убедени, че журналистите няма да пропуснат случая да задават въпроси във връзка с агресията срещу Чехословакия. И действително, в хода на пресконференцията един журналист помоли Живков да съобщи имената на онези чехословашки ръководители, които били помолили войските на Варшавския договор да навлязат в тяхната страна. Трябва да припомня, че в официалното съобщение за предприетите действия спрямо Чехословакия се казваше, че чуждите войски били пристигнали в тази страна по молба на чехословашки ръководители. Имената им обаче не бяха посочени. А на световната общественост беше съвършено ясно, че нито Дубчек, нито другите чехословашки ръководители, които споделяха неговите позиции, не биха предприели подобна стъпка. Зададеният въпрос беше много неприятен и поставяше Живков в неловко положение. Ако ръководствата на страните, които бяха изпратили войски в Прага, държаха да се знаят тези имена, те щяха да ги посочат в самото комюнике. По този начин можеха да избегнат големия шум и неблагоприятните коментари, появили се във връзка с тази мистериозна анонимност.

Чудех се какво ще отговори Живков. А много време за мислене нямаше. Всяко негово колебание или суетене би дало материал за спекулации на десетките журналисти в залата. Спокойно, полуусмихнат и малко иронично, той отговори: „Господа, нямах предвид, че ще ми бъде зададен този въпрос. Когато се преоблякох преди да тръгна от София, оставих листчето с тези имена в джоба на костюма. Извинявайте.“ Реакцията беше мигновена: смях и ръкопляскания. Журналистите-мсждународници очевидно умееха да ценят находчивостта на един политик. Други въпроси във връзка с Чехословакия не последваха.

5

Като политик Тодор Живков се стараеше да не витае в облаците, а да стъпва здраво на земята. Беше прагматик. Стараеше се да конкретизира общите положения на марксизма, да ги „превежда“ на езика на ежедневния живот, да поставя за изпълнение близки и разбираеми цели. Прагматичното мислене и действие бяха едно от силните оръжия на Живков. Може би някой ще помисли, че си противореча, тъй като по-рано говорих за неговия стремеж да казва „нова дума“ в марксизма-ленинизма, да създава убеждението, че е талантлив теоретик. Не, в случая няма противоречие. Прагматизмът не отрича силата на теорията. Използването й, позоваването на теорията само говори за стремежа на Живков да прибягва до широк диапазон от средства и подходи в своята политическа дейност. Той не подценяваше значението на теорията при разработването и провеждането на политическата линия и особено при извайването на собствения си образ.

Живков отделяше изключително внимание на два въпроса: икономиката и жизненото равнище. Той правилно отчиташе уроците от времето на Вълко Червенков, когато икономическият застой и безработицата бяха създали благоприятни условия за неговото сваляне. Разбираше, че властта му може да бъде стабилна само в условията на икономическа стабилност и на икономически растеж като основа за повишаването на жизненото равнище на хората. А и по своему той се стремеше да осигурява икономическия и културен подем на страната, по-добро народно благосъстояние. Затова държеше така близко до себе си тези два проблема. Само година след приемането на новата програма на БКП — по негов доклад беше разработена и утвърдена от пленум на ЦК (декември 1972) стратегията на партията в повишаването на народното благосъстояние и изобщо в социалната област. Това е т.нар. Декемврийска социална програма, която Живков наричаше „втора програма на партията“.

Като действаше прагматично, Живков се стремеше първо, да подчинява конкретните и по-близки цели на една по-далечна перспектива, която да разкрива пред хората нови хоризонти, да въодушевява, да мобилизира и второ, от многобройните задачи, които стояха за решаване, да подбира, да „хваща“ само няколко, възловите, от които според него зависеше съдбата на останалите. Ръководител, който се пилее, който отделя еднакво внимание и енергия на всички въпроси, не може нищо да постигне, освен да тъпче на място. Такова беше неговото разбиране. Когато ние, помощниците, проявявахме нетърпение и понякога настойчиво му насочвахме вниманието към някои други, според нас неотложни въпроси, той се засмиваше: „Спокойно, момчета, ще им дойде редът, всичко ще стане, само на кьосето брадата няма да порасне.“

При изграждането на завода за тежко машиностроене в Радомир бяха закопани милиарди левове. Въпреки възраженията на най-компетентни специалисти, които го смятаха за неефективен и израз на гигантомания, той беше построен. И действително, заводът тежеше като воденичен камък на врата на нашата икономика. Скъпи и прескъпи най-модерни машини и други съоръжения стояха ненатоварени, изхабяваха се физически и морално без никаква или почти никаква полза. Дори и поет като Димитър Методиев, който не беше специалист в икономиката, но се чувстваше задължен да не си затваря очите пред тези неблагополучия и да използва своя статус на помощник, няколко пъти доста драстично съобщи на Живков за отрицателното мнение на съветски специалисти за този завод. Той си служеше и с данни, които показваха колко десетилетия ще са нужни, за да се възвърнат изразходваните капитални вложения.

В тези случаи Живков или отминаваше с мълчание казаното, или се опитваше да ни докаже, че не сме добре осведомени, или пък прибягваше до някоя иронична забележка. Така или иначе положението в Радомирския завод беше тревожно. Освен че нямаше достатъчно поръчки, в него липсваше добре обмислена организация на труда, разхищаваха се ценни суровини. Тодор Живков бе принуден да изпрати на място своя помощник проф. Иван Илиев, за да му докладва истината за положението в завода. След няколкодневна командировка Илиев му представи своя доклад. Какво точно се съдържаше в него не знам, но не се съмнявам, че Илиев беше изложил откровено своите заключения и констатации. Един следобед Живков ме повика в кабинета си и започна да разказва за доклада на Илиев. Чудеше се как опитен човек като него не е могъл да се ориентира правилно в обстановката. Видял е неблагополучията и безобразията, но не е разбрал главното, значението на този завод за нашата икономика, за нейния цялостен възход. И във връзка с това Живков обобщи: „За мен главното е да „дръпнем“ цялата икономика напред. Когато направим това, тогава всички тези недостатъци и безобразия, които Илиев е видял, неизбежно ще се преодолеят.“ Разказвам този случай, защото той е показателен за стила на мислене и на работа на Живков. Той, разбира се, правилно се стремеше да не позволява отделните слабости и грешки да го спъват, да го разсейват, да засенчват главното, основното — развитието на икономиката. Колкото до недостатъците и грешките, те според него бяха неизбежни спътници на развитието, за които самото това развитие е условие за тяхното преодоляване. Като обща философия той може би бе прав, но в случая с радомирския завод нещата стояха по-иначе.

Както вече казах, „хващайки“ за решаване отделни задачи и проблеми, Живков се стремеше да ги „вмества“ в едно по-широко, по-обемно виждане, стремеше се да разкрива перспективата, която тяхното решаване открива. Изобщо грижата да „осмисля“ отделните решения от гледна точка на откриващата се перспектива, да чертае такава перспектива — за съжаление без гаранции за нейната реалистичност, за което трябваше скъпо да се разплащаме впоследствие — бе много характерно за стила на ръководство на Живков.

Обратната страна на този предпочитан Живков подход е обаче доста обезкуражаваща. Тя напомня за историята с лъжливото овчарче. Има един закон, открит от Иван П. Павлов — за условния рефлекс. Опитите му с кучета са известни: червената лампа и храната. Лампата светва и кучето получава храна. Така — няколко дни. Впоследствие лампата светва без да му се дава храна. Създаденият условен рефлекс обаче действа: щом лампата светне, соковете на кучето започват да се отделят, независимо че храната липсва. Но това е само до известно време. Скоро червената лампичка престава да има ефект. Така ставаше и в нашето общество. Разкриваш перспективи, хората вярват, устремяват се, а после постепенно започват да губят доверие във властта, в Комунистическата партия.

6

Тодор Живков владееше добре прийомите на политическата игра. Умееше да хитрува, да прикрива — колкото и дълго да беше необходимо — истинските си чувства и намерения, да прави политически съюзи, да противопоставя, да не се съобразява с принципите и морала, когато се налагаше да пожертва съратниците си, за да укрепи собствените си позиции. Хитруването беше едно от най-силните му оръжия. То изигра съществена роля в неговата политическа дейност както при узурпирането на властта, така и след това, в неговите вътрешно и външнополитически ходове. Хитрост, съчетана, когато се налагаше и с безскрупулност. Хитруването в политиката не беше патент на Живков. Едва ли бихме могли да си представим изобщо външнополитическата дейност без присъствието — в една или друга степен на хитростта. Нима в международните преговори няма подтекст в изказванията и позициите на политиците? Няма неизказани или недоизказани мисли и замисли? Неведнъж съм се убеждавал в ролята на хитруването и от двете страни на масата за преговори.

Когато хитростта става обаче оръжие, насочено срещу собствения ти народ, когато политикът започва да хитрува със собствените си съратници, това е вече цинизъм. Няма съмнение, че политикът трябва да умее да лавира, да маневрира. За Живков обаче хитруването не беше атрибут само на външнополитическата дейност. Това беше съществена черта, дълбоко вкоренена в психиката, в характера и поведението му. Противопоставянето на отделните участници във висшия ешелон, лакирането на действителността и гръмките обещания пред народа, демагогията, флиртуването с художествено-творческата интелигенция, (сред нея именно се утвърди мнението за Живков като за „неграмотен хитрец“) — това беше част от богатия набор от средства и прийоми, в които се проявяваше неговата хитрост.

Всеки политик трябва да владее умението да изтъква, да подчертава и, ако щете, да рекламира постигнатите под неговото ръководство успехи; умението да анализира и поднася фактите така, че всеки да се убеди в правотата на следваната политика, в обнадеждаващите перспективи, които се разкриват. Живков владееше добре това умение. Той обаче отиваше още по-далеч — стигайки до политическата демагогия. Нерядко прибягваше до обещания, за които знаеше предварително, че са неосъществими. Изкривяваше съзнателно факти, преувеличаваше успехи, постигнати резултати. С помощта на популистки прийоми гъделичкаше страстите, опитваше се да отвлича вниманието от неуспехи и провали, от действителните причини за тях.

Демагогията, разминаването между думи и дела станаха фрапиращи особено през последното десетилетие. Говореше за промяна, за преустройство, а по същество почти нищо не се изменяше. В многобройни речи и доклади изтъкваше необходимостта от разширяване на демокрацията и същевременно укрепваше своя авторитарен режим, прибягваше до разправа с различни политически дейци, до репресии към всички, които оспорваха или дръзваха да поставят под съмнение правилността на неговото ръководство. И действаше по такъв начин, че за много от тези деяния се заговори едва след 10 ноември 1989 г.

Живков говореше непрекъснато за социалната справедливост, набелязваше и практически мерки за нейното осъществяване — а всичко си остана по старому. Никога Марксовият принцип за заплащане на труда при социализма — според неговото количество и качество — не стана ръководен принцип при определянето на заплатите, въпреки честото позоваване на него. Живков има голяма вина, че в системата на заплащането на труда цареше истинска какафония. Допусна се лекарите, учителите, преподавателите, учените и други слоеве от интелигенцията да бъдат икономически дискриминирани и изпратени в задния двор на историческия процес.

Тодор Живков имаше усет към новото, търсеше и подкрепяше нестандартни решения на назрели въпроси. Той търсеше не само нестандартни, но и „чудодейни“ средства и решения. Дълги години върху склонността му да подкрепя подобни решения паразитираше например научният работник от Пловдив Торев, който „доказваше“ невероятните свойства на мицела и огромния икономически ефект от неговото отглеждане и използване. Живков не се поколеба с наказания и размествания на авторитетни учени, които с научни аргументи доказваха несъстоятелността на това предложение, да му осигури зелена улица. Не знам колко е спечелила нашата икономика от метода на Торев. Ала той, благодарение на мицела, стана доктор на науките и професор. Когато през 80-те години го осениха нови идеи — използване на биопродукти за производство на енергия, той отново се обърна към Живков с молба да му бъдат отпуснати няколко милиона за тяхната реализация. Явно търпението на Живков се беше изчерпило през изминалите около две десетилетия от началото на историята с мицела. По негово поръчение написах на Торев остро писмо, което съдържаше и оценка на неговия „висш пилотаж“ в научните сфери.

Известен е случаят с новата система на строителство, предлагана от покойния днес проф. Добромир Коларов, с т.нар. черупкови строителни конструкции. Утопичните, както се оказаха, предложения на професора се отразиха много отрицателно върху развитието на строителството и на строителната база на страната. В началото Живков възлагаше големи надежди на тези предложения. Той даде възможност на Коларов да запознае с тях членовете на Политбюро и на ЦК на организирано широко съвещание. Като същински илюзионист професорът демонстрира модели на черупкови конструкции, техните разнообразни комбинации за решаване на строителните проблеми у нас. Живков толкова много се беше увлякъл, че при среща с тогавашния съветски министър-председател Алексей Косигин му предложил България да изпълни в СССР чрез такива конструкции голяма строителна програма. Доколкото разбрах, Косигин скептично отклонил предложението. За да има Коларов по-добри условия за осъществяване на своите идеи, Живков го изтегли като помощник в своя кабинет. Ние, неговите колеги, също вярвахме в реалността и революционизиращата сила на тези идеи — дори дълго време след като Живков се беше разколебал и искаше да сложи край на експеримента. И аз, и други помощници го убеждавахме да прояви търпение още известно време.

Безусловно доверие гласуваше Живков на известния тогава инж. Върбан Джамбов, който предлагаше „нови решения“ за развитието на малогабаритната техника за селското стопанство върху основата на „мултипликационния подход“. Нищо не излезе от тези фантазии. Само дето задържа с години развитието на селскостопанското машиностроене. А веднъж Васил Цанов, тогава секретар на ЦК по въпросите на селското стопанство, демонстрира в Кабинета в присъствието на Живков предложение за нов начин на подготовка на храна за селскостопански животни — храна, положена върху нещо като тава. Запален Живков допълваше неговите разяснения и ни обясняваше, че храната щяла да бъде толкова вкусна, колкото „ботевградската баница“.

Живков искрено се стремеше към по-бързото развитие на народното стопанство. И затова идеи и решения, от типа на тези за които споменах, предлагани често от добронамерени фантазьори, а нерядко от шарлатани и ментарджии, му допадаха, подкрепяше ги. Това не беше проява на непросветения, а начин на мислене на политик, които гори от нетърпение да се скъсяват сроковете, вярва във възможността да се прескачат етапи, „да се измами“ времето, стига да се намерят подходящи пътища и средства за това.

С годините неговият субективизъм и волунтаризъм започнаха да се подхранват от нарасналата самоувереност и самонадеяност, от съзнанието за своята „прозорливост“, „непогрешимост“, от убеждението, че е достатъчно той „да прозре“ и „да призове“, за да се превърне прозрението в практическо дело. Разбира се, и в тези години на едноличната си власт Живков търсеше помощта на икономисти, юристи и други специалисти, опираше се на тях. Но ролята им беше вече до голяма степен деформирана. Помнеха се добре уроците от миналото, когато изказаното несъгласие, обоснованото различно мнение се заплащаше понякога скъпо.^[440] И стана така, че от привлечените специалисти все по-рядко и все по-малко се искаше да разкрият истинската картина на нашата икономика, нейните действителни възможности и ресурси, да правят научнообосновани предложения. Главното им задължение вече се заключаваше в това да аргументират и обосновават вижданията и постановките на Живков, неговата нова идея, била тя и „налудничава“ (това е негов израз).

7

Като че ли в написаното дотук за Тодор Живков, се съдържа едно голямо противоречие. Ако той действително се е стремял да не витае в облаците, как да се обяснят фрапиращите факти за неговия субективизъм и волунтаризъм? Кое от двете е вярно? Не, тук няма противоречие. Противоречив е самият Живков, неговият начин на мислене, неговият стил и действия. Когато говоря за реализма му, имам предвид, че той умееше да се ориентира в обстановката, колкото и сложна да беше тя; в своята политическа дейност той не забравяше какво значение имат икономическата стабилност и повишаването на жизненото равнище на народа; със завиден реализъм и прагматизъм съумя да установи трайни (а с някои дори приятелски) отношения с държавници като Енвер Ходжа, Чаушеску, Караманлис, Папандреу, Демирел, Иньоню, Щраус и други. Неговите ходове на международната арена бяха продиктувани от разума и интереса, а не от сантименти.

Живков имаше склонност „да се запали“ при провеждане на някоя важна акция, при осъществяването на някакъв замисъл или — както той се изразяваше — на някакъв „маньовър“. Тази негова черта на фона на решителността, която проявяваше в политическите действия, можеше да го доведе — и тя действително го довеждаше — до изсилване, което прерастваше в субективизъм. Още по времето непосредствено след Априлския пленум Димитър Попов, тогава кмет на София, човек мъдър и много прозорлив, ме предупреди: „Вие, помощниците, помагайте на Живков. Но внимавайте, той обича да се изсилва, да се изхвърля.“ С времето Живков ставаше — както вече подчертах — все по-самоуверен, все по-самонадеян. Тази негова склонност да се изсилва, да се изхвърля, много по-лесно прерастваше в субективизъм.

Едно от ценните качества на Живков като политик беше неговата решителност, неговата готовност да тръгне и срещу течението, ако се наложи. При провеждане на взетите решения той не проявяваше колебание или съмнения. Не търпеше това и у своите съратници. Особено ценеше уверените в себе си дейци, които не бягаха от отговорност. Решителността и самоувереността на Живков силно въздействаха върху членовете на партийното ръководство, върху партийния актив, върху обикновените хора, повишаваха неговия авторитет. В политиката обаче решителността при вземането и провеждането на решения, личната безкомпромисна ангажираност, готовността да вървиш и срещу течението, вярата в собствената непогрешимост, колкото и много да импонират, са нож с две остриета. Те до голяма степен отнемат у политика способността да се вслушва в гласове, различни от неговия глас, да прави компромиси, да отстъпва временно, да изоставя едни прийоми и да прибягва до други. Така се случваше и с Тодор Живков.

Прекалената му лична ангажираност не му даваше достатъчно възможност да се съобразява навреме с неотчетени предварително реалности или с настъпили междувременно изменения в дадените условия. Типичен пример е т.нар. възродителен процес, от който — след като направи първата стъпка — Живков не съумя или просто не поиска да се измъкне. Прекалено много се беше ангажирал, беше изгорил всички мостове след себе си, за да може да осигури пространство за успешно маневриране. По същия безкомпромисен начин се беше обвързал с т.нар. икономически скок, за който вече разказах. Същото стана и с образуването на АПК. Без да се отказва от аграрно-промишлените комплекси — формирани не с икономически средства, а чрез канцеларско-бюрократични и командно-административни методи — той направи доста опити да се преодолеят техните недъзи. Към края дори се опита тихомълком да замени АПК с нов вид кооперации.

Лично подкрепи ликвидирането на Комитета по хранително-вкусова промишленост в страна, в която тази промишленост има най-благоприятни условия за развитие. Научил за намерението да се закрива този комитет, помолих Живков за разговор. Бях подробно информиран за положението в този сектор. Получих и необходимите справки. При разговора ми с Живков се опитах да го убедя, че при създалата се структура на управление на селското стопанство и големия дял, който заема хранително-вкусовата промишленост в нашата икономика, би било грешка да няма специален орган, който да полага нарочни грижи за развитието и реконструкцията на предприятията, преработващи селскостопанската продукция. Да се постави хранително-вкусовата промишленост в един кюп с управлението на селското стопанство означаваше в нашите условия да се навреди сериозно на икономиката ни. Защото бяхме заинтересовани да изнасяме не само и не толкова селскостопанска продукция в сурово състояние, а преработена, с високо качество и следователно с много по-голяма себестойност. Случайно ли Унгария и други социалистически страни бяха започнали да ни изместват от традиционни за нас пазари? Бях настойчив, с риск да породя у него неоснователни съмнения, че не съдбата на комитета, а на неговия председател ме тревожи… Моите доводи не се оказаха в състояние да го убедят да преразгледа своята позиция. С помощта на Тодор Божинов, тогава секретар на ЦК по въпросите на селското стопанство и на Васил Цанов, министър на земеделието, решението за ликвидиране на комитета бе приведено в изпълнение. Немного време след това Живков се видя принуден да го възстанови, като му бяха дадени и по-големи права. Това не помогна. Ударът върху хранително-вкусовата промишленост беше вече нанесен.

В повечето случаи, когато се беше ангажирал лично с дадено начинание или обещание, което не можеше да бъде изпълнено поради липса на реални възможности, Тодор Живков прибягваше и до друг подход: преставаше изобщо да споменава за това начинание или обещание, разчитайки на късата памет на народа. Така постъпи той не само по отношение на злополучния „скок“. А и към Двадесетгодишния перспективен план (1962); към Декемврийската социална програма (1972) и изобщо към многобройните обещания за повишаване на жизненото равнище; към Програмата на БКП, която беше заменена с Юлската концепция; към така шумно рекламираната постановка за трудовия колектив-стопанин; към обоснованите от него нови положения и съображения за нашата научно-техническа политика; към поредния „нов икономически механизъм“.

Освен всичко друго, тези негативни черти подхранваха и сериозни деформации в нашето общество, в мисленето и поведението, в психиката и морала на широки слоеве от населението. Мисля, че е достатъчно да спомена за лицемерието и двуличието… Да, лицемерието и двуличието станаха начин на поведение на всеки, който искаше — не да прави кариера, макар че кариеристите бяха и най-изявените лицемери и двуличници — а просто да се съхрани. Лицемерието се свързваше и с „двойното счетоводство“, със съзнателното разкрасяване на действителността, с подмазвачеството, ласкателството и доносничеството. Тези „ценности“ бяха разпространени преди всичко сред доста номенклатурни кадри от всички равнища. Постепенно те проникваха и сред най-обикновени хора.

Тук ще спомена и за такъв уродлив феномен — масовото фалшифициране на данните и резултатите от работата. Този феномен пусна дълбоки корени във всекидневната практика. Сам продукт на командно-административната система, на свой ред той стана отличителна черта на едноличния режим. Двойното счетоводство, фалшифицирането и разкрасяването на фактите обхванаха всички области и всички йерархични равнища на управлението, като се започне от най-ниското стъпало — бригадата или цеха на предприятието. При нашата система имало ли е някой — работник или началник на бригада, на цех, който да не е имал интерес да се отчитат по-добри резултати от постигнатите? Нали от това зависеше както по-доброто заплащане, така и престижът на съответния началник, на бригада или на цеха като цяло? А съществуващият начин на отчитане не представляваше пречка за подправяне. Порочната практика да се преиначават и раздуват резултатите доведе на свой ред до други деформации в производствената сфера и не само там. А логиката е много проста: щом е възможно без много усилия и рискове да се „постигнат“, тоест да се отчитат добри постижения, кому са нужни ред, дисциплина, по-висок професионализъм? Защо изобщо са нужни научно-технически нововъведения или усъвършенстване на управлението, свързани и без това с много „излишни“ главоболия?

И така, заедно с подправянето на резултатите започна и практиката хората от цеха, от бригадата — и техните началници, разбира се, да си затварят очите пред слабостите в организацията на труда, в дисциплината, пред лошото стопанисване на машините и съоръженията. Подобно беше положението и в бригадите на аграрно-промишлените комплекси, а също и в такива сектори като наука, образование, култура. Колкото до образованието, ще споделя, че никога не съм могъл да проумея такава безсмислица — т.нар. успеваемост на учениците да бъде критерий за качеството на работата и квалификацията на учителя. Освен че такова плиткоумие можеше да се роди само от невежеството и субективизма, то тласкаше учителите към завишаване оценките на учениците. Кому беше нужна такава масова фалшификация? Та нали тя насаждаше у подрастващите убеждението, че в живота те ще трябва да овладеят „изкуството“ да подправят действителното положение, да заблуждават, за да могат да преуспяват в обществото, което до голяма степен се крепи на лъжата, на лицемерието, на „двойното счетоводство“.

Понеже споменах за подрастващите ще напомня, че такава роля сред тях започна с времето да изпълнява Пионерската организация. Не искам да бъда нихилист или черноглед. Тази организация имаше големи заслуги в патриотичното възпитание на децата и юношите. Но в нея постепенно бяха насадени такива порядки, такъв начин на мислене и поведение, които прекършиха много млади души. Тя стана инкубатор на лицемерие. Съзнателно или не, в нея се поощряваше доносничеството, издокарването пред ръководителите, „промиването на мозъците“. Тя подготвяше почвата за по-нататъшното обезличаване на личността. Стана и пример за много бъдещи кариеристчета как чрез обществена работа да трупат актив, за да си проправят по-лесно и по-успешно път нагоре. Подобна роля постепенно започна да играе и младежката организация, в която обществените деформации и негативните явления отекваха най-силно.

Да се върна към фалшификацията на резултатите в цеха или бригадата. Може би ще запитате: а нали имаше и по-висши равнища — директор на предприятие, на комбинат, на обединение, които бяха длъжни да следят за точното отчитане на резултатите в бригадите, в цеха, в предприятието, в АПК? И тук си затваряха очите пред получените нереални отчети. Нещо повече, подтикваха ги да надуват и собствените си отчети. И така, отдолу — до най-горе. По такъв начин официалната статистика прикриваше, особено в последните десетина години, трайните отрицателни тенденции в нашата икономика, засягащи и нейното действително развитие, и ефективността на производството, и конкурентноспособността на нашата продукция, и интензивността на внедряване на иновациите, и динамиката на нашия износ. Просто в един момент нито можеше да се добереш до достоверна информация, нито пък някой смееше да ти я даде. Статистиката прикриваше всичко това и неслучайно нашият остроумен народ с вярното си чувство за реалност я беше прекръстил на „стъкмистика“. Колко бяха хората, които вярваха на публикуваните в печата отчети на Централното статистическо управление? Тези отчети бяха генетично увредени. Първо, защото се опираха на неверни първични данни. И второ, прилаганата методика на отчитане беше порочна и водеше неизбежно до фалшификации. Така че и данните за количеството и асортимента на произведената продукция, и за цените, които не отчитаха реалната себестойност, реалната печалба, реалната инфлация, не даваха вярна представа за положението. Изобщо масово и съзнателно заблуждаване отдолу догоре.

А нима партийното и държавно ръководство, самият Живков бяха в неведение за тази порочна система? Нали и той беше в края на краищата живо заинтересован да се представят нещата в розова светлина, да се отчитат данни, които да потвърждават успешното изпълнение на взетите решения, и следователно, правилността на политическата линия? А тази заинтересованост предопределяше благосклонното отношение и на Живков, и на управленските органи на всички нива, към създалата се порочна практика. На свой ред — и това е напълно естествено — това благосклонно отношение поощряваше по-нататъшните фалшификации.

Ако искаме да бъдем напълно обективни при анализа на този феномен, или ако искаме — както Живков обичаше да се изразява — да стигнем „до корена на нещата“, първоизточникът на този феномен трябва да се търси в личния пример, даван от самия Живков. Нали той често пъти оповестяваше нереални цифри, знаейки, че те не отразяват изцяло действителността? Нали той дълги години премълчаваше спадането на темповете на растежа, не признаваше наличието на инфлационни процеси в страната, криеше данните за нарастване на вътрешния и външния дълг.

Защо се примирявахме с тази масова лъжа, с абсурдната практика взаимно да се лъжем и — което е още по-абсурдно — да се преструваме, че си вярваме? Не само се примирявахме. Много от нас, не само политици, но и учени, журналисти, писатели — и аз лично — активно участвахме в пропагандирането на раздутите отчети, позовавахме се на тях в нашите разработки, от тях тръгвахме, за да обосновем една или друга теза. Като се преструвахме, че им вярваме, ние се отнасяхме към тях като към чиста монета. И по такъв начин съдействахме за дезинформирането на народа, за представянето на желаното за действително. Имаше и хора, които бяха просто принудени да пригласят, да участват в общия хор, за да си запазят хляба. А имаше и такива, които се самозаблуждаваха съзнателно. Те разбираха, че Живков гледа и представя нещата през розови очила. Ала смятаха, че малката лъжа не е беда на фона на големите успехи, че лакирането и разкрасяването са позволени в името на голямата цел…

Нямам възможност да изчерпя въпроса. Бих желал само да добавя, че независимо от нюансите, от различията в подбудите и поведението, беше се създала особена психоза, една взаимна нагласа — публично да подчертаваме успехите, дори да ги преувеличаваме. Най-вече защото смятахме, че разгласяваните данни и отчети са насочени до голяма степен „навън“. И това ни се струваше достатъчно основание да се подчертават успехите, да се разкрасяват нещата, да се омаловажават или премълчават едни или други пропуски и неудачи. Упорито сега у нас се насажда мнението, че най-големите поражения, които тоталитаризмът и личната власт нанесоха през отминалите десетилетия са в областта на икономиката, на екологията, дори на културата. Това не е вярно. Независимо от сериозните грешки в нашата икономическа политика, от безогледния натиск и грубата намеса в културния живот, ние постигнахме немалко в развитието на тези области. А в сферата на социалната политика, в подобряването на бита и материалната осигуреност на хората, в образованието и възпитанието на подрастващите — направеното е най-значимо. Макар и да се простирахме не според чергата. Именно тук, в тази сфера се коренят главно и причините за проявяваната носталгичност сред някои слоеве от населението.

Най-дълбоките, най-тежките поражения, според мен, тоталитаризмът и личната власт нанесоха в ценностната система на личността и на обществото като цяло, в начина на мислене, в психиката и поведението на народа.

А това са поражения върху непосредствените участници в историческия процес. Поражения, които ще продължават да ни тегнат още дълги години.

8

Тодор Живков нито робуваше, нито плащаше данък на националистически предразсъдъци. Това е мое твърдо убеждение. Дори и в кампанията за преименуване на българските турци той не беше вложил националистически умисъл. Бих искал да разкажа във връзка с това за един случай, който ме засяга лично.

През 1973 г. Египет нападна внезапно Израел в деня на еврейския празник Йом Кипур. Към нападението се присъедини и Сирия. Участваха и военни части на Ирак и Йордания. За няколко дни Израел отблъсна нападението и мина в контранастъпление. Надвисна опасност над Кайро, Аман и Дамаск. Намесата на великите сили сложи край на войната. В първите два-три дни на нападението сред българи и евреи у нас имаше прояви на симпатия към Израел. Намеси се ръководството на партията, което осъди „агресията“ на израелската държава. Доста настървено по този повод говореше Милко Балев. Аз бях превърнат в своеобразен гръмоотвод. Пристигам сутрин на работа. Влизам в секретарската стая да си взема вестниците (там имаше шкаф, в който ни ги разпределяха). Заварвам Балев, седнал на един от фотьойлите. Чете бюлетина на БТА с новини от света. Още от вратата ме посреща: „Нико, слушай. Виж какво казва Голда Меир“ (министър-председателят на Израел). И чете… На другия ден — историята се повтаря. Обикновено и други колеги има в стаята, но той се обръща към мене.

След ден-два Милко Балев в упор ме пита: „Защо вие евреите — интслектуалци, не излезете с протест срещу агресията на Израел? Защо мълчите?“ Отговарям му: „Защо само ние, евреите? Та този въпрос засяга всички нас! Аз съм готов да подпиша такъв протест заедно с тебе и с други представители на интелигенцията у нас.“

След това от него научавам, че ръководството на в. „Еврейски вести“ (издание на еврейската организация в България), отказало да напише уводна статия, в която да се порицава политиката на Израел. Стигнало се чак до натиск от съответния отдел на ЦК. Това беше сериозно обвинение. Бях принуден да отида при завеждащия отдела, който отговаряше за работата с малцинствата — Али Рафиев, да проверя как стоят нещата. От Рафиев научих, че въпросната статия е била написана в редакцията на вестника и донесена в ЦК да й хвърлят един поглед. Прочели я заедно. Рафиев я оценил като умно и добре написана. Това четене било единственото участие на отдела в историята около статията. Защо е било нужно на Балев да преиначи нещата?! Върнах се и възпроизведох разговора ми с Рафиев.

С това обаче въпросът не приключи. Започна тормоз да си сменя името. След като съм против публикуването на протест само от евреи-интелектуалци, а съм държал да го подпиша заедно с него, Милко Балев, и с други българи, значи се чувствам българин. Защо тогава не си сменям името? Защо продължавам да нося еврейското си име? Опитах се да водя разговора цивилизовано, т.е. спокойно и с аргументи. Обяснявах, че в случая не е толкова важно какво име носиш. Давах примери. Преди войната Леон Блум съставил правителството на Франция и беше министър-председател с името си — Леон Блум. От него не е било поискано да си смени името, за да му се повери съставянето на правителство. По времето, когато водехме този разговор, правителството на Франция се възглавяваше от Пиер Мендес Франс. Евреин, който нито си е сменил името, нито пък на някой в тази страна би му хрумнало да иска подобно нещо от него. Той си е французин, а че се казва Мендес, това няма никакво значение. Заключих: „Както излиза, в капиталистическа държава евреи могат да станат министър-председатели, а в социалистическа България дори помощникът на Живков трябва да си смени името.“

Понеже натискът продължаваше, прибягнах до такъв последен аргумент, наситен с ироничен подтекст: „Ще си сменя името веднага щом Николай Ирибаджаков и Живко Ошавков (и двете фамилни имена имат турски корен) ги сменят.“

Въпросът със смяната на името приключи, но бях силно засегнат. Спорът беше прехвърлил границата, която можех да изтърпя. Влязох при Живков. Разказах му цялата история и помолих — много категорично — да бъда освободен от Кабинета. Заявих му, че в такава атмосфера не мога и не желая да работя. Тогава научих нещо твърде интересно за мен. „Навремето — ми отговори Живков — Червенков ми беше дал три дни срок да те освободя, защото си евреин. Защо сега да те освобождавам?“ Така приключи нашият разговор.

Какво е говорил с Милко Балев, не знам. Но от този момент престанаха всякакви заяждания. Като с нож бяха отрязани разговорите на тази тема. Нещо повече. От този случай нататък — до излизането ми от Кабинета (след 15 години), пред мен Балев се е държал винаги внимателно, любезно, приятелски. Отзоваваше се веднага, когато се обръщах към него по един или друг въпрос от неговата компетентност.

9

По-пълната представа за Живков изисква да подчертая, че той се отнасяше отзивчиво към молбите и жалбите, отправяни към него от обикновени граждани, а също към нуждите на своите съратници и другари. В служба „Лични молби“ на ЦК беше обособен специален сектор, който се занимаваше с писмата на гражданите до него. Периодически неговият помощник Тинко Воденичаров, а след това Киряков, завеждащ служба „Лични молби“, му докладваха за постъпилите молби, за степента на тяхното удовлетворяване, за мерките, които се вземат във връзка с постъпилите сигнали от страна на граждани. За по-трудните случаи, например по жилищните въпроси, се разпореждаше самият Живков. Докато беше жива Мара Малеева, тя също получаваше много писма с молба да се застъпва пред Живков за уреждането на един или друг въпрос.

Едно от обвиненията срещу него по така нареченото Дело № 1 се състоеше в това, че той се е разпореждал за раздаването на определен брой жилища и с това бил нарушил законите. В продължение на месеци пред съда се извървя върволица от граждани, получили жилище по негово лично указание. И всичко това едва ли не с подозрението от страна на съдебната система, че се е облагодетелствал финансово от тези свои разпореждания! Познавам доста хора, получили жилище чрез Живков. За някои от тези случаи научавах от Люто Божев, който наследи от Тинко Воденичаров задължението да се занимава в Кабинета с тези въпроси. Всяка година Столичният народен съвет отделяше контингент от определен брой квартири в лично разпореждане на Живков. При съществуващата тогава система за придобиване на жилище, такова право на първия ръководител на страната ми се струваше естествено. Към него се обръщаха за помощ най-видни представители на нашата интелигенция и други хора, изпаднали в беда.^[441]

Живков поддържаше сърдечни отношения с редица ботевградски кадри, някои от които наричаше свои учители по комунизъм. Когато тези дейци бяха достигнали преклонна възраст, Живков ги подкрепяше редовно с определени суми от собствените си доходи. Стигало се е до куриози: ако имаше известно закъснение при връчването (обикновено в началото на годината) на традиционно определена сума, някои от тях се обаждаха да напомнят и да изразят своето нетърпение.

Не правеше ли Живков всичко това съзнателно, за да се чувстват хората задължени към него? Това съображение не бива да се изключва. Както в случая с жилищата, така и по други поводи. Например — удостояването със званието „заслужил“ или „народен“, особено на тези, молбите на които бяха удовлетворени след изричната намеса на Живков. Те не можеха да не му бъдат лично признателни. Не бива обаче тази страна да се преувеличава и всичко да се свежда до грубата пресметливост. Мястото, което заемаше в партията и държавата, задължаваха Живков да се намесва, за да се премахне някоя несправедливост или да се удовлетвори нечия потребност.

Много старание и изобретателност бяха положени след 10 ноември 1989 г. да се внуши на хората, че Тодор Живков е бил алчен политик, злоупотребил с високото си положение и с доверието на народа, за да граби, да трупа милиони, а защо не — и несметни богатства. Това са глупости! За Живков не парите, не богатството, а властта беше самоценност. Той нямаше вкус към парите. Големите хонорари, които получаваше за трудовете си, той внасяше в касата на ЦК на Комсомола за подкрепа на млади таланти или в касата на ЦК на БКП, както неведнъж съм чувал от Милко Балев. Получаваше скъпи подаръци от държавници по време на посещения (особено в африкански и азиатски страни) — коли, златни предмети, произведения на изкуството. Не задържа нищо за себе си. Аз лично (по негово нареждане) съм изпращал в Етнографския музей такива предмети, изработени от злато и скъпоценни камъни. Част от подаръците предостави на уредената в резиденция „Бояна“ изложба. Скъпи ловни трофеи за милиони долара, с които той много се гордееше, беше подарил на Ловно-рибарския съюз.

10

Тодор Живков се проявяваше като подозрителен, мнителен и злопаметен. Може би си беше такъв по природа. Тези негови черти се засилиха с годините. Беше безпощаден и дори коварен, когато преценяваше, че някои застрашава или посяга към неговата власт. Без колебание се разправи с такива дейци като Георги Чанков, Антон Югов, Райко Дамянов, Енчо Стайков, Борис Тасков, Митко Григоров, Начо Папазов, Венелин Коцев, Иван Абаджиев, Борис Велчев, Александър Лилов, Стоян Михайлов, Станко Тодоров, Чудомир Александров и други, които помете по своя път. Не защото не се справяха със своите големи отговорности, а защото преценяваше, че те са (или могат да бъдат) негови съперници, или пък се съмняваше в тяхната лична преданост. Той с никого не делеше мегдан. Помете ги, като приложи богат набор от средства и подходи. Не стигна до физическо унищожение, както беше постъпвал Сталин в подобни случаи. Към повечето прояви великодушие, като нареди да бъдат осигурени в материално и битово отношение. Но всички бяха политически дискредитирани.

В едно предаване по телевизията в рубриката „Всяка неделя“ непосредствено след Голямата промяна, събеседник на водещия Кеворк Кеворкян беше Анжел Вагенщайн — един от най-талантливите български киносценаристи, участник в антифашистката съпротива, посрещнал 9 септември 1944 г. в затвора със смъртна присъда. Въпреки успеха у нас и в чужбина на филмите по негов сценарий, той беше дълго време пренебрегван от нашите официални институции. Главната причина — критичното му отношение спрямо Живков и личната власт. За своя сценарий на филма „Борис I“ Вагенщайн (и други реализатори на филма) беше удостоен — нямаше вече как — с Димитровска награда. Приеха го най-после и за член на Съюза на българските писатели. В политическата борба за установяването и развитието на демокрацията в България той взе много дейно и плодотворно участие. В предаването, за което споменах, разговорът се завъртя критично около Живков. По едно време водещият се опита да уязви своя събеседник: показа му снимки, в които Вагенщайн и творческият колектив, реализирал „Борис I“, се оказаха в компанията на… Тодор Живков. Събеседникът много находчиво му отговори: „Живков умееше да ни потребява.“ Да, действително Живков умееше „да потребява“ хората — художествени творци, хора на науката, прославени спортисти, изявени стопански ръководители, изтъкнати производственици… Обичаше да се среща и да се снима с тях и тези снимки ставаха широко известни чрез средствата за масово осведомяване. Успехите и славата на тези хора като че ли рефлектираха и върху него самия. Най-много това негово умение се прояви в областта на политиката. Той съумя „да потреби“ Митко Григоров, Станко Тодоров, Александър Лилов и много други, с които с лекота се разделяше, щом преставаха (по една или друга причина) да му бъдат потребни.

Не мога да се съглася с представата, която някои се опитват да натрапят: видите ли, извън своите служебни задължения и функции Живков бил много демократичен, добродушен, народен човек, а само като функция на системата — коварен, пресметлив, готов на всичко в името на властта. Личността не е някаква амалгама, която се проявява коренно различно в зависимост от ролите, които изпълнява. Представата за „двойната природа“ на личността е невярна, несъстоятелна. Макар че аналогиите са винаги относителни, (а понякога и опасни) ще си позволя една. Ако се приложи например към Сталин разбирането за „двойната природа на личността“, би могло основателно да се твърди, че като „функция на системата“ той действително е бил безпощаден, извършвал е своите диктаторски престъпления. А когато е общувал добродушно и човечно с такива хора като Максим Горки, Анри Барбюс, Ромен Ролан; когато се е отнасял бащински към Валери Чкалов, щедро е подкрепял крупни съветски учени, дейци на литературата и изкуството; когато много благородно отдаде признание на ген. Жуков, като го удостои три пъти със званието „Герой на Съветския съюз“ (докато той, Сталин, бе само веднъж носител на същото звание); когато към дъщеря си Светлана изпитваше — макар и по своему, бащински чувства и т.н., тогава се е проявявала тази втора негова „страна“ — човечната.

Не, личността не е „двойствена“ съобразно сферата на проявление. По своята същност личността представлява единно цяло. Като социолог ще кажа: тя е цялостна система. Раздвоението на личността, ако е налице, е привидно. Всяка личност играе множество роли. В зависимост от конкретната роля у нея на преден план излизат едни или други качества, черти, проявяват се различни нюанси. Но всички те са външна проява на нейната най-дълбока същност. Как така човек, който по своята най-дълбока същност е човечен, добър, благороден, добродушен, демократичен, изведнъж се превръща в безпощаден, коварен, пресметлив, готов на всичко, когато става дума за властта? Не подценявам значението на изменилите се условия, когато си заел вече най-високия пост, като фактор за промяна. Бих могъл да допусна в такъв случай, че Живков е бил поначало добър човек, добродушен, демократичен, човечен и пр., но в процеса на политическото си възмогване логиката на борбата за власт го е заставила да стане безкомпромисен, безпощаден, дори коварен към своите най-близки помощници и съратници. А какво става тогава с добротата, добродушието, човечността, демократичността? Остатъци от миналото, грижливо съхранени и проявяващи се във всички други сфери, които не засягат властта? Ако приемем, че те са действително остатъци от миналото, то те вече са разложени, разводнени, удавени в пресметливостта. Техният знаменател е властта. Защото Тодор Живков беше политик до мозъка на костите си и у него, а също за него всичко беше подчинено на политиката, всичко беше подчинено на въпросите на властта.

Затова той нямаше и истински, сърдечни приятели. Остана си самотен. Дори най-близките си хора — Людмила, а по-късно — Владимир, той беше започнал да ги възприема през призмата на политиката. Смятам, че по своята най-дълбока същност Живков беше човек авторитарен, властен, амбициозен, лукав и коварен. Върху тази именно почва в условията на тоталитаризма той израсна като политически деец. Добродушие, демократичност, доброта — всичко това, доколкото го е имало, е било подтискано и подчинявано на интересите на властта, а често и използвано за същите тези интереси.

11

Доколкото в някои публикации е поставен въпросът за отношението на Тодор Живков към Георги Димитров, смятам за необходимо да го засегна и аз. Впрочем това не е маловажен въпрос, за да се изясни по-пълно начинът на мислене и моралът на един политик. Все пак на Живков дълго време се гледаше като на приемник и продължител на делото на Димитров.

Твърди се, че Живков не е обичал Димитров. Това била и причината той нито веднъж да не посети родното му място — село Ковачевци, а месеци преди 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП реши Комсомолът да не се нарича „Димитровски“.

Личните чувства на един политик към друг не са, разбира се, за пренебрегване. Още повече, когато става дума за отношението на Живков към Димитров. Но в политиката решаващи са не чувствата, не симпатията и антипатията, а нещо много по-важно: политическите интереси, политическите позиции, мотивирани от обществените цели, от конкретните социални условия и — не на последно място, особено в една тоталитарна държава — от собствените властнически интереси. Вярно е, че по инициатива на Живков пленум на ЦК на БКП реши въпроса с името на Комсомола. Това решение беше продиктувано не от антипатия към Димитров, а от развиващите се през онзи период процеси — в СССР и други социалистически страни, за деперсонификация на много институции. Това беше ход на Живков в духа на Юлската концепция, макар че той с нищо не допринесе за спадане на социалното напрежение, особено сред младежта.

След 10 ноември 1989 г. сме свидетели на много писания и действия, които се надпреварват да очернят Георги Димитров, мястото и ролята му в съвременна България. Опитват се да омаловажат или премълчат неговата епична борба на Лайпцигския процес. Прозвуча и инсинуацията, че може би този процес е бил „монтиран“. Направен беше опит този, който пред очите на целия свят защити по най-достоен начин не само собствената, но и честта на българския народ, да бъде по най-недостоен начин „дегероизиран“, а дори и омърсен. Димитров не е само героят от Лайпциг. Той е един от видните строители на съвременна България. Това са исторически реалности, които не могат да бъдат зачеркнати.

Искаме да станем цивилизована страна, а в същото време се отричаме от всичко, на което се крепи националното ни самочувствие. Освен Левски май не остана голяма историческа фигура неохулена. И досега гробът на Наполеон се пази грижовно в Инвалидите, и досега неговият паметник в Париж стои непокътнат. Нима той не е допускал грешки? А защо хулим такава фигура като Георги Димитров? Що за манталитет е това?! Що за национална мизантропия?! Димитров не е само комунист. Той е преди всичко българин-патриот и трябва да му се отдаде дължимото именно като национална ценност.

Искам да се отнеса към Георги Димитров такъв, какъвто той ще остане в историята. Независимо от опитите да бъде очернен. Включително и във връзка с репресиите в Съветския съюз. Както се вижда от дневника на Димитров, от документи на Коминтерна и от други архиви, той е помагал за спасяването на мнозина политически дейци. И то при положение, че и около самия него облаците са били сгъстени. Времето ще постави всичко на мястото му. Разбира се, Димитров нито е бил извънземен, нито свръхчовек. Митовете трябва да се разсейват. „Вожд“, „учител“, мавзолей, ежегодно тържествено отбелязване на рождения му ден в Народния театър — всичко това са атрибути на друга култура, пренесени у нас в условията на „тоталитарния социализъм“. За щастие фигури като Димитров са достатъчно големи, за да се погрижи и произнесе за тях историята.

По времето, когато Георги Димитров се завръща в България (ноември 1945), Живков е деец от областен мащаб. Избран е за трети секретар на Софийския областен комитет на партията и отговаря за организационните въпроси. Не знам доколко Димитров е ценял Живков като млад политически деец. Последователното му издигане обаче до първи секретар на Столичната партийна организация още докато Димитров беше жив, очевидно не е ставало без негово знание и съгласие. Живков дълго време се е ползвал от авторитета и обаянието на Димитров, за да укрепва собствения си авторитет. Известна е например снимката пред Народното събрание, на която пред микрофона се виждат Димитров и Живков един до друг. Само двамата: Живков говори, а Димитров слуша. И се създава впечатлението за близост като между учител и неговия млад, надарен ученик.^[442] Тази снимка беше доста разпространявана. След 10 ноември 1989 г. видях същата снимка в един албум: в него бяха поместени ретуширани снимки на политически дейци от СССР и други социалистически страни. На едната страница — истинската снимка, на другата фалшификатът. Оказа се, че снимките на Ленин със своите съратници — снимки, които ми бяха добре познати — са просто фалшификати: те са били така ретуширани, че от тях са изчезнали дейци като Троцки, Зиновиев, Каменев, а Сталин почти винаги стои най-близко до Ленин. България беше представена в албума само с въпросната снимка на Димитров и Живков. И тя се оказа фалшификат: в оригинала — освен двамата — има и други, които след ретуша бяха изчезнали.

В периода след Априлския пленум, когато правеше усилия да се утвърди като първи ръководител, Живков продължаваше да се възползва от престижа на Димитров, позовавайки се на него, на неговите завети. Постепенно обаче това отношение към Димитров започна да се изменя. Първият сигнал бяха неговите критични бележки, макар и под сурдинка, към Димитров. Оставил ни бил тежко наследство по македонския въпрос. По-късно критиките станаха много по-директни (за това вече споменах).

Заедно с утвърждаването на едноличната власт все по-ясно проличаваше линията за омаловажаване на Георги Димитров. По-малко да се споменава името му, да се напомня, че постановките и идеите му, които някога са играли голяма роля, сега са изживели времето си — годините вървят, условията се менят, така че Димитров вече е само историческа фигура. Това е същият сценарий, който разиграваше Сталин. В началото той се кълнеше в Ленин, не пропускаше случай да не подчертава, че е най-преданият защитник на ленинизма. За да се стигне след време дотам — Ленин да бъде превърнат в икона, а името му да се споменава само в краен случай. А в ежегодните доклади за Ленин на него се посвещаваха само няколко думи, а всичко останало целеше величаене на Сталин. По същия начин и у нас започнахме да отбелязваме Димитров — докладът уж за него, а всъщност за Тодор Живков. Димитров се чества, а фактически Живков е героят.

Стремежът да се омаловажи Георги Димитров се прояви особено във връзка с подготовката на честването на 100-годишнината от неговото рождение. Живков се опита да принизи това събитие. Обаче в един момент почувства, че ще получи сериозен отпор както от страна на БКП, така и отвън. Тогава смени тактиката: изведнъж сам пое инициативата за организиране на достойно честване на Димитров. По негово предложение се състоя среща, в която участвуваха представители на много компартии. Живков изнесе основния доклад.

Обяснението за Живковото поведение се крие не в симпатията или антипатията към Георги Димитров. То — в условията на тоталитаризма — се определяше от особеностите на политическия контекст, от изискванията на политическите цели. В началото се облягаш на авторитета, на ореола на своя предшественик, докато добиеш своя собствена тежест. И после постепенно, ако можеш и доколкото можеш, го изпращаш в забвение… Логиката на едноличната власт от един момент нататък не допуска да се дели тази власт, дори и с умрели дейци от мащаба на Димитров. Същата тази логика — когато в исторически аспект не можеш нито да се извисиш над такива фигури като Благоев и Димитров, нито можеш да ги зачеркнеш от историята — диктува линия, която поне да те постави редом с тях.

12

През 1990 година се навършиха 20 години от смъртта на Де Гол. Събитието ме завари в Париж във връзка с предстоящата ми сърдечна операция. Появиха се много публикации за големия френски държавник с хвалебствия, а и с критики по негов адрес. Преобладаваше обаче убеждението за него като за велик държавник. Силно впечатление ми направи статията на бившия началник на неговия кабинет — Пиер Льофранк и особено подчертаното значение, което той отдаваше на една забележителна черта в характера и поведението на Де Гол: неговата дезинтересованост от властта, равнодушието към нейните съблазни. Де Гол е бил готов всеки момент да се оттегли. За него властта нямала друга привлекателност, освен възможността, която му предоставяла да насочва общественото развитие в посоката, която е смятал за най-добра. „Насладите от властта не можаха да засегнат този, който на два пъти предпочете да я напусне, отколкото да злоупотреби с нея“^[443]. В това авторът виждаше и предпоставките за величието на Де Гол, и самото му величие.

Живков се беше „вкопчил“ във властта — от нейното узурпиране до своето оттегляне под напора на обективните исторически процеси. Цели 33 години! „Вкопчването“ във властта — освен всичко друго — неизбежно го подтикваше към обвързване на националните интереси с интересите на едноличната власт. А той живееше с убеждението, че като не се отказва от своята лидерска позиция, така служи най-добре на интересите на България. В това е и неговата лична драма.

NIKO YAHIEL

Born in Rousse in 1919. For nearly four decades he was a political assistant to Todor Zhivkov. Member of the Central Committee of the Bulgarian Communist Party (1971–1990). Member of Parliament in the 9th National Assembly (1986–1990).

Niko Yahiel is a professor in sociology (1970); Doctor of Philosophy (1975); Academician, member of the Bulgarian Academy of Sciences (1984). Founder and head of the Sociology of Science and Technical Progress Department (1968) in the Sociological Institute of the Bulgarian Academy of Sciences. Editor-in-chief of Sociological Problems Review (1979–1983). President of the Bulgarian Sociological Association (1982–1988).

Member of the Council of the International Sociological Association (1972–1986), member of the Board of the European Coordination Centre for Research and Documentation of Social Sciences — Vienna Centre (1982–1990).

Author of studies on sociology of science and on different issues of the social practice in Bulgaria, some of them translated and published in Moscow, London, Prague, Budapest, Cologne, Bucharest, Mexico.

SUMMARY

In this book Niko Yahiel analyses, both from the point of view of the politician and the sociologist, certain aspects of the historical developments in Bulgaria from the early 1950-s till the late 1980-s. He is searching for an answer to many burning questions: Why did the socialism, that we imagined we were building in our country, collapse? Why and how did it happen so, that democracy, in whose name we were fighting against monarchism and fascism, was substituted by a totalitarian regime and one-man rule? How and why did we distort the socialist ideal? Was it possible for me to avoid describing some of the peculiarities of the authoritarian regime of Todor Zhivkov in the process of its development? To avoid adding some new strokes to the portrait of the person, dominating the political life in Bulgaria during such a long and complex period? Was it possible to overlook my own responsibility for the deformations and the strengthening of the authoritarian regime? Not to come to certain conclusions and not to try to throw a bridge to the future?

Criticism is not the essence of Niko Yahiel's book. He is seeking the truth — as a lesson for the future.

Time is the most severe and impartial judge. This applies to every important event and phenomenon in human history. It applies even more to such a complex and contradictory phenomenon, like the authoritarian rule of Todor Zhivkov. Niko Yahiel is confident, that events and problems, referred to in the book, will be interpreted and evaluated in much more sober way as time passes by — the more we get rid of the prejudices of the political passions of today, the more we penetrate through the curtain of the accumulated myths and legends — before and after 10 November 1989. Niko Yahiel seeks the „objective vision“, he tries to go beyond the subjective approach and the personal experience. The book is based on official documents, analyses and data — to the maximum extent, attainable today.

From the very beginning of his book Niko Yahiel clearly and categorically states, that he does understand and he shares his part of the responsibility for the mistakes and deformities during the one-man rule — as a political assistant to Todor Zhivkov and as a member of the Central Committee of the Bulgarian Communist Party. A rule that, in spite of all the achievements in the development of the country, violated the highly humane principles of the socialist ideal. It is unacceptable for Niko Yahicl to present himself as a „hero“ in his book, a „hero“, just in time awaken to the situation in order to revolt against the authoritarian rule. There are too many „heroes“ of that kind, coming into light recently. Many of the analyses and the estimations of the events and the personalities in the respective period are in one way or another analyses and estimations, made by Niko Yahiel much later. Many of the issues he is writing about looked to him much different, they were not clear enough or they were presented to him in a completely different light. He explains this not as a kind of excuse, but in order to avoid the rudimentary accusations, that he is striving for undeserved merits.

Todor Zhivkov stands in the limelight of this book. He established the authoritarian rule in Bulgaria and became its personification. But this does not mean, that the whole responsibility for deeds, cutting across the highly humane socialist ideal should be laid on him, while all the others of the ruling command should be praised for everything created during this period. Everyone has to assume, one way or another, his part of the responsibility.

A lot is still to be written about the totalitarism in Bulgaria, about Todor Zhivkov and his one-man rule. About the positive and the negative in the years, when he was leading both BCP and the country. Scientific evaluations are still to be done, lessons are still to be learned. In this book Niko Yahiel offers his humble contribution to the reminiscences, studies and researches on that period. It is written with the pain of the blighted hopes, but also with a great gratitude to the billions of working people, who have changed Bulgaria in the decades after World War II, to the people, who even today are stoically enduring difficulties and suffering privation, but who are working faithfully for the prosperity of Bulgaria.

CONTENTS

FOREWORD 9

ABOUT MYSELF 13

Me, the agent… 13

Rousse, Bucharest, Sofia 20

How did I „fall in“ with Todor Zhivkov 26

PART I 34

Todor Zhivkov — Secretary of CC of BCP 34

Violence and repressions 41

Shooting up 48

The change of the leader 64

Hopes, achievements, disappointments 74

Attitude towards the Agrarian Union and the Fatherland Front 86

Cosmetic changes in the Stalinist model of socialism 89

PART II 98

A transient union against the common rival 98

Affirmation of the new leader 106

The vicissitudes of the „economic leap“ 112

The milestones on the road to authoritarism 122

Definitive instalment of personal rule 136

PART III 152

A decade of fast and stable development 152

Attempts for reforms in economy 158

Stabilisation of the international situation of Bulgaria 162

The strategic „manoeuvre“ — rapprochement and in perspective unification with the Soviet Union 175

The warning of the seven and the conspiracy of Ivan Todorov — Gorunya 193

Elimination of a dangerous potential rival 201

Personnel moves 210

Crushing Prague Spring 218

PART IV 228

24 The apogee of personal rule 228

Entering economic, political and moral crisis 244

Mara Maleeva and Lyudmila Zhivkova 258

About the Crimean summits 265

1981 — the jubilee year 274

Alexander Lilov's „resignation“ 283

PART V 300

Peculiarities of the last period of personal rule 300

Full support to Soviet perestroika 307

„The general, the particular, the individual“ 330

New model of socialism in Bulgaria 336

The new concept in action 342

July felling 364

End of personal rule. Beginning of the Big Change 377

PART VI 393

Communism or totalitarian socialism? 393

Strokes to a portrait 413

NSTEAD OF CONCLUSION 441

NIKO YAHIEL — BIOGRAPHICAL DATA (English) 443

SUMMARY (English) 444