Българи бежанци от Добруджа, Тракия и Македония в България са идвали непрестанно след 1878 г. - както поединично, така и масово. До Балканската война обаче тези бежанци не представляват проблем за България.

Непрестанният растеж на стопанския живот на страната, нуждата от интелигентна работна ръка и редица други фактори позволяват не само те безпроблемно да бъдат настанени и осигурени с работа, но дори създават за много от тях великолепни условия за добра кариера - особено държавна.

Войната от 1913 г. рязко променя дотогавашната ситуация. Сега емигрантите са главно от Източна и Западна Тракия -точна статистика за техния брой няма. Според някои приблизителни изчисления те били около 35000-45000. Все пак дори и тези бежанци България успява да приеме и настани сравнително безпроблемно. Българското правителство сключва заем с Българска земеделска банка от 6 000 000 златни франка, които се раздават за жилища, селски инвентар и др. под контрола на държавата.

След 1918 г. обаче положението е катастрофално - в рамките на броени години тя трябва да приеме, настани и осигури с поминък минимум около 250 хиляди бежанци.

Затова през 1922 г. (видоизменен и поправен през 1924 г.) се приема специален закон, по силата на който се учредява Дирекция със задача да събере излишни държавни земи. свободни общински земи и земите на частни собственици над един определен максимум. Тези земи оформят специален фонд, от който се оземлява малоимотно местно население и придошлите бежанци. Според бежанските списъци на тази Дирекция общата численост по райони, от които се емигрира има следния вид:

Източник "Библиотека "Ново слово"" стр. 14-15.