В последното си интервю пред "Биограф" д-р Джибров признава: Нямах личен живот
Д-р Джибров в последното си интервю: Не подценявайте Борисов, искал е съвети и от Тато, и от царя

4 авг. 2016 
Наредих на хората ми от протокола да се къпят по два пъти на ден Живков умееше да завладее акъла и на Брежнев, и на Кадафи Одобри ли се някое мое предложение – ставаше закон
    
Автор:
Валерия Велева

На 83-годишна възраст вчера е починал д-р Борис Джибров, бивш шеф на Единния държавен протокол, съобщи за Епицентър. бг неговата дъщеря Александра.

„Излязох след обяд и като се върнах го намерих паднал пред банята. Сигурно му е станало лошо. Това беше изненада за мен, защото той се чувстваше добре“, разказва Александра. Напоследък обаче баща ѝ много често сънувал майка ѝ и майка си. „След като майка ми почина, татко много се отпусна, мама просто си го повика“, казва дъшерята.

Поклонение пред тленните останки на д-р Джибров ще бъде в събота, от 11 часа в ритуална зала „Мемориум“, на ул. „Опорска река“ № 3, срещу входа на Централните софийски гробища. 
 
Публикуваме последното интервю над-р Джибров, дадено за сп. "Биограф"
 
Караманлис искаше да ме откупи от Живков 
Нямах личен живот 
С УБО имах чести препирни 
Наредих на хората ми от протокола да се къпят по два пъти на ден 
Живков умееше да завладее акъла и на Брежнев, и на Кадафи 
Одобри ли се някое мое предложение – ставаше закон 
И хора от УБО са участвали в оргиите на Владко 
Жените сами идваха при Живков 
Не подценявайте Борисов, искал е съвети и от Тато, и от царя 

Той можеше да бъде един от хирурзите на България. Може би от добрите. Бил е един от новаторите в трансплантацията на органи, задържането им от организма и имунобиологията. На него се възлагали надежди... Но след 5 години работа със скалпела, тъкмо, когато започнал да овладява тайните на медицината, хлопнал вратите на операционната и решил да се отдаде на дипломацията. 
„Медицината не успя да задоволи любознателността ми. Все четях за велики личности и се интересувах как живеят“, развазва в последното си интервю  д-р Борис Джибров.
 
Роден е на 19 август 1933 г. в с. Брегово, Видинско. Чичо му втълпявал, че само дипломацията ще му даде възможност да опознае максимално света, държавите и хората. Племенникът го послушал. И записал дипломация. Още докато е студент го забелязва Тодор Живков. След като се дипломира го праща с тайна мисия като „културно аташе“ в Индия. За този период от живота си д-р Джибров не обича да говори.

В службата на протокола на Външно министерство постъпва през 1962 година, едва 29-годишен, а малко след това я оглавява, прескачайки няколко чина в йерархията. Започва да създава правилата на етикецията и държавническото общуване за прохождащите български политици. Поставил задължително условия за своите подчинени – да се къпят всеки ден, в горещините – по два пъти, да ползват дезодоранти и парфюми, да държат в службата си два костюма, по два паспорта, визи за цял свят и готово куфарче за път...

Така 30 години – всемогъщият, всезнаещият шеф на протокола д-р Джибров - един от хората, който за дълъг период от време е имал най-чести служебни контакти с Тодор Живков. Разказва с подробности за нравите и характера на държавния глава: коректен, точен, дисциплиниран. От всички “големци” – най-послушен. “Не съм имал случай да му кажа нещо и да не го изпълни. Десет минути преди всяка среща идваше в изряден вид с думите: “Аз съм готов! Нещо да не е в ред?” Е, все имаше нещо, което да не е в ред... 
До 1992-ра, когато след посещението на д-р Желев в САЩ, д-р Джибров сам хлопва и тази врата зад себе си. После става преподавател по бизнесимидж и бизнескомуникации в УНСС. Търсен от политици и държавници за тайни и явни консултации за дипломатическия и светски етикет. 
До посдледно Човека протокол живееше самотно във вилата си край София. След операция на очите не можеше да чете. Посещавах го в дома му по Гергьовден и още от вратата той ми казваше: „Ела да ти покажа разсада ми от краставици и тиквички, нали сме във времето на “Сей, земеделецо“. И без да се притеснява, че е с бял ленен костюм, д-р Джибров подкарваше малка редосеялка... 

- Кой ви учеше на протокол, д-р Джибров? Вие сте били доста млад, когато постъпвате на тази работа? 
- Сам се учих. Четях, гледах какво правят другите по света, и попивах – как се държат, как говорят, как са облечени.

- С какво впечатлихте Живков, че той се спира на вас, при това още като сте бил студент? 
- Не знам. Аз бях доста луд, непукист. Той явно ме е проучвал.

- Защо ви праща в Индия? 
- Не мога още да говоря за това. Мога да ви разказвам какво направих в качеството ми на културно аташе. /След дълга пауза/ Всъщност бях в Индия на специална мисия в средата на 60-те години.

- Само Живков ли знаеше за нея? 
- Да.
 
- Целта? 
- Живков събираше информация по всякакви канали. Освен това държеше да има връзка с другия свят, която да не минава през официалните канали.

- Защо пък избира Индия? 
- Индия е страната на неограничените възможности. Там бяха всички централи за международни връзки, които водеха задкулисна политика. Живков беше наясно с всичко това. Нали знаете за книгата „Агент на президента“ - Рузвелт праща един свой приятел, който му изпълнява специални поръчки зад граница и никой нищо не знае. Живков беше много хитър. Дадох му да прочете тази книга. И като я прочете, ме попита: „Имаш ли и други такива?“ Тогава му дадох и „Тоталният шпионаж на Хитлер“. След няколко дни Живков ми каза: „Виждаш ли какво правят хората? От десет места събират информация и всеки дебне другия“.

- И винаги сте се отчитал само на Живков? 
- Да, но никой не знаеше това.

- Такова ли доверие ви е имал? 
- Да. Но знам, че при него беше закон: „Доверяй, но проверяй!“ Винаги с едно наум.

- Изпълнихте ли си мисията? 
- Да. Макар че като се върнах, щяха да ме разстрелят. Бяха започнали да говорят из София, че пристигам с куфари пълни със злато.

- Кои от вашите правила и до днес съществуват в държавния протокол? 
- Много са. Посрещането на принц Чарлз в Бояна стана по правилата, които бяха въведени по мое време. Когато Тодор Живков стана на години и му беше трудно да ходи на летището да посреща гостите си, измислих ритуала с гвардейците в Бояна. Пък и по света е така – в Белия дом докарват госта с хеликоптер и самата церемония е пред входа. Известно притеснение ми създаде положението на гвардейците, мястото на официалните лица, обръщах ги няколко пъти, докато се установи точното им разположение. Направих и специалните постаменти за журналистите, посочих местата за знамената, за герба и т.н.

- Знам обаче, че не са ви обичали хората от кръга на Живков. Защо? 
- Живков беше много дисциплиниран, но другите често ми казваха: „Кой си ти, че да ми казваш какво да правя?“ Бай Пенчо Кубадински, министърът на отбраната Добри Джуров не ме обичаха. Един големец, който командва, не е свикнал да му нареждат. А моята работа беше такава, че в определен момент трябваше да ги „командвам“. С решение на Политбюро при пристигане на президент се определяше кой трябва да го посрещне, да го придружи, да вечеря с него и пр. Това беше, и сега е, държавна работа, но често се получаваха гафове. Спомням си посещението на президента на Австрия – Киршлегер у нас. Малко преди това той беше идвал като външен министър. Изключително скромен, интелигентен и етичен човек. Според протоколните норми, българският държавен глава му даде вечеря, след която той организира ответна вечеря в ресторант „София“. Всичко уредено, поканите раздадени, но... половината ги няма. Вечерята започна, Киршлегер стана, извади от джоба си листче с подготвената реч, погледна залата, почервеня и прибра листовете. И се обърна към Живков: „Благодаря за приема. Разбрах, че много ви уважават в тази страна, съдейки по снощната вечеря, на която нямаше един празен стол, и не толкоз мен, е, аз нямам такъв стаж, защото залата е полупразна“. Стана голям конфуз...

- Как реагира Живков? 
- Намръщи се и ме погледна. Бях свикнал вече да му чета мислите. Извика ме и през зъби ми каза: „Утре в 9.00 искам пълна информация!“ Цяла нощ хората ми работиха да издирят поканените и да ги питат защо не са дошли: „Другарю Танчев, защо не бяхте?“ - „Бях болен“ - „Кой лекар ви лекува?“ - Мънка. Защо не ми съобщихте, че сте бил болен?“... „Другарю Велчев, вие защо не дойдохте?“ - „Не получих поканата!“ - „ Получихте ли българската?“ - „Да“ - „Тогава сте получил и австрийската, защото лично аз закопчах и двете покани с телбод“. - „О, така ли? Не съм видял“... Нямаше нито едно сериозно оправдание. Вечерта обаче имаше мач. Те са били или на стадиона, или пред телевизорите. Реших да използвам случая.

- Бил сте доста амбициозен? 
- Да. На другия ден с пълния списък влизам при Живков. „Е, и?“, пита ме той. „Няма нито една основателна причина за отсъствие“, отговарям. - „Знаех си. Причината?“ - „Причината е мач!“ - „Ясно! Какво предлагаш?, пита Живков. Веднага извадих от джоба си предложение за решение на Политбюро на ЦК на БКП и на МС: „Задължавам всички – от първия секретар на партията и да се подчиняват безприкословно на Единния държавен протокол по всички протоколни мероприятия. За всяко нарушения и неподчинение да се дава лично писмено обяснение и т.н.“ „Добре. Пусни го!“, каза Живков и аз излязох от кабинета му. Казах си: „Успях!“

- Затова пък ви намразиха! 
- Естествено! Но съзнаваха, че им бях необходим.

- Как се понасяхте с ген. Кашев, шефа на УБО? Все пак вашите функции са се преплитали с неговите. 
- Не сме имали потресаващи разпри, но имахме спорове. По-сериозните ставаха тогава, когато изготвях някаква програма, а той казваше: „Не, оттук не може да се мине“. Вярно, че моите диви идеи създаваха проблеми на УБО и те се мъчеха да не създават рискове, като казваха: „Имаме сигнали, че...“ А аз нали съм си напористо българче все ми се искаше да покажем красива България. Обиколил съм света и не смятам, че не сме по-малко интелигентни от западноевропейската цивилизация. Измислих посещенията на дипломатическия корпус из различни краища на страната. Водихме ги в Добруджа, Родопите, по Черноморието, Пиринския край, дори в Рудозем – това беше забранена зона за тях. УБО обаче преди това каза: „Не“. Имало гора.

- И как ги убедихте? Ползвахте ли Живков като арбитър? 
- Да. Той ме извика и каза: „Отмени това посещение в Рудозем“. Явно преди мен са му говорили колко е опасно да ходи там. Аз пък му казах колко е хубаво да се покаже красотата на българската природа и колко е важно дипломатите да видят, че работниците го аплодират, а срещите му с работниците са „сърдечни“. Хачо Бояджиев бе приготвил страхотна програма. Разказвам му за нея, а Живков отвръща: “Програмата е добра, но махни Рудозем. Хората на Кашев твърдят, че имало сигнали, по-добре да не ходим”. Мен ме хвана яд. Обясних му, че трябва да се отиде, защото турската пропагадна тръби, че това е турска територия. А като тръгнем за Рудозем, ще спрем на паметника на полковника, който спасява тази територия, ще сложим венец, ще раздадем предварителни брошури кой е той, за какво се е борил, после ще отидем в мината. “Миньорите ви познават, настоявам аз, ще ви посрещнат като Господ, ще седнете и ще изпиете една ракия с тях, медиите ще зяпат, няма нужда да ги убеждавате, че работниците ви обичат, те ще го гледат. Ако трябва, пратете цяла Трета армия. Има начин да ви опазят“, продължавах да упорствам. Той се замисли: „А, бе май са глупости тези притеснения“, и се съгласи с мен: „Добре, отиваме!“

- Признавал ли ви е все пак някога, че се страхува за живота си? 
- Не. Но понякога и той, и УБО злоупотребяваха - ако нещо им е трудно за организация при неговите посещения из страната, просто го елиминираха. УБО казваше: “имаме сигнали” и съответното място отпадаше от програмата му. Иска да отиде във Враца, например. “А, др. Живков, нали помните онзи, който ви нападна...”, и той се отказваше.

- Имало ли е действителни сигнали за покушение? Да бъде отровен, убит? 
- Разбира се. Имаше сигнали през 60-те, 70-те години. Всеки Боже ден имаше някакви сигнали. България беше остров, заобиколен от врагове. Вестниците все пишеха: на турската граница снощи убиха 15 души, на гръцката - двама. Ние живеехме в абсолютно затворени граници. Беше много трудно. През 1964-та участвах в преместването на Международния младежки център от Кранево в Приморско, тогава на два пъти се опитаха да сложат отрова в резервоарите за вода на легера. Такива случки имаше много. Храната му я проверяваха, защото го пазеха зорко.

- Чувала съм да казват за вас: „Каквото каже д-р Джибров, това става“. Толкова ли властен бяхте? 
- Това вече беше в последните години, когато се бях наложил и приемаха повечето ми идеи. Не съм имал власт, дори не съм имал право на моя отговорност да изхарча 50 стотинки или да реша на моя глава нещо извън протокола. Одобри ли се обаче някое мое предложение – ставаше закон. След което не допусках компромиси в реализацията, въпреки че имаше понякога голяма съпротива.

- Живков ми е споделял, че след смъртта на д-р Мара Малеева, се е чувствал много самотен и съжалява, че не се е оженил повторно. 
- Това не зная да го е споделял с някого. Но наистина беше самотен. По-самотен от него – само Господ. Едва след смъртта на съпругата си разбра какво е загубил. Тя беше умерен човек и създаваше баланса в семейството... Спомням си през 1972-ра година, преди да почине, Мара Малеева ме извика и ми каза: „Докторе, аз си отивам. Имам една молба към теб – наглеждай сина ми. Другите работят, но на него ще му липсва топлина, няма кой да му я даде“. Владко наистина бе потиснато момче и хората около него злоупотребяваха с това. Избиваха му комплексите като го бутаха напред. „Той е гениален“, тръбяха около него, а той се оплакваше пред мен: „Кажи ми, какво да правя? Защо ме мъчат? Мразя ги. Не искам да ги виждам. Обичам да се занимавам с фотография, с техника“. Владко се занимаваше с обикновени неща, не беше задълбочен като сестра си. Беше добродушно момче, ризата да му поискаш, ще се съблече и ще ти я даде. Но попадна, дали е било нарочно, Господ знае как, в компания, която го опиянчи. И стана алкохолик. Страхлив. А страхливият, като пийне една чашка, става агресивен. И започнаха историите. Не че беше нещо необичайно, всеки ден това се случва на стотици хора, но щом е синът на Тодор Живков - това вече е друго нещо. И така му тръгна...

- Чувала съм, че Живков се е скарал с ген. Кашев заради пиянството на Владимир Живков и неговите оргии. Кашев го информирал какви ги върши Владко с различни компании, а Живков не е искал да повярва. 
- Да, така е. Имало е тежък разговор, в него е разковничето. Имало е ревност между МВР, вътрешния министър и ген. Кашев. Защото УБО е на подчинение на МВР, това е Пето управление, но в същото време е и на пряко подчинение на Живков. По тази линия хората от УБО се ползват със специално влияние. Вероятно от МВР са казали на Живков, че синът му пак е пил, пак е правил глупости и за това е виновен Кашев, който не го е спрял, защото и неговите хора участват в оргиите на Владко. Ген. Кашев не е приел това и станала разправията. Почувствал се е засегнат.

- Защо Живков не е виждал недостатъците на сина си? 
- Ами като всеки баща не е искал да повярва. Като умря дъщеря му, Живков остана съвсем сам. И реши да възложи на сина си да продължи делото на Людмила в “Асамблея на мира”.
 
- И той се провали! 
- Да.

- Вие сте знаел всички тайни в това семейство. Вярно ли е, че след смъртта на Мара Малеева сте водил жени на Живков? 
Не. И не мисля, че някой му е водил. Нямаше нужда.
 
- Защо? 
- Жените сами си идваха при него. И то, какви жени!
 
- Артистки? 
- Без да се обиждате, вие жените, сте много по-напористи от мъжете. В името на една амбиция, на кариера, дори и на това да кажете: „Бях при еди кой си“ сте готови на всичко. Но искам да ви поправя – не артистките бяха най-напористи.

- Имаше ли битка между Дража Вълчева и Станка Шопова за сърцето на Живков? 
- Не. Приказките за тях, че са били близки на Живков, са глупости. Тези слухове се пускаха нарочно с цел да се отклони вниманието от истинските имена. Никога кариерата на една или друга дама не е била свързана с интимно отношение на Живков към нея. Може да е оказвал някакво влияние, но това не е било на сексуална основа.

- Жени Живкова ми е разказвала, че дядо й много се е вслушвал в съветите на съпругата си д-р Мара Малеева? 
- Живков имаше две важни жени в живота си - съпругата му д-р Мара Малеева и дъщеря му Людмила. Беше много привързан и към двете, и двете имаха огромно влияние върху него. Докато беше жива съпругата му, до 1972-ра, тя му беше коректив на работата, на решенията, беше стълб в семейството. Беше много скромна, земна жена. Тя имаше кола, охрана, но никога не ги е ползвала. Ходеше пеша и се возеше с трамвай. Людмила ми е разказвала следната история. Една вечер баща й се прибира в къщи и казва на майка й: “Чете ли вестниците, видя ли какво направихме, забранихме ракията. Край на пиянството!” Демек - въведохме Крумовите закони. Мара Малеева го погледнала учудена: “ И какво, ти стана цар Крум, така ли? - Страхотно е това, ще видиш!, отговорил Живков. - Ти ще видиш, казала Мара, защото не знаеш как народът прие това решение и какво говорят хората в трамваите, по улиците, в магазините!” Живков се стреснал. И още на другия ден отменя решението. Излиза пред телевизията: “Ха-ха-ха, направихме се на герои вчера, смятахме, че правим нещо добро, но сбъркахме и сега даваме заден. Ама то, шофьор, който не знае да дава заден, шофьор ли е, ха-ха-ха”. Това е само един пример за нейното влияние върху него. Мара Малеева беше високо интелигентна жена. Той усещаше какво му липсва и затова я слушаше. Важното е действията да дадат резултат и да водят до подобряване живота на хората. Това държи управниците на власт. Живков го разбираше. Когато го навиваха да вдигне цената на хляба, той казваше: „Който иска да увеличава цени, аз не мога“. 
 
- А какво бе влиянието на Людмила? 
- Също много силно. Живков я слушаше интуитивно, защото много я обичаше. Не съм разказвал никога следния случай. Когато Иван Башев почина, веднага трябваше да се избере външен министър. Случайно бях при Живкови в новата резиденция в кв. “Бояна” на ул. “Секвоя”, една доста скромна къща и адски нефункционална. Бяхме с Людмила и Иван. Живков се върна на обяд, сервираха боб с пълнени чушки, и той се обърна към нас: “Младежи, дайте ми един съвет. Трябва да назнача веднага външен министър. Не мога да реша.” Людмила го подкачи: “Е, ти като че ли нямаш никого предвид и чакаш ние да ти кажем кой да бъде!” Той отговори: “Да, права си, имам един предвид, обаче е много млад за външен министър, исках най-напред да го правя първи секретар на ЦК на ДКМС, но пък за това е малко е стар”. Не каза името. Людмила го пита: “Колко е годишен? - На 35, отвърна баща й. - Е, как ще е млад за външен министър, я си спомни ти на 35 години какъв беше!, упорстваше тя и го попита за кого става въпрос. - Петър Младенов, от едно видинско село, обясни Живков и заключи: Добре!” После се обърна към мен: “Вземете мерки, утре да дойде в Народното събрание, ще го избираме.” Завъртях телефони, разпоредих се и докарах Петър Младенов в София. Пристига той с една полушубка, смачкан небръснат. Ами сега, как ще го вкараме така в парламента? Търсихме му костюм, нейсе намерихме... Така Петър Младенов стана външен министър. А за този пост се готвеха такива акули като Митко Григоров, Раденко Григоров, Милко Тарабанов - заслужили партияйни деятели. Живков ги изненада всичките.

- В интервю за „Биограф“ ген. Милушев /последният шеф на УБО/ казва: „Живков много тъгуваше за Людмила, много мъка беше за нея. Нейната смърт го срина“. Вашите наблюдения? 
- Да, изпадна в шок. Смъртта й го срути. Всъщност първият шок дойде след нейната катастрофа. Заминавахме на официално посещение в Полша. Людмила трябваше да го изпрати. Но я няма. Той си взе довиждане с всички и току пред стълбичката на самолета ме попита: “Защо я няма Милка? -А, не знам, жена е, може да е закъсняла, или да има задръстване по пътя, отговорих аз”. А вече знаех, бяхме получили съобщението за катастрофата и Кашев ме попита: “Какво да правим? Ако сега му кажем, проваляме посещението” Заявивих му: “Не, няма да му казваме”. И не му казахме. Но някаква родителска интуиция го загложди и в самолета Живков пак ме накара да питам, защото Милка не го е изпратила. Аз се правя уж, че се обаждам в София, казвам му, че закъсняла заради задръсване. А Людмила вече е в кома в “Пирогов”... Пристигнахме, настаниха ни в един дворец извън Варшава и Кашев ми казва: “Не може повече да го залъгваме. Иди му кажи, ти си лекар, но внимавай, много леко”. Опитах се да бъда много внимателен с Живков, обясних, че уж, че нещо е станало, нещо са се сблъскали и Людмила е в болница. Той скочи: “Тя как е. - А, добре е, казвам, но лекарите я държат в пълен покой, в такива случай се говори за сътресение на мозъка и има опосност от кръвоизливи...” И той рухна. Излезе да се разхожда във вътрешния двор на двореца. Наблюдавах го отблизо. По едно време ме извика, отидох при него, разхождаме се един до друг и просълзен Живков ми каза: “Защо, бе Господи? Това момиче никога не ми е създавало никакви неприятности. Гордял съм се с нея в училище, за разлика от този серсем (Владко)! Защо Господи я наказваш?” Викам му: “Недейте така, бе др. Живков, такива работи стават всеки Божи ден с различни хора, Владко е добро момче, това са младежки истории, и вие, и аз сме ги правили, но ги забравяме...” А той продължи: “Господи, дано нищо сериозно не се случи на момичето ми.” И пак ме праща да се обадя да питам как е... Посещението мина на две-на три. Като се върнахме в София, разбра истината. Много тежко го преживя.

- Вашата версия за нейната кончина? Убийство, самоубийство, намеса на руснаците? Какво ли не сме слушали и чели. В книгата си „Панихида за мъртвото време“ Любомир Левчев разказва за един пръстен на Людмила с тюркоаз, който след смъртта й потъмнял.
- Смъртта на Людмила бе чиста случайност. Знам го от проф. Орбецов, който беше лекуващ лекар на семейството на Живков и на членовете на Политбюро. Него първи са го извикали след смъртта й. Той ми каза, че Людмила е била напълно изтощена след двете посещения в Индия и Мексико - не яде, не пие, практикува пълен йогизъм, дъвче някакви ядки вместо храна и организмът й бил абсолютно изтощен. Същата вечер се върнала уморена от Боровец, злите езици говорят, че там се скарала с баща си и решила да си вземе топла вана преди лягане. Влязла във ваната да се отпусне, от топлата вода кръвното й пада, губи съзнание, главата й се килва във водата и белята става за миг, поема две глътки и толкоз ... Като разбра, Живков изпадна в неадекватно състояние. Не беше той. Така беше и след смъртта на жена си. Това го съсипа.

- Ако Живков си беше подал оставката две години по-рано, нямаше ли да избегне съдбата на сатанизиране, с която завърши живота му? 
- Не. Защото историята на неговото сваляне не е дело на българи. И Луканов, и Младенов бяха пионки. Руснаците използваха Луканов, те имаха пълна информация за това, какво става в България. Знаеха членовете на Политбюро кога ходят в тоалетната дори. Знаеха амбициите на Андрей. И ги подклаждаха. Цялата работа я завъртя Горбачов. Той не е това, за което го представят - той е заядлив, мразещ, ревнив, безволев, често пъти без да е в състояние да реши и да направи нещо. Горбачов беше маша в ръцете на жена си Раиса, която беше страшно властна. Раиса беше Наполеон-ката на Русия. Още преди Горбачов да дойде на власт в руснаците се бе създало настроение, че ние ги експлоатираме, което не беше далеч от истината. И ни завиждаха жестоко. Като идваха у нас, виждаха България, която им изглеждаше като Париж. Създаде се настроение, че ние живеем на техния гръб. Така си и беше. Ние получавахме от тях суров петрол без пари, преботвахме го и го изнасяхме. И печелехме страхотно. Омразата се прехвърли и върху Тодор Живков, който беше осигурил тези договори. Горбачов спря това кранче. И реши да се разправи с Живков. КГБ начерта сценария. Луканов и Младенов бяха само изпълнители.

- До идването на Горбачов Живков е ненадминат в жонглирането с руснаците. На какво залагаше? 
- Живков жонглираше много умело, много хитро и ползуваше СССР максимално. Имаше интуитивни антени и се ориентираше с кого си има работа и как да действа. Умееше майсторски да контактува с Брежнев. Когато идваше в България му се устройваше лов. Живков пращаше с Брежнев ген. Кашев, защото аз не мога да гледам кръв, макар че съм доктор. Дори един счупен клон на дърво може да ме разплаче. Кашев получаваше нареждане: „Така ще направиш, че Брежнев веднъж да гръмне, три трофея да паднат. Ясно ли е? Става въпрос за България, за всеки един българин“. И трофеите падаха. Брежнев доволен, ухилен, връща се в София, готов да прегърне Живков. А той унил, унил, ще заплаче. „Ну, Тодоре, что случилось? Знаешь, большой успех“. Нашият стои като умрял, страхотен артист, и казва: Лошо. Без 10 милиона тона нефт, България е свършена“. „Ето не проблем. Давай...“ и подписва за нефта. После този нефт ние го продавахме. Така работеше и със шахиншаха на Иран, който нареди на министъра на петрола да продава по-евтин петрол на „приятеля му Живков“. Ами Кадафи? Каквото искаше Живков, това получаваше?

- За мнозина обаче той си остава “правешкия хитрец”! 
- Какво от това? Защо да не е хитрец? Въпросът е, тази хитрина в полза на кого е? Неговата хитрина беше в полза на България. Живков беше един българин. Държеше се като обикновен българин, беше в тон с останалите хора в страната и затова толкова дълго се задържа на власт.

- А не смятате ли, че разковничето за политическото му дълголетие се крие в системата на диктатурата? 
- На Живков му идваше отвътре естественото поведение с хората, това е дар Божи. Той не хвърчеше в небесата. Политиката е театър и ако искат да успеят, политиците трябва да бъдат добри актьори. Целта е да ти вярват, което те прави водач; да те следват, което те прави лидер. Когато един Тодор Живков говори на народа във времето на лозунгите: “Тежко ми е, много ми е тежко, че това нямаме, онова нямаме, но ние ще го направим! Ще изградим петилетката в съкратени срокове!”, той всъщност дава перспектива, посочва кауза на този народ. Хората я приемат като своя и вече знаят за какво се борят. И го следват. Живков умееше това - да посочва пътя, да увлича.

- Тогава защо така унизително го свалиха от власт? Откъде идва дълбоката омраза между Луканов и Живков? 
- От огромното желание на Луканов да стане Първият в България, да заеме мястото на Живков. Тази негова борба за първенство във властта започва още от времето, когато е бил много млад. Спомням си, когато Андрей Луканов и Петър Младенов завършиха дипломатическата школа в Моска, дойдоха във Външно министерство и ми ги представиха. Беше края на 1962-ра, бях назначен вече от една година аташе във Външно, най-ниският ранг, а външен министър беше бащата на Андрей - Карло Луканов. Същите ниски стартови рангове предложиха на Адрей и на Петър. И двамата отказаха. Луканов първи заяви, че не приема този нисък пост и повлече след себе си и Младенов. А той бе податлив на влияние. Оттогава още Андрей води тази борба, подла и подмолна, срещу Живков, а публично падаше на колене пред него. Луканов беше блюдолизец бетер Милко Балев, който беше най-явен и противен, особено когато стана член на Политбюро на ЦК на БКП. Ако Живков каже три думи, четвъртата ще бъде на Милко Балев: “Велико! Страхотно! Невероятно!”.

- Това ласкаеше ли Живков? 
- Всеки се ласкае от такива думи. И Живков се е ласкаел, макар да не го е вярвал, абсолютно сигурен съм в това, но го е приемал, за да може то да влияе на останалите. Същото като при 12-те апостола. Като стане апостол Павел и каже: “Нашият Иисус Христос е единствен и неповторим”, Иисус Христос може да си мисли, че е апостол Павел е глупак, но го оставя да говори, за да кажат и другите апостоли: “Точно така!”. И става религия. Това Живков, без да го е изучавал, без дори да го е прочел, го прилага - вероятно природната му интуиция го е карала да го изтърпи в името на собствения си имидж. Защото имиджът се създава постепенно, бавно, устойчиво и той знае, че е много важен за всеки управленец. Живков имаше нюх за тези неща.

- Ако Живков е имал усет за обикновения човек, защо тогава създава този огромен набор от привилегии във властта - специална храна, допълнителни възнаграждения за членовете на ПБ, на ЦК, вили, апартаменти, коли? 
- Срамота е да се говори всичко това, имайки предвид привилегиите, които управниците след него си създадоха. Те, днешните, не си ли построиха апартаменти, дори по няколко, нямат ли вили като гимназии, не си ли измислят допълнителни възнаграждения, не участват ли в бордове, не взимат ли комисионни, не участват ли в приватизационни сделки, докато са на власт? Моля ви! Няма управник, който да е живял по-скромно от Живков! Той живееше много пестеливо, защото се е родил адски беден и е живял адски бедно. И винаги е бил гладен.

- Гладен? Шегувате се, нали? 
- Не, не се шегувам! Ходила сте в родната му къща в Правец, видяла сте огнището и леглото на пода и съжителството с воловете. Не ми вярвате, виждам, но Живков действително живееше много скромно. И до последния си ден беше все гладен. Следяха го да не напълнява, да няма холестерол и все го ограничаваха. Понякога ми казваше: “Абе, ти си доктор, защо така ме мъчат, защо не ме оставят поне един ден да се наям като нормален човек, колкото искам и каквото искам!”

- Имало ли е моменти, в които да се страхувате от Живков? 
- Естествено. То не бе страх, че ще си загубиш заплатата или работата, а по-скоро да не злепоставиш имиджа на службата.

- Чувала съм, че питаете уважение към ген. Гръбчев. Защо? 
- Да. От МВР и от УБО дължа много като професионални умения и като личност на ген. Гръбчев. Ако не беше той, да са ме разстреляли. Това е един голям мъж, идеалист до мозъка на костите. Носеше очила и като го погледне човек, ще си каже: „Какъв темерут!“, а носеше такава поетична душа. Шеф на УБО, генерал, зам.-председател на ДС, а пишеше стихове. Рецитираше, обичаше театъра, имаше навсякъде контакти, път на мухата правеше, абсолютен аскет... Запознахме се в началото на моята дейност и започна да ме води на различни мероприятия да „опознавам другарите“. Една вечер отиваме с него във Външно министерство /днешната сграда на Министерство на правосъдието/ на ул. „Аксаков“. Каза ми да стоя на входа и да насочвам „отговорните другари“ по стълбите нагоре. Минават, минават, аз казвам „заповядайте“ и идва Фердинанд Козовски, но с жена си. Кой дявол ме накара да му прошепна: „Другарю Козовски, станало е някакво недоразумение, всички другари са без съпруги, а вие...“ И недоизрекъл още това, той ме хвана за реверите, напсува ме на майка, и вече не помня какво е станало. Когато дойдох на себе си, гледам пред мен едно червено лице, което аз душа, и женски писък. Реакцията ми дошла от псувнята на майка. Веднага го пуснах и се дръпнах. В това време отгоре по стълбите тича ген. Гръбчев, хване ме и ме вкара в тоалетната. Нареди ми да не излизам оттам. След 15 минути „пуснал“ мероприятието и ме изведе навън. Едва тогава осъзнах какво съм направил – за такова нещо гърмят, посягам не на кой да е, и то публично. Ген. Гръбчев ме поведе по „Аксаков“ - обяснява ми, че и той е бил млад, неориентиран, но ми каза едно да помня: „Грешат хората, грешат и отговорните другари, но Партията никога!“... И до края на живота си той не ме изпусна от поглед, иначе щяха да ме изядат. Кашев дойде много по-късно, и то след като ген. Гръбчев го посочи за свой наследник. Другият от МВР когото познавах, беше генерал Григор Шопов. Запознах се с него на път за Индия, когато трябваше да подготвим посещението на Тодор Живков там. Много внимателно се държеше с мен. И той беше идеалист, убеден до мозъка на костите си в идеята. Умерен, тих, но всъщност държеше всички под контрол. От тяхната система обаче аз не се интересувах.

- Какви ви бяха отношенията с Шесто управление на ДС? 
- Не знаех, че Шесто съществува.

- Как така? Не мога да повярвам. 
- Научих за Шесто в края на 80-те години. За нас, като служба към Министерство на външните работи, отговаряха от Второ управление на ДС.

- Защо ДС ви подминава да ви закопчае като агент? 
- Не знам. Вероятно нареждането да не бъда пипан е дошло от ген. Гръбчев. На него дължа оцеляването си
. 
- Нямахте ли усещането, че ви следят? 
- О, имах! Следенето беше явно. Дойдоха вкъщи и поставиха във всички стаи телефон, дори в тоалетната и в банята. Те трябваше да знаят винаги къде съм. Предтекстът им беше – да съм на разположение, защото може да възникне спешна задача.

- Как опазихте личния си живот тогава? 
- Нямах личен живот. За тези 30 години служба само веднъж съм взимал отпуска, и те ми я прекъснаха, за да ме направят шеф на протокола.

- Как се живее така? 
- Аз съм работохолик и подвластен на пустата ми любознателност. Нощно време не спях, за да чертая планове за София, за България, за Балканския полуостров. Залата, където заседава днес Висшият съдебен съвет аз съм я правил. С подръчни средства. За първи път боядисахме стари тапети с латекс. От посолството във Виена лично донесох тапетите й.

- Пиехте ли? 
- Не. Дори на приеми нищо не хапвах. Не ми се отваряше устата за ядене.

- Има нещо ненормално във вас? Нямахте ли усещането, че животът ви не е в ред? 
- Не, защото ме водеше някаква фикс идея, че нещо трябва да стане от България. Веднъж казали на Живков, че ООН иска да ме прави шеф на протокола си – 5-6 хиляди долара заплата, коли, подсигурен материално, а той направо отсякъл: „Не!“ След това по време на едно свое посещение в България, Караманлис казал на Живков: „Тодоре, продай ми д-р Джибров!“ Живков отговорил: „Как, да го продам? Той да не е говедо“. Караманлис уточнил: „Като футболистите. И не се пазаря за цената“. Живков махнал с ръка: „Не го продавам!“...

- Вашата последна среща с Живков? 
- Рано е да го разкажа.
 
- Защо? 
- (Дълга пауза) Вероятно си спомняте за писмото на Петър Младенов срещу Живков, писано според мен под чужда диктовка, което Младенов дълго време се чудеше как да го депозира. Защо руснаците избират Младенов? Да не мислите, че е някакъв голям бунтар. Не. Просто Младенов беше зависим, алкохолно зависим. Но все пак беше мек в отношенията с хората. Не така агресивен, страхлив и хитър като Андрей. Той никога не се буташе на първа линия. Все още не се знаят детайли как точно стана заговора, каква бе връзката с Горбачов, как руснаците контролираха дори петолъчките у нас. Живков знаеше всичко за заговорниците. Една седмица преди пленума ме извика по някакъв повод в ЦК и между другото ми каза: “И какво сега, това момче, дето го направих външен министър, написал писмо против мен, а още не смее да го даде. Е, какво вие там, във Външно министерство правите тайни срещи да ме сваляте. Мен ми е писнало от власт! Аз си отивам, мислете за България, бе, момчета?” Това ми каза.

- Вие какво направихте? 
- Сконфузих се. Излязох и нищо не му отговорих. После са почнали разговори между него, Младенов и Луканов, и останалите от групата как точно Живков да се оттегли. Последната ни среща с него беше на процеса. Прокурорът ме извика за свидетел

- Защо прехвърлиха цялата вина на Живков? 
- Когато човек няма собствени постижения, той почва да си прави някакъв имидж и авторитет на гърба на друг. И Луканов, и Младенов трябваше да си напишат новата биография на гърба на Живков. И го направиха с цялата злоба, на коята бяха способни. 
Има ли нещо, което да ви дразни сега в протокола на днешната ни дипломация? 
Дразни ме най-много липсата на етикеция в човешкото общуване. Даже да се мразят едни хора, това не бива да се афишира. Може ли в парламета да си говорят на „простак“?

- Защо напуснахте службата по време на президента Желев? 
- Напуснах президента Желев през 1992-ра година, след като той се срещна в САЩ с Буш. И ще ви кажа защо. Тези срещи стават пред камината в Белия дом. Американецът елегантен, седнал под 45 градуса, не му се виждат чорапите, опънат като струна. Нашият – нисък, разкрачил се, панталоните му смачкани, навел глава и го гледа отдолу нагоре. И всичко това се показва по световните телевизии. Желев не беше виновен. Просто нямаше кой да му каже какво да прави, но пък и той не питаше. Политиката е театър, изкуство, излъчване. Казано е от време оно: „Султана го провалят съветниците му“.

- Поднасят ли се цветя на мъж? 
- На мъж никога не се поднасят цветя. Изключенията са само две – при болест и при смърт.
 
- А как трябва да се поздрави един премиер, който тощу-що е положил клетва в парламента. С букет сини рози, с гербери? 
- Грешка. Но кой да ги научи днешните политици? Трябва да го поздравят като се ръкуват с него. И нищо повече. Никакви прегръдки, целувки и мляскания. Цветя се подаряват само на жени. И се избират за всеки конкретен случай. Например има 12 вида рози, всяка от които носи различно послание! Доста усилия ми костваше да се преборя с практиката да не се дават цветя на летището на пристигащите у нас президенти, премиери и други високопоставени мъже. Ако до тях имаше жена – на нея се поднасят цветя.

- Одобрявате ли почетния гвардейски пост пред президентството? 
- Идеята е хубава, но има нещо недоизкусурено. Добре е, че се правят опити да се издигне авторитета на президентската институция, която по принцип трябва да обединява. Но тези будки на входа приличат по-скоро на гранична застава. И не можеш да влезеш, да минеш през нея, защото очакваш някой да те гръмне. Аз бих сложил някаква козирка пред входа, може да е прозрачна, а гвардейците се разхождат под нея не като пазители, а като символи на държавността. В този си вид замисълът не е постигнат.

- Мъчно ли ви е, че днес не ползват съветите ви като специалист? 
- По-скоро ме е яд, че изобщо не се ползват житейските съвети на поколенията...

- Защо днес сравняват Борисов с Живков? 
- Борисов е усвоил много от уменията на Живков. Желанието да го охранява безплатно, не беше случайно. И затова трябва да му свалят шапка. Борисов не само е стоял при Живков, той е попивал, попивал от него. Сигурен съм, че Живков му е давал и съвети. Сигурен съм, че Борисов е искал съвети и от царя, който също е голяма личност. И също ги е получавал. Не подценявайте Борисов!
 
Пред сп. "Биограф"

https://epicenter.bg/article/D-r-Boris-Dzhibrov--Ne-podtsenyavayte-Borisov--iskal-e-saveti-i-ot-Tato--i-ot-tsarya/107129/11/0