novazora.net

"Нова Зора" - брой 42 - 18 ноември 2008 г.

Арендатори - олигарси
за политиката в земеделието на България

Ст. н. с. д-р, инж. Борис АНТОНОВ

председател на УС на ГС СЗЗ - АД София

Казват, не без основание, че времето в историята на България, означавано като „преход“, може напълно справедливо да се нарече „грабеж“. Или по-точно „големият грабеж“. Защото крадене и грабене е имало през всички времена, но тоталният грабеж, започнал от момента, когато се разбра, че текстът от конституцията – „Обществената собственост е свещена и неприкосновена“, ще се заменя със стария-нов текст – „Частната собственост е неприкосновена“, няма равен на себе си. Веднага „най-предприемчивите“, тези „повратливи хиени“ в обществото, разбраха, че настъпва разграбване на всичко сътворено или наследено от българина през вековете и се хвърлиха в дива надпревара да грабят кой както може и каквото може. Остана до ден-днешен недоразграбена едната земя, която ни е хранила откакто съществуваме като народ. Нея също я „проскубаха“ чиновници, земеразделители или най-вулгарни крадци с коефициенти за редукция, с фалшиви документи за собственост или с лъжливи „кошаревски свидетели“ при фантастичните процедури за връщането й според ЗСПЗЗ. Оцеля в ръцете на истинските си собственици не повече от 80 % от всичката им земя.

Лишени от функционираща материална база (след разгрома, наречен „ликвидация на ТКЗС“), с отслабени от възрастта физически сили, собствениците на земята потърсиха спасение в изникващите като гъби след дъжд земеделски кооперации и сдружения. И тук повечето от тях изживяха ново, още по-голямо разочарование – разбраха, че и в тези производствени единици, в които през социалистическо време се крадеше с торба, заразата се беше разразила в епидемия – кражбите се правеха с камиони. Оцелелите дълготрайни материални активи ДМА (машини, сгради и животни) се залагаха в банки, получените кредити се изяждаха на чиновнически заплати, банките разпродаваха заложеното имущество, кооперациите фалираха. На собствениците остана едната гола земя. Добре че нея не можеха по закон да я ипотекират. Така оцеля, но запустя. Обрасна в бурени и тръни – подивя. Не носеше никаква полза на собствениците си. Някои по-млади наследници, откъснали се и физически и емоционално от нея, на които тя се яви като паднала от небето, или други, подгонени от нуждата, я харизаха на „най-предприемчивите” за жълти стотинки. За честта на българина обаче, който се славеше с пословичната си любов към земята, той не хукна да се отървава от нея, макар да го плашеха със „задаващите се“ големи данъци, в т. ч. и данък „пустееща земя“. 

Днес повече от 65 % от земеделската земя си остава собственост на онези, на които тя беше възстановена по ЗСПЗЗ. Имено тази земя става апетитен обект за обсебване по различни пътища от същите „най-предприемчиви“, превърнали се вече в „почтени“ земеделски олигарси, владеещи десетки, а някъде и стотици хиляди декари българска земя, домогващи се до земята на цели села и общини, превръщащи се в съвременни феодали. И онова, което е най-тревожното и по което обществото няма яснота, са слуховете, че зад подставените фиктивни собственици на големите фирми, купуващи земя, стоят капитали на чужди държави, в т. ч. и съседни, които лесно биха могли да превърнат земеделската земя в държавна територия. Това лесно може да се заподозре и по настървеността, с която тези фирми нахлуват в землищата на всички села в Северна България. Орат, сеят, жънат и прибират реколтата, а заедно с нея и националните и европейските субсидии, без да се съобразяват нито с нейните собственици, нито с общинските власти. Заедно с частните, обект на обсебването стават и общински земи, каквито са общинските пътища, които съставляват 5-6 % от територията на плановете за земеразделяне в землището на всяко населено място. Те се разорават и ползват като обработваема земя. Когато се появи собственикът и си потърси правата, му се предлага да сключи договор за аренда при условия, които арендаторът намира изгодни за себе си. Те обикновено са: нищожно арендно заплащане, несвързано с добивите; никаква защита за качеството на земята; пълно разпореждане на арендатора с нея за дълъг период от време; несъобразяване с промените на икономическите условия през договаряния период. 

Ако собственикът на земята не се съгласи с диктуваните му условия, му се предлага да изчака прибирането на реколтата от арендатора, след което да означи с „трайни знаци“ (какви – никой не казва и не гарантира, че каквито и да са, ще устоят на анонимните посегателства) на нивите си и да очаква следващата стопанска година, когато този физически и икономически терор се повтаря. Така собственикът е принуждаван или да се съгласи на налаганите му условия за арендуване, или да продаде земята си на безценица. 

Този класически механизъм на принудително окрупняване на земеделското производство е най-характерен днес у нас. Опитите на някои по-силни собственици да се защитят, като приложат правилата на чл. 40 от ЗСПЗЗ при възстановяване на собствеността си, в която е нахлул самоволно арендатор, води до конфликти, в които потърпевш е пак собственикът на земята, който обикновено бива обвинен в самоуправство. 

При налагането на такъв силов метод феодалът-арендатор е подпомаган от всички нормативни документи на МЗХ и от законите, гласувани по негово предложение от НС. Показателно в това отношение е допълнението на ЗСПЗЗ от 2006 г. с чл. 37 б–е. С него се дава право на земеползвателя, който ползва най-много земя в даден масив (т. е. на земеделския олигарх), не само да определя мястото, което той ще заеме в този масив (изхвърляйки другите собственици и ползватели по краищата), но и да прибере и да погълне в своя участък всички недекларирани от техните собственици земи. Какво е това, ако не нарушение на конституционните права на собственика на земята (чл. 17, ал. 3 от конституцията, който прогласява неприкосновеност на частната собственост). Тук по-важното е не че арендаторът олигарх ще обработва земята и ще плаща за нея колкото си иска, а че по такъв начин той завладява тази земя и след пет или десет години по силата на чл. 79 от Закона за собствеността (ЗС) тя може да стане негова собственост, ако истинският й собственик не я потърси овреме. 

Такава е хитрата уловка на онези, които прокараха тази поправка на закона чрез своето лоби в МЗХ, МС и НС. Защото тазгодишната практика показа, че половината от земята, която ползваха олигарсите, е тъкмо такава – изоставена от нейните собственици, забегнали по чужбина или по други отдалечени краища на страната. Нерядко това е и земя на възрастни хора, които макар и близо до нея, не могат да я обработват сами, защото нямат с какво, а да я отдават под аренда при мизерните условия, които им се предлагат, не виждат икономически смисъл. Тази земя съставлява милиони декари. Към нея са отправили апетитни погледи съвременните феодали. Ще бъде престъпление държавата да ги остави да я заграбят. Бедата е в това, че за много от собствениците давностните срокове могат отдавна да текат, а те самите, понеже са далеч от проблема, не допускат, че съществува законно основание някой да им отнеме собствеността. 

Затова гражданското сдружение „Собственици на земеделски земи – арендодатели” София (ГС СЗЗ –Ад), създадено неотдавна, се опитва да им помогне, като насочи вниманието им към важни законови текстове без всякакво тълкуване. Ето текстове от Закона за собствеността: 

- чл.79, ал. 1: „Правото на собственост по давност върху недвижим имот (в нашия случай земя – б.а.) се придобива с непрекъснатото владеене в продължение на 10 години“; 

- чл. 79, ал. 2: „Ако владеенето е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснатото владеене в продължение на 5 години“; 

- чл. 68, ал. 1. „Владеенето е упражняване на фактическа власт върху вещ (в случая земята – б.а.), която владелецът ДЪРЖИ лично или чрез другиго като своя“; 

- чл. 68, ал. 2: „Държането е упражняването на фактическа власт върху вещ (т.е. земята – б.а.), която лицето (т.е. собственикът на земята – б.а.) не държи като своя“. 

Оставяме на специалистите да уточняват кога тези текстове са приложими и кога не. Напълно реално е обаче собственикът да загуби собствеността върху земята си, ако я изостави без контрол в ръцете на олигарха-арендатор, бил той и роднина, когато по силата на чл. 37 в, ал. 3 този придобива правото да я владее и ползва и успява да направи това цели пет или десет години. Възражението, че процедурата по тази така наречена производствена комасация се повтаря ежегодно и това е гаранция за запазване собствеността на изоставената в ръцете на арендатора земя, едва ли е основателно, дори като се вземе предвид само факта, че тази процедура или въобще не се провежда, или се прави формално и е доминирана винаги от олигарсите. 

Провеждайки политика на възстановяване на разрушеното от предишни правителства земеделско производство, сегашното коалиционно правителство прокарва закони и подзаконови актове, често противоречащи и на конституцията, с които изцяло толерира едрите земевладелци. Като създава възможности последните да диктуват изцяло условията при арендуването на земята и не подкрепя земеделските кооперации, то създава предпоставки за неимоверно окрупняване на земевладението и за превръщането му в такова от латифундистки тип. Независимо че са известни предимствата на едрото земеделско производство, едва ли ще се намери в България специалист или политик, който без да вземе предвид традициите и нуждите на цялостното развитие на страната, ще препоръча да се предпочете такъв тип уедряване на земеделското производство, а не арендното. Ето защо са съвършено неоправдани приоритетите, които днешната политика в земеделието дава на едрите земеделски олигарси, особено що се отнася до възможността да придобиват на безценица, или да заграбват земеделска земя. 

Посочената възможност за заграбване на изоставените от собствениците им земи може да бъде предотвратена, ако нейните собственици ги идентифицират и декларират съгласно чл. 37 б на ЗСПЗЗ. 

По-сложен за решаване остава проблемът със заграбените общински пътища. До неговото законово решаване обаче е наложително фирмите, които ползват тези не малки площи, да плащат на общините полагащия се наем както за обработваема земя.

Офисът на гражданското движение “Собственици на земеделски земи – арендодатели” се намира в София, бул. “Христо Ботев” 71, ет. 2, адвокатска кантора Камен Каменов, тел. 02/ 872 49 20; мобилен 0884 63 89 74 

За писма и изложения – София 1113, ПК 166, за Борис Антонов